Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Crimson Petal and the White, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Джанабетска, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мишел Фейбър. Аленото цвете и бялото
Английска. Първо издание
ИК „Еднорог“, София, 2005
Редактор: Юлия Костова
ISBN: 954-9745-85-6
Изданието е спонсорирано от Шотландския съвет по изкуствата.
История
- — Добавяне
Шест
Само три са думите, които, произнесени от който трябва и когато трябва, стигат за да разцъфне с невероятна бързина опиянението — цветчето му да се разпукне яркорозово изпод отдръпналата се назад кожа. И съвсем не е необходимо тези три думи да гласят „Аз ви обичам“. В конкретния случай на госпожица Шугър и господин Джордж У. Хънт, които вървят из тъмните, мокри улици след поройния дъжд, под светлината на газените фенери и празното, пресъхнало небе, тези три магически думи са: „Внимавайте къде стъпвате“.
Произнася ги Шугър — тя е хванала спътника си за ръка и за миг го придърпва по-близо до себе си, за да избегне жълтеникавата локва от повръщано върху калдъръма. (Цветът сигурно е кафеникав, но светлината му придава жълт оттенък). Сетивата на Уилям регистрират всичко едновременно — мръсотията, погълната от собствената си сянка; собствените му препъващи се крака, които едва не настъпват полите на Шугър; ръката й, която нежно го подръпва напред; долитащия отнякъде слаб отглас от нечий разговор, отрезвяващата милувка на студа след пиянския уют на „Камината“, и тези три думи „Внимавайте къде стъпвате“.
Произнесени от всеки друг, освен нея, те биха звучали като предупреждение или дори като заплаха. Но когато излизат от нежната й шия, модулирани от нейния език и нейните устни, те не са нито едното, нито другото. Те са „покана да се чувства в безопасност“, с които тя го кани шепнешком да бъде добре дошъл в магическите обятия, където не може да го сполети никакво зло, нежна молба да държи здраво ръката на жената, която знае пътя. Уилям издърпва ръката си от нейната, обезпокоен, че някой от почтените му познати би могъл, колкото и невероятно да звучи в този късен час, да го срещне тук. Но освободената ръка тръпне, чувства дори през кожата на ръкавицата трепета, предизвикан от нейното докосване — тя бе стиснала ръката му силно, както би го сторил здрав млад мъж.
„Внимавайте къде стъпвате“. Думите продължават да отекват в главата му. Гласът й… да, наистина е хрипкав, но толкова мелодичен, произнася тази възходяща нотна последователност, до-ре-фа, женският дъх достига до него в този несъвършен, но очарователен арпеж, мелодия, изсвирена на „виола д’аморе“. Как ли би звучал този глас в кресчендото на страстта?
Шугър върви вече по-бързо, продължава да се плъзга напред по тъмния паваж с бързина, която според него е по-подходяща за дневно време. Под дългите си поли тя вероятно крачи с крайно неженствени крачки, за да може да върви със същата бързина като него — действително, той не е от най-високите мъже, но краката му със сигурност не са по-къси от нормалното? Дори, ако включим в уравнението и деформираните фигури на простолюдието, не е изключено да излезе дългокрак! И… какъв е този звук? Нима се е задъхал? Възможно ли е? Боже милостиви, не бива да пъхти така. Всичко е от многото изпита бира, сигурно е от това, пък и изтощението, от което страда напоследък, явно много се е натрупало. В момента, в който Шугър му прави почти незабележим знак да я последва в един тъмен, тесен пасаж, той обръща глава назад, към по-чистия въздух и вдишва дълбоко в опит да възстанови равномерното си дишане.
Може би момичето бърза, защото се бои, че ще го обземе нетърпение, или че няма да се реши да я последва в този тъмен пасаж с неизвестна дължина — Бог знае на какво моя® да се натъкнат там. Но Уилям е влизал в не един публичен дом по тъмни и тесни улички като тази; случвало се е да слиза по каменни стълбища толкова надълбоко в земята, че се е питал дали избраницата му не си е издълбала бърлога направо в системата от отходни канали на Базалгет[1]. Не, той не е прекалено претенциозен, не страда и от клаустрофобия, макар че, разбира се, винаги би предпочел добре осветен и проветрен публичен дом (кой не би го предпочел?). При всички положения е толкова хлътнал по Шугър, че, честно казано, би я последвал и в някоя воняща клоака.
Наистина ли би го сторил? Нима наистина е изгубил всякакъв здрав разум? Та момичето не е нищо повече от една обикновена…
— Оттук.
Той бърза след нея, следва звука на гласа й, като че ли души следа. О, Божичко, тя наистина има ангелски глас! Мек шепот, който го води напред през мрака. Би тръгнал подир този шепот, дори да бе напълно безтелесен. Но тя е много повече от един шепот — тя е жена, при това с ум в главата! Никога не е срещал човешко същество, което дори далечно да му напомня за нея — освен самия себе си. Също като него тя е на мнение, че напоследък Тенисън не е написал нищо особено, и също като него е убедена, че трансатлантическите кабели и динамитът ще променят света много по-драстично, отколкото Шлиман, преоткривайки Троя — въпреки целия шум, който се вдигна около находките му. А каква уста, каква шия! „Всичко, каквото поискате от мен“ — такова беше обещанието й.
— Ето тук — казва тя сега.
Но къде е това „тук“? Той се озърта, опитва да се ориентира. Къде е Силвър Стрийт? Дали адресът на госпожа Кастауей не е още една от заблудите на „Повече забавления“? Но не — ето ги светлините на Силвър Стрийт, които озаряват фасадата на тази скромна къща в джорджиански стил. Те като че ли са пред задния вход. Сградата изглежда добре — солидна, и видимо добре поддържана, макар че такива неща трудно могат да се преценят в тъмното. Но очертанията й са прави и симетрични, така, както се открояват на светлината, която идва от Силвър Стрийт. Светлина, която обвива в полупрозрачно сияние покрива и сгретите, като… каква беше думата? Аурора? Аура — едното е спиритическа глупост, а другото — научен феномен, но кое какво беше? Аур… аур… Измамно леката бира, която наливат в „Камината“, приглушава гласа на разума му и кара мислите му да се препъват.
— Пристигнахме — чува той гласа на Шугър.
Разнася се сложно почукване — някакъв таен сигнал, вратата се отваря и Шугър влиза със спътника си в слабо-осветеното антре на госпожа Кастауей. Уилям очаква да види от другата страна пазач, стиснал дръжката на вратата — някаква глуповато захилена маймуна като онази, която го изпрати през задния вход на дома в Друри Лейн. Но се оказва, че греши. Налага му се да сведе поглед с около осемнайсет инча надолу, за да види кой стои пред него — оказва се малко синеоко момче с толкова невинен вид, че би могло да изпълни ролята на пастирско дете в някоя сценка за Рождество.
— Здравей, Кристофър — казва Шугър.
— Моля, заповядайте в приемната, сър — казва момчето. Произнася педантично репликата си и разменя детински заговорнически поглед с Шугър. Заинтригуван, Уилям се оставя да бъде преведен през мрачен, но облицован със скъпи тапети вестибюл към една полуоткрехната врата. През пролуката се процеждат светлина и топлина. Детето, което тича напред, е погълнато от яркото сияние.
— Не е твое дете, нали? — пита Уилям.
— Разбира се, че не — тя повдига вежди в присмехулна имитация на възмущение. Устните й се извиват в усмивка. — Аз съм стара мома.
В мрака на вестибюла процеждащите се през полуотворената врата лъчи осветяват устата на Шугър по много странен начин, така че пукнатините по грубата, белеща се плът изглеждат чисто бели. Уилям иска да почувства как тези изпръхнали устни се сключват около ствола на члена му. Но най-много от всичко му се иска да облекчи пикочния си мехур — където и да е — и после да си легне да спи.
Когато влиза в приемната, е обзет от чувството, че вече сънува. Потънала в сенки женска фигура седи в далечния ъгъл на стаята, извърнала лице така, че той не го вижда. Над косата й се вие дим. Чуват се звуци от невидимо виолончело — плахи и скръбни, после секват с астматично изскърцване на лъка по струните. В горната си част, над цокъла, стената е боядисана в ярък прасковенорозов цвят и отрупана с миниатюри в рамки. По-надолу е облепена в тапети, гъсто изрисувани с преплетени ягоди, тръни и червени рози. А в самия център на помещението, точно под крайно претрупания полилей, седи госпожа Кастауей.
Тя е стара, или не се е поддържала, както трябва, или и двете. Макар че е облечена за излизане, дори с шапка на главата, очевидно няма никакво намерение да излиза. Разположила се е самоуверено като съдия зад едно тясно писалище. Върху писалището има разпилени късчета хартия — изрезки от списания. В ръцете й трака голяма шивашка ножица, с която отделя излишната хартия, а тя се хлъзва по кокалчетата на пръстите й и изпърхва надолу към скута й. Тя вдига очи и спира да реже в чест на новопристигналия гост. Измъква внимателно пръсти от ножицата и оставя встрани лъскавия метален предмет.
Облечена е от глава до пети в един цвят — аленочервено. Откакто е на този свят, Уилям не е виждал този цвят по дрехите на нито една англичанка. Устата й е оцветена в същия цвят — червилото се е разтекло по стотиците миниатюрни бръчици около устните й, така че когато се усмихва, за да го поздрави, устата й заприличва смущаващо много на мъхната гъсеница, която се раздвижва, защото са я побутнали.
Първоначално Уилям решава, че тя вероятно е луда — побъркана стара вещица, която държи да изтъква положението си на белязана с алено жена. Но след миг открива у нея някакво достойнство и самоувереност, което кара облеклото й да прилича по-скоро на трудноразбираема шега. Той познава и други съдържателни на публични домове, които се отнасят с известна ирония към професията си. Всъщност — той едва сега го забелязва — аленият цвят е омекотен единствено от един по-различен оттенък — на воалетката, отметната над шапката й. На цвят воалетката е абсолютно същата като емблемата на парфюмерийните фабрики „Ракъм“ — много тъмнорозова.
— Добре дошъл в заведението на госпожа Кастауей, сър — казва тя. Белите й зъби се превъртат като зъбци на колело зад крещящо алените устни. — Аз съм госпожа Кастауей, а това са моите момичета. — Тя прави жест с ръка, но Уилям не може да откъсне очи от нея. — Ползването на една от стаите на горния етаж ще ви струва пет шилинга, а цената и продължителността на това, което ще става там, определяте вие с Шугър. Ако желаете, срещу още два шилинга можем да сервираме добро вино в стаята.
— Да бъде вино тогава — заявява Уилям. Бог му е свидетел, че е пил повече от достатъчно, но не иска да се представи пред съдържателната като скъперник. Докато се препъва към бюрото, за да й плати (кой глупак е сложил края на килимчето точно там, където той трябва да стъпи?), той оглежда малко по-подробно фигурата на старата жена — и решава, че е много грозна. А в края на краищата не е дошъл тук, за да гледа грозотии.
След като успява да се изтръгне от шемета, причинен от госпожа Кастауей, Уилям е в състояние да огледа останалата част от стаята. В резултат получава силно замайване — но се уверява, че това не се дължи на пиенето. Цялата приемна действително е гротескна. Едва сега вижда, че всички миниатюрни изображения в рамките са на Мария Магдалена — всякакви варианти — полугола, полуоблечена, каеща се или не, някои от тях рисувани от набожни християни, други — истински карикатури, ловко прикрита порнография. Дузини повторения на едно и също изражение на тъжна кротост, на отречение от прокълнатата плът, на приемане на Бога, който прави мъжете излишни. Мария Магдалена в ярки цветове — от отпечатъци с католически молитви; Мария Магдалена в черно и бяло, изрязана от протестантски списания; Мария Магдалена с ореол и без ореол; образът на Мария Магдалена във формата на корица на списание — или съвсем мъничък, като портретче, което се поставя в медальон. Това прилича на щанд в „Билингтън & Джой“!
В креслото до камината, без да обръща внимание на никого около себе си, седи момичето, което по-късно ще му бъде представено като Ейми Хаулет. Тя е дребна, набита и нацупена, с черни като трънки очи и гарвановочерна коса, а фигурата й е като… ами всъщност като на Агнес, облечена в строга, но елегантна рокля в черно, бяло и сребристо. Сега вече Уилям вижда лицето й — колкото и шокиращо да е, тя пуши цигара, дори без смекчаващо вината цигаре — и ако има някаква представа, че поне в Англия мъжете могат по-лесно да видят в устата на една жена пенис, отколкото цигара, най-малкото не й личи. Тя дърпа смръщено от цигарата, съсредоточила поглед върху малкия цилиндър от оризова хартия и тютюн, чието връхче тлее между красивите й пръсти. Тя го изглежда през дима с небрежно предизвикателство, сякаш иска да каже „Е, и?“.
Стъписан, Уилям отклонява поглед от камината и вижда полираната шия на виолончелото, която стърчи над облегалката на едно кресло, обърнато към огъня. До нея се вижда и женска шия, увенчана с безцветна коса, тънка като паяжина — като на череп.
— Моля ви, продължете да свирите, госпожице Лестър — казва госпожа Кастауей. — Убедена съм, че господинът е ценител на хубавите неща.
Госпожица Лестър извръща шава и се опитва да види Уилям над облегалката, отпуснала буза на дантелената покривчица. Челото й е смръщено, очите й са дълбоко хлътнали. Очевидно решава, че усилието да го открие с поглед е неоснователно голямо и пак се обръща към огъня. Скрибуцащият плач на виолончелото се разнася отново.
Тъкмо когато започва да се пита какво биха сторили с него тези странни хора, ако случайно падне в безсъзнание на пода, Уилям усеща с облекчение как Шугър пъхва ръка в неговата и я стисва, за да го подкани да тръгват.
Докато се качва по стълбите, Уилям чувства как ушите му пак пламват, челото го сърби от избилата пот. Всяка стъпка му причинява болки в пикочния мехур, трудно му е да пази равновесие, а за да пропъди мъглите, които се стелят пред погледа му, се налага непрекъснато да примигва. Има опасност да пропусне момента на своето сексуално тържество.
— Моята стая е първата на горния етаж — прошепва Шугър до него. Тя държи в ръката си свещ, с която осветява пътя им. Стойката й е все така стегната и изправена, ръката, която държи малкото восъчно копие, не трепва. Далечната песен на челото служи за мелодичен съпровод на ритъма на техните стъпки.
Уилям хвърля поглед назад, за да се убеди, че съдържателката не може да го чуе, и отбелязва:
— Странна птица е твоята госпожа Кастауей.
Напълно е забравил твърдението на „близначките“ от Друри Лейн — а именно, че госпожата е родна майка на Шугър. Макар че, ако някой му го припомни, той така или иначе ще го отхвърли като глупави дрънканици на уличници.
— О, много е странна, наистина — отвръща усмихнато Шугър, повдига със замах фустите си, изкачвайки последните стъпала, и ги пуска на площадката. — Опитайте да си я представите като някакъв вариант на бог Янус в червена тафта, а тази врата… като вратата, през която най-много бихте желали да минете.
Тя отваря широко вратата и го подканва с жест да влезе.
Уилям влиза, залитайки, подир нея, и примигва от стичащата се по клепачите му пот, която му пречи да вижда. Ако само можеше да изключи Шугър за миг, както се прави с машина — за да има време да измие лицето си, да прекара гребен през косата си и да облекчи най-сетне болезнено присвиващия се пикочен мехур! За щастие поне стаята на Шугър е светла и просторна, тук няма и помен от тежката миризма, подобна на миризмата на разтопен восък, която го тормозеше в онзи бардак на Друри Лейн. Стаята е с доста по-висок таван, отколкото са обикновено стаите в подпокривните етажи, осветява се с газени лампи, а не със свещи, и въпреки че в камината гори огън, отнякъде долита благословен повей на свеж, студен въздух.
Веднага след като сваля палтото и сакото си, Уилям се упътва към леглото — огромна конструкция, с много украси и подобрения, значително по-впечатляваща от неговото легло вкъщи (говорим за това, в което спи, а не брачното ложе в спалнята, която с годините се е превърнала в лична стая на Агнес). Над леглото на Шугър има балдахин от зелена коприна — шатра, достойна за крал. Драпериите са леко разтворени, прибрани встрани с шнурове от златиста коприна, а около леглото се стелят изобилно надиплени волани с бледозелен оттенък, който за съжаление не се съчетава добре с цвета на балдахина (как му казваха на този цвят — ментовозелено?). Даа, жалко. Той хвърля поглед към Шугър, която все още стои на прага и се колебае дали да си свали ръкавиците, изчаква неговото одобрение или укора му, който може да изплющи като камшик. Той се усмихва, за да й покаже, че няма за какво да се безпокой — ще си затвори очите пред ментовозеления волан. Това е само незначителна проява на недостатъчно добър вкус, „кръпка“, достойна за съжаление, която несъмнено се дължи на изисквания за икономии. Дори в това отношение между тях двамата с Шугър съществува духовна близост — само си представете каква унизителна картина би представлявал със старата шапка, ако се бяха запознали само няколко дни по-рано!
— Дано това да отговаря на желанията ви, господин Хънт.
— Желанията ми ще се осъществят — усмихва се той, — и то съвсем скоро.
Отпуска се на дюшека и проверява с лакти дали е достатъчно мек и дали пружинира добре. И само след трийсет секунди вече спи дълбоко.
Да заспиш в спалня на проститутка (освен ако не си самата проститутка), по правило е невъзможно и недопустимо. В миналото на Ракъм му се е случвало да го докарват грубо и набързо до оргазъм или — ако това се окажеше неосъществимо — до задната врата на бардака, откъдето го изхвърляха в ледената нощ, избутваха го да върви да спи в собственото си легло, колкото и далеч да се намираше то.
Въпреки това Ракъм продължава да спи.
Шугър не спи до него. Тя седи на елегантно дамско бюро близо до прозореца, напълно облечена (но е свалила ръкавиците си), и пише. Пръстите й, с напукана, белеща се кожа, стискат здраво перодръжката. Пише в разтворена дебела тетрадка, много прилична на счетоводна книга — перото дращи тихо, с дълги паузи между отделните думи.
Ракъм хърка.
Ракъм се събужда малко преди зазоряване. Лежи проснат по гръб, потънал в мекото, неразтурено легло. Под главата му няма възглавница. Извърта глава още малко нагоре, към юрната табла на леглото. За свой ужас вижда срещу себе си лицето на някакъв мъж — с разбъркана коса и налудничав поглед, който се пресяга към него от чаршафите, видимо готов да предприеме нещо крайно отвратително.
Уилям сяда рязко в леглото и непознатият повтаря движението му. Загадката е разрешена — цялата горна табла на леглото е покрита с огледало.
Сега завесите пред леглото са спуснати, така че го изолират изцяло. И по-добре — Уилям установява със срам и потрес, че панталонът му е мокър от урина. Именно това го е събудило — не самото облекчаване на пикочния мехур, което трябва да е станало преди часове, а дразнещ сърбеж в мокрите слабини. Той отново се взира в огледалото и се опитва да направи на ум разбор на пораженията. Като че ли не е повръщал, пък и сега не му се повдига. Главата го боли, но значително по-малко, отколкото можеше да се очаква (или бирата, която сервират в „Камината“ му понася, или е още пиян… Колко ли е часът? И защо, по дяволите, още никой не го е изхвърлил оттук?) Косата му отново се е разрошила и сгърчи от черепа му като мазна овча вълна. Бърка в джоба на панталона си за гребен, но напипва само смачкано, мокро бельо.
Боже милостиви, как ще се измъкне от тази каша?
Изпълзява към долната част на леглото и надниква през една пролука между завесите. Точно пред себе си забелязва шампаниера на желязна стойка. Отвътре наднича гърлото на бутилка вино, отворена и отново запушена с тапата. На пода, но далеч извън обсега му, се валя жилетката, в която държи часовника си. Оттук дори вижда сребърната му верижка, която се е измъкнала от джобчето. (Принуден е да признае пред себе си, че ако събитията се бяха развили във Франция, сега нямаше да види никаква верижка).
Но къде е Шугър? Той затаява дъх и се ослушва. Чува само някакво тихо драскане с необясним произход, и тихото шумолене откъм камината, което съпровожда разпадането и търкалянето на полуизгорели въглени в жаравата.
През пролуката се вижда само едната стена на стаята. За щастие това е стената, на която има прозорец, така че той може да получи безценна информация доколко е напреднала нощта. Стъклата са станали почти непрозрачни от скреж — плътен слой скреж, който трябва да се е напластявал с часове. През него все пак се забелязва небето — черно и тъмносиньо — или поне такова изглежда в сравнение с осветената вътрешност на стаята. Пердетата на прозореца потрепват едва забележимо — въпреки студа Шугър е оставила прозореца съвсем леко открехнат. Но къде е тя? Уилям се привежда още малко по-напред, побутва завесите с носа си и наднича през процепа с едно око.
Стаята на Шугър е… уютна. По стените няма никакви шарки, боядисани са равномерно в убито-розов цвят, в пълен контраст с пищното рококо на приемната долу. Няколко малки гравюри в рамки, доста избледнели, висят на подходящи за гледане места. Мебелировката е прилична — наскоро тапициран диван, две кресла, чиято тапицерия не е в тон с тази на дивана, и (Уилям промушва лицето си още по-напред) елегантно дамско бюро, на което има перодръжки, мастилница и… (той примигва невярващо) самата Шугър седи, приведена над него, потънала изцяло в това, което пише.
— Ъъъъ… извинявай — обявява той присъствието си.
Тя вдига очи, отпуска перодръжката и се усмихва… с обезоръжаваща, приятелска усмивка. Очевидно е уморена до смърт.
— Добро утро, господин Хънт — казва тя.
— О, Господи… — въздъхва той и объркано прокарва пръсти през косата си. — Колко… колко е часът?
Тя поглежда към часовник, който се намира някъде извън полезрението му. Сега Уилям забелязва, че нейната коса е просто великолепна — пищна корона от златистооранжеви къдрици; направила си е труда да я среши и подреди, докато той е спал.
— Пет и половина — отвръща Шугър, нацупва лукаво устни и допълва. — Ако в къщата има някой буден, несъмнено е дълбоко впечатлен от изключителната ви издръжливост.
Уилям понечва да стане от леглото, после трепва и се изчервява.
— Аз… трудно ми е да обясня… но за съжаление съм допуснал крайно възмутителна… загуба на контрол…
— О, знам — казва тя невъзмутимо и става. — Не се безпокойте, аз ще се погрижа за всичко.
Тя отива с меки стъпки до камината, където, на решетката над жаравата, кротко къкри чайник. Шугър излива блестяща струя гореща вода в глинена купа, която, ако се съди по шума, вече е наполовина пълна, и донася купата до леглото. Уилям забелязва, че кожата на ръцете й е суха и се бели като дървесна кора, но пръстите са изящно оформени. Пръсти, сякаш рисувани от Микеланджело, осквернени от пръстените на някаква незнайна болест.
— Свалете мокрите дрехи, моля ви, господин Хънт — казва тя и коленичи на пода. Полите й се стелят в кръг около нея. Купата е пълна почти до ръба със сапунена вода, а в нея плува сюнгер, подобен на обелен картоф. Явно Шугър се е подготвила за този момент.
— Наистина, госпожице Шугър — мънка Уилям, — това е много повече… как бих могъл да очаквам от вас да…
Тя вдига очи към него, притваря леко клепачи, поклаща бавно глава и умолява беззвучно, с издути напред устни: „Шшшшт“.
С общи усилия успяват да свалят панталона и бельото му. Острата миризма на престояла урина се надига нагоре, към носа на Шугър, но тя не се отдръпва. Ако се съди по нетрепващия й поглед, спокойното лице и слабата усмивка на устните й, отблъскващата воня би могла да бъде парфюм. Само едно докосване на загрубелите кокалчета на пръстите й е достатъчно, за да го накара да отвори краката си, и тя започва да бърше слабините му с насапунисаната гъба. Когато забелязва охулвания по гънките, се намръщва съчувствено.
— Горкият — шепне Шугър.
Чаршафите под него също са мокри, затова тя го побутва да се измести по-нататък. После, увива ръката си с груба памучна кърпа, като с ръкавица, доизмива го и го подсушава. Почиства всичко старателно, дори вдлъбнатината на пъпа. Притиска нежно в дланта си пениса му, и бърше много полека и търпеливо по цялата му дължина.
— Наистина, госпожице Шугър… — опитва се той отново да възрази, но изведнъж установява, че не може да намери думи.
— Без „госпожица“ — поправя го тя и хвърля кърпата. — Просто Шугър.
Навежда лице към корема му, който сега ухае на парфюм, и го целува по пъпа. Той си поема рязко дъх, когато усеща докосването на загрубялата кожа на ръцете й между краката си. Тя докосва с буза вътрешната страна на бедрата му и косата й се разпилява по целия му корем и след секунда целият му пенис е потънал в устата й. Тя лежи неподвижно, не го смуче, не го ближе, просто лежи така, сякаш го пази в себе си. През цялото време го гали със свободната си ръка по корема. Той се втвърдява и започва да измества езика й, а тя започва да го смуче полека, разсеяно, почти като дете, което ближе сладолед.
— Не — стене Уилям, но разбира се, има предвид точно обратното.
Тя лежи между бедрата му и го изсмуква постепенно, поставила пръсти навътре зад тестисите му. Когато той свършва, Шугър доловила контракциите, притиска внимателно устни около пениса му и поглъща топлата течност, смуче, преглъща с усилие и отново смуче. Бавно отпуска хватката си, но продължава да смуче, до последната капчица.
По-късно двамата обсъждат заплащането.
Зората осветява хоризонта. Опетнен ореол се очертава над Сохо. По Силвър Стрийт преминават първите конски впрягове, сбруите дрънчат, конските копита трополят по настилката. В спалнята на Шугър газените лампи започват да придават на обстановката този малко неестествен оттенък, който се получава в близост до природната алтернатива. Над тъмната купчина мъжки дрехи, метнати на една закачалка пред камината, се стелят едва видими изпарения.
Собственикът на панталоните и собственицата на закачалката обсъждат в учтив разговор крайната цена на положения през нощта труд. Ракъм е склонен да прояви щедрост; опасява се, че й се е натрапил с това заспиване в спалнята й.
— Един мъж има нужда от сън — казва въздържано Шугър. — А би било жестоко да ви изхвърля на улицата в такова състояние. Освен това прекарах времето, докато ви чаках, в извънредно полезни занимания.
— Чакала си ме?
— Разбира се, че чаках. Вие сте много интересен мъж, господин Хънт.
— Интересен ли? — Уилям не смее да повярва на ушите си.
Тя се усмихва и разкрива бели като седеф зъби. Устните й сега са червени и вече не толкова сухи.
— Много интересен.
— Въпреки всичко считам, че трябва да ти платя за времето, докато се търкалях тук като пиян глупак. И за моята отвратителна… инконтинентност. Макар че се случи неволно.
— Както желаете — съгласява се тя благовъзпитано.
Но Ракъм не е в състояние да разграничи отделните услуги през изминалата нощ — ако ги подреди в определени категории, това би ги принизило по някакъв начин. Вместо това вади несръчно определен брой монети от кесията си — тежки монети, с висока стойност, такива, каквито много от жителите на града — например тези, които обитават Чърч Лейн, не са виждали през живота си.
— Аз… това достатъчно ли е? — пита той и изсипва сребърните монети в дланта й.
— Напълно достатъчно — отвръща Шугър и сключва пръсти около монетите. — Дори като включим малка допълнителна такса — и тя му смигва — за нощувката.
На улицата, пред черния вход на някой от магазините разтоварват тежък предмет. Уморени мъжки гласове припяват: „Еднооо, двеее, три!“, след това се чува изтракване на вериги и шум от падане на тежък предмет. Уилям отива към прозореца, гол до кръста и се опитва да види през заскреженото стъкло какво става навън, но не успява.
— Знаеш ли — казва той замислено, — така и не те видях гола.
— Следващия път — отвръща Шугър.
Той знае, че е време да се прибира у дома, но не му се тръгва. Пък и панталоните му надали са изсъхнали. Тържествено, за да спечели още пет минути, той се заема да оглежда гравюрите, окачени по стените, като спира пред всяка, сякаш е на изложба в Кралската академия. Разбира се, всички са порнографски — на тях джентълмени от осемнайсети век (дядовците на бащите на сегашните, тъй да се каже), чукат с доволни изражения проститутки от епохата. Мъжете са жизнерадостни симпатяги — дебели и червендалести; жените също са закръглени, с ренесансова гръд и овчи лица. Изобразените фалоси са два пъти по-големи от неговия, но въпреки това гравюрите не въздействат по-еротично от илюстрация към религиозен текст. Според преценката на Ракъм, картинките са (каква би била подходящата дума?)… неубедителни.
— Не ви харесват, нали? — разнася се хрипкавият глас на Шугър до рамото му.
— Не особено. Струват ми се някак евтини.
— О, несъмнено, вие сте прав — казва тя и обвива кръста му с ръка. — Висят тук открай време. Безлични са. Всъщност, хрумна ми най-подходящата дума за тях — неубедителни.
Той я зяпва, изгубил ума и дума. Нима мислите му са също тъй оголени пред погледа й, както краката и гениталиите му?
— Ще ги подменя с по-добри — обещава Шугър, — ако някога мога да си го позволя.
И тя се обръща с гръб, сякаш потисната от пропастта, отделяща я от възможността да се обзаведе с качествени порнографски гравюри.
Внезапно в съзнанието на Ракъм се появява далеч по-убедително изображение — образът на Шугър такава, каквато я видя, когато се събуди от сън. Шугър, приведена над писалището, пише нещо в пет и половина сутринта. Мисълта за бедността й го пробожда право в сърцето. Какво ли е правела? Сигурно е вършела някаква надомна работа — но каква? Може ли една секретарка да взема работа у дома? Никога не е чувал за такова нещо, въпреки че темата е достойна за статия в някое от по-изисканите списания (Възмутителна практика в самото сърце на красивата ни столица). Но по каква друга причина едно момиче би могло да драска посред нощ в някаква тетрадка? Нима не успява да свърже двата края със занаята си на… на проститутка? Може би е недостатъчно оценена; сигурно повечето мъже не я харесват заради малките гърди, заради кожната болест, заради мъжкия й интелект. Е, загубата е изцяло тяхна, мисли си Ракъм. Honi soit qui mal y pense![2]
Това внезапно обзело го съчувствие към Шугър той не би могъл да изпита никога към „близначките“ от Друри Лейн; още по-малко пък към опърпаните уличници, които го спират по улиците; тези същества се неразличими от заобикалящата ги мръсотия — като плъховете. На човек не му се къса сърцето, когато мисли за положението на плъховете. Но когато вижда Шугър — тази умна и красива млада жена, споделяща собствената му отрицателна оценка за Матю Арнълд, с която го свързват още много други неща — да се труди посред нощ над изпоцапана с мастило тетрадка, тогава вече съвестта започва да го гризе. Ако преглеждането на счетоводните отчети на фабриките „Ракъм“ е жесток и мъчителен труд за човек като него, какви ли страдания преживява това момиче, още почти дете, преливащо от обещания и живот, когато драска в тетрадката? Колко тежък може да бъде Животът за тези, които заслужават по-добра съдба!
— Трябва да вървя — казва той и докосва леко бузата й с ръка. — Но преди да си тръгна, трябва… трябва да ти дам още нещо.
— Така ли? — тя повдига вежди и вдига ръка, за да поеме неговата.
— На леглото — независимо от това дали приема думите му като обяснение или заповед, тя реагира незабавно — качва се на леглото, дори без да си събува обувките, и застава на колене. Уилям се качва след нея, събирайки полите й на големи, меки дипли, отмятайки копринената зеленина към гърба й. Турнюрът, привързан към кръста, превръща повдигнатите фусти в абсурдно висока купчина, която скрива отражението й в огледалото.
— Не мога да виждам лицето ти — казва той.
Още докато той смъква дългите й дантелени гащи, тя издига нагоре глава, извивайки тялото си по начин, достоен за Ламарк и неговата теория на еволюцията, челюстта й потръпва, устата й е полуотворена от напрежение. Над планината от изпомачкан плат той вижда всичко това и още много други неща, отразени в огледалото.
Тя е стегната и учудващо суха отвътре. Плътта на това момиче очевидно се нуждае от повече влага — навсякъде, може би трябва да яде по-мазни храни, или й липсва някаква друга основна хранителна съставка. Колко странно, докато той беше в устата й, имаше чувството, че тя няма зъби, докато сега, във вагината й, нежната плът на пениса му е възпирана от гънки неподатлива плът. Въпреки това той успява да се пребори с това неудобство, макар да присвива един-два пъти очи от усилие, упорства, докато неговият и нейният орган успяват да намерят взаимо-изгодна позиция — и тогава свършва светкавично.
Само след минути, когато той вече е навлякъл топлия си и още леко влажен панталон и подава на Шугър още една монета, внезапно го обзема опасението, че няма да я види отново. (При това не без основание — нима не помни онова момиче в Париж, което не се превземаше, ако се държат с него малко по-грубо — на раздяла тя му обеща „А demain!“[3], а на другата сутрин беше изчезнала!).
— Ще бъдеш ли тук утре? — пита той.
Шугър сбръчква чело, като че ли с въпроса си той отново е подхванал разговора, който водеха в „Камината“ — за Смъртта, Съдбата и човешката Душа.
— Ако е рекъл Бог — допуска тя с бледа усмивка.
Той стои на прага на стаята, бави се умишлено, но съзнава, че ако остане още малко, ще започне да се държи като глупак.
— Е, довиждане, господин Хънт — тя го целува по бузата. Устните й са сухи като хартия, дъхът й е ароматен като парфюмиран сапун.
— Да… аз… но… но трябва да ти кажа… името… името, Джордж Хънт. Аз — срам ме е да си призная — то е измислено. Невинна лъжа. За да не ми досаждат онези три момичета, които седнаха на масата ми в „Камината“.
— Човек трябва да внимава кому казва името си — съгласява се Шугър.
— Дискретността е много осмивана добродетел — отбелязва Ракъм.
— Не сте длъжен да ми казвате нищо.
— Уилям — отвръща той незабавно. — Казвам се Уилям.
Тя кимва — приемайки тази проява на интимност любезно и мълчаливо.
— Въпреки това — продължава той, — ще ти бъда много благодарен, ако, когато не сме насаме, продължиш да ме наричаш господин Хънт.
Тя отваря уста, за да проговори и прикрива с ръка прозявката си.
„Извинете ме, моля ви, толкова ужасно ми се спи“, молят очите й, а тя кимва и казва:
— Както желаете.
— Но тук ме наричай Уилям.
— Уилям — повтаря тя. — Уилям.
Ракъм се усмихва — озарен от лъчите на задоволството, които още огряват лицето му, когато, само след шейсет секунди, се озовава на улицата — сам, обеднял с две гвинеи. Отляво до него пръхтят коне, снежинки пощипват лицето му. Острият вятър му напомня, че панталоните му трябва да се сушат още доста пред огъня; миризмата на изпражненията в краката му напомня, че сладкият мирис на жена може да бъде изличен прекалено лесно.
Разбира се, на Уилям Ракъм не му е за първи път да бъде изтикан бързо и елегантно на улицата, след като е привършил работата си с някоя проститутка. Но със сигурност за първи път достига до този етап напълно удовлетворен, без да съжалява дори за пени от разходите и съвсем не би искал, ако можеше, да стори така, че предната нощ да не се е състояла. Господи, каква нощ! Нищо не се случи по начина, по който си го беше представял, и въпреки това нощта надмина и най-смелите му очаквания. Кой би повярвал? Обзет е от страстното желание да разкаже някому преживяното, иска му се да изтича до вкъщи и… е, по-добре не.
Снегът вече не вали толкова силно и скоро съвсем престава. Но на тази тясна уличка духа като от фуния и Уилям започва да трепери. И все пак не му се иска да се откъсне толкова бързо от сцената на забележителното си приключение — възможно ли е вече да е свършило? Извива врат нагоре и се взира в задната фасада на къщата на госпожа Кастауей, опитвайки се да прецени къде е прозорецът на Шугър. По средата на сградата, на един ярко осветен прозорец, се забелязва някакво движение, мярва се нечий силует. Но това не е Шугър — това е дете, което се движи бавно и спира от време на време, влачейки на гръб нещо тежко нагоре по стълбите.
— Извинете, господине — разнася се зад него някакъв глас.
Уилям едва се удържа да не подскочи и се обръща рязко, за да види кой го изтръгва от приятния унес.
Зад него стои мръсна старица с ръждясала кофа в ръка. Мургавото й лице е разядено като къс дърво, изхвърлен от водите на Темза, безцветната й коса не се отличава от прокъсания шал, който я покрива, гърбът й е приведен, така че фигурата й наподобява ръждясал сърп, увит в мазни черни парцали. Свободната й ръка виси много ниско, на няколко инча над земята, възлестите й пръсти посягат към края на панталоните му, сякаш иска да ги погали.
— Извинете, господине — повтаря тя с прастар, безполов глас, който излиза като че ли от някакъв абсцес посред корясалите й от мръсотия дрехи. Мирише отвратително. Уилям отстъпва назад.
Тя незабавно докретва до мястото, което е освободил и посяга надолу — почти към мястото, където стоеше той. С почернелите си, криви пръсти взема едно голямо кучешко лайно, държи го внимателно, за да не се разтроши, и го поставя в кофата си. Кофата е наполовина пълна с такава тор, предназначена за кожарските работилници в Бърмондси, където ще послужи за обработка на марокен и ярешка кожа. Ракъм се взира надолу, към нея, а старицата взема погрешно удивлението му за съчувствие; взира се в него и се пита дали осемте пенса, които се надява да спечели за една кофа „чиста стока“, няма да бъдат допълнени от един утринен Божи дар.
— Ще отделите ли половин пени да си купя коричка хляб, господине?
Отвращението кара Ракъм да преодолее вцепенението си, той бърка в кесията и й хвърля една монета. Тя е достатъчно благоразумна, затова и през ум не й минава да сграбчи облечената му в ръкавица ръка и да я целуне. Вместо това, изпълнявайки желанието му, се стапя в нищото с първите слънчеви лъчи.
Някой чука на вратата на Шугър. Тя я отваря. Лицето й е нагласено в израз на съвършена, спокойна нежност — за в случай, че господин Хънт, Уилям, Прекрасният принц, или каквото там е името му, е решил да се върне, за да си прибере някой забравен жартиер или да опипа на прощаване още веднъж гърдите й.
Тъкмо се сетих, че още не съм виждал гърдите ти.
Но не, не е господин Хънт.
— Вече си на крак, а, Кристофър?
Момчето стои пред нея, потънало в облака пара, който се издига над голямото ведро, пълно с топла вода, което е домъкнало дотук за нея. То не е напълно облечено, рошавата му коса е несресана, в ъгълчетата на очите си има гурели.
— Видях, че при теб свети — отвръща то.
Такова мило момче, веднага се досеща какво й е необходимо. Или просто иска да отхвърли едно от многото си задължения.
— Не спеше ли?
— Ейми ме буди — изсумтява той и започва да свива и разпуска малките си розови пръсти, за да раздвижи кръвта в тях. Мътният железен обков по ръба на ведрото опира в коленете му, а обиколката му, по преценка на Шугър, е равна на ръста му.
— Толкова рано? За какво си й потрябвал?
— За нищо. Вика насън.
— Така ли? — По правило Ейми отпраща последния си клиент доста по-рано от Шугър и след това спи чак до обяд. — Никога не съм я чувала.
— Тя не вика високо — смръщва вежди Кристофър. — Но аз съм съвсем наблизо. Току до устата й.
— Наистина ли? — От това, което казва Ейми, когато е будна, човек трудно би предположил, че ще допусне сина си в леглото при себе си. — Мислех, че спиш сам в онова малко килерче.
— Така е. Но понякога, когато Ейми свърши работа, се мушвам в леглото при нея. Тя не забелязва, когато вече е заспала. Когато кърти, нищо не усеща.
— Когато спи, Кристофър.
— Това казах и аз.
Шугър въздъхва, вдига ведрото и го внася в стаята си, като внимателно подчертава със стойката си колко много й тежи. Какъв малък кавалер! Беше се примирила с мисълта, че в този необичаен час ще й се наложи да слиза сама в мазето. Когато Уилям — господин Хънт, императорът с напиканите гащи — най-сетне си тръгна, тя не забеляза наоколо никакви признаци на живот. Вече е измъкнала малката вана, предназначена за сядане, и множество други необходими принадлежности, от скривалището им в гардероба, и тъкмо се опитваше да събере сили, за да отиде за вода, когато Кристофър почука на вратата.
— Наистина съм ти благодарна — казва тя и излива съдържанието на ведрото във ваната.
— Нали затова съм тук — свива той рамене. — Трябва да си изкарвам прехраната.
Тя хвърля поглед назад, към момчето, застанало на площадката и забелязва издайническите белези от битката с ведрото, което е влачил, пълно догоре, по прекалено многото стъпала, само и само да си спести второ изкачване. Над китките му се очертават яркочервени белези с формата на полумесец, а босите му крака и маншетите на панталоните са мокри от разплисканата вода.
— Ти си ни истински мъж в къщата — хвали го тя, забравила, че ласкателствата го дразнят. Устните му трепват в кисела усмивка, той й обръща гръб и хуква надолу по стълбите.
„Жалко“, казва си тя, но в крайна сметка, има някаква граница на всичко, което една жена трябва да помни за нуждите и предпочитанията на мъжете. На мътната утринна светлина Шугър е склонна да прояви снизходителност към себе си.
За първи път от трийсет и три часа тя сваля всичките си дрехи. Зелената й рокля мирише на пури, бира и пот. Корсетът й е на петна от плата на корсажа — боята е пуснала, корсажът не е предназначен да ходиш с него под дъжда. Ризата й вони, долните й гащи са зацапани със секрета на мъжкия екстаз. Тя хвърля всичко на една купчина и влиза гола във ваната. Първо дългите й крака, после натъртеният й задник и накрая гърдите, чието несъвършенство лигавите свине от „Повече забавления в Лондон“ не пропускат да отбележат — всичко потъва постепенно в сапунени мехурчета.
Шумът под прозореца й става все по-силен — смях, бърборене, и тропот от разтоварване на стоки; сигурно няма да й бъде лесно да заспи, но ще успее да се унесе през краткото затишие между подготовката на магазините и пристигането на първите клиенти. Съзнанието й вече тъне в мъгла; трябва да внимава, иначе ще заспи, както си седи във ваната. Толкова е уморена, че не си спомня дали е изпълнила профилактичния ритуал или не.
Тежки къдрици се измъкват от отпусналия се кок, падат по мокрия й гръб и фуркетите се посипват във водата, когато тя се извръща да провери за доказателства. Купата с противозачатъчната смес е там, където я беше оставила — да, сега си спомня, ползвала я е. И слава Богу. Не че си спомня кога е пъхнала дръжката с намокрения тампон накрая, но ето я там (на края й няма увити парцали, като при Каролайн, а истински морски сюнгер), търкаля се до купата, а тампонът е подгизнал.
Колко стотици пъти е извършвала този ритуал? Колко ли сюнгери и тампони е изхабила? Колко ли пъти е приготвяла тази магьосническа отвара, отмервайки съставките с автоматична точност? Наистина, по времето, когато живееше на Чърч Лейн, рецептата беше малко по-различна — напоследък, освен цинковия сулфат и стипцата, тя добавя и малко sal erratus — с други думи, натриев бикарбонат. Но общо взето, това си е същата смес, над която клечи всяка нощ, откак навърши шестнайсет и започна да получава месечно кръвотечение.
Някой фуркет в ключова позиция е поддал и остатъкът от косата й, дълга до кръста, заплашва да се накисне в хладката вода. Треперейки от студ, тя се изправя над сапунената пяна, подпряла ръце на бедрата си. И най-сетне успява да се облекчи от последното ненужно количество урина — не много наистина, то й причиняваше болка. Жълтите калки пръскат в пяната, изписват в нея неразбираеми глупости. Дали това, което изтича от нея сега, е само урина? Възможно ли е в нея да е останало нещо друго? Понякога й се е случвало да ходи по улиците когато, половин час след като се е измила основно, от нея изтичаше още сперма и изцапваше бельото й. Какво ли е имал предвид Бог, или Природата, или изобщо тази сила, която крепи Вселената, като е създал толкова пречки пред основното почистване отвътре! Какво толкова ценно за бъдещето на света има в зародиша на още някакъв нафукан дребосък, че той трябва да се вкопчва така ожесточено във вътрешностите й?
— Да бъде проклет Бог — шепне тя, стягайки и разпускайки мускулите на таза си, — и цялото му ужасно творение.
Сякаш в отговор на струйката, изтекла във ваната, по заскрежените прозорци започва да трополи тихо дъжд, и удавя шума, вдиган от хора и коне по улиците. Шугър излиза от ваната, подсушава се с чиста бяла кърпа, а скрежът по прозоречното стъкло се пука, става млечнобял и пада, разкривайки силуетите на покриви, очертани на просветляващото небе. Огънят в камината е угаснал и тя трепери от студ, докато нахлузва нощницата през главата си, полумъртва от изтощение. Но пък търпението, което прояви към онзи, как му беше името — „Наричай ме Уилям“ — бе богато възнаградено — с такава сума, която би спечелила иначе от трима мъже. Но тя не е алчна — не би имала нищо против да й се беше разминало чукането накрая.
И тя се отправя, тътрейки крака — да, да, най-сетне — към леглото си.
Сумтейки под нос, тя отдръпва провисналите завеси. В огледалото над леглото се отразява гневна млада жена, готова да убие всеки, който се изпречи на пътя й. С решително изръмжаване тя сграбчва мръсните чаршафи в опит да ги свали накуп от леглото — но силите вече й изневеряват. Така че, признала поражението си, тя гаси лампата, изпълзява в едно сухо ъгълче на леглото, точно под огледалото, издърпва едно одеяло над очите си, и изплаква от облекчение.
Лежи будна още няколко секунди, заслушана в поройния дъжд. После затваря очи, и както обикновено, духът отлита от тялото й — в тъма и неизвестност, без да съзнава, че този път тя лети в нова посока. Долу, на земята, остават ваната с мръсна вода и мокрото легло, в една разпадаща се сграда сред много други разпадащи се сгради в този огромен и труден за разбиране град; утре всичко това ще чака, за да я погълне отново. Но съществува една по-висша реалност — реалността на сънищата. И в тези сънища за летене, старият живот на Шугър вече е свършил — като глава на книга.