Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (16)

Петнайсет

Пролетта е дошла и всички познати на Агнес Ракъм наблюдават удивено завръщането й от света на мъртвите. Съвсем наскоро тя лежеше като труп зад спуснатите завеси в задушната си стая. А сега, облечена в светли цветове, оживява дома с нежния си ангелски глас, докато се подготвя за откриването на Сезона.

— Дръпни завесите, Лети — нарежда тя при влизането си във всяка стая.

И репетира по цял ден: стой изправена, не се обръщай рязко, усмихвай се очарователно; пристъпвай така, че краката ти да не се показват изпод полите. Да вървиш така, сякаш се движиш на колелца, е цяло изкуство, овладяно само от един крайно ограничен елит.

— Сложи книгата на главата ми, Сара — нарежда тя на камериерката си, — и се отдръпни!

При това усилията на Агнес не са ограничени единствено зад четирите стени на семейния дом; тя непрекъснато прескача до Оксфорд Стрийт и Риджънт Стрийт, и се завръща от тези експедиции с всевъзможни малки и големи пакети, опаковани като бонбони в хартия на пъстри райета. Наистина, Уелският принц е още на Ривиерата, но за Агнес Ракъм „празненството, което трае сто дни“ вече е започнало. Наистина, чувства се тъй, сякаш отново е дебютантка!

Разбира се, всичко това се дължи на нейния ангел-хранител. Колко окуражаващо е съзнанието, че на този свят има едно същество, което я обича и иска тя да се чувства добре! Какво облекчение е мисълта, че някой те разбира истински! Нейният ангел-хранител знае, че тя има Сериозни Причини да се бори за светски успехи през този сезон — това не е някакъв лекомислен каприз, а истинска битка на Доброто срещу Злото! Злото стана причина тя да се поболее, Злото отне полагащото й се по право място в доброто общество; и сега Агнес се опитва да прогони Злото от своя живот с помощта на духовния си спасител, както и с помощта на мъничките розови хапчета, които й препоръча госпожа Гууч. Хапченца, не по-големи от пайетите по роклите й, а всяко от тях се справя така успешно с главоболието!

Поръчаните две дузини ръкавици от ярешка кожа пристигнаха вчера. Ще й стигнат за начало, макар да й е ясно, че ще й трябват много повече — защото тези глупави ръкавици не могат да се перат. (Наистина, Клара, не мога да разбера защо вдигат толкова пара за напредъка на науката, след като ние, жените, сме принудени непрестанно да подменяме такава елементарна вещ!). Агнес е наредила да сложат един чифт от новите ръкавици на обтегачите, за да станат по-удобни за нахлузване, но все още не може да напъха вътре пръстите си, дори след като ги напудри. Смешна работа! Нали пръстите й не са станали по-дебели? Клара твърди, че са все така тънки, каквито са били и преди.

Ръкавиците са само един от стотици проблеми. Налага се например да реши съвсем скоро какъв парфюм смята да употребява през сезона. През изминалите години избягваше да употребява парфюми, произведени от „Ракъм“, защото се боеше, че ако се превърне в жива реклама на парфюмериите на свекъра си, това би било оскърбление спрямо Добрия Вкус. Обаче напоследък във всички дамски списания пише, че истински изисканата жена ограничава употребата на аромати и ползва само одеколон и лавандулова тоалетна вода — а тъй като те миришат по един и същи начин, независимо от производителя, какво лошо би имало в това да ползва продукцията на „Ракъм“? В крайна сметка, това ще бъде известно единствено на нея — което придава на избора й чисто морални измерения. Освен това още не е решила дали да облече роклята от бяла коприна за играта на крокет в „Каркажу“. Не може да разчита, че времето ще е хубаво, има опасност да намокри и изкаля полите си, но бялото ще е толкова подходящо, при това нито една от другите дами няма да бъде в бяло! Разбира се, може да поиска от мадам Льо Кере (новата й шивачка) да прибави към новата й рокля така наречения port-jupe^[1], но дали това ще реши проблема? Агнес предполага, че ще й бъде трудно да играе крокет, като същевременно придържа полите си, прикрепени с верижка към колана.

Скорошното посещение на госпожа Гууч, отличните й съвети за чудесни лекарства и любезни аптекари (Онази стара киселица Гозлинг сигурно ще започне да ви чете проповеди — но другите не създават никакви проблеми. Достатъчно е да затрепкате с клепачи и да ги изгледате мило) промениха до такава степен живота й, че Агнес Ракъм е твърдо решена да се вижда занапред с колкото е възможно повече дами. Нека всички чуят новината: госпожа Агнес Ракъм приема отново!

Агнес е изхвърлила визитните картички, които са оставяли посетителите й през отминалите мрачни времена, времената, белязани с болест и унизително безпаричие. Мястото им е заето от други — картичките на нови лица, дошли да посетят новата Агнес Ракъм.

Днес например се отби госпожа Амфлет. Тази любезна дама бе решила да я посети между четири и пет следобед, а не между три и четири — което доказваше, че тя не се отнася към Агнес като към човек, който се връща в обществото след прекарана болест, а приема посещението си при нея като съвсем традиционна поредна визита. Колко мило от нейна страна!

Погледната отблизо, госпожа Амфлет се различаваше подчертано от жената, която Агнес си спомняше, видяна за кратко в някаква бална зала преди две години. Тогава госпожа Амфлет беше (защо да се лъжем) пълничка и луничава. Днес, в салона на Агнес, тя е тънка като тръстика, с безукорно бяла кожа. Разбира се, Агнес изгаря от любопитство и копнее да пренебрегне изискванията на етикецията и просто да я попита, но в края на краищата госпожа Амфлет доброволно споделя тайната си, а именно: 1) Диета, състояща се от вода, сурови моркови и само по няколко лъжици говежди бульон. 2) Лосион „Калидор“ на Роуландс, плюс една идея пудра.

— Никога не бих ви познала! — поздравява я Агнес.

— Прекалено сте любезна.

— О, съвсем не!

(Но всъщност, макар госпожа Амфлет наистина да изглеждаше великолепно, Агнес беше мъничко притеснена от факта, че милата женица спомена на няколко пъти „бебето“, както и думата „майчинство“ — очевидно страдаше от заблудата, че това са подходящи теми за разговор. А и не беше ли малко прекалено рано за госпожа Амфлет изобщо да се появява в обществото след раждането? Агнес наистина се поколеба, но отхвърли съмненията си в пристъп на човеколюбие. В края на краищата не може да вирне нос пред една възможна съюзница през предстоящия сезон!).

— Но вие също изглеждате прекрасно, госпожо Ракъм. Каква е вашата тайна?

Агнес само се усмихна в отговор. Междувременно си беше взела поука и знаеше, че не трябва да говори за своя ангел-пазител пред никого, освен пред човек, комуто би поверила и живота си.

Сега Агнес стои край прозореца на спалнята си и се надява ангелът да се появи под дърветата — ето там, пред градинската врата. Иска й се отново да му махне с ръка. Но чудесата не стават по поръчка; само понякога, когато Бог отклони за миг строгия Си поглед, Светата Дева се възползва от невниманието Му, за да дари някому някоя непозволена милост. Агнес е решила за себе си, че Бог се числи към англиканската църква, докато Светата Дева изповядва истинската вяра; отношенията между Тях Двамата са напрегнати, трудно им е да се споразумеят по който и да било въпрос, но не могат да се разделят, защото Сатаната незабавно би се възползвал от такова нещо. Така че се търпят взаимно и се грижат за света според силите си.

Агнес пристъпва към огледалото и се взира в лицето си. Вече е на половин път към трийсетте и призракът на старостта я дебне. Тя трябва да направи всичко по силите си, за да се съхрани от страдания и упадък, но има неща, които сънят не може да поправи. Наистина, всяка нощ тя посещава Манастира на здравето, където добрите сестри я успокояват и лекуват, но понякога, когато пристигне в прекалено тежко състояние пред обвитите в бръшлян порти, те клатят глави и я упрекват нежно. Тогава Агнес знае, че на сутринта, когато се събуди, болката няма да е преминала.

Болката я измъчва и сега. Пред дясното й око въздухът трепти, сякаш вижда падащи снежинки, а зад очната ябълка нещо пулсира болезнено. Възможно ли е да е изплюла последното розово хапче, без да забележи, когато й се случи онази дребна неприятност с пилешкия бульон? Дали да не вземе още едно… но след онази неприятност й остана горчив вкус в устата и би предпочела да пийне малко от „Укрепващия сироп на Годфри“.

Над лявата й вежда, почти невидим сред златистия полумесец от косми над окото, има мъничък белег, останал от едно падане в детските й години. Този белег не може да бъде премахнат — това е непоправим дефект. Колко ужасна е мисълта за ранимостта на плътта! Тя се смръщва, но незабавно изопва чело, за да не би бръчките да се вкопаят неизличимо в него.

Агнес притваря очи и си представя, че ангелът пазител е зад гърба й. Хладни длани, гладки като алабастър, докосват слепоочията й и започват да ги масажират полека. Безплътни пръсти проникват през кожата вътре в черепа й, неосезаеми и все пак успокояващи, като нокът, почесващ сърбящото място. Пръстите намират сърцевината на болката, подръпват и една бучица от Злото се откъсва от душата на Агнес, както се отлепва бялото подкорие от портокала. Усещането за пречистване на душата я кара да потръпва от блаженство.

Тя отваря очи и установява учудено, че лежи по гръб на пода — таванът над нея бавно се върти, а точно над себе си вижда обезпокоеното лице на Клара.

— Да повикам ли помощ, мадам? — пита камериерката.

— Разбира се, че не — отвръща Агнес и примигва усилено. — Нищо ми няма.

— Този доктор Харис ми се струва много приятен човек — отбелязва Клара, имайки предвид лекарят, който бе повикан при последния пристъп на госпожа Ракъм. — Изобщо не се държи като доктор Кърлоу. Ако искате…

— Не, Клара. Помогни ми да стана.

— Беше много обезпокоен от разказа за вашите припадъци — упорства прислужницата, докато помага на господарката си да стане от пода.

— Той е млад… и хубав, ако не се лъжа — казва задъхано Агнес, борейки се със световъртежа. — Убедена съм, че ще ти е приятно… да го видиш пак. Но не бива да си губим времето, нали?

— Безпокоя се само за здравето ви, мадам — настоява нацупено Клара. — Господин Ракъм каза да го уведомяваме, ако се почувствате зле.

Агнес забива пръсти в ръката на Клара.

— Няма да казваш за този случай на Уилям — прошепва тя.

— Но господин Ракъм каза…

— Не е необходимо „господин Ракъм“ да знае всичко, което се случва тук — казва твърдо Агнес, внезапно обзета от прозрение как да си осигури подчинението на Клара. — Не е необходимо например той да разбере откъде си намерила пари, за да си купиш корсет, нали? Корсетът наистина ти отива, но… ние, жените, имаме правото на своите малки тайни, нали?

Клара пребледнява.

— Да, мадам.

— А сега — казва с въздишка Агнес, докато оправя гънките по ръкавите си, — бъди така мила да ми донесеш „Укрепителния сироп на Годфри“.

 

 

Лек ветрец повява игриво от време на време пред френските прозорци, сякаш призрачни деца си играят със страниците на романа на Шугър. Тя отдавна е оставила перодръжката, а ветрецът подръпва най-горния лист под натопеното в мастило перо, създавайки свои неразбираеми плетеници. Шугър не забелязва нищо, тя продължава да се взира разсеяно, присвила леко очи, в осветената от слънцето зеленина на малката си градинка.

Надяваше се, че ако избута писалището съвсем близо до отворените прозорци, съвсем близо до свежия въздух, който нахлува откъм Прайъри Клоуз, ако може да долавя свежия мирис на разкопаната пръст под розовите храсти, вдъхновението й ще се върне. Засега обаче няма никакъв резултат — освен че е все още будна, което е значително подобрение в сравнение с това, което се случва, когато реши да вземе ръкописа в леглото…

Навън, по тротоара, който се намира почти на нивото на главата й и по който не минава почти никой, подскачат две врабчета и събират сламки за гнездото си. Колко хубаво би било, ако свият гнездото си в розовия храст, точно пред нея! Но не, те проявяват интерес към сенчестата градина на Шугър единствено поради възможността да отмъкнат оттам някое и друго клонче. Явно имат намерение да се настанят другаде.

Най-горната страница отново потръпва под повея на вятъра и този път писалката се търкулва и изтраква върху писалището. Шугър инстинктивно се привежда напред, но успява само да бутне и мастилницата, така че три-четири капки черно мастило пръсват върху полите на бледозелената й рокля.

— Да бъде проклет… — започва тя гневно, но млъква с въздишка. В края на краищата, това не е кой знае каква катастрофа. Може да се опита да изпере мастилото — а ако петната не излизат или я домързи, винаги може да си купи нова рокля. Тази сутрин пристигна нов плик от банката на Уилям, който тя пъхна при другите в най-долното чекмедже на тоалетната си масичка. Щедростта му не е намаляла, а може би просто не му е дошло на ум да промени инструкциите, които е дал на банкера си; тъй или иначе, тя е успяла да натрупа повече пари, отколкото би могла да изхарчи, дори ако развие навик да полива непрекъснато мастило по роклите си.

Трябва да довърши романа си. Никога досега не е било издавано нещо подобно; появата му ще предизвика сензация. Ако надути глупци като приятелчетата на Уилям могат да разбунят духовете с жалките си опити да богохулстват, помислете само какъв ефект би имала тази книга — първата, която разказва истината за проституцията! Светът е готов да научи истината; настават нови времена; всяка година се появяват нови доклади за нивото на бедността, които почиват на статистически изследвания — вече не е необходимо хората да разчитат на романтични измишльотини. Тъкмо сега е необходима появата на един голям роман, който да плени въображението на публиката — да трогне читателите, да ги вбеси, да ги накара да изтръпнат от ужас, да ги скандализира. Един разказ, който да ги хване за ръка и да ги поведе по улици, където никога досега не са се осмелявали да стъпят, история, която да отметне завесите от укривани досега деяния, пред гласове, които никой не е чувал до днес. Една история, която смело посочва с пръст истинските виновници. Докато не се появи такава книга, проститутките ще бъдат прикривани под общия саван, наречен „Голямото социално зло“, а истинските виновници за страданията им ще останат необезпокоявани.

Шугър се взира в мастилените драсканици на вятъра. Време е тя да ги замести с нещо смислено. Всички паднали жени на света разчитат на нея да огласи истината.

— В тази книга — казваше тя навремето на своите приятелки, които можеха да четат, — не се разказва само за мен, а за всички нас.

Сега, в слънчевия си кабинет на Прайъри Клоуз, тя чувства, че я избива пот.

— Аз умирам, Шуш — така каза Елизабет през последната й нощ на тази земя — нощта, преди вие да видите за първи път Шугър в онзи магазин за канцеларски принадлежности на Грийк Стрийт. — Утре ще бъда труп. Ще почистят стаята, а мен ще хвърлят в реката. Змиорки ще ядат очите ми.

— Няма да те хвърлят в реката. Аз няма да позволя — ръката на Елизабет стискаше нейната учудващо силно, макар тя да бе само кожа и кости.

— И какво смяташ да предприемеш? — попита Елизабет с присмех. — Ще повикаш мама и татко, и всичките ми роднини, на лъскаво християнско погребение, на което викарият ще разказва колко добра съм била?

— Така ще сторя, Елизабет, ако наистина го искаш.

— Боже мили, Шуш, как можеш да си такава безсрамна лъжкиня. Поне да се беше изчервила.

— Говоря сериозно. Ако искаш погребение, мога да го уредя.

— Боже Господи, Боже Господи… какви глупости дрънкаш. С това ли успя да пробиеш в Уест Енд? Като казваш на всеки от клиентите си, че никога през живота си не си виждала по-надарен мъж?

— Това, че умираш, не е повод да ме обиждаш.

Смехът поразведри малко атмосферата, но пръстите на Елизабет продължаваха да я стискат здраво като кучешка захапка.

— Никой няма да си спомня за мен — продължи умиращата, облизвайки потта, която се стичаше по лицето й. — Змиорки ще ядат очите ми, и никой няма да знае, че съм живяла на тази земя.

— Обречена съм още от първия път, когато разтворих краката си. „От днес нататък нямам дъщеря“, така каза тогава баща ми.

— Цял един живот, изхвърлен като помия в канавката — поради болезнената жълтеникава светлина и потта, която обливате лицето на Елизабет, беше трудно да се прецени дали тя плаче. — Опитвах се, Шуш. Направих, каквото можах, за да не вляза в черния списък на Господа. Дори след като станах уличница, пак се стараех, надявах се, че ще имам втори шанс. Ако вземеш кой да е ден от последните двайсет години и видиш какво съм вършила през него, ще се убедиш, че не съм се предала толкова лесно.

— Разбира се, че е така. Всички го знаят.

— Никой не дойде да ме види, нали знаеш? Никой, освен теб.

— Сигурна съм, че щяха да дойдат, ако можеха. Страхуват се, това е всичко.

— Да бе, разбира се. „Никога не съм виждала такива размери…“

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не, не искам да пия. Ще ме опишеш ли в книгата си?

— Каква книга?

— Онази, която пишеш. Дето се казваше „Жени срещу мъжете“.

— Това беше преди години. Оттогава съм сменила заглавието десетина пъти.

— Ще ме опишеш ли в нея?

— Ти искаш ли да те опиша?

— Не е важно какво искам аз. Ще ме опишеш ли?

— Ако ти искаш.

— Господи, Шугър! Наистина ли никога не се изчервяваш?

Шугър става от писалището и отива до прозореца, за да се отърси от спомена за ръката на Елизабет — лепкава от пот, здраво вкопчена в нейната. Започва нервно да свива и разпуска пръсти, има чувството, че потта на умиращата още лепне по тях, макар да съзнава, че собствената й пот избива през пукнатините на загрубелите й длани. Тя вдига ръце и извива длани така, че да бъдат огрени от слънчевите лъчи. Отскоро кожата й е станала ужасна, въпреки че всяка вечер маже ръцете си с Ракъмовия Crème de Jeunesse. О, да можеше да намери отнякъде буркан с меча мас — какъвто имаше винаги на разположение в дома на госпожа Кастауей! Но тя няма представа откъде може да се купи меча мас в Мерилебоун.

Шугър хвърля поглед надолу и забелязва, че петната по роклята й са се разширили и са се слели в едно наистина много голямо петно. Няма да е зле да се преоблече — за в случай, че Уилям реши да намине. Тя покрива разръфаната купчина листове с картонените корици на папката. Погледът й пада върху колоната отхвърлени заглавия; първите няколко ситно задраскани, така че вече не се четат, по-новите са драснати само с по една линия. „Жени срещу мъжете“ още се чете, както и следващото „Гневен вик от един безименен гроб“. Последното, „Възходът и падението на Шугър“, е надраскано плахо и неуверено. Отваря на първа страница, прочита „Всички мъже са еднакви…“ и двайсетте или петдесетте думи след това — само за миг. Колко странно е, че един четен и препрочитан пасаж се прочита толкова бързо, а нещо ново трябва да бъде прочетено бавно, дума по дума. Цялата първа страница започва да тече автоматично в съзнанието й, както се задейства автоматична латерна, когато маймунката на латернаджията завърти дръжката.

„Името ми е Шугър — а може и да не е, но не познавам друго. Аз съм това, което вие наричате «Паднала жена», но мога да ви уверя, че не аз паднах — бях тласната в пропастта. Това е моето обвинение към мъжете-злодеи, към вечния Адам!“

От смущение Шугър прехапва устни до кръв.

 

 

Два часа по-късно, след като е прибрала в чекмеджето недовършения роман и е прочела вместо това новия брой на „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, Шугър отново е в банята. Напоследък тя като че ли прекарва половината си живот в банята, в подготовка за възможното посещение на Уилям. Не че го счита достоен за такива старания — сами разбирате; естествено, тя го презира, или по-скоро, за да не си служи с толкова груба дума, в никакъв случай не го одобрява… Работата е там, че, естествено, постоянният му интерес към нея е ценно предимство, и тя смята да го поддържа колкото е възможно по-дълго. Ако може да направи така, че привързаността му — която той веднъж дори нарече любов — да се окаже трайна, Шугър ще има шанс — едничкия шанс през живота си — да измами Съдбата. Всичко е възможно под крилото на Ракъм…

От всички кътчета на апартамента на Прайъри Клоуз, тази баня в жълто и черно, тази остъклена малка стаичка е мястото, на което Шугър се чувства наистина като у дома. Останалите помещения са прекалено големи и прекалено пусти; таваните са прекалено високи; стените и подовете прекалено голи. Иска й се стаите да бяха уютни, отрупани със собствените й мебели и украшения, но досега не се е осмелявала да си купи нещо, пък и не й и идва на ум какво точно да бъде то. Само мъничката баня, въпреки призрачния си блясък, създава впечатление на завършеност — черната лента тапет, която очертава цокъла, е изключително подходяща, за да се взираш в нея; дървеният под сияе на светлината на лампата; кърпите на бронзовите окачалки са меки и пухкави, а множеството шишенца и бурканчета с най-различни продукти на „Ракъм“ са забавни като играчки. Но най-успокояващо е въздействието на влажната мъглица от парата, която се вдига над ваната и се върти полека, бавно като облак.

Тя знае, че не би трябвало да се къпе толкова често. Честото къпане вреди на кожата й — затова и ръцете й са толкова болезнено напукани; не й трябват нито Crème de Jeunesse, нито меча мас — просто не трябва да прекарва толкова време, потънала до шия в топлата сапунена вода! Но въпреки че знае това, всеки ден, понякога дори два пъти дневно, тя пълни ваната и се потапя в нея — защото обича ваната си. Или… може би „обича“ не е подходящата дума… е, тогава тя просто я успокоява. Напоследък е много изнервена, плаче безпричинно, обземат я пристъпи на необяснима тревога, сънува кошмарите от детството си, които смяташе, че е забравила. Тя, която доскоро бе в състояние да обезоръжи с едно невъзмутимо намигване всеки мъж, който й кажеше: „Какво би ми попречило да те убия точно сега?“, тъкмо тя като че ли се превръща в момиченце, което не може да понесе дори едно по-нагло подсвиркване на улицата.

— Разкисваш се — казва си тя, и гласът й, толкова грозен в сравнение с гласа на Агнес Ракъм, отеква сред парата в банята, която разполага с добра акустика. — Разкисваш се — повтаря тя, като се опитва да изтъни звука, който излиза от устните й. Напевно, трябва да се опита да говори напевно. Единственото, което постига, е че започва да фъфли. Запраща гъбата към пръстите на краката си и отбелязва: — Сега пък прозвуча като содомит.

Дясната ръка я щипе ужасно; когато изстиска гъбата, сапунената вода проникна в пукнатините по дланите й — разранените, почти разкървавени процепи в плътта й. Поне в това отношение няма спор, че е далеч по-разкисната от когато и да било преди.

— О, Уилям, каква изненада! — тя продължава да се упражнява с надеждата да постигне желаната напевност, после се разсмива. Ехото на резкия й смях отскача от плочките.

Тя знае, че Уилям надали ще дойде днес. Сезонът вече започва, и (както й обясни със съжаление самият той по време на последното си посещение), той ще бъде изтормозен от ангажименти, ще го мъкнат от един прием на друг, ще го влачат „насила“ по театри и опери.

— Но кой ще те „влачи насила“? — осмели се да попита тя. — Агнес ли?

Вече станал от леглото, той въздъхна и продължи да навлича панталоните си.

— Не, не е редно да обвинявам нея. Тази сложна игра, в която участваме всички, танцът, чиито правила спазваме, независимо от това дали ни харесва или не… това са норми, установени от далеч по-висши авторитети, не от малката ми женица. Виновно е… — в опит да се извини за прибързаното си тръгване, той се навежда, за да погали наскоро измитата й коса, — виновно е Обществото!

 

 

В спалнята на Агнес Ракъм, в леглото на Агнес Ракъм, са подредени дузини картички — приблизително във формата на човешко тяло.

— Знаеш ли какво е това? — пита Агнес Клара, която е влязла току-що и оглежда изложението, видимо озадачена.

Клара се привежда по-наблизо, питайки се дали господарката й се шегува с нея, или просто пак са я прихванали.

— Ами… покани, мадам.

И действително, фигурата с неестествено тънка талия и прекалено голяма глава е подредена като мозайка изцяло от покани, във всяка от които някой моли да има удоволствието да приеме Агнес по време на предстоящия сезон.

— Това е нещо повече от покани, Клара — окуражавайки прислужницата да развие заложената у нея способност да оценява символи. Прислужницата продължава да се съмнява, че я разиграват, докато най-сетне госпожа Ракъм се смилява над нея.

— Това е опрощение, Клара — заявява тя.

Клара кима и получава с облекчение разрешението на господарката си да се оттегли.

Въпреки това, макар Клара да не го осъзнава, госпожа Ракъм е напълно права и съвсем не е луда. За немалко дами и господа, стремящи се да участват в забавленията през сезона, месецът, който започва с Деня на лъжата е белязан с убийствено унижение, след като установят, че са сред тези, на които обществото Не Прощава. Поканите за приеми и други светски увеселения през май, които те са разпратили, получават в отговор купчина откази със стандартната фраза, че еди-кой си „съжалява, но няма да може да присъства“, а ответни покани изобщо не пристигат. И така, през удължаващите се априлски вечери все повече мъже седят до късно, вперили поглед в умиращата жарава на огнищата си, с каменни лица, които традиционно се свързват с банкрут или измяна на съпругата; все повече жени леят сълзи и кроят отмъщения, обзети от безсилен гняв. Ако балът на лейди Еди-коя си ще се състои на 14 май, а някой не е получил поръбената с винетки carte d’invitation до 14-ти април, то този човек със сигурност е осъден на изгнание.

Разбира се, падението не следва веднага. Малцина от тези, които през някой сезон са грели в най-отбраните съзвездия на обществото, са изцяло отхвърлени още през следващия; по-често, за да преценят самите те докъде са изпаднали, им се налага да се занимават с дяволски сложни изчисления на санове и рангове. Но на Агнес Ракъм подобни изчисления не са необходими; всички врати са широко отворени пред нея.

 

 

Затова пък Хенри и госпожа Фокс са от хората, на които април не е донесъл никаква радост. Всеки от тях е получил по няколко покани — което е по-добре от нищо, но броят им никога не е бил толкова малък.

Всеки от двамата е пъхнал поканите в някое чекмедже, и е изпратил своя отговор — че „съжалява, но няма да има възможност да присъства“. За госпожа Фокс причината за отказ е лошото здраве — тя вече не е в състояние да се опита да понесе стоенето на крака с часове, всички разходки, игри на крокет и тям подобни, които изисква сезонът. Силите я напускат толкова бързо, че дори по-далечните познати забелязват промяната и казват шепнешком: „Няма да е още дълго на този свят“. Приятелите и роднините са все още заслепени от отражението на някогашната й енергия, и си говорят тихичко, че Емелин „не изглежда добре“ и че „трябва да си почива повече“. Съветват я да се възползва от пролетното слънце, че нищо друго не прогонвало така лесно бледността. „Мислиш ли“, питат те тактично, „че е редно да прекарваш толкова много време в бедняшките квартали?“.

Сутринта на втората неделя от месец април госпожа Фокс и Хенри Ракъм вървят, както обикновено, по опасаната с дървета алея, след края на неделната служба.

— Е — заявява сухо Хенри, — аз поне не съжалявам ни най-малко, че няма да взема участие в предстоящите празненства.

— Нито пък аз — отвръща госпожа Фокс. — Но нас не ни дразни това, нали? Работата е там, че ние няма да отсъстваме по извинителни причини, ние сме отхвърлени. И защо, питам се? В такива парии ли сме се превърнали? До такава степен ли сме нарушили границите на приличието?

— Очевидно — мръщи се Хенри и продължава да крачи бавно и потиснато. Както винаги, той не е в състояние да долови иронията в тона й — една от най-очарователните му слабости според Емелин.

— Ах, Хенри — подема тя отново, — редно е да погледнем истината в очите. Ние просто няма какво да предложим на по-високопоставените от нас. Да вземем вас — вие можехте междувременно да сте директор на внушителен концерн, а вместо това сте се отказали от всичко и получавате само една оскъдна издръжка, при това живеете в къщичка с размерите на работническо жилище. Несъмнено високопоставените особи са решили, че ако допуснат да прекрачите прага им, кой знае какви човешки отрепки биха похлопали на вратите им след това?

Тя наблюдава Хенри, който се изчервява. О, защо се изчервява така! Та той струва колкото десетима представители на така нареченото „добро общество“!

— Освен това — допълва тя, — вие не сте готов да приемете тезата, че няма нищо лошо в това да обърнем за кратко гръб на Бога в името на приятното прекарване на времето. Е, трябва да признаете, че това ви превръща в не особено подходящ гост на някое празненство.

Той изръмжава нещо и става още по-червен.

— Е, всъщност бях поканен на един куп приеми — все в дома на брат ми. Помолих това да ми бъде спестено.

— Но, Хенри, госпожа Ракъм държи толкова много на вас!

— Така е, но на вечерите у Уилям винаги ме слагат срещу някой, когото не мога да понасям, и цяла вечер съм осъден да поддържам възможно най-досаден разговор. Тази година реших — никога повече. Стига ми и това, че непрекъснато се натъквам на Бодли и Ашуел.

— Скъпият Хенри — усмихва се госпожа Фокс. — Бихте могли просто да не им обръщате внимание. Те са чакали, а вие — лъв. Лъв от по-кротък и уравновесен вид, признавам, но все пак…

— Но не съм казвал на Уилям да не канят вас — гневът го кара да върви по-бързо и тя трябва да полага усилия, за да не изостава. Малките й обувчици, толкова по-малки от неговите, потропват по калдъръма.

— Е, какво от това — казва тя и повдига полите си, за да не й пречат да върви. — Струва ми се, че непривлекателните вдовици никога не са били особено търсени. Особено пък вдовица, която работи. Ако пък работата й е да връща в правия път паднали жени… какво да говорим!

— Но това е благотворителна дейност — заявява Хенри. — Много хора от висшите кръгове се занимават с благотворителност.

Това, че тя описа себе си като непривлекателна, го кара да върви още по-бързо, сякаш да избяга от желанието си да изрази на глас възхищението си от нейната красота.

— Дружеството за спасение може да се определи като благотворително, предполагам — съгласява се госпожа Фокс. — Доколкото трудът ни не се заплаща. — Подтичвайки до него, тя започва да рови в ръкава си, за да измъкне пъхнатата в него носна кърпичка. — Въпреки че съм разговаряла с някои дами, които предполагаха, че получавам заплата… Като че ли никоя жена не би работила, ако бедността не я принуждава да го стори. Разбирате ли, никой не знае какво състояние ми е оставил Бърти — малко или голямо. Ах, слухове, слухове… Да поседнем за малко.

Стигнали са до един каменен мост, чиито извити перила са ниски, гладки и достатъчно чисти, та да може да се седи на тях. Едва сега Хенри забелязва, че госпожа Фокс диша много тежко, а по бледото й лице е избила пот.

— Пак ви накарах да вървите прекалено бързо, как може да съм такъв дръвник! — казва той.

— Не, съвсем не — отвръща тя и попива с кърпичка слепоочията си. — Денят е чудесен за една по-бърза разходка.

— Изглеждате уморена.

— Настинала съм, струва ми се — тя се усмихва, за да го успокои. — Настинка в това топло време! Нали виждате? Винаги правя всичко наопаки! — Гърдите й се повдигат бързо като на птиче, но, съзнавайки впечатлението, което прави, тя замълчава за миг, за да може да си поеме дъх. — Вие също ми се струвате уморен.

— Напоследък спя зле.

— Баща ми предписва много… ефикасни лекарства против безсъние — казва тя. — А може да опитате и с топло мляко.

— Предпочитам да оставя всичко в ръцете на природата.

— Напълно правилно — госпожа Фокс притваря очи, за да отпъди пристъп на замайване. — Кой знае? Още тази вечер може да спите като младенец.

Хенри кимва, отпуснал сключените си ръце между коленете.

— Дай Боже.

Продължават да седят така още известно време. Невидима, водата бълбука някъде под тях. След време други двама богомолци минават край тях и ги поздравяват с почти незабележим жест.

— Знаете ли, Хенри — казва госпожа Фокс, след като те са отминали.

— Сестрите от Дружеството за спасение настояват… да не работя толкова много… по време на сезона… да си позволя малко почивка, да се възползвам от… предстоящите забавления. — Тя гледа на изток, присвила очи, сякаш може да види оттук порутените къщи на лондонските бедняшки квартали. — Но когато стоя надалеч от онези улици, аз не постигам нищо… а всеки ден по някоя жена там достига до този момент, след който вече не може да се надява на добър живот — или на добра смърт.

Тя хвърля поглед към приятеля си, но той е свел очи надолу.

Хенри се взира в призрачните сцени, които се редят във въображението му. Безименна жена, останала незасегната от хиляди съвкупления, най-сетне е достигнала „този момент“, за който говори госпожа Фокс — фаталното съвкупление, когато червеят на Смъртта влиза в тялото й. От този миг нататък тя е обречена. Косми поникват по тялото й, тя дегенерира и се превръща от човек в звяр. На смъртния си одър, непокаяна, тя е чудовищно окосмена, не само между краката и под мишниците, но и по ръцете и гърдите. Хенри си представя някаква маймуна с женствени форми, която се мята и бълнува в агония върху мръсен сламеник, а ужасените лекари я наблюдават на светлината на фенери, които държат в треперещите си ръце. Онези „диви жени“, докарани от Борнео — ами това най-вероятно са жертви на сексуални ексцеси! Нали диваците от островите са известни с тяхната…

— Е, какво пък — въздъхва госпожа Фокс, изправя се и започва да чисти турнюра си с малката четка за дрехи, която вади от чантичката си. — Не ни остава нищо друго, освен да си устроим наш личен светски сезон, Хенри — само вие и аз. Най-забележителните събития в него ще бъдат нашите разговори, разходките ни и здравословните слънчеви лъчи.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — казва твърдо Хенри, доволен, че тя вече не изглежда толкова уморена. Но въпреки че слънцето ги обсипва със здравословните си лъчи, лицето на госпожа Фокс си остава ужасно бледо, а устата й е все така отворена, колкото и това да не е прието в доброто общество — един природен закон, който не се съобразява с добрите нрави, е разтворил устните й.

 

 

Шугър хвърля поглед през рамо към отражението си в огледалото, за да насочва правилно ръцете си, докато закопчава роклята си на гърба. Тя държи две дълги метални куки, извити на края, известни и като „куките на уличницата“ — защото дават възможност на жената да облече роклята си без помощта на прислужница.

Когато и последното копче на тила е закопчано, Шугър плъзва пръсти по копринената подплата на тясно прилепналата якичка, освобождавайки няколко притиснати под нея кичура. Избра тази демодирана сива рокля, защото Уилям никога не я е виждал в нея, така че, ако случайно попадне пред погледа му на известно разстояние, той надали би я познал. Косата си е сресала също по необичаен начин — на среден път, и я е навила на стегнат кок, така че и косъм не може да се измъкне изпод шапката.

— Така може — преценява тя най-сетне.

Вече няма сили да чака Уилям. Чака го с дни, докато се появи най-сетне, а ако изобщо дойде, умът му е зает с неща, които са част от неговия таен живот — таен, защото го държи в тайна от нея. Приятелите и роднините му го познават по-добре от нея, а на тях тези познания не са им необходими — просто не е честно!

Е, тя не възнамерява да остава в неведение. Не може да изпълни съдбата си, ако продължава да линее в този апартамент, да суши непрекъснато косата си пред огъня в камината, да чете вестници, да изучава акцизни нормативи, за да бъде подготвена за разговори, които така и не се осъществяват, да се убеждава, че не изпитва глад, да се бори с изкушението да напълни отново ваната. Колкото по-лесно Уилям се справя без нейна помощ в онзи външен свят, в който тя не играе никаква роля, толкова по-малко е склонен да споделя с нея. От неговите стари наръчници по парфюмерия Шугър е успяла да научи всичко, каквото може да се знае за есенцията от тубероза, знае също и че маслото от касия е евтин заместител на канелата, но тя има нужда от съвсем различни познания във връзка с Уилям Ракъм! Иска да знае много повече, отколкото той е склонен да разкрие!

Затова е взела решение: ще започне да го следи. Ще го следва на всички места, които посещава. Ще вижда това, което вижда и той. Ще среща същите хора, които среща и той — макар да ги вижда на разстояние. Неговият свят ще стане и неин; тя ще поглъща всяка капка познание за него, до която може да се добере. И тогава, когато Уилям най-сетне намери време да я посети и тя притисне смръщеното му чело към гърдите си, той ще остане удивен от начина, по който Шугър инстинктивно разбира проблемите му, от непогрешимата й интуиция, с която ще отгатва от какво се нуждае. Споделяйки потайно неговия живот, тя смята да се сдобие с привилегията да го сподели и законно.

Шугър спира за миг пред огледалото, преди да излезе от къщи. Станала е напълно неузнаваема, дори в собствените си очи.

— Чудесно — казва тя и взема чадър от удивително грозната, но стабилна закачалка. Какво ли е станало с онази, по-леката, която Уилям изрита така гневно? После той я изнесе на улицата, а на другия ден я нямаше. Дали не са я отмъкнали вехтошарите? Възможно ли е такива неща да се случват и тук, сред благоприличието на Мерилебоун?

Тя излиза навън, на чист въздух, и се оглежда наоколо. Не се вижда жива душа. В продължение на следващите три дни и половина — или, както изчисли тя, цели петдесет и пет часа, ако изключим времето, прекарано в сън — Шугър се стреми да следи Уилям Ракъм като негова сянка.

Огромна част от това време тя е прекарала в безцелно скитане в близост до дома му в Чепстоу, очаквайки той да се появи. Шугър крачи нагоре–надолу по улиците и алеите около градината на Ракъмови, за да не й изтръпнат краката и да не полудее от стоене на едно място, и върти нетърпеливо с пръсти чадърчето си. Какво може да прави Уилям там, вътре? Повече от сигурно е, че не се забавлява с жена си и дъщеря си. Да не би да се занимава с фирмената кореспонденция? Дори и така да е, колко време може да му отнеме написването на няколко писма — сега, след като проблемът с Хопсъм отпадна? Парфюмериите „Ракъм“ са голям концерн, разполагащ с огромна служебна йерархия — нима не съществуват някакви — как им е името? — подчинени? Заместници? — които да поемат върху себе си ежедневните задачи? Възможно ли е да се бави толкова много на масата за закуска? Нищо чудно, че е напълнял толкова, ако прекарва половината сутрин в ядене. За разлика от него, откакто го следи, Шугър започва всеки ден с по някоя кифла или ябълка, купени от уличен продавач на път насам.

За щастие по време на тези първи утрини, докато тя наблюдава дома на Ракъмови, времето е меко. Градинарят постоянно рови нещо навън, следи да не набодат растения на места, където поява на зеленина не се предвижда — още една причина Шугър да не се застоява на едно място. Надяваше се хубавото време да подтикне Уилям да изведе дъщеря си да поиграе навън, но бавачката на детето не му дава да подаде носа си навън. Шугър още не знае дори името му; една сутрин градинарят подвикна „Добър ден, госпожице Софи!“, гледайки към един прозорец на първия етаж — и скоро след това някаква достолепна на вид жена от прислугата се появи и го скастри така, че градинарят се сгърчи от старание да покаже колко съжалява. Вероятно това е името на детето — освен ако градинарят не е имал предвид бавачката. Колко унизително е да познава всяка веничка по члена на Уилям, а да не знае как се казва дъщеря му! Всички нейни опити да изтръгне името на детето от него, без той да разбере, че подпитва, пропаднаха — а сега не бива да рискува да го произнесе, защото той може да не го споменава умишлено. Така че, докато бавачката не реши, че времето най-сетне е достатъчно хубаво, за да може малката да излезе на разходка, Софи Ракъм си остава само едно предположение.

На втория ден самата госпожа Ракъм излиза от градината, и тръгва целеустремено нанякъде, съпровождана от камериерката си. Шугър се изкушава да я последва, защото Агнес очевидно се е упътила към града, очарователното й гласче долита до нея — много отдалеч, така че отделните думи не се различават — звънко като песен на сирена. Но Шугър решава да остане в сенчестото си скривалище под клоните на дърветата — целта й е да следи Уилям, а освен това напоследък много често се случва завесите на някой прозорец в къщата на Ракъмови да се разтворят и между тях да се появи Агнес, вперила поглед навън — и то най-често в мястото, на което е била допреди миг Шугър. Добре, че Шугър винаги е със спусната воалетка на шапката, а носи и чадърче — в противен случай госпожа Ракъм досега щеше да е запаметила чертите й.

Не, тя трябва да чака Уилям. Уилям е този, чиито навици и ежедневие трябва да опознае отблизо. А това, което Шугър разбра през тези първи петдесет и пет часа от следенето е, че въпреки всичките му декларации как държи в напрежение по-скучните си съперници със своя индивидуализъм, Уилям е човек на навика.

Той винаги се качва в два следобед на омнибуса, който отива в центъра на града. През всеки от тези три дни той пресреща голямата, тромава кола, покатерва се по стълбите и сяда на предпочитаното си място, откъм слънчевата страна на улицата. По това време на деня й се спестява неудобството да се блъска с куп обикновени чиновници с бомбета; вместо това споделя твърдите пейки и хладния въздух с други несретници, които по една или друга причина не влизат в купето на омнибуса. В първия случай това бяха бъбриви, дебели майки с малки дечица, прекалено палави, за да бъдат държани долу; през втория ден спътникът й беше някакъв старец, понесъл пакет, дълъг повече от два метра, овързан с канап; на третия ден горе се качиха отново една майка с дете, четирима навлечени туристи, които разговаряха оживено на някакъв непознат език, и един млад мъж, стиснал книга в тъмна подвързия в кокалестите си ръце.

По време на това трето пътуване Шугър прави грешката да свие чадърчето и да се отпусне на облегалката, уверена, че Уилям ще слезе на обичайното място, възможно най-близо до кантората му на Еър Стрийт. Така и става, но преди това бледият млад мъж вече е паднал жертва на красотата на облечената в сиво жена с воалетката, и решил, че в тази отпусната поза е достойна за четката на някой от прерафаелитите, той скача галантно, за да й помогне, когато тя решава да слезе.

— Позволете — казва той и й предлага ръката си в леко оръфан ръкав, а в очите му проблясват желания от най-различно естество.

Шугър, обезпокоена, че Уилям Ракъм ще се обърне и ще погледне нагоре, към тях, се колебае пред стълбичката.

— Няма нужда, няма нужда — шепне тя, съзнавайки, че мекият й хрипкав глас само ще затвърди недоразумението. Омнибусът потегля, преди да е слязла.

Но това не променя нищо. Шугър слиза на следващата спирка и тръгва пеш, обратно към кантората на Уилям Ракъм, която се намира в мрачна сива сграда. На входа се вижда месингова табела с гравирано на нея „Р“, обградено с пищни орнаменти.

Тук Уилям прекарва всеки ден точно по два часа. Бог знае какво прави вътре. Иска й се да можеше да се превърне в муха, за да проникне в тази светая светих, но вместо това трябва да продължи да кръстосва улиците и да брои файтони, за да пропъжда скуката.

В пет часа, след като изяжда парче кейк, всеки път в една и съща сладкарница, изчаквайки движението да не бъде толкова натоварено, Уилям се отправя към дома. Иска й се вместо това той да се насочи към Прайъри Клоуз (случи ли се нещо подобно, тя смята да го последва и да се постарае да го срещне на улицата, обяснявайки, че е искала да се пораздвижи). Но Уилям не слиза на друга спирка; слиза от омнибуса чак при вилите в Чепстоу.

Въпреки това, след като Уилям се завърне у дома, Шугър получава някои дребни възнаграждения за търпението си.

Първата вечер Уилям и Агнес излизат — поканени са на вечеря у лейди Бриджлоу, и тъй като нейният дом е отделен само с десетина други къщи от техния, те тръгват пеш — което позволява на Шугър да ги последва на дискретно разстояние. Тя отбелязва, че мъжът и жената вървят редом, но без да се докосват — те не само че не вървят подръка, но сякаш единият почти не забелязва присъствието на другия. Уилям върви с леко присвити юмруци и изправени рамене, като че ли събира сили да се изправи пред сериозно изпитание.

Часове по-късно той и съпругата му вървят отново към дома в мрака, пронизан от лъчите на фенерите. Разстоянието между тях като че ли е станало още по-голямо. Шугър, доволна, че дъждецът й дава повод да се скрие под чадърчето си, продължава да ги следва.

— Е, това беше извънредно приятна вечер — казва неловко Уилям, — както винаги.

Агнес не отговаря, продължава да върви механично до него, притиснала с ръка дясното си слепоочие.

— Главата ли те боли, скъпа? — пита Уилям.

— Не е нищо особено — отвръща тя.

В продължение на една минута вървят мълчаливо, после Уилям се разсмива.

— Онзи човек, Бънс — много е забавен, нали? Констанс действително има някои извънредно странни приятели.

— Да — съгласява се Агнес, и тъй като двамата са стигнали пред входната врата на дома си, Шугър ги подминава, прошумолявайки с полите си край тях. — Жалко само, че аз не мога да я понасям. Не е ли странно, че една аристократка може да се държи толкова раболепно и долнопробно?

Шугър е убедена, че Уилям не знае какво да отговори.

На следващата вечер Ракъмови си остават у дома. Шугър крачи наоколо, докогато й стигат силите, после спира файтон и се връща на Прайъри Клоуз. Когато се прибира, установява, че часът е едва осем и половина — тя бе убедена, че е към полунощ. Може би Уилям все пак ще дойде при нея! Тя крачи напред–назад из стаите като нервно животно, кръстосва по меките килими също така неспокойно, както кръстосваше улиците, докато накрая се предава и потъва в успокояващата прегръдка на топлата, обвита в пара вана.

На третата вечер обаче решението й да прекрати безделието и да се заеме със следене бива богато възнаградено. Уилям излиза от къщи по тъмно, сам, и спира файтон. Боговете са на страната на Шугър, защото втори файтон се появява почти незабавно след първия, така че не й се налага да се безпокои дори за миг, че Уилям ще й се изплъзне.

— Следвай файтона пред нас — нарежда тя на кочияша и той докосва ухилено с пръст периферията на шапката си.

Пътуването приключва в Сохо, пред един малък театър, наречен „Тюксбъри Палас“. Уилям слиза без да забележи Шугър, която също слиза на двайсетина ярда зад него; той плаща на своя файтонджия, а тя — на нейния. После тръгва напред под светлината на фенерите, оглежда се предпазливо, да не би наоколо да се навъртат джебчии, но не забелязва жената с воалетката зад себе си.

Какво ли търси Уилям тук, пита се Шугър. Всеизвестно е, че „Тюксбъри“ е място за срещи на хомосексуалисти, а ето че и двама добре облечени господа се насочват с протегнати ръце към него. За миг устните й се изкривяват от отвращение, но тя недоумява: възможно ли е тези червендалести мъже да са го примамили, та да избяга от леглото й? Невъзможно! Нейните изпълнения на беззвучна флейта са ненадминати!

Но само след минути недоразумението се изяснява. Въпросните двама мъже са Бодли и Ашуел, и тримата приятели са тук тази вечер, специално за да видят широко рекламираната атракция на „Тюксбъри“ — Унтан, „Паганини на педалите“, известен и като „единственият безрък цигулар на света!“.

Шугър се смесва с пъстрата тълпа от работници и елегантни познавачи, които чакат реда си, за да си платят входните билети. Въпреки че само двама души я делят от Ракъм и приятелите му, тя дочува само откъси от разговора им през шума на тълпата.

— … ако аз нямах ръце — тъкмо казва Ашуел, — … импресионист!

— Да! — възкликва Бодли. — Специални протези на мястото на ръцете, и едната стиска уверено четката!

Тримата започват да се смеят гръмогласно, въпреки че Шугър не намира нищо остроумно в дочутото. Изобразителното изкуство никога не е било една от силните й страни; всички онези Деви Марии и Марии Магдалени, събирани от госпожа Кастауей, по-скоро я отблъснаха от него. Сега, докато чака реда си да влезе в този долнопробен театър в Сохо, тя си казва, че трябва да поработи върху познанията си за живописта.

Всъщност „Тюксбъри“ е някогашен покрит пазар за вълна, с размери, подходящи най-много за камерни концерти, но вместо това се използва за представления на илюзионисти и хора с вродени аномалии. Шугър се промушва през телата, притиснати плътно едно към друго. Колко ужасно миришат! Никой от тях ли не се къпе? Не си спомня явното отсъствие на всякаква хигиена у простите хора да й е правило впечатление преди. Тя внимава да не вдишва дълбоко тежкия въздух и сяда един ред зад Уилям и приятелите му.

На сцената многобройни изпълнители губят времето на публиката — всъщност изострят апетита й със своите посредствени песни и елементарни трикове, в очакване на основната атракция. Бодли и Ашуел мърморят доста високо и си разменят остроумия; Уилям мълчи търпеливо, като че ли приятелите му са малки деца, които е извел на разходка.

Най-сетне се надига вълна от аплодисменти и подсвирквания. Един сценичен работник изнася на сцената столче, което поставя близо до светлините на рампата. Малко по-късно изнасят цигулка с лък и ги поставят на червена кадифена възглавничка до столчето, което предизвиква нови аплодисменти и подвиквания. Най-сетне се появява и Унтан. Той е дребничък мъж в обичайното вечерно облекло на музикант от оркестър, само че фракът му няма ръкави. По гладко обръснатото му лице с малко маймунски черти личи ясно, че той не е англичанин. Очите му имат меланхолично изражение, което усилва приликата с маймуна. Къдравата му коса е старателно опъната и загладена с помощта на много помада.

Унтан се разполага на стола тържествено и невъзмутимо, и се заема да сваля чорапите и обувките си, като събува единия крак с помощта на другия. Кикотът, който се надига сред публиката, явно не го смущава.

Той сгъва старателно чорапите и поставя всеки в съответната обувка, после взема цигулката с пръстите на единия крак и ловко я поставя на рамото си, придържайки я с брадичка. Отпуска левия си крак на пода, а пръстите на десния плъзва полека по цигулката, докато успява да ги опре на долните ключове на грифа. Без видимо затруднение Унтан усуква тялото си, взема лъка с левия си крак и го опира на струните. Откъм оркестрината се чува някакво изтракване и оркестърът започва да свири — тихо и тъжно, мелодия, която звучи почти познато на присъстващите — докато най-сетне Паганини на педалите започва своето изпълнение.

Унтан свири ужасяващо, предизвиквайки тръпки на отвращение и дори искрено възмущение сред публиката. Това е оскърбление спрямо музиката. Но хората явно са обзети и от съжаление, като гледат как дребничкият инвалид скрибуца по струните, а на сериозното му маймунско личице е изписана гордост. Загладената му къдрава коса се отпуска и пада върху смръщеното чело. Когато Унтан изчерпва скромния си репертоар — след около двайсет минути — настроението на публиката се е променило. Много от посетителите — сред тях и Шугър — седят с насълзени очи, без сами да разбират защо. На фона на финалното кресчендо откъм оркестъра Унтан изскърцва със замах вибратото и с един замах на крака пуска цигулката и лъка в скута си. От устните му се откъсва странно възклицание — неясно дали болезнено или тържествуващо, и тялото му се отпуска, последните прибрани кичури също падат. Следват бурни овации, които продължават цели три минути.

— Ха-ха! — реве възторжено Бодли. — Страшно забавно!

 

 

След известно време господата Бодли, Ашуел и Ракъм могат да бъдат видени да кръстосват улиците на Сохо, забележително пияни. Въпреки ситния дъждец и тримата са във великолепно настроение; единодушни са, че изкуството на Унтан си е струвало парите за билета — нещо все по-рядко срещано в един свят, в който удоволствията невинаги съответстват на предварителните обещания.

— Е, приятели — заявява Уилям, — след този в… въ… връх фшя… фшякакфи други пре… пживявания ще блед… бледнеят. Аш ши… отивам… у дома.

— Божичко, Бодли! — възкликва Ашуел. — Чуваш ли го какво говори!

— Няма ли да се изкушиш да изчукаш някого, Бил?

— Ако штава дума за теб, определено не, Филип.

— Какъв жесток удар!

Мъжете почти спират, а Шугър се прокрадва в сенките, все по-близо до тях, докато най-сетне се сгушва в едно тъмно ъгълче, толкова тясно, че едва побира вътре полите си. Воалетката й е овлажняла от дъха й, гърбът й е мокър от пот, тя отчаяно се опитва да чуе разговора.

— Пролет е, Бил — казва Бодли. — В Лондон въздухът ухае на женска плът. Не долавяш ли характерната миризма на онзи влажен процеп?

Ракъм вирва нос и започва да души престорено.

— Фъшкии — обявява той авторитетно, като че ли анализира съставките на някой нов парфюм. — Кучешки лайна. Бира. Дим от пури. Шшш… шажди. Лой. Гнило зеле. Бира… това май го… кажах. Помада… от косата ми. Но няма и помен от онзи влажен процеп, господа — нито капчица.

— Тъй ли? Това ми напомня нещо, Бил — започва Ашуел. — Двамата с Бодли все се каним да ти го кажем от известно време. Нали помниш онази вечер, когато гледахме Великия Флатели? После прегледахме „Повече забавления в Лондон“, и попаднахме на възторжени отзиви за едно момиче…

— Шшшугър, ако си… шпомням, а?

Колкото и да е пиян, Уилям полага усилия да се държи безразлично.

— Е, странното е, че когато двамата с Бодли отидохме в онова заведение и обяснихме какво ни трябва, ни уведомиха, че тя отсъствала.

— Горките глупаци — казва присмехулно Уилям. — Нали ви пре… предупредих, че може да… штане така?

— Да, помня — продължава Ашуел. — Но ние опитахме втори път, по-късно същата вечер…

— … а после и трети — намесва се Бодли, — след няколко седмици…

— … и накрая ни казаха, че тази Шугър „напуснала“ окончателно! „Един богат господин я взе за държанка“, така каза съдържателката.

Внезапно Шугър изпитва чувството, че ще се задуши от собствения си влажен дъх под воалетката и започва да я дърпа несръчно с пръсти, за да я отметне и прикрепи към шапката.

— Шшшрамота — отбелязва Уилям с присмехулно съчувствие, — така да ви преше… пресече ентусиазма.

Много бавно, сантиметър по сантиметър, Шугър привежда лице напред, благодарна на дъжда, който охлажда страните й и не позволява дъхът й да излиза на издайнически облачета от мрачния вход, в който се е свила.

— Да, но кой е той… човек не може да не се запита! Кой?

Мъжете са застанали почти редом с нея, но за щастие гледат в друга посока. Уилям се смее — колко естествено прозвуча! Забележително актьорско постижение!

— Който и да е, не е от моите пож… познати, това е… шигурно — отбелязва той. — Фшички богати мъже, кои… които познавам са… опо… опори на благоприличието. Жа… затова прибягвам към ваш… двамата, за разнообразие!

— Сериозно, Бил… ако чуеш нещо…

— … къде се намира това момиче…

— Ако не сега, когато омръзне на сегашния собственик…

— … и двамата умираме да си опитаме късмета.

Уилям отново се разсмива.

— Мили Боже, такъв ентуши… ентусиазъм — само от няколко реда в „Повече забавления в Лондон“! Каква е влаштта на рек… рекламата!

— Не обичаме да имаме пропуски — признава Бедли.

— Проклятието на съвременния мъж — рецитира Ашуел.

— А сега, приятели… лека нощ — казва Ракъм. — Чудешна вечер беше!

Мъжете стискат облечените си в ръкавици ръце и почти се прегръщат на сбогуване, а после Бодли, който свирка най-добре от тримата, сваля едната си ръкавица, поставя палеца и показалеца си в уста, и призовава покрит файтон за Уилям.

— Мно… много шъм ти задължен — казва Уилям. — Наиштина трябва… да се прибирам.

— Разбира се, разбира се. А ние наистина трябва… какво трябва да направим наистина, Ашуел?

Фигурите на двамата приятели вече започват да потъват в мрака. Ракъм стои, подпрян на един фенер, и очаква приближаването на спасителния файтон. Шугър оглежда оценяващо гърба на мъжа, който я издържа. Ръцете му са скръстени на гърба, точно на мястото, където стърчи необичайно издадената опашна кост, когато е гол. Струва й се по-висок, отколкото обикновено; удължената му сянка, катраненочерна на фона на осветения калдъръм, пада точно към нея.

— Време е и ние да си лягаме — казва Бодли — или това е Ашуел?

Фигурите им вече са неразличими, а и гласовете постепенно отслабват.

— Именно. Някакво предложение?

— Мислех да посетим госпожа Тремейн.

— Виното там не е кой знае колко добро.

— Вярно, но момичетата са първа категория.

— Ще ни позволят ли да внесем свое?

— Какво, момиче ли?

После изчезват.

В продължение на няколко секунди Уилям стои неподвижен, вдигнал глава към небето, като че ли се ослушва да долови приближаването на файтона. После, внезапно, той се хваща с една ръка за стълба на фенера и започва да се върти около него, както си играят уличните хлапета. Киска се и се върти в кръг, размахвайки свободната си ръка във въздуха.

— Надежда всяка оставете, тъпанари! — провиква се той. — Няма я… тя е на ши… шигурно мяшто! Далеч от такива като вас! Никой друг няма да я докосне вече! — и продължава да се върти около стълба. — Никой!

Докато той продължава да се смее, се чува тракане на колела и един файтон приближава към него.

Шугър изчаква той да се качи, преди да излезе от скривалището си. Възторженият му вик: „Вилите в Чепстоу, Нотинг Хил!“ й подсказва, че няма защо да бърза. Той си отива у дома, да спи — и най-сетне тя също може да стори същото.

Докато тропотът на конските копита бавно заглъхва, тя излиза, накуцвайки, под светлината на фенера. Мускулите й, които досега са били напрегнати като тетива на лък, я болят, единият й крак е напълно изтръпнал. Мръсотията от стените е полепнала от двете страни на полите й — блестящ слой от сажди по светлия плат. Но тя ликува. Ракъм е неин!

Тръгва, все така накуцвайки, надолу по улицата, пъшкайки и стенейки, докато мускулите й болезнено оживяват, мечтае да се отпусне в топлата вана у дома, убедена, че тази нощ ще спи като младенец. Опитва се да подсвирне за файтон, но едва свила устни, ги разтяга в широка усмивка и тя започва да се смее пресипнало. Продължавайки да се киска, тя тръгва бързо към главната улица.

По пътя натам среща някакъв мъж, който върви, залитайки, в обратната посока — едър мъж, конте във всяко отношение, толкова пиян, че въздухът около него мирише на алкохол. Когато сведените му надолу очи попадат върху фустите на жена, които се влачат по тъмния паваж пред него, той вдига любопитно лице. Незабавно подпухналото му лице светва възторжено, макар Шугър да не помни да го е виждала някога.

— Шугър… нали ти си Шугър! — заеква той и се опитва да стъпи по-стабилно на краката си. — Моя невярно сирено, къде изчезна! Моля те, приеми ме в леглото си, където и да е то, твърд съм като дърво!

— Съжалявам, сър — казва Шугър и му кимва леко, подминавайки го забързано, отправила очи към по-силните светлини на главната улица. — Реших да стана монахиня.