Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (15)

15.

— Изглежда, че всяка наша среща — каза ИдрисПюк — се случва при злощастни обстоятелства. Може би трябва да се замислим над своето поведение.

— Ти гледай себе си, дядка.

Кейл седна на дървения нар и се престори, че не обръща внимание на съседа си. Струваше му се невероятно съвпадение да срещне отново ИдрисПюк.

— Ама че случайност — каза ИдрисПюк.

— Би могло да се каже.

— Казах го вече. — Кратко мълчание. — Какво те води насам?

Кейл обмисли внимателно отговора си.

— Сбих се.

— Едно просто сбиване нямаше да те доведе в личния затвор на Випонд. С кого се сби?

Кейл отново се замисли над отговора — но имаше ли значение?

— С Кон Матераци.

ИдрисПюк се разсмя, но в смеха му ясно звучаха задоволство и възхищение, а Кейл въпреки всичките си усилия не успя да устои на ласкателството.

— Боже мой, самото златно момченце. Доколкото съм чувал за него, имаш късмет, че си жив.

Кейл би трябвало да разбере, че го предизвикват, но въпреки всичките си необичайни дарби, той все още беше невръстно момче.

— Не аз, а той извади късмет. Сигурно в момента се свестява с адско главоболие.

— О, ти си бил пълен с изненади, нали? — ИдрисПюк помълча. — И все пак… това не обяснява защо си тук. Какво общо има Випонд с тази история?

— Може да е заради меча.

— Какъв меч?

— Мечът на Кон Матераци.

— Че защо някой ще се интересува от меча му?

— Всъщност мечът не беше точно негов.

— В смисъл?

— Всъщност беше мечът на маршал Матераци. Дето го наричат Острието.

Този път мълчанието трая много по-дълго.

— След като повалих Кон, пъхнах меча между два камъка и го строших.

Мълчанието на ИдрисПюк бе студено и тежко.

— Извършил си крайно безсмислен акт на вандализъм, ако ми разрешиш да изтъкна. Този меч беше истинско произведение на изкуството.

— Нямах време да му се възхищавам, докато Кон се опитваше да ме накълца.

— Но боят е бил приключил — сам го казваш.

Истината бе, че Кейл съжаляваше за внезапното хрумване още от мига, когато строши меча.

— Искаш ли един съвет?

— Не.

— Все пак ще ти го дам. Ако ще убиваш някого — убий го. Ако ще го пощадиш — пощади го. Но каквото и да решиш, не го взимай присърце.

Кейл му обърна гръб и си легна.

— А докато дремеш, опитай се да размислиш над това: след всичко сторено, най-вече след счупването на меча, би трябвало да си в ръцете на дожа. Нищо от станалото не обяснява защо си тук.

Кейл така и не успя да заспи. Половин час по-късно го стресна щракането на ключалката. Надигна се и видя в килията да влизат Албин и Випонд. Канцлерът го изгледа свирепо.

— Добър вечер, лорд Випонд — подвикна жизнерадостно ИдрисПюк.

— Млъквай, ИдрисПюк — отвърна Випонд, без да откъсва поглед от Кейл. — А сега ми кажи, момче — и искам цялата истина, инак, Бог ми е свидетел, тутакси ще те предам на дожа — кажи ми точно какво се случи; като свършиш, кажи ми точно кой си и как е възможно тъй лесно да победиш Кон Матераци и неговите приятели. Не се шегувам — истината, или ще те сдъвча като варена аспержа.

Естествено, Кейл нямаше представа що е аспержа. Единствената трудност бе да реши каква част от истината да каже на Випонд, за да го убеди, че е напълно откровен.

— Изпуснах си нервите. Случва се всекиму, нали?

— Защо счупи меча?

Кейл се смути.

— Постъпих глупаво — бях разгорещен от схватката. Ще се извиня на дожа.

Албин се разсмя.

— Е, тогава всичко ще бъде наред.

— Къде научи да се биеш така добре? — попита Випонд.

— В Светилището — цял живот, по дванайсет часа на ден, шест дни в седмицата.

— Нима твърдиш, че Хенри и Клайст могат също да се бият така?

— Не. Те също са обучени да се бият, но Клайст е зип… искам да кажа специалист.

— По какво?

— Лък и копие.

— А Хенри?

— Снабдяване, картография, шпионаж.

Казваше истината, но не цялата истина.

— Значи никой от тях не би могъл да направи онова, което ти стори днес?

— Не. Казах ви вече.

— Има ли в Светилището и други със същото майсторство?

— Не.

— И какво те прави по-особен от другите? — попита Випонд.

Кейл помълча, за да създаде впечатлението, че отговаря неохотно.

— Когато бях на девет години се биех добре… но не като сега.

— Какво се случи?

— Водех тренировъчен бой с много по-голямо момче — без ограничения, с истински оръжия, само дето остриетата бяха затъпени. Победих, съборих го на земята… но бях прекалено самоуверен и той успя да ме повали. После ме удари с камък отстрани по главата. Така свърши всичко. Изкупителите едва го удържали да не ми размаже главата. Свестих се след две седмици, а след още две нищо ми нямаше, освен една вдлъбнатина в черепа.

Той посочи с пръст лявата страна на тила си. После пак млъкна, сякаш не му се искаше да продължи.

— Но вече не беше както преди?

— Да. Отначало не можех да се бия така добре, както преди. Имах проблеми с ритъма и движенията, но след време свикнах с онова, което бе станало, когато онзи ми пукна черепа.

— С какво свикна? — попита Албин.

— Всеки път, когато нанасяш удар, вече си решил къде да улучиш противника. И винаги се издаваш — с посоката на погледа, с извивката на тялото, с привеждането, за да запазиш равновесие, докато удряш. Всичко това подсказва на противника къде ще удариш и ако неправилно разчете тези сигнали, ударът е успешен, ако ги разчете добре, отбива или отскача.

— Всеки боец, всеки играч знае това — каза Албин. — Добрият боец, добрият играч умее да прикрие удара или хвърлянето.

— Каквото и да правят, не могат да го скрият от мен. Не и сега. Винаги мога да разчета какъв ход се кани да предприеме някой.

— Можеш ли да ни покажеш? — попита Випонд. — Без да нараниш някого, имам предвид.

— Помолете капитан Албин да скрие ръце зад гърба си.

Албин малко се разтревожи и това не остана незабелязано за ИдрисПюк, който досега наблюдаваше мълчаливо.

— На ваше място не бих го сторил, драги ми капитане.

— Млъквай, ИдрисПюк.

— Трябва само да решите коя ръка да насочите срещу мен и то колкото се може по-бързо. Правете каквото си искате, за да ме объркате — въртене, лъжливи движения, всичко, за да сгреша в избора. От вас…

Преди Кейл да довърши, Албин изстреля насреща му лявата си ръка, но Кейл я хвана с лекота, сякаш беше топка, хвърлена неумело от тригодишен малчуган. Въпреки всички усилия на капитана, същото се повтори още шест пъти.

— Сега е мой ред — каза Кейл, когато раздразненият, но силно впечатлен Албин се предаде.

Кейл събра ръце зад гърба си и започнаха същата игра с разменени роли. Кейл удари шест пъти и всеки път Албин правеше грешния избор.

— Мога да разчета какво се каните да направите — обясни Кейл. — В мига, когато започвате движението. Става само малко по-бързо, отколкото преди нараняването, но това е достатъчно. Никой не може да познае какво ще направя, независимо колко е бърз или опитен.

— Толкова ли е просто? — попита Албин. — Един удар по главата?

— Не — отговори гневно Кейл, без сам да знае защо се сърди. — Цял живот са ме обучавали само на това. И без тази способност пак щях да победя Кон Матераци. Просто нямаше да е толкова лесно и нямаше да се справя с още четирима. Тъй че… не, капитане, не е толкова просто.

— Как реагираха Изкупителите, когато разбраха какво е станало?

Кейл се изсмя глухо и мрачно.

— Не Изкупителите, а само един Изкупител — Лорд-Боеца Боско, отговорен за цялото бойно обучение.

— Имаш предвид нещо като нашите бойни изкуства?

Този път Кейл се изсмя искрено развеселен.

— В това, което върша, няма и капка изкуство — питайте Кон Матераци и неговите приятели.

Випонд не обърна внимание на насмешката.

— Какво направи онзи Боско, когато узна за резултата от нараняването?

— Месеци наред ме изпробва срещу много по-големи и силни момчета. Дори доведе петима ветерани от войните в Източните пробиви. Каза, че били осъдени на смърт.

Кейл млъкна.

— И какво стана?

— Четири дни наред ме караше да се бия с тях. „Убий или умри“ — така казваше. След четвъртия ден прекрати схватките.

— Защо?

— Беше видял достатъчно, за да се убеди. Един пети опит би бил излишен риск. — Той се усмихна мрачно. — В края на краищата при битката никога няма гаранция, нали? Винаги може да се намеси глупавата случайност.

— А после?

— После той се опита да ме повтори.

— В какъв смисъл?

— Дни наред измерваше раната на главата ми и я сравняваше с черепи, които бе взел от гробището. После изработи глинен модел. После цели шест месеца се опитваше да го направи отново.

— Не те разбирам. Как?

— Избра една дузина послушници на същата възраст и със същото телосложение като мен. Връзваше ги и ги удряше върху същото място на черепа с длето, което бе изработил точно по формата на моята рана. Удряше силно, после по-слабо, после пак силно.

За момент всички млъкнаха.

— Какво стана? — тихо попита Випонд.

— Стана това, че половината умряха почти веднага, а останалите… е, после вече не бяха същите. И повече никой не ги видя.

— Другаде ли ги отведоха?

— Така да се каже.

— А после?

— Боско лично пое обучението ми. За пръв път вършеше подобно нещо. Понякога ме караше да продължавам по десет часа на ден — ако откриеше някаква слабост, първо ми теглеше здрав пердах и след това ми обясняваше как да я преодолея. После изчезна за шест месеца, а когато се върна, водеше седмина Изкупители. Каза, че били най-добрите в занаята си.

— Какъв занаят?

— Да убиват хора — хора с броня и без броня, с мечове, пръчки, голи ръце. Да организират масови убийства…

Кейл не довърши.

— На затворници?

— Не само затворници — всякакви хора. Двама от тях бяха нещо като генерали — единият се занимаваше с тактика — битки, отстъпления, общи маневри. Другият беше по бандитските работи: малки бойни групи на вражеска територия, убийства, терор над местното население, за да помага на нас, а не на врага.

— И защо беше всичко това?

— Знаете ли, не бях толкова глупав, че да попитам.

— Свързано ли беше с Източните войни на Изкупителите?

— Казах ви, че не попитах.

— Но трябва да си имал някакво мнение.

— Мнение ли? Да. Имаше нещо общо с Източните войни.

Випонд задълго се втренчи в Кейл, който нахално отвърна на погледа. После канцлерът сякаш реши нещо. Обърна се към Албин.

— Доведете другите двама в дома ми колкото се може по-скоро.

Албин повика тъмничаря и двамата излязоха.

Кейл седна на нара, а ИдрисПюк се приближи до решетката.

— Интересен живот — каза той. — Би трябвало да напишеш книга.