Пол Хофман
Лявата ръка на Бога (14)

14.

— Как ще желаете да постъпя с тях? — попита Албин.

Випонд го погледна иззад писалището и се замисли.

— Те ме интересуват, но мисля, че е време да ги попритиснем. Искам да ръководите разпита им относно Изкупителите. Трябва да разберем повече за Светилището и да преценим, доколко ни засягат намеренията на Изкупителите. Междувременно ги пратете да се учат в Монд.

— Соломон Соломон няма да е доволен.

— Мили Боже — ахна Випонд. — Никой ли вече не слуша какво му се казва? Ако не е доволен, да се оплаче на когото си ще.

— Онези от Монд са високомерна пасмина, господин канцлер. На момчетата няма да им е лесно.

— Знам. Дръжте ги непрекъснато под око — искам да знам как ще реагират. Не им се сърдя, че ме излъгаха — на тяхно място бих сторил същото, — но искам да разчепкам цялата тази история.

И така два дни по-късно Кейл, Клайст и Хенри Мъглата се озоваха на Полето на съвършенството. С петдесет начинаещи ученици гледаха как още толкова млади аристократи Матераци загряват пред Соломон Соломон, върховен майстор на бойните изкуства в Монд. Той беше едър мъж с бръсната глава и очи по-студени от източния вятър през мразовит януарски ден.

Днес небето беше синьо и вятърът топъл. Новите ученици се възхищаваха на четиринайсет-петнайсет годишните руси младежи, които се разкършваха и отпускаха мускулите на почти еднаквите си, високи, удивително гъвкави и стройни тела. Чувството за самоувереност трептеше из въздуха около тях, докато раздвижваха дългите си крайници с невероятни извивки, или правеха лицеви опори на една ръка, като че мускулите им черпеха сила от някакви вълшебни машини. Четирийсет и седемте новаци гледаха със страхопочитание. Това бяха синове на богати търговци, платили на Соломон Соломон солидни суми за възможността деца от простолюдието да общуват всеки ден с Матераците. Заради хлапетата от Келявите земи, заели три от местата в последния момент, Соломон Соломон щеше да загуби по повече от хиляда долара на година. И затова днес леденото му сърце бе още по-ледено от обичайното.

Всеки от новаците беше поставен под различен щит и макар да не разбираше какво представляват те, Кейл забеляза, че всеки от загряващите Матераци има значка на гърдите и някои от тях са със същите изображения като на щитовете зад някои от учениците. Мина известно време преди да открие носителя на значката, съвпадаща с неговия щит. Той приличаше на останалите, само че беше още по-висок, по-рус, по-изящен и силен. Движеше се с изключителна бързина, докато имитираше схватки с неколцина противници и макар да сдържаше ударите, неминуемо поваляше по гръб всеки от тях. За малко Кейл се завъртя да огледа богатото въоръжение, подготвено за всекиго от курсантите — шест вида мечове; къси, средни и дълги копия, секири и още няколко вида оръжия, каквито виждаше за пръв път.

— Хей, ти! ТИ! СТОЙ НА МЯСТО!

Това бе гласът на Соломон Соломон, който гледаше яростно Кейл. Инструкторът слезе от грубо скования подиум с бойни чучела, откъдето наблюдаваше загряването, и тръгна право към Кейл, без да го изпуска нито за миг от поглед. Упражненията на терена спряха и младите Матераци зачакаха да видят какво ще стане. Не им се наложи да чакат дълго. Щом стигна до Кейл, Соломон Соломон му зашлеви жестока плесница. Наоколо неколцина избухнаха в злорад смях, както се случва, когато атлет се препъне на състезание или изтощен боксьор поеме удар, който ще го повали в безсъзнание за няколко часа.

Макар че залитна, Кейл не падна, както бе очаквал Соломон Соломон. Когато главата му се върна на място, той нито възрази, нито погледна гневно инструктора — имаше твърде богат опит с произволното насилие и неразбираемия гняв на властимащите, за да си позволи подобна грешка.

— Знаеш ли какво направи?

— Не, сър — каза Кейл.

— Не, сър? Дръзваш да ми кажеш, че не знаеш?

Думите бяха изречени с целия натрупан гняв на човек, който без никаква приемлива причина губи хиляда долара годишно. Той отново удари Кейл. След третия удар Кейл осъзна грешката си. В Светилището да паднеш от удар означаваше да си изпросиш нов; тук явно действаше обратното правило. Той послушно падна на пода.

— Занапред — изкрещя Соломон Соломон — гледай право напред, наблюдавай учителя си и не откъсвай очи от него. РАЗБРА ЛИ?

— Да, сър.

След този отговор Соломон Соломон се завъртя и тръгна обратно към подиума. Кейл бавно се надигна на крака. Главата му звънтеше. Всички останали новаци гледаха уплашено напред с изключение на Хенри Мъглата и Клайст, които гледаха напред просто защото знаеха, че така трябва. Един човек обаче гледаше Кейл — най-високият и най-пъргавият от Матераците, под чийто щит стоеше момчето. Другите около него се смееха, но той беше навъсен и изчервен от гняв.

Дори и ударите по Кейл не подобриха настроението на Соломон Соломон; сърцето му се късаше от загубата на толкова много пари.

— Заемете се с учениците си. Къси мечове.

Курсантите тръгнаха към редицата новаци и застанаха срещу тях. Високият млад Матераци погледна Кейл и тихо изрече:

— Още една такава проява и ще съжаляваш, че си се родил. Чу ли?

— Да, чух — отговори Кейл.

— Аз съм Кон Матераци. Отсега нататък ще ме наричаш „шефе“.

— Да, шефе, разбрах.

— Подай ми късия меч.

Кейл се завъртя. На дървената стойка зад него висяха три меча с еднаква дължина, но с различна форма на острието — от право до извито. За Кейл мечът си беше меч. Той взе единия.

— Не този. — Думите бяха последвани от ритник по задника. — Другия.

Кейл посегна към съседния меч и получи нов ритник. Курсантите и част от новаците се разсмяха.

— Другия — каза Кон Матераци.

Кейл взе третия меч и го подаде на усмихнатия младеж.

— Добре, а сега ми благодари за възпитателния ритник.

Настана напрегната тишина; всички очакваха да видят дали ученикът ще се окаже достатъчно глупав да възрази, или още по-зле — да отвърне на удара.

— Благодари ми — повтори Кон.

— Благодаря, шефе — каза почти любезно Кейл за голямо облекчение на Хенри Мъглата и Клайст.

— Превъзходно. — Кон огледа приятелите си. — Липса на гордост, харесвам това у слугите.

Нов крясък на Соломон Соломон прекъсна угодническите смехове. През следващите два часа Кейл стискаше зъби от болка в главата и наблюдаваше тренировките. Когато всичко свърши, младежите със смях напуснаха площадката, за да се изкъпят и след това да обядват. После неколцина по-възрастни мъже дойдоха да обяснят на новаците как да се грижат за поверените им оръжия.

По-късно тримата седнаха да си поговорят. За изненада на Кейл, Хенри Мъглата и Клайст изглеждаха по-недоволни от него.

— Господи — каза Клайст. — Мислех си, че най-сетне извадихме късмет като попаднахме тук. — Той мрачно погледна Кейл. — Ама и ти си голям майстор да очароваш хората. Колко ти трябваше? Не повече от двайсет минути, за да се сблъскаш с двамата най-гадни от цялата гадна компания.

Кейл се замисли, но не каза нищо.

— Искаш ли довечера да избягаме? — попита Хенри Мъглата.

— Не — отговори Кейл все тъй замислено. — Ще ми трябва време, за да открадна каквото е необходимо.

— Неразумно е да изчакваме. Помисли си какво може да стане.

— Всичко ще бъде наред. Освен това не се налага вие да бягате. Клайст е прав, провървя ви, че попаднахте тук.

— Ха! — възрази Хенри. — Така или иначе, щом изчезнеш, ще се захванат с нас.

— Може би да, може би не. Може Клайст да е прав — нещо в мен дразни хората.

— Аз идвам с теб — каза Хенри Мъглата.

— Недей.

— Казах, че ще дойда.

Настана дълго мълчание, нарушено най-сетне от Клайст.

— Е, аз пък няма да остана тук сам — заяви той и си тръгна нацупен.

— Дали да не духнем преди да се върне? — предложи Кейл.

— Най-разумното е да се държим заедно.

— Сигурно, но защо трябва да мрънка толкова много?

— Просто си е такъв. Иначе е свястно момче.

— Тъй ли? — подметна разсеяно Кейл.

— Кога искаш да тръгнем?

— След седмица — тук има много неща за задигане. Трябва да се запасим.

— Опасно е.

— Няма страшно.

— Не съм съгласен.

— Е, аз си рискувам главата и задника, значи аз ще решавам.

Хенри Мъглата сви рамене.

— Сигурно имаш право. — Той побърза да смени темата. — Какво мислиш за тия от Монд? Много са надути, нали?

— Но и много ги бива.

— Е, във всеки случай са хубавци — усмихна се Хенри Мъглата.

— Мислиш ли, че с Рива всичко ще бъде наред?

— Защо да не бъде — отвърна Хенри, но си личеше, че е искрено разтревожен. — Лошото е, че тя не прилича на мен и теб. Не би изтърпяла един пердах или нещо подобно. Не е научена на това.

— Ще се справи. Випонд се погрижи за нас, нали? Клайст има право — ако не бях аз, щеше да ви върви по мед и масло. — Кейл всъщност нямаше идея какво представляват медът и маслото, но беше чул израза на два-три пъти и го харесваше. — Рива умее да се погажда с хората. Недей да я мислиш.

— А ти защо не можеш да се погаждаш с хората?

— Не знам.

— Просто опитай да не им се пречкаш, а ако не можеш, поне забрави оная физиономия, като че искаш да ги накълцаш за храна на кучетата.

Но на следващия ден надеждите на Хенри Мъглата за разведряване на отношенията със Соломон Соломон и Кон Матераци бързо се изпариха. Инструкторът намери нов повод да продължи побоя от предния ден, но този път насред игрището, та всички да видят и да му подражават. Кон Матераци обаче се оказа по-изтънчен от своя учител, и тъй като не искаше просто да му подражава, продължи да подритва Кейл при всеки удобен повод, но почти без да влага сила. Младежът беше истински майстор на унижението и се държеше към Кейл като към досадно задължение, което трябва да се приеме максимално търпеливо. Благодарение на дългогодишните тренировки той можеше да перне леко момчето с дългите си и гъвкави крака по прасеца, по задника или по ухото, сякаш, ако използва ръцете си, би означавало, че го приема твърде сериозно. Само след четири дни подигравките на Кон почнаха да тревожат Хенри Мъглата много по-силно, отколкото грубостите на Соломон Соломон. Кейл бе свикнал с бруталност, каквато Соломон Соломон не можеше и да си представи. Но подигравките и насмешките бяха извън опита на послушниците. Хенри почваше да се тревожи, че Кейл може да бъде предизвикан да отвърне на удара.

— Струва ми се по-спокоен от всеки друг път — каза Клайст, когато Хенри Мъглата сподели с него тревогите си.

— Спокоен като изоставена къща, докато не се събуди демонът в мазето.

Двамата се разсмяха на този често повтарян изкупителски израз.

— Само още два дни.

— Нека го убедим да избягаме утре.

— Добре.

Кон Матераци продължаваше да разиграва все по-злобно ролята си на търпелив наставник с глупав възпитаник — между редовните побоища на Соломон Соломон той не пропускаше да разчорли косата на Кейл заради някоя измислена грешка, сякаш си имаше работа с некадърно, но достойно за жалост добиче. Непрестанно го предизвикваше с лекички плесници по врата или удари по задника с плоската част на меча. А Кейл ставаше все по-тих и по-тих. Кон обаче забелязваше, че боят не го впечатлява, но подигравките малко по малко проникват през коравата броня на душата му. Кон Матераци беше чудовище, но не и глупак.

Матераците се славеха с две неща: първо, с върховното си умение в бойните изкуства и необходимата за това непоклатима храброст; второ, с изключителната хубост на техните жени, сравнима единствено със студенината в сърцата им. Казваха, че човек не може да разбере готовността на Матераците да загинат в битка, докато не е видял някоя от съпругите им. И поотделно и общо Матераците представляваха страховити бойни машини. Но ако човек наистина срещнеше някоя от съпругите им, щеше да се сблъска с високомерие, гордост и пренебрежителност, каквито не се срещат никъде по света. Ала в същото време щеше да занемее пред тяхната потресаваща красота — и също като мъжете Матераци да бъде готов на всичко за една-единствена усмивка или снизходителна целувка. Макар че Матераците държаха почти една трета от познатия свят в своята военна, икономическа и политическа хватка, покорените винаги можеха да се утешат с мисълта, че въпреки цялата тази власт те са роби на жените си.

Докато тормозът и побоищата над Кейл продължаваха, тримата бивши послушници посвещаваха всяка свободна минута на кражби. Това не бе нито особено трудно, нито опасно — от гледна точка на момчетата, Матераците имаха странно отношение към имуществото си. Те изглеждаха готови да захвърлят вещите, веднага след като са ги купили. Това озадачаваше бившите послушници, лишени от правото да притежават каквото и да било. Отначало крадяха предметите, които им се струваха полезни — например сгъваем нож или точило, после пари, небрежно оставяни в спалните на техните шефове, често в учудващо големи количества. После стана по-лесно — питаха шефа си дали не иска нещо да бъде почистено или преместено, защото често им казваха просто да го изхвърлят. За четири дни бяха откраднали или събрали повече, отколкото можеха да използват — ножове, мечове, лек ловджийски лък с малка повреда, отстранена от Клайст, походно котле, паници, лъжици, въже, канап, суха храна от кухнята и значителна сума пари, която щеше да стане още по-голяма, когато преровят стаите на шефовете си преди самото бягство. Грижливо укриваха плячката си, макар че никой не забелязваше нейното изчезване. Клайст и Хенри Мъглата тъгуваха, че трябва да си заминат, защото тук можеха да си живеят блажено от вещите и парите, на които другите не държаха особено. Хенри виждаше как Кейл става все по-кротък с всяка насмешка, всяко унижение и всеки подигравателен удар на Кон Матераци. Младежът подръпваше носа и ушите на Кейл, сякаш закачаше непослушно хлапе.

Следобед на петия ден Кейл търсеше да открадне нещо полезно в една част от крепостта, където на новаците бе забранено да влизат. „Забранено“ в Мемфис означаваше нещо съвсем различно от „забранено“ в Светилището. Там едно нарушение можеше да ти донесе например четирийсет удара с бодлив кожен колан и кървене до смърт, тук — до не особено тежко наказание, от което винаги имаше шанс да се отървеш с приказки. Ако го хванеха сега, Кейл щеше виновно да обясни, че се е загубил.

В момента се движеше из най-старата част на древната крепост — всъщност най-старата част на Мемфис. На много места крепостната стена с вътрешни помещения, използвани днес за складове, беше разрушена и заместена от изящни къщи с огромни прозорци, харесвани от Матераците. Но тази стара част на града беше мрачна — единствената светлина идваше от страничните улички, често раздалечени на двайсетина метра една от друга. Мястото беше създадено за обсада, а не за свободно минаване. Докато се изкачваше по едно тъмно каменно стълбище без парапет, който да го предпази от десетметрово падане върху плочника долу, Кейл чу бързи стъпки да слизат насреща му. Не можеше да види човека заради завоя на стъпалата, но зърна бледа светлина — онзи носеше фенер. С надеждата да не го забележат, Кейл отстъпи в една странична ниша. Бързите стъпки наближаваха и фенерът се появи иззад завоя. Той се притисна към стената; една девойка притича край него, без да го види. Но на това просторно и мрачно място осветлението бе слабо, а камъните неравни. Тя зави твърде бързо, залитна и в този миг кракът й се закачи за една издадена плоча. За момент опита да се извърти и да избегне падането от десетте метра височина върху камъните долу. От устата й излетя кратък вик; изтърва фенера отвъд ръба и щеше да го последва, когато Кейл я сграбчи за ръката.

Девойката извика, уплашена от внезапното му появяване.

— Боже мой!

— Всичко е наред — каза Кейл. — Щеше да паднеш.

— О! — каза девойката и погледна надолу към пламтящото масло около разбития фенер. — О — повтори тя. — Изплаши ме.

Кейл се разсмя.

— Имаш късмет, че още си жива, та да се плашиш.

— Щях да се справя и сама.

— Не, нямаше.

Тя пак надникна към плочника долу, после погледна в сумрака лицето на Кейл. Не приличаше на момчетата и младежите, които бе виждала досега — среден на ръст и с черна коса, — но най-странно бе изражението на очите му, в които имаше нещо старо, мрачно и непознато.

Изведнъж я обзе страх.

— Трябва да вървя — каза тя. — Благодаря.

И изтича надолу по стълбището.

— Внимавай — изрече Кейл тъй тихо, че нямаше как да го чуе.

После тя изчезна.

Кейл се чувстваше като ударен от мълния. Дори далеч по-стара и мъдра глава би се замаяла от среща с подобно момиче, а по отношение на жените Кейл не беше нито стар, нито мъдър. Тя бе Арбел Матераци, дъщеря на дожа на Мемфис, маршал Матераци. Но никой освен баща й не я наричаше с нейното истинско име. За всички останали тя беше Арбел Лебедовата шия, всепризната първа хубавица в Мемфис, а вероятно и в подвластните му територии. Може ли да се опише нейната красота? Опитайте да си представите жена като лебед.

Колко различно би се развило всичко, ако Кейл не я бе срещнал на крепостната стена този ден, или ако в това мрачно и хлъзгаво място не бе проявил достатъчно пъргавина, за да я спаси от неминуемата заплаха да строши долу на плочника прекрасната си лебедова шия.

След няколко часа влюбеният Кейл разказваше на един развеселен и един недоволен приятел, че е решил да не напуска Мемфис. Разбира се, той не обясни истинската причина — каза им, че цял живот е търпял далеч по-тежки побоища от тези на Соломон Соломон, а колкото до глупостите на Кон Матераци — решил е да не им обръща внимание. Защо да се тревожи от тъпите шеги на един разглезен хлапак, когато имат толкова много причини да останат? Макар и озадачени, Хенри Мъглата и Клайст нямаха основания да се съмняват в думите му. Ала Хенри все пак се съмняваше.

— Вярваш ли му? — попита той, когато остана насаме с Клайст.

— Какво ме засяга? Щом иска да остане, толкова по-добре. Само да не ми се прави на много важен.

 

 

През следващите няколко дни Хенри Мъглата наблюдаваше продължаващите побоища и подигравки. Както винаги издевателствата над Кейл го тревожеха най-много. Кон Матераци можеше да е разглезен хлапак, но беше ненадминат майстор в бойните изкуства. Само най-старите и най-опитните бойци на Матераците успяваха да го победят в учебните сражения, които болезнено имитираха реалните битки. Те се провеждаха всеки петък и продължаваха по цял ден. Заслужената му слава растеше и нищо чудно, че през последната седмица от официалното му обучение се нареди сред малцината новопостъпили в армията на Матераците, удостоявани с меча Форца или Данцигската колона, най-често наричан простичко Острието. Преди сто години великият оръжейник Мартин Бейкън го бе изковал от стомана с уникална здравина и гъвкавост, чиято тайна, за жалост, бе изчезнала навеки с Бейкън, който се самоубил от несподелена любов към една надменна млада аристократка. Тогавашният дож Питър Матераци, за когото бил изработен мечът, до края на живота си не повярвал, че гений като Бейкън може да се самоубие по такава причина. „Жена! — повтарял смаяно той. — Та аз бих му дал собствената си жена, само да беше помолил.“ Но познавайки прословутата студенина на дамите Матераци, малцина вярвали в сериозността на думите му.

Така или иначе, връчването на Острието беше върховна чест, оказвана за пръв път от двайсет години насам.

Церемонията по връчването на наградите и парадът на завършилите курсанти минаха великолепно, както можеше да се очаква — тълпи, размахани шапки, възторжени възгласи, музика, блясък и разкош, речи и тъй нататък. Начело вървяха бойците от Монд, почти пет хиляди на брой. Те не бяха обикновени войници, а въоръжен елит, най-добре обучените и екипирани бойци в целия свят, до един високопоставени и с аристократично потекло.

А в центъра стоеше Кон Матераци, шестнайсетгодишен, сто осемдесет и пет сантиметра висок, рус, мускулест, строен и красив — привличащ погледите на всички, обект на всеобщо внимание, любимец на тълпите, гордост на Матераците. Колко се гордееше от радостните викове и ръкоплясканията, докато му връчваха Острието. Когато го вдигна високо над главата си, от тълпата изригна рев на неописуем възторг.

Хенри Мъглата ръкопляскаше, за да не привлича внимание. Клайст изразяваше своята неприязън като аплодираше и ревеше тъй шумно, сякаш Кон му беше брат-близнак. Но въпреки подбутванията с лакът на Клайст и умолителния шепот на Хенри Мъглата, Кейл гледаше безучастно — и Кон забеляза това, макар да беше зашеметен от възторг и гордост.

Кон Матераци и досега бе имал изключително високо самочувствие — подсилвано допълнително от ласкатели и поклонници, — а днес чувството за собственото му великолепие излетя към главозамайващи висини. Дори и два часа по-късно, след като тълпите се разотидоха и той се уедини в голямата крепост, мозъкът му все още бръмчеше като разбунен кошер. Ала след като вълнението от комплиментите и възхвалите на неговите приятели и каймака на аристокрацията започна да стихва, той донякъде се завърна в реалния свят и си припомни оскърбителния отказ на Кейл да признае триумфа му. Подобно демонстративно неподчинение бе нетърпимо и той незабавно прати един от слугите си да повика неговия ученик.

Слугата се позабави с изпълнението на задачата — най-вече защото когато пристигна в спалното на новаците, имаше нещастието да попита Хенри Мъглата къде е Кейл. От известно време на Хенри не му се налагаше да използва дарбата си да шикалкави, но при този пряк въпрос старите навици се събудиха.

— Кейл? — повтори той, сякаш не бе сигурен за кого или за какво става дума.

— Новият ученик на лорд Кон Матераци.

— Лорд кой?

— Има черна коса. Ей-толкова висок. — Осъзнавайки, че си има работа с глуповато момче, слугата посочи с ръка височина около метър и шейсет и пет. — Грозен на вид.

— О, имаш предвид Клайст. Той е долу, в кухнята.

Слугата реши, че може би наистина търси Клайст. Струваше му се, че Кон Матераци бе казал Кейл, но можеше и да не е чул добре, а предвид сегашното му настроение нямаше ни най-малко желание да се връща да пита отново. За беда тъкмо тогава Кейл дойде в спалното с надеждата да подремне и планът на Хенри Мъглата да прати слугата за зелен хайвер се провали.

— Това е той — каза слугата.

— Само че не е Клайст — възрази победоносно Хенри. — Това е Кейл.

Когато Кейл пристигна в лятната градина, тълпата около Кон се беше разсеяла. Но точно тогава дойде последното и най-важно за Кон посещение — на Арбел Лебедовата шия. Възпитана да се отнася към мъжете с презрение и от време на време със снизхождение, Арбел силно се затрудняваше да създаде впечатлението, че изпитва към Кон нещо повече от безразличие. Всъщност по безразличието си към хубостта и успехите тя не се различаваше от другите аристократични красавици. Ако ставаше дума за някой друг, щеше инстинктивно да знае как да постъпи — да подхвърли една-две любезни думи и бързо да му обърне гръб. Но в момента безразличието не й се удаваше тъй лесно, както обикновено. Дори най-студените дами от елита на Матераците не успяваха да останат съвсем хладни към красивия млад боец, рева на тълпата и обаянието на пищните церемонии. Всъщност Арбел Лебедовата шия далеч не се чувстваше тъй високомерна, както изглеждаше и за свое огромно смущение бе усетила как я побиват тръпки в мига, когато Кон вдигна Острието, а тълпата изрева от възторг пред този великолепен младеж. Затова бе загубила част от дарбата си да изглежда върховно безразлична дори към най-великолепните млади мъже, а колебливостта я накара не само да дойде твърде късно, но и да се изчерви (не чак толкова, че Кон да забележи), когато го поздрави за голямото постижение. Имаше само двама души, към които Кон се отнасяше с известна почтителност — чичо му и неговата дъщеря. Пред Арбел изпитваше истинско страхопочитание заради нейната потресаваща красота и привидното пълно пренебрежение спрямо него. Въпреки че днешният ден бе донесъл на главозамаяния младеж още повече власт и великолепие, Кон изпадна в паника при нейното идване и изобщо не забеляза, че тя се смущава; за да заподозре нещо, би трябвало Арбел най-малкото да се хвърли в прегръдките му и да го обсипе с целувки. Докато изслушваше поздравленията й, се чувстваше тъй притеснен, че едва разбра за какво става дума, камо ли да усети неуверения глас, с който бяха изречени. Точно когато си размениха поклони и Арбел Лебедовата шия понечи да си върви, Кейл пристигна.

При други обстоятелства Арбел изобщо не би погледнала някакъв си ученик от простолюдието. Но в сегашното й състояние изненадата я тласна към още по-силно объркване — изобщо не бе очаквала да срещне онова странно момче, което само преди няколко дни я спаси. От напрежението лицето й стана съвършено безизразно.

Може би само най-великите и опитни любовници в цялата човешка история, например легендарният Нейтан Джог или прочутият Никълъс Паник, биха различили кипящите чувства под това ледено изражение. Разбира се, клетият Кейл беше безкрайно далече от тия славни любовници и видя само онова, от което се боеше. Нейното лице предизвика у Кейл единствено обида — той бе спасил живота й, беше се влюбил в нея, а тя дори не благоволяваше да го забележи. Изпаднала в още по-дълбоко объркване, Арбел Лебедовата шия намери единствения възможен изход от ненадейната среща. Тя просто се обърна и тръгна към портата в другия край на градината. В момента освен тях тримата наоколо имаше само осем души — петима близки приятели на Кон Матераци и трима отегчени пазачи, облечени в парадни брони и помъкнали три пъти повече оръжия, отколкото биха взели в истинска битка. Имаше и един наблюдател — разтревожен за приятеля си, Хенри Мъглата се бе покатерил на най-близкия покрив и наблюдаваше иззад един комин.

Кон Матераци се обърна към ученика си, но преди да стори каквото и да било, един негов подпийнал приятел реши да ги развесели, имитирайки маниера на Кон да се държи с Кейл като с малоумен. Той протегна ръка и лекичко плесна момчето през лицето. После още веднъж. Всички, с изключение на Кон, се разсмяха тъй шумно, че Арбел Лебедовата шия се озърна през рамо и видя третата шеговита плесница. Гледката я смая, но Кейл разчете по лицето й само високомерно презрение.

При четвъртия удар сякаш целият свят се преобърна. Без видимо усилие Кейл хвана с лявата си ръка китката на младежа, с дясната го стисна за лакътя и завъртя. Раздаде се остър пукот и писък от болка. Продължавайки привидно бавното си движение, Кейл сграбчи пищящия юноша за раменете и го хвърли срещу смаяния Кон Матераци, който се просна по гръб. После отстъпи крачка назад, хвана с лява ръка десния си юмрук и заби лакът в лицето на най-близкия Матераци. Онзи загуби съзнание, още преди да докосне земята. Останалите двама се опомниха от изненадата, извадиха парадните си кинжали и заеха бойна стойка. Не само изглеждаха страхотни — наистина бяха такива. Кейл продължи към тях, но в движение се наведе, загреба шепа варовиков прах и чакъл, и я хвърли в лицата на противниците. Двамата се извърнаха с болезнени викове. Кейл жестоко стовари юмрук в бъбрека на по-близкия и ритник в гръдната кост на другия. Вдигна двата кинжала и се завъртя срещу Кон, който вече бе успял да се измъкне изпод крещящия си приятел. Всичко това се случи за не повече от четири секунди. Сетне настана пълно мълчание и Кон и Кейл застанаха един срещу друг. Изражението на Кон беше сдържано, но яростно; лицето на Кейл не изразяваше нищо.

Тримата войници дотичаха откъм колонадата, където бяха потърсили прохлада.

— Оставете ни да се справим с него, сър — предложи дежурният сержант.

— Стойте на място — изрече студено Кон. — Посегнете ли към него, кълна се, че ще чистите конски фъшкии до края на живота си. Длъжни сте да ми се подчинявате.

Имаше право. Сержантът отстъпи назад, но направи знак на единия войник да доведе подкрепления. „Дано да му опердашат задника на тоя нафукан младок“, помисли си той. Но знаеше, че това няма да стане. Кон Матераци беше несравнимо умел боец — истински майстор и то само на шестнайсет години. Може и да беше нафукан младок, но изкуството му не подлежеше на съмнение.

Кон изтегли Острието от ножницата. Мечът определено бе прекалено ценен, за да се използва в бой! Мястото му беше в специалната витрина в тържествената зала. Но Кон прецени, че няма друг избор и това ще бъде оправданието му — и тъй, за пръв път от четирийсет години насам Острието напусна ножницата, за да пролее кръв.

— Спрете! — извика Лебедовата шия.

Кон не й обърна внимание — дори тя нямаше право да се намесва. Кейл изобщо не даде знак, че е чул. Горе на покрива Хенри Мъглата разбра, че нищо не може да стори.

Боят започна.

Кон завъртя острието напред с потресаваща бързина, после още веднъж и още веднъж, а Кейл бавно отстъпваше, отбивайки всеки удар с двата парадни кинжала, които скоро се нащърбиха като вехт трион. Кон пристъпваше, атакуваше и блокираше с невероятна грация и бързина, като че разиграваше някакъв изумителен танц. Кейл продължаваше да отстъпва и едва успяваше да отбие поредния удар, докато Кон замахваше към главата, сърцето, краката му — навсякъде, където виждаше пролука в отбраната. И всичко това ставаше в тишина, нарушавана само от странния, мелодичен звън на Острието и глухите трясъци на кинжалите.

Кон Матераци нападаше, Кейл отбиваше, ту високо, ту ниско, и непрестанно отстъпваше. Най-сетне Кон го притисна до стената и вече нямаше накъде да отстъпва. Сега Кон направи крачка назад, за да попречи на всеки опит за бягство наляво или надясно.

— Биеш се като хапещо псе — каза той.

Но безизразното лице на Кейл не се промени. Сякаш изобщо не бе чул.

Кон затанцува наляво-надясно и направи няколко изящни движения, за да подскаже на зрителите, че се готви за смъртоносен удар. Сърцето му подскачаше от възторжената мисъл, че вече никога няма да бъде същият.

В градината бяха дотичали още двайсетина войници — включително и стрелци — и дежурният сержант ги подреди в полукръг на няколко метра зад полето на схватката. Както всички останали, сержантът виждаше накъде отиват нещата. Въпреки заповедите на Кон, той знаеше много добре, че ще си изпати, ако младежът пострада. Обзе го искрена жал към притиснатото до стената момче, когато Кон вдигна меча за последния удар. Но Кон изчака — търсеше страх в очите на Кейл. Лицето на Кейл обаче не се променяше — оставаше си безизразно и далечно, сякаш зад него вече нямаше душа.

„Свършвай най-сетне, ситен боклук“, помисли си сержантът.

Кон удари. Невъзможно е да се опише колко бързо Острието проряза въздуха — дори светкавица би била бавна в сравнение с него. Този път Кейл не отби удара — просто едва доловимо се отдръпна встрани. Острието прелетя покрай целта — но само на косъм от нея. После нов удар и нов пропуск. После мушкане, което Кейл успя да избегне, макар да бе бързо като змийска атака.

И тогава Кейл за пръв път нанесе удар. Кон отби, но с върховно усилие. Всеки следващ удар го отблъскваше все по-назад, докато се върнаха почти там, където бе започнала схватката. Кон дишаше тежко и нарастващият страх го караше да се задъхва още повече — несвикнало с ужаса пред лицето на смъртта, тялото му се бунтуваше, нервите му се късаха, а стомахът му се свиваше на топка.

Кейл спря.

Той отстъпи извън обсега на меча и огледа Кон от глава до пети. Измина секунда, може би две, сетне отчаяният Кон замахна отново. Острието проряза въздуха със свистене. Но Кейл се раздвижи, още преди ударът да бъде нанесен, блокира Острието с единия кинжал и заби другия дълбоко в рамото на Кон.

С вик на болка и потрес Кон изтърва меча, а Кейл се хвърли зад него, преметна лакът през гърлото на младежа и насочи втория нож към корема му.

— Не мърдай — прошепна той в ухото на Кон, после добави по-високо към войниците, които прекрачиха напред: — Стойте на място, или ще изкормя тая ситна гадина.

И за да покаже, че не се шегува, той бодна Кон по корема. Изпадналият в ужас сержант направи знак на хората си да спрат.

През цялото това време Кейл стискаше Кон през врата все по-силно, докато дъхът му спря. Отново прошепна в ухото му:

— Преди да си отидеш, шефе, запомни от мен едно: боят не е изкуство.

След тия думи Кон загуби съзнание и провисна безсилно във вече разхлабената хватка на Кейл около шията му.

— Още е жив, сержант, но няма да бъде, ако ми покажете храбростта си. Ще вдигна меча… тъй че се дръжте прилично.

Поддържайки тежестта на Кон, Кейл бавно се приведе и посегна към Острието. След като хвана дръжката, пак се изправи, без да изпуска от поглед войниците. През отворената порта прииждаха още — вече навярно наброяваха стотина.

— Къде ще вървиш, синко? — попита сержантът.

— Не съм помислил по въпроса — каза Кейл.

Точно тогава Хенри Мъглата извика от покрива:

— Обещайте, че няма да го нараните, и той ще го пусне.

Стреснатите войници отвърнаха на този пръв опит за преговори с три стрели по посока към Хенри. Той приклекна и изчезна от поглед.

— Спрете! — изрева сержантът. — Първият, който стори нещо без заповед, ще получи петдесет камшика и една година чистене на кенефите! — Той отново се обърна към Кейл. — Какво ще речеш, синко? Пусни го и няма да пострадаш.

— А после?

— Не знам. Ще сторя каквото мога. Ще кажа, че ония момчета те тормозеха — а дали ще ме чуят… Какъв избор имаш?

— Кейл! Послушай го! — извика Хенри от покрива, но този път благоразумно едва подаде глава.

Кейл изчака за миг, макар че бе съвършено ясно какво трябва да направи. Отдръпна Острието от гърлото на Кон и внимателно се огледа къде да го сложи. Провървя му. Само две стъпки по-назад, които направи извънредно внимателно, имаше стара част от стената, където два грамадни каменни блока се срещаха на височината на коляното. Той пъхна в цепнатината около двайсет и пет сантиметра от Острието.

— Какво правиш, момче? — извика сержантът.

Кейл пусна на земята припадналия Кон Матераци и с цялата си сила натисна меча под тежестта на грамадните камъни. Острието — може би най-великият меч в цялата човешка история — се огъна, сетне се строши с камбанен звън.

Войниците ахнаха като един. Кейл погледна сержанта, после спокойно захвърли строшената половина на меча. Сержантът взе от един войник окови и катинар, и пристъпи към него.

— Завърти се, момче.

Кейл се подчини. Докато го оковаваше за китките, сержантът прошепна в ухото му:

— Това ще ти е последната глупост в живота, синко.

Един военен лечител — подобно обучение преминаваше всеки шейсети войник в армията на Матераците — преглеждаше проснатия Кон. Той кимна на сержанта, после отиде да провери другите. Арбел Лебедовата шия нахълта в кръга около Кейл и ранените, коленичи до Кон и потърси пулса му. След като се увери, че е жив, тя стана и погледна Кейл, притиснат между двама войници. Той отвърна с безизразен и спокоен поглед.

— Не вярвам да ме забравиш за втори път — каза той, а войниците го помъкнаха към портата.

И точно тогава на Кейл му провървя. Хенри Мъглата не беше сам на покрива. Също тъй любопитен, макар и не чак толкова разтревожен за съдбата на Кейл, Клайст го беше последвал горе. Щом боят започна, Хенри му заръча да се опита да доведе Албин.

Клайст знаеше само едно-единствено място, където можеше да намери Албин и за щастие го откри там. След миг капитанът изскочи от кабинета и викна на хората си да го последват. Така Албин пристигна в момента, когато четирима войници мъкнеха Кейл през портата към градския затвор, където едва ли щеше да доживее до сутринта.

— От тук нататък ние поемаме грижата — каза Албин, застанал начело на десет бойци с униформени черни жилетки и черни бомбета.

— Дежурният сержант заповяда да го отведем в затвора — възрази старшият от войниците.

— Аз съм капитан Албин от Вътрешния отдел и отговарям за сигурността на Цитаделата — затова ми го предайте, та да си нямате неприятности.

Властното поведение на Албин и присъствието на десет свирепи „булдози“, както ги наричаха зад гърба им, бързо попари бойния дух на войниците, които рядко биваха допускани в Цитаделата и мигновено се смутиха, когато срещнаха съпротива на това странно място. Все пак старшият опита да възрази още веднъж.

— Ще трябва да попитам сержанта.

— Питай когото си искаш, но той вече е наш пленник и идва с нас.

Без повече приказки Албин кимна на хората си да прекрачат напред и пред тяхното числено надмощие войниците неохотно се подчиниха. Старшият кимна на един от войниците да изтича за помощ — но булдозите вече бяха грабнали Кейл и потънаха в лабиринта от улички, извеждащи от Цитаделата. Когато подкрепленията пристигнаха, от тях вече нямаше и следа.

След десет минути Кейл бе затворен в една от частните килии на Випонд и тъмничарят сваляше веригите от ръцете му. Двайсет минути по-късно той стоеше сред полумрачната килия и гледаше заключената врата. Отляво и отдясно имаше други килии, отделени отчасти с каменни стени, отчасти с решетки. Кейл седна и внимателно обмисли какво бе сторил. Мислите му не бяха щастливи, но след няколко минути ги прекъсна глас откъм дясната килия:

— Да ти се намира тютюн?