Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (15)

Четиринайсет

През един слънчев следобед към края на април 1875-та година, в едно огромно поле с полюляваща се на вятъра лавандула, разпилените из лехите работници спират да работят за миг. Потънали до колене в лавандуловото езеро, те отпускат греблата и кофите, в които събират плужеци, и зяпват красивата млада жена, която крачи по синора.

— Коя е таз? — питат се те един друг шепнешком, ококорили любопитно очи. — Коя е?

Дамата е облечена в рокля, лилава като лавандулов цвят; ръцете й в бели ръкавици и покритата с бяла шапка глава приличат на цветчета, разцъфнали на китките и шията й. Роклята е ситно плисирана, украсена навсякъде с тесни рюшове, които приличат на разръфани въжета — така че дамата заприличва отдалеч на една от онези сламени кукли, които се горят напролет, за да бъде добра реколтата.

— ’Ми тоз с нея пък кой е?

Защото дамата не върви безцелно. Тя бута извънредно предпазливо инвалидна количка с трудно определим товар в нея. Това е някакъв престарял, сакат човек, затрупан с одеяла и шалове, с шал е увита и главата му, въпреки мекото време. А до дамата, бутаща инвалидната количка, върви и третият посетител — Уилям Ракъм, собственикът на всичко наоколо. Той почти не млъква; старецът проговаря от време на време; жената почти не говори; но работниците успяват да доловят само няколко думи, преди процесията да продължи нататък.

— Коя ли е, ти как мислиш? — пита една спаружена от слънцето жена своя спаружен от слънцето съпруг.

— Ще да е дъщеря на стареца. Или внучка, знам ли? Старецът сигурно е някой богаташ. Къдравия Бил сигур търгува с него.

— Че да побърза тогава. Дъртакът всеки момент ще опъне петалата.

— Хопсъм поне можеше да върви.

И двамата се залавят отново за работа, тръгвайки по две различни лехи.

По-нататък други работници спират да работят и зяпват. По времето на стария Ракъм — бащата на Уилям — такова нещо не можеше да се види. Ракъм старши предпочиташе да спестява на дамите гледката на полската работа, считайки, че това ще засегне чувствителните им сърца. Последната жена, минавала по тези полета, бе собствената му съпруга — преди да му бе сложила рога.

— Ама колко е хубаваа! — ахва една мургава жена, присвивайки очи подир нежния женствен силует.

— И ти щеше да си хубава — изсъсква друга, — ако не работеше по цял ден на полето.

 

 

— Ъъъъ! — ръмжи старецът в инвалидната количка. Миризмата на рядко сменяни дрехи и немито тяло е по-поносима на открито, когато се смесва с уханието на цели акри влажна, старателно отглеждана лавандула.

Шугър свежда глава, без да спира да бута количката, устните й почти докосват увитата му в шал глава — близо до мястото, където трябва да е ухото му.

— Хайде, хайде, полковник Лийк — казва тя. — Не забравяйте, че сме дошли тук да се забавляваме.

Но полковник Лийк не се забавлява, или поне прави всичко възможно да убеди Шугър в това. Единствено желанието да получи обещаното заплащане — шест шилинга и повече уиски само за един ден, отколкото госпожа Лийк би му позволила да изпие за месец — го възпира да се разбунтува. Той решително не изпитва желание да изпълнява ролята на нечий дядо.

— Пикае ми се.

— Може и в панталоните — казва Шугър с нежен глас. — Все едно, че сте си у дома.

— Добра душа си ти, няма що — той извива глава, обръщайки към нея едно сълзящо, зло око и част от беззъбата си, сбръчкана уста. — Имаш се за прекалено изискана, не си за Сейнт Джайлс, а, кучко?

— Не забравяй, дядо — шест шилинга и уиски.

И така, те продължават полека напред, а слънцето ги обсипва с лъчите си, докато обхождат грижовно поддържаните ниви — опората на парфюмериите „Ракъм“.

Уилям Ракъм върви спокойно, почтен и безукорен, облечен в най-хубавия си неделен костюм, въпреки че днес е сряда. Никога не би допуснал да се появи с раздърпан панталон и високи ботуши, както правеше някога баща му; съвременните парфюмерийни заводи се ръководят с умствени, а не с физически усилия, и се поддържат с помощта на писалката. Всичко, което става по тези поля, всяко навеждане на всеки работник, отрязването и на най-малкото клонче, е ръководено от неговите мисли и писмено изразени нареждания. В това поне се опитва да убеди той гостите си.

Разбира се, за него е повече от ясно, че отношенията между Шугър и стареца в инвалидната количка далеч не са толкова приятелски, колкото ги бе описала тя, но вече й е простил. Всъщност, ако двамата с полковник Лийк демонстрираха приятелска привързаност, сърцето му би се свило от ревност. Така е по-добре; астматичното хъркане на стареца не позволява работниците да чуят ясно думите му; фактът, че Шугър бута количката му, доказва близостта между двамата повече от всякакви думи.

— Би трябвало да се радвате на слънцето — упреква тя полковника, докато тримата се изкачват по лекия наклон на Бийви Хил.

Старецът кашля, опитвайки се да откърти слузта, задръстила белите ум дробове.

— Слънчевата светлина е вредна — хрипти той. — От нея се развъждат червеи в раните на войниците. А в мирно време избеляват тапетите.

Шугър продължава да търкаля този говорещ Сизифов камък нагоре по хълма и се усмихва успокоително на Уилям. „Не му обръщай внимание“, говори усмивката й. „Ние с теб разбираме истинското значение на това място — и на този ден от твоя и моя живот“.

— Точно както и предполагах — биха живели на мой гръб, като паразити, ако не ги следя какво вършат — мърмори Уилям. — Мислят си, че ще повярвам на всяка лъжа, която ми сервират.

Шугър кима съчувствено, подканяйки го да продължи.

— Били започнали да подкастрят старите храсти още преди седмици — казва той иронично. — Мен ако питат, почнали са вчера следобед! Вижте колко са хилави и неподдържани!

Шугър хвърля поглед през рамо. Според нея работниците изглеждат доста по-хилави и неподдържани от лавандуловите храсти.

— На мен всичко тук ми изглежда прекрасно — казва тя.

— Трябваше вече да са започнали да пресаждат разсада — настоява той.

— Тъкмо сега пуска най-лесно корени.

— Кхъ-кхъ-кхъ! — обажда се полковник Лийк.

— Твоите полета са много по-големи, отколкото предполагах — Шугър насочва разговора обратно към обичайните ласкателства. — Изглеждат безкрайни.

— О, но не всичко тук е мое — казва Ракъм. И тъй като са застанали на върха на хълма, той посочва надолу, към дългата редица белосани колове край един от синорите. — Това е границата, която разделя нашите от чуждите насаждения. Лавандулата расте най-добре в съседство с друга лавандула. Пчелите не правят разлика между едни плантации и други. Тези земи са собственост на шест парфюмерийни концерна — моята част е около четиридесет акра.

— Четиридесет акра! — Шугър има много смътна представа какво означава това, но може да прецени, че става дума за пространство, несравнимо по-голямо от Голдън Скуеър, да кажем. Всъщност, ако някой откопае с гигантска лопата всички улици, на които някога е живяла, от замърсената почва под основите им, и ги изсипе насред този обраснал с лавандула рай, те просто ще изчезнат в меката кафява пръст и никой никога няма да ги види отново.

При това Уилям не пропуска да й напомни, че тази ферма е само част от неговата империя. Има други ферми, на други места, и всички те са посветени единствено на лавандулата; китоловни кораби в Атлантика осигуряват спермацет и амбра от убитите китове за парфюмериите „Ракъм“. Шугър оглежда лавандуловото море в краката си и го сравнява с няколкото листенца, скрити в ароматизираните висулки, които носят дамите. Такова изобилие, такова излишество! Есенцията, която се продава срещу значителна сума в миниатюрно шишенце, тук, където се произвежда, е в такова изобилие, че несъмнено се разлива по земята, докато я наливат в цистерни, и работниците газят из нея — поне тя така си мисли. Това е вълшебна и гротескна картина — все едно да си представи как бижутерите газят из купчини скъпоценности, как те хрущят под краката им, докато ги изсипват с лопати в големи чували.

— Наистина, полковник Лийк — обръща се тя към стареца — отчасти умолително, отчасти шеговито. — Всичко това… това е такова великолепие! Признайте поне, че ви осигурих приятно разнообразие в сравнение с пансиона на госпожа Лийк.

— Какво? Приятно разнообразие ли? — Старецът се върти неспокойно на скърцащата седалка, припомняйки си подходящи факти от енциклопедията на злополуките, която носи в главата си. — Овощните градини „Гренвил“ изгоряха до последната клонка само преди две години и половина! — възкликва той тържествуващо. — Загинаха дванадесет души. На 27-ми миналия месец имаше пожар във фабрика „Луцифер“ в Гьотеборг, Швеция — четиридесет и четирима погълнати от пламъците и още девет загинали от раните си! Миналата Коледа изгоря цяла една памучна плантация във Вирджиния, заедно с всички диваци в нея — той млъква за миг, хвърля поглед към Уилям Ракъм и се ухилва злорадо. — Хубав огън може да се накладе от всичко това, а?

— Всъщност, сър — отговаря Уилям с надменно снизхождение, — тук действително се кладе хубав огън, при това всяка година. Както виждате, насажденията са разделени в зависимост от възрастта си. Някои от тях са садени преди пет години, вече за изтощени, и ще бъдат изгорени през октомври. Мога да ви уверя, че огньовете са забележителни — цял Мичъм мирише на лавандула!

— О, каква прелест! — ахка Шугър. — Колко бих искала да съм тук по това време!

Уилям се изчервява от гордост, застанал изпъчен на хълма, вирнал брадичка към своята империя. Какво чудо е съумял да сътвори — той, който до неотдавна бе само един превзет, мизерстващ безделник, а сега е господар на тази огромна ферма, из която дребните кафеникави фигури на работниците се стрелкат сред лавандулата като полски мишки. Звуците от техния труд също му принадлежат, както му принадлежи и ароматът на милионите цветчета, дори и самото небе над тези поля — та ако той не е собственик на всичко това, кой тогава? Е, вярно, Бог все още е считан за универсален собственик на всичко, но нали все пак трябва да се спазват някакви разумни граници? Само някой луд би могъл да твърди, че Бог е собственик на гара Падингтън например, или на някоя купчина оборски тор — защо тогава да се заяждаме с правото на собственост на Уилям Ракъм — върху тази ферма, както и върху всичко, що е над земята и под нея? Уилям си припомня онези редове от Светото писание, които баща му обичаше да цитира пред съмняващия се Хенри: „Плодете се и се множете, и пълнете земята и я владейте’, да се боят и да треперят от вас всички зверове земни“.

Толкова ясно чува думите на стария, та за миг му се струва, че е отново седемгодишен, дошъл за първи път във фермата, и се влачи по петите на по-големия си брат. Баща им, тогава едър тъмнокос мъж, бе избрал лавандуловите поля с надеждата, че това е най-привлекателната част от империята, която синът му щеше да наследи един ден.

— Ами на тези дами и господа позволено ли им е да си занесат у дома по малко от лавандулата, която прибират, татко? — Уилям чува ясно отвъд завесата на годините звънкия като камбанка глас на Хенри — да, това е Хенри, защото Уилям не би задал никога такъв глупав въпрос, никога, дори когато беше седемгодишен.

— Защо им е да си я носят у дома — пояснява Ракъм-старши добродушно на първородния си син, — те и без това са целите просмукани от миризмата й.

— Сигурно им е много приятно да получават такова хубаво възнаграждение за труда си.

Ама че магаре! Хенри винаги си е бил такъв!

Баща им избухва в смях.

— Надали биха се съгласили да работят само срещу такова възнаграждение, моето момче. Освен това трябва и да им се плаща.

Удивлението, изписано по лицето на Хенри, още тогава трябваше да подскаже на стария, че не е подбрал подходящия наследник. Но както и да е… Времето показва кой е по-достоен.

— Ъъъъъ!

Без да обръща внимание на животинското мучене на полковник Лийк, Уилям оглежда още веднъж гордо владенията си, преди да тръгне обратно надолу по Бийви Хил. Всичко изглежда точно така, както когато го видя като малко момче — макар че тези работници не може да са същите, които обработваха земите на Хенри Колдър Ракъм преди двайсет и една години; защото и хората, също като изтощената растителност, биват изкоренявани и унищожавани, когато вече не вършат работа.

Едно набито момиче със сбръчкано лице, нарамило наръч клони, минава край Уилям и гостите му и кимва раболепно, но мрачно.

— Разказвахте ни за петгодишните насаждения, господин Ракъм — разнася се гласът на Шугър.

— Да — казва той на висок глас. Втора работничка с наръч клони на гръб идва след първата. — Някои парфюмерийни фабрики може и да ползват реколта от шестгодишни растения, но такова нещо не може да се случи в „Ракъм“.

— А колко време трябва да мине от засаждането им, за да станат годни за употреба, сър?

— Трябва да са поне двегодишни, но най-качествена е продукцията от преработката на тригодишни храсти.

— А какво количество лавандулова тоалетна вода се произвежда от тях, сър?

— О, няколко хиляди галона.

— Удивително, нали, дядо? — обръща се Шугър към стареца.

— Дядо, а? Че ти нямаш представа кой е дядо ти!

Шугър извива глава, за да се убеди, че момичетата са достатъчно далеч и не могат да ги чуят.

— Ще ни вкараш в някоя беля — съска тя предупреждаващо и разтърсва количката за дръжките. — Да бях взела някой просяк от улицата!

Старецът се озъбва, тръсва грозната си глава и смъква шала.

— Много важно! — хили се той. — От измама полза няма. Маскаради! Преструвки! Ха! Разказвал ли съм ти какво се случи с лейтенант Карп, с когото служихме заедно в последната голяма война? — Той няма предвид потушаването на бунта на племената ашанти, нито дори бунта на сипаите, а Кримската война. — Да видиш какво излиза от разните му там дегизировки. Карп навлече женска рокля и шапка и се опита да мине отвъд противниковата линия — ама духна вятър и му вдигна фустите над главата, та му се видя пушката, дето му се кандилкаше между краката. Направиха го на решето. Ха, ха, ха! Дегизировки!

Този изблик става причина няколко любопитни глави да надникнат над храстите по съседните полета.

— Много любопитен анекдот, сър — казва Уилям с леден тон.

— Не му обръщай внимание, Уилям — казва Шугър. — Скоро ще заспи. Следобед винаги заспива.

Полковник Лийк върти възмутено посивялата си брада.

— Това беше преди години, кучко, когато бях болен! Сега ми няма нищо!

Шугър се привежда ниско над него и забива облечените си в ръкавица пръсти в дясното му рамо, докато с другата ръка милва нежно лявото.

— Уисссски! — припява тя тихо в ухото му. — Уисссски!

Само след минути полковник Лийк хърка в инвалидната количка. Уилям Ракъм и Шугър са застанали на сянка под един дъб и наблюдават полската работа от разстояние. Шугър сияе, лицето й е пламнало не само поради непривичното усилие да тика инвалидната количка; тя е истински щастлива. През целия си живот се е имала за градски човек, мислела е, че природата (за която е можела да съди по черно-бели гравюри и от произведенията на поетите-романтици) няма какво да й предложи. Сега отхвърля радостно и категорично това свое убеждение. Трябва да направи всичко възможно, та това да не се окаже първи и последен път, когато се разхожда под прекрасното синьо небе и стъпва по меката зелена трева. Това е въздухът, който се надява да диша колкото е възможно по-често.

— О, Уилям — казва тя, — нали ще ме доведеш отново тук, за да видя големите огньове?

— Разбира се, ще те доведа — отвръща той, защото може да разпознае сиянието на истинското щастие и съзнава, че това щастие се дължи на него.

— Обещаваш ли?

— Давам ти думата си.

Доволна, тя се обръща и поглежда на североизток; някъде далеч вали дъжд, в небето се е издигнала дъга. Засенчил очи с ръка, Уилям се взира към нея, както е застанала гърбом. Дългите поли на любовницата му шумолят леко на вятъра, лопатките на гърба й се раздвижват леко под опънатия плат на роклята, когато вдига ръка, за да засенчи и тя лицето си. Внезапно той си припомня чувството, което го обзема, когато обхване гърдите й с ръце, спомня си как острите кости на таза й се забиват в меката плът на отпуснатия му корем, възбуждащото плъзгане на сухите й, белещи се пръсти по члена му. Спомня си как пищно се стели косата й по тялото, когато е гола, тигровите шарки по кожата й, които напомнят схема, по която да се движат пръстите му, когато обхваща кръста или задника й, за да проникне в нея. Копнее да я прегърне, иска му се да можеше да изпъди всички от лавандуловите поля, за да прекара с нея половин час на тревата. Какво му пречеше да я посещава всяка вечер? Кой мъж на място не би се възползвал от възможността да има това прекрасно тяло до себе си колкото е възможно по-често? Да, той си обещава, знае, че трябва да я посещава колкото е възможно по-често занапред — но не и днес; днес го чака толкова много работа!

Шугър се обръща към него. В очите й има сълзи.

 

 

Обратният път към Лондон в наетата пощенска кола с четворка коне, е дълъг като престой в чистилище, а облаците, които бяха толкова далеч, когато двамата с Шугър стояха на полето, сега са ги пресрещнали и дъждът барабани по покрива. Колата се движи по-бавно, заради лошото време, и спира по някакви неясни съображения в различни селца по пътя. Кочияшът слиза и изчезва някъде — за две, пет или десет минути.

Когато се върне, започва да оправя сбруята на конете, изтръсква водата от гривите им, проверява дали инвалидната количка на стареца е все още добре закрепена под чергилото на покрива, после започва да върши нещо под колата, в резултат на което се разтърсва цялото купе. Очевидно не е привърженик на излишното бързане.

Вътре в купето, Шугър трепери цялата и стиска зъби, за да не тракат. Облечена е само с лилавата като цвят на лавандула рокля — и нищо друго, няма дори шал. Тъй като знаеше, че ще трябва да бута количката на полковник Лийк цял ден, а и държеше да очарова Уилям, тя реши да се откаже от връхни дрехи — и сега страда от тяхната липса. В никакъв случай не би се притиснала до стареца, за да се стопли — той мирише ужасно, пък и, както не може да се опира на страничната облегалка на инвалидната количка, нищо чудно да се изтърси в скута й.

— При един такъв порой през 1867 година падна мостът край Хауик — ръмжи той в мрака. — Загинаха трима души, без да броим издавения добитък.

Шугър обгръща тялото си с ръце и се взира навън, през калното стъкло, блъскано от вятъра. Природата, толкова пъстра и привлекателна допреди малко, когато тя крачеше редом с Уилям из лавандуловите поля, сега е посивяла — навън се вижда само пустош, стотици квадратни мили, които приличат на внезапно опустял Хайд Парк, без фенерите и развеселените минувачи. Колата се търкаля бавно напред, към загубения в далечината столичен град.

Полковник Лийк се оригва. Студеният въздух се изпълва с неприятния мирис на уиски и ферментирали стомашни сокове.

Пътуването с влак щеше да бъде далеч по-бързо и приятно, а да не споменаваме пък, че щеше да излезе и доста по-евтино (въпреки че Уилям го спомена); но инвалидността на стареца щеше да им създава много проблеми по гарите, а тъй или иначе трябваше да наемат файтон, за да го закарат до гара Чаринг Крос, и още един, когато пристигнеха в Мичъм, така че наемането на пощенска кола за цялото пътуване им се стори по-разумно. Така им се стори.

— Най-много след шест месеца ще те изрита — казва полковник Лийк.

— Не съм искала да чуя мнението ти — сопва се Шугър. (Лукавият стар мръсник насочи стрелата си право в изгарящата я рана на тревогата. Редно бе Уилям Ракъм да седи до нея сега, да разговаря весело с нея, да топли ръцете й в своите — но защо, о, защо той не пожела да се върне с нея?).

Полковникът прочиства алчното си гърло, за да поднови рецитала.

— Фани Грешъм — през 1834-та става любовница на Ансти, корабния магнат, живее в Мейфеър; през 1835-та той я изхвърля; понастоящем обитава килия в затвора Холоуей; Джейн Хъбъл, известна и като „Наташа“ — през 1852-ра става любовница на лорд Финбар, живее в дома му; през 1853-та изваждат трупа й от устието на Темза…

— Спести ми подробностите.

— Никому нищо не бива спестено, никога! — излайва той. — Ето какво научих през дългия си живот, откакто ходя по тази земя.

— Ако можеше да ходиш, старче, щяхме да се качим на влака и досега да сме се върнали в Лондон.

Настава мълчание, докато той осмисля обидата.

— Наслаждавай се на пейзажа, кучко — присмива се той и кима с грозната си глава към прозореца. — Приятно разнообразие, а? Великолепно!

Шугър му обръща гръб и обгръща още по-плътно тялото си с ръце. Уилям държи на нея, това е сигурно. Дори казва, че я обича — наистина, когато го каза, беше пиян, но не и мъртвопиян! Освен това й позволи да го съпроводи до фермата, макар че можеше на трезва глава да откаже да обсъжда тази възможност. Освен това обеща да я доведе отново — през октомври, което е след… почти седем месеца!

Опитва се да си придаде смелост, като си припомня какъв огромен брой хора получават заплата от Ракъм. Привикнал е големи суми да изтичат от джоба му всяка седмица; не може да се каже, че единствено издръжката на Шугър е някакво изключително и извънредно перо, обременяващо бюджета му. Тя би трябвало да не се възприема като зависеща от сумите, които той отделя за харчене, а по-скоро като част от огромната схема на приходи и разходи, утвърждавана в продължение на поколения. Необходимо е само да вплете своите няколко бода в общата картина, да стане неразделна част от общата тъкан на гоблена. Вече е отбелязала огромен напредък — като си помисли човек, само преди месец беше най-обикновена проститутка! А след половин година, кой знае…

— Той е празнодумец — обажда се полковник Лийк изпод купчината шалове, — и страхливец. Противна личност.

— Кой? — пита раздразнено Шугър и й се иска да бе така добре увита като него, без, разбира се, да споделя и останалата част от съдбата му.

— Твоят парфюмерист.

— Не е по-лош от повечето мъже — отвръща тя. — И е много по-мил от теб.

— Фукльо — киска се старият заядливец. — Никого не обича той, а само мисълта за собствения си тлъст задник на върха на дървото. Готов е да убие човек, за да се издигне, не виждаш ли? Би те проснал в някоя кална локва и би минал по теб, за да не си изцапа обувките.

— Ти не го познаваш изобщо — повишава тя тон. — Какво ли разбира човек като теб от неговия свят?

Вбесен, полковникът се надига така рязко, че Шугър се уплашва да не падне с главата надолу на пода.

— Не съм бил цял живот портиер в бардак, нещастна пачавро! — хрипти той. — Преживял съм повече неща, отколкото би могла да си представиш!

— Добре де, извинявай — казва тя припряно. — Хайде, пийни си още — и тя му подава бутилката с уиски.

— Пих достатъчно — пъшка той и се наглася в гнездото от завивки.

Шугър хвърля поглед на бутилката. Съдържанието й трепти и блещука в мрака.

— Почти нищо не си пил.

— И толкова ми стига — мърмори старият човек, изпаднал в потиснато настроение след избухването си. — Пийни си ти, да спреш да трепериш.

Шугър си припомня начина, по който той пие — смуче уиски, налапал в беззъбата си уста гърлото на бутилката като стъклен биберон.

— Не, благодаря.

— Избърсах гърлото.

— Уффф! — Шугър неволно се потърсва погнусено.

— Добре, пачавро — хили се той. — В твойта уста нищо мръсно не е влизало.

Тя изпъшква от раздразнение — звукът е почти същия като онзи, който използва, за да имитира екстаз — и отново притиска ръце към гърдите си. Стиснала плътно устни, за да не се чува тракането на зъбите й, тя преброява до двайсет, после, все още ядосана, започва да изрежда на ум месеците на годината. Запозна се с Уилям Ракъм през ноември; сега, през април, вече е негова държанка, има собствено жилище, разполага с достатъчно пари, за да си купува каквото й се прииска. Април, май, юни… Но защо той не е тук, при нея, в колата? Не й трябва да си купува нищо, освен неговата неувяхваща привързаност…

Полковник Лийк започва да хърка шумно. За нея той е отблъскващо въплъщение на всички звуци и миризми, които свързва със Сейнт Джайлс. Не бива никога да се връща отново там — никога! Но какво ще стане, ако Ракъм реши, че му е омръзнала? Само преди три дни, когато дойде при нея (при това след тридневно отсъствие), я люби толкова набързо, че дори не си даде труда да я съблича. („Трябва да бъда при адвоката си след един час“, бе пояснил той. „Ти ми каза, че онзи тип, Гринлинг, ти се струвал съмнителен, и наистина се оказа такъв“). Ами предишния път? В какво странно настроение беше тогава! Когато я попита дали харесва статуетките, които бе избрал, и когато тя си призна, че не харесва лебеда на полицата над камината, той пречупи с усмивка шията на порцелановата птица. Тогава тя се смя заедно с него, но какво, по дяволите, си мислеше, че прави той? Дали това не беше безмълвно разрешение да бъде искрена с него — или бе по-скоро предупреждение, че би извил врата на всяко живо същество, което вече не представлява интерес за него?

Би могло да се очаква, че мисълта за жилището в Мерилебоун, към което пътуват така досадно бавно, ще топли съзнанието й като представа за топло огнище, но тя не си го представя така. Това са мъртви стаи, застинали в очакване на оживени разговори, на любовни сцени, които да им вдъхнат живот. Когато кръстосва из тях сама, заобиколена от мълчание, и няма какво друго да прави, освен да си мие косата и да прелиства напълно безинтересни книги, тя сякаш е заобиколена от невидим ореол от безпокойство. Може да повтаря на висок глас: „Всичко това е мое“, но няма кой да й отговори.

Сандъците с вещите й бяха доставени най-сетне, но междувременно тя изхвърли по-голямата част от съдържанието им — книги, които надали би препрочела, памфлети, чиито полета са изпъстрени с нейни забележки, които биха вбесили Уилям, ако случайно ги видеше. Какъв смисъл би имало да ги трупа по гардеробите и шкафовете, за да развъжда хлебарки (уф!) — все едно да складира барут, който всеки момент може да предизвика експлозия! И без това постоянно се тревожи да не би Уилям да открие романа й. Всеки път, когато излиза, се притеснява, че той ще дойде в нейно отсъствие, и че ще почне да рови из всички скрити ъгълчета. Едва когато й прималее, тя излиза забързано, приела очевидното — че ако продължава да го чака, ще умре от глад. В хотелите и ресторантите, които посещава, келнерите й сервират безмълвно, като че ли знаят, че скоро вече няма да я виждат.

Само да можеше да си припомни точно колко чаши бе изпил Уилям, когато й каза, че я обича!

— Хррр… — ръмжи насън полковник Лийк, измъчват го съновидения от далечното минало. — Хайде, човече, казвай! Какво става с краката ми… какво? Ще куцам, нали… какво има, кажи! Ще ми трябва бастун, така ли… Говори, дяволи те взели!… Ммм… Казвай!

 

 

На сутринта няма и следа от дъжда. Носи се звън на черковни камбани. Усукан в разбърканите, ярко осветени от слънцето чаршафи, окъпан от златистото сияние, което нахлува през прозореца, Хенри Ракъм се пробужда от своите позорни, еротични кошмари. Независимо от това Бог му е дарил прекрасен нов ден — Бог е наредил всичко да се обновява, и това дава сили срещу злото, надигнало се в часовете на нощта. Бог никога не губи надежда, въпреки човешката низост…

Хенри се измъква с усилие от чаршафите, мокри от същата течност, която е замърсила и нощната му риза. Той я съблича, отблъснат, както винаги, от животинските черти на голото си тяло — защото то е извънредно окосмено, а космите по тялото му са по-тъмни и по-твърди от мекото златисто руно, което покрива главата му. Половата невъздържаност е причина за телесното окосмяване — Хенри знае това. Адам и Ева не са били окосмени, докато са били в рая, същото важи и за идеалните фигури на античните статуи, а така изглежда и голотата в съвременното изкуство, доколкото тя е допустима. Ако някога се озове сред множество мъж, лишени от дрехи, маймуноподобното му тяло ще разкрие склонността му да злоупотребява със себе си — като същински звяр. Сигурно има зрънце истина в еретичната теория на Дарвин; разбира се, човекът не е произлязъл от животно, но всяко човешко същество разполага с възможността да се върне на нивото на животното.

Камбаните продължават да бият, докато Хенри се отправя, залитайки, към банята. Да не би да има погребение? За сватба е прекалено рано. А някой ден камбаната ще бие за него… дали тогава той най-сетне ще бъде готов?

Той се изтърква с кърпа, натопена в студена вода — плът като неговата не заслужава да бъде глезена. Окосмяването му е станало по-силно с годините и когато са мокри, космите залепват по тялото му в сложни плетеници. Пенисът му виси — огромен и отпуснат, като влечуго, тестисите му се свиват раздразнено, докато се мие — картината въобще не наподобява спретнатите, ненатрапчиви форми на статуите от класическата древност.

Бодли и Ашуел твърдят, че похотливите жени били по-силно окосмени — може би именно благодарение на бившите му съученици сънищата му и досега са пълни с космати нимфи. Но може ли да обвинява Бодли и Ашуел за това, че в сънищата му госпожа Фокс се държи като женски демон, смее се, насочвайки с пръсти пениса му, за да влезе между краката й, хлъзгайки се по топлите, влажни косми…

„О, само да можех да порасна най-сетне!“ стене той, установил, че отново е обзет от възбуда. „Кой мъж на моята възраст се държи, като че ли още не е излязъл от пубертета? Кога най-сетне написаното в първото послание на апостол Павла до Коринтяни, 13:11, ще се сбъдне и за мен? Приятелите ми ме съветват да предприема нещо, за да бъда ръкоположен, да не би да «прехвърля определената възраст»! Господи, ако знаеха! Аз съм просто едно малко момче, затворено в тази чудовищна, позорна плътска обвивка като в капан…“.

Гол до кръста, Хенри се отпуска тежко на стола пред камината. Чувства се уморен, преди денят му да е започнал истински. Иска му се да можеше някой да му донесе чаша чай и топла закуска, но… не, в никакъв случай не може да наеме прислужница. Може да си го позволи, защото баща му е далеч по-щедър, отколкото говори мълвата — но за прислужница и дума не може да става. Само като си помисли — жена от плът и кръв да живее под един покрив с него, да се съблича, за да си легне, да се къпе гола…! Като че ли си няма достатъчно проблеми и без това!

— Прислужниците са истинска благословия за всяко момче в пубертета — бе казал веднъж Бодли на едно от онези събирания, чиято единствена цел бе да накарат изчервилия се Хенри да побегне, съпровождан от смеха на приятелите си. — Особено когато са доставени направо от село. Узрели на слънце, чисти и непресторени.

Котката на Хенри влиза с мека стъпка и прави опит да поведе разговор с него, бутайки крака му с глава. Но той няма какво да й даде, остатъците от месото са се развалили.

— Не можеш ли да почакаш? — мърмори той, но невинното животно го гледа, като че ли той е лишен от разум.

Неговият стомах също се бунтува. Може би ще бъде безопасно, ако наеме някоя много стара прислужница? Но колко стара трябва да бъде всъщност? На петдесет години? Но жената на месаря — която винаги му се усмихва и пази най-хубавите късчета за неговата котка — не е ли към петдесетте? А той нерядко се е питал как ли изглежда тя гола. На седемдесет?

Той свежда очи към огъня, към големите си крака, обути в старателно закърпени чорапи, прилични на корени, покрити със засъхнала кал. Оглежда голите си ръце, скръстени на гърдите. Зърната на собствените му гърди не събуждат у него никакъв чувствен интерес — и все пак представата за същите зрънца плът върху женска гръд може да го накара да омърси тялото си. Ако видеше собствените си гърди да се издуват от нараснали млечни жлези, той би потръпнал от отвращение — но види ли ги на жена, тези полукълба от плът стават невероятно привлекателни. Ако картините от изложбите на Кралската академия — всички онези Марии Магдалени, антични героини и християнски мъченици — все му е едно кои са изобразените жени, стига плътта им да е изложена на показ. Взира се в тях толкова дълго, че другите посетители в галерията сигурно го вземат за познавач — или може би долавят истината, че той всъщност зяпа изобилието от розови гърди и седефенобели бедра? А какво е всъщност това, в което се вторачва? Пласт розова боя! Пласт засъхнала маслена боя, покрита с лак — а той е в състояние да стои пред картината кой знае колко дълго — сякаш само със силата на волята си би накарал ефирната сребриста материя да се хлъзне по бедрото на жената, обзет от желание да я сграбчи, да я скъса, за да открие… какво да открие? Един триъгълник боядисано платно? Заради един триъгълник бездушно платно той е готов да изложи на опасност безсмъртната си душа! Всички тайнства на християнската вяра, енигмите, надхвърлящи човешкия разум, са напълно приемливи, ако човек се позамисли малко, но това…!

Котката няма намерение да проявява повече търпение и започва да мяука, защото знае от опит, че това е сигурен начин да го откъсне от размислите му на теми, които нямат никакво отношение към котешкия й свят. Само след петнайсет минути Хенри е принуден да излезе — облечен, сресан и избръснат, за да търси месо.

Когато се връща, той вече се е овладял донякъде. Движението и свежият въздух са му са се отразили добре; дрехите са се постоплили от допира с тялото му и са се превърнали в част от него, една втора кожа, която той спокойно може да представи на заобикалящия го свят, а не неумела дегизировка. Улиците и къщите в Нотинг Хил са непроменени и по местата си — за да му напомнят, че действителният свят почти няма връзка с изменчивите, нетрайни селения, които вижда в сънищата си. Съприкосновението на краката му с каменните плочи му подейства ободряващо — това е истината, а не някакви си безплътни фантазии. Но най-добре му се отрази това, че видя жената на месаря, и слава Богу, не я пожела. Тя му се усмихна, подаде му обрезките за котката и телешкия език, който купи за себе си, но той не си я представи незабавно как се съблича със сладострастен поглед, разкривайки тяло на богиня. Тя си беше жената на месаря — ни повече, ни по-малко.

— Ето, писано — казва той и хвърля закуската на котката на кухненския под. — А сега ме остави да помисля.

Хенри мисли, докато си приготвя омлет — почти по памет, макар от време на време да хвърля поглед върху един прастар екземпляр на „Нова система за готвене у дома“ от госпожа Ръндел (подарък на Хенри от госпожа Фокс — името „Емелин Фокс“ е написано с избледнели букви и детински почерк на първа страница, а с по-тъмно мастило, с по-уверен почерк над името е добавено: „На моя скъп приятел Хенри Ракъм, Коледа, 1874, от…“). Той пуска щипка от необходимите подправки в цвърчащата локва от разбити яйца, преди те да са се запържили, а после бива погълнат дотолкова от съзерцанието на завъртулките в подписа на младата Емелин, че загаря леко омлета отдолу, преди да успее да го прегъне. Няма значение, става за ядене. Много бедняци в Лондон биха били благодарни да получат и нещо далеч по-неприятно на вкус.

— Работата е проста, писано — пояснява той на животното, докато яде, а то го наблюдава с огромни очи, застанало пред него като чирак на вещица. — Бракосъчетанието между мъж и жена води до възпроизводство. Така си е от хиляди години. То е същото, както когато цветята и другите растения избуяват, щом са добре напоявани. Това е необходим процес, така е дадено от Бога — и това няма нищо общо с трескави, мокри сънища, страст и похот.

Котката на Хенри продължава да го гледа — явно все още не е убедена в правотата му.

— Мъж като мен, посветил живота си на една мисия, не би трябвало да отделя на възпроизводството на човешкия род нещо повече от някоя мимолетна мисъл — той набожда късче пържено яйце, пъхва го в устата си и започва да дъвче. — Освен това — допълва той, след като е глътнал хапката, — единствената жена, за която бих искал да се оженя, няма желание да се омъжва повторно.

Котката накланя глава на една страна.

— Мяу?

Той въздъхва и хвърля парче омлет пред косматите й лапи.

 

 

— Хей! Преподобни!

Думите, макар и извикани, едва се чуват, всмукани и погълнати от тъмните отвори по улицата — зейналите прозорци, мрачните странични улички, изпотрошени капаци, които водят към бездънни ями. Посивял мъж на неопределена възраст, който наблюдава от известно време приближаващия Хенри, се надига от някакъв задимен сутеренен вход като Лазар от гроба си. Мръсните му, възлести пръсти стискат здраво въжето, което служи за перило на стълбата; зачервените му очи, хлътнали под веждите като на вълк, гледат подозрително.

— Търсиш някого май?

— Може и вас да търся — отвръща Хенри и събира смелост да приближи, защото мъжът е мускулест, а и вече е смъкнал сакото си и е останал по риза, така че нищо не би могло да възпре внезапното нападение.

— Но защо ме наричате „преподобни“?

— На такъв мязаш — посивелият мъж застава пред Хенри, отпуснал ръце на хълбоците си, облечени в мръснокафяв панталон. В мрака на сутерена зад него се чува как някакво куче скимти нервно и драска с нокти по камъка и гнилото дърво, без да може да последва господаря си нагоре по стълбата, към земната повърхност.

— Но не съм — отвръща Хенри със съжаление. — Простете настоятелността ми, сър, но вие имате вид на човек, който много е страдал — и всъщност още страда. Ако това не ви прозвучи много натрапчиво, бихте ли ми разказали историята на живота си?

Очите на мъжа се присвиват, така че рошавите му вежди заемат съвсем различна позиция. С едната си широка, мазолеста ръка той приглажда косата си, разрошена от повея, който разнася мръсотия и тежки миризми.

— Афтур да не си? — пита той.

Хенри повтаря на ум непознатата дума, и се опитва да схване значението й, но накрая се вижда принуден да попита:

— Моля?!

— Ми афтур — повтаря мъжът. — От тез, дето пишат книги за бедните хора, дето бедните не могат да ги четат.

— Не, не, нищо подобно — успокоява го припряно Хенри. Това очевидно го издига в очите на събеседника му, защото той отстъпва назад. — Аз съм… просто човек, който знае прекалено малко за живота на бедните хора, както не го познават и всички останали, които не са бедни. Може би вие ще ми кажете какво според вас би трябвало да знам.

Човекът се ухилва, накланя глава на една страна и се почесва по брадичката.

— Пари даваш ли? — пита той.

Хенри стисва зъби, защото знае, че трябва да проявява неотстъпчивост, особено ако смята да става свещеник, когато този въпрос несъмнено ще му бъде задаван постоянно.

— Първо трябва да съм запознат с положението ви.

Човекът отмята глава и започва да се смее.

— Виждаш ли сега? — подема той. — Ето ти го положението на бедняка — при таквиз като вас парите си идват, ако ще да сте мързеливи, и лоши, и какви ли не, пък нашего брата трябва да глади старите гащи, да слага пердета на потрошените прозорци и да пее псалми в църква, за да прибере някое пени!

И той продължава да се смее, отворил толкова широко уста, че се виждат почернелите му кътници.

— Ама вие работа нямате ли? — възразява Хенри.

Човекът става отново сериозен и присвива очи.

— Мож’ и да имам — свива той рамене. — Ами ти?

Хенри е очаквал такава провокация и е решил да не се остави да бъде посрамен.

— Вие ме имате за човек, който никога през живота си не е вършил черна работа — казва той, — и сте напълно прав. Но аз че съм виновен, задето съм роден в моята класа, а същото важи и за вас. Не можем ли въпреки това да си поговорим като мъже?

Другият започва отново да се чеше по брадичката, докато тя почервенява.

— Ама и тебе си те бива, а? — казва той под нос.

— Може и така да е — Хенри се усмихва за първи път, откакто е отворил уста. — А сега ще ми кажете ли това, което искам да знам?

Така започва посвещаването на Хенри — загубата на религиозната му девственост. За първи път той се заема сериозно да върши това, за което е призван.

В продължение на повече от час двамата мъже стоят там, сред мръсотията на Сейнт Джайлс, докато миазмите на квартала се носят към небето, а миризмата на канавките се издига над тях като пара над вряща супа. Край тях от време на време минават мъже, жени и кучета; някои от мъжете правят опит да се включат в разговора, но прошареният мъж ги срязва незабавно.

— Тъкмо съм загрял — признава той под нос пред Хенри, преди да изреве отново към навъртащите се любопитни „да си чакат шибания ред“, ако искат да говорят „с преподобния“.

— Но нали ви казах, не съм свещеник — възразява Хенри всеки път, след като е бил пропъден поредният зяпач.

— Слушай сега, идва най-интересното — ръмжи прошареният мъж и продължава с проповедта си. Той има какво да каже по всевъзможни въпроси, макар Хенри да знае, че са важни не подробностите, а принципите. По-голямата част от речите на събеседника му може да бъде открита в различни книги и памфлети, но решението на проблемите, което с изглеждало толкова очевидно на Хенри, когато е седял пред бюрото си, осветен от настолната лампа, тук далеч не изглежда лесноосъществимо. Хенри, приел добродетелта за свой висш идеал, установява с потрес, че за този нещастник добродетелта е напълно безполезна, докато порокът е не само привлекателен, но представлява и начин за оцеляване. Очевидно всеки, който има намерение да спасява душите на тези хора, няма да постигне нищо, ако първо не разбере това, и Хенри е благодарен, че отрано е получил този урок.

— Пак ще си поговорим, сър — обещава той, когато човекът вече е изчерпал всички възможни теми. — Задължен съм ви за всичко, което ми разказахте. Благодаря — той докосва с пръст периферията на шапката си и си тръгва, оставяйки зад себе си объркания източник на сведения.

По-нататък по Чърч Лейн Хенри забелязва четири малки момчета, скупчени заговорнически край страничния вход на някаква кръчма. Окуражен от първоначалния си успех, той подвиква:

— Хей, момчета! Какво правите там? — но реакцията им го разочарова — те се разбягват незабавно като плъхове.

Малко след това вижда как някаква жена завива по същата улица. Тя очевидно идва насам от по-приличните квартали — почтена жена, доколкото Хенри може да прецени, облечена в светлокафява рокля. Тя пристъпва предпазливо по калдъръма, свела очи, и заобикаля старателно кучешките лайна — но когато вижда Хенри, придърпва полите си високо — той никога не е виждал толкова високо вдигнати поли. Виждат се не само носовете на обувките й, а целите обувки с копчетата, до горния ръб, и част от дантелите, които покриват прасеца. Тя му се усмихва, сякаш иска да каже: „Какво да правя, като се налага да вървя по тази мръсна улица?“

Първата мисъл на Хенри е да я подмине колкото е възможно по-бързо, но после си казва, че ако смята някога да приеме съдбата си, не бива да загърбва такива възможности. Той си поема дъх, изправя рамене и пристъпва към нея.

 

 

Едва отворил уста за поздрав, Ракъм бива обсипан с порой от целувки.

— Хей! — смее се той, докато влажните устни на Шугър се стрелкат възторжено от ушите към бузите, очите и шията му. — С какво съм заслужил такова посрещане?

— Знаеш много добре — отвръща тя, притиснала здраво ръце към гърба му, сякаш иска да отпечата следите им през пластовете дрехи. — Ти промени всичко.

Уилям се измъква от палтото и го окачва на масивната закачалка от ковано желязо, която бе доставена вчера.

— Това ли имаш предвид? — пита той закачливо, побутвайки солидната мебел, за да й припомни колко нестабилна беше предишната закачалка.

— Знаеш какво имам предвид! — казва тя и отстъпва заднешком към спалнята. Облечена е в зелената си рокля, същата, която носеше, когато се запознаха — плесента е почистена старателно с увит на клечки памук, натопен в „Универсалния разтворител на Ракъм“. — Никога няма да забравя деня, който прекарахме на твоята ферма.

— Нито пък аз — отбелязва той, тръгвайки след нея. — Човек трудно може да забрави твоя полковник Лийк.

Шугър трепва смутено.

— О, Уилям, съжалявам; надявах се да се държи по-добре — той ми беше обещал — тя сяда на крайчеца на леглото, сключила ръце в скута си, свела скромно глава, така че буйните къдрици на бретона почти покриват очите й.

Уилям се разполага до нея и поставя голямата си ръка върху нейните.

— О, той с нищо не се различава от немалкото отчаяни пияници, с които си имам вземане-даване по време на работа. Светът е пълен с противни стари мошеници.

— Когато бях малко момиче, го приемах почти като свой дядо — казва тя натъжено. Дали това е подходящият момент да се опита да предизвика съчувствие? Тя хвърля изкосо поглед към него, за да прецени дали стрелата й се е отклонила много от целта, но по неговото лице е изписано съчувствие, ръката му стиска по-здраво нейната, и по това тя съди, че е успяла да трогне сърцето му.

— Детството ти трябва да е било същински ад — казва той.

Тя кимва, и без да й се налага да се преструва, от очите й рукват истински сълзи. Ами ако Уилям е от мъжете, които не могат да понасят женски плач? Откъде й хрумна сега това? Но нещо като че ли се е повредило в гърдите й — там, където се вземат подобни решения — клапата на самоконтрола й е поддала, и тя е понесена от поток неподправени чувства.

— За Сейнт Джайлс се разказват ужасни неща — продължава Уилям.

— Беше още по-зле — отвръща тя, — преди да го разполовят с Ню Оксфорд Стрийт.

По неизвестни причини последните думи й се струват ужасно смешни, и тя избухва в толкова силен смях, че от носа й потичат сополи. Какво й става наистина? Той ще се отврати от нея… но не, ето че й подава собствената си носна кърпа — квадрат от бяла коприна, украсен с монограм, истинска джебчийска мечта — за да се избърше.

— Ти… имаш ли сестри? — пита той смутено. — Или братя?

Тя поклаща глава, заровила лице в меката коприна, и се опитва да си възвърне присъствие на духа.

— Сама съм — отвръща тя и се моли сълзите й да не са отмили напълно трудно забележимата кафява боя, с която подчертава бледо-червеникавите си ресници. — А ти?

— Аз ли?

— Имаш ли сестри?

— Нямам сестри — отвръща той с видимо съжаление. — Баща ми се е оженил късно, и скоро след това отново останал без жена.

— Как така останал без жена?

— Тя го опозорила и той я прогонил.

Шугър отново се владее напълно и устоява на изкушението да продължи да разпитва — преценила е, че ще се добере до отговорите на много повече въпроси, ако не е прекалено настоятелна.

— Колко тъжно — отвръща тя. — Ами жена ти, Агнес — голямо ли е нейното семейство?

— О, не — казва Уилям, — тя има дори по-малко роднини от мен. Истинският й баща починал, когато била малка, а майка й — точно когато Агнес завършила училище. Вторият й баща е лорд, пътува много, й междувременно се е оженил за някаква дама, която изобщо не познавам. А иначе Агнес е щяла да има три или четири сестри, но те всички са умирали още при раждането си. Самата тя едва е оцеляла.

— Може би затова е болнава?

Болка се изписва в погледа на Уилям — той чува отново гласа на Агнес, обезумяла от омраза, която крещи: „Повдига ми се от теб!“.

Шугър започва да гали ръката му, плъзва пръсти нагоре под ръкава, потърква със загрубялата си кожа китките му с движение, за което знае, че му действа възбуждащо — ако нещо изобщо може да го възбуди.

— Всъщност имам един брат — отбелязва той сухо.

— Брат? Наистина ли? — отвръща тя с тон, който подсказва, че Уилям трябва да е извънредно умен и изобретателен, за да е успял да се обзаведе с такъв роднина. — Що за човек е той?

Уилям се отпуска по гръб на леглото, вперил поглед в тавана.

— Що за човек ли? — повтаря той, когато Шугър отпуска глава на гърдите му. — Интересен въпрос…

 

 

— Здрасти — подвиква проститутката — дружелюбно, но без особена настоятелност. Би се постарала да му достави удоволствие, но не би преживяла тежко и отказа му. — Трябва ли ви мило момиче — и евтино?

Тя е хубава, и видимо в доста по-добро здраве от луничавото момиче, което преди седмици му се бе предложило срещу един шилинг по същите тези улици. Но за голямо облекчение на Хенри въздействието на тази отракана малка изкусителка не е по-силно от това на по-опърпаната й посестрима — към тях той изпитва единствено съжаление. Желанията, терзаещи плътта му, когато върви редом с госпожа Фокс, сега са много далеч от мислите му; той иска само да й вдъхне доверие, за да научи от това нещастно създание също толкова, колкото научи и от онзи сивокос мъж.

— Искам само да си поговорим — уверява я той. — Аз съм джентълмен.

— Толкоз по-добре, сър — оживява се жената. — Не ща да си имам вземане-даване с хора, дето не са джентълмени. Ама да си поговорим у дома. Елате с мен, сър, наблизо е — говори простовато, но не с акцента на коренна лондончанка — може да е някоя опозорена прислужница, дошла да си търси късмета в големия град, или изобщо да е станала по някакъв начин жертва на условностите в провинцията.

— Не, стой тук — настоява той. — Искам точно това, което казах — да си поговорим.

Тя смръщва подозрително чело — докато го вземаше за възможен съучастник в греха, не я измъчваха съмнения.

— Не ме бива много в приказките, сър — казва тя и хвърля плахо поглед през рамо. — Пък и бързам.

— Не, не — настоява Хенри, досетил се каква е причината за нейните колебания. — Ще ти платя за изгубеното време. Ще ти дам толкова, колкото вземаш обикновено.

Тя накланя озадачено глава встрани, като дете, на което са обещали нещо, но то е достатъчно голямо, за да съзнава, че обещанието звучи неубедително.

— Един шилинг, моля — казва тя неуверено. Хенри бръква незабавно в джоба на жилетката си, вади не един, а два шилинга, и й ги подава.

— Да вървим тогаз, сър — казва тя и стисва монетите в малката си ръка. — Ще ви заведа на едно място, дето можем да си говорим колкото ни душа иска.

— Не, не — Хенри е категоричен. — Тук, на улицата, си е много добре.

Тя се разсмива хрипкаво, без да прикрива отворената си уста. (Госпожа Фокс е права — падналата жена се разпознава лесно).

— Много добре, сър. Какво искате да чуете?

Той си поема дълбоко дъх, съзнавайки, че тя го има за глупак, моли се да не потвърди с държанието си предположенията й. Тя е сключила ръце зад гърба си, несъмнено за да изтъкне прелестите на тялото си. Има голям бюст и тънък кръст — прилича много на момичетата от рекламите на боя за обувки, или дори на парфюмите, които произвежда брат му. Но за него тя си остава нещастница, която рискува да погуби душата си. Сърцето му се блъска силно в гърдите, но това е единствено от страх да не би тя да се присмее на вярата и искреността му, да не би да си тръгне, обзета от презрение, и да го остави да пелтечи подир нея. Като изключим сърцебиенето, той не осъзнава останалите части на тялото си — сега то не е нищо повече от дим, от пиедестал за душата му.

— Ти си… проститутка — уточнява той.

— Да, сър — тя стисва по-здраво ръце и застава по-изправена, като ученичка на изпит.

— Кога загуби добродетелта си?

— Когато бях на шестнайсет, сър — бях с мъжа си.

— С мъжа си ли? — отвръща той, трогнат от нейното непознаване на моралните принципи. — Тогава значи не си я загубила!

Тя поклаща глава и отново се усмихва.

— Тогаз не бяхме женени, сър. Живеехме в позор, дето викат.

Да не би да му се присмива? Хенри стисва зъби, решен да докаже, че и той знае едно-друго за проститутките.

— Значи после си го напуснала — предполага той. — А може би той те е прогонил?

— Е, всъщност бях прогонена, сър. След като той умря.

— А какво те кара да водиш такъв живот? На лоши съветници ли попадна? Обществото ли затвори вратите си пред теб? Или… от… плътски желания?

— От плътски желания, сър — потвърждава тя. — Желание да ям. Като мине цял ден, без да съм турила нещичко в уста, и ми се приисква, сър. Да ям, така де — тя свива рамене, нацупва се и облизва устни. — Слаба жена съм аз, така си е.

Хенри чувства, че се изчервява. Тази жена не е никак глупава — нищо чудно да е и по-умна от него. Има ли бъдеще за свещеник, чийто ум е по-муден от умовете на енориашите му? (Госпожа Фокс настоява, че е не по-малко проницателен от който и да било друг, и че щял да стане чудесен викарий, но тя е прекалено мила…). Според него, ако човек със съвсем обикновен разум като неговия желае да бъде пастир на цяла енория, той би трябвало да бъде благословен поне с изключителна душевна чистота, с божествена простота на…

— Привършихте ли с мен, сър?

— Ъъъ… не! — той трепва и се вглежда в очите на проститутката — сега забелязва, че на цвят те са същите като очите на госпожа Фокс — а и формата им е почти същата. Той се прокашля и пита: — Би ли се отказала от този живот, ако ти предложат работа?

— Че това си е работа, сър — ухилва се тя. — Тежка работа.

— Еее, да — съгласява се той, но веднага се отмята: — Не… но… — и млъква, смръщил озадачено чело. Сега си спомня какво бе казал навремето онзи стар циник Маклийш за безполезността да спориш с бедняците. „Последното нещо, от което имат нужда“, бе заявил Маклийш, „е допълнително образование. И без това са в състояние да надхитрят някой философ, и изпълняват същински циркови номера с помощта на логиката. Прекалено отракани са даже!“. Но госпожа Фокс го обори, каза… Какво каза тя тогава?

Проститутката отново накланя глава и се доближава до него, като че ли се опитва да разбере какво се крие зад замечтания блясък на отнесения му поглед. Тя размахва шеговито ръка пред очите му, сякаш му маха от някой далечен бряг.

— Особняк си, а? — казва тя. — От тез, невинните. Харесваш ми.

Хенри усеща, че бузите му пламват от нов прилив на кръв, значително по-силен от предишния. Кръвта пулсира по цялото му лице, чак до ушите — кой знае колко глупаво изглежда.

— Аз… познавам един човек — заеква той, — който ръководи голяма компания, цял концерн, който се разраства с всеки изминал ден. Аз… аз… мога да уредя — (нали Уилям бе казал, че има нужда от още работници, при това бързо?) — сигурен съм, че мога да ти уредя някаква работа.

За негов ужас усмивката изчезва от лицето й и за първи път, откакто разговарят, тя го поглежда така, сякаш го презира. Изведнъж той установява, че се бои от нея; бои се така, както се бои всеки мъж — да не види как угасва искрицата одобрение в очите на жената пред него. Страхува се да я пусне да си върви. Копнее да може по някакъв начин да й обясни щастливата вест за Божията щедрост към хората в нужда, да й вдъхне убеждението, че вярата облекчава и най-тежкото положение. Това желание е толкова силно, че едва не го задушава, но той знае, че думите не са достатъчни за тази цел, особено пък неговото безсилно слово. Ако само можеше да предава Божието благоволение с ръцете си, да го влее в нея с едно докосване!

— Каква работа? — пита проститутката. — Във фабрика ли?

— Ами… да, предполагам, че да.

— Сър — заявява тя възмутено. — Работила съм във фабрика и знам, че за да спечеля два шилинга като ей тези тук — тя показва монетите, които й даде той, — трябва да работя много часове, да се претрепвам в онази смрад, да се излагам на опасност, да нямам минутка да си почина, и кажи-речи да не спя.

— Но нали ще се спасиш от вечното проклятие! — избухва Хенри, обзет от отчаяние. Още в мига, когато произнася думата „проклятие“, той получава заслуженото си наказание — проститутката отклонява поглед от него и пъхва монетите някъде из диплите на роклята си, очевидно решила, че му е отделила вече предостатъчно време. Вперила поглед някъде в далечния край на улицата, тя отбелязва:

— Свещенически номера са тез, сър, знам ги аз — и го изглежда подозрително. — Свещеник сте, нали?

— Не, не, не съм — възразява той.

Тя подсмърква.

— Не ви вярвам.

— Наистина не съм — настоява той и си спомня за отричането на свети Петър, преди да пропее петелът.

— Е, значи такъв трябва да станете — казва тя меко, пресяга се и докосва леко възела на вратовръзката му, сякаш за да подчертае, че трябва да бъде заменен със свещеническа якичка.

— Бог да те благослови! — възкликва той.

Възторженото му възклицание увисва за миг във въздуха. После проститутката се привежда напред, опира ръце на коленете си, започва да се киска и се киска кажи–речи цяла минута.

— Голям веселяк сте, сър — успява да произнесе тя хрипливо. — Ама вече трябва да вървя…

— Чакай! — вика той умолително, в главата му със закъснение нахлуват жизненоважни въпроси — ако не й ги зададе, никога няма да си прости. — Вярваш ли, че имаш душа?

— Душа ли? — повтаря тя невярващо. — Някакъв дух с криле вътре в тялото ми? Ами… — тя отваря уста да продължи, извила присмехулно устни, но като вижда жалното му изражение, преглъща хапливите думи и омекотява удара. — Ами… всичко, което имате вие, го имам и аз, в това съм сигурна. — Тя приглажда роклята си отпред, дланите й се плъзгат по очертанията на корема. — Хайде, трябва да вървя. Последен въпрос, моля!

Хенри залита сякаш от удар, установил с ужас, че отново е попаднал в плен на Злото. Само преди минути бе в Божиите ръце; а какво стана сега? Изгуби присъствие на духа и сякаш отново се мята в лепкавите прегръдки на съня. Хубавичката проститутка ще отговори само на още един въпрос; един последен въпрос — какъв да бъде той? И Хенри чува ужасен собствените си думи:

— Ти… космата ли си?

Тя присвива удивено очи.

— Космата ли, сър?

— Косми по тялото — той махва неопределено с ръка към корсажа и полата й. — Имаш ли косми по тялото?

— Косми ли, сър? — усмихва се тя лукаво. — Че разбира се — също като вас!

И внезапно сграбчва с една ръка фустите си и ги придърпва чак до гърдите, стискайки намачкания плат, а с другата ръка дърпа надолу дългите си гащи, разкривайки тъмния триъгълник на венериния хълм.

Някъде надолу по улицата избухва силен смях. В продължение на един безкраен миг Хенри се взира в нея, после стисва здраво очи и се обръща гърбом. Възпитанието му не позволява да обърне гръб на жена, преди да е приключил разговора с общоприетите фрази на учтивост, но той успява да преодолее себе си. С пламнало лице, той върви, препъвайки се, по улицата, сякаш отликите на нейния пол са се забили дълбоко в тялото му, като меч.

— Исках само да ми отговориш! — вика той пресипнало през рамо, долавяйки как все повече и повече гласове се надигат от подземията на Чърч Лейн и се присъединяват към смеха, без дори да разбират каква е причината.

— Божичко, сър! — подвиква тя след него. — Ми нали ви се полагаше нещичко за тоз допълнителен шилинг!

 

 

— Такъв е той — приключва Уилям, докато Шугър плъзга пръсти през гъстите косми по гърдите му. — Съвсем различен от мен. Но не е лош човек. Пък кой знае? Може би някой ден ще удиви всички ни и най-сетне ще вземе съдбата си в свои ръце.

Шугър спира за миг усилията си, насочени към нарастването на неговата мъжественост.

— Искаш да кажеш… да ти отнеме парфюмериите „Ракъм“?

— Не, не, те вече са мои завинаги, никой не може да ми ги отнеме — казва той, но мисълта явно го стряска, защото ерекцията му спада и се налага тя да му придаде нови сили. — Не, имах предвид, че Хенри може да се заеме с… откъде да знам, с нещо, което човек като него би желал да прави… — от устните му се изтръгва стон, когато Шугър се надига и го възсяда.

Отдавна е установила, че това е сигурен път към успеха. През всички тези години, от опита си с толкова много мъже, е стигнала до един извод — мъж с повехнал пенис е нещастен мъж, а нещастните мъже могат да бъдат опасни. Осигуриш ли им топъл подслон и те се оперват. Когато ерекцията им е несигурна, когато многото пиене си е казало думата, когато тъга или грижи притискат сърцето на мъжа, когато съмнения налягат душата му, когато се види гол в огледалото и реши, че изглежда грозно или смешно, когато хвърли поглед към мъжествеността си и бъде обзет от страх, че това е последният път, когато тя надига глава, във всички тези случаи единственият сигурен начин е да направиш всичко възможно, за да може пенисът му да стои изправен без чужда помощ само за миг — докато го поемеш на сигурно място в себе си. Оттам нататък природата встъпва в правата си.