Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (13)

Дванайсет

Хенри Ракъм, непривикнал към емоционален екстаз, е толкова щастлив, че би искал да умре в този момент. Той е в дома на госпожа Фокс, седи на стола, на който сигурно е седял покойният й съпруг, и яде кейк.

— Извини ме за момент, Хенри — бе последното, което каза тя, преди да лиши приемната от прелестното си присъствие. В мислите му тя е все още тук, пред него, оранжевата й рокля озарява стаята, а нежността й стопля всичко наоколо. Сякаш дори атмосферата в помещението не иска да се раздели с нея.

— Още чай, господин Ракъм?

Хенри трепва и посипва скута си с трохи. Напълно е забравил за присъствието на Сара, прислужницата на госпожа Фокс. За него тя е престанала да съществува. Само че ето я, все още тук, едва забележима сред увитите в хартия купчини от всевъзможни вещи, държи в ръце подноса, препълнен с всичко необходимо за чая, с едва прикрита присмехулна усмивка. По изражението й Хенри съди, че сигурно прилича на захласнат идиот.

— Достатъчно, благодаря — отвръща той.

Но изведнъж щастието му се изпарява — или поне се отдалечава от него, така че той може да го подложи на преценка. Какво е това щастие всъщност? Най-обикновено увлечение по представителка на нежния пол, нищо повече. А увлеченията могат да бъдат и плашещи.

Разбира се, той не е католик; нищо не му пречи да бъде едновременно свещеник и съпруг. От своя страна госпожа Фокс е вдовица — тоест, свободна. Но дори да предположим, че се случи невероятното, и тя пожелае да вземе за съпруг един скучен и тромав мъж като него, според Хенри продължава да съществува пречка от религиозно естество.

Това увлечение… тази страст… тази любов, ето, осмелява се да я нарече така пред Всевишния… Тази любов има такава власт, че може да отнема от живота му много часове и дори дни, които иначе би могъл да посвети на Божиите дела. Божиите дела не отнемат много време; любовта към една жена го пропилява. Възможно е да последваш примера на Иисус в много отношения само в рамките на една сутрин, и пак ще ти остане време за още добри дела; но да се опитваш да отгатнеш и изпълниш желанията — дори въображаемите желания — на любимата може да заеме цялото ти съзнателно съществувание, и въпреки всичко да не постигнеш целта си.

Хенри знае това много добре! Прекалено често времето, изминало между една и друга среща с госпожа Фокс, му се е струвало като сън, като антракт. Достатъчно е само тя да му се усмихне, и той съсредоточава мислите си върху тази усмивка, без да обръща внимание на каквото и да било друго. Дните си минават, животът си върви, но най-добрата част от него е посветена на спомена за тази усмивка. Как е възможно това?

Хенри отпива от чая си, обзет от неловкост под погледа на Сара. Струва му се, че тя го зяпа прекалено неприкрито; няма надежда да успее да изтупа незабелязано трохите от скута си. Какво му е на това момиче? Може би, когато става дума за прислуга, покаялите се паднали жени не могат никога да се научат да се държат така дискретно като тези, които никога не са стигали до падение. По челото на Хенри избива пот, но той се надява, че това може да се обясни с парата, която се издига над чашата с чай. Това момиче — закриляно от Дружеството за спасение — какво всъщност я отличава толкова от уличниците, с които той разговаря в Сейнт Джайлс? Нали под невзрачното облекло се крие същата гола плът, живо, дишащо тяло с греховна предистория?

Тя не е красива, тази Сара — поне според него не е. За него тя представлява предизвикателно напомняне за възможното падение на една жена — но иначе не го вълнува. Облечената в ръкавица ръка на госпожа Фокс, озовала се за миг в неговата, му действа много по-прелъстително от всичко, което може да събуди в съзнанието му една върната в правия път уличница. И все пак, тя е почти връстница на госпожа Фокс, има подобна фигура, подобен ръст… Как е възможно едната да извиква у него такова вълнение, а другата — такова безразличие? Какво е Божията мъдрост, която се крие тук?

Прислужницата излиза, така че Хенри може да се погрижи за панталона си. Какво ли биха казали по този въпрос великите философи на християнството? Жената, напомнят те, цъфти и умира като цвете. Красотата й повяхва само за едно-две десетилетия, след още едно-две десетилетия си отиват и тези, които са й се възхищавали, а скоро след това И самата жена се превръща отново в прах. Затова пък всемогъщият Бог е вечен, Негово дело е всяка красота, Той я е създал през онази първа седмица на Сътворението.

И въпреки това, колко трудно е да обичаш Бог със страстта, която може да събуди една жена! Възможно ли е това наистина да е част от Божия промисъл? Нима само съсухрени женомразци като Маклийш са достойни за свещенически сан? И какво стана с госпожа Фокс?… Тя спомена, че излиза само за миг, видението в оранжева рокля вече избледня, топлите отзвуци от гласа й заглъхнаха в настаналото мълчание.

Хенри, седнал в стола на Бърти Фокс, се усмихва тъжно. Какво да стори? Желанието да направи добро впечатление на госпожа Фокс е единственото, което може да му даде смелост да приеме свещенически сан; от друга страна, ако успее да спечели любовта на Емелин, дали ще го е грижа за нещо друго на този свят? Бил е нещастен през целия си живот, до мига, в който я срещна — ще съумее ли да устои на зова на сирените, на животинското задоволство, ако тя стане негова? Колко срамно е, че винаги досега е приемал даровете на провидението с натежало сърце, а сега възможността да пие чая в дневната на една красива вдовица го изпълва с такова ликуване, че едва се удържа да не заподскача на стола си! Бог да пази от щастие човека, заел се да промени света!

Но какъв е този звук? От горния етаж, през коридорите и стълбите в малката къща на госпожа Фокс, долита приглушена… възможно ли е да е… кашлица? Да; ужасна, неудържима кашлица, същата, каквато е чувал да се носи от тъмните мазета в бедняшките квартали… Нима това е същият глас, който събуди любовта му?

В продължение на още няколко минути Хенри чака и слуша, вцепенен от тревога. После госпожа Фокс се връща в дневната, с малко зачервени страни, но иначе изглежда спокойна и в добро настроение.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш, Хенри — казва тя с глас, сладък и успокояващ като сироп за кашлица.

 

 

Възмутена и разстроена, Агнес отпуска в скута си последния брой на „Илюстрейтид Лъндън Нюз“. От току-що прочетената статия е научила, че една англичанка живее средно 21 917 дни. Защо, защо наистина трябва да се пишат такива неприятни неща по вестниците? Не могат ли да си намерят някакво по-добро занимание? Накъде отива светът?

Тя става, оставя вестника да падне на пода, и отива до прозореца. След като проверява дали первазът е чист (първите летящи насекоми вече са се излюпили и човек трябва да бъде предпазлив), се подпира на него, залепя горещото си, запотено чело в студеното стъкло и се взира надолу, към градината. Старата топола е осеяна с пъпки, но по нея е плъзнала и зеленикава плесен; моравата е подстригана, на някои места косата и греблото са минали толкова ниско, че дори се провижда кафявата пръст. Това, което Шиърс прави с градината, натъжава Агнес. Разбира се, преди той да се появи, тя се срамуваше до смърт от външния вид на градината, но сега, когато неконтролираният растеж е овладян, й липсват пъстрите цветчета под дърветата, тъмнозелените стъбла на тревата, избуяла между плочите, особено защото засега нищо не се е появило на тяхно място. Шиърс казва, че изчаква тревата да израсте наново, „както трябва“.

Агнес съзнава, че изпада в плачливо настроение, и стисва здраво перваза на прозореца, за да възпре сълзите. Но сълзите за маргаритките и за зелената трева се отронват една по една, търкалят се по бузите й, и колкото по-силно примигва тя, толкова по-обилни стават.

21917 дни. В нейния случай по-малко, нали е жива от доста време насам. Колко ли дни й остават? Забравила е малкото аритметика, която е учила някога; изключено е да реши тази задача. Само едно е ясно — дните на живота й са преброени, по най-жесток и груб начин.

А тя знае, че невинаги е било така. По времето на Мойсей жените са имали удивително дълъг живот, поне в сравнение със сегашната продължителност на живота им в Англия. Дори и днес, в Ориента, в най-отдалечените краища на империята, могат да се срещнат мъдри мъже (а сигурно и жени), които са открили загадката на дълголетието и на предпазването от болести, и надживяват цели поколения. Намеци за тези загадки се срещат в спиритическите брошури, които Агнес крие в кошничката с нещата за бродиране; там има и рисунки, на които са представени съвсем истински чудеса — свети отшелници, които се вдигат от гроба, в който са лежали погребани в продължение на шест месеца, странни чернокожи господа, които танцуват сред пламъци и така нататък. Няма съмнение, че съществуват и други книги — древни съкровищници на тайно познание — в които се обясняват подробно всички начини. Всяко познание, до което се е добрал човекът, е издадено някъде — но дали пътуващата библиотека на Мууди ще го допусне до погледа на една любопитна жена, това е друг въпрос.

О, но какъв смисъл има да мисли за всичко това! Тя е прокълната, за нея вече е много късно, Бог й е обърнал гръб, градината е съсипана, главата я боли, цветовете на всичките й рокли са зле подбрани, надменната госпожа Джерълд не е отговорила на писмото й, в четката й за коса постоянно има заплетени цели валма косми, и всеки път, когато се осмели да пристъпи прага на къщата, небето притъмнява застрашително. Задавена от сълзи, Агнес плъзва прозореца нагоре и излага лице на свежия ветрец.

Долу прислужничката Джейни се появява на една врата, точно под прозореца на Агнес, за да напълни една кофа пръст и да я занесе в мазето, където отглеждат гъби. Агнес вижда как плътта по гърба на момичето обтяга копчетата на простата й черна рокля, как опъва презрамките на бялата й престилка. Внезапно я обзема прилив на състрадание към това нещастно, бедно същество, което работи за нея. Две сълзи капват тежко от очите й, право надолу към Джейни, но ветрецът ги отвява, преди да достигнат прибиращото се вече момиче.

Едва когато госпожа Ракъм се отдръпва от прозореца и се опитва да стъпи по-здраво на краката си, тя установява, че вече е почнала да кърви.

 

 

Съпругът на госпожа Ракъм ще бъде уведомен за по-нататъшното й поведение, но през краткото време, преди прислугата да забележи какво се е случило, Уилям си седи, нищо неподозиращ, в кабинета. От часове не се е сещал за Агнес.

Всъщност той мисли именно за болести, но не за болестите на жена си. Едно безпокойство е пуснало корен в мислите му и се разраства застрашително — неизкоренимият бурен на тревогата. Невинната шега на Шугър за холерата му напомни части от черната статистика всеки ден болестите, дължащи се на липсата на хигиена в централен Лондон, отнемат живота на определен брой човешки същества — и немалко от тях са проститутки. Наистина, Шугър изглежда здрава и свежа като роза, но самата тя си признава, че не й е лесно да се поддържа в това състояние — заобиколена от мръсотия, влага и гниене. Кой може да знае какви зарази влачат останалите проститутки в онази къща? Кой знае какви страхотии са полепнали по стените в дома на госпожа Кастауей и всеки момент могат да проникнат и в стаята на Шугър? Тя заслужава нещо по-добро — а същото важи и за него самия, разбира се. Налага ли се всеки път, когато иска да види любимата жена, да гази из кал и тор? Повече от ясно е какво трябва да предприеме — колко просто е решението на проблема! В крайна сметка, разполага с предостатъчно средства! Та нали само през последните два месеца, ако се съди по счетоводните книги, продажбите на лавандулова вода са донесли…

Неуверено почукване прекъсва изчисленията му.

— Влез! — вика Уилям.

Вратата се отваря и на прага застава Лети, явно разтревожена.

— О, господин Ракъм, сър, съжалявам, но о, господин Ракъм… — тя върти очи, гледа ту към Уилям, ту назад към стълбите, по които е дошла дотук; тялото й се гърчи раболепно.

— Е? — пита по-настоятелно Уилям. — Какво има, Лети?

— Ами госпожа Ракъм, сър… — продължава тя пискливо. — Пратихме вече за доктор Кърлоу, сър, ама… Рекох си, че ще искате да видите и вие… веднага затворихме вратата… нищо не сме пипали…

— О, за Бога! — изпъшква Уилям, притеснен, но и раздразнен от тези недомлъвки. — Хайде да видим тази злополука.

И той тръгва забързано надолу по стълбите, след Лети, закопчавайки пътем жилетката си.

 

 

Седнала в своята дневна, госпожа Фокс върши нещо доста невъзпитано пред очите на госта си. Сгъва листове хартия от голямата купчина на масата пред себе си, пъха ги в пликове, облизва намазания с лепило край, и всичко това, без да спира да разговаря. Когато Хенри Ракъм бе изправен за първи път пред тази сцена, бе толкова шокиран, колкото и ако тя бе взела огледало и бе почнала да чисти зъбите си; междувременно обаче е привикнал. Денонощието просто не е достатъчно, за да може тя да изпълни всички свои задачи, затова някои трябва да се вършат едновременно.

— Мога ли да помогна? — предлага Хенри.

— Моля — отвръща тя и му връчва половината купчина.

— Какво е това?

— Стихове от Библията — отвръща тя. — За нощните приюти.

— О — той хвърля поглед върху листа, преди да го сгъне. Веднага разпознава трийсети псалом: „Помилуй ме, Господи, защото съм в утешение; от скръб се помрачи окото ми, душата ми и утробата ми…“ и така нататък, чак до призива да дерзаем и да крепне сърцето ни. Почеркът на госпожа Фокс е изключително четлив, като се има предвид колко пъти й се е налагало да препише един и същи откъс.

Хенри сгъва, пъха в плика, ближе, притиска.

— Но могат ли нещастниците в онези приюти да четат? — пита той.

— Мизерията може да сполети всекиго — отвръща тя, и сгъва, не престава да сгъва. — Така или иначе, стиховете са предназначени за надзирателите и медицинските сестри, които посещават приютите — да ги четат на глас. Разхождат се напред-назад между леглата, наредени в дълги редици, и рецитират всичко, което според тях може да даде някаква утеха на тези, които не могат да спят.

— Благородно занимание.

— Вие също можете да го вършите, Хенри, стига да пожелаете. Мен не ме допускат там — твърдят, че не можели да гарантират сигурността ми. Като че ли тя не е в Божиите ръце.

Настава мълчание, нарушавано само от тихо шумолене, докато те продължават да сгъват и да ближат. Това обикновено, простичко занимание предизвиква у Хенри почти нетърпимо чувство на щастие; той би; прекарал с радост следващите петдесет години така — седнал в дневната на госпожа Фокс, да й помага с кореспонденцията. За нещастие нощните приюти във Великобритания не са чак толкова много и скоро всички пликове са пълни. Госпожа Фокс примижава и облизва устни, показвайки отвращението си от неприятния вкус, който лепилото е оставило по розовия й език — и по неговия също.

— Това може да се поправи с какао — уверява го тя.

Лети води господаря си по коридори, по които той е минавал не повече от пет-шест пъти, откакто се е нанесъл в къщата, която носи неговото име; това са коридори, по които се щурат напред-назад прислужниците. Сега Лети и Уилям Ракъм стоят пред вратата на кухнята. Тя му обяснява с жестове, че ако не вдигат шум и влязат вътре крадешком, ще могат да видят нещо извънредно странно.

Уилям, крайно изкушен да зареже всички тези глупости и да блъсне вратата, устоява на порива си и изпълнява инструкциите на Лети. Вратата се отваря безшумно, като завеса на сцена и разкрива не само ярко осветеното помещение с висок таван, където се приготвя храната, но и две жени, заети да вършат нещо, което ни най-малко не би го учудило, стига една от жените да не беше собствената му съпруга.

Защото, коленичили рамо до рамо на каменния под, гърбом към него, вирнали задници във въздуха, Агнес и кухненската помощничка Джейни пълзят на четири крака, накисват четките в голямо ведро със сапунена вода, и разговарят, докато работят.

Агнес търка с недотам заучен ритъм, за разлика от Джейни, но също толкова ожесточено — жилите на мъничките й ръце изпъкват от напрежение. Мокрите й поли лепнат по пода, уплътненият й с турнюр задник се полюлява напред–назад, обутите в меки пантофки крака драскат в опит да намерят опора.

— Ами, госпожо — казва Джейни, — все гледам да мия еднакво дълго съдовете, ама нали човек не очаква купичките за измиване на пръстите да са чак толкова мръсни, а?

— Не, не, разбира се — отвръща задъхано Агнес, без да спира да търка.

— Ами и аз така — подхваща отново момичето. — И аз така. И тогаз готвачката като се разфуча, като ми се развика, и все да размахва купичките под носа ми, и аз сега няма да кажа, че по дъното е нямало мазнина, ама честно, госпожо, нали шото бяха купички, и готвачката сама знае, те винаги са съсем чисти…

— Да, да — казва съчувствено господарката. — Горкото момиче.

— Пък това… това тук е кръв — отбелязва Джейни и сочи едно старо петно на дъската за пране, пред която са се озовали двете с госпожа Ракъм. — Кой знае кога се е разляла, ама ето, все търкам, и не излиза.

Госпожа Ракъм се извива да погледне, рамото й докосва рамото на Джейни.

— Нека опитам аз — казва тя, останала съвсем без дъх.

В този момент Уилям решава да се намеси. Той влиза с широки крачки в кухнята, стъпките му отекват остро по мокрия под, и се упътва право към Агнес, която се обръща, както си е на четири крака, с лице към него. Джейни не се обръща, клечи като вкаменена, прилича на куче, заловено да върши нещо, с което си е заслужило боя.

— Здравей, Уилям — казва спокойно Агнес и примижава, защото й пречи кичурът коса, паднал на потното й чело. — Да не би доктор Кърлоу да е дошъл вече?

Но отговорът на Уилям не се отличава с очаквания от нея безсилен гняв. Вместо това той се навежда, пъхва една ръка под коленете и друга под гърба й, и я вдига, изсумтявайки от усилие. Тя се отпуска смутено на гърдите му, а той заявява на висок глас:

— Не съм поръчвал на никого да вика доктор Кърлоу. Ще му позволя да ти даде само приспивателно и ще го помоля да си върви. Идва тук прекалено често, и прекалено дълго време вече според мен — и доколкото виждам, това не ти се отразява добре.

С тези думи той я понася вън от кухнята, през многото врати и коридори, нагоре по стълбите.

— Уведомете ме, когато доктор Кърлоу пристигне — нарежда той на огорчената Клара, която изниква от сенките и ситни зад него по стълбите. — Кажете му — само приспивателно, нищо повече! Ще бъда в кабинета си.

И Уилям се насочва натам, след като е помогнал на жена си да си легне.

 

 

— Знаете ли, Хенри — казва замислено госпожа Фокс, докато застрашително килнатата купчина пликове помежду им, — радвам се, че Бог ме е благословил да нямам деца.

Хенри едва не се задавя с какаото.

— Така ли? Защо?

Госпожа Фокс се обляга на стола си, и един блед лъч слънчева светлина, проникнал през пердетата, озарява лицето й. По слепоочията й има синкави венички, които Хенри не е забелязал досега, на шията й има червено петно — точно на Адамовата ябълка (ако жените имат Адамови ябълки, в което Хенри не е съвсем уверен).

— Понякога си казвам, че у мен има строго определено количество… — тя притваря очи в търсене на точната дума — определено количество сокове, които бих могла да дам на света. Ако имах деца, предполагам, че бих дала почти всичко на тях, докато сега… — тя обхваща с жест задръстената от благотворителна дейност къща о около себе си, филантропския хаос, който наблюдава примирено, но и със задоволство.

— Значи ли това — пита плахо Хенри, — че според вас всички жени-християнки не бива да стават майки?

— О, никога не съм казвала „не бива“ — отвръща тя. — И все пак, ако можеше да стане така, представяте ли си каква огромна сила би се отприщила в служба на Бога?

— А какво ще кажете за Божието слово — „Плодете се и се множете“?

Тя се усмихва и хвърля поглед през прозореца, присвила очи срещу трептящата следобедна светлина. Вероятно това се дължи на облаците, но ако човек прибегне към въображението си, може да си представи безчислена армия, която шества отвън, безбройни орди, засенчващи слънцето, милиони тела, наредени едно до друго като спици на колело.

— Струва ми се, че множенето е предостатъчно, не мислите ли? — въздъхва госпожа Фокс. — Справили сме се чудесно със заселването на света, не е ли така — изпълнили сме го с уплашени и гладни човешки същества. Сега въпросът е какво да правим с всички тях…

— Но все пак — чудото на новия живот…

— О, Хенри, ако само можехте да видите… — тя се кани да заговори за преживяното по време на работата си в Дружеството за спасение, но се отказва; дори на нея й се струва прекалено да описва над чашите с какао болни от едра шарка деца, натъпкани в гардеробите на проститутките и мъртви бебета, гниещи в Темза.

— Наистина, Хенри — продължава тя. — Няма нищо чак толкова изключително в раждането на едно дете. От друга страна, проявите на истинско милосърдие… Може би трябва да се опитате да си представите всяко добро дело като яйце, а нас, жените, като кокошки. Когато са оплодени, яйцата не вършат никаква друга работа, освен да създават още пилета, а колко полезно може да бъде едно неоплодено яйце! А колко много яйца може да снесе дори само една кокошка!

Хенри се изчервява до уши, поаленялата плът се откроява привлекателно под златистата му коса.

— Шегувате се, нали?

— Съвсем не — усмихва се тя. — Не сте ли чували как ме описват вашите приятели Бодли и Ашуел? Сериозна до смърт — внезапно тя се отпуска назад на стола, главата й клюмва уморено.

Хенри я наблюдава, смутен и очарован, как диша тежко, а гърдите й се надигат над корсета — малки издутини, очертани под меката тъкан.

— Г-госпожо Фокс? — заеква той. — Добре ли сте?

 

 

Когато доктор Кърлоу се появява в кабинета на Уилям Ракъм, той е приет учтиво, но без излишно страхопочитание. Това потвърждава за него промените, които вече е отбелязал в домакинството на Ракъмови (които се отнасят и до мястото, което той заема в него) по време на последните си визити. Сложен е край на разговорите в удобните кресла, никой вече не му предлага пури, никой не му засвидетелства уважение. Днес доктор Кърлоу има чувството, че е повикан по-скоро в качеството си на разносвач на лекарства, вместо да бъде поканен като виден учен по въпросите за слабостите на духа.

— Тя сигурно вече спи — казва той.

— Чудесно — отвръща Ракъм. — Надявам се да ме извините, че не бих искал да обсъждаме подробности около последния рецидив на болестта на жена ми. Ако изобщо става дума за рецидив.

— Както желаете.

„Извинете ме също така, продължава на ум Уилям, ако ви отпратя, преди отново да намекнете, че Агнес трябва да бъде изпратена в приют за душевноболни. Аз съм богат човек и мога да се справя с всичко между стените на собствения си дом. Ако Агнес полудее и има нужда от болногледачки, ще назнача болногледачки. Ако някой ден загуби ума си дотам, че ще трябват санитари да я удържат, мога да си позволя да назнача и санитари. Аз съм надраснал проявите на съжаление от себеподобните си, докторе; не се самозабравяйте“.

После уведомява доктора, че от днес нататък визитите му вече няма да бъдат ежеседмични, а ежемесечни, благодари му и го предава на грижите на Лети. Остава с впечатлението, че е забелязал чувство на унижение, изписано по лицето на излизащия лекар — но впечатлението му е погрешно; хора като доктор Кърлоу са свикнали да виждат важността на собствената си личност отразена като в огледало по толкова много човешки лица, че ако едно от тези огледала внезапно представи недотам ласкателно отражение, те незабавно се обръщат към друго. Следващият пациент, при когото трябва да отиде докторът, е една стара дама, която го боготвори; той ще се погледне в огледалото на Ракъмови някой друг път, когато светлината е по-различна. Агнес Ракъм е обречена; достатъчно е да чака търпеливо.

 

 

След като успява да се отърве от Кърлоу, Уилям се замисля дали да не провери дали жена му спи спокойно, но се отказва, защото знае, че тя мрази той да влиза в спалнята й. Въпреки това той се надява тя да се чувства по-добре, и дори си представя умиротвореното й лице.

Колкото и да е странно, откакто познава Шугър, му е много по-лесно да мисли за Агнес с далеч по-голяма нежност и търпимост, отколкото преди; за него тя вече не е тежко бреме, а по-скоро някакъв вид предизвикателство. Също както ръководенето на парфюмериите „Ракъм“, което на времето му се струваше досадно и непосилно, благодарение на куража, който му даде Шугър, сега за него е вълнуващо приключение. Така и победата над болестта на Агнес се превръща за него в доказателство за собствените му сили. Той знае какво обича малката му женица; ще й осигурява всичко, каквото пожелае. Знае и какво ненавижда — и ще се постарае то да й бъде спестено.

Спокоен и уверен, Уилям се заема отново с работата си — да изчисли точно каква сума ще бъде необходима, за да спаси Шугър от опасностите, на които я излага пребиваването в сегашния й дом.

 

 

Две седмици по-късно можем да видим как Уилям Ракъм прави последен оглед на къщата, в която възнамерява от днес нататък да прекарва колкото е възможно повече време, стига претовареното му ежедневие да го позволява. Вече си е тръгнал и последният от работниците, които той бе наел, за да поставят мебелите по местата им; Уилям може спокойно да се наслади на цялостния ефект, и да прецени дали това очарователно жилище в Прайъри Клоуз, Мерилебоун, наистина оправдава малкото състояние, което е похарчил за него.

Той се озърта в антрето, прережда припряно един букет червени рози в кристална ваза, скъсява няколко стъбла, за да постигне желаното съвършенство. Не е обръщал такова внимание на естетически подробности от годините, прекарани в Кеймбридж, когато се изживяваше като денди. Шугър събужда… Е, честно казано, тя събужда всичко в него. Тези елегантни стаи са подходящи за нея — като кутия за скъпоценности, в която се крие съкровище.

Договорът с госпожа Кастауей вече е подписан. Старицата прие без възражения; пък и какво друго би могла да стори? Сега той е десет пъти по-важна личност, отколкото беше по времето, когато подписаха първоначалното споразумение — а тя, от своя страна, е станала някак по-невзрачна. На бледата светлина на утринното слънце по време на последното му посещение тя му се стори далеч не толкова внушителна, колкото изглеждаше навремето, озарена от червеникавите пламъци. Ярките цветове на облеклото й също му се сториха някак избледнели, сякаш покрити с прашинки като тези, които танцуваха в слънчевите лъчи. Показа й квитанции от най-добрите мебелни ателиета, от продавачи на платове, дърводелци, стъклари и всякакви други занаятчии, наети от някой си Джордж Хънт, ескуайър, както и банкова сметка на негово име в размер на хиляда паунда. (Разбира се, Уилям съзнава, че ако пожелае, може да се откаже от този маскарад, но след като поддържането му не му струва никакви усилия, защо да не си спести неудобството? Що се отнася до банковата сметка на името на Джордж Хънт, това може да се окаже изключително добра идея, особено ако изводите му след проучването на данъчните закони отговарят на истината!).

Госпожа Кастауей бе явно дълбоко впечатлена от него, независимо от името, под което й се бе представил, и не му се наложи да я убеждава дълго (като изключим една допълнителна пачка банкноти), за да я накара да скъса стария договор и да му предаде собствеността върху Шугър за лично ползване.

— Грижила съм се за нея, доколкото ми позволяваха силите, и съм убедена, че и вие ще сторите същото, в името на нашето общо благо.

Сега, докато оглежда апартамента в Прайъри Клоуз, Уилям пропъжда спомена за онова ужасно, сбръчкано, прилично на восъчно старческо лице, и се убеждава, че тук всичко е наред — безукорно, съвършено. Уверен е, че е подбрал идеалното място за своето любовно гнездо, че е избрал най-подходящото обзавеждане, че е постигнал хармоничен компромис между мъжки и женски вкусове. Сяда във всеки стол, отпуска се на шезлонга, оглежда всяка част от интериора от най-различни гледни точки. Отваря и затваря врати, вратички на шкафове и библиотеки, капаци на кутии и прозорци, за да се убеди, че не заяждат и не скърцат.

Банята буди у него известни притеснения. Дали постъпи правили като поръча да прокарат топла вода? Тръбите са грозни, напомнят слоноподобния апарат в една от неговите фабрики; дали Шугър не би била по-доволна в една по-пищна вана от старите, без никакви тръби връзки? Но нали тя трябва да се поддържа чиста, а тези нови „Жар“ са последна дума на модата. Инструкциите за задействане на гейзера с гореща вода са наистина малко сложни, има и известна опасност от експлозия, но Шугър е интелигентно момиче и няма да допусне да се взриви в някаква си вана, това е сигурно. Освен това новите вани „Жар“ са проектирани като максимално безопасни. „Някой ден всички ще ползват такива вани“ бе казал продавачът, а Уилям едва се възпря да не му даде урок по търговски усет — „Не, не, кажете по-скоро, че обикновените смъртни винаги ще се мият в някакви подобрени варианти на ведро със сапунена вода, а само най-изисканите хора, само любимците на съдбата ще могат да имат точно такива вани“.

После тръгва полека към спалнята и за десети път оглежда леглото, опипва тъканта на чаршафите и завивките, отпуска се за миг на леглото, за да огледа гравюрите по стените (китайски, не порнография) и да се наслади на отблясъците на светлината по шарките на тапетите. Тя ще одобри всичко, той е уверен в това.

Отвън къщата не се набива на очи — по нищо не се различава от съседните. Външната врата гледа към улицата, но е полускрита от малка веранда, закриляйки обитатели и гости от любопитството на съседите. На горния етаж няма наематели — Уилям нае и двата етажа, но реши да остави горния празен за по-голяма дискретност (въпреки че би взел добри пари за това жилище).

Той поглежда часовника си. Девет часа вечерта, 17 март 1875 година. Остава само да посети за последен път госпожа Кастауей, за да отведе Шугър в новото й жилище.

 

 

Хенри Ракъм е излязъл от дома си, броди из незастроените гранични зони на цивилизацията, макар отдавна да е минало време за лягане, броди из нощния мрак. По природа Хенри по-скоро е ранобудник, в никакъв случай не е нощна птица — обикновено се буди още на зазоряване, а след залез-слънце вече започва да се прозява. Въпреки това днес е изоставил топлото си легло, навлякъл е набързо някакви дрехи върху нощната риза, прикрил е неспретнатия си вид с дълго зимно палто — и е излязъл да се разхожда.

Той извървява първите две мили между къщи, по улички, осветени с фенери, но и къщите, и фенерите започват да оредяват, докато отстъпват място на далечни блещукащи светлинки от цигански катуни, на далечната призрачна светлина откъм Западната железопътна линия, и на естественото осветление, дадено ни от Бога. Пълната луна грее над него, а той продължава да крачи напред. Огромната му сянка крачи редом С него, прескача леко над неравностите по пътя като стадо черни плъхове. Той не й обръща внимание, следи собствените си тромави стъпки, и крачи неуморно напред — дори не е завързал връзките на обувките си.

„Аз съм чудовище“, мисли си Хенри.

Въпреки нощния студ и трудността, с която намира пътя си в тъмнината, той продължава да вижда пред себе си Емелин Фокс — легнала върху отрупано с възглавници легло в някакъв будоар, гола, обзета от страст, тя го кани да се отпусне върху нея. Видението е също толкова ясно както в първия миг, когато той изрита завивките и отблъсна нахлуващия сладострастен сън. И все пак, въпреки тази удивителна яснота, образът на скъпата му приятелка е ужасна измама. Нито веднъж в осветената от Бога действителност той не е зървал каквато и да било част от плътта й, освен лицето и ръцете; всичко, което вижда от шията надолу и над китките, е плод на собствената му порочна фантазия. Дал й е тяло, което е плод на собственото му въображение, слепено от части на гръцки статуи, от богини и нимфи, а по-грубата част му е подсказана от сатаната. Само лицето си е нейното.

Но ето: тя шепне „Да!“ и протяга към него призрачнобелите си ръце, премаляла от желание. „Да!“.

Хенри се притиска към дървения парапет на ниския мост, който минава над големия канал, разкопчава дрехите си и отправя към небето, вопъл за спасение.

 

 

— Къде отиваме? — шепне Шугър.

Кабриолетът мина, тракайки с колелета, покрай всички възможни места, които Уилям би могъл да има предвид, когато й нареди да се облече „за малка разходка“ — нещо доста необичайно. Първо си каза, че му е хрумнало да отидат заедно в „Камината“, по сантиментални причини; напоследък се държи странно сантиментално, припомня си началото на връзката им, като че ли се познават от години. Но не, още когато видя, че отвън чака кабриолет, разбра, че няма да отидат в „Камината“. Минаха вече покрай най-добрите заведения и ресторанти, не са се упътили, и към „Креморн Гардънс“ — колата зави в друга посока.

— Аз знам — дразни я шеговито Уилям, и гали рамото й в сумрака на купето, — а на теб ти предстои да разбереш.

Шугър мрази всякакви шеги и гатанки.

— Колко вълнуващо! — ахва тя и притиска нос в стъклото.

Уилям намира тази детинска проява на любопитство за очарователна — изключително приятна в сравнение с начина, по който се държа Агнес като младоженка в деня, когато той я въведе в нейния нов дом. Агнес непрекъснато се озърташе назад, въпреки че той я умоляваше да не го прави; Шугър обаче гледа напред, очевидно обзета от приятно вълнение. Агнес бе го вбесила дотолкова със своето хленчене и нервничене, че му се искаше да я удари с нещо по главата, та да изгуби съзнание, докато успее най-сетне да я настани в новата къща; а сега му се иска да сложи Шугър на коленете си, още сега, в кабриолета, за да утоли желанието му, подпомагана от подрусването по неравния път. Но той не прави нищо подобно, само продължава да я гали по рамото. Това е изключителен миг в живота й — в живота на тях двамата — и той не бива да го разваля по никакъв начин.

Междувременно Шугър продължава да се взира в мрака с разширени очи. Възможно ли е Уилям да я отвежда у дома, в Нотинг Хил? Не, на Еджуеър Роуд завиха вдясно, вместо да продължат направо. Ами ако я води към някое пусто място извън града, за да я убие и да хвърли някъде тялото й? В своя роман е описала толкова много убийства, че такъв вариант й се струва напълно възможен; пък и не е ли истина, че много често се случва проститутки да бъдат убити от клиентите си? Миналата седмица Ейми разказваше, че открили обезглавеното тяло на някаква жена на Хампстед Хийт — имало следи от „посегателство“, преди да бъде убита.

Тя хвърля кос поглед към Ракъм и се успокоява; той просто сияе от задоволство и желание. Затова тя отново залепя носа си в стъклото, устните й отново докосват разширяващия се полумесец запотено от дъха й стъкло.

 

 

Когато колата най-сетне спира, Уилям я подканя да слезе на една тъмна улица, застроена с еднакви на вид, елегантни и съвсем нови къщи. Слабата светлина на фенерите едва прониква през короните на големи дървета, чиито клони са сплетени в сложни готически мотиви. Кабриолетът отминава, потраквайки, и наоколо се възцарява гробна тишина. Шугър се оставя да бъде поведена за ръка към верандата на една от тези непознати нови къщи.

Уилям Ракъм върви редом с нея — тъмен силует, едва забележим в мрака. Тя чува дишането му и шумоленето на собствените си поли, когато ръката му се плъзва по тях, докато търси опипом ключалката. Каква тишина цари тук, щом тя е в състояние да чува подобни неща! И какво е това място, където въздухът не вибрира от най-различни шумове? Внезапно я обзема непознато, но властно вълнение. Сърцето й се блъска в гърдите, коленете й омекват, краката й започват да треперят — почти сякаш е решила, че наистина ще бъде убита. Чува се драсване на кибритена клечка, прилично на шума от раздиране на плат; тя вижда лицето на Уилям, добило демоничен вид така, както е осветено отдолу от трептящото пламъче. Чертите на това обрамчено с бакенбарди лице й се струват напълно непознати.

„Този човек променя живота ми“, казва си тя, докато ключът се превърта и вратата се отваря. „Животът ми се променя като монета, подхвърлена в игра на ези-тура“.

Уилям пали лампата в антрето и нарежда на Шугър да застане под нея, докато той избързва напред, обикаля стаите и пали всички лампи една след друга. После се връща и взема нежно ръката й.

— Това — казва той й протяга ръка в театрален жест, — е твое. Всичко е твое.

За момент всичко застива — като жива картина, състояща се от три елемента — мъж, жена и ваза с рози.

— О, Уилям! — ахва тогава удивено Шугър, а Ракъм я въвежда в дневната. — О, Божичко!

По целия път насам се е подготвяла да изпълни своята роля, каквато и да се окаже неговата малка изненада, но сега не се нуждае от актьорски способности. Тя просто залита от изумление.

— Трепериш — казва той и обхваща ръката й в своите, сякаш за да се убеди в думите си. — Защо трепериш?

— О, Уилям! — Очите й, които ту се стрелкат към него, ту обхождат разкошно обзаведената стая, са влажни. — О, Уилям!

Първоначално той малко се стряска от тази демонстрация на благодарност, приема я с колебливо недоверие, въпреки че никога не е изпитал съмнение в истинността на нейната страст. Но когато осъзнава, че тя е искрено възторжена, той се надува от гордост, задето е първопричината на такъв върховен екстаз. Струва му се, че тя може да припадне, затова я хваща за раменете и я обръща към себе си. Развързва ловко копринения възел под брадичката й, сваля шапката й, като вади внимателно иглите една по една, така че масата от златисточервеникави къдрици се разпилява като наскоро остригана вълна от кошница. Сърцето го боли от щастие — да можеше този момент да продължи безкрайно!

— Е? — пита той закачливо. — Не искаш ли да огледаш новия си дом?

— О, да! — възкликва момичето и се отдръпва от него. Той я наблюдава, сияещ, докато тя се движи с танцуваща походка из стаите, опознава ги, докосва всеки предмет, всяка повърхност, за да ги направи свои, после минава тичешком през вратата на следващата стая. Докато я наблюдава, Уилям неволно прави сравнение с Агнес, спомня си я как се луташе първия ден из къщата в Чепстоу като болно и нацупено дете, как не забелязваше нищо, как не бе в състояние да оцени нито едно от нещата, приготвени за нея.

— Надявам се да съм предвидил всичките ти желания — шепне той в ухото на Шугър. Тя стои на място като закована и гледа очарована писалището в кабинета. Приема целувките му, все още зашеметена, и се взира в собственото си отражение върху полираното дърво.

— Каква е тази стая? — пита тя.

Той плъзва нежно брада по шията й.

— Стая за шев, будоар, кабинет — каквото ти искаш. Нарочно не сложих тук много мебели — казах си, че може би ще искаш да вземеш някоя вещ от старата си стая при госпожа Кастауей.

— Тя знае ли?

— Разбира се, че знае. Всичко е уредено.

Изведнъж Шугър пребледнява. Кошмарни видения се зареждат пред очите й — вижда една старица в кървавочервена рокля, която се качва по стълбите към стаята й; вижда я как отваря вратата на един шкаф и попада на ръкописа, озаглавен „Възходът и падението на Шугър“. Госпожа Кастауей не бива да докосва тези страници за нищо на света! В тях една съдържателка на публичен дом, наречена „госпожа Джетисън“ бива обвинена в много, много неща — и най-вече в насилие над собствената си невинна дъщеря, смелата главна героиня.

— Стаята ми… старата ми стая — шепне тя едва чуто. — Какво… как се уговорихте…

— Не се безпокой — разсмива се Ракъм. — Аз държа извънредно много на неприкосновеността на личния ти живот. Никой няма право да докосва нищо там, докато ти не изнесеш вещите си. Мога да уредя това да стане, когато пожелаеш — и той отново я погалва по лицето, което постепенно започва да възвръща цвета си.

Все още зашеметена, Шугър отива към френските прозорци, наблюдавайки своето разделено на четири отражение, докато приближава към стъклото. Стъклата са разположени под малко различни ъгли, така че четирите части от отражението не се срещат напълно до момента, в който тя застава толкова близо до него, че то избледнява и изчезва. Отвън се вижда малка, оградена със стени градинка, с пищно избуяла… о, просто с някаква зеленина, живо доказателство, че това е новият й дом, в долния етаж на къщата, в далеч по-озеленен квартал от онзи, в който се намира Силвър Стрийт. Съмненията я напускат, възторгът отново я обзема.

— О, Уилям! — възкликва тя отново. — Наистина ли всичко това е само за мен?

— Да, да — казва той през смях. — Само за нас двамата. Платил съм го за доживотно ползване.

— О, Уилям!

И тя хуква отново из къщата, сваля ръкавиците си и ги хвърля една след друга на пода, за да може да плъзне пръсти по гърбовете на книгите в библиотеката и по релефните бонбонени ленти на тапетите. Минава тичешком от стая в стая, докато Уилям я следва, и във всяка стая изпълнява някакъв празничен танц, съпроводен с опознаване чрез докосване. Уилям е накупил за нея толкова много неща! Жилището е претъпкано с всевъзможни вещи — полезни и безполезни, красиви и грозни, практични и непрактични, но до една много скъпи, доколкото Шугър може да прецени.

— Нека ти покажа, нека ти покажа — повтаря той непрекъснато. — Има и баня с топла вода. Ползването е много просто. Дори дете…

И той демонстрира начина, по който тя може да се възползва от лукса, предлаган от модерните времена, без да се излага на опасност от злополуки.

— А сега повтори — настоява той, защото тя все още е доста объркана. — Искам да се убедя, че разбираш.

И тя разбира, наистина разбира.

Докато мисълта за богатството, което Уилям е инвестирал в нея, се избистря в съзнанието на Шугър, тя се движи все по-бързо и по-бързо, изпълнява своите пируети из стаите, от масите до скриновете, а оттам до библиотеките, потрива гръб в стените като разгонено животно. Вместо думи издава само възторжени писъци и стонове, докато накрая Уилям я хваща за китката и я отвежда към леглото — чудовищно огромна мебел, още по-пищно украсена от онази, която и двамата познават толкова добре.

Той забелязва как тя оглежда замислено горната табла на леглото, докато разкопчава обувките си — тук няма огледала, единствено полираното тъмно дърво може да отрази телата им. Уилям се смръщва, питайки се дали е взел вярното решение — не можа да се принуди да нареди да пробият грубо лъскавото тиково дърво, за да прикрепят огледало върху него. Безспорно, той беше обмислил и тази възможност, припомняйки си колко обича да вижда в огледалото над старото легло на Шугър собствената си мъжественост, която потъва в нея и се появява отново, лъснала от влага. Стигна дори дотам, че каза на дърводелеца:

— Знаеш ли, момче, дали не е възможно…

Но се разколеба насред изречението, и довърши:

— … да се гравира едно малко, орнаментирано „Р“ точно тук, най-горе?

Сега Уилям оглежда внимателно лицето на Шугър, докато тя приготвя тялото си за него.

— Липсва ли ти огледалото? — пита я той.

Тя се усмихва.

— Защо ми е да гледам себе си, когато имам теб, за да ме гледаш?

Тя е останала само по риза. Панталонът му е издут отпред. Той я бутва върху леглото и забелязва как очите й се разширяват, когато вижда балдахина отдолу — да, най-фина белгийска дантела! Уилям едва устоява на изкушението да започне да й разказва всичко: колко труд положи, докато избере всички мебели, редките предмети, които успя да открие, изгодните сделки, които успя да сключи… Но по-добре да не го прави, да не унищожава приказната магия, с която е обвеян дарът му.

Божичко, тя никога не е била толкова влажна! Колко е възбудена! И то само заради него!

— Но, миличък Уилям — простенва тя, когато той прониква в нея. — Тук няма кухня!

— Кухня ли? — той има чувството, че всеки момент ще експлодира. — Не ти трябва кухня, гъско такава — стене той. — Ще… ти дам… всичко… от което имаш нужда… — и спермата му се излива в нея.

 

 

По-късно Шугър продължава да лежи в прегръдките му, целува го стотици пъти по гърдите, иска му прошка, че е отделила мисъл за друго в такъв деликатен миг. Казва, че била зашеметена от щедростта му — и още е. Това е прекалено силно изживяване за нея, главата й е замаяна, но пък други части на тялото й оценяват нещата по достойнство, той знае това най-добре! Ако пък съжалява, че оргазмът му не бе съпроводен (за първи път, откакто се познават) от изблика на собствения й екстаз, тя ще изчака повторното събуждане на неговата мъжественост. Или, ако той предпочита, ще го поеме в устата си — дори вкусът му е достатъчен, за да я докара до оргазъм — така твърди Шугър.

Не, въздъхва Уилям, всичко е наред. Той е много уморен; денят беше много напрегнат и за него. Пък и тя беше права да си зададе въпроса как ще си приготвя храна в новия си дом. Но и за това е помислено. Той — по-точно банката му — ще й изпращат по пощата ежеседмично една сума, която е повече от достатъчна, за да може тя да води независим живот. По Мерилебоун Роуд има няколко отлични ресторанта, включително утринната зала на хотел „Олдсуърт“, която той й препоръчва от сърце — там сервират чудесни омлети. Но най-хубавата риба е в „Уорик“ — дали Шугър обича риба? О, да, обожава я. Каква риба по-точно? О, всякаква риба. Освен това не бива да се грижи за поддръжката на стаите и за прането; ще й намери прислужничка…

— О, не, Уилям, това наистина не е необходимо — възразява Шугър. — Знаеш ли, мога да бъда отлична домакиня, когато пожелая.

Тя си признава, че това е много далеч от истината — никога през живота си не е вършила домакинска работа. Но щом това жилище ще бъде нейно, нека си остане наистина само нейно! Всъщност още сега, докато двамата с Уилям лежат на използваното за първи път легло, тя е обзета от страстно желание да остане сама. Този негов подарък… Тя няма да бъде в състояние да повярва, че той съществува, докато Уилям не изчезне, а апартаментът не изчезне заедно с него. Какво да направи, че да го накара да си тръгне? Целувките по гърдите му зачестяват, тя плъзва устни по-надолу в надеждата да задвижи нещата в някаква посока.

— Трябва да тръгвам — казва той и я потупва по гърба.

— Толкова скоро? — гука тя.

— Дългът ме зове — той вече е започнал да навлича ризата си. — Пък и ти сигурно искаш да опознаеш по-отблизо малкото си гнездо.

— Нашето малко гнездо — поправя го тя нежно. (Панталонът ти е там, глупако! Ето там).

Минути по-късно той вече я гали на сбогуване, тя целува пръстите му и казва:

— Като че ли сме отпразнували всичките ми рождени дни наведнъж.

— Господи! — възкликва изведнъж Ракъм. — Та аз дори не знам кога е рожденият ти ден?

Шугър се усмихва, докато подбира от безбройните възможни отговори, които се въртят в главата й, идеалното изречение, с което да го отпрати доволен, les mots justes^[1] за приключването на сделката.

— Отсега нататък рожденият ми ден е днес — казва тя.

 

 

Когато вратата се затваря зад него, Шугър продължава да лежи неподвижно няколко минути, за да не би Уилям да се върне. После спуска бавно крака от леглото, стъпва на непознатия под, и се изправя. Ризата, вече доста измачкана, се хлъзва надолу по гърдите й. Тя я приглажда замислено с длани, питайки се дали хвалбите на Уилям, че е „помислил за всичко“, предполагат и закупуването на ютия например. Започва да навлича една подир друга отделните части от тоалета си. Изважда от кадифената си чантичка миниатюрна четка за дрехи и започва да четка полите си, докато бухнат хубаво. После взема ръчно огледало и се заема да подреди косата си, обелва една–две изсъхнали кожички от устните си, и излиза от спалнята.

— Бавно, не бързай — напомня си тя на глас. — Сега вече разполагаш с цялото си време.

И първо отива в… своя кабинет. Да, в кабинета. Застава пред френските прозорци и гледа към градината. Утре сутринта тя ще бъде огряна от слънце, нали, а по спретнатите лехи с треви и екзотични растения, чиито имена тя дори не знае, ще блещукат капчици роса. През единствения тесен прозорец в стаята й при госпожа Кастауей нямаше какво да се види — нищо, освен мръсни покриви и нетърпеливо блъскащи се минувачи; сега ще има трева и… разни красиви зелени растения.

Червените рози в антрето са друго нещо — бодат й очите. Колко време ще трябва да ги държи в тази ваза, преди да ги изхвърли на боклука, където им е мястото? Винаги е ненавиждала рязани цветя, особено пък рози — и миризмата им, и начина, по който се разпадат, когато прецъфтят. Цветята, които понася — зюмбюли, лилии, орхидеи, умират на стъблата си и остават цели до края.

Все пак този букет е символ на грижите, с които Уилям Ракъм е приготвил жилището за нея. Колко много усилия е положил; колко богато й се отплаща за грижите, които положи тя, за да го задържи при себе си! Колкото по-задълбочено проучва стаите, толкова повече доказателства открива за грижовността му — има обтегач за ръкавици и пудра за ръкавици, специален шкаф за обувки и поставка за пръстени, духала за поддържане на огъня в камината, грейки за леглото. Наистина ли е отделил време да помисли за всяка вещ, или просто е кръстосвал Риджънт Стрийт и е купувал всичко, върху което е паднел погледът му? Несъмнено, срещат се и някои извънредно странни предмети. Магнитна четка за коса, още неразопакована, която, ако се вярва на надписите отгоре, къдри коса и лекува главоболие на нервна почва. Умело препариран хермелин лежи, свит на кълбо, пред гардероба й, като че ли чака да го одерат, да го направят на яка и да го окачат вътре. Полиците над камините са отрупани с всевъзможни украшения — сребърни, стъклени, керамични и медни. Две тоалетни масички стоят една до друга — едната е по-голяма, но не толкова елегантна, което я кара да заключи че Ракъм, след като е купил първата, е размислил и е купил и втората, решавайки да остави окончателния избор на нея. Дали това означава, че би приел промените, които тя би пожелала да направи? Не бива да се прибързва.

Дявол да ги вземе тези рози! Изпълват цялото жилище със задушливата си миризма… но не, това е невъзможно, не и само от една ваза с цветя. Забелязва се някакво необяснимо пресищане на атмосферата с парфюм, като че ли цялата сграда е била измита с гъба, напоена с парфюмиран сапун. Шугър отваря рязко френския прозорец и вдъхва свежия нощен въздух. Навежда се навън, потапя лице в мрака и вдишва дълбоко, долавя лекия аромат на мокра трева и подчертаното отсъствие на всички тези миризми, на които е навикнала: на месо и риба, на конска тор, на мръсна вода, течаща по отходните канали.

Топли остатъци от сперма се стичат по бедрата и мокрят бельото й, докато тя продължава да души въздуха; Шугър трепва, притиска пръсти към чатала си и затваря прозореца със свободната си ръка. Какво да прави сега? Колко учудващо би било да отвори шкафа и да открие познатия сребрист леген и кутийката с отровни прахове? Тя отваря ниския шкаф. Празен е.

Хуква към спалнята и проверява под леглото, и от двете страни. Няма нощно гърне? За каква я има Ракъм? За… и тя не знае какво точно какво има предвид. Тъй или иначе, тъкмо й хрумна, че в къщата има баня! Мили Боже, истинска баня! Тя тръгва, препъвайки се, към нея.

Банята е мрачно малко помещение, чийто полиран дървен под има цвета на силен чай, а лъскавите стени са трицветни — цокълът е от златисти фаянсови плочки, над него минава лента черен тапет като панделка, опасала стаята, а нагоре, чак до тавана, стените са боядисани в жълто. Тези цветове се отразяват по много странен начин върху порцелановата вана, умивалника и тоалетната чиния.

Шугър сяда на тоалетната чиния — същата е като на долния етаж при госпожа Кастауей, само че тук мирише съвсем неуместно на рози. Във водата е сипана някаква есенция. „Ще оправя тази работа“, мисли тя, докато облекчава пикочния си мехур. После пуска вода в умивалника и си приготвя луксозна, мека памучна кърпа. Забелязва, че всяка хоризонтална повърхност в банята е покрита с продукти на „Ракъм“ — сапуни с всякакви цветове и размери, соли за вана, шишета с балсами, кутийки с крем, пудриери. Отпред на всяка опаковка се вижда буквата „Р“ — подредени са така, че буквите са в една посока. Представя си как Уилям е стоял тук с часове, подреждайки кутийките с присвити очи, и потръпва — едновременно от задоволство и от страх. Как копнее да й достави удоволствие! Колко неутолима е жаждата му да получи признание! Ако се грижи за интересите си, ще й се наложи да се маже с всеки проклет балсам тук, а после да му пее славословия.

Но не и тази вечер. Шугър натиска ръчката на тоалетната чиния, и всичко, изхвърлено от тялото й, изчезва в някакво незнайно, подземно Друго място.

Когато излиза от банята, установява, че жилището си е на мястото — разкошно, тихо, отрупано с лъскави предмети, които тя постепенно започва да приема за свои. Внезапно раменете й започват да потръпват и от очите й потичат сълзи.

— О, мили Боже — изхлипва тя. — Свободни съм!

Тя отново се раздвижва, отново хуква от стая в стая, но този път се държи по-невъзпитано, без момичешки изписквания и мелодични изрази на възторг. Тя беснее като уличен гамен — ръмжи и квичи в грозен, дивашки възторг.

— Мое! Всичко това е за мен!

Тя измъква розите от вазата, смачква стъблата им в юмрук и ги размахва лудо, пръскайки вода около себе си. Започва да шиба с цветята по най-близката врата и грачи доволно, когато листата им се разхвърчават. Върти се и удря с разпадащия се букет по стените, докато подът почервенява, а стъблата се отпускат, меки и нацепени.

После, засрамена и уплашена от собствената си оргия, тя тръгва, залитайки, към библиотеката — този красиво изработен, полиран до блясък шкаф със стъклена витрина, заключен с бронзов ключ, който е неин, само неин — и отваря широко вратите. Избира най-внушителната на вид книга, отнася я до креслото пред камината, сяда и започва да чете. Или по-скоро се преструва, че чете, мислите й са в такъв хаос, та и сама не може да осъзнае, че всъщност изобщо не чете. Отпуснала лакът на облегалката на креслото, тя седи в изискана поза; просто трепти от благоприличие. С една ръка държи книгата, отпусната в скута й, с другата подпира буза с привлекателен жест. Шугър се взира в напечатаните редове, но пред замъгления й взор не се редят думите, а се рее собственият й образ — седнала сама в елегантна, добре обзаведена стая, Шугър спокойно чете, закотвена в тази своя собствена стая от тежкия том в скута си.

Незнайно колко време тя седи така и от време на време прелиства по някоя страница. Наблюдава, сякаш някъде отгоре, белите, нашарени от болестта пръсти, които се плъзгат по ситния шрифт. Ако не беше ихтиозата, те биха могли да бъдат пръстите на дама от висшето общество (а дали тази болест не спохожда и благородните дами?). Шугър е убедена, че някъде другаде, в някой благороднически дом, някоя истинска дама седи така в същия момент, също като нея, и чете книга. Те се сливат в едно и четат заедно.

В крайна сметка вълшебството избледнява. Тя си признава, че не чете, всъщност дори не знае що за книга е това и какво е заглавието й. Като художник, който си признава примирено, че светлината е неподходяща и прибира вещите си, Шугър затваря книгата и я оставя на пода до креслото. Когато се изправя, тя установява, че е убийствено уморена, краката не я държат и е потънала в пот.

Тръгва със залитане към спалнята и се отпуска тежко на леглото. На близката масичка има кристална кана с вода и чаша. Шугър сграбчва каната и започва да налива вода в устата си, без да забелязва, че се полива, изпива повече от литър наведнъж. Когато решава, че й стига, се отпуска назад, върху възглавниците — мократа й коса е полепнала по лицето и шията.

— Да, наистина съм свободна — повтаря тя, но вече не със същия възторг. Клепачите й се затварят, тя почти не чувства някои части от тялото си — те вече спят. Но отново се изправя с усилие, за да отвори гардероба в спалнята си. Празен е. Ракъм е избрал за нея толкова неща, а се е въздържал от избора на нощница. Не можа ли да й каже да си вземе нощница, когато дойде при госпожа Кастауей! Да, но това би развалило голямата му изненада!

Залитайки от изтощение, Шугър успява да изгаси лампите и се връща в спалнята, където смъква дрехите си, оставя ги да паднат на купчина на пода, и пропълзява под завивките. Но само след миг изпълзява отново навън, въпреки че копнеещото й за сън тяло се бори на ръба на сладката забрава. Тя коленичи до леглото и повдига едното ъгълче на чаршафа, за да види това, в което е убедена — че това легло, за разлика от леглото при госпожа Кастауей, не е застлано с шест чаршафа, разделени от навосъчено платно. Чаршафът зацапан от Ракъм, е единственият наличен. Тя го дръпва, хвърля го на пода и отпуска голото си тяло направо върху дюшека.

„Утре можеш да купиш толкова чаршафи, колкото искаш“, казва си тя, докато топлата, луксозна завивка се отпуска върху тялото й. Тя оставя с благодарност забравата да нахлуе като приливна вълна в главата й. Утре ще може да прецени от какво се нуждае и за какво не се е сетил Ракъм; утре ще изгради бронята, която й е необходима за независим живот.

На сутринта ще установи, че е забравила да изгаси огъня в камините, и те ще са почернели от пепел, няма да я има и топлината, която се издига от прекалено горещата приемна на госпожа Кастауей, няма да го има и Кристофър, застанал пред вратата й с кофа, пълна с въглища. Вместо това ще й се наложи да посрещне, за първи път през живота си, неподправената суровост на новия ден.