Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (10)

Девет

А сега елате с мен, да отидем далеч от мръсните улици на града, далеч от стаите, вмирисани на лъжа и страх, далеч от договорите, съставени сред омерзение и цинизъм. Любовта съществува. Да отидем на църква.

Изминали са четири месеца. Неделната утрин е студена, но слънчева. Въздухът е чист, без никакви примеси освен лек мирис на дъжд, тук-там прелитат врабчета. По целия път към църквата влажната трева е осеяна с белите пъпки на нарцисите, които скоро ще се разпукнат. Вече разцъфнали цветя можете да видите…

(Какво? Шугър ли? Защо мислите още за Шугър? Няма защо да се безпокоите — за нея вече е говорено. Опитайте се да пропъдите и Уилям от мислите си. Всичко е под контрол, уверявам ви. Поредица все по-сърдечни писма бяха разменени между баща и син; предаването на властта премина без сътресения. О, първоначално старецът се държеше като Тома Неверни, не приемаше подробните описания на дейността на империята „Ракъм“, направени от Уилям; не приемаше задълженията на директора, нито пък начина, по който Уилям възнамеряваше да разпредели задълженията — за него това беше просто заговор, с цел да се измъкнат повече пари за разсипническо празнуване на Коледа. Но много скоро старият човек се убеди, че е станал свидетел на раждане, почти подобно на чудото, довело до раждането на Спасителя — появата на Уилям Ракъм, водещ индустриалец. Сега вече животът е сладък, униженията на Уилям са спомен от миналото; нека не се занимаваме повече с тях).

Както вече казах, разцъфнали цветя може да видите вътре в църквата — в прозрачните сивкави вази и по шапките на някои дами от паството. И не само цветя, но и препарирани птици и пеперуди, които красят шапките на по-изисканите дами. Те са наставали, излизат иззад пейките и се оглеждат една друга, за да оценят роклите и шапките си; само тази странна душица Емелин Фокс не носи никакви украшения. Държи главата си високо изправена, сякаш се мисли за красива, а и стойката й би била подходяща за далеч по-здраво тяло. До нея, както винаги, върви Хенри Ракъм — мъжът, който по право би трябвало да бъде „Онзи Ракъм“, от парфюмерийната империя „Ракъм“, но който (както вече е ясно на всички) окончателно е загубил правото си на наследство.

Хенри е хубав мъж, с ръст доста над средния — е, поне доста по-висок от брат си, с по-сини очи и по-волева брадичка. Освен това косата му, не по-малко златиста от тази на брат му, се вие над челото му по далеч по-привлекателен начин, а и талията му е тънка и стегната. Навремето, преди да стане ясно, че той няма никакво намерение да встъпи в правата си на законен наследник, около него се навъртаха немалко привлекателни и търсени млади дами. Всички те бяха на мнение, че той е почтен, макар и прекалено сериозен мъж, всяка намекваше, че наследникът на такъв голям концерн ще се нуждае от предана съпруга, и всяка се оттегляше дискретно веднага след като забележеше презрителното му отношение към парите. Една от тези дами (тя днес е в църквата), омъжена е отскоро за Артър Гилоу, производител на хладилни шкафове дори го целуна веднъж по челото с надеждата, че така ще пропъди свенливостта му.

Но не това е любовта, за която говорех. Любовта, за която говорех, е истинска. Това е любовта на двама приятели — към Бога и един към друг.

Хенри излиза в преддверието на църквата — за съжаление не неговата църква, а просто църквата, която посещава — и вдъхва миризмата на свежия въздух, който нахлува отвън. Хенри не проявява никакъв интерес към парфюми, само дето му се струва, че с всяка изминала седмица в църквата се долавят все повече и все по-различни аромати. Днес мирисът на различни парфюми се излъчва еднакво силно от дамите (застанали по-близо до свещеника), които обсъждат Светото писание, както и от другите (застанали по-далеч от свещеника) които обсъждат предстоящия лондонски сезон.

Хенри и госпожа Фокс не обичат да се бавят в църквата след края на службата, и не се възползват от възможността да поклюкарстват с други енориаши от Нотинг Хил. Двамата се ръкуват със свещеника, Хенри изразява възхищението си от начина, по който той отрече дарвинизма в своята проповед, и излизат навън. Клюкарите ги проследяват с поглед, но тъй като вече месеци наред пренебрежителното отношение на тези двамата към тях не се променя, и те не си правят труда да го коментират. Толкова много е говорено вече за Хенри Ракъм и госпожа Фокс, при това нито един от двамата не налапва въдицата въпреки произнесените с висок шепот коментари — значи вече усилието не си струва.

Хенри и госпожа Фокс пристъпват предпазливо надолу по стръмната чакълена пътечка към църковния двор. И двамата използват затворените си чадъри вместо бастуни, но не се хващат подръка. В най-долната част на наклона пътечката завива рязко и минава покрай църковния двор, след което се влива в главната улица; двамата продължават да вървят покрай масленожълти надгробни камъни от лявата си страна и черни стволове на иглолистни дървета от дясната.

— Каква прекрасна утрин — отбелязва Емелин Фокс. (Не, тя го казва съвсем искрено! Не, това не е опит за поддържане на учтив разговор! Времето, което прекарахте по улиците и в домовете със съмнителна репутация, ви е направило цинични; неделната утрин наистина е прекрасна, и тази жена просто изразява насладата си от нея). Тя прелива от любов към Божието творение. Величието на Божието дело е всеобхватно и безкрайно; тя се чувства заобиколена от него, от всички страни… (Какви мисли ви минават през главата? Не, наистина се задържахте прекалено дълго в неподходяща компания!)

— Прекрасна наистина — съгласява се Хенри Ракъм. Той се оглежда, подканвайки величието на Природата да нахлуе в душата му, но Природата не приема с готовност поканата му. Мъжът се взира, присвил очи, в зеленикавата светлина, обзет от копнеж да сподели усещанията на спътницата си.

Работата е там, че макар слънчевите лъчи да се промушват през листата на дърветата също като в картината на Дайс „Джордж Хърбърт в Бемъртън“, те далеч не го впечатляват толкова, колкото пълнежът на корсажа на госпожа Фокс. Въпреки че жизнерадостните врабчета шумолят из нападалите листа и подскачат по калдъръма, те не могат да се сравняват с госпожа Фокс и грациозната й походка. А ще се отнася до светлината, то най-привлекателното нещо в нея е начинът, по който пада върху лицето на госпожа Фокс.

Колко е красива! Прилича на ангел — ангел, облечен в сива вълнена рокля. Колкото и да гледа „лилиите в полето“, чарът им му се струва евтин и вулгарен — не може да ги предпочете пред въздържаната елегантност на госпожа Фокс. И гласът й е плътен и звучен, като… като нежна мелодия, изсвирена на фагот — действа толкова по-успокоително от чуруликането на врабчетата, или на останалите жени.

— Не ме слушате, нали, Хенри? — пита тя внезапно.

Той се изчервява.

— Моля ви, продължете, госпожо Фокс. Аз просто се възхищавах… на чудесата на Божието творение.

Госпожа Фокс закача дръжката на чадъра си на колана, за да може да вдигне и двете си ръце към челото. От вървенето по стръмната пътека по челото й е избила пот, тя попива капчиците по кожата под гъстия си бретон.

— Казвах само — продължава тя, — че ми се иска тези спорове около нашия произход най-сетне да приключат — по какъвто и да било начин.

— Извинете, госпожо Фокс, но какво разбирате под „какъвто и да било начин“? — Хенри винаги задава много внимателно въпросите си към нея, защото се бои да не я засегне.

— Ами — отвръща тя с въздишка, — веднъж завинаги да се споразумеем от кого произхождаме — от Адам, или от маймуните на господин Дарвин.

Стъписан, Хенри се заковава на място. Всеки път, когато се срещнат, тя най-изненадващо разкрива някаква подобна своя черта.

— Но, мила госпожо Фокс — не може да говорите сериозно!

Тя го поглежда изкосо и облизва устни, но не казва нищо, с което да уталожи тревогата му.

— Скъпа госпожо Фокс — започва той отново и се взира, примижавайки, в осеяната със слънчеви петна улица пред тях. — Разликата между едните и другите убеждения по отношение на произхода ни е равностойна на разликата… ами на разликата между вяра и атеизъм!

— О, Хенри, всъщност изобщо не е така — в гласа й се прокрадва нотка на нетърпение, тя започва да говори разгорещено, което го кара да предположи, че всеки момент ще насочи разговора към работата си в Дружеството за спасение. — Ако само можете да видите тези нещастници, сред които работя! Тогава ще осъзнаете, че споровете, които се вихрят из нашите църкви и заседателни зали, нямат никакво значение за тях. В техните очи една група превзети дърдорковци се дърли с друга. „Знам я таз работа, госпожице, — така ми казват. — Трябвало да избираме кого искаме за прародители — две маймуни или непорочен мъж и непорочна жена, които се разхождали голи из някаква градина“. И се смеят — и двата варианта им се струват еднакво забавни.

— В техните очи може и да е така, но не и в очите на Бога.

— Да, но, Хенри, не разбирате ли, че те няма да се обърнат към Бога, ако ни наблюдават как се караме помежду си. Ние трябва да приемем, че на тях им е все едно какъв е произходът на живота. Нещо много по-важно, с което трябва да се борим, е тяхното пренебрежение към вярата. Тъкмо те, Хенри, които някога са били гръбнакът на църквата — в дните, когато светът не е бил засегнат от проказата на големите градове и фабриките. Каква тъга ме обзема, когато си помисля за бедняците — такива, каквито са били тогава, когато са обработвали земята — прости и богобоязливи… Ето, вижте!

Тя сочи към една близка поляна. След по-съсредоточено взиране се оказва, че на поляната кипи трескава дейност. В далечината се виждат дребни фигурки на работници, каруци разтоварват пръст и греди, има и някаква гигантска машина с неизяснени функции.

— Нова къща, предполагам — въздъхва госпожа Фокс, обръща гръб на ливадата и подпира турнюра си на портата на една ограда. — Първо се появяват къщите, после магазинчетата, и най-накрая… — тя обръща нагоре очи в израз на възмущение от безбожността на търговците — универсалните магазини. — Тя потръпва и потрива ръцете си над лактите с облечените си в ръкавици пръсти. — Но на баща ви вероятно това му доставя удоволствие.

— Баща ми ли? — Хенри не съобразява веднага за кого става дума — единствения баща, за когото той се сеща редовно, е Небесният отец.

— Да — подсказва госпожа Фокс. — Повече къщи, повече хора — това означава и повече клиенти за търговията му, нали?

Хенри се обляга предпазливо на оградата близо до нея. Колкото и да е притеснен от близката си роднинска връзка с архи-печалбаря, комуто дължи и името си, той се чувства задължен да го защити.

— Баща ми обича природата не по-малко, отколкото я обичат другите хора — изтъква Хенри. — Убеден съм, че и той не би желал да наблюдава унищожението й. Освен това, вие може би не знаете, но той напусна директорския пост в „Ракъм“. Уилям пое управлението.

— О, така ли? Да не е болен?

Хенри, който не е много сигурен кого от двамата Ракъмовци има предвид събеседницата му, отвръща:

— Баща ми продължава да се радва на желязно здраве. Що се отнася до Уилям, не знам какво го е прихванало.

Госпожа Фокс се усмихва. Дълбоките и непримирими различия между Хенри и брат му за нея са източник на тайно задоволство.

— Колко извънредно неочаквано — отбелязва тя. — Винаги съм считала брат ви за човек, способен да кове планове, но не и да ги изпълнява.

Хенри отново се изчервява при мисълта, че е роднина на безделник и нехранимайко. Пък и какво е постигнал самият той, Хенри, в живота си? Дали госпожа Фокс не бръчка нос и при мисълта за него, защото все още не е поел бъдещето си в свои ръце? (И защо хората постоянно повтарят, че носът й бил дълъг? Това е идеалната дължина за нейното лице!).

Тя стои все така облегната на портичката, отметнала назад глава, притворила очи — толкова близо до него, че той чува дишането й, вижда как дъхът излиза през разтворените й устни. Той си позволява една фантазия, въпреки че се презира, задето фантазира, но въпреки всичко си го позволява. Представя си, че е станал викарий, и че копае плодородната, тъмна пръст в градината на свещеническия дом, а Емелин стои до него, позлатена от слънчевите лъчи, стиснала една фиданка, готова да я посади в изкопаната от него дупка. „Кажи кога“, казва Емелин.

Той си налага с усилие да се откъсне от тези блажени мечти и се съсредоточава върху действителността. Настроението на госпожа Фокс се е променило. Тя вече не изглежда толкова оживена, има дори малко потиснат вид. Обикновена смяна на изражения, повтаряла се безброй пъти в историята на човечеството, но въпреки това тя кара сърцето му да се свие.

— Изглеждате тъжна — казва той най-сетне.

— О, Хенри — казва тя с въздишка, — никой не може да спре това, което вече е започнало — вие също съзнавате това, нали?

— К-какво е започнало?

— Ходът на прогреса. Триумфът на машините. Всички ние пътуваме с бързия влак към двайсетото столетие. Миналото не може да бъде върнато.

Хенри обмисля това за миг, но установява, че като абстрактни понятия миналото и бъдещето го интересуват еднакво слабо. Само две неща се открояват ясно в съзнанието му: мечтите за това как прекопава градината заедно с госпожа Фокс и страстното желание да пропъди тъгата от духа й.

— Миналото не се състои само от пасища незастроени, но и от норми на поведение — отбелязва той и допълва, смутен от неволната рима: — Не считате ли, че ако желаем, можем да продължим да ги спазваме?

— О, би било много приятно да сме убедени в това. Но съвременният свят подлага почтеността на изкушения, Хенри — и то по всевъзможни начини.

Той се изчервява, защото се сеща за нейните питомки — проститутките, но госпожа Фокс има предвид нещо повече от това.

— Миналата седмица — продължава тя — отидох в града, за да навестя едно нещастно семейство — бях ги посещавала и друг път, но исках да ги помоля още веднъж да се вслушат в словото на Спасителя. Бях уморена и никак не ми се искаше да вървя надалеч. Преди да се усетя какво върша, се озовах в подземната железница, теглена напред от машина. Вцепенена от постоянната смяна на светлина и тъмнина, препусках напред в недрата на земята — само срещу някакви си шест пенса. Не разговарях с никого; все едно, че бях призрак. Беше ми толкова приятно, че пропуснах спирката, на която трябваше да сляза, и така не посетих онова семейство.

— Аз… признавам си, че не мога да схвана напълно поуката от вашия разказ.

— Та нали тъкмо така ще настане краят на нашия свят, Хенри! Бихме били много глупави, ако си въобразяваме, че краят на света ще настъпи с появата на Антихриста, размахващ окървавена бойна брадва. Антихристът са нашите собствени желания, Хенри. Като дадох онези шест пенса, аз отхвърлих от себе си отговорността — за съдбата на нещастниците, които са се трудили като роби, докато прокопаят пътя на тази железница; за абсурдните суми, похарчени за нея, за насилието, упражнено върху земята, която би трябвало да остане ненакърнена под нозете ми. Седях си във вагона, възхищавах се на мрачните тунели, през които прелитах, нямах и най-смътна представа къде точно се намирам, не се интересувах от нищо, освен от собственото си удоволствие. Престанах да бъда създание Божие в истинския смисъл на тази дума.

— Прекалено строго се отнасяте към себе си. Едно ползване на подземната железница няма да предизвика Армагедон.

— Не съм толкова убедена — казва тя, а устните й се изкушават да се извият в усмивка. — Струва ми се, че сме тръгнали към много странни времена. Времена, когато нашият морален избор ще бъде усложнен и опорочен от компромиси поради любовта ни към прогреса. — Тя вдига очи към небето, сякаш да провери дали е съгласувала мнението си с Бог.

— Виждам как светът потъва в хаос, а ние просто стоим отстрани и гледаме, измъчвани от съмнения дали е трябвало да направим нещо, за да го предотвратим, и дали сме имали тази възможност.

— Но въпреки това работите в Дружеството за спасение!

— Защото съм длъжна да направя нещо, докато все още мога. Всяка човешка душа продължава да бъде безценна.

Хенри се опитва да разбере как достигнаха до тази точка в разговора. Той приема с цялата си душа твърдението й, че всяка човешка душа е безценна, но не може да не забележи, че пречките на оградата, на която двамата с госпожа Фокс са се подпрели, са студени и влажни, и че госпожа Фокс е защитена от студа и влагата единствено с турнюра си, а той самият изобщо не е защитен. Затова предлага любезно да продължат нататък.

— Извинете, Хенри — казва тя и се раздвижва вдървено. — Пак ли станах причина да закъснеем? Обикновено, когато тялото ми спира някъде като вкоренено, мислите ми започват да блуждаят.

— О, няма нищо подобно! При това и аз бях малко уморен!

— Много мило от ваша страна, Хенри — казва тя и отново набира инерция. — Знаете ли, наистина съм убедена в това, което казах за Дарвин. В края на краищата Църквата е грешила и преди — по отношение на науката, искам да кажа. Нали някога е защитавала твърдението, че Слънцето се върти около Земята? И е осъждала на смърт хора, които твърдели обратното? Сега във всеки учебник пише, че Земята се върти около Слънцето. И какво значение има всъщност това? Не бих се учудила, ако установя, че жените, с които работя, все още вярват в противното. Не ми е работа да им изяснявам взаимното разположение на телата в космоса, нито пък действителния произход на човека. Аз се боря, за да спася от смърт телата и душите им! — както върви, тя притиска нежното си юмруче към гърдите. — О, ако само можете да си представите моралната анархия, насред която съществуват те…!

За негов срам, Хенри копнее да опознае моралната анархия, в която съществуват проститутките на госпожа Фокс. На какви ли позорни сцени става свидетел тя! Единственото, което той съумява да стори, е да се въздържи да не задава въпроси, които крият под маската на интерес към прочистването на града любопитство и желание да се узнае нещо много по-различно. Понякога му се налага да стисне зъби, за да не я помоли да разкрие пред него нещо повече.

Странното е там, че макар да се владее до съвършенство и да общува с госпожа Фокс на едно напълно безукорно ниво, самата тя насочва разговора — напълно невинно, несъмнено — към по-чувствени теми.

Например съвсем наскоро двамата с госпожа Фокс се разхождаха безцелно около езерото в Хайд Парк и обсъждаха живота след смъртта.

— Знаете ли, Хенри — казваше тя, — съмнявам се, че има Ад. Смъртта сама по себе си е толкова жестока. О, нямам предвид смъртта, която по всяка вероятност чака мен или вас, а смъртта, която толкова често сполита онези нещастници, сред които работя. Нашата доктрина се стреми да ги убеди, че след смъртта би трябвало да отидат в ада, но какво е адът в очите на такива като тях? Когато видя някоя жена, умираща от жестока болест, която съжалява горчиво за всеки миг, който е изживяла на тази земя, си задавам въпроса дали тя вече не е преживяла най-страшното.

— Но нали няма спор, че праведните ще бъдат възнаградени! — възкликва той, смутен от еретичните й изказвания — не защото се страхува, че Бог ще се разгневи (не е възможно Бог да не оценява добрите й намерения), а от боязън пред гнева на Църквата, който може да се стовари над нежната й главица.

— Нима Раят не е достатъчна награда? — възразява тя. — Защо им е да се убедят, че грешниците ще бъдат наказани?

— Разбира се, разбира се — съгласява се той припряно. — Не исках да кажа, че искам да видя как грешниците страдат. Но нали има и праведници, които страдат — и несъмнено не би било допустимо душите в рая да бъдат злопаметни…

Емелин се беше навела над водата, на брега на Серпантината, и махаше на една тлъста кафява патица, която тъкмо тогава се гмурна под повърхността на езерото.

— Не мога да си представя, че безсмъртните ни души ще могат да проявяват злопаметност — отбеляза тя.

— Някакво… огорчение тогава.

Емелин се усмихна. Лицето й бе озарено от светлината, отразяваща се по вълничките на езерото.

— Струва ми се, че това са крайно необичайни преживявания за душите на възкръсналите — и тя плъзна едната си копринено-мека ръка по водата, за да примами това, което се криеше в дълбините й.

— Но… но те трябва да са способни да чувстват нещо… — настояваше Хенри. — Не сме като хората от Ориента, които очакват да се разтворят в своето божество подобно на кълбо дим.

Но тя като че ли вече не го слушаше. Беше вперила поглед в блестящата повърхност на водата и чакаше патицата да се появи отново. Той се покашля.

— Как смятате, госпожо Фокс? Какво ще могат да изпитват душите в рая?

— О — отвърна Емелин, а очите й гледаха загадъчно в пъстрата сянка под периферията на шапката й, — мисля си… че ще могат да изпитват… любов. Най-прекрасната… безкрайна… съвършена… любов.

Все така правеше! Само с няколко думи и някакво особено качество на гласа си успяваше съвсем безизкусно да пробие платоническата му броня и той оставаше напълно безпомощен пред обзелите го нечисти помисли. В мислите му се зареждаха всевъзможни сладострастни сцени, подобно на живи картини — как полата на госпожа Фокс се закача в клонките на някакъв храст и се смъква на земята; как някакъв пропаднал бандит напада госпожа Фокс и успява да разголи гърдите й, преди Хенри да го повали с един удар на земята; как дрехите на госпожа Фокс се подпалват, което налага незабавната му намеса; как госпожа Фокс, изпаднала в сомнамбулен транс, се появява посред нощ в дома му и той трябва да спаси достойнството й, намятайки я със собствения си халат.

Изпаднеше ли в такава възбуда, похотливостта започваше да нашепва съвети в ухото му. Той настояваше госпожа Фокс да разказва за работата си сред падналите жени, съзнавайки отлично, че наистина би искал да узнае някои неща, но други по-скоро би искал да си представи.

— Как… как се обличат тези нещастни същества? — попита я той при един подобен случай, докато се разхождаха в парка „Сейнт Джеймс“.

— Общо взето, по последна мода — отвърна тя, неподозираща нищо. — Някои предпочитат по-старомоден стил. Виждала съм някои от тях, които все още носят косите си, сресани на път по средата, без бретон. Общо взето, струва ми се, че изостават с няколко месеца по отношение на модата в цветовете, но не мисля, че съм най-подходящият съдник. Защо питате?

— Ами дрехите им… те… свободни ли са?

— Свободни ли?

— Те… подчертават ли телата им?

Тя се замисля сериозно над въпроса. Най-сетне отвръща:

— Предполагам, че е така. Но това не се дължи толкова на дрехите, колкото на начина, по който ги носят. Рокля, която би изглеждала съвсем прилично на мен, прилича на костюм за грешницата Йезавел, ако е облечена от някоя от тях. Начинът, по който стоят, седят и се движат, може да бъде извънредно непристоен.

Хенри се пита как ли може да седи една уличница, и с какво нейният начин на седене може да бъде толкова срамно по-различен в сравнение с начина, прилаган от една почтена жена. За щастие точно в този случай бе спасен от самия себе си (колкото и съмнително да бе естеството на спасението) от Бодли и Ашуел, които се бяха упътили към тях тичешком през парка.

Сега, в тази слънчева утрин, когато Божието чудо на пролетта е видимо навсякъде около тях, Хенри Ракъм отново изгаря от вълнение под стегнатите си, корави дрехи. Госпожа Фокс току-що е възкликнала: „О, ако можехте да си представите моралната анархия, сред която съществуват те…“ и на него отчаяно му се иска да може да си я представи. Затова я моли за подробности и тя изпълнява молбата му.

Продължават да се разхождат и госпожа Фокс разказва една от своите истории из живота на Дружеството за спасение. (В тези истории никога не се явяват разсъблечени тела, никога не се споменава за прегръдки, но независимо от това той слуша с пламнали уши). Тя говори за някакъв неотдавнашен случай, когато тя и няколко от останалите сестри от Дружеството били допуснати да влязат в публичен дом, и открили там някакво момиче, на което очевидно не му оставало да живее дълго на този свят. Когато госпожа Фокс изразила своята загриженост за здравословното състояние на момичето, съдържателката отвърнала, че момичето било в добри ръце — по-добри, отколкото ръцете на който и да било лекар — и че, ако трябвало да бъдем откровени, самата госпожа Фокс не изглеждала кой знае колко добре. Дори й предложила да си полегне в някоя от свободните стаи.

— Признавам, че бях шокирана от нейната извратеност.

— Да, наистина — мънка Хенри. — Такова лукаво и неморално предложение!

— Не, не това ме възмути. Възмутителен беше начинът, по който отхвърли помощта на медицината! В какво хаотично състояние са мислите на тези хора — Бог и лекарите са нещо лошо, а проституцията — нещо добро!

Хенри изръмжава нещо съчувствено. В съзнанието му хаотичното състояние на онези хора добива плът и кръв — розова купчина от преплетени женски тела, които се търкалят едно върху друго, като жаби в блато.

— На вас струва ли ви се, че изглеждам зле? — пита внезапно госпожа Фокс.

— Съвсем не! — възкликва той.

— Е, при всички положения — отвръща тя, — наистина се чувствам зле тук, вътре — и тя притиска гърдите си с длан, — когато си мисля за нещастните момичета, попаднали в хищните лапи на онази жена, и като си представя на какви жестокости биват подлагани.

Хенри, който прави всичко по силите си, за да не си представя жестокостите, на които биват подлагани нещастните момичета, забелязва с облекчение някаква фигура, която върви по Юниън Стрийт към тях — тя може да му послужи за смяна на темата.

— Вижте, госпожо Фокс — казва той. — Дамата не ви ли се струва позната?

Към тях се движи забързано една ниска, пълничка дама, облечена в тъмнолилаво и черно — последна мода в траурните одежди. На шапката й се развяват такова количество боядисани пера, че биха стигнали за оперението на цяла птица, размерите на чадъра й са такива, каквито се носят на Континента.

— Вие може би я познавате — отвръща госпожа Фокс. — Но аз съм сигурна, че никога не сме се срещали.

(Ако трябва да бъдем точни, към тях вървят две жени — но прислужницата не представлява интерес и не е необходимо дори да бъде назовавана).

— Добро утро, лейди Бриджлоу — казва Хенри веднага, щом дачата наближава толкова, че да може да го чуе. В отговор тя измъква една ръка в лилава ръкавица от черния си маншон и леко я раздвижва.

— Добро утро и на вас, господин Ракъм. — Тя оглежда госпожа Фокс с леко присвити очи. — Струва ми се, че не познавам спътницата ви.

— Позволете ми да ви представя госпожа Емелин Фокс.

— Enchantee — дамата кимва, усмихва се, и без никакво колебание продължава нататък, заедно с прислужницата си. Токовете на черните им обувки тракат по уличната настилка.

Хенри изчаква да се отдалечат достатъчно, после се обръща към госпожа Фокс и казва със задавен от гняв глас:

— Тя се държа оскърбително с вас.

— Убедена съм, че ще го преживея, Хенри. Не забравяйте, че съм привикнала да затварят вратите пред лицето ми и да ме наричат с най-обидни думи. Я вижте! Озовали сме се на Уилям Стрийт! Как мислите, дали това не е знак от провидението — може би трябва да завием вдясно и да посетим брат ви?

Хенри се мръщи, смутен, както винаги, когато я чува да говори неща, които по-сурови люде биха окачествили като богохулство.

— Струва ми се, че лейди Бриджлоу идваше именно от дома на Уилям.

— Със сигурност не идваше от църква — отбелязва госпожа Фокс. — Интересно наистина, Хенри — не знаех, че брат ви приема представители на аристокрацията.

— Е, те са съседи до известна степен — сега той започва да си припомня; Уилям му е разказвал доста неща за тази личност, като че ли би било редно той да се интересува силно от нея.

— Съседи ли? Та между домовете им има поне дузина други.

— Да, но… — Хенри полага усилия да си припомни последния разговор с брат си на тази тема. Ставаше дума за някакво самоубийство, нали? — О, да, така беше — Уилям бил единственият, който не винял нея, задето съпругът й посегнал на живота си.

— Посегнал на живота си?

— Да, застрелял се, доколкото си спомням.

— Горкият човек. Не е ли можел просто да се разведе?

— Но, госпожо Фокс!

 

 

Малкото кученце, застанало точно пред портите, които водят към имота на Уилям Ракъм, повдига обнадеждено непородистата си глава и започва да ближе гениталиите си, без да съзнава, че това не е начин да си спечелиш нечие уважение.

— Не гледайте натам, госпожо Фокс — казва Хенри, докато я въвежда в двора.

Емелин се озърта, но вижда само едно куче, което я гледа с тъжните си кафяви очи, докато портата се затваря пред него. „Горката душица“, казва си тя.

— Може би кучето е на Уилям? — пита Емелин, докато двамата вървят по алеята към дома на Ракъмови.

— Доколкото знам, Уилям няма домашни животни.

— Може междувременно да си е взел някое.

— Дори да е така, не би взел мелез.

Хенри се изправя пред вратата на брат си (вратата, която би могла да бъде вход към неговия дом, с пищно украсеното месингово „Р“ на нея). Той дръпва шнура на звънеца и още преди звънът да е отзвучал, осъзнава колко много се е променил домът на Ракъмови от последния път, когато дойде тук (тогава беше без госпожа Фокс). Може би блясъкът на буквата „Р“ му прави впечатление — тя сияе почти като златна в резултат на ожесточено лъскане. Може би е впечатлен от начина, по който вратата се отваря само секунди, а не минути след първото позвъняване, от начина, по който ги поздравява Лети — толкова жизнерадостно, сякаш току-що върху нея са нанесли нов слой раболепност. Зад гърба й приемната е подредена като за парад — прахта е избърсана, всичко блести.

— Заповядайте, заповядайте! — Уилям Ракъм, слязъл на половин път по стълбите, им маха приветствено. Хенри едва успява да го познае — тъмна, къдрава растителност е набола по юрната устна и брадичката на Уилям, а косата на главата му е подстригана още по-късо и здраво прилепнала към черепа. Той изобщо не е облечен с официален неделен костюм — облечен е в обикновените дрехи, които носи през седмицата, дори е свалил сакото си и на негово място е навлякъл дълъг до глезените халат с ватирани ревери. Крайниците му са украсени съответно с лупа, пура и странни двуцветни обувки. Но най-забележителната новост е лъчезарната му усмивка.

И тъй, започва представянето на голямата изложба. Внимавайте да не се подхлъзнете по лъснатия под!

— Оттук, оттук.

Водени от господаря на къщата, Хенри и спътницата му са възнаградени с възможността да огледат всичко поред. Меланхоличната атмосфера в дома на Ракъмови, която присъстваше почти като характерна миризма, е пропъдена. Всички прозорци са подменени; подменени са и старите стъпала към градината; нови френски прозорци са заменили доскорошната врата на приемната. Цялата къща мирише на боя, лепило за тапети и на чист въздух. Хенри забелязва с потрес, че в антрето все още се разхождат работници, които поставят последните ленти на тапетите под критичния поглед на Агнес, която е станала от леглото си, за да ги надзирава.

А дали Хенри е забелязал, че оградата на градината вече не е ръждивокафява, а блести в свеж розов цвят? Нима не е видял? Ха, ха! Такъв си е моят брат, движи се в някакъв собствен свят! Ами самият парк? Каква разлика, а? Градинарят се казва Шиърс — представете си само. Шиърс^[1]! Ха, ха! Дребен, но упорит като муле — точно такъв човек ни трябва, за да върне подивелите площи около парника обратно под властта на Човека.

Не само къщата и околностите й са претърпели промени. Уилям Ракъм има и други грижи — или по-скоро успява да ги създаде и на други хора. Да вземем например прислужниците.

Всичко, което преди не беше наред, е вкарано в релси. Джейни е освободена от допълнителните си задължения и отново е обикновена кухненска помощница, и несъмнено ликува, че вече не отговаря за парцалите, метлите и четките. Наета е още една кухненска прислужница, която ще помага и на Лети, така че Лети ще може да отговаря незабавно на повикванията на семейството и гостите. Скоро ще дойде и още една камериерка. Уилям сега разполага с почти пълен женски комплект; не би могъл да наеме повече прислужнички, освен ако не се пренесе в далеч по-внушителен дом (в бъдеще, и това ще стане в бъдеще!). Може да наеме още един мъж — прислужник, но не може да реши на какъв пост. Градинарят е впечатляваща придобивка, при това наистина е необходим, но идеята за личен прислужник не му се струва особено привлекателна. Може би кочияш? Ммм… да, но всъщност първо трябва да купи карета. А кой знае? Може в крайна сметка да се откаже от мисълта за карета. Прекалено зает е напоследък, за да си губи времето да се вози в карета, само за да се покаже тук и там. Все пак, Агнес може би ще има нужда от карета през сезона — тогава ще й купи една.

Все пак, престижът, който едно домакинство придобива от наличието на мъже-прислужници, е несравнимо по-висок. Прислужничките не са същото — всеки собственик на магазин или заможна домакиня може да си позволи една-две. Но градинарят е впечатляващо начало, нали? Моравите ще бъдат спасени от подивяване!

Да, Уилям Ракъм несъмнено се е променил. Това е очевидно. Той има вече излъчването на човек, за когото времето никога не стига — човек, зает двайсет и четири часа в денонощието. Тази работа, ръководенето на парфюмерийния бизнес, си е същинско поддържане на Авгиеви обори, но нали все някой трябва да я върши сега, когато старият вече се е предал. (Моля? О, не, татко се чувства отлично, просто такъв е изразът). Тежка работа, там е въпросът — изисква вниманието ти седем дни в седмицата. (Не, не се мръщи, скъпи братко, просто така си говоря. Как беше днес в църквата? Бих дошъл с радост, но нали трябва да се надзирават работниците. Моля? Да се спазва повелята да не се работи през седмия ден? О, да, разбира се. Но оставаха само няколко ленти от тапетите и хората просто настояваха да дойдат и днес и да довършат всичко. Сигурно са евреи — не бих се учудил).

За да пресече опитите на брат си да критикува, Уилям започва да чете панегирика на парфюма и за чудотворното му въздействие. Ароматите, също както звуците (така обяснява той), докосват обонятелните ни нерви в различни, фино и точно разграничени степени. Съществува октава на ароматите, също както има октава в музиката. Най-високата нота е това, което долавяме, когато най-острата нотка от аромата се изпарява от кърпичката; средната, умерената нотка придава по-плътен, по-силен характер на аромата; а после, когато по-летливите субстанции са се изпарили; остава да звънти най-ниската, крайна нота — и коя е тя, братко? Лавандулата, ако искаш да знаеш!

Уилям играе от душа и сърце ролята на домакин пред Хенри и госпожа Фокс. Поднасят чай и кейк — точно навреме, идеално сервирани. И докато гостите издават одобрителни звуци, той започва да ги преценява, сравнявайки ги със себе си.

За госпожа Фокс си казва: „Ашуел е прав — наистина прилича на хрътка в лицето. Интересно, дали в действителност е толкова болна, колкото изглежда?“

А за брат си Хенри: „Колко притеснен изглежда, като че ли му е излязъл цирей на задника. Странно, че се стигна дотук, след като от нас двамата Хенри винаги е изглеждал по-добре… и все пак ето ни тук, в тази неделна утрин, и колкото и да е удивително, аз съм този, който може да демонстрира как един мъж може да подчини Живота и да го накара да изпълнява неговите заповеди“.

— Благодаря и на двама ви за посещението — казва той, когато настава време да си вървят.

Госпожа Фокс, небрежно подминавайки правото на Хенри да отговори първи, казва:

— Няма защо, господин Ракъм. Енергията, която сте вложили в подобренията по къщата… наистина е нещо удивително. Светът отчаяно се нуждае от такава енергия — и най-вече от проявленията й в други области.

— Много сте любезна — отвръща Уилям.

— Да, много — повтаря Агнес, прибавяйки тези две думи към общо двайсетте, с които е допринесла към общия разговор. Макар и извънредно елегантно облечена, в светлосиньо и черно, тя още не си е възвърнала способността да поддържа светски разговор.

— Надявам се — казва Уилям, поверявайки гостите си на грижите на Лети, — че ще прекарате приятно и остатъка от деня.

Хенри, настръхнал при намека, че той и госпожа Фокс биха могли да се отдадат на егоистични забавления през деня, отреден за почитане на Бога, отвръща:

— Убеден съм, че и госпожа Фокс, и аз ще го прекараме… по възможно най-подходящ начин.

И с тези думи Хенри и госпожа Фокс напускат къщата.

Над дома на Ракъмови се възцарява спокойствие — поне такова, каквото може да се възцари, докато работниците събират инструментите си в антрето. Уилям, попресипнал от театралните си речи, пали цигара. Близо до него седи Агнес и се взира с невиждащи очи в някаква бисквита, която няма намерение да яде. Таблетката, която изпи с чая си, вече й причинява стомашни смущения.

Изминават поне пет минути, преди тя да отвори уста.

— Значи, днес е неделя?

— Да, скъпа.

— Мислех, че е събота.

— Неделя е, скъпа.

Следва ново продължително мълчание. Агнес почесва прикрито китките си, раздразнени от тесните ръкави на дневната рокля; пък и кожата й отдавна е отвикнала до нея да се докосва друга тъкан освен памук. Тя стисва здраво сключените си ръце, за да не се чеше повече, и пита:

— Наистина ли са евреи?

— Кои, скъпа?

— Работниците, които дойдоха днес.

— Ако се съди по това, което им плащам за допълнителната работа — изсумтява Уилям, — нищо чудно и да са. Но нали знаеш, измъчвам се, ако на милата ми малка женичка й се налага да чака повече за нещо, което желае.

Агнес свежда очи и започва да си играе объркано с тънките си пръстчета. Ще й трябва време, докато привикне към този обновен съпруг. Освен това, ако има намерение наистина да участва в лондонския сезон, ще й се наложи да бъде наясно с датите.

 

 

След като се е сбогувал с госпожа Фокс и я е изпратил с поглед, Хенри се връща в собствения си скромен дом на Горъм Плейс, почти на границата с квартала на свинарниците и тухларните. Той е раздразнен от срещата с брат си, въпреки разумния съвет, даден му на сбогуване от госпожа Фокс — да не съди прекалено строго брат си за неговото вулгарно и безбожно поведение. „Той прилича на дете с нова играчка“, бе казала тя, и бе несъмнено права, но все пак… такова неудобно положение! И какво облекчение — да се озове отново в малката си къщица, в своето убежище, където нищо никога не се променя, и всичко е простичко и удобно, и няма и помен от обслужващ персонал (освен самия него в качеството му на Божи служител).

Честно казано, къщата на Хенри е малко повече от скромна. Тя е най-малка в целия квартал, без градина освен едно миниатюрно задно дворче, а двете срещуположни стени в спалнята могат да бъдат докоснати едновременно от мъж с нормален ръст, разперил ръце като разпнат. Къщата няма изолация и вътре вечно има течение, нощем миризмата на вряща свинска мазнина прониква през прозорците, но това никога не е безпокоило Хенри. По-голямата част от човечеството се примирява по принуда с далеч по-лоши условия.

Така или иначе, той винаги е бил мнителен по отношение на прекалените удобства — те пораждат нехайство. Коленичил пред камината, той приготвя гнездо от подпалки, пали ги и сипва отгоре буци въглища. Така винаги му се напомня какво взема от Божията земя, и как всяка клонка и въглищна буца е привилегия — символ на предимствата, на които се радва в сравнение с нещастниците, които цял живот мръзнат в постоянна влага и мрак в приземните си жилища. За да подпомогне колебливия пламък, той добавя няколко откъснати страници от „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, мачкайки отпечатъци от гравюри, на които се виждат железопътни катастрофи, светски лица, които карат кънки или се срещат с чернокожи властимащи. Той смачква в юмрука си статия, възхваляваща предимствата на електричеството; прочел я е, но не е особено впечатлен. „Професор Галъп удиви слушателите си с разкази за едно бъдеще, когато почти няма да бъдем в състояние да различаваме деня от нощта, когато всичко вече ще зависи от задвижвани с електричество машини“. Истинска картина на Ада.

Щом огънят се разгаря, котката на Хенри се появява в стаята, пристигайки от неизвестна посока. Името й е просто Писана, защото той съвестно внимава да не се държи с нея като с човешко същество — така може би ще смекчи и болката в неизбежния миг, когато ще трябва да се раздели с нея. Тя се разполага на прогореното от паднали въглени килимче и позволява на господаря си да я погали по пухкавия хълбок.

Скоро Хенри също се е разположил, за да прекара обичайния неделен следобед. Докато Писана спи в дневната, той седи в съседния кабинет и чете Библията. За съжаление стените, които делят неговата „светая светих“ от външния свят, са доста тънки, и той не може да се надява на истинска тишина. Животът си продължава и не се стеснява да му го покаже.

При всеки звук, който напомня, че някой наблизо прекарва неделния ден по начин, който не може да е угоден Богу, Хенри се смръщва неодобрително. В неделния ден той си позволява само да отиде на църква — два пъти, да посети брат си, да разговаря с госпожа Фокс (ако има тази възможност), и да чете религиозна литература. Но я чуйте какво става отвън, пред прозореца! Нали тези звуци ни навеждат на мисълта за тежък предмет, който бива товарен на каруца — и някакви хора крещят напътствия с пълно гърло! Ето, носи се и възбуден кучешки лай, и окуражаващото подсвирване на собственика на кучето. Чуйте — това не беше ли детски глас? Някакво дете подвиква „хоп“! Нима целият свят вече е населен от тълпи, които работят и се веселят в неделния ден, тръгнали с танцова стъпка по пътя на брат му Уилям, интересуващи се единствено от личното си удовлетворение?

За Хенри неделният ден има далеч по-дълбоко значение — той не е обикновена проверка на богобоязливостта. Както и много други Божии закони, спазването на ограниченията в неделния ден изглежда прекалено строго и произволно определено, а всъщност е благ и полезен закон — като майчина грижа. (Не че Хенри има ясна представа от майчина любов, защото собствената му майка изчезна от детството му като снежен човек през дъждовна нощ, но е чел описанията на хора с опит в тази област).

Трескавият ритъм на съвременния живот не ни дава и минута покой, и само чрез спазване на четвъртата Божия заповед можем да бъдем обгърнати от благословена тишина. Нека никой не мисли, че научните интереси на Хенри му пречат да оцени удоволствието от ритане на топка или тичане на открито с куче; навремето, заради един бас, той преплува река Кам през декември, при това напълно облечен; гребеше като същински демон, фехтуваше се дяволски добре, а на кросовете тичаше, сякаш движен от парна машина. Но какво спечели той с всички тези усилия? Видя името си, гравирано върху различни посребрени трофеи, скъса доста обувки, спечели си и възхищението на някогашните приятели, които с радост би забравил. Здравото ръкостискане на Бодли, който изказва възторга си от чудесната му игра на една следобедна среща по крикет. (Спортист първа класа е този Ракъм! Става ужасно досаден, като се раздрънка за злините по света, но успееш ли да го отклониш от тази тема, си е най-свястното момче, което можеш да намериш!). Хенри се надява Господ да му прости, че е играл разни глупави игри, докато Англия е горяла в пожара на войната, както и това, че е приел приятелството на богохулници. Сега, докато чете Библията, шепнейки думите на глас, съчетаната сила на неговия и Божия глас успява да надделее над шума, вдиган от тези, които не спазват предписанията за неделния ден.

През седмицата Хенри си остава неспокоен човек. Сече подпалките на по-малки късове, отколкото всъщност му е необходимо; отива пеш до дома на госпожа Фокс в Бейзуотър с надеждата, че тя може да се появи тъкмо в момента, когато той минава оттам, после продължава, прекосява Хайд Парк и минава от другата страна; за него не е никакъв проблем да отиде пеш до гробищата Кенсъл Грийн без никаква определена цел. Но в неделя Хенри си почива и чете Библията, и му се ще всички мъже и жени да постъпваха по същия начин.

 

 

Нека сега оставим Хенри да си чете „Книга на Немия“ и да се върнем при Уилям Ракъм, обзет от трудолюбие като пчела в кошер. Той крачи из строго окастрените си градини и пуши лула… о, не, това не е Уилям, нали? Това е друг ниско подстриган, среден на ръст мъж — градинарят Шиърс. Къде тогава е Уилям? Работниците вече са си отишли, а госпожа Ракъм се е оттеглила на горния етаж. Къде е господарят на дома? Ако попитате Лети, тя ще ви каже, че е отишъл в града.

Неделите могат да бъдат много забавни в центъра на Лондон — при всички положения тук е по-оживено, отколкото в Нотинг Хил. Срещаме Уилям, който крачи из градините край Темза и наблюдава как се забавляват тези, които не спазват Божия закон. В разрез с неписаните правила много хора се разхождат с лодки по Темза, ловят риба, играят футбол, пускат гълъби. Уилям не участва в техните занимания, просто крачи край тях, но му е забавно да ги гледа мимоходом. Никой не би могъл да го сбърка с някой от тези нещастни труженици, изпълващи единствения си свободен ден с колкото е възможно повече удоволствия — той се отличава от тях по елегантното облекло и целеустремената походка.

„Какъв забавен цирк е този свят!“, мисли той, докато гледа триковете на гълъбарите и усилията на неделните ухажори да убедят кискащите се дами на сърцата си да потеглят с тях по тъмните води на Темза. След толкова време той отново е открил простата наслада… как да го кажем? Да наблюдаваш околните, вместо да се взираш в себе си (да, добра фраза, трябва да я използва при случай!).

Никакви мрачни размисли повече! Вместо това ще гледа напред! Отлични девизи за един мъж, особено ако банката му внезапно е сменила тона от враждебен на дружелюбен. Усещането, което изпитваше, докато наблюдаваше как дълговете му се изпаряват, а наличността на негово име се увеличава с все повече нули на сметката и все повече акри поземлена собственост, отклони мислите му от собствената му личност. Или, за да бъдем по-точни, той престана да търси своята личност вътре в себе си — вместо това наблюдава Уилям Ракъм, директор на парфюмерийната верига „Ракъм“ — как отива тук и там, върши това или онова, постига определени резултати, отбелязва определени постижения.

По една пътека, съседна на тази, по която върви Уилям, някакъв мъж кара велосипед — потта по челото му блести на слънчевата светлина, очите му са облещени от усилието да не се отклонява от пътя пред себе си. Каскетът му е нахлупен ниско над очите, за да не го отвее вятърът, под козирката се развява смехотворен, разрошен от вятъра перчем. Горкият заблуден човечец! Колко по-добре би било да подстриже ниско косата си, както постъпи директорът на „Ракъм“! Дългите коси са остарели превземки — късата коса е стилът на хората, които гледат към бъдещето.

Докато върви, Уилям попипва бакенбардите си — те са се сраснали много елегантно с новоотгледаните мустаци и брада, които, за разлика от косата по главата му, не са руси, а с наситен кестеняв цвят. Не суетата го кара да очаква с нетърпение мига, когато ще се погледне в огледалото — той се наслаждава на тучната кафява растителност в по-естетски смисъл; не е необходимо това да е цветът на мустаците му, би могъл със същия успех да бъде цвят на тютюн, на кората на някое дърво, или дори на току-що нанесен слой боя.

Една футболна топка се търкулва на пътя му; без да се замисля, той я ритва обратно към играещите — в крайна сметка вече може да си позволи хиляди лъскания на обувките.

Приятно му е и това, че полицията е била подкупена с безплатна бира и някой и друг шилинг да позволи на някои кръчми да работят и в неделя — защото установява, че от много ходене ожаднява. Може би трябваше да наеме файтон, за да отиде до фабриката, където се бутилират парфюми, вместо да се отклонява от пътя си, за да мине през парка, но времето е толкова хубаво, че му се стори жалко да пропусне тази възможност. Освен това не трябва да забравя и ползата за храносмилането — яде прекалено много на обяд и една такава здравословна разходка ще раздвижи червата му.

Но пък ако има нещо, което не му се иска, е днес следобед да лежи в прегръдките на Шугър, а под леглото да стои пълното нощно гърне (дали няма възможност да поръча да инсталират ватерклозет в стаята й! В бъдеще, да, и това ще стане в бъдещето!).

 

 

Последната половин миля до фабриката му идва в повече и той повиква един файтон. Излишно е да се преуморява, пък и непосредствените околности на фабриката не са никак живописни. От двете й страни се редят мръсни бараки, в които уличните търговци заключват количките си, а по цялата улица се търкалят лигавите останки от плодове и зеленчуци, които са вече толкова изгнили, че не стават за крадене.

Но сред цялата тази мръсотия се крие едно пристанище на трудолюбие и изобретателност, под ненатрапчивото прикритие на почернели тухлени стени. Наскоро, когато Ракъм старши разведе Ракъм младши из трите им фабрики, тъкмо тази, фабриката за бутилиране, заинтригува най-много Уилям. Оказа се, че измамната й външност крие вълшебен интериор — миниатюрно копие на „Кристъл Палас“ от стъкло и метал, в постоянно движение, също като въртележка. Свръхчовешкото в тези устройства беше привлекателно и, колкото и да бе странно, не бе несъвместимо с принципите на естетиката. Още от първото си посещение тук Уилям постоянно си задава въпроса как ли изглежда постройката, когато в нея няма работници и машините са спрели.

Застанал най-сетне пред масивната желязна порта на фабриката, той е обзет от приятно вълнение, докато пъха ключа в ключалката. Още няколко крачки, и той пъха втори ключ в ключалката на голяма двукрила врата.

Неговата фабрика е просторна, тъмна и тиха като църква. Сега, когато я вижда в отсъствието на баща си, без работници и виеща се пара, които да отклоняват вниманието му, осъзнава за първи път действителните размери на това, което е наследил. Пристъпва със страхопочитание по посипания със стърготини под на помещението с размери на градски площад, вдига поглед нагоре, към големите галерии, стръмните улеи и лентите, по които се движат стъклениците, към тръбите, големи като колони, които се издигат от огнищата до тавана, тъмните решетки и блестящите от чистота маси; всички тези гигантски скулптури, издигнати в чест на парфюма. Каква красота се крие в равномерно разположените нитове, в съвършените геометрични фигури, оформени от подпорите и напречните греди, в хилядите миниатюрни стъклени шишенца, готови да бъдат напълнени. Как хубаво би си играл тук, когато беше малко момче! Но когато бяха деца, баща му водеше във фабриката само Хенри, никога Уилям. А какво ли си е мислел малкият Хенри за този дворец, съзнавайки, че короната на тази империя го очаква? Уилям не си спомня брат му поне веднъж да е казвал нещо за тези посещения. Несъмнено Хенри още тогава се е стремял към светилища от съвсем различно естество.

— О, аз хранех големи надежди за това момче — бе споделил баща им с Уилям, когато двамата обикаляха заедно фабриката. — Имаше и ум, и смелост в изобилие, и се надявах, че зрелостта ще го превърне в… е, в нещо по-добро от свещеник във всеки случай.

„Дестилация на духа на Хенри до есенцията на практичността, а?“ — канеше се да отвърне Уилям, но съзнавайки, че баща му не е в състояние да оцени метафората, си замълча. Вместо това прибегна към банални дипломатични фрази.

— Не се тревожи, татко. Всички ние съзряваме по различен начин. Всяко зло за добро, нали? Нека се радваме на бъдещето! — и той постави ръка на рамото на баща си — жест, толкова необичаен по своята смела интимност, че и двамата се почудиха как да реагират. За щастие чувството за вина, че е оставил сина си да страда в бедност по Коледа, вместо още тогава да му помогне, продължаваше да владее съзнанието на стария човек, така че и той потупа Уилям по рамото в отговор.

Сега, вече сам, Уилям излиза в задния двор на фабриката и оглежда купчините въглища, масивните талиги, пред които лежат струпани и усукани юзди и мундщуци. Протяга облечената си в ръкавица ръка и докосва един куп сандъци, подготвени за пълнене — така, както човек би докоснал някоя статуя в парка. Колко жалко, че всичко тук трябва да бездейства в неделя! А, Уилям не се и съмнява, че работниците имат нужда от почивка и обръщане към религията един път седмично, но все пак си е жалко. В ума му се ражда идеята за разказ, озаглавен „Автоматът-безбожник“ — в него ще се разказва за изобретател, създал механични подобия на човешки същества, които да работят във фабриките в неделя. Но накрая механични подобия на свещеници нахлуват във фабриката и убеждават механичните работници да зачитат седмия ден. Ха!

Уилям се стряска от внезапен силен трясък зад гърба му. Обръща се рязко, но установява, свел очи надолу, че само едно малко кученце се е измъкнало изпод нестабилно наредена купчина с подпалки. Прилича много на уличното куче, което се навърта около дома на семейство Ракъм, само че е женско.

Животното не смущава Уилям, но го обзема тревога, че то може да навреди по някакъв начин на собствеността му. Затова той вдига един от многобройните обгорели ръжени, които се търкалят по земята, и започва да го размахва заплашително. Кучето побягва в облак от стърготини и мръсотия. Задоволството, обзело Уилям от резултата на действията му, отстъпва място на съжаление, когато установява, че заключвайки добросъвестно всички врати и порти зад себе си, не е оставил изход за животното-нарушител.

Той поглежда часовника си, решава, че е гладен, и се упътва обратно към централния вход. Тайно се надява да открие кучето там, очакващо покорно да бъде изхвърлено, както се полага, но не го вижда никъде, и с известно съжаление го оставя във фабриката, завъртайки ключа с метално издрънчаване.

 

 

В стаята си на горния етаж в дома на госпожа Кастауей, Шугър работи по своя роман. В съседната стая Ейми Хаулет пъха дръжката на едно китайско ветрило в ануса на някакъв училищен директор, който я посещава всяка неделя именно с тази цел. На долния етаж Кристофър играе „джин руми“ с Кейти Лестър. Двамата редят картите върху мека купчина изгладени и сгънати чаршафи. Госпожа Кастауей дреме, отпуснала глава на бюрото си. Блестящото лепило се точи по страницата на албума с изрезки и бавно засъхва, добило матов отблясък на глазура. Шумът откъм Силвър Стрийт е толкова приглушен, че Шугър чува възторжените стенания на училищния директор. Опитва се да различи някакви думи, но смисълът им не може да оцелее при преминаването през стената.

Шугър отпуска брадичка върху кокалчетата на пръстите, с които стиска писалката. На страницата между облечените й в коприна лакти свети мокро от мастило недовършено изречение. Героинята на романа току-що е прерязала гърлото на някакъв мъж. Проблемът е как по-точно би протекла кръвта. „Тече“ е прекалено мека дума; „плисва“ предполага известна небрежност; „руква“ отпада, защото е употребила думата в друг контекст преди няколко реда. Ако напише „лее се“, излиза, че мъжът има някакъв контрол върху положението, а случаят съвсем определено не е такъв; „процежда се“ е много слабо и неподходящо за ожесточението, с което жената е посегнала върху него. Шугър притваря очи и наблюдава ярката сцена, която се разиграва в съзнанието й — как кръвта тече от прерязаната шия. Когато чува предупредителното издрънчаване на звънеца, тя подскача изненадано.

Оглежда набързо спалнята си. Всичко е спретнато и подредено. Писанията й са скрити, с изключение на този единствен лист на бюрото.

„Бълва“ написва Шугър, озарена от закъснялото провидение с думата, от която се нуждае. Връхчето на писеца е засъхнало и думата е написана с петна и почти нечетливо, но ще я поправи по-късно. А сега да пъхне бързо листа в гардероба! Ще остане време и да се изпикае набързо и веднага да изпразни нощното гърне през прозореца; вече е забелязала, че господин Хънт реагира с раздразнение на неприятни миризми.

 

 

Часове, много часове по-късно Уилям Ракъм се буди от дълбок сън без сънища в топло и ароматно легло. Той е доволен и отпуснат, макар и в първоначалното замайване да не може да разбере къде точно се намира и кое време на денонощието е. Над главата му, през тънкия плат на завесите, се процежда светлина на газена лампа. През прозореца се вижда само пълен мрак. Шумолене на хартия му подсказва, че не е сам в стаята.

— Какво, по дяволите… — мърмори той.

До него в леглото има друго тяло. Той вдига глава и вижда Шугър, облегната на възглавниците, която чете „Лондон Джърнъл“. Облечена е в нощна риза, по пръстите й има мастилени петна, но иначе изглежда точно така, както когато я видя, преди да заспи.

— Колко е часът?

Тя се навежда от леглото, отвивайки тялото си. Лющещите се шарки на ихтиозата изпъстрят задника й като следи от бичуване, но се редят в съвършена симетрия, сякаш я е бил някой обезумял естет.

Тя се търкулва обратно към него и му подава жилетката, от чийто зинал джоб виси верижката на часовника.

— Боже мили! — възкликва той, когато го поглежда. — Десет часът! Вечерта!

Шугър се нацупва и го погалва по бузата със своята люспеста, изпоцапана с мастило ръка.

— Работиш прекалено много — гука тя. — Там е проблемът — не си почиваш достатъчно.

Ракъм примигва замаяно и прокарва пръсти през косата си, стреснат за миг (преди да се ориентира в спомените си), когато открива колко малко е останало от нея.

— Аз… аз трябва да си отида у дома — казва той.

Шугър повдига единия си дълъг, гол крак и отпуска стъпало на коляното на другия, за да му покаже влажния процеп между бедрата си.

— Надявам се — казва тя усмихнато, — че това тук е твоят втори дом.

 

 

В дома на семейство Ракъм часовниците отброяват единайсет удара. Всички са си легнали, с изключение на няколко прислужници, които все още чистят останките от мръсотия и стърготини — следи от работата на майсторите. Тази неделя в къщата беше много шумно, но най-сетне се е възцарило спокойствие.

Агнес Ракъм седи в леглото си. Стаята тъне в мрак, като изключим квадратното отражение на лунната светлина, което пада през прозореца и покрива коленете й като светла драперия. Агнес се чуди дали Бог не се гневи. Ако това е така, тя се надява Той да се гневи на Уилям, а не на нея. Ако беше осъзнала по-рано, че е неделя, щеше да се постарае повече да не върши нищо, или поне почти нищо.

Сьомгата, която яде на вечеря, й тежи на стомаха. Тя беше приготвена за Уилям, но той не се прибра за вечеря, затова Лети се канеше да прибере дребното лъскаво същество обратно в кухнята, за да може готвачката да го накълца и превърне в нещо подходящо за закуска — плънка за банички например. На Агнес й се стори жалко да се похаби безукорно оформеното телце на рибата и затова го изяде. Сьомгата беше сравнително малка, но за нея количеството беше прекалено. Въпреки това не можеше да спре. Искаше да види очистения гръбнак в чинията. И ето я сега, лежи в леглото и стомахът я присвива. Чревоугодничество — при това в неделя!

Къде ли е Уилям? В дните след сватбата той почти не напускаше общия им дом. После започна да излиза и да се връща пиян. Отскоро обаче пак излиза, но се връща трезвен. Къде ли ходи наистина? Какво толкова може да се прави в този студ, когато всички магазини са затворени? Сезонът на баловете още не е започнал…

Вероятно съществуват някакви сложни механизми, поддържащи английската цивилизация в изправност, чието обслужване е работа на мъжете. Нищо не се случва от само себе си; дори обикновеният стенен часовник, ако бъде оставен на произвола на съдбата, спира. Обществото като цяло би спряло движението си напред, ако мъжете не смазваха постоянно неговия механизъм — така предполага Агнес. Те са тези, които го навиват, чоплят и поддържат.

Откъм входната врата се разнася звън. Ето го! Агнес си представя как Лети тича с лампа в ръка, надолу по прясно полираните стълби, как прекосява фоайето, застлано с новите килими, и отваря вратата на господаря. Толкова е тихо, че тя чува гласа на съпруга си, който отеква долу. Не можа да различи думите, но долавя тона и настроението му. Гласът на Уилям е жизнерадостен и авторитетен; трезвен е като свещеник. Сега двамата с Лети се качват по стълбите; Уилям казва:

— Веднага да си лягаш! Горкото момиче!

Явно няма да иска вечеря; и слава Богу, нали лакомата му жена изяде цялата сьомга!

Агнес не може да разбере на какво се държи тази промяна у него. Само преди няколко месеца завръщането му късно вечерта би било съпроводено от препъване и ругатни по стълбите. А какво да кажем за пристъпите на ярост, в които изпадаше всеки път, когато тя споменеше нещо за пари или за баща му? Всичко това изчезна напълно, сякаш не е било нищо повече от лош сън. Ракъм старши и Ракъм младши внезапно станаха неразделни, а тя, Агнес, вече не трябва да се лишава от нищо, и не й липсва нищо, освен здраве.

Тя чува стъпките му — почти ги чувства — когато той минава край вратата й. В това няма нищо необичайно; не са спали заедно от години. Всъщност страхът, че тази вечер той може да наруши негласното им споразумение и да влезе в стаята й я обзема за миг, мъчителен както винаги. Въпреки това трябва да признае, че напоследък той е много мил с нея — може да се каже дори, че никога не се е държал толкова очарователно. Допитва се до нея по всички въпроси, почти никога не казва нещо, което може да я наскърби, и вчера дори й каза, че не е необходимо вече да си шие сама роклите, след като шевната машина вече не й доставя удоволствие; че можела да си ги поръчва както преди.

Но за нея е полезно да ги шие сама, и тя го знае. Това дисциплинира съзнанието, поддържа гъвкавостта на пръстите, а не е толкова досадно като бродирането на гоблени. Но като става дума за гоблени — дали сега, когато разполагат с повече пари, ще може да си осигури помощница за бродирането на гоблена по картината на Ландсиър „Властелинът на долината“? Когато го завърши, ще изглежда страшно внушително, а й тежи от толкова време на съвестта, че не може да помисли за него, без веднага да се сети за най-тежките месеци от болестта си. По-голямата част от елена е завършена, както и по-интересните части от пейзажа; само че мисълта за многото планини и цялото това небе кара сърцето й да се свива. Не може ли някой друг да го довърши вместо нея? Някоя от шивачките, които пускат съобщения в дамските списания (ЕЛСПЕТ — довършвам плетива и т.н. на умерени цени. Адресът е в редакцията)?

Да, утре ще попита Уилям.

Очите на Агнес смъдят от недоспиване. Взира се в светлата шарка, която очертава светлината от прозореца върху завивката й. Сенките на прозоречната рамка делят светлия правоъгълник на четири квадрата и внезапно й заприличват на християнски кръст. Дали това не е поличба? Дали Бог не е сърдит, задето даваше напътствия на работниците за тапетите? Но нали само говореше? Тя самата и пръст не е помръднала! А ако беше мълчала, щяха да поставят декоративния фриз на погрешна височина! Пък и тогава не се беше сетила, че е неделя!

Изнервена, тя се измъква от леглото и спуска завесите. Кръстът остава навън, а стаята потъва в пълен мрак. Мушва се обратно под пухената завивка, придърпва я до шията си и се опитва да си представи, че е отново в старата къща, че се е върнала във времето на невинното си детство. Поради отсъствието на видими доказателства за обратното, ще й е по-лесно да повярва, че нищо не се е променило от времето, когато спеше спокойно в семейния дом.

Но и в пълния мрак споменът й за старата къща е омърсен от действителността. Колкото и да се опитва, не може да се пренесе в детството — такова, каквото трябва да е било; не може да пропъди от спомените си лорд Ънуин и да го замести с истинския си баща. Всеки път, когато се опитва да си представи лицето на баща си, познатата снимка отказва да оживее, а вместо това пред нея се изправя силуетът на осиновителя й, мълчалив и присмехулно усмихнат.

Тя потиска уплашеното си изхлипване, придърпва една възглавница от другата страна на леглото, където е мястото на Уилям, и я притиска към гърдите си. Прегръща я здраво и заравя лице в ароматната ленена тъкан.

 

 

Сега вече са изгасени всички светлини в къщата, с изключение на лампата в кабинета на Уилям. Цялото домакинство е по леглата, наредени като кукли в кукленска къща — освен господаря. Ако домът на семейство Ракъм беше наистина куклена къща и можехте да повдигнете покрива, за да надникнете вътре, бихте видели Уилям по риза, седнал зад бюрото си, как прехвърля насъбралата се кореспонденция — в нея няма нищо интересно, можете да ми вярвате. В друго помещение, на другия край на етажа, бихте видели детско телце, свито в креватчето, което вече му е отесняло — това е Софи Ракъм, която все още не представлява никакъв интерес. В следващата стая ще видите Агнес, усукана в бялата завивка. На възглавницата се вижда само русата й глава — като трошица сладкиш в лъжица сметана. А вътре в повдигнатия покрив, който държите в ръка, прислужниците ще лежат с главите надолу в своя тавански кошер, нахвърляни заедно с оскъдните си притежания между гредите.

Свещта на Уилям гори още малко, после той затваря големия бележник и протяга късите си крайници. Доволен е от себе си; отхвърлил е още една скучна неделя, изпълвайки я с колкото е възможно повече удоволствия и колкото е възможно по-малко религия. Сваля връхните си дрехи, навлича нощната си риза, гаси светлината и се пъха между завивките. Само след минути вече похърква тихичко.

Агнес също се е унесла. Една мъничка, обърната с дланта нагоре ръка се измъква изпод завивките и се плъзва към края на леглото. Тогава едната ръка на Уилям се протяга насън към края на неговото легло, в посока към Агнес. Скоро двете им ръце са подредени така, че ако това наистина беше къща за кукли, бихме могли да си представим не само как повдигаме покрива, но и как измъкваме една преградна стена и събираме двете спални в една, съединявайки ръцете на брачната двойка като закопчалка на огърлица.

Но тогава Уилям Ракъм започва да сънува и се обръща на другата страна.