Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (26)

Двайсет и пет

— Но ние говорихме вече за всичко освен за вас, Уилям — казва лейди Бриджлоу, докато двамата вървят по блестящата от влага алея. — Внезапно животът ви бе обгърнат от тайнственост, а аз съм толкова любопитна!

Уилям се смее тихичко, изпитал за миг доволство от ролята си на загадъчна личност. Но той не би искал да държи Констанс (лейди Бриджлоу настоява да се обръща към нея на малко име) в неведение. В крайна сметка тя е най-добрата му приятелка — поне най-добрата от тези, с които може да бъде видян публично.

Сутрешният дъждец е спрял и следобедът се очертава като изключително мек и слънчев. Колкото и слаби да са слънчевите лъчи, те наистина топлят, осветяват покривите на Нотинг Хил и обгръщат със светъл ореол църковната камбанария. Уилям е доволен, че успя да излезе днес; ако времето се задържи така, обещанието му да се явява по-често в църквата няма да бъде трудно за изпълнение.

— Намерихте ли гувернантка за дъщеря си? — пита лейди Бриджлоу.

— Да, да, благодаря.

— Защото аз научих, че едно момиче с отлична подготовка много скоро ще бъде свободно — изключително умна, кротка като агне, баща й наскоро е банкрутирал…

— Не, не, убеден съм, че тази, която назначих, е напълно подходяща.

Лейди Бриджлоу се смръщва едва забележимо. Това е още една непозната величина в живота на приятеля й.

— Нали не ви е изпратена от Дружеството за спасение?

Уилям чувства как се изчервява и е обзет от благодарност за все по-пищната си брада и високата яка.

— Разбира се, че не; какво ви навежда на тази мисъл?

Лейди Бриджлоу хвърля поглед назад над хермелиновата си яка, като че ли това, което възнамерява да разкрие, налага абсолютна секретност.

— Вие вероятно знаете, че госпожа Фокс се е върнала към старата си… професия, нали? И работела по-усилено отвсякога, така казват. Опитва се да убеди дамите, които имат някакъв проблем с прислугата, че тези… върнати в правия път същества биха им свършили работа. Но ме познава достатъчно добре, за да не опитва с мен. Навремето бях назначила за кухненска помощница едно момиче, изпратено от дружеството, и се наложи да го уволня само след четири месеца.

— Тъй ли? — стабилността в домакинството на Уилям е възстановена с цената на много пари и усилия; противна му е дори мисълта за каквото и да било объркване. — Какво се случи?

— Нещо, което не би могло да се коментира в добро общество — лейди Бриджлоу се усмихва иронично и с едва забележим жест очертава извита напред дъга пред покрития си с коприна корем.

— Аз не съм ли част от доброто общество, Констанс?

Тя се усмихва.

— Вие сте… sui generis^[1]. Имам чувството, че с вас мога да разговарям на всякакви теми.

— О, искрено се надявам да е така.

Окуражена от думите му, тя продължава:

— Колко жалко, че не бяхте на представянето на новата книга на Филип и Едуард. Знаете ли, освен мен имаше само още четири дами — всъщност три, защото възмутеният съпруг на госпожа Бърнънд дойде и я изведе от залата — пред очите на всички!

Уилям се усмихва малко смутено, защото се пита дали имаше основания да се засегне от думите sans femme^[2], които приятелите му бяха надраскали допълнително на поканата.

— Е, книгата на Бодли и Ашуел наистина е доста скандална — казва той с въздишка. — Пък и не съм много убеден в достоверността на статистиката им. Ако в Лондон имаше толкова много проститутки, щяхме да се препъваме в тях на всяка крачка…

— Да, да, но аз исках да ви кажа нещо друго. Госпожа Фокс беше на представянето. Тя дори стана и благодари на авторите, че са привлекли вниманието на широката общественост към проблема — а после ги упрекна в несериозно отношение! „Не виждам нищо смешно в една паднала жена“, така каза тя. Разбира се, всички се смяхме до сълзи.

— Горката госпожа Фокс. „Прости й, Господи, защото тя не знае какво говори…“

Лейди Бриджлоу се смее тихичко — смехът й прозвучава удивително свойски.

— О, човек наистина не бива да се надсмива над необмислените постъпки на другите, нали? След представянето поговорих с Филип и Едуард и те споменаха колко се безпокоят за горката Агнес…

Стойката на Уилям се вдървява.

— Много е мило от тяхна страна да се безпокоят — казва той, — но за щастие безпокойствата им са напълно неоснователни. Агнес се възстанови напълно.

— Но не дойде на църква днес…? — отбелязва с въпросителен тон лейди Бриджлоу.

— Не.

— Може би е на литургия в католическата църква в Крикълууд.

— Възможно е — Уилям отлично знае, че Агнес е в Крикълууд. Убеждението на съпругата му, че това е „малка тайна“ между нея и кочияша е достойна за съжаление самоизмама. — Вярвам й и знам, че ще надрасне тази своя слабост.

Лейди Бриджлоу въздъхва дълбоко и елегично, очите й се замъгляват.

— Ааах, да, доверието… — казва тя натъжено, намеквайки за камшиците и стрелите, които злата съдба я е принудила да изтърпи в досегашния си живот. Меланхоличното изражение й отива, придава на лицето й онзи унесен израз, който е толкова на мода напоследък. Но тъгата отлита бързо; оживлението заема отново мястото й и лейди Бриджлоу пита:

— Какви са плановете ви за Коледа?

— Боя се, че не предвиждам нищо необичайно — казва Уилям. — Напоследък съм станал наистина много скучен. Спя, закусвам, отивам да завоювам нови територии от Британската империя с производството си, вечерям и си лягам. Наистина не мога да си представя как някой друг, освен банкера ми може да проявява интерес към мен…

— О, не, не бива да пропускате и мен, Уилям — казва тя скромно. — Всеки велик делови мъж има нужда от една приятелка. Особено когато производството на фирмата му е от такъв интерес за женския пол, нали?

Уилям се опитва да овладее възторга, който напира да озари лицето му — никога не е предполагал, че лейди Бриджлоу би използвала продукти на „Ракъм“. Новите каталози и плакатите явно имат желания ефект…

— Що се отнася до мен — продължава лейди Бриджлоу, — струва ми се, че постигнах забележителен успех с гостите за следващия си прием. Преценете сам — лорд и лейди Ънуин на едно място, дори на една маса за вечеря!

— Така е, но как успяхте?

— Ако трябва да си призная, дължа всичко на светкавичната си реакция. Отправих поканата си преди някой да успее да се съвземе от изненадата, веднага след завръщането на лорд Ънуин. Разбира се, не бих започнала да твърдя, че го е привлякъл моят чар; струва ми се, че съпругата му е наложила решението си да отпразнуват семейно Коледа в Англия — и му е поставила ултиматум да се яви.

Уилям изпитва известни затруднения да си представи как някой принуждава лорд Ънуин да направи каквото и да било.

— Бих казал, че един обикновен ултиматум не би свършил работа.

— О, не забравяйте, че новата му съпруга не е такова покорно същество, каквото беше майката на Агнес. При това той има вече деца от нея — негова плът и кръв.

Уилям отвръща с безизразно мънкане — досега не е имал възможност да се запознае с новата лейди Ънуин. Ракъмови са били канени нееднократно в дома на Ънуин, но в очите на Агнес поканата би могла да бъде подписана със същия успех от Велзевул — и тя винаги я връща с отговор „За съжаление няма да имаме възможност да присъстваме“.

(Уверен съм, че тя има дори чувства към теб, скъпа — настоява Уилям в такива случаи, но Агнес така и не е могла да прости повторния брак на лорд Ънуин. Най-малкото, което би могъл да стори, е да оплаква до края на дните си онази свята жена Вайълет Пигот, която „пожертва безсмъртната си душа“ за него; а вместо това този престарял звяр веднага се ожени за тази… за това… същество).

— Признавам си — казва Уилям, — малко се притеснявам от срещата със стария господин след толкова дълго време. Когато поисках от него ръката на Агнес, може би съм го подвел да очаква, че на дъщеря му ще бъде осигурен по-изискан начин на живот от… е, вие знаете историята на живота ми, Констанс. Винаги съм се питал дали той няма лошо мнение за мен…

— О, не, той е мила душица — успокоява го лейди Бриджлоу, докато двамата наближават вилния квартал Чепстоу. — Двамата с горкия ми Албърт бяха приятели, и той правеше всичко по силите си, за да накара Албърт да се откаже от онези неразумни… е, вие също познавате историята на моя живот. А когато Албърт почина, лорд Ънуин ми написа такова мило писмо! Не отправи нито един упрек. А Албърт имаше някои много глупави постъпки. Той не беше умен като вас…

Словоизлиянията на лейди Бриджлоу секват изведнъж. Тя е установила, че двамата вече не са сами на улицата. Към тях наближава една висока, дръглива жена, облечена в грозна черна рокля, със слаби ръце и червена коса, която плаче за подстригване. Жената води за ръка едно закръглено момиченце.

— Как сте, госпожице Шугър — поздравът на Уилям е въздържан, но дружелюбен.

— Много добре, благодаря ви, сър — отвръща кльощавата жена. Устните й са отвратително напукани и се белят. Очите й не са лоши, но е невзрачна и с унил вид — точно както трябва да изглежда една гувернантка.

— Днес е доста по-меко в сравнение с предишните дни — отбелязва Уилям.

— Да, наистина — съгласява се гувернантката, хваща ръката на Софи и я стисва здраво. — Реших да изведа Софи на разходка, защото е много бледа.

— В наши дни крайната бледност е единствено приемливият тен за една дама — заявява лейди Бриджлоу. — Розовите бузи са безнадеждно демоде, нали, Уилям?

Нито тя, нито Уилям поглеждат надолу към детето. Погледите и думите им са насочени право напред — само към госпожица Шугър.

— Софи е извънредно послушна и… старателна ученичка — казва изведнъж гувернантката, очевидно неспособна да поддържа изискан разговор.

— Колко приятно за вас — казва лейди Бриджлоу.

— Много добре, Софи — благоволява да каже Уилям и погледът му среща широко отворените сини очи на дъщеря му само за миг, преди той да продължи нататък.

 

 

Когато се връщат в къщата, в задушната топлина на занималнята, Шугър полага отчаяни усилия да се овладее. По тялото й пълзят тръпки, тя едва успява да не затрепери от глава до пети от възмущение — заради себе си и заради Софи. Всеки неин нерв е опънат до крайност от неосъществения порив да се нахвърли като ураган, със зъби и нокти, върху онази самодоволна кучка и да я разкъса.

— Коя беше онази дама, Софи? — пита тя със спокоен тон, след като си е поела дълбоко дъх.

Софи си играе с дървените животни от мъничкия Ноев ковчег. Това все още е любимото й неделно занимание, въпреки че госпожица Шугър й е позволила да прави в неделя, каквото си поиска. По нищо не личи тя да е разстроена от отвратителния начин, по който се отнесоха с нея баща й и неговата спътница; бузите й действително пламтят, но това се дължи на необичайното раздвижване и на силния огън в камината.

— Не знам, госпожице.

— Тя често ли посещава баща ти?

Софи вдига поглед от жирафите, сбърчила озадачено чело. Един въпрос за унаследяването на престола при месопотамската монархия би я затруднил доста по-малко.

— Но нали си я виждала и по-рано? — настоява Шугър със свито гърло.

Софи се замисля за миг.

— Понякога чувам да с’общават за пристигането й — казва тя след малко.

Шугър млъква нацупено. За първи път от месеци насам копнее за хартия и писалка, за да опише на белия лист своето въображаемо отмъщение като онези от романа й. Само че този път жертвата няма да бъде мъж, а една отвратителна дребна жена с физиономия на пекинез. Китките и глезените й ще бъдат здраво завързани.

— Имайте милост! Имайте милост! — захленчи тя, когато усети как някакъв остър предмет се забива в задника й — нещо студено, кожено и космато.

— Какво е това? — изпищя тя ужасено.

— Не можете ли да познаете? Муцуна на норка — отвърна Шугър, стиснала здраво заострената главичка на хермелиновата стола, която бе увила около китката си. Нещастното животно ще се чувства сигурно по добре в задника, отколкото на врата ви…

— Чухте ли какво каза татко, госпожице? — разнася се тънкото гласче на Софи. — Каза, че съм добро момиче.

Шугър, изтръгната от отмъстителните си фантазии, забелязва объркано, че Софи се усмихва щастливо, а очите й сияят от гордост.

— Не е казал такова нещо — сопва се тя, преди да успее да се спре.

Щастливото изражение на Софи се изпарява, детето смръщва чело — и това подчертава още повече приликата му с Уилям. То отвръща глава, търсейки спасение в по-безопасния свят на играчките. Стиснат здраво в мъничката й ръка, Ной се качва по мостчето към своя ковчег с бавни, достолепни подскоци.

 

 

— Драги ми Ракъм, позволете да отбележа, че вие продължавате да отбягвате темата.

— Така ли? — отвръща Уилям. Понеделник сутрин е и той разговаря с госта си в пушалнята. Пурите вече са запалени, Уилям отпушва бутилката с порто, чува се тихо „пльок“. — Струва ми се — продължава той, — че не сме си изяснили каква е въпросната „тема“. Аз търся вашия съвет как да ускоря максимално възстановяването на жена си, и то тук, в собствения ни дом. Вие от своя страна като че ли имате желание да изреждате положителните и отрицателните страни на цял каталог лудници — от Абърдийн до Абъристуит^[3].

В отговор доктор Кърлоу изсумтява. Неговият информационен изблик се дължеше на претенциите на Ракъм, че знае нещо за лудниците, което въобще не отговаря на истината. Всъщност доктор Кърлоу вероятно е прекарал повече време из лудниците от който и да било друг психически здрав човек. Като млад лекар, преди да реши твърдо, че хирургията не е силната му страна, той е оперирал много питомци на приюти за душевноболни, и е научил много други неща, освен да борави със скалпел. Умее да различава добрата лудница от лошата; знае кои от тях се различават само по име от затворите, кои са обикновени пансиони с претенции за здравни заведения — но знае и за болници, които се намират в юрната част на класацията — първокласни заведения, посветени на набиране на нови научни познания и на пълноценното възстановяване на пациентите. Наблюдавал е не малко случаи, когато истерични дами, изпаднали до такава степен в плен на заболяването си, че не биха могли да се покажат нито пред човек, нито пред животно, се възстановяват по чудотворен начин веднага след като биват изтръгнати от парниковата си среда, в която всички ги глезят и поощряват по този начин болестта.

Тъй като е наясно с тези неща, доктор Кърлоу може основателно да предскаже, че ако остане у дома, Агнес Ракъм е осъдена. Как би могла да оздравее с този съпруг, който й позволява всичко и с цяло стадо сервилни и покорни прислужници около себе си?

— Няма нищо похвално в това да задържате една болна жена в дома й, Ракъм — подхваща той. — Никой не обвинява един съпруг, че е пратил жена си в болница, когато тя си счупи крака или се разболее от едра шарка. Уверявам ви, при вас няма нищо по-различно.

Уилям отпива мрачно от портвайна.

— Чудя се — казва той замислено, — дали тя няма и някакъв физиологичен проблем…

— Преглеждал съм я многократно. Няма нищо сериозно, нищо, което няма да се оправи от само себе си, ако тя бъде подложена на сериозно лечение.

— Понякога, когато поведението й се променя рязко, непосредствено преди припадъка имам чувството, че едното й око става малко по-голямо от другото…

— Хммм. Вероятно се притеснява да ви гледа право в очите — всеки би се притеснил при такива изблици.

Внезапно тишината в задимената пушалня е нарушена от кристално-чисти звуци на пиано. Някой засвирва очарователна мелодия в съседната стая. След елегантен прелюд Агнес запява — гласът й е спокоен и весел като птиче чуруликане. Уилям незабавно добива скръбно сантиментално изражение, което кара доктор Кърлоу да изпъшка отчаяно.

— Ракъм — настоява той, — откажете се от щастливата илюзия, че жена ви е напълно здрав човек, нападан от време на време от някакво хронично страдание. Тя е болна, но има от време на време моменти на просветление. Кажете ми, ако някоя от вашите машини за бутилиране на парфюми се повреди, започне да чупи шишенцата и разлива парфюма, и това се повтаря периодично, вие ще повикате майстор да я поправи, нали? А ако случайно машината заработи нормално, когато се появи майсторът, това ще ви накара ли да повярвате, че всичко е наред и ремонт няма да се наложи?

— Хората не са машини.

„Доста странна философия за индустриалец“, казва си Кърлоу, но се въздържа да произнесе на глас забележката.

— Е — казва той с въздишка, докато ангелските трели на Агнес продължават да долитат до тях, — ако отказвате да обмислите отвеждането й в лечебно заведение, има някои задължителни мерки, които настоявам да предприемете. Първо, забранете й да посещава литургията в католическата църква. Няма нищо лошо в католицизма, но жена ви се числеше към англиканската църква, когато стана ваша съпруга и няма причини внезапно да се отрича от вярата си. Ако католическите й убеждения бяха нещо повече от налудничава прищявка, тя би се опитала да убеди и вас да станете католик, вместо да се забавлява с тези тайни излети до Крикълууд. Второ, крайно време е Агнес да приеме факта, че е майка. Тази абсурдна криеница продължи прекалено дълго. Ако не желаете да разберете, че това е за доброто на Агнес, помислете поне за дъщеря си, която вече е достатъчно голяма, за да задава въпроси. Лишаването от майчина любов не би могло да й бъде от полза, нали?

Уилям кимва бавно. Колкото и неприятна да е истината, той не може да възрази срещу основателните доводи на този човек, който си разбира от работата. Не е възможно една майка да отхвърли детето си, без от това да произлезе някакво нещастие — това е неоспорим факт.

— Все ми се струва, че е още бебе — мънка той в защита на Агнес и си припомня редките случаи, когато е виждал повитото в пелени бебе в ръцете на Биатрис. Но детето е избуяло като бурен, и той е принуден да си признае, че вчера се стресна от зоркия и разумен поглед на дъщеря си.

— Не ми се иска да разстройвам ненужно Агнес — казва той.

— Като имаме предвид какъв е залогът, Ракъм — отвръща лекарят, — обезпокояването на съпругата ви ми се струва много ниска цена.

Уилям прави гримаса в знак на съгласие; преговорите са приключени, двете страни са отстъпили по малко от позициите си. Домакинът си поема по-свободно дъх и предлага още портвайн.

— Кажете ми, докторе — пита той, — как е вашата дъщеря?

 

 

Емелин Фокс се навежда, за да вземе с пръсти котешките лайна от пода на коридора. В края на краищата, те са съвсем изсъхнали, а щом изхвърли мръсотията, ще си измие ръцете. Наистина, Емелин не може да разбере защо някои хора правят такива сцени заради малко боклук. Би трябвало да поживеят един ден в някой от бордеите на Шордич, където по стените се стича слуз, а плъховете хапят децата по лицата!

Емелин кляка, за да изпълни намерението си. Разпуснатата й коса пада по лицето. Само че колкото повече засъхнали котешки лайна прибира, толкова повече открива. Писан наистина се е държал много лошо. Ако не се поправи, ще се наложи тя да го пропъди от леглото си и да го накара да спи навън.

— Разбра ли, Писане? — пита тя, като че ли сред лошите навици на Писан се брои и четенето на мисли. Той не я удостоява с отговор.

Тя хвърля лайната в една картонена кутия, която някога е съдържала хартия за писма, а понастоящем е пълна с котешки изпражнения, събирани в продължение на две седмици. Емелин смята да закопае всичко в градината, веднага щом си купи лопата — а тя е твърдо решена да купи лопатата днес и изобщо не я интересува как ще я изгледа продавачът в магазина за железария.

Тя слиза боса по прашните стъпала — така погледнато, тя е и гола. Традиционното преобличане в някакви други дрехи, за да си легне, започна да й се струва безсмислено, и въпреки наближаващата зима нощниците изобщо не й липсват. Тя почти не чувства студа; случвало се е крайниците й да са бели като оголени кости, а тя да не изпитва никакво неприятно чувство. Какво знаят за студа щастливците на този свят, свили се уютно в топлите си къщи?

Всъщност собствената й къща понастоящем не е кой знае колко добре отоплена. Пак е забравила да внесе въглища, а и комините трябва да се почистят. Наистина е крайно време да намери заместници на Сара; три месеца без прислужница са се отразили сериозно на къщата. Може да наеме много добро момиче чрез Дружеството за спасение, но първо ще се наложи малко да поразчисти, за да не направи лошо впечатление.

Емелин се избърсва с мокър парцал (едва вчера се е къпала) и нахлузва работната си дреха — тоест, една прилична, но и практична рокля, която носи, когато обикаля бедняшките квартали. Стомахът й къркори, за да й напомни, че не бива да излиза от къщи, преди да е хапнала нещо, както се случва често напоследък.

Тя отива в кухнята и се промушва между печката на Хенри и собствената си печка, за да се добере до шкафа, където държи хляба. Ножът си стои забит в самуна — и толкова по-добре, защото напоследък й се губят много прибори. Няма масло, но затова пък разполага с огромна наличност от месни и рибни консерви — същински дар Божи за независимата жена. Обмисля дали да не отвори говеждия език „Белгрейвия“, но накрая се спира на сьомга. Чувала е, че рибеното масло е полезно за мозъка.

Котаракът на Хенри влиза безшумно, започва да издава жални звуци и да се умилква, бутайки глава в полите й.

— Чакай малко! — кара му се тя, докато търси чиста чаша, в която да си приготви нещо топло за пиене. Но си спомня, че няма мляко, а тя не обича нито чай, нито какао без мляко. Това не е толкова важно; съвсем скоро госпожа Наш ще й налее чай в залата на дружеството.

— Заповядай, нахално същество такова — казва тя и изсипва останалата сьомга направо на пода на кухнята. — Постоянно се възползваш от добротата ми… Защо не излезеш и не си намериш някоя почтена работа, ммм? Трябваше да те кръстя Готованко.

Котаракът накланя глава на една страна.

— Мяу?

Емелин наистина трябва да побърза; успала се е, защото стоя будна до късно, преписвайки в десетки екземпляри едно и също писмо до директорите на държавни училища, в което ги умолява да не изоставят децата от бедняшките квартали. Ако не тръгне веднага, ще изпусне чая и бисквитите.

Къде ли е оставила шапката си? А, да — ето я там, окачена на леглото на Хенри, което все още стои подпряно на стената в дневната. (Поне намери къде да изпрати дюшека благодарение на госпожа Емерсън, която наскоро събираше чаршафи, дюшеци и завивки. Но желязната рамка се оказа прекалено тежка за пренасяне). С помощта на два фуркета и шапчицата, която завързва с панделка под брадичката, Емелин се превръща в госпожа Фокс, готова за нови подвизи.

Точно когато се кани да отвори външната врата, едно писмо се промушва с тихо шумолене през процепа и пада в краката й. Тя го напъхва в чантичката си и излиза тичешком.

 

 

Разположила се удобно в заседателната зала на Дружеството за спасение, с чаша чай до себе си, госпожа Фокс изважда плика от чантата си. Оказва се, че писмото се състои само от един лист, маниакално прегъван многократно, докато се е получило миниатюрно квадратче. Госпожа Фокс изглажда листа на масата пред себе си, и присвива очи, за да може да разчита лилипутския почерк.

„Времето изтича“ — така започва писмото. „Знам, че Вие сте добра и мила жена, въпреки че баща Ви е сключил договор със Силите на мрака. (Моят баща също беше злодей, затова Ви разбирам). Аз знам, че Вие вече живеете във Второто си тяло. Хората казват, че не сте красива и че имате лош тен, но те не могат да проникнат до красотата на душата Ви. Как ли сияе тази Душа в съзнанието, че и плътската й обвивка е безсмъртна! А моето земно тяло проявява ужасяващи признаци на упадък, и аз не мога да понеса мисълта, че ще остана пленница в него още дълго време. Аз знам, че Второто ми тяло ме очаква в Манастира на здравето. Моля Ви, моля Ви, моля Ви да ми разкриете тайната на пътя до Манастира. Аз съм готова да тръгна на път, но се боя, че моят ангел-пазител ще настоява да бъда търпелива и да изчакам Ужасния Край. Вие сте единствената ми Надежда. Моля Ви, споделете с мен Тайното Познание, за което копнея.

В името на добрите чувства, които и двете хранехме към Хенри, Ви умолявам да го сторите!

Агнес Р.“

Госпожа Фокс сгъва писмото и го поставя обратно в плика. Около нея сестрите раздигат чаши и чинийки, и обличат палтата и шапките си. Молбата на госпожа Ракъм ще трябва да почака за отговор, първо трябва да се помогне на други души.

 

 

Същата вечер, докато Писан мърка доволно, опрян в бедрото й, госпожа Фокс препрочита писмото. Тя е в лошо настроение; следобедът, прекаран с останалите членки на дружеството, не беше особено успешен. Няма спор, че улиците на Шордич са истинска златна мина, ако търсите разврат и безбожие, но е извънредно трудно да се доберете до обитателите им — те са враждебно настроени, и повечето имат обичая да хлопват вратите под носа на Спасителките. Само една уличница се съгласи да разговаря с госпожа Фокс, но тя беше толкова пияна, че сериозният разговор се оказа неосъществим.

— Че от теб знаш ли ква уличница ша излезе? — уверяваше я хилещата се проститутка. — Веднага се вижда. Не носиш корсет, а? Нали ти виждам циците!

Госпожа Фокс се опита да обясни, че е прекарала тежка болест, и че стегнатата броня на корсета е затруднявала дишането й; освен това, подчерта тя, почтеността няма нищо общо с корсета, защото много преди изобретяването му също е имало почтени жени… Но проститутката не отстъпваше.

— Че и деца не си раждала, то е ясно — изкиска се тя и се опита да погъделичка Емелин под извивката на гърдите. — Наш’ ли как си падат мъжете по таквиз?

Сега Емелин се е проснала на леглото, краката я болят, мръсна е, има чувството, че сажди са полепнали и по езика й, а освен всичко останало (да му се не види!) пак не е успяла да купи мляко за какаото. И като че ли това не стига, ами сега трябва да отговаря и на това писмо, в което Агнес Ракъм иска от нея да й разкрие тайната на физическото безсмъртие.

Какво да й каже?

Истината, разбира се, колкото и нежелана да е тя. Емелин взема хартия и писалка, и надрасква следното:

„Скъпа госпожо Ракъм,

Съжалявам, но трябва да ви уведомя, че допускате грешка. Никой от нас не може да се надява на друго безсмъртие освен на безсмъртието на духа в Христа (вижте Послание на свети апостол Наела до Римляни 6:7-10; до Коринтяни 15:22, и най-вече 15:50). Ако бих могла да Ви помогна по какъвто и да било друг начин, ще го сторя с удоволствие.

Искрено Ваша, Емелин Фокс“.

Тя сгъва бележката, поставя я в плик, запечатва го, и почти веднага след това го накъсва на парчета. Представила си е как госпожа Ракъм получава отговор, как го отваря възторжено и нетърпеливо, а получава само сух отказ, съпроводен с няколко препратки към Светото писание, и я обзема дълбока жалост.

Дали няма да бъде по-добре да й изпрати някоя книга? Така ще избегне необходимостта лично тя да разбие надеждите й, а и книгата сигурно ще съумее по-добре да пропъди миазмите на илюзиите от главата на госпожа Ракъм. Емелин скача от леглото и започва да се рови из ужасно прашните купчини книги, задръстили къщата й, в търсене на „Разрушеният храм“ — автобиографията на един смъртно болен евангелизатор, която тя бе дала на Хенри по времето, когато той толкова се измъчвате при мисълта за възможната й смърт. Беше тънко томче, със запомнящ се гръб, но тя не може и не може да го намери, и вдигналата се прах я кара да киха непрекъснато.

Но какво е това? Някаква дебела брошура, която не помни да е виждала преди. На гърба се четат препоръки от различни авторитети като например „А. Е. от Блуумзбъри“: „Това е библията на всеки любител на удоволствия!“. На предната корица — с тлъсти черни букви: „Нови забавления в Лондон — наръчник за светски мъже с напътствие за начинаещи“. Тя отваря книгата и прочита посвещението: „На Хенри, от Филип и Едуард. Може би това е бъдещата ти енория? Желаем ти успех!“.

Емелин се присвива болезнено от жестоката шега на Бодли и Ашуел. За нейно учудване очите й се насълзяват. Горещи сълзи започват да капят върху брошурата. Тя прелиства страниците и се опитва да чете, но вижда всичко размазано. Някои от страниците са с прегънати ъгълчета, вероятно за да се отбележат определени проститутки, чиито качества Бодли и Ашуел са държали да изтъкнат.

Госпожа Фокс отмята назад глава, смутена, че не може да овладее ненужния си хленч. Ще прегледа по-късно отвратителната малка книжка; може би, въпреки болката, която й причини, тя ще се окаже полезна. Трябва да я приема като… да, ето като какво — като неоценим списък с имената на жените, които тя ще се постарае да открие и да върне в правия път. Да, в крайна сметка и от тази книга ще има полза!

 

 

— Чаят ви, госпожице.

Шугър се изтръгва от неспокойните си сънища, примигвайки в полумрака. Тя вдига поглед. Някаква фигура, която първоначално не може да разпознае, се е надвесила над нея с чаша чай в едната ръка и горяща лампа в другата, защото още не се е зазорило истински. Докато Шугър се изправя на лакти, измъквайки ръце от завивките, тя усеща нещо тежко върху краката си и установява, че отвореният дневник лежи захлупен върху лявото й бедро.

„Дявол да го вземе!“ Дано прислужничката го вземе за учебник, или за дневник на самата госпожица Шугър, а не за чужда, крадена вещ.

— Ъъъ… благодаря ти, Роуз — гърлото й е пресъхнало, гласът й звучи като грачене, тя още не вижда ясно около себе си. — Колко е…

— Шест и половина, госпожице. Вторник. Чудесна сутрин.

— Чудесна ли? — Шугър обръща глава към тъмния прозорец. Отражението от лампата на Роуз се откроява в ореол от скреж.

— Имах предвид това, че снегът спря, госпожице.

— А, да… — Шугър потрива очи. — Сигурно щях да спя цял ден, ако не ме беше събудила.

Тя незабавно съжалява за този жалък опит да спечели благоразположението на прислужницата; само успя да представи себе си като немарлива повлекат. „Затваряй си устата, когато не си напълно будна“, напомня си тя.

Когато Роуз и лампата изчезват отново, първите едва забележими проблясъци на зората надникват в стаята на Шугър. Ако присвие много силно очи, тя може да различи странни бели силуети пред прозореца си — като призраци, увиснали напълно неподвижно на двайсетина фута над земята. При първия порив на вятъра призраците започват да се разпадат с шумолене — белите им крайници падат и изчезват нанякъде. Сняг покрива дърветата, бял като пудра и мимолетен.

Потръпвайки, Шугър отпива чай от абсурдно крехката чаша. Тя още не може да привикне към този ритуал — прислужницата да я буди в шест и половина с чаша чай, вместо да се събуди сама към десет или единайсет от слънчевите лъчи, огрели лицето й. За миг тя се озовава назад във времето — не на Прайъри Клоуз, а още по-назад — на горния етаж в дома на госпожа Кастауей, където гълъбите гукат под покривните греди, златните слънчеви лъчи греят немилостиво, а малкият Кристофър чука на вратата, за да вземе мръсното бельо.

„Трябваше да вземеш Кристофър със себе си“, съска укорително някакъв глас в замътения й мозък. „Домът на госпожа Кастауей не е място за деца“.

Шугър захапва бисквитата, разпилявайки трохи по нощницата си. „Дете е, но е момче“, казва си тя. „Ще порасне и ще стане мъж като всички останали — а светът е направен за мъже“.

Тя допива чая си — цялата чаша не е повече от една глътка, само колкото да овлажни пресъхналия й език. Защо се чувства толкова уморена? Какво се случи снощи? Последното нещо, което си спомня да е прочела, преди да потъне в дълъг, тежък сън, преследвана и в него от писъците на някаква жена и воя на вятъра, бе съобщението на Агнес Ънуин, че е сгодена за Уилям Ракъм.

Дневникът се е затворил в скута й. Тя го отваря отново, прелиства мръсните страници и стига до мястото, където я прекъсна сънят.

„Сгодена съм и ще стана съпруга на един мъж“, пише Агнес, „а почти не знам какъв е той. Колко страшно е това! Разбира се, аз го пузнавам много добре — толкова добре, че бих могла да напиша книга за всички умни неща, които той казва. Но кой е той наистина, този Уилям Ракъм, какво е това, което иска от мен и още не е получил? О, дано не започна да го отегчавам! Той се смее и ме нарича свой странен малък дух — но дали наистина съм достатъчно изключителна, за да бъда достойна за мъж като него?

Когато мисля за брака, сякаш мисля за гмурване в тъмни води. Но дали тъмните води ще станат прозрачни, ако човек се взира в тях в продължение на години, преди да реши да се гмурне? (О, Божичко — може и да не е подходящо да използвам това сравнение, след като не умея да плувам!)

Но не е редно да се притеснявам. Всичко е възможно за двама души, които се обичат. Освен това ще бъда неизказано щастлива, когато престана да се наричам Агнес Ънуин! Примирам от нетърпение!!!“

— Мама изобщо не си легна — казва с жалостив тон Софи, замаяна и почти разплакала, докато Шугър й помага да се облече. — Остана цяла нощ навън, в градината, и викаше нещо, госпожице.

— Може би си сънувала, Софи — казва смутено Шугър. Усилието, което положи, за да посрещне деня, да се облече и приготви до седем часа, за да помогне на Софи да направи същото, изтласка нощните кошмари назад в съзнанието й; страдалческите писъци заглъхнаха и тя ги чува като далечен шепот. Сега, когато се опитва да си ги припомни, чува не само тях, но и още два гласа — един женски и един мъжки. О, да, така беше, а и като че ли си спомня някаква суматоха по стълбите.

— Бавачката казваше, че плачът и глезотиите не впечатляват никога — съобщава Софи неочаквано и издува глупаво устни, докато Шугър реши косата й. Детето залита лекичко всеки път, когато гребенът драсне кожата на главата му. Повече от ясно е, че и тя не се е разбудила напълно.

— Всички трябва да се стараем според силите си да бъдем смели, Софи — отвръща Шугър.

 

 

В девет и половина, малко след като урокът е започнал, усамотението им в занималнята е нарушено от почукване на вратата. Обикновено, след като прислужницата е прибрала чиниите от закуската, никой не ги смущава до обяд, но сега на прага застава Лети, много сериозна и без поднос в ръцете.

— Господин Ракъм би искат да разговаря с вас, госпожице Шугър — казва тя.

— С мен ли? — примигва Шугър недоумяващо.

— Очаква ви в кабинета си, госпожице.

Лети има добродушно лице, но по него не може да се разчете кой знае какво; ако там е изписано някакво желание да сподели нещо по женски, то Шугър не може да го разшифрова.

Софи вдига поглед от писалището в очакване да разбере какви ще са следващите събития в нейния свят. С кимване и жест Шугър нарежда изписването на имената на музикалните инструменти да продължава. Току-що е убедила Софи, че рисунката на цигулка с провиснал гриф е съвсем приемлива и може да остане в тетрадката, вместо листът да се къса и заниманието да започне наново. Софи отново се навежда над тетрадката, притиснала линийката към недовършената рисунка на едно виолончело, като че ли я е страх то да не се изплъзне изпод пръстите й.

 

 

— Ще се върна скоро — казва Шугър. Но когато тръгва след Лети по коридора, тази увереност започва да се изпарява. „Ще ми каже, че иска да напусна“, мисли си тя. „Намерил е гувернантка, която знае френски и немски и може да свири на пиано“. После, подменяйки неоснователните страхове с неоснователна възбуда, продължава: „Не, иска да ме целува по шията, по лицето, да вдигне полите ми и да ме чука. Има ерекция от зори и вече не издържа“.

Килимите под краката й са влажни, наоколо мирише на сапун и на мокра вълна; Лети, след като е изпълнила задачата си, запретва ръкави и се връща към кофата и сюнгера, оставяйки гувернантката да влезе сама при господаря. Водата в кофата е розова.

Сърцето на Шугър се е качило в гърлото, когато почуква на вратата на „светая светих“, кабинета на Уилям, в който не е влизала нито веднъж през всички тези седмици, откакто живее в неговия дом.

— Влез — вика той отвътре, и тя се подчинява.

 

 

Първата мисъл на Шугър, когато го вижда седнал зад бюрото си, обвит в цигарен дим, приведен уморено напред и опрял лакти между две купчини писма, е че той прилича на човек, прекарал нощта в пиянски разгул. Очите му са червени и подпухнали, косата му е влажна и сплъстена, брадата и мустаците му не са ресани. Той става от стола, за да я поздрави и тя забелязва по жилетката му тъмни петна от вода — очевидно се е намокрил, като е плискал набързо лицето си.

— Уилям, изглеждаш толкова… ужасно уморен! Сигурно прекаляваш с работата!

Той прекосява стаята — обувките и крачолите на панталона му се изцапани с пръст; сграбчва я така рязко за раменете, че тя трепва, и я притиска към гърдите си. Докато отвръща на прегръдката му, обвивайки го с дългите си, слаби ръце, притискайки буза в неговата, тя се изкушава да му направи забележка, както би постъпила една истинска гувернантка; в главата й се въртят всевъзможни идиотски реплики: „Не смейте да ме докосвате, сър! О! Милост! Ще припадна!“ и така нататък.

— Какво е станало, любов моя? — шепне тя в косата му и се притиска здраво към него, за да го накара да почувства острите очертания на таза й през пластовете дрехи, които шумолят между двамата. — Кажи ми какво те измъчва.

Тези фрази са също толкова банални и глупави като другите, Шугър знае това, но какво друго би могла да каже? Единственото, което иска всъщност, е тази разхвърляна, претъпкана с документи стая с потъмнели от тютюнев дим тапети и килим с цвят на говежди бульон да изчезне и те двамата да се озоват по вълшебство обратно на Прайъри Клоуз, където меки, топли чаршафи ще покриват голите им тела, а Уилям ще впери възторжен поглед в нея и ще каже…

— Уф, това е гадна, безнадеждна история.

Дъхът й секва, защото той я притиска още по-силно към себе си.

— Кое… парфюмерийната индустрия ли? — пита тя, макар да знае отлично, че той има предвид нещо много по-различно.

— Агнес — отвръща той със стон. — Ще ме докара до лудост.

Вероятността Уилям да е по-близо до лудостта, отколкото нещастната му жена, изглежда незначителна, но няма съмнение, че той преживява тежки моменти.

— Какво е направила?

— Излезе снощи по нощница на снега! За да изкопае дневниците си — поне това се опита да направи. Сега е убедена, че са ги изяли червеите. Бях заповядал да приберат на сигурно място проклетите неща, но сега никой не знае къде са.

Шугър издава звук, който би трябвало да изразява озадачено съчувствие.

— При това се нарани! — възкликва Уилям и потръпва в прегръдките на Шугър. — Беше ужасно! Поряза двата си крака с лопатата. През живота си не е изкопала и една дупка, горкото ми ангелче! А беше и боса! О! — той отново потръпва силно при мисълта за онези нежни боси крачета, прорязани при неумелия й замах от острия метал. Шугър също потръпва — това е първият искрен неволен спазъм, който споделят телата им.

— Как е тя? Ти какво направи? — пита Шугър, а Уилям се изтръгва от прегръдката й и покрива лицето си с ръце.

— Повиках незабавно доктор Кърлоу, разбира се. Слава Богу, че не отказа да дойде… но разбира се, няма да пропусне да се възползва от положението. Невероятно е как един човек по нощница под сакото може да шие разкървавената плът на една пищяща жена и въпреки това изражението му да е самодоволно! Но той може да си гледа самодоволно, колкото си иска — Агнес ще остане у дома! Да не би да очаква от мен да изпратя жена си приживе в ада, само защото не умее да копае с лопата? Та аз не съм звяр!

— Уилям, ти не си на себе си! — напомня предпазливо Шугър, макар че и собственият й глас трепери. — Направил си всичко, което може да се направи засега; след като се наспиш, ще можеш да разсъждаваш по-трезво.

Уилям отстъпва от нея, кимва и потрива ръце.

— Да, да — казва той, мръщейки се от усилие да пропъди обърканите мисли от главата си. — Вече се владея. — Той я изглежда странно, очите му блестят. — Имаш ли някаква представа кой би могъл да вземе проклетите дневници?

— Д-да не би бавачката на Софи да ги е взела със себе си? Нали ги изкопаха точно преди тя да си замине?

Уилям поклаща глава и отваря уста да изтъкне, че Биатрис Клийв се отнасяше към Агнес с едва прикрито презрение; но тогава му хрумва, че тя може да е взела дневниците точно затова, може да се е зарадвала на възможността да му създаде неприятности.

— Ще пиша на госпожа Барет да претърсят стаята й — казва той.

— Не, не, любов моя — казва Шугър, изтръпнала от страх, защото съзнава колко лесно мръсните, нечестно придобити тайни могат да бъдат измъкнати изпод леглото й. — Ако го е сторила, за да причини неприятности, тя сигурно ги е изхвърлила в най-близката река. Освен това, мислиш ли, че Агнес има нужда от този куп стари дневници тъкмо сега? Нали сега е най-важно да й бъдат осигурени покой и нежни грижи?

Той се връща към бюрото си, като разтваря и свива нервно пръсти.

— Покой и нежни грижи. Да, дявол да го вземе! Ако само можеше да проспи цялото време, докато зараснат раните й! Ще взема нещо от някой лекар — не от Кърлоу, дяволите го взели — някакви хапчета или някоя отвара… Клара ще поеме грижата тя да ги взема редовно, всяка вечер… И никакви измъквания. Никакви измъквания, разбираш ли!

Гласът му е изминал гамата от спокойствие до гняв само за няколко секунди. Шугър отива бързо до него и поставя напуканата си длан върху разкривеното му лице.

— Уилям, моля те; мъката ти те заслепява и не виждаш кой е пред теб. Аз съм твоята Шугър, не разбираш ли? Аз съм жената, която изслушваше разказите ти за твоите грижи, която ти помагаше да пишеш деловите си писма, които ти мразиш да пишеш… Колко пъти вече съм доказвала, че няма нещо, което бих отказала да сторя за теб?

Тя взема отпуснатата му ръка и я притиска към гърдите си, а после я смъква полека по-надолу, към корема си в жест, с който се надява да събуди страстта му, но той се подчинява с безмълвно недоумение, като че ли тя го кара да я прекръсти.

— Уилям — казва тя умолително. — Помниш ли Хопсъм? Колко дълги нощи прекарахме…

Най-сетне чертите му омекват. Като че ли най-после в разгорещения му мозък нахлува хладният балсам на спомена за тяхната интимност; за начина, по който тя му помогна да прекара кораба на парфюмериите „Ракъм“ през бурята, когато един лош съветник можеше да го потопи.

— Ангел мой — въздъхва той разкаяно. После, за огромно облекчение на Шугър, се привежда напред и я целува по устните; езикът му е сух, има вкус на бренди и лошо храносмилане, но нали я целува! Набрала смелостта, тя започва да го гали по косата, по раменете, по гърба, дъхът й се учестява, тя почти го желае, иска той да я пожелае.

— О, между другото — казва той и се изтръгва от прегръдките й, — тук има нещо, което искам да ти покажа.

Ерекцията издува панталона му, но не това го вълнува; не, той не е готов да се любят. Вместо това започва да рови из хаоса от хартии по бюрото си и измъква един сгънат брой на вестник „Таймс“.

— Сигурно не си го виждала? — казва той, прелиствайки бързо вестника — новини, съобщения за сватби и годежи, докато най-сетне открива страницата, която иска да й покаже. Там, на видно място сред другите, по-малки реклами на средства за пречистване на кръвта и практикуващи хомеопати, се вижда голямо рекламно каре, в което се откроява портретът на Уилям Ракъм във венец от зеленика.

ПОЖЕЛАНИЯ ЗА ВЕСЕЛИ КОЛЕДНИ ПРАЗНИЦИ

В ОЧАКВАНЕ НА ЩАСТЛИВА НОВА ГОДИНА

ОТ „РАКЪМ’С“

ПРОИЗВОДИТЕЛИ НА ФИНА ПАРФЮМЕРИЯ И КОЗМЕТИКА

Шугър препрочита няколко пъти коледните поздравления, измъчвайки мозъка си за подходящ комплимент. Колко странно й се струва Уилям да й представя своя осъществена идея като свършен факт, без преди това да се е съветвал с нея!

— Много впечатляващо — казва тя. — И текстът е добре подбран. Да, много е хубаво.

— Така успявам да присъствам във вестника с коледните си поздравления отрано — пояснява той, — преди конкурентите ми да са пуснали техните реклами, разбираш ли?

— Ммм — отвръща Шугър. — Кой знае как ще се ядосват, че не са се сетили първи, нали?

В мислите си тя вижда непрекъснато една и съща ужасна картина — как Агнес насочва мръсната лопата към земята, а острието се забива в бледата плът на краката й.

— Несъмнено идущата Коледа ще се постараят да ме изпреварят — казва Уилям. — Но този път им отнех първенството.

— Догодина ще измислиш нещо още по-хитро — уверява го Шугър. — Аз ще ти помогна.

Те се целуват отново, и този път той изглежда склонен да продължи нататък. Тя пъхва ръка в панталона му и усеща как той се втвърдява още преди пръстите й да са се добрали до него.

— Кога ще се смилиш над мъките ми? — мърка тя в ухото му, успявайки да прикрие истеричните нотки в гласа си със сладострастно стенание. Но когато прехвърля крак над коленете му, за да седне върху него, тя установява с учудване, че наистина е влажна между краката. Наистина, Уилям се държи грубо и безчувствено, но той не е на себе си от притеснения, Шугър е убедена, че дълбоко в себе си той е почтен, и че — слава Богу — все още я желае. Ако само успее да го накара да влезе в нея, ако чуе безпомощния му стон, всичко отново ще бъде наред.

Дългите й гащи са смъкнати до глезените, тя се отпуска в скута му, ахва облекчено, когато усеща докосването на члена му — и в този момент някой почуква на вратата. Без секунда колебание тя скача настрани, придърпвайки гащите си нагоре още преди да е възстановила равновесието си. Уилям прави горе-долу същото. Тази проява на взаимно разбиране, синхрона в движенията им, докато оправят дрехите си и си възвръщат благоприличието на позите, протича с еротична плавност, придадена от инстинкта.

— Влез! — извиква пресипнало Ракъм.

На вратата отново застава Лети, този път много смутена — не от господаря си и гувернантката, чийто прекъснат разговор очевидно е бил образец на благоприличието, а от тежкото бреме на вестта, която носи.

— Госпожа Ракъм, сър… — присвива се смутено момичето. — Тя ви… вика.

— Вика ме?

— Да, сър. Спешно е, сър.

Уилям се озърта в стаята с подпухнали, зачервени очи, обзет от нежелание да се примири с тежката си съдба.

— Много добре, Лети — казва той накрая. — Идвам веднага.

Прислужницата се оттегля, а Уилям излиза иззад бюрото, оправяйки яката и вратовръзката си.

— Извънредно съм поласкан — отбелязва той саркастично, докато минава с тежка стъпка покрай Шугър, — че съм желан от толкова жени едновременно.

 

 

Спалнята на Агнес, толкова често затъмнявана през деня, е облята в тревожна дневна светлина — завесите са дръпнати докрай, за да може слънцето да нахлува вътре безпрепятствено. Госпожа Ракъм би трябвало да е почти в безсъзнание под въздействието на опиати, но тя е напълно будна, седнала в леглото, облечена в безукорно чиста нощница, закопчана до брадичката. Завивките в долната част на леглото са силно издути от превързаните й крака. Изражението й е напълно спокойно, макар по брадичката й да се забелязват няколко драскотини, останали след снощната схватка със съпруга й, Шиърс и Роуз, докато те се опитваха да я приберат насила обратно в къщата. Клепачите на невероятно сините й очи са зачервени. Всичко това Уилям забелязва в мига, в който влиза в стаята. Както и факта, че Клара се е изправила до леглото на господарката си като гвардеец на пост.

— Всичко е наред, Клара — казва Уилям, — можеш да си вървиш.

Прислужницата прави небрежен реверанс — едва забележимо раздвижване на тялото.

— Госпожа Ракъм настоява да остана, сър.

— Тя е моя камериерка, Уилям — напомня му Агнес. — Мисля, че имам право поне на един човек в този дом, който да защитава интересите ми.

Уилям изправя рамене.

— Агнес… — започва той с предупредителен тон, но после се отказва. — За какво искаш да разговаряме?

Агнес си поема дълбоко дъх.

— Бях принудена да изтърпя унизителния отказ — подема тя, — на собствения си кочияш.

— Чийзмън?

— Доколкото ми е известно, разполагаме само с един кочияш, Уилям, освен ако укриваш други, за да ги използваш за собствените си развлечения.

Лъже ли се, или по лицето на Клара наистина се мярна подигравателна усмивка? Що за отвратителна наглост! Трябва да изхвърли нахалната хубостница…

— Невъзпитано ли се държа с теб Чийзмън, скъпа? — пита Уилям с най-учтивия си глас.

— Той е възможно най-добре възпитан за същество от неговата класа — отвръща госпожа Ракъм. — Унизителният отказ е твое дело.

— Мое дело?

— Чийзмън заяви, че си му забранил да ме кара на църква.

— Днес е вторник, скъ…

— Моята църква — подчертава рязко Агнес. — В Крикълууд.

Уилям притваря за миг очи, за да му е по-лесно да си представи как уволнената Клара бедства в отчаяние и мизерия, или как се запалва и изгаря пред очите му.

— Всъщност — казва той с въздишка, — нареждането идва от доктор Кърлоу, скъпа.

Агнес повтаря всяка от думите с презрителната погнуса, която заслужават.

— Доктор. Кърлоу. Нареждане.

— Да — потвърждава Уилям и се чуди как е възможно той, Уилям Ракъм, който може без затруднения да се справи с някой разгневен докер, до такава степен да губи присъствие на духа пред нежната си, миниатюрна жена. Кога кротостта на нрава й, с която го бе очаровала, успя да се превърне в горчивина?

— Доктор Кърлоу счита, че не е добре за здравето ти да… ъъъ… се опитваш да изповядваш религия, различна от… ъъъ…

— Аз се нуждая от чудо, Уилям — казва тя. Говори бавно и отчетливо, сякаш има пред себе си бавноразвиващо се дете. — Мога да се надявам само на чудотворно изцеление. Трябва да се моля в църква, приета от Бога, в църква, където Светата Дева и ангелите небесни снизхождат. Спомняш ли си някога да си присъствал на чудо във вашата църква, Уилям?

Ръцете на Клара, които досега бяха сключени зад гърба, се плъзват отпред — безобидно, безцелно движение, в което обаче Уилям отново открива следи от присмех.

Той търси някаква духовита забележка, с която да изрази съжалението си и да отклони разговора в по-безопасна посока.

— Признавам, че не следя събитията там особено съсредоточено.

— Признаваш! — съска Агнес с широко отворени очи. — Би трябвало да си признаеш всичко в изповед, но никога няма да го сториш, нали?

— Агнес… — той отново се кани да влезе в спор и отново решава да не се поддаде на предизвикателството. — Не може ли да обсъдим всичко това, когато се почувстваш по-добре? Ти изобщо не си в състояние да ходиш на църква, била тя католическа или англиканска. Горките ти крачета имат нужда от покой и грижи. — Внезапно му хрумва чудесен аргумент. — Освен това как би се почувствала, ако те внесат в църквата като тежък багаж, та всички да те гледат?

Този апел към чувствителността на съпругата му спрямо общественото мнение потъва в празното пространство, изпепелен от възмутения й поглед.

— Не бих се чувствала като багаж — казва тя с треперлив глас. — Бих се чувствала… божествено. Освен това аз изобщо не съм тежка; как смееш да твърдиш такова нещо?!

Уилям съзнава, че думите на жена му, въпреки привидната й уравновесеност, са просто трескаво бълнуване. По-нататъшният спор е безсмислен и ще послужи единствено за забавление на Клара.

— Агнес — заявява той сухо, — аз… аз не мога да позволя такова нещо. Ще станеш за посмешище, а и аз покрай теб. Ще останеш у дома, докато…

С отчаян вопъл тя отмята завивките и изпълзява по дюшека към долния край на леглото с ловкостта на улично хлапе. Стисва здраво усуканите месингови украшения на таблата, по бузите й рукват сълзи и тя проплаква:

— Ти обеща! Да ме обичаш, пазиш и почиташ! „Все ми е едно какво си мислят хората“, така казваше ти. „Другите момичета ми навяват смъртна скука. Ти си моята очарователна фея“, нали така ме наричаше! „Обществото обявява за ексцентрично всичко, от което се бои“ — това е още една от красивите ти фрази. „Бъдещето ще бъде интересно само ако ние имаме смелостта да го направим интересно — а това означава, че се налага понякога да сритваме света по кокалчетата!“

Долната челюст на Уилям увисва от удивление. Беше решил, че предната нощ е преживял най-гротескното изпитание в живота си, но това… това е по-лошо. Да чуе претенциозните си младежки изявления, най-повърхностно позьорските си фрази, извадени от забвението, и то от устата на собствената си жена!

— Аз… аз се опитвам да се грижа за теб според силите си — казва той с умолителен тон. — Ти си болна и аз съм длъжен да те пазя.

— Ти да ме пазиш? — възкликва тя. — Кога изобщо си ме пазил? Виж! Виж! Какво смяташ да направиш с това?!

Тя се отпуска назад и сяда отново на леглото, дръпва нагоре нощницата си и започва трескаво да развива бинтовете от краката си.

— Агнес! Не! — той се хвърля към нея и стисва здраво китките й, но ръцете й продължават да се гърчат и да опипват глезените й. Окървавени бинтове провисват като пипала от краката й, вижда се покрита със синини плът и лепкава аленочервена маса. Уилям неволно забелязва между болезнено слабите крака, които Агнес е оголила, без да мисли, златистите косъмчета на гениталиите й.

— Моля те, Агнес — шепне той, и сочи настоятелно с глава зад себе си, за да й напомни, че Клара стои все още там като ням свидетел. — Не пред прислугата.

Агнес започва да се смее истерично — ужасен, животински звук.

— Тялото ми се превръща в… сурово месо — крещи тя, обзета от гняв и недоумение, — мога да загубя душата си, а ти се интересуваш от прислугата?

Тя се бори отчаяно срещу здравата му хватка, краката й ритат чаршафите, кръв зацапва снежнобелия лен. Гърдите й се притискат към ръката му; той неволно сравнява заоблената им пълнота с гърдите на Шугър, припомня си ангелски красивото й, стегнато тяло, припомня си как трескаво мечтаеше за деня, когато най-сетне ще може да я държи в прегръдките си…

Внезапно Агнес спира да се съпротивлява. Раменете им се допират, лицата им също са съвсем близо едно срещу друго. Задъхана и зачервена, с потекла по брадичката слюнка, Агнес го гледа с отвращението на праведница.

— Причиняваш ми болка — казва тя. — Върви да се забавляваш с някой друг.

Той пуска китките й и тя изпълзява към горната част на леглото, влачейки зад себе си окървавените бинтове. След миг вече се е скрила под завивките, отпуска глава на възглавниците, пъхнала длан под бузата си. После въздъхва стоически като дете, на което пречат да спи.

— Аз… — той се опитва да каже нещо, но не намира думи. Обръща се към Клара и с безпомощен жест отправя към нея безмълвната си молба да не злоупотребява с властта, която този инцидент е поставил в ръцете й.

Тя кимва. Лицето й е напълно безизразно.

— Ще се погрижа за нея, господин Ракъм — уверява го тя. Тези думи очевидно означават, че той е свободен да си върви.

 

 

Зашеметен от самосъжаление, Уилям се отправя, залитайки, към кабинета. Никой не го посреща. Шугър очевидно се е върнала в детската стая, решила, че не може да го чака повече. Така да бъде. Той започва да души въздуха. Пури. Горящи въглени в камината. Ароматът на възбудата, който излъчваше Шугър.

Той застава с лице към трептящите пламъци, опрял чело на стената, и започва да мастурбира, стенейки мъчително. Само след секунди спермата му потича върху съскащите въглени. Шкембето му е провиснало от тлъстина, космите по него са посивели преждевременно; колко жалък вид има — нищо чудно, че всички го презират. Оргазмът отшумява, пенисът му се свива до нормалните си размери и той го прибира в панталона.

Отпуснал рамене, той се обръща, но при вида на затрупаното с хартия бюро потиснатостта му нараства. Целият му живот се руши, а го чака толкова работа! Той се отпуска тежко на стола и покрива лицето си с ръце.

Спокойно, спокойно. Няма да спечели нищо, ако не успее да се овладее.

Почти несъзнателно, той издърпва дълбокото долно чекмедже на бюрото — там пази писма, на които вече е отговорил, но въпреки това няма сили да изхвърли. Между другото там е и справочникът „Повече забавления в Лондон“, както и… това. С треперещи пръсти той изважда находката си.

Това е фотография на Агнес — тогава още Агнес Ънуин, която самият той е правил по време на един пикник край Темза. Снимката е протрита по краищата от пипане. Хубав кадър, и много добре копиран, като се има предвид колко неопитен фотограф беше той тогава. Спомня си колко му хареса това, че Агнес остана напълно неподвижна (съгласно инструкциите му), докато приятелите й — все пълни идиоти, синове на аристократи — се въртяха, дърдореха и придърпваха крачолите на панталоните си, така че на снимката лицата им излязоха като размазани, анонимни петна. Ето този тук, с карамфила в петлицата, трябва да е онова магаре Елтън Фицхърбърт, но другите си остават сиви, смътни привидения, чиято единствена функция е да служат за фон на сияйния образ на неговата любима. Уилям се е взирал безброй пъти в тази снимка и си е напомнял, че тук е запечатан миг на неоспорима истина — история, която не може да бъде написана по друг начин.

Без да съзнава, че плаче, той продължава да рови из книжата в най-долното чекмедже. Някъде тук, ако не греши, трябва да е прибрано и едно писмо на парфюмирана хартия — писмо, което Агнес му бе написала само няколко дни преди сватбата. В него тя му казва, че го обожава, обяснява му как всеки ден на очакване, е изпълнен с терзания и сладка мъка — все неща в този дух. Той не спира да рови — през програми от забравени театрални постановки, покани за изложби в художествени галерии, непрочетени писма от брат му, изпълнени с цитати от Светото писание, заплахи от кредитори, междувременно отдавна получили дължимото… Но парфюмираното доказателство за страстта, която Агнес е изпитвала към него, е изчезнало някъде. Възможно ли е тази последна следа от чувствата й да се е изпарила? Той свежда нос надолу и отново започва да души: стара хартия; пръстта по подметките му; мирисът на възбуда, излъчван от Шугър.

Загубил надежда, той измъква един смачкан къс хартия от дъното на чекмеджето с последна надежда, че това може да е търсеното писмо. Но се оказва, че листът е изписан със собствения му почерк — чернова на писмо до Хенри Ракъм Старши, писано преди много години:

„Скъпи татко,

В суматохата около раждането на дъщеря ми и състоянието на съпругата ми, изискващо лекарски грижи, естествено нямах възможност да отделя време на задълженията, които ме очакват. Разбира се, смятам да се заема с тях с присъщия си ентусиазъм и това ще стане при първа възможност; междувременно обаче трябва да ти съобщя, че получих едно крайно неприятно писмо от нашите адвокати…“

С болезнено изпъшкване Уилям смачква листа в юмрук и го хвърля настрани. Господи, колко жалък е бил тогава и колко солиден човек е станал сега! Възможно ли е съдбата да е толкова жестока, та да му отнеме обожанието на Агнес тъкмо сега — след като преди той беше просто едно безгръбначно нищожество, а сега е собственик на голям концерн? Има ли някаква справедливост на този свят?

Подтикнат към действие, той се привежда над писалището, изважда чист лист хартия и топва перодръжката в мастилницата. Уилям Ракъм, собственикът на парфюмерийните фабрики „Ракъм“, няма време да се отдава на самосъжаление; длъжен е да се заеме с работата си. Да, работата! С какво се занимаваше, преди да…? Да, разбира се, проблемът с „Уулуърт“.

„До Хенри Ракъм Старши“ — пише Уилям и бърчи чело, за да си припомни подробностите — толкова ясни само преди дванайсет часа, преди да започне кошмарът…

„Научавам, че през 1842-а парфюмерийният концерн «Ракъм» е отдал под аренда на някой си Томас Уулуърт голям парцел орна земя в Пачъм, Съсекс, която е била оценена (вероятно от теб) като прекалено трудна за обработка. Открих много оскъдна документация за сделката и съм убеден, че някъде съществуват още документи. Затова настоявам да ми изпратиш всички книжа, които са свързани с този въпрос, както и всякакви други книжа, свързани с делата на «Ракъм», които може би си задържал при себе си…“

Уилям се смръщва раздразнено заради повторението на думата „книжа“ в последното изречение. Шугър би могла да му помогне да го избегне, ако беше тук; но и тя започва да му се изплъзва.