Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Crimson Petal and the White, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Мишел Фейбър. Аленото цвете и бялото

Английска. Първо издание

ИК „Еднорог“, София, 2005

Редактор: Юлия Костова

ISBN: 954-9745-85-6

Изданието е спонсорирано от Шотландския съвет по изкуствата.

История

  1. — Добавяне

Част пета
Широкият свят

Двайсет и девет

Обгърната от райска топлина, тя се рее — гола и безтегловна — далеч над фабричните комини и камбанариите, високо в знойните небеса. Във въздуха се носят опияняващи аромати, нежен ветрец и меки облаци прииждат на вълни, на приливи и отливи. Не, това няма нищо общо с прозрачната неподвижност на нейните представи за Рая. Тя има по-скоро чувството, че се носи в огромен океан, чиято вода може да вдишва, плава из плътния въздух, стеснява разстоянието между собственото си тяло и тялото на мъжа, който лети до нея. Когато достига до него, тя разтваря бедра, обвива го с ръце и крака и разтваря устни, за да приеме въплътената му любов.

— Да, о, да — шепне тя и се притиска в слабините му, за да приеме повече от него в себе си; целува го нежно; телата им се неразривно вплетени — те са едно цяло. Облаци се кълбят наоколо и обвиват телата им като мека завивка, докато двамата се носят по благоуханните вълни на вечността, движени също като плувци от въздушните течения и от тласъците на собствените си тела.

— Кой би си помислил, че ще бъде така? — казва тя.

— Не говори — казва той с въздишка и плъзва ръце от раменете й надолу към задника. — Постоянно говориш…

Тя избухва в смях, защото знае, че той е прав. Допирът на гърдите му в нейните е нежен, но възбуждащ; зърната й са набъбнали, тя чувства как устните между краката й се разтварят и всмукват жадно. Преплетените им тела се движат в общ ритъм по хълбока на огромния облак, докато страстта му пронизва нейното тяло като огън, и тя отмята глава, задъхана от възторг…

— Емелин!

Дори в конвулсиите на страстта тя успява да съобрази, че това не е гласът на Хенри, чийто дъх все още изгаря шията й — гласът се носи отдалеч, от някакъв невидим източник.

— Емелин, у дома ли си?

„Колко странно“, мисли Емелин, докато облаците се разтварят и тя започва да пада стремително надолу, към земята. „Ако това е гласът на Бог, той би трябвало да знае, че съм у дома!“

Тя се приземява в леглото си, при това удивително меко, като се има предвид стремителността на падането й и сяда в него, задъхана, докато чукането по входната врата продължава упорито.

— Емелин!

Бог да й е на помощ, това е баща й! Тя скача от леглото, котаракът се търкулва по гръб с вирнати нагоре лапи. Озърта се из стаята за нещо подходящо, с което да прикрие голотата си, но единственото, което вижда, са палтото и ризата на Хенри, които от скоро — заедно с още негови дрехи, измъкнати от чувала с печат „Тътъл и син“ — тя държи в леглото си за утеха. Намята топлото, измачкано палто като мантия, завързва ръкавите на ризата около кръста си, така че се получава нещо като престилка, и хуква надолу по стълбите.

— Тук съм, татко — подвиква тя през преградата от дърво и матово стъкло. — Извинявай, че не те чух — бях… заета.

Светлината е доста силна — Емелин предполага, че е поне единайсет сутринта, прекалено късно, за да си признае, че е спяла.

— Емелин, извинявай, че те безпокоя — казва настоятелно баща й, — но въпросът е спешен.

— Аз… много съжалявам, татко, но не мога да ти отворя. — Какво му става на този човек! Тя отдавна вече не приема посетители — не е възможно той да не е наясно! — Не мога ли да дойда при теб малко по-късно тази сутрин? Или следобед?

Разкривените очертания на главата му, увенчана с тъмен цилиндър, се приближават още повече към стъклото.

— Емелин! — По тона му личи, че никак не му се нрави да привлича погледите на минувачите, блъскайки по вратата на дъщеря си. — Става дума за живота на една жена!

Емелин се замисля за миг. Добре й е известно, че баща й няма никаква склонност към мелодраматични изказвания, значи вероятно животът на някаква жена наистина е изложен на опасност.

— Ако… ако почакаш няколко минути, ще изляза при теб!

Тя хуква обратно нагоре по стълбите и започва да се облича толкова бързо, колкото не го е правила никога досега — дълги гащи, риза, рокля, жакет, чорапи, жартиери, ръкавици и шапка, за толкова време, колкото лейди Бриджлоу отделя за правилното поставяне на един фуркет.

— Ето ме, татко — застава тя задъхана на прага. — Готова съм да се поразходим.

Тъмният му силует отстъпва назад и тя се измъква през открехнатата врата, заключвайки я здраво, за да скрие прахоляка и хаоса, които царят в дома й. После поема глътка свеж, студен въздух. Баща й не откъсва поглед от нея, докато тя превърта ключа, но се въздържа от коментари.

— Готово! — казва тя весело. — Можем да тръгваме.

После се обръща към него; той е облечен безукорно, както винаги, но смръщеното му лице й подсказва, че за нея не може да се каже същото. Да, той е представителен, достолепен възрастен мъж, въпреки че лицето му е прорязано от бръчки. Толкова много болести има по този свят, какво може да направи против тях един мъж, въоръжен само с лекарската си чанта… Ако имаше нещо в онова жално писмо на госпожа Ракъм, което убеди окончателно Емелин, че нещастната женица се е побъркала, то бе именно твърдението, че доктор Кърлоу е злодей; в представите на Емелин баща й винаги е бил въплъщение на добронамереност, човек, който лекува рани и намества счупени кости, докато единственото, което прави тя в опита си да тръгне по стъпките му на филантроп, е да пише писма до политици и да спори с проститутки.

Всичко това минава през ума й през краткия миг, докато високата му фигура се извисява над нейната на прага на къщата й; после Емелин забелязва признаци на нервност в държанието му, вижда как той се озърта нагоре–надолу по улицата, и най-сетне осъзнава, че се е случила някаква голяма неприятност.

— Какво има, татко? Какво се е случило?

Той й дава знак да тръгнат по алеята, по-далеч от някаква фигура, която вече се е появила на прага на една от съседните къщи — любопитна стара клюкарка, натруфена с лисича кожа и шапка, украсена с препарирани синигери.

— Емелин — казва той, когато двамата тръгват забързано, оставяйки преследвачката си да крета далеч зад тях, — това, което ще споделя с теб, е тайна, макар че надали ще може да бъде запазено в тайна още дълго време. Госпожа Ракъм е изчезнала. Тя трябваше да бъде отведена вчера в санаториум. Когато пристигнах в дома й, защото трябваше да я съпроводя, нея я нямаше. Беше изчезнала.

Емелин, макар че го слуша много внимателно, продължава да поглежда към небето, а се озърта и към останалите минувачи с надеждата, че ще успее да прецени колко е часът.

— Да не би да е отишла при някоя приятелка? — опитва се да предположи тя.

— Изключено.

— Защо? Няма ли приятелки?

Небето започва да тъмнее; възможно ли е вече да се смрачава? Не, това са дъждовни облаци, които се канят да се облекчат от бремето си, изливайки го върху тях.

— Струва ми се, че ти все още не разбираш какво е положението. Тя е напуснала дома си посред нощ, в състояние на пълно умопомрачение. Всички нейни дрехи са си по местата — рокли, жакети, палта, блузи — всичко с изключение на един чифт обувки и малко бельо. С други думи, тя е тръгнала по улиците полугола. Вече може да е премръзнала до смърт.

Емелин знае, че би трябвало да е обзета от съчувствие, но слабостта й към спора надделява.

— Много жени ходят полуголи по улиците през зимата и не умират, татко — отбелязва тя.

Той отново хвърля поглед през рамо, за да се убеди, че метачите, момчетата за поръчки и изисканите дами с глезените си кученца не могат да го чуят, и продължава:

— Емелин, интересува ме следното. Споменава ли тя в онова свое писмо до теб къде се намира мястото, до което така отчаяно иска да се добере? Някакво географско наименование?

Емелин не знае дали да се смее или да изрази съжаление.

— Разбираш ли, татко, тя по-скоро разчиташе на мен да я упътя.

— А ти какво й отговори?

— Не й отговорих — напомня му Емелин. — Ти ме разубеди.

Доктор Кърлоу кимва, видимо разочарован.

— Бог да й е на помощ — промърморва той. Край тях минават една талига и един екипаж, оставяйки широка диря от конски фъшкии след себе си.

— Нямах представа, че госпожа Ракъм е стигнала дотам — казва Емелин. — В умопомрачението си, искам да кажа.

Кърлоу отново проверява местонахождението на най-близкия метач, но той не е помръднал от мястото си, защото смята да премете земята пред друга, по-щедра наглед двойка, която наближава към друга купчина конска тор.

— Избягала още веднъж преди това, в коледната нощ — продължава той. — Половината прислужници я търсили навън до зори, в снега, но накрая гувернантката, госпожица Шугър, я намерила да се крие в конюшнята.

Емелин наостря уши, когато чува името на гувернантката — наистина доста необичайно, и при все това е убедена, че го е виждала някъде наскоро, по-скоро го е прочела — но къде?

— Колко тъжна история — а аз нямах никаква представа! — казва тя. — Ами мъжът й, Уилям, той няма ли някаква идея накъде може да е тръгнала?

Доктор Кърлоу клати глава.

— Нашият виден индустриалец — умореният му глас прозвучава иронично, — бе докаран едва тази сутрин у дома от една болница в Съмърсет. Бил нападнат от „дървеници“ във Фроум.

Емелин изпръхтява от смях по начин, напълно недопустим за дама.

— Нападнат от какво?

— „Дървеници“ — така наричат крадците, които се навъртат около кръчмите, за да обират безпомощните пияници. Наистина, Емелин, от толкова време си в Дружеството за спасение и се движиш сред утайката на обществото, възможно ли е да не знаеш този израз?

— Затова пък знам много други изрази, които ти не знаеш, татко — отвръща тя. — Как е сега господин Ракъм?

Доктор Кърлоу въздъхва с раздразнение:

— Липсват сребърният му часовник, палтото и доста пари; освен това е целият в синини, има мозъчно сътресение, замъглено зрение, и няколко счупени пръста. Изглежда, че един от бандитите е стъпил върху ръката му. Голям късмет има, че не са го намушкали.

Емелин вижда пред себе си месарския магазин — напоследък е станала постоянен посетител там. Ако се беше сетила да си вземе чантичката, можеше да купи закуска на Писан. А може би месарят ще се съгласи да й даде на кредит…

— Това е по-скоро работа за полицията — казва тя, забавяйки крачка, и се пита дали баща й ще продължи да върви с нея още дълго, или скоро ще разбере, че тя не може да му бъде полезна и ще я остави на спокойствие. Ако можеше да си поговори приятелски с месаря, насаме…

— Ракъм и дума не дава да се издума. Нещастният глупак се страхува от скандал.

— Но все пак, след като жена му е изчезнала от два дни…

— Да, да, разбира се, ще му се наложи да се обърне към полицията, и то скоро. Но в неговите представи това е последната възможност.

Емелин забавя още повече крачка и спира пред една витрина, на която са провесени заклани агнета и прасета, а зеещите кухини на труповете са украсени с гирлянди от наденици.

— Предполагам, това означава — казва тя, че аз съм била предпоследната?

Доктор Кърлоу се взира внимателно в жената до себе си — тази небрежно облечена, неподдържана, дръглива купчина от кости и плът, която самият той е създал преди трийсет години. Тя израсна много висока — и не особено красива поради несполучливото съчетание от неговото длъгнесто лице и неравния череп на жена му. Внезапно той си спомня деня, когато тя се роди и жена му почина — и двете кървави събития се случиха в едно и също легло, в една и съща нощ, и внезапно съзнава, че въпреки лошото си здраве Емелин е достигнала доста по-напреднала възраст от собствената си майка. Майка й почина като млада, розовобузеста, безгрижна жена, преди челото й да бъде прорязано от бръчки на угриженост, преди да се появят ветрила от ситни бръчици в ъгълчетата на очите й, преди по лицето й да се изпише този израз на мъдро примирение и стоически понасяна скръб.

Доктор Кърлоу свежда глава и в този миг небесата се разтварят. Първите капки дъжд започват да пръскат по главите им.

— Да сключим примирие, дъще — казва той с въздишка.

 

 

— Полицията — казва Уилям — Ще трябва да се обадя в п-п-полицията.

И той се свива от притеснение заради проклетото заекване, от което не може да се отърве, откакто му счупиха главата. Като че ли са му малко останалите неприятности!

Двамата с Шугър седят в неговия кабинет, късно вечерта на 30-ти декември. Ако прислужниците искат да клюкарстват, несъмнено ще си намерят повод, но в този случай никой не нарушава добрите нрави, дявол да го вземе — гувернантката просто му помага като секретарка, докато господарят още не се е възстановил достатъчно, за да пише сам писмата си. Защо, Господи, да не може да се възползва от способностите на единствената грамотна жена в цялото домакинство, без онази клюкарка Клара веднага да започне да го подозира в разврат? Нека вре любопитния си нос в кабинета, колкото си иска — няма да забележи нищо друго, освен постоянното прехвърляне на шумолящи листа!

— Какво ще кажеш? — обръща се той към Шугър от другия край на стаята. (Той се е проснал на дивана с превързана шава; подпухналото му, мораво лице е изпъстрено със следи от засъхнала кръв; дясната му ръка е провесена в превръзка; Шугър седи с изправен гръб зад писалището му, стиснала [ шашката в очакване той да започне да диктува). — Много си мълчалива.

Шугър обмисля внимателно отговора си. Откакто се прибра от Съмърсет, той е страшно капризен; ударът по главата му се е отразил зле. Първоначалният й възторг, задето той реши да й повери кореспонденцията си и й позволи да сяда на собствения му стол зад полираното кормило, откъдето управлява кораба на парфюмериите „Ракъм“, се охлади бързо от крайно непостоянното му настроение. Дори удоволствието от позволението му да фалшифицира личния му подпис, след като двамата се съгласиха, че това е за предпочитане пред детската драсканица, която той успява да постигне с лява ръка, престана да бъде удоволствие, след като той й се скара, че губи прекалено много време с подписа.

— Полицията ли? Ти можеш да прецениш най-добре, Уилям — казва тя. — Макар че признавам, не виждам как Агнес би могла да стигне много далеч. Жена, която едва ходи на ранените си крака, на всичкото отгоре само по риза, ако можем да вярваме на Клара…

— Но вече минаха т-три дни! — избухва той, като че ли това доказва или оборва нещо.

Шугър избира между различни възможни препоръки, но за съжаление всяка от тях крие някакъв, по-голям или по-малък, риск Агнес да бъде открита.

— Ами… — предлага тя, — вместо да пуснеш по петите й цели орди полицаи и да разпращаш съобщения по вестниците, не може ли да наемеш… частен детектив? (Представите на Шугър за частните детективи се покриват с това, което е чела за тях в „Лунния камък“, но тя се надява, че такива като тромавият и недосетлив Сийгрейвз се срещат много по-често от подобията на проницателния Къфс).

— Прокълнат съм — и да го сторя, и да не го сторя! — провиква се Уилям, посяга с лявата си ръка, за да стисне шепа коса, но пръстите му намират само превръзки.

— Какво искаш да кажеш, скъпи?

— Ако н-н-направя съдбата на Агнес публично достояние, ще я опозоря неп-п-поправимо. Името й — и моето име — ще станат за посмешище от-т-тук до Т-тунис! Но ако реша да проява дискретност, и почакам още един ден, а тя е в с-с-смъртна опасност?

— Но как би могла да се озове в смъртна опасност? — възразява Шугър с най-мекия си, най-вразумителен тон. — Ако е премръзнала още през нощта, когато избяга, тя… нищо повече не може да й се случи, остава само някой да намери тялото й. А ако е жива, това ще рече, че е намерила някъде подслон. Което означава, че ще бъде на сигурно място още известно време, докато ти наредиш провеждането на дискретно разследване…

— Тя м-м-ми е жена, дявол да го вземе! — избухва той отново. — Става дума за жена ми!

Шугър веднага навежда глава с надеждата, че яростта му ще премине, преди прислужниците или Софи да разберат какво става. На листа пред нея пише: „Уважаеми господин Уулуърт“ и нищо повече; капчица мастило се е стекла незабелязано от перото и е изцапала гравирания фирмен знак в горната част.

— Толкова ли н-н-не можеш да разбереш, че тъкмо сега Агнес може да има нужда от п-п-помощ? — продължава да крещи Уилям и сочи обвинително света отвъд прозореца.

— Но, Уилям, нали току-що ти казах…

— Т-т-тук не става дума за избор между живота и смъртта й — има съдби, к-к-които са п-п-по-лоши от смъртта!

Шугър вдига невярващо глава.

— Н-н-не ми се прави на невинна! — беснее Уилям. — Докато ние си г-г-говорим тук, н-н-някоя гнусна стара вещица като твоята г-госпожа К-кастауей м-може да я въвежда в гнусния си б-б-бардак!

Шугър прехапва устни и му обръща гръб. Вперила поглед в потъмнелия от тютюнев дим тапет, тя диша равномерно и не се опитва да избърше сълзите, които се стичат по брадичката й, а оттам — в якичката на роклята.

— Убедена съм… — казва тя, когато може да бъде сигурна, че гласът й няма да затрепери и да я издаде, — че сега Агнес е прекалено слаба и… болна, за да се възползва някой от нея по начина, за който говориш.

— Прелиствала ли си „Повече забавления в Лондон?“ — отговорът му изплющява като камшик. — Върти се прекрасна търговийка с умиращи момичета — или може би си забравила!

И Уилям изпъшква от отвращение, като че ли крехката черупка на неговата невинност е била строшена току-що и до ноздрите му за първи път достига смрадта на човешките пороци.

Шугър седи безмълвна и го чака да заговори отново, но пристъпът на ярост като че ли е отминал, раменете му се отпускат и след няколко минути тя започва да се пита дали не е задрямал.

— Уилям? — пита тя плахо. — Ще започваме ли с писмото до господин Уулуърт?

 

 

Време е да се сбогуваме с 1875-а година.

Ако в дома на Ракъмови на 31 декември се провеждат някакви празнични ритуали, то те се провеждат тайно и господарят определено не взема никакво участие в тях. Може хората в другите къщи, из целия голям град, не, всъщност из целия цивилизован свят, да тръпнат в очакване на новата година, но за обитателите на къщата в Чепстоу отлистването на новия календар е незначително събитие в сравнение с това, което те очакват. Животът е застинал в ничия земя, на вододела между две епохи — времето преди изчезването на госпожа Ракъм, и мигът, когато най-сетне ще се разбере каква е съдбата й и домът ще може свободно да си поеме дъх.

На първи януари 1876 година прислужниците се заемат с обичайните си задължения, сякаш това е ден като всички останали. Формите за хляб са намазани с мазнина, независимо от това дали хлябът ще потрябва някому или не, чаршафите са изгладени и прибавени към купчините излишни чаршафи; в килера е открито развалено патешко месо и е предадено на Шиърс, за да го ползва при приготвянето на органична тор, но като изключим това, навсякъде се работи съвестно и енергично. Дори Клара постоянно тича нагоре-надолу по стълбите, влиза и излиза от стаята на госпожа Ракъм, а смръщената й физиономия предупреждава останалите прислужници да не поставят под въпрос действията й.

Що се отнася до гувернантката, никой не би могъл да я обвини, че не изпълнява задълженията си. Първата половина от новогодишния празник тя прекарва в учебната стая с госпожица Софи, хапва набързо, и след това работи два часа с господаря в кабинета.

Шугър и Уилям се хващат на работа без встъпителни фрази и размяна на учтивости. Промишлеността не чака никого — няма никакво значение дали са ти счупени пръстите, дали те боли главата или жена ти е изчезнала; сметките трябва да се плащат, да се издирват неизпълнителните доставчици, трябва да приемем смело провала на „Ароматните възглавнички“ на „Ракъм“.

Шугър пише писма, адресирани до определен брой господа, осмелява се тактично да съветва Уилям, когато се налага да смекчи войнствения и мнителен тон, и прави всичко по силите си текстът да не прозвучи несвързано. Почти без да се замисля, тя видоизменя фразата „и да се задави дано, мръсникът му с мръсник!“ в „Искрено Ваш“, и коригира сметките му винаги, когато търпението му се изчерпва. Днес той вече имаше един гневен пристъп по адрес на някакъв производител на боя от Уест Хам, а сега се е проснал на дивана и хърка гръмотевично поради подутия си, запушен от съсиреци нос.

— Уилям? — казва тихо Шугър, но той не чува. Тя вече знае, че ако повиши глас и го събуди, той съвсем ще побеснее, а ако го остави да спи, ще й се размине само с кротко мъмрене.

За да убива времето, докато различните болежки събудят Уилям, или докато стане време да се върне при Софи, Шугър започва да чете „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, прелиствайки безшумно страниците. Тя знае, че междувременно полицията е била уведомена за изчезването на Агнес, но Уилям е настоял за възможно най-голяма дискретност при търсенето — и желанието му явно е зачетено, защото във вестника не се споменава нищо за госпожа Ракъм. Но вестникът предлага на читателите си друга сензационна новина, наречена (като че ли вече се е превърнала в легенда) „Голямата северна железопътна катастрофа“. Гравюра „по скица на очевидец“ изобразява група набити мъже в дебели палта, струпани около обърнат вагон от влака „Летящият шотландец“. Авторът на гравюрата не е особено умел, или пък е проявил известна деликатност, защото това, което измъкват спасителите, прилича по-скоро на тежки чували с поща — така че на читателите е останал спестен действителният ужас на събитието. Тринадесет мъртви, двайсет и четирима тежко ранени в ужасната катастрофа при Абътс Риптън, на север от Питърбъроу. Вината е в стрелката на семафора, която е замръзнала на позиция „свободно“. Нещастие, достойно за регистъра на полковник Лийк!

Разбира се, първата мисъл на Шугър е за Агнес. Представя си как измъкват разкъсаното й тяло от останките на влака. Възможно ли е пътят от Нотинг Хил до града да е отнел толкова дълго време на Агнес, а после, когато е стигнала до гарата, да се е качила на влака за Единбург? Шугър не може да прецени накъде е тръгнала Агнес — ако изобщо е успяла да се добере до гара „Падингтън“; „Прочети какво пише на дъската със заминаващи влакове и истинското име ще ти се разкрие“ — такъв беше единственият съвет, който й даде „Светата сестра“; единственият съвет, който тя би могла да даде, като се вземе предвид пълното непознаване на железопътната мрежа и гарите в Англия. Ами ако Агнес е била привлечена от църковното звучене на името „Абътс Риптън“, и е решила да тръгне натам?

Под статията, посветена на катастрофата, е отпечатана кратка бележка, озаглавена „Сигурността на железопътния транспорт“.

„През 1873 година 17246 души са загинали от насилствена смърт — приблизително 750 на милион. 1920 от тях са загинали при железопътни катастрофи, 990 — при злополуки в мините, и 6070 — от други повреди на механични устройства; 3 232 са се удавили, 1519 са загинали при злополуки с коне или движени от коне превозни средства, 1 132 — при злополуки с различни машини; останалите при падания, изгаряния, задушаване и други злополуки, които ни застрашават в ежедневието“.

Докато Уилям хърка и пъшка, преследван от тежки сънища, Шугър си представя как Агнес пада в шахта на мина, как трупът й се носи с лицето надолу по водите на някакво мръсно езерце; как пищи, попаднала в зъбите на вършачка, как попада под копитата на подплашен кон или под колелата на карета; как пада от някаква скала, как се гърчи, агонизирайки сред море от пламъци. Може би наистина щеше да е по-добре да отиде в онзи санаториум…

Не, не е така. Агнес не е била в катастрофиралия влак, нито пък я е сполетяла някоя от описаните страшни съдби. Тя е изпълнила дословно нарежданията на Светата сестра. Още привечер на 28 декември тя е била далеч от всяка опасност, на сигурно място, намерила някое пасторално убежище. Шугър се опитва да си представи някакъв селянин, който се труди на полето… прави това, което сигурно правят по полето селяните. Вижда непознатата жена, която идва към него през нивята — или ливадите, или каквото и да е там; бедно облечена, накуцваща жена, която явно е на края на силите си. Той я пита какво търси. „Манастира“, казва тя и припада в краката му. Фермерът я отнася в дома си, където жена му тъкмо е приготвила супата…

— Мфф! Мфф! — чува се откъм дивана, където Уилям отпъжда с лявата си ръка несъществуващи нападатели.

Във въображението на Шугър започва друга история: обърканата госпожа Ракъм излиза, препъвайки се, от някаква селска гара, осветена от луната, озовава се на потъналия в сенки селски площад и веднага върху нея връхлитат банда грубияни, вземат й парите, които й даде Шугър, разкъсват дрехите й, разтварят краката й…

Часовникът отмерва два удара. Време е за следобедните уроци на Софи Ракъм.

— Извинявай, Уилям — казва тя едва чуто. Той трепва с цялото си тяло.

 

 

Дните минават, и новата година, която не можа да бъде наречена нова, върви плахо напред. По всичко личи, че единственият човек в дома на Ракъмови, незасегнат от отсъствието на Агнес, е Софи. Несъмнено детето има някакви свои преживявания във връзка с това, скрити някъде в неговото набито, скрито под стегнатите рокли телце, но в думите й не личи нищо друго, освен любопитство.

— Мама още ли е избягала? — пита тя всяка сутрин. Не само синтаксисът на въпроса е спорен, но и изражението й е напълно неразбираемо.

— Да, Софи — отговаря гувернантката, както се отговаря на въпроси от катехизиса, и след това започват ежедневната си работа.

Шугър не е пропуснала да забележи резкия контраст между поведението на Софи, която е образец на старание, спокойствие и въздържаност, достойни за зрял човек, и поведението на Уилям, който се цупи, пелтечи, реве с пълно гърло и заспива насред думата, също като капризно дете. Софи изучава всичко, което може да се узнае за Австралия със старанието на човек, комуто предстои да се пренесе да живее там, и запаметява различните слабости и предразсъдъци на английските крале, като че ли това са най-необходимите познания за едно шестгодишно момиченце.

Дори начинът, по който си играе, показва твърдото й решение да изкупи греховните си прояви на невъздържаност по Коледа. Прекрасната френска кукла, която би могла да очаква натоварена със светски ангажименти програма, прекарва по-голямата част от времето в ъгъла в размисъл над собствената си суета, докато Софи седи кротко зад писалището и рисува с пастели все една и съща картина — тъмнокож прислужник на слон, и всяка картина е по-старателно изпълнена от предишната.

Тя чете и „Алиса в страната на чудесата“ — всеки път по една глава, и препрочита всеки епизод по няколко пъти — докато го запомни или докато го разбере, в зависимост от това кое се случи първо. Това е най-странната история, когато е чела някога, но гувернантката сигурно си има причина да й я подари — и колкото повече чете, толкова повече привиква към ужасните случки в книгата, а животните започват да й изглеждат почти толкова дружелюбни, колкото онези от стихчетата на господин Лиър. Ако може да се съди по илюстрациите в онази част, до която още не е стигнала, нищо чудно краят да е страшен, но това вече ще разбере, когато стигне дотам, освен това последните три думи са „щастливите летни дни“ — което я кара да се надява, че не я очаква нещо много ужасно. Някои от илюстрациите й харесват много — онази например, на която Алиса плува заедно с Мишката (само там изражението й е безгрижно), има и една друга, която я разсмива винаги, когато я погледне — някакъв невероятно дебел човек, който лети във въздуха. Човекът, който е нарисувал тази картинка, сигурно е магьосник — как иначе да си обясни въздействието на тези тъмни линийки, които сякаш всеки път я гъделичкат по корема и я карат да избухва в смях, колкото и да се опитва да остане сериозна. А що се отнася до онова място, на което Алиса казва: „Но коя, за Бога, съм аз? Това е истинската загадка!“, всеки път, когато го прочита, Софи си поема дълбоко дъх — толкова силно я плаши това огласяване на една от най-дълбоко скритите й мисли.

— Толкова се радвам, че харесваш книгата, която ти подарих за Коледа, Софи — казва госпожица Шугър, когато за пореден път я вижда, че чете.

— Много ми харесва, госпожице — уверява я Софи.

— Напоследък се държиш много добре и се радвам, че четеш и рисуваш, когато те оставям сама, за да помагам на баща ти.

Софи се изчервява и навежда глава. Тя рисува непрекъснато горката черна кукла, яхнала слон, и чете историята на Алиса, повтаряйки „ИЗЯЖ МЕ“ и „ИЗПИЙ МЕ“ на глас, когато никой не слуша, не от желание да бъде добра. Прави тези неща, защото не може да постъпи по друг начин; нечий властен глас я кара да ги прави, но Софи не е уверена, че това е гласът Божи.

— Скоро ли ще започнем да учим за Нова Зеландия, госпожице? — пита тя с надежда в гласа.

 

 

На осмия ден от отсъствието на Агнес Шугър забелязва, че Софи вече не си прави труда да пита дали мама е още избягала. Очевидно в представите на едно дете човек не може да остане скрит повече от една седмица и никой да не го намери. Никоя игра на криеница не продължава толкова дълго. Нито една лоша постъпка не може да остане ненаказана толкова дълго време. Госпожа Агнес Ракъм е отишла да живее в друга къща и толкова.

— Ръката на татко още ли го боли? — пита вместо това Софи, когато двете с Шугър приключват с обяда и Шугър се кани да отиде в кабинета.

— Да, Софи.

— Трябва да я целуне и после да я подържи така — детето демонстрира маневрата със собствената си дясна ръка и лявата си мишница. — Аз винаги правя така.

И тя отправя към Шугър особен, умолителен поглед, сякаш се надява гувернантката й да предаде нейния лечебен метод на баща й и ще предизвика неговата благодарност.

 

 

Шугър, разбира се, не прави нищо подобно, когато се появява пред Уилям. Видимите следи от травмите му вече почти изчезват, но нравът му не става по-благ. При това по нищо не личи заекването да отминава, което го докарва до бяс. Весели разкази за съветите на дъщеря му е последното, което той би желал да чуе.

Предстои събирането на третата и четвъртата поща за деня, а на писалището се е събрал застрашителен куп писма, които чакат отговор, но работа почти не може да се върши, защото Уилям постоянно се разсейва и се оплаква от предателството и нелоялността на търговските си партньори. Постоянно говори и за Агнес — веднъж заявява, че къщата е празна без нея и че би дал всичко, за да чуе отново сладкия й глас; само след миг твърди, че е страдал седем дълги години и че сега има право да получи отговор на въпроса си.

— Какъв въпрос, любов моя? — пита Шугър.

— Имам ли ж-ж-жена или н-нямам? — казва той с жално стенание. — С-с-седем години си задавам т-т-този въпрос. Не можеш да си п-п-предс-тавиш каква мъка е т-т-това — да искаш да й бъдеш просто съпруг, а д-д-да те вземат за к-к-какво ли не друго — чудовище, г-глупак, т-т-тъмни-чар, и п-п-прилично облечено чучело, с което да се пок-казва по време на сезона — дявол да го вземе т-т-това заекване!

— Става по-лошо, когато се вълнуваш, Уилям. Когато говориш спокойно, почти не заекваш.

Като че ли лъжата е прекалено нагла. Но не, той приема думите й за чиста монета.

Като изключим заекването, Ракъм е на път да оздравее напълно. Превръзката за ръката често виси неизползвана на врата му, той вече не захърква толкова често на дивана, а редовно скача на крака и започва да кръстосва кабинета. Започнал е отново да вижда ясно, и всеки път, когато избърсва с кърпа потното си лице, от него се белят корички засъхнала кръв и разкриват отдолу нова, здрава плът.

— Да поработим ли още малко, скъпи? — пита Шугър и той изръмжава в знак на съгласие. В продължение на няколко минути е напълно спокоен, и дори си тананика весело, докато тя препрочита написаното, кима одобрително, когато изслушва цифрите, но след малко някаква зле подбрана фраза го вбесява и оскъдното му търпение се изчерпва.

— Пиши на този мошеник да изплете въже от лена си и да се обеси! — крясва той, и после, десет минути по-късно, по адрес на друг търговец:

— Мръсната му свиня! Да не би да си въобразява, че ще му се размине?

Шугър се е научила да посреща такива избухвания с продължително, тактично замълчаване, след което предлага по-смекчено оформяне на фразата.

Но ако Уилям реагира невъздържано на писанията на своите делови партньори, тази негова реакция е въплъщение на здравия разум в сравнение с реакцията му на визитните картички, оставяни в салона от познатите на Агнес.

— Госпожа Гууч, а? Само да ми падне! В тлъстото й шкембе има повече д-д-джин и опиум, отколкото в д-д-десет уличници от Чийпсайд, взети заедно. Какво иска тази грозотия, да покани Агнес на някой от нейните с-с-сеанси?

— Това е само една визитна картичка, Уилям — увещава го Шугър. — Оставена от обикновена учтивост.

— Мътните да я вземат тази крава! К-к-като е т-т-такава ясновидка, б-б-би трябвало да знае к-к-какво ще й се случи, ако п-п-продължи да се навърта тук!

Шугър замълчава. На сребърния поднос, донесен от Роуз, има още няколко визитни картички.

— Ако искаш — предлага тя, — мога да не споменавам пред теб пощата, която не се отнася до парфюмериите „Ракъм“?

— Не! — крясва Уилям. — Искам д-да знам всичко! Искам д-д-да ми казваш всичко, ч-ч-чуваш ли?

 

 

На десетия ден след изчезването на Агнес слънцето надниква през облаците и Шугър решава да изведе Софи в градината за следобедния урок.

Тъкмо сега градината не е особено красива или приятна за разходка — навсякъде има мръсен сняг, киша и кал, оцелели са само най-издръжливите растения — но все пак създава приятно разнообразие в сравнение с къщата, където атмосферата постоянно е натегната като пред буря, просмукана от страх и лошо настроение; гръмотевици се силят от висините на господарския етаж, заплашителен вихър фучи из коридорите, където шета прислугата.

Сега, когато надеждите госпожа Ракъм да бъде намерена жива и здрава избледняват, прислужниците имат друг повод за тревога; вместо да се безпокоят от суматохата, която ще предизвика завръщането на господарката, те се тревожат за собствените си работни места. Ако госпожа Ракъм не се върне у дома, част от прислужниците в дома стават излишни. Първа ще трябва да напусне Клара, но тя няма да бъде единствената. Господин Ракъм постоянно е в лошо настроение, заканва се и обвинява всеки, който не успее да предвиди поредния му каприз. Успял е вече няколко пъти да разплаче Лети, а пък когато новата, по-невъздържана кухненска прислужница, бе предизвикана да изтърси: „Да не би аз да съм скрила жена ви!“, той й нареди да си стяга багажа, само за да отмени заповедта си няколко часа по-късно.

Общо взето, това е нещастен дом, в който витаят тежки предчувствия. Затова госпожица Шугър и госпожица Софи излизат навън, в градината, добре навлечени с дебели зимни палта, с високи обувки, подплатени с вълна, и ръкавици. Ако човек се облече топло, може да открие цял нов свят отвъд стените на къщата.

Първо отиват в конюшните, където Шугър е принудена да изтърпи наглия поглед на Чийзмън, за да се порадва на плахата усмивка, плъзнала по лицето на Софи, докато гали единия от конете по хълбока.

— Внимавайте тази ваша гувернантка да не ви научи на разни номера, госпожице Софи! — подвиква весело Чийзмън на сбогуване.

Следващата спирка е при парниците. Обхождат ги под зоркия поглед на Шиърс, който не им позволява да докоснат нищо. В стъклените кутии, почти невидими заради кондензиралата по тях влага, се отглеждат извънсезонни зеленчуци — първият плод на грандиозния план на Шиърс „да си имаме от всичко през цялата година“.

— За какво ще учите днес, госпожице Софи? — пита градинарят и сочи с глава учебника по история, който гувернантката е притиснала към гърдите си.

— За Хенри Осми — отвръща детето.

— Много добре, много добре — казва Шиърс, за когото единствената полза от учението се изразява в това да може да разчита етикетите на шишетата с отрова за вредители. — Човек никога не знае какво може да му потрябва.

След като приключват с официалните визити, Шугър и Софи отиват в градината и започват да обикалят покрай оградата — точно както правеше Шугър, когато наблюдаваше къщата, само че сега се движат от другата страна на железните решетки. Докато оглежда къщата, без да трябва да наднича през преградата от ковано желязо, Шугър си припомня, че навремето копнееше да разбере какво се крие зад тези четири стени, а сега вече знае. Чийзмън може да се хили нагло, колкото си ще; тя се е издигнала по-високо, отколкото някога е можела да си представи, а ще върви и още по-нагоре.

Докато се разхождат, Шугър разказва историята на Хенри VIII във възможно най-сензационни краски, без да изпитва каквито и да било притеснения, че разкрасява фактите. Само понякога се ограничава малко, когато възпроизвежда разговорите между главните герои — от страх, че надценява привидно безграничната доверчивост на Софи. Историята на този страшен крал, със своя простичък сюжет и шест съпровождащи епизода, прилича толкова много на приказка, че Катерина Арагонска, Ан Болейн и Ан дьо Клев биха могли със същия успех да бъдат трите малки прасенца или трите мечки в горската къщичка.

— Ако Хенри Осми е искал толкова много да има син — пита Софи, — защо не си е взел жена, която вече е имала момченце, госпожице?

— Защото синът трябвало да бъде негов.

— Но нали дамата би станала негова, след като се оженят, госпожице?

— Да, но за да бъде наследник на краля, синът му трябвало да бъде от неговата кръв.

— От това ли са направени бебетата, госпожице? — пита Софи — тук, в градината на Ракъмови, на осми януари 1876 година, в два и половина следобед. — От кръв?

Шугър отваря уста и веднага я затваря отново.

„Малко слуз от мъжа, едно рибешко яйце в жената, и готово: ще го нарекат Емануил“, подсказва гласът на госпожа Кастауей.

Шугър прокарва ръка по челото си.

— Не… не, мила, бебетата не са направени от кръв.

— Ами от какво тогава, госпожице?

За миг Шугър обмисля някакви безумни фантазии с участието на феи и елфи. След като отхвърля този вариант, си спомня, че може да намеси Бог, но идеята, че Бог е лично отговорен за създаването на всяко отделно дете, след като впоследствие проявява толкова слаб интерес към по-нататъшната му съдба, й се струва неубедителна.

— Знаеш ли, Софи — казва тя накрая, — това става така… бебетата… ъъъ… се посяват и израстват.

— Като растенията ли? — пита Софи и хвърля поглед през моравата, към подобните на стъклени ковчези парници в царството на Шиърс.

— Да, предполагам, че е донякъде като при растенията.

— Затова ли закопаха чичо Хенри в земята, за да поникнат от него бебета?

— Не, не, Софи — възразява припряно Шугър, стъписана от детската способност да пусне едновременно духовете на смъртта, раждането и зачеването от бутилките, в които са били запечатани. — Бебетата израстват в… растат…

Безсмислено е да се измъчва. Нищо подходящо не й идва на ум, а и да се сети за някакви думи, те не биха означавали нищо за детето.

— Ето тук — казва тя и поставя ръка върху корема си. Известно време Софи се взира безмълвно в разперените й пръсти, преди да зададе неизбежния въпрос.

— Как, госпожице?

— Ако имах съпруг — започва предпазливо Шугър, — той би… посадил в мен едно семенце, и тогава от него в мен ще започне да расте бебето.

— А откъде се вземат семенцата, госпожице?

— Татковците ги правят. Те знаят как. Само че Хенри Осми явно не си е знаел работата — и с това разговорът се насочва отново към спокойните води на епохата на Тюдорите; или поне така си мисли Шугър.

Обаче часове по-късно, когато Софи, изкъпана и напудрена, е вече в леглото, а Шугър придърпва завивките до брадичката и шеговито подрежда русите й кичури като ореол около сънливото лице, се оказва, че има още нещо, което трябва да се изясни, преди да угасят лампата.

— Значи аз съм излязла от мама.

Шугър застава нащрек.

— Да — казва тя предпазливо.

— А мама е излязла от…

— Нейната майка — съгласява се Шугър.

— А нейната мама е излязла от своята мама, и тя от нейната, и тя от нейната… — полузаспала, Софи продължава да реди думите като в безсмислена детска залъгалка.

— Да, Софи. И все така, откак свят светува.

Шугър е обзета от необяснимо желание да се пъхне в леглото до Софи, да я прегърне здраво и да почувства как детето се притиска в отговор към нея, да я целуне по косите и бузите, а после да започне да я полюлява в прегръдките си, докато и двете заспят.

— Чак до Адам и Ева ли? — пита Софи.

— Да.

— Ами коя е била майката на Ева?

Шугър е преуморена и вече не е в състояние да измисля решение на религиозни загадки, особено като има предвид, че Уилям вече я чака с куп недовършена кореспонденция, и сигурно няма да й бъдат спестени гневните му избухвания.

— Ева е нямала майка — казва тя с въздишка.

Софи не отговаря. Или вече е заспала, или е приела обяснението, защото то се покрива с познанията й за света.

 

 

— Кажи ми — започва Уилям неочаквано, докато Шугър пише писмо до Гроувър Панкий, пълно с оплаквания от чупливостта на слоновата кост. — Вие с Агнес бяхте ли в… интимни отношения?

Шугър вдига глава и поставя внимателно писалката върху попивателната.

— Интимни отношения ли?

— Да, интимни — казва Ракъм. — П-п-полицаите п-п-роявиха особен интерес към някакви нейни по-б-б-близки приятелства с д-други жени, к-к-огато разпитваха прислугата.

— Детективи тук, в къщата? Кога са идвали? — но още когато задава въпроса, тя си спомня как Софи, застанала на прозореца на учебната стая с далекоглед в ръка, й съобщава, че са дошли още „продавачи“, сигурно за да получат със закъснение коледния си подарък. — Никой не е разговарял с мен.

— Така е — Уилям отвръща лице. — П-п-помислих си, че ще е най-добре да не се занимават с теб — защото б-б-беше заета със Софи и з-з-защото може вече — п-п-по някаква причина — д-д-да си позната на п-полицията.

Шугър се взира в него иззад писалището. Вече се е уморил да кръстосва кабинета и от един час лежи на дивана. Единственото, което тя вижда от него, е чалмата от бинтове, превръзката за ръката, вече доста изпоцапана, и краката, още по-къси от нейната гледна точка, които той постоянно кръстосва и отпуска. Трудно й е да повярва, че някога му е била любовница, че е отделяла толкова часове на Прайъри Клоуз, за да къпе и парфюмира тялото си специално заради него.

— А-агнес е имала н-н-якакви к-крайно странни о-отношения с жени, к-к-оито ед-два е познавала. Н-н-аучихме, че е писала на Емелин Фокс с м-молба тя да й п-покаже пътя към Рая.

— Но аз въобще не познавах жена ти — казва спокойно Шугър.

— К-к-когато д-детективите разпитваха К-клара, тя разказа как Агнес настоявала, ч-че жената, която я п-п-прибрала от конюшнята, била нейният а-ангел п-пазител и единствената й п-приятелка на този свят.

Шугър усеща как й прилошава от чувство на вина, ледени тръпки плъзват по гръбнака й и същевременно я обзема лудо желание да се изкиска — колкото и да е привикнала на необичайни усещания, трябва да си признае, че никога досега не се е сблъсквала точно с това съчетание.

— Но това ми отне не повече от пет минути — казва тя на Уилям. — Чух я да вика за помощ, влязох в пристройката за карети, намерих я и й помогнах да се прибере. Дори не съм й казала коя съм, а и тя не попита.

— И все пак прие помощта ти?

— Предполагам, че не се е усъмнила в мен — казва Шугър, — именно защото не ме беше виждала дотогава.

Уилям се извръща и я поглежда право в очите. Тя среща погледа му, без да мигне, с невинно изражение, призовавайки на помощ същото присъствие на духа, което навремето й помагаше да убеждава по-опасните клиенти, че за тях е по-изгодно да остане жива и да изпълнява желанията им, отколкото да я удушат и да си имат работа с неподатлив труп.

Часовникът бие веднъж — часът е десет и половина. Уилям се отпуска отново на дивана и въздъхва уморено.

— Не бива да те задържам повече — казва той.

На следващия ден, когато влиза забързано в кабинета на Уилям в обичайния час след обяда, Шугър установява, че вътре няма никого.

— Уилям? — подвиква тя тихо, като че ли той може да изскочи като механична играчка от някое чекмедже или кутия за пури. Не, няма никой — тя е сама.

Шугър сяда на мястото си зад писалището, откъдето се управлява концернът „Ракъм“, подрежда купчините документи, и започва да прелиства „Таймс“. Една параходна линия предлага пътуване до Америка и обратно за двайсет и пет дни, в което са включени посещения на Ню Йорк и Ниагарския водопад. Всеки четвъртък по маршрута потегля кораб от Ливърпул. „Сол Аурин“ произвежда и предлага толкова популярната боя за коса със златист оттенък само срещу пет шилинга и шест пенса. Статия, озаглавена „Изобилие от злополуки“ обобщава всички експлозии, пожари и останалите злополуки от седмицата за удобство на полковник Лийк. Водят се граждански войни — в Испания и в Херцеговина. Положението във Франция е нестабилно. Шугър установява, че си задава въпроса по какъв начин една победа на републиканците в изборите би се отразила на френската парфюмерийна индустрия.

На бюрото има и малък куп неотворени писма. Дали да не започне работа, преди Уилям да е объркал всичко с поредното си избухване? Би могла да прочете писмата на деловите му партньори, да обмисли подходящите отговори, и после, когато Уилям пристигне, да се престори, че отваря за първи път писмата, разрязвайки шумно плика от другата страна с ножа за писма…

Часовникът тиктака. След още няколко минути, прекарани в безделие, тя започва да се чуди дали да не повика някоя от прислужниците и да попита къде е Уилям, но не може да събере смелост, за да дръпне шнура на звънеца. Вместо това излиза от кабинета и тръгва надолу — нещо, което прави рядко, ако не съпровожда Софи. За първи път забелязва избелели петна по килима — петна от кръвта на Агнес. Не, не точно петна, а отсъствие на петна на мястото, където кръвта е била съвестно изтъркана, и чистата тъкан е бледорозова.

Шугър минава на пръсти покрай всички стаи и надниква във всяка поред, докато най-сетне открива Роуз — една доста гузна Роуз, изненадана на местопрестъплението, докато чете евтино романче в приемната, подпряла крака върху сандъка за въглища. За секунди близостта, породила се между двете по Коледа, се изпарява, и те са отново гувернантка и прислужница.

— Доколкото знам, господин Ракъм днес нямаше никакви ангажименти — започва с превзет тон Шугър. — Чудя се дали…

— Отведоха господин Ракъм рано тази сутрин, госпожице Шугър — казва Роуз. — Полицаите го отведоха.

— Полицаите… — повтаря Шугър като слабоумна.

— Да, госпожице Шугър — Роуз притиска здраво книгата към гърдите си, така че пъстрата корица с припадналата робиня не се вижда, но за сметка на това се чете рекламният текст на гърба, който възхвалява чудотворните качества на таблетките „Бийчъм“. — Дойдоха още в девет часа.

— Разбирам — казва Шугър. — Знаеш ли защо са го повикали, Роуз?

Роуз облизва смутено устни.

— Моля ви, не казвайте, че го знаете от мен, госпожице, но доколкото разбрах, са открили госпожа Ракъм.

 

 

С кимване и нечленоразделно изръмжаване Уилям Ракъм дава знак на подхваналите го от две страни полицаи, че могат да го пуснат. Отново може да стои сам на краката си. Краткото замайване е преминало и вече няма нужда да го подкрепят.

— Ако можете, сър — съветва го служителят в моргата, — съсредоточете се върху най-запазените части на тялото.

Уилям пристъпва напред и се озърта. Това, което вижда, затвърждава убеждението му, че се е озовал в ада — в някаква фосфоресцираща, екнеща, съскаща камера, която сякаш произвежда трупове. Той се опитва да не вдишва дълбоко ледения въздух, пропит с ужасна смесица от миризми — камфор и нещо като оцет, налага си да наведе глава и поглежда към голия труп на каменната маса пред себе си.

Трупът е женски, на много слаба жена с ръста на Агнес, това може да каже със сигурност. Измито наскоро от служителите в моргата, тялото блести като стъклено, и отразява безмилостно ярката светлина на лампите.

Лицето… лицето е с отпусната челюст, полуизгнило; някакво далечно подобие на човешко лице, прилично по-скоро на сурово пиле, нарязано на късове и подредено във формата на лице — безвкусна кулинарна идея, останала несготвена. Три дупки зеят в лицето — уста без устни и език и очни кухини без очи; всеки от тези отвори е пълен с вода, която също отразява светлината. Уилям си представя как Агнес се носи по морските вълни, представя си как рибите се осмеляват да доближат трупа и започват да гризат очите с порцелановосини ириси — и отново залита, а от двете му страни се разнасят грубовати възгласи:

— Спокойно, спокойно!

Уилям прави опит да се възползва от получения съвет и търси с поглед някоя запазена част на тялото. Косата на това момиче… на тази жена… е потъмняла от водата и сплъстена; ако можеше да я види измита и сресана, за да се разпознава истинският й цвят…

Гърдите й са пълни и заоблени като гърдите на Агнес, но между тях зее дълбока рана от остра подводна скала, която е разкъсала кожата и оголила гръдната кост. Като че ли няма нито една част от тялото, на която да може да спре поглед, без да се ужаси от вида на кървави кости, провиждащи се през разкъсаната плът — ярки, грозни петна върху някогашното алабастрово съвършенство. Някои от пръстите по изгризалите ръце са по-запазени от другите, не се вижда венчална халка — но инспекторът вече го предупреди, че това не означава нищо, колкото и богато да е бил облечен трупът, преди да бъде повлечен от водите на Темза, всякакви скъпи предмети изчезват от него много преди той да се озове в моргата.

Погледът на Уилям се замъглява; струва му се, че главата му всеки момент ще се пръсне. Какво искат тези хора? Какъв отговор очакват от него? Кой съпруг, изправен пред такива останки, би се справил по-добре? Има ли мъже, които могат да идентифицират жените си по три квадратни инча запазена плът — по съхранената извивка на рамото, по течната линия на глезена? Ако това е така, то тези съпрузи са имали доста по-продължителен и постоянен достъп до телата на жените си! Може би, ако пред него лежеше трупът на Шугър…

— Ще проявим, разбиране, сър, ако… — започва полицейският инспектор, и Уилям изпъшква притеснено: настанал е часът на истината, и той не бива да се провали! Оглежда за последен път трупа, но този път очите му се спират върху окосмения триъгълник на венериния хълм — миниатюрно убежище от прасковена кожа, покрита със златисто руно, останало като по чудо незасегнато. Той стисва здраво клепачи и извиква в съзнанието си спомена за Агнес през тяхната първа брачна нощ — единственият случай, когато тя е лежала гола пред очите му в същата поза.

— Това е т-т-тя — казва той пресипнало. — Това е жена ми.

Думите, макар и произнесени от самия него, му въздействат като страшен удар; той залита, доловил как се раздира тъканта на миналото и настоящето. Образът на жената върху каменната маса се размива, после контурите му стават неестествено остри, като на снимка, току-що извадена от проявителя, докато му става ясно, че това наистина е Агнес, и че той не може да понесе мисълта за гибелта й. Неговата Агнес е мъртва! Неговата нежна съпруга с ангелския глас — смазана, захвърлена като отпадъци от касапница на тази каменна плоча! Ако тя беше умряла преди седем години, докато той я ухажваше, през същия слънчев следобед, когато той я помоли да седи неподвижно, за да я снима, а тя му отправи поглед, с който сякаш казваше „Да, аз съм твоя“, ако час по-късно беше паднала в Темза, и той я бе търсил отчаяно през изминалите седем години, гмуркайки се в една и съща част на реката; ако чак сега, след седем години, бе успял да извади безжизненото й тяло, Уилям не би бил по-съсипан от скръб.

Разтърсван от ридания, пелтечейки проклятия и богохулства, той позволява на двамата мъже да го отведат от моргата — вече като вдовец.