Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (11)

Десет

Спалнята на Агнес Ракъм, чиито прозорци никога не се отварят, а вратата й е постоянно затворена, всяка нощ се изпълва с дъха й. Едно по едно издиханията се плъзгат по възглавницата надолу към пода; после, дъх по дъх, се издигат и натрупват едно върху друго като невидими перца, докато достигнат тавана, и купчината става все по-плътна с всеки изминал час.

Вече е сутрин, и човек трудно би повярвал, че се намира в спалня; по-скоро сякаш сме се озовали в най-малката фабрика на света, която е работила цяла нощ с единствената цел да превръща кислорода във въглероден двуокис. Неволно се обръщате към завесите; те са спуснати и висят неподвижно, сякаш са издялани от камък. Тъничък лъч слънчева светлина прониква в мрака през един процеп на кадифената тъкан. Той пада върху дневника на Агнес, отворен на вчерашната страница, и осветява един ред, написан от нея.

„Наистина трябва да излизам по-често“, упреква се тя с мънички тъмносини буквички, толкова ситни, че трябва да примижите, за да ги прочетете.

Хвърляте поглед към леглото, предполагайки, че ще я видите, все още сгушена под завивката. Но нея я няма.

 

 

Агнес Ракъм спазва нов режим. Всяка сутрин, когато успее да го уреди, тя се разхожда по улицата пред дома си — сама. Има намерение да се поправи, пък ако ще това да я довърши.

Сезонът наближава, останало е ужасяващо малко време, през което може да възстанови някои жизнено необходими умения — като например да може да върви без чужда помощ, на по-големи разстояния от тези, които изминава между четирите стени на дома си. Животът в светското общество не е нещо, което човек може да извършва спонтанно; налага се да се упражняваш с тази цел. Ако съберем половин дузина обиколки на една бална зала, се получава почти миля.

Затова и Агнес се разхожда. Колкото и да е странно, доктор Кърлоу е преценил, че решението й е правилно — казва, че не й достигали някакви телца. Никой не възразява, когато, няколко пъти седмично Клара я изпровожда до външната врата, а после, с чадърче в ръка, тя започва да пристъпва плахо по тротоара, съвсем сама, ослушвайки се плахо за шум от конски копита по пустата, настлана с калдъръм улица.

Уличното куче, което лагерува пред портите на Ракъмови, я посреща почти винаги, но Агнес не се бои от него. То никога не й е давало повод да се страхува, никога дори не е излапвало към нея. Всеки път, когато тя минава край него, влачейки крака, бранейки се от ужасния вятър, който дърпа полите и чадърчето й, кучето й вдъхва увереност, помахвайки опашка, с дружелюбната си прозявка, че е приятелски настроено. Прилича й на неестествено голям къс неделно печено — тъмнокафяво и тумбесто, а очите му са по-дружелюбни от очите на което и да било живо същество, което познава. Наистина, веднъж изцапа обувките си в изпражненията му; тогава изпита отвращение към него, но не показа погнусата си, за да не засегне чувствата му — или пък да го предизвика да прояви злина. Един друг път го видя да ближе някаква част на тялото си, която беше яркочервена като одран пръст, само че не можа да разпознае органа, а предположи, че това е някакъв израстък, типичен за кучетата, естествено продължение на гръбнака или нещо подобно, което при това животно се е възпалило. Мина покрай него с неловка съчувствена усмивка.

Що се отнася до представителите на човешкия род, то Агнес много рядко се натъква на такива. Нотинг Хил наистина вече не е толкова затънтено място като преди, но е и още много далеч от това да се превърне в част от столичния град. Ако човек подбира внимателно улиците, по които минава, може да се съсредоточи върху задачата да мести краката си един след друг, без допълнителното предизвикателство, което представлява срещата с други пешеходци. Кенсингтън Парк Роуд е най-оживена, защото по нея минава омнибусът. Агнес винаги избягва тази улица, ако й е възможно.

Всяка сутрин успява да стигне малко по-надалеч. С всеки изминал ден силите й укрепват. Пет нови рокли са вече готови, а шестата скоро ще бъде завършена. Градината изглежда удивително добре, благодарение на Шиърс. А и Уилям постоянно е в толкова добро настроение, въпреки че (няма как Агнес да не го забележи), напоследък наистина изглежда някак по-възрастен, заради брадата и мустаците.

От деня, когато тя припадна за последен път, двамата не са закусвали заедно, но привикнаха да се срещат на масата за обяд. Според Агнес така е много по-сигурно. Освен това сутрешната разходка й осигурява добър апетит, така че не й се налага да се притеснява, задето чопли някое недоядено късче храна, докато Уилям поглъща своята порция и я пита дали се чувства добре.

Днес и двамата се хранят с еднаква наслада. Готвачката е надминала себе си с един невероятен желиран специалитет от свинско, шунка, варен език, гъби и колбас. Храната има извънредно елегантен външен вид и е толкова вкусна, че им се налага на два пъти да викат Лети обратно, за да им нареже още парчета.

— Чудя се какво ли е това — казва под нос Уилям, изчопляйки едно късче от желето.

— Парченце от шамфъстък, скъпи — отвръща Агнес, горда, че знае нещо, което не е известно на съпруга й.

— Виж ти — заявява той и за нейно удивление поднася лъскавата трошица към носа си и я подушва старателно. Напоследък е започнал да души всичко — новите растения в градината, лепилото за тапети, боята, салфетките, хартията за писма, собствените си пръсти, дори обикновената вода.

— Носът ми трябва да се превърне в най-чувствителния орган на тялото ми, скъпа — казва той обикновено и сетне се впуска в обяснения за почти недоловимата (но извънредно важна в парфюмерийния бизнес) разлика между едно цветно венчелистче и друго. Агнес е доволна, задето той е така твърдо решен да овладее по-фините подробности от професията си, още повече, че благодарение на нея те се сдобиха така бързо с предостатъчно средства за живот, но все пак се надява, че той няма да продължи да души всичко и по време на сезона, особено в смесена компания.

— О, казах ли ти? — обръща се Уилям към нея. — Довечера отивам да видя Великия Флатели.

— Той нещо общо с парфюми ли има, скъпи?

Уилям се подсмива.

— И така може да се каже.

После забива лъжицата дълбоко в сливовия пудинг и пояснява:

— Не, скъпа. Той е артист.

— Трябва ли да го познавам?

— Много се съмнявам. Явява се на сцената на мюзикхол „Лъмли“.

— О, разбирам.

Би трябвало с това разговорът да приключи, но Агнес е разяждана от съзнанието, че не е в крак с новостите. След минута добавя:

— „Лъмли“ си е същият като преди, нали?

— Какво имаш предвид, скъпа?

— Искам да кажа, заведението не се е… издигнало по някакъв начин?

— Да се е издигнало ли?

— Да е станало по-модно… на по-високо ниво… — думата „класа“ й убягва.

— Не, струва ми се, не. Предполагам, че ще бъда заобиколен от мъже с платнени каскети и беззъби жени.

— Е, ако това ти харесва… — отвръща Агнес и прави гримаса. — Приготвеният с лой пудинг е прекалено тежък за стомаха й, от желирания деликатес вече започва да я наболява жлъчката, но на едно малко парче от обедния сладкиш не може да се устои.

— Човек не може да живее само с висока култура — заявява мъдро Уилям.

Агнес дъвче сладкиша си. Той също се оказва по-тежък, отколкото е очаквала, а освен това тя не може да пропъди дразнещото съмнение, че може да пропусне нещо.

— Ако ти… — Агнес се колебае. — Ако срещнеш някого там… в „Лъмли“… имам предвид някоя важна личност, с когото е възможно да се запозная през сезона… Ще ми кажеш, нали?

— Разбира се, скъпа — той повдига парче от сладкиша към носа си и започва да души. — Касис, стафиди, портокалови корички, киснати в шери. Бадеми. Ким. Мускатово орехче… Ванилия — и се ухилва, сякаш очаква аплодисменти.

Агнес се усмихва вяло.

 

 

На по-малко от половин миля от дома на Ракъмови, госпожа Емелин Фокс, облечена за излизане, но все още в кухнята си, кашля в една гоена кърпичка. Днес времето не й понася; в атмосферата има нещо потискащо, което й докарва главоболия, а и гърдите я стягат. Но ще трябва да се постарае да се оправи до утре, за да не пропусне редовните обиколки на Дружеството за спасение.

Обмисля дали да не прескочи до дома на баща си, за да му войска някакво лекарство, но решава, че това само би го разтревожило. Освен това, кой знае какви спешни случаи трябва да обслужва, понесъл своята чанта с медикаменти и инструменти? Защото бащата на Емелин е доктор Джеймс Кърлоу, а той е много зает човек.

Вместо това тя взема едно прахче за храносмилане и отпива глътка какао, за да си оправи вкуса. Освен че убива вкуса на лекарството, какаото я сгрява — не само студените й ръце, в които държи чашата или скрития в корема чувствителен стомах, но и цялото й тяло. Всъщност внезапно й става прекалено топло; избилата по челото й пот щипе кожата й, чувства ръцете си спарени в тесните ръкави. Излиза припряно през кухненската врата в градината.

Къщата й е по-голяма от къщата на Хенри, градината също, макар да е по-занемарена от времената на разцвет, когато съпругът й по цял ден си намираше работа в нея. Бъртрам имаше ексцентрични вкусове и непрекъснато се опитваше да отглежда някакви екзотични зеленчуци за готвене, които връчваше на готвачката (в онези, дни разполагаха с готвачка). В градината все още растеше „черен корен“, полузадушен от бурени, имаше и няколко оцелели корена „козя брада“. Татко пращаше от време на време собствения си градинар, за да окоси най-избуялите бурени и да почисти павираната алея, за да има откъде да минава Емелин, но бурените вилнеят цяло лято, а през зимата само дебнат притихнали. Сега отново се връщат към живот с пищната си зеленина, а голямото, подобно на ковчег ограждение, в което Бърти отглеждаше чудовищно едра целина (как наричаше това растение — артишок?) — е затлачено от посивяла, изтощена пръст.

Бърти винаги се отнасяше с безразличие към всичко трайно и устойчиво — вълнуваше го само сензационното и преходното. Но беше добър човек все пак. Домът, в който живяха двамата, бе прекалено голям за нея сега, когато остана сама, но тя продължава да живее тук заради него — в негова памет. Той извърши толкова малко неща, достойни да бъдат запомнени, и никога не сподели някоя своя по-дълбока мисъл (ако изобщо е имал такива); за нея най-добрият начин да си припомня брака им беше да остане да живее в общия им дом.

Сега Емелин стои в градината с чашата какао в ръце, ветрецът охлажда трескавото й чело. Скоро ще се почувства по-добре. Не е болна. Трябваше снощи да отвори прозорците, да проветри къщата след неестествено горещия за сезона ден. Сама си докара това главоболие.

Тя допива остатъка от какаото. Животворното му въздействие вече се усеща, тя има чувството, че сетивата й се изострят. На какво ли се дължи това? Какаото сигурно има някаква скрита съставка, която влива в лениво течащата й кръв нещо обезболяващо или дори стимулиращо. По своя незабележим начин тя като че ли не се различава особено от жертвите на опиатите, които среща по време на работата си в Дружеството за спасение — постоянно замаяните жертви на морфина, които не могат да задържат вниманието си върху словото Христово в продължение на повече от две минути, зачервените им очи веднага започват да блуждаят. Тя се усмихва, отмята шава срещу ветреца, притиска ръба на чашата към брадичката си. Емелин Фокс, пристрастена към какаото. Започва да си представя собствения си образ на корицата на евтин криминален роман — маскирана престъпница, облечена в мъжки дрехи и с пелерина, която се измъква от полицията, като скача от покрив на покрив, а свръхчовешката й сила се дължи изцяло на злотворните зърна на какаото. Полицаите, останали на земята, протягат безпомощно късите си ръце към нея, зяпнали в гримаси на безсилен гняв. Единствено Бог може да я унищожи.

Тя отваря очи и потръпва. Потта под мишниците й е студена; гърбът й е влажен, по гръбнака й пробягват тръпки. Чувства в гърлото си драскане, което я кара да кашля непрекъснато. Но тя не иска да кашля — знае много добре как ще свърши това.

Когато се връща в къщата, Емелин измива тенджерката от млякото, избърсва отгоре печката, прибира бурканчетата с какао и захар. Много малко жени в кръга на познатите й имат изобщо някаква представа как се вършат подобни неща, дори ако предположим, че под смъртна заплаха биха се съгласили да ги извършат. Госпожа Фокс обаче върши всичко това, без да се замисли. Прислужницата й Сара не живее тук и ще се върне едва утре, но госпожа Фокс държи да помага на момичето, доколкото й позволяват силите. Според нея отношенията между тях са по-скоро като между леля и племенница, отколкото като между господарка и прислужничка.

О, да, госпожа Фокс е наясно, че дава повод за клюки, чийто основен източник са някои дами, според които тя е позор за доброто общество, прикрита революционерка, същинска грозновата якобинка. Те биха я пропъдили далеч от себе си — или по-скоро биха наредили да бъде пропъдена — ако това влизаше във възможностите им.

Злонамереността на посестримите й натъжава госпожа Фоке, но тя не полага особени усилия да се помири с тях, нито пък им отправя предизвикателства — защото не се стреми да бъде приета в домовете на дамите от висшето общество, а в къщите на бедняците.

Така или иначе, защо да се вдига толкова пара за вършенето на такива незначителни работи? Емелин е убедена, че в бъдеще всички жени ще извършват някаква полезна дейност. Сегашната система не може да просъществува — тя се намира в разрез и с Божиите закони, и със здравия разум. Не може да образоваме нисшите класи, да се стараем да им осигурим по-качествена храна и незамърсена вода, да подобрим начина им на живот и морала им, и същевременно да очакваме от тях да нямат по-високи амбиции от това да ни служат. Не може вестниците да са изпълнени с ужасяващи разкрития за човешки нещастия и същевременно да се очаква, че това няма да предизвика ответни действия. Ако непрекъснато се говори за едни и същи улици и коптори, ако се описват в подробности страданията на нашите братя и сестри, нима не е неизбежно християните от една все по-многобройна армия да запретнат ръкави да им помогнат и да търсят съдействие? Госпожа Фокс е убедена, че дори дамите и джентълмените, чиято съвест не ги измъчва, скоро ще установят, че няма откъде да набират прислуга, и всички, може би с изключение на най-богатите сред тях, ще трябва да опознаят всякакви странни предмети като парцала за под и кърпата за съдове например.

През идния век жени като мен няма да бъдат възприемани като ексцентрички, казва си пророчески госпожа Фокс, докато маже филията си с масло. Англия ще бъде пълна с дами, които ще работят за изграждането на едно по-добро общество, и които изобщо няма да поддържат прислуга в дома си. (Нейната собствена прислужница, Сара, живее при болния си дядо, и идва през ден, за да върши по-тежката работа, като срещу това получава добро заплащане, за да не свърне отново по пътя на проституцията. Сара струва собственото си тегло в злато, но дори такива помощници като нея ще изчезнат с времето, както ще изчезне и проституцията).

Емелин се пита дали една кратка разходка ще се отрази добре на белите й дробове. Приготвила е една торба, пълна с вълнени чорапи, и друга, пълна с ръкавици, които трябва да предаде на госпожа Лейвърс — идущия месец тя ще организира нещо за бедстващото население в Ирландия. (Фенианистка^[1]! — така ще кажат сигурно клюкарките. Или „Папистка!“) Домът на семейство Лейвърс е само на няколко минути оттук, а Емелин може да носи по една торба в двете си ръце, ако предположим, че торбите са горе-долу с еднакво тегло.

Всички стаи в дома на госпожа Фокс, с изключение на собствената й малка спалня са претъпкани с кутии, торби и пакети. Всъщност къщата й е нещо като неофициален склад на Дружеството за спасение, както и на още няколко благотворителни дружества. Емелин се качва по стълбите, наднича в стаята, където някога спяха с Бърти, и се убеждава, че това, което търси, не е тук. На парапета на стълбищната площадка, нестабилно закрепени, са натрупани куп преводи на Новия Завет на… Тя не може да си спомни на какъв език — човекът от Дружеството за разпространение на Библията ще дойде скоро да ги вземе.

Емелин не може да открие никъде ръкавиците и чорапите. Връща се долу, за да си намаже още една филия с масло — вкъщи няма нищо друго за ядене. В понеделник обикновено има доста остатъци от неделното печено, но вчера госпожа Фокс остави Сара да яде, колкото иска, без да подозира, че момичето се радва на апетита на лабрадор.

„За по-високопоставените от мен“, мисли Емелин, докато дъвче хляба, „аз съм достойна за съжаление вдовица, която едва се крепи на ръба на бедността; за по-нискостоящите от мен съм галеница на съдбата, която живее едва ли не в рая. Всички ние сме обект едновременно на отвращение и на завист. Всички ние с изключение на най-бедните, тези, които биха могли да живеят по-зле единствено в ада“.

Обзета от твърдо решение да намери чорапите и ръкавиците, тя се заема сериозно с търсенето им. Дори си слага шапката, за да подчертае твърдостта на намеренията си — да не би да бъде изкушена да се откаже. За своя радост открива торбите много скоро, поставени една върху друга в един шкаф. Но докато успее да ги издърпа, се вдига прах, и преди да успее да се овладее, тя започва да кашля, и кашля, и кашля, и кашля. Кашля, докато се отпуска на колене, по страните й потичат сълзи, треперещите й пръсти притискат носната кърпичка към устните й. После, когато пристъпът отминава, тя се отпуска в подножието на стълбите и започва да полюлява тялото си в опит да се успокои, вперила поглед в лъча светлина, проникващ през матовото стъкло на входната врата.

Госпожа Фокс не се счита за болна. По своя преценка тя е толкова здрава, колкото би могла да бъде всяка жена със слаби бели дробове по рождение. Освен това, като подхванахме темата за нейните слабости, тя не се счита и за грозна. Бог й е дал длъгнесто лице, но то й харесва такова, каквото е. Малко напомня на Дизраели, но с по-меки черти. Външността не й попречи да си намери съпруг, нали? А ако така и не си намери втори — е, един съпруг е напълно достатъчен. И за да се върнем на въпроса за здравословното състояние, вечно ухиленият и розовобузест Бърти беше този, комуто здравето изневери — не тя. Което доказва, че не клюкарките решават кой колко ще живее, а единствено Бог.

Поемайки си полека дъх, тя се изправя и се упътва към торбите. Взема по една във всяка ръка и проверява колко тежат. Еднакво. Емелин се упътва към външната врата, като спира само за миг, за да провери в огледалото дали косата й е в ред.

 

 

Някъде на изток, далеч от нея, Хенри Ракъм също кръстосва улиците. (Много ходене ви се събра днес! Не бихте могли да предвидите колко здравословно ще ви се отрази това постоянно вървене подир един или друг, нали?)

Хенри върви по една улица, по която не е минавал досега — виеща се, мрачна улица. Тук трябва да гледа къде стъпва, за да не се подхлъзне в изпражненията, трябва да следи изхода към всяка странична уличка, всеки вход, откъдето би могъл да бъде нападнат. Върви, стегнал мускули, решителността едва надделява над страха; може само да се надява (при тези обстоятелства няма право да се моли), че никой от познатите му не го е видял да потъва в този вонящ лабиринт.

Хенри знае през кои дни госпожа Фокс работи за Дружеството за спасение и през кои си е у дома; нейната програма е запечатана в съзнанието му, а според нея в понеделник тя е в почивка. Затова и избра днешния ден да дойде в Сейнт Джайлс — това е едно от местата, където тя би могла да прави своите обиколки. Потиска кашлицата, предизвикана от смрадта, и нагазва още по-надълбоко.

Само след няколко минути всякаква илюзия за почтеност изчезва; солидността и правите линии на Оксфорд Стрийт са невидими за окото и вече почти забравени, изтикани на заден план от кошмарния образ на упадъка — упадъка на самите улици, на порутените къщи от двете им страни, на плътта и духа на жалките им обитатели.

Наистина, казва си Хенри, тази част от града е като преддверие на ада, практически нещо като чакалня за екарисажа. Във вестниците пише, че тук се забелязва голямо подобрение в сравнение с петдесетте години на века, но как е възможно това да бъде истина? Той вече успя да забележи отрязана кучешка шава, гниеща в една канавка и червеите, плъзнали по оплезения й език; видя полуголи деца, които се замеряха с камъни, а изпитите им лица бяха разкривени от ярост и злорадство; видя безброй привидения от неопределим пол, които го следяха през изпочупените прозорци — с хлътнали очи и плът, почти толкова сива, колкото и дрипите, в които бяха облечени. Смущаващо голям брой от тях като че ли живееш под земята — в приземни етажи, до които се стигаше по тъмни стълбища, подобни на кладенци, а понякога и по разнебитени дървени стълби. Мокро пране, изпоцапано със сажди, висеше по въжета, опънати между прозорците; тук-там по някой дрипав чаршаф се вееше на вятъра като знаме, чиито отличителни белези са избелели кафеникави петна от кръв.

Хенри Ракъм е тук с една-единствена цел — да промени нещо. Той не може да се намеси така, както прави госпожа Фокс, но все пак може да предизвика някаква промяна.

Само минути след появата му към него се насочва някаква грозна жена на средна възраст, може би дори по-млада, навлякла пищна рокля по модата от епохата на Регентството, която обаче е цялата изпъстрена с кръпки. Тя не носи нито шапка, нито шал, а приветствената й усмивка разкрива всички зъби, които са й останали — може би е проститутка?

— Ще отделите ли няколко пенита за една нещастница, сър?

Значи е просякиня.

— За храна ли ти трябват? — пита Хенри, защото се бои да не го вземат за наивник. Копнее да прояви щедрост, но му се струва, че дъхът й мирише на алкохол.

— Вий го казахте, сър. Да хапна нещо. Умирам от глад, от вчера нищичко не съм яла.

Очите й грейват алчно, тя започва да кърши подпухналите си ръце.

— Ако искаш… — той се колебае, съпротивлява се срещу хищния й поглед, който теши душата му както птица тлъст червей. — Да те заведа на едно място, където продават разни неща за ядене? Ще ти купя всичко, което поискаш.

— О, не, сър — възкликва тя, видимо възмутена. — Че къде ще иде доброто ми име? Аз държа на него, деца имам.

— Деца ли? — през ум не му е минало, че тя може да има деца — няма нищо общо със закръглените майки с гладки лица, които е свикнал да вижда в църквата.

— Пет дечица, сър — уверява го тя, протегнала ръце, сякаш всеки момент ще сграбчи ръкава му. — Пет; двечки са ми още съвсем бебета, и ’се реват, пък мъжът ми ги не трае, сър, щото трябва да си почива. Почва да ги бие, сър, както са си в креватчетата, докато млъкнат. Та си мисля, сър, щото сте мил човек, ако дадете някое пени, да си купя „Майчина отмора“ от аптекаря, от нея спят като ангелчета.

Хенри вече е пъхнал ръка в джоба си, когато осъзнава ужаса на чутото.

— Но… но… трябва да убедиш мъжа си, че не бива да бие децата! — заявява той. — Може да се случи ужасно нещастие…

— Така е, сър, ’ма и той е толкоз капнал, нали се блъска по цял ден, иска да поспи през нощта, а бебетата са толкоз ревливи, нали ви казвам, едното млъкне, пък ревне другото — тежко е, сър, пък са ми шест.

— Шест ли? Нали току-що каза пет?

— Шест са, сър, ма едното е толкоз кротичко, се едно, че го няма.

Двамата изпадат в странна безизходица насред мръсната улица. Той стиска монетата в дланта си и се колебае. Тя облизва устни, страхува се да каже нещо повече, за да не отблъсне щедростта му.

— Децата не плачат от желание да причиняват неприятности — казва Хенри, който още се опитва да се пребори с представата как някой бие невинни дечица в леглата им. — Мъжът ти би трябвало да го знае. Плачат, ако са гладни или ако им е мъчно.

— Вий го казахте, сър — кима тя с готовност и се взира дълбоко в очите му. — Разбирате ме вий. Гладни са ами. И много, ама мноого им е мъчно.

Хенри въздъхва и прогонва подозренията си. Благотворителността е невъзможна без проява на доверие, или поне доброто желание да се поеме риск. Така да бъде, жената наскоро е пила нещо по-силно и се опитва посвоему да предизвика съчувствието му — и какво от това? Проявата на доброта няма да я поквари повече; пък и децата й, колкото и да са на брой, не бива да страдат заради греховете й.

— Ето — казва той, подава парите, а тя ги стиска в треперещата си ръка. — И гледай да ги похарчиш за ядене.

— Благодарим, сър, благодарим — грачи тя. — С таз малка монетка, дет’ за вас е едно нищо, сър, купихте хубава вечеря на една нещастна вдовица и дечицата й — само си помислете, сър!

Хенри се замисля, смръщил чело, а тя се шмугва в тъмната пролука между две къщи.

— Вдовица ли? — промърморва той, но жената е изчезнала.

В един свят, по-близък до идеалния, Хенри би имал на разположение няколко минути, за да обмисли тази среща и да прецени какво да прави по-нататък, защото го измъчва сблъсъкът на противоречиви чувства. Само че блясъкът на монетата е бил забелязан и от други обитатели на улицата — също толкова ясно, колкото биха видели фойерверк в небето над тях. От всеки ъгъл, от всяка дупка към него започват да се стичат дрипави човешки същества — очите им светят лукаво като на дребни хищници. Хенри продължава да върви напред, обзет от безпокойство, но същевременно и от странно безразсъдство. В кръвта му пулсира нещо, което превръща страха му в някакво съвсем различно усещане — чувство на повишена готовност, на необичайно единство между духа и тялото.

Първи до него стига някакъв подобен на невестулка човек, който куца невероятно силно. В едната си костелива ръка държи кожарски нож — високо, за да може Хенри да го види, но същевременно по начин, който намеква, че това е съвсем невинна вещ, все едно, че се кани да го върне някому. Според Хенри атмосферата е изпълнена не толкова с опасност, колкото с усещането, че се разиграва фарс.

— Давай парите — заявява дребосъкът със скърцащ глас и гримасничи като шимпанзе, без да престава да размахва острието на една ръка разстояние от гърдите на Хенри.

Хенри се взира в очите на нападателя. Човекът е с цяла глава по-нисък от него и сигурно наполовина по-лек.

— Бог да ти прости — изръмжава Ракъм и вдига юмруци, които по размер се доближават до ръбестия череп на нападателя. — Дано прости и на мен, защото ако направиш само още една крачка, кълна се, че ще те просна на земята.

Гъргорейки уплашено, дребосъкът започва да отстъпва, едва не се препъва в камък от настилката, обръща се и изчезва с куцукане. Няколко други обитатели на Сейнт Джайлс, които са се упътили към Ракъм, спират и също се оттеглят, решавайки, че той в крайна сметка не е такава лесна плячка, каквато изглеждаше.

Само един човек не се отказва; само един човек продължава да напредва към него. Това е хилава млада жена, облечена в нещо, което според Хенри е бяла нощница, наметнала върху нея черно мъжко палто, а за шал използва дантелено перде. Също като просякинята, и тя не носи шапка, но нежното й личице е по-свежо, а косата й — червена. Тя застава смело на пътя на Хенри и развързва небрежно шала си, разкривайки осеян с лунички гръден кош.

— Имате ръката ми за шилинг, сър — заявява тя, — и всяка друга част на тялото ми срещу два.

Ето на, каза го. Стои в сянката му и чака.

Най-неочаквано Хенри Ракъм бива обзет от пълно спокойствие, безплътна безметежност, каквато не е изпитвал и преди да потъне в сън без сънища. Това е моментът, от който се е боял и който е желал от толкова време — собственото му посвещаване в света на чувствените удоволствия, кръстосван от госпожа Фокс с достойнство и замах. Толкова често е виждал в представите си това момиче (или някое като него); и ето я сега тук, от плът и кръв. За свое облекчение той установява, че тя изобщо не е някаква прелъстителна сирена, а истинско дете — дете с гурелясали очи и драскотина на бузата.

Колко се страхуваше, преди да събере смелост и да дойде тук днес, че добрите му намерения са обикновена измама, крехка илюзия, съхранена единствено от една географска случайност. Как го преследваше страхът, че ако Бог някога го благослови да има своя енория, при първата обиколка на бедняшките улици ще попадне на такова беззащитно същество като това, което се е изправило насреща му, и ще се възползва от него! Но ето я тук — проститутка, уличница, пропаднало създание, което току-що му даде недвусмислено разрешение да постъпи с нея, както пожелае. А какво желае той? Тя диша повърхностно, с леко разтворени устни, вдигнала очи към него, в очакване на неговото одобрение, без да съзнава, че вече му е дала безценен дар — възможност да прецени истинската си природа. Той вече знае — каквото и да желае, към каквото и да се стреми грешното му сърце, то не е тази малка купчина от жалка плът и кости.

— Частите на тялото ви не са ваши, та да ги продавате, госпожице — казва той кротко. — Те са свързани в едно цяло, а то принадлежи на Бога.

— Тая дупка принадлежи на всеки, който мож’ да извади два шилинга — настоява тя.

Хенри трепва и бръква в джоба си.

— Ето — казва той и й подава два шилинга. — И ще ви кажа какво искам в замяна.

Тя накланя шава встрани. Пламъче на безпокойство трепва и смущава мъртвешкия покой в очите й.

— Искам от вас… — той замълчава, съзнавайки, че злото на този свят е прекалено неуправляемо, а той — лишен от моралното право да й нареди: „Иди си и недей вече греши!^[2]“ Вместо това полага усилие да се усмихне и да не изглежда толкова строг. — Това, което искам, е да приемете тези два шилинга като нещо, което вече не налага… — още докато думите излизат от устните му, озадаченото й изражение му подсказва, че тя губи нишката на разговора. — Ъъъ… искам да кажа, вместо това, което бихте сторили иначе, за да ги припечелите… — Тя продължава да го гледа смръщено, неразбиращо, прехапала със зъби долната си устна. — Това, което имам предвид… За Бога, госпожице, каквото и да искахте да сторите, не го правете занапред!

Тя незабавно се ухилва от ухо до ухо.

— Разбрано, сър! — и се отдалечава — с далеч по-видимо полюшване на долната част на тялото, отколкото той е забелязвал у почтените жени.

Междувременно Хенри е решил, че това му е достатъчно. Уморен е и копнее за сигурността и приличието, които царят в кабинета му на Горъм Плейс. Приливът на адреналин, който му позволи да се защити от подобния на невестулка дребосък, вече е спаднал, и странните примеси на вълнение които бяха останали като утайка след него вече не са възбуждащи, а просто го замайват.

С тежка стъпка той се отправя обратно към по-приличната част на града, където ще може да спре някой омнибус и да се заеме с предизвикателството да си изясни това, което научи днес. Но докато минава бързо през плетеницата от улички, хвърляйки бързи погледи в задънените улички и нишите с надеждата, че ще намери по-пряк изход от Сейнт Джайлс, той вижда… дали не се лъже? Да, това е просякинята, на която даде пари за храна — вдовицата с мъжа насилник и пет или шест деца.

Тя се е проснала на прага на някаква съборетина, полулегнала настрани, така че всеки може да я види, а полите й се стелят по дузината мръсни каменни стъпала. Зад нея, по-навътре в стаята, се е облегнал мъж, чиято коса е черна и щръкнала като четката на коминочистач. Той е облечен с плетена жилетка и военна куртка, със син шал на врата и широки панталони, на които жената е облегнала глава. Двамата си поделят нова-новеничка бутилка алкохол, разменят си я и се наливат, обзети от задоволство.

Хенри спира като закован и зяпва сцената, която се разиграва под носа му, само на двайсетина крачки разстояние. Прекалено стъписан, за да приближи към мъжа и жената, прекалено вбесен, за да продължи, той не помръдва от мястото си, стиснал юмруци. Между глътките жената го забелязва, и като го познава незабавно, възкликва:

— Я виж, Дъг! Ето го нашия спасител!

Двамата започват да се превиват от смях, кашлят и плюят, устните им са влажни от алкохола.

Хенри стои, изгубил ума и дума, с пламнали страни, забил нокти в дланите си — толкова силно е стиснал юмруци.

— Кажи му да се разкара, Дъг — казва жената, очевидно решила, че този намръщен мухльо й пречи да се наслаждава на пиенето. — Разкарай го оттук.

Грубиянинът прескача тромаво полите й, едва не пада по стълбите и застава пред приятелката си.

— Еееей! — изревава той. Тъй като ревът няма никакъв пряк ефект върху натрапника, той се обръща гърбом и смъква рязко панталоните си оголвайки кокалестия си, бял задник пред стъписания поглед на Хенри. Отново се обръща, с усукани около глезените панталони, и преценява ефекта върху досадника. Какво друго да направи? Без да подозира, че Хенри е скован не толкова от страх, колкото от гледката на чужд пенис, той стисва въпросния отпуснат орган и започва да пръска урина наоколо.

Хенри Ракъм, който е на няколко ярда извън обхвата му, въпреки това отскача назад с вик на отвращение. Жената също изкрещява — доброто й настроение отстъпва място на ярост, когато димящата течност опръсква полите й.

— Намокри ме, гнусен глупак!

Само след миг двамата вече се бият, той я шамаросва с ожесточение по двете страни, тя го блъска и рита по краката. Той се опитва да я овладее, като затиска с крак полите й, докато си вдига панталоните; но без каквото и да било колебание тя го халосва с бутилката джин — як удар с все сила, който го улучва право в кокалестото чело и човекът се търкулва надолу по стълбите.

— Божеее! — провиква се тя, докато алкохолът се излива в сребриста дъга на земята. Бутилката, останала като по чудо цяла, е закрепена отново на дъното си, и докато мъжът се гърчи в краката й, притиснал ръка към окървавеното си чело, тя налапва гърлото на бутилката и започва да смуче с ожесточение останките.

Ужасната магия, приковала Хенри на място, най-сетне изгубва силата си и той успява да обърне гръб на първите бедняци, които е опознал отблизо, и да тръгне, залитайки, към дома.

 

 

Тази вечер, седнал в мюзикхол „Лъмли“, заобиколен от мъже с платнени каскети и беззъби жени, Уилям Ракъм се наслаждава на факта, че отново може да си позволи да се яви на такова място, без да се опасява, че могат да го сбъркат с човек от по-долна категория. Сега, когато основите на богатството му укрепнаха, когато вече всички знаят, че е заел директорския пост (или поне всички, които държат да знаят „кой кой е“), почти не е възможно той да отиде някъде, без да чуе зад гърба си шепот: „Това е Уилям Ракъм“. Освен това сега, когато всяка негова дреха е от най-добро качество и ушита по последна мода, той може да бъде напълно спокоен, че дори простоватите хорица, които не биха могли да го разпознаят, могат да преценят, че той е заможен джентълмен — джентълмен, който за разнообразие проучва начина, по който се забавляват недотам заможните.

Разбира се, тази вечер тук той не е единственият изискан джентълмен, тръгнал по долнопробни заведения. Публиката в „Лъмли“ е пъстра смесица от простолюдие, подправено тук-там с по някой представител на доброто общество. Но на Уилям му е приятно да мисли, че се откроява и заради палтото си, гарнирано с боброва кожа, заради бежовия панталон и особено заради новия цилиндър — най-ниският в цялото заведение. (Не, не става дума за предишния нов цилиндър — това е новият му нов цилиндър — нима не виждате, че е по-къс?! Пък и не е купен от „Билингтън & Джой“ — изработен е в „Стейнфорт’с — шап кари за изискания вкус от 1732 година“, ако искате да знаете).

„Лъмли“ не е от заведенията, където на вратата поемат палтото и шапката ви. Това води до голямо потене сред доста навлечената публика, но поне така всички могат да сравняват тоалетите си. Въпреки това е трудно да се прецени колко лица от класата на Уилям присъстват тук тази вечер, тъй като залата е пълна, а всеки опит да се огледа тълпата бива възпрепятстван от дамските шапки, отрупани с пяна от дантели. Вечерта е доста напреднала и поради топлината, излъчвана от публиката и стотиците газени лампи, по-простите мъж свалят саката си и остават само по ризи, а жените си веят с евтини ветрила от хартия и тънки дъсчици.

На реда точно преди Уилям няма такива жени — жалко, защото той не би имал нищо против до него да достигне повей от някое ветрило. В крайна сметка той не е недосегаем за чувствата, изпитвани от по-нискостоящите; по челото му е избила пот, същата като тяхната, а под многото пластове дрехи тялото му се е спарило. Струйки пот се стичат до новоотгледаната му брада и предизвикват сърбеж, така че той едва удържа да не започне да се чеше. Прекалено много хора са натъпкани в това заведение. Не можеше ли да върнат известна част?

Той е окачил новото си палто на облегалката на стола, а новият бастун е на коленете му, защото му е ясно колко привлекателна би била сребърната дръжка за някой крадец. Предпочита да стиска здраво и раираните ръкавици от кучешка кожа, дори когато ръкопляска, без да съзнава, че отстрани изглежда тъй, сякаш пребива до смърт някакъв безпомощен гризач.

Вляво от него седят Бодли и Ашуел. Те също са доста навлечени, макар и не толкова, колкото Ракъм, защото познават по-добре „Лъмли“. Те също са уверени, че се отличават от стадото на простолюдието — както са били леко поотегчени на Парнас, са си казали: „Защо да не снизходим долу и да видим какво става в «Лъмли»?“. И сега, след като са огледали програмата, те действително очакват с нетърпение Великия Флатели: „Сензацията на сензациите! Вълшебникът на газовите емисии! Чуйте го и ахнете от възторг! Италия скандализирана! Франция в нозете му! Човекът, който музицира с въздух от стомаха си!“.

Вече са успели да изслушат едно хубавичко, но старомодно закръглено момиче, което изпълняваше хумористични песни, после видяха и „лондонския дебют“ на „Мистър Епидермис“ — старец, радващ се на странната способност да събира кожата на оголения си торс на цели шепи, и да окачва на диплите тежки предмети с помощта на метални щипки. Вече е осем и четвърт, а Великият Флатели още не се е появил. Уилям и двамата му приятели се присъединяват към недоволното мърморене, което съпровожда усилията на един спретнат дребен човечец на сцената да възпроизвежда звуците на птици, преследвани, улавяни и разкъсвани от различни хищници.

— Давайте Флатели! — изревава един груб глас, което кара Уилям да си каже, че простите хора могат да бъдат много полезни в случаите, когато ти се иска да кажеш нещо неучтиво. Други недоволници се присъединяват към първия и имитаторът на животни изчезва, преследван от явната злонамереност на публиката.

Най-сетне, в девет и двадесет и пет, прославеният италианец излиза на сцената. Появата му е съпроводена от изблик на всеобщ възторг.

— Buona sera, Лондон! — излайва той, разтваря ръце, за да прегърне летящите във въздуха аплодисменти и ги притиска към гърдите си като невидими букети. Въпреки добре зализаните черни мустаци, той е подозрително висок за италианец, а когато ръкоплясканията затихват и той започва встъпителното си слово, континенталният му акцент звучи фалшиво за префинения слух на хора като Ашуел. (Евреин. Залагам колкото искате, евреин е — прошепва той на Уилям).

— Необиджайният ми ’струмент — пояснява Великият Флатели, — е тук зад мен. Нозя го навзякъде зъз зебе зи. — Публиката започва да се киска, когато той хвърля демонстративно поглед зад гърба си. — Няма нужда да духате в него, да го натизкате и опипвате… — Избухва кикот сред групичката хомосексуалисти някъде в дъното на залата. — Ама звукът е мноогу деликатен. Жа ви помоля да слушате мнооогу, мноогу внимателну. Първата пиеса е крааазива стара английска песен. Казва се „Грийнслийвс“.

Флатели поставя пръст на устните си, за да помоли за пълна тишина, и се привежда напред. Асистент с невъзмутимо тържествена физиономия докарва на масичка с колелца голяма медна фуния за усилване на звука. Избутва масичката така, че лъскавият накрайник на фунията почти докосва задника на изпълнителя. Следва финален елегантен жест, с който Флатели отмята полите на фрака си и започва да пърди.

В продължение на няколко минути добре познатата мелодия на „Грийнслийвс“ трепти във въздуха, неуверено, но точно, също както когато я изпълняват на гребен или (ако насилим малко фактите) на фагот. После се понася смях, първоначално потиснат, но след това се надига като бурна вълна, та Уилям и приятелите му, които не са близо до сцената, трябва да се привеждат напред, съсредоточено заслушани.

 

 

Когато часовниците отмерват десет, Агнес Ракъм е вече в леглото си, в къщата, където се е възцарила мъртвешка тишина. Не е необходимо да пита прислугата — знае, че съпругът й още не се е върнал от града; проявява неестествено висока чувствителност към шума от отварянето и затварянето на всяка врата в къщата — понякога й се струва, че долавя вибрациите, които минават по пода и оттам нагоре по краката на леглото. Лежи на тъмно, в пълна тишина и мисли, просто си мисли.

В главата на Агнес, в черепа й, на един-два инча зад лявото око, се е загнездил тумор с размерите на яйце от пъдпъдък. Тя няма представа, че той съществува. Туморът присъства съвсем невинно; гостоприемният й череп му е направил място безропотно, защото такъв дребничък гостенин надали би могъл да създаде някакви проблеми. Туморът си спи там, мек, със съвършено овална форма. Никой никога няма да го открие. Има още двайсет години до зората на рентгеновата фотография, а що се отнася до доктор Кърлоу, каквито и части от тялото на Агнес да преглежда, той никога няма да почне да рови със скалпел в окото й. Само вие и аз знаем за съществуванието на тумора. Това е нашата малка тайна.

Агнес Ракъм също има своя малка тайна. Тя е самотна. В своята непроветрена стая с плътно спуснати завеси, сред гъстата невидима мъгла от парфюм и преработен от собствените й дробове въздух, тя се задушава от самота. Когато си припомня изминалия ден, не може да се сети за нищо, което би послужило за храна на самотното й сърце. Само лакомият й стомах получава предостатъчно — дори повече, отколкото е полезно за него. На късната вечеря яде (дори преяде) сама, на ранната вечеря яде (пак прекалено много) сама, за закуска и следобеден чай не можа и да помисли, защото я болеше жлъчката, обяда сподели с Уилям, но се чувстваше дори по-самотна, отколкото когато го нямаше — и пак яде прекалено много.

При това днешният ден не беше по-самотен от останалите; всеки ден от живота й прилича на предшестващите. През дългите часове, докато шие и наблюдава през прозореца работата на градинаря, докато се чуди дали да си среши косата сама или да повика Сара да свърши тази работа, тя копнее за истинско приятелство и страда поради липсата му. Доктор Кърлоу така и не е успял да диагностицира това нейно тайно страдание, въпреки че според нея то я поболява много повече от всякакви други лекарски находки. Какво би сторил лекарят, ако знаеше? Какво ли би й предписал, за да облекчи мъката от нощите, които прекарва будна в леглото си, сама сред един студен свят, в който нито една жива душа не я обича?

О, разбира се, сънищата й, когато най-сетне дойдат, я приемат в прегръдките си; но в безсънните часове, докато ги очаква, тя лежи изоставена в огромното си легло, като дамата от Шалот — просната в тази ладия, два пъти по-голяма от необходимото, сред езеро от мрак.

Агнес няма нужда от любовник — нито от мъж, нито дори от жена. Тя не знае нищо за тялото си — нищо, абсолютно нищичко, и не желае да научава нищо. Самотата й, колкото и болезнена да е, няма физически измерения; тя е навсякъде — във въздуха около нея, притиска мебелите, просмуква се в чаршафите на леглото й. Ако само можеше да има някой до нея в това огромно, подобно на кораб легло, някой, който да я обича и да й се доверява, когото тя самата да обича и комуто да вярва! Но такъв човек не съществува в целия свят. На милата Клара й се плаща, за да се държи мило; когато привърши със задълженията си за деня, тя бързо се отправя към таванския етаж на заслужена почивка от грижите за госпожа Ракъм. Другите прислужници нямат много вземане-даване с Агнес; страхуват се от нея, а макар те да не подозират, и тя се бои малко от тях. За куче и дума не може да става; може би ще си вземе котенце, ако съществува някаква порода без нокти? Хенри, братът на Уилям, е много симпатичен (сега тя се опитва да открие хора, които биха могли да й станат приятели, не да споделят леглото й), но е прекалено сериозен; Агнес обича да мисли за приятни неща, не за световните проблеми. Що се отнася до Уилям, той завинаги е изгубил доверието й. Каквото и да стори занапред, каквото и богатство да натрупа за нея, колкото и благовъзпитано да се държи с нея на обяд, и да й разрешава да си купува колкото и каквито си иска рокли, шапки и обувки, колкото и да се старае да получи прошка от нея, тя никога не може да му прости. Хората казват, че който се храни на една маса с дявола, трябва да си вземе дълга лъжица — когато се храни на една маса със съпруга си, лъжицата на Агнес Ракъм е дълга колкото гребло.

След като явно няма никаква надежда да срещне приятели, докато е будна, какво толкова странно има в това, че Агнес предпочита компанията на монахините, които среща в сънищата си? Те я посрещат дружелюбно и се грижат за нея, и не искат друго възнаграждение, освен радостта да я видят отново усмихната. Особено една от тях, с такова прелестно, мило лице… Но посещенията на Агнес в Манастира на Здравето винаги приключват толкова бързо — ограничени са в рамките на малкото часове, които прекарва в сън. Пътуването с влака към манастира понякога отнема цяла вечност, почти целия сън, и за монахините остава ужасно малко време — само няколко минути преди събуждане. В други нощи пътуването като че ли не отнема почти никакво време — като че ли свръхбърз локомотив теши вагоните през местности, от които се виждат само зелени петна — и тя бива обгърната от грижите на светите сестри още преди сълзите й да са попили във възглавницата. Но в такива нощи сигурно обратният път е по-дълъг, защото на сутринта вече е забравила всичко.

Агнес е убедена, че такова нещо като сън не съществува. Според нейната философия има събития, които ти се случват, докато си буден, и други, които ти се случват, докато спиш. Тя съзнава, че някои хора — предимно мъже — имат много смътни представи за това, което се случва, когато очите на човек са затворени и в леглото няма движение, но тя самата не храни никакви съмнения. Ако отхвърли това, което й се случва през нощта, като нереално, това би означавало да предполага, че има фантазия, а тя съзнава инстинктивно, че е лишена от творчески импулс. Да създаваш нещо от нищо — нали само Бог може да стори това! Колко типично е за мъжете, с тяхната чудовищна самовлюбеност и склонност към безсрамно богохулство, да не приемат това! Колко типично е за тях да се отричат от половината си живот с твърдението, че той не съществува, че това са само фантасмагории!

Според Агнес разликата между мъжете и жените е най-явна в романите, които пишат. Мъжете винаги се преструват, че са измислили всичко написано, че всички герои на романа са марионетки, плод на собственото им въображение, но Агнес съзнава, че писателят не е измислил нищо. Той просто е скърпил много различни истини, събирайки ги от вестници, разпитвайки истински, живи войници, продавачи, затворници или умиращи млади момичета — в зависимост от изискванията на романа му. Докато жените-писателки са по-честни. „Драги читателю, казват те, ето какво се случи с мен“.

По тази причина Агнес определено предпочита книгите, писани от дами. Получава всяка седмица „Лъндън Джърнъл“ и „Лежър Ауър“, в които попада на нови и нови постъпления, излезли изпод перото на Клемънтайн Монтегю, госпожа Олифант, Пиърс Еган (въпреки името не може да е мъж, нали?), госпожа Хариет Луис, и много други. Като специален подарък, от пътуващата библиотека на Мууди й носят подвързани в отделни томове целите произведения на госпожа Ридъл и на Илайза Лин Линтън, така че да може да прочете цялата история наведнъж, а не в подлистници.

Дори в случаите, когато Агнес не е на легло, романите са истинска благословия — защото въвеждат в живота й толкова много благородни и привлекателни човешки същества, а трябва да се признае, че реалният свят е доста пестелив откъм подобни личности. Агнес е установила, че симпатичната героиня на романа върши почти същата работа като приятелката от плът и кръв. (И колко отблъскващ е този израз „от плът и кръв“, ако се замисли човек!).

Напоследък Агнес Ракъм няма много време за четене. Времето, прекарано в будно състояние, е изпълнено с подготовката й за Сезона. Тя е почти постоянно в плен на шевната си машина, която бълва рокля след рокля, или прелиства модни журнали в търсене на модели. Километри плат са минали под иглата й; и още километри трябва да бъдат обработени. Девет напълно готови рокли висят на закачалки в будоара й; десетата, все още недовършена, е облечена на манекена и стои в мрака на спалнята й.

Разбира се, десет рокли са крайно недостатъчни. Докъде ли се простира искреността на Уилям, когато твърди, че не възразява тя да си поръча при шивачката „толкова рокли, колкото иска“. Какъв брой има предвид? Има ли някаква представа колко ще му струва тази поръчка, ако тя приеме буквално думите му? Тя тръпне от ужас, че може да се наложи да водят същите разговори, каквито водеха доскоро — Уилям, раздразнителен, непроявяващ разбиране към нуждите на нейния пол, потискащ с усилие нетърпимостта и неодобрението си, тя самата постоянно със сълзи на очи.

Колко жалко, че тя не може да стори това, което вършат точно сега много дами, разполагащи с шевни машини — да промени модела на роклите, които е носела през предишните сезони, но така, че никой да не може да ги разпознае. Един следобед, точно на Нова година, в пристъп на умопомрачение, тя успя да развали най-хубавите си рокли. Спомня си съвсем ясно (странно наистина, какви неща помни човек и какви забравя!) текста, който имаше такова фатално въздействие: „Не бива да изхвърляте останките от платове и демодирани завеси. Можете без усилие да ги превърнете в повод за приятно прекарване на времето за Вас и Вашите деца!“. В простички схеми и инструкции се поясняваше как от тези материали могат да се направят триизмерни фигурки на екзотични птици, които изглеждали като живи — „ушиването на една такава фигурка отнема четвърт час“.

Тогава Агнес бе обзета от неудържима мания. Споменът за силата на тази страст я плаши до ден-днешен. В къщата нямаше никакви останки от плат, но желанието да моделира екзотични птици от парчета плат я изгаряше като треска. Въпреки отчаяните молби на Клара, която настояваше, че мадам може още утре да получи цял куп парцали от „Уайтли’с“ в Бейзуотър, мисълта да чака дори само още минута й се струваше непоносима. Затова се нахвърли върху „старите“ си рокли — настоявайки, че вече никога няма да ги носи — и ги наряза на парчета с шивашката си ножица. На свечеряване подът на стаята беше отрупан с разпокъсани бални рокли и корсети; произведени бяха дузини екзотични птици; меки, кадифени, с отпуснати телца, сякаш бяха болни; твърди, стегнати птици, направени от колосани фусти; бели дантелени птици, които потрепваха от въздушното течение, докато Агнес натискаше ожесточено педала на шевната машина. Странно как някои от роклите й се разпаднаха почти незабавно, сякаш ножицата ги спукваше като мехур, а други съхраниха формата си, само бяха… обезобразени. Тъкмо към тях Агнес прибягваше отново и отново, за да прави нови и нови птици.

— Трябва да съм била луда — въздъхва Агнес във възглавницата си.

Клепачите й трепват в мрака и се затварят. Някъде наблизо се чува локомотивна свирка. Слънцето изгрява — не постепенно, както му е обичаят, а само за секунди, както светва газен фенер. Широкият свят засиява в сини и зелени цветове — цветовете на пътешествията, и всичко неприятно изчезва.

 

 

Извън спалнята на Агнес, в това, което мъжете и историците наричат „реален свят“, нощта още не е приключила. В по-бедните квартали бакалите, сиренарите и месарите още не са затворили магазинчетата си; разчитат на клиентелата от продавачи на кибрит, цветарки и уличници, които идват да се възнаградят за дългите часове, прекарани навън, на студа. Идват и просячета, които молят за непродаваеми остатъци от шунка и месо, за да ги занесат у дома, да има какво да хапне татко. Що се отнася до татковците, за тях безброй кръчми работят до зори.

Именно по улиците на този „реален“ свят — недалеч от мюзикхола „Лъмли“ — вървят, крачат и залитат трима заможни и леко подпийнали джентълмени, господата Бодли, Ашуел и Ракъм. Те почти не забелязват тъмнината, студа и ситния дъждец, освен когато се дразнят, че репликите им, изказвани на доста висок глас, нямат достатъчно добро ехо.

— Caput mortuum!^[3] — крещи Бодли, решил да прибегне до старите ученически обиди.

— Плазмодий! — отвръща незабавно Ашуел.

— Тъп глухар! — реве Бодли.

— О, съвършено находище на ушна кал! — съска Ашуел. — Това беше „Дъщерята на миньора“, и нищо не може да ме убеди в обратното!

— Беше „Не плачи, красива невесто“, или аз съм антихрист! Да изпълня ли припева в твоя чест, идиот такъв?

— Какво значение би имало това, нещастнико? Нали трябва да го изпълниш като Флатели, за да ме убедиш?

Уилям Ракъм не се е включил в спора, засега се задоволява да наблюдава отстрани.

— А какво мислиш ти, Бил? — пита Бодли.

Ракъм се мръщи раздразнително; толкова държеше да се изфука тази вечер с новия си бастун, че остави чадъра си у дома, а сега започва да вали сериозно.

— Един Бог знае — свива той рамене. — Цялата история беше проклет провал. Почти нищо не можах да чуя. Сцената на „Лъмли“ не е подходяща за такова нещо. Трябва да е в някоя по-малка зала, в по-интимна обстановка. А и публиката трябва да е от хора, които да се държат по-възпитано.

Бодли се плесва с длан по челото и залита назад.

— Лорд Ракъм се произнесе! — заявява той. — Треперете, импресарии!

— Например в църква — предлага Ашуел. — Подходящо място за Великия Флатели, а, Бил? Малко посетители, всички се държат прилично, чудесна акустика…

Уилям плюе в канавката, чието подгизнало съдържание се е раздвижило от дъжда.

— Радвам се, че поне на вас двамата може да се угоди толкова лесно. Според мен тази вечер бяхме измамени по възмутителен начин. Помислете си за бедните хорица, които пък съвсем не могат да си позволят да хвърлят пари за такава… прехвалена измишльотина.

— Чуваш ли, Ашуел? Не бива да забравяме бедняците!

— Трепят се цяла седмица, за да чуят една качествена пръдня, а какво им се предлага?

— Прекарват ги отвсякъде!

— Аз си отивам — обявява Ракъм, и започва да се взира през осветените от газените фенери дъждовни струи, с надеждата да види свободен файтон.

— О, не, Бил, не ни оставяй самииички!

— Не, да му се не види, отивам си. Студено е и вали.

— Има достатъчно топли и сухи места, където може да се приюти човек, нали, Ашуел?

— По-скоро топли и влажни, хе, хе, хе.

Обзет от вдъхновение, Бодли разкопчава палтото си и започва да рови из вътрешните джобове.

— Всъщност по една случайност разполагам… потърпете малко, докато се ровя, приятели… — той измъква някаква смачкана книжка с размерите на евтиното издание на Новия Завет, и го размахва в светлината на фенерите. — Ново-новеничко издание на „Повече забавления в Лондон“. Съставяно е в продължение на цяла година, без пестене на разходите, всички лъжи в него гарантирано отговарят на истината, всички девици са гарантирано недокоснати. Проучвал съм го ста… старателно. Някои от заведенията са вдигнали категорията от предишното издание. Особено едно… — той започва да прелиства вече изтритите от прелистване страници. — А, да! Ето го — заведението на госпожа Кастауей. На Силвър Стрийт.

— Кажи-речи на един хвърлей разстояние! — пояснява Ашуел.

— Шугър — заявява Бодли. — Това е името на момичето. Шугър. Думите са бедни, за да опишат талантите й, така пише тук. Лукс на цената на посредствена стока. Истинско съкровище. И така нататък, все в този дух. Справочникът присъжда на заведението четири звезди.

— Четири звезди! Предлагам да потеглим незабавно! — Ашуел се завърта на пета и започва да размахва бастуна си. — Файтон! Файтон! Трябва ни файтон!

За момент Уилям усеща как кръвта се смразява в жилите му, защото решава, че Шугър го е измамила и продължава да упражнява занаята си като преди. Но после си припомня какъв каталог на лъжи е всъщност този справочник. Тази Шугър, която описват на страниците му, изобщо не е истинската, която познава той.

Докато Бодли и Ашуел залитат напред-назад в дъжда и подвикват напевно: „Файтон!“ и „Шугър!“ с глупашки гласове, Уилям си я представя така, както изглеждаше, когато я видя за последен път — само преди три дни. Припомня си изражението й, когато той реши да не я държи повече в неведение. „Казвам се Ракъм, бе казал той. Собственик на заводите Ракъм“. И защо да не й каже?

Когато вече разкри тайната, и се наслади до насита на изненадата и възторга на Шугър, му се прииска да имаше още тайни за разкриване, за да постигне още много пъти същия ефект. Като предположи, че щастието й се струва като сън, той реши да го закотви по-здраво в действителността, като й заяви, че може да има всеки парфюм, сапун и козметичен препарат, който пожелае. На което тя отвърна, естествено, с молба за каталога на фирмата „Ракъм“.

— Файтон! Файтон! — продължава да крещи Ашуел. — Хайде, смели другари, да опитаме щастието си там, зад ъгъла!

— Полека, Ашуел — предупреждава го Уилям. — Минавало ли ти е през ума, че тъкмо момичето, което имаш предвид, може да не е на разположение?

— Дявол да го вземе, Бил; къде е твоят авантюризъм? Нека си опитаме щастието!

— Всички ли?

— Трима мъже — три дупки; сметката е точна!

Уилям се усмихва и поклаща глава.

— Приятели — казва той и се покланя с присмехулна тържественост.

— Желая ви успех в търсенето на тази… как й беше името? — Шугър. Съжалявам, че съм прекалено уморен, за да ви правя компания. Когато се видим следващия път, ще ми разкажете за нея.

— Съгласни! — изревава Бодли. — Au revoir! — и потегля, залитайки, облегнат на ръката на Ашуел, без да престава да пее: — Напред към госпожа Кастауей! Напред към госпожа Кастауей!

— Au revoir! — подвиква Уилям подир тях, но те вече са изчезнали.

Ситният дъждец вече не е ситен; тежки капки плискат по палтото му и заплашват да го превърнат в подгизнал тежък товар, а все още отникъде не се е появил файтон. Но колкото и да е странно, раздразнителността му минава сега, когато вече е сам. Бодли и Ашуел, които винаги са му действали като ефикасен тоник в миналото, тази вечер имаха по-скоро ефекта на доза рибено масло. Колко досадно е да си трезвен в наквасена компания! Може би трябваше да пийне повечко, но да му се не види, нали не искаше да… Защо да изпие половин дузина чаши, когато две са достатъчни, за да затоплят стомаха? И защо да прелита от жена на жена, ако една е напълно достатъчна да задоволи напрежението в слабините? Да не би пък да е почнал да остарява?

— Чадър ли ви трябва, добри ми господине?

До него се разнася женски глас. Той се обръща рязко и застава лице в лице с нея — тя е млада, бедно облечена, с хубавки кафяви очи, добре оформени вежди, макар и с прекалено едра челюст — казано накратко, става за чукане. Тя се крие от дъжда под изпокъсан чадър, но в ръката си стиска друг, много по-солиден на вид, който е все още свит.

— Така ми се струва — отвръща Ракъм. — Я да видим какво предлагаш.

— Само един ми остана, добри ми господине — казва тя и подбелва очи в упрек към атмосферните условия, сякаш иска да каже: „Имах дузини, но ми ги изкупиха“.

Уилям оглежда чадъра, проверява дали не е много тежък, плъзва облечен в ръкавица пръст по дръжката от слонова кост, взира се в коравите му черни дипли.

— Хубав чадър — мърмори той. — И според надписа принадлежи, ако не ме лъжат очите, на някой си господин Джайлс Гордън. Странно наистина, че го е изхвърлил. Знаете ли, госпожице, господинът живее тук, съвсем наблизо, защо да не го попитаме добра работа ли му е вършил този чадър?

Момичето прехапва устни. Красивите вежди са тревожно свити.

— Моля ви, сър — започва да хленчи тя. — Тате ми го даде. Не ща да влизам в беля! Аз иначе таквиз работи не правя, ама чадърът като ми изпадна, и аз… — тя прави безпомощен жест, явно разчитайки, че той ще разбере икономическия принцип — един чадър от висока класа струва повече от една жена от нисшите класи.

За момент и двамата се чудят какво да правят. Тя притиска свободната си ръка към гърдите — жестът може да се тълкува и като израз на уплаха, и като намек.

Тогава Уилям казва сухо:

— Дръж — и й подава няколко монети — по-малко, отколкото струва чадърът, но повече, отколкото тя би се осмелила да поиска, ако продаваше тялото си. — Ти си прекалено мило момиче, за да отидеш в затвора.

— Благодаря ви, сър — възкликва тя и потъва в най-близката тъмна уличка.

Уилям се мръщи, защото не е убеден дали е постъпил правилно. Точно тогава, в идеално неподходящия момент, се появява в целия си блясък един файтон, който прави покупката на чадъра безсмислена. Пък и не му се иска в къщата му да се търкаля чужд чадър. С известно съжаление той хвърля чадъра на земята; онова момиче може отново да го намери, ако пък не го намери… е, по тези улици нищо не отива нахалост.

— Къде да карам, шефе? — подвиква файтонджията.

„У дома“, казва си Ракъм, стисва здраво страничната дръжка и се измъква от уличната кал.