Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (33)

Трийсет и две

Софи Ракъм е стъпила на едно столче до прозореца и върти полека дупето си, за да провери дали столчето се клати. Наистина се клати, но съвсем малко. Тя мести внимателно крака, защото не може да ги види от широките си поли, докато успява да постигне равновесие.

„Аз ще стана по-висока от мама“, мисли тя, но не предизвикателно, нито амбицирано, а просто защото е преценила, че тялото й е по-различно от тялото на майка й, и няма никакви изгледи да остане миниатюрно. Все едно, че е получила парченце от кейка, който Алиса изяжда в Страната на чудесата, но вместо да израсне незабавно до тавана, расте по мъничко през всяка секунда от живота си — растеж, който няма да спре, докато тя не стане много висока, колкото госпожица Шугър или баща си.

Скоро Софи няма да има нужда от това столче, за да гледа света навън. Скоро госпожица Шугър — или някой друг, който и да е той — трябва да й осигури нови обувки, ново бельо, всякакви нови неща, защото Софи е пораснала толкова много, че повечето дрехи не й стават. Може би отново ще я заведат в града, в някой от онези магазини, в които се продава само една стока — но те явно успяват да продадат всеки ден по нещо, защото хората, които заливат улиците, наистина са безкрайно много.

Софи вдига далекогледа, свивайки пръсти около набраздената повърхност на тръбата, разтяга го докрай — в пълната му дължина от четиринайсет инча, и започва да оглежда Чепстоу. Минувачите са малко на брой, навън не се случва нищо особено. Не е като в града.

Зад нея дръжката на вратата скръцва. Възможно ли е госпожица Шугър вече да се връща, въпреки че току-що тръгна да помага на татко с писмата? Софи не може да се обърне прекалено бързо, защото рискува да падне от столчето; за себе си е решила, че ако далекогледът се счупи, я чакат седемстотин седемдесет и седем години лош късмет.

— Здравей, Софи — разнася се плътен мъжки глас зад гърба й.

Учудената Софи вижда баща си, застанал на прага. Последният път, когато той влезе тук, Биатрис беше още нейна бавачка, а мама беше на море. Тя се пита дати един реверанс ще му направи добро впечатление, но клатушкането на столчето под краката й я кара да се откаже.

— Здравей, татко.

Той затваря вратата зад себе си, прекосява стаята и я изчаква да слезе на земята. Нищо подобно не се е случвало досега. Застанала в сянката му, тя примигва и вдига поглед към брадатото му лице — едновременно смръщено и усмихнато.

— Донесъл съм ти нещо — казва той и крие ръце зад гърба си.

Радостното вълнение на Софи е примесено с известен страх; не може да не се пита дали баща й няма да й съобщи, че ще я изпрати в дом за лоши момичета, както я заплашваше бавачката.

— Ето, заповядай — той й подава една рамка с размерите на голяма книга. Под стъклото се вижда снимката, направена от човека, който твърдеше, че може да сложи слон на носа си. Запечатаната от него на хартия Софи Ракъм е благородна и безцветна, цялата в сиво и черно, като статуя, но пък изглежда ужасно изискана и много голяма. Фалшивият фон се е превърнал в истинска стая, а очите на младата дама са красиви и почти като живи, в дълбочините им проблясват мънички светлинки. Каква красива снимка! Ако беше оцветена, би било направо като картина.

— Благодаря ти, татко — казва Софи.

Той й се усмихва в отговор, обтягайки рязко устни, като че ли е отвикнал да ползва необходимите за усмивка мускули. После, без да казва нищо, изважда иззад гърба си друга фотография в рамка — този път на нея се вижда самият той, застанал пред нарисуваната планина и нарисуваното небе, вперил поглед в бъдещето.

— Какво ще кажеш? — пита той.

Софи не може да повярва на ушите си. Никога досега баща й не я е питал за мнението й по какъвто и да било въпрос, възможно ли е вселената да допуска такова нещо? Той е голям, а тя е малка; той е висок, тя — ниска; той е мъж, а тя — момиче; той й е баща, а тя — само негова дъщеря.

— Много е хубаво, нали, татко? — казва тя. Иска й се да му каже колко истинска изглежда илюзията, как човек може да повярва, че той наистина стои пред планината, но не се осмелява, защото се страхува да не се обърка, а и като че ли не й достигат подходящите думи. Но баща й като че ли разбира какво мисли тя.

— Странно е, нали, ние с т-т-теб знаем, че тази снимка беше направена в една претъпкана стая, в к-к-къща, която се намира на оживена градска улица, но все пак ето ме тук, в сърцето на дивата природа. Но така трябва да постъпваме всички, Софи — д-д-да се п-п-представяме във възможно най-добра светлина. Т-т-това е целта на изкуството, и на историята също.

Заекването му се усилва, защото способността му да поддържа разговор на такова ниво се изчерпва. Софи разбира, че той се кани да си върви.

— Ами другата снимка, татко? — не успява да се въздържи тя, когато баща й се упътва към вратата. — Онази, на която бяхме всички?

— Т-т-тя… не стана хубава — казва той със смутен вид. — М-м-може някой път да отидем пак там и да опитаме да се снимаме отново. Н-н-но не м-м-мога да ти го обещая.

И без нито дума повече той се обръща и напуска стаята с вдървена походка.

Софи се взира в затворената врата и притиска снимката към гърдите си. Гори от нетърпение да разкаже всичко на госпожица Шугър.

 

 

Много късно същата вечер, когато Софи отдавна спи, и дори прислужниците се готвят да си легнат, Шугър и Уилям продължават да обсъждат делови въпроси на светлината на лампите в неговия кабинет. Темата е неизчерпаема, сложността на въпросите се задълбочава дори когато и двамата са прекалено уморени, за да продължат да говорят. Ако някой беше запитал преди година Шугър какво е необходимо, за да се заемеш с производство на парфюми, тя би отговорила така: да отглеждаш цветя, да ги береш, да ги смесваш в нещо като каша и да прибавяш получената есенция в шишета с вода или в сместа, от която се прави сапун. Върху резултата залепяш етикети, товариш го на някаква кола и го разпращаш по магазините. Но днес тя знае, че се налага да отделят поне по двайсетина минути на трудни въпроси като например дали може да се разчита на оценката, която дава онзи мошеник Кроули на разноските по увеличаването на мощността на фабричните машини от дванайсет на шестнайсет конски сили, и дали си струва да се харчат още пари за ухажване на пристанищните власти в Хъл — и едва тогава първото писмо, чакащо отговор, бива вдигнато от купчината. Шугър вече приема всички професии по този начин — елементарни за хора извън професията и невероятно сложни за тези, които я практикуват. В крайна сметка дори проститутките са в състояние да обсъждат работата си с часове.

Тази вечер Уилям е в странно настроение. Не е избухлив както обикновено, държи се по-разумно, но същевременно сякаш го измъчва някаква меланхолия. Предизвикателствата на търговията, които приемаше първоначално с бурен ентусиазъм, а напоследък с раздразнение и войнствено настроение, сякаш внезапно са изтощили духа му. Думите, които най-често употребява, са „ненужен“, „безполезен“, „безсмислен“ — при това ги произнася с тежка въздишка, обременявайки допълнително Шугър със задачата да му вдъхва нова увереност.

— Така ли мислиш? — отвръща той на уверенията й, че звездата на „Ракъм“ е още в зенита си. — Каква малка оптимистка си ти!

Шугър, съзнавайки, че трябва да е благодарна, че той вече не й се гневи, е обзета от неразбираемото желание да му отговори сопнато. След всичко, което изтърпя днес в разговорите си със Софи, тя си има свои проблеми и няма никакво намерение да бъде негов ангел, който ще го окуражава да върви напред. Няма ли да се намери някой, който да увери нея, че всичко ще бъде наред?

„Аз нося детето ти, Уилям“, изкушава се да му каже тя. „И съм уверена, че ще бъде момче. То може да бъде наследникът, за който копнееш, наследникът на парфюмериите «Ракъм». Не е необходимо някой да знае, че то е наше — ще го знаем само двамата с теб. Можеш да кажеш, че си ме наел, след като са ме препоръчали от Дружеството за спасение, и че си нямал представа, че съм бременна. Можеш да кажеш, че съм се грижила добре за Софи и че не можеш да ме съдиш за отминали прегрешения. Нали винаги си казвал, че пет пари не даваш за общественото мнение? А когато минат години и синът ти заприлича на теб, и клюкарите се уморят да се занимават с нас, тогава вече ще можем и да се оженим. Това е дар на съдбата, нима не разбираш?“

— Струва ми се, че трябва да оставиш нещата такива, каквито са — казва тя, връщайки се към действителността и към фабричните машини. — За да получиш достатъчна печалба, която да оправдае инвестицията, са ти необходими десет поредни години с добра реколта, при това за същото време нито един от конкурентите ти не бива да разширява дейността си. Рискът е прекалено голям.

Напомнянето за конкуренцията хвърля Уилям в още по-голяма потиснатост.

— О, те ще ме оставят да им дишам прахта, Шугър — казва той и имитира почти безразлично как тича подир някого с изплезен език. — Двайсети век принадлежи на „Пеърс“ и „Ярдли“, чувствам го.

Шугър прехапва долната си устна и потиска въздишка на раздразнение. Ако можеше да остави и него да рисува австралийско кенгуру или да му възложи да се поупражнява в смятането! Дали тогава би я възнаградил с щастлива усмивка?

— Нека първо се погрижим за остатъка от нашето столетие, Уилям — предлага тя. — В края на краищата живеем в него.

За да подчертае колко е важно да се работи системно с кореспонденцията, по реда, по който са пристигнали писмата, тя вдига следващия плик от купчината и прочита на висок глас името на подателя:

— Филип Бодли.

— Остави това писмо — изпъшква Уилям и си позволява да се наклони още малко назад, така че заема почти хоризонтално положение. — То няма нищо общо с теб, искам да кажа, с „Ракъм“.

— Надявам се, не съдържа нищо неприятно? — пита тя със съчувствен тон, опитвайки се да подскаже с гласа си, че той може да сподели и най-тайните си скърби с нея, че тя ще го изслуша и подкрепи като най-съвършената съпруга на този свят.

— Неприятно или не, то не те засяга — подчертава той, този път не войнствено, а с тъжно примирение. — Не забравяй, че водя все пак някакъв живот далеч от това писалище, скъпа.

Тя приема милото обръщение като проява на добри чувства — или поне се опитва да го приеме така. Нима той не намеква, че тя е незаменим помощник в работата му? После взема следващия плик и прочита:

— Финеган и Ко, Тайнмаут.

Той покрива лицето си с длани и казва със стон:

— Кажи ми най-лошото.

Тя прочита писмото, спирайки всеки път, когато Уилям изсумтява вбесено или започва да мърмори скептично, което му пречи да чува думите й. После, докато той обмисля чутото, тя седи безмълвно зад бюрото, диша едва чуто и чувства как нещо притиска застрашително чувствителния й стомах, чувства как засегнатата й гордост се надига нагоре, към устните.

— Софи беше невъзможна днес следобед — изтърсва тя най-сетне.

Уилям, погълнат от достойната за цар Соломон задача да реши кой е виновен за закъсненията на пратките — мързеливите докери в Тайнмаут или лъжливият доставчик, примигва неразбиращо.

— Софи? Невъзможна ли?

Шугър си поема дълбоко дъх, така че шевовете на роклята й се притискат в издутите й гърди и изпъкналия корем. За миг си припомня възбудата на Софи, предизвикана от неочакваното посещение на баща й; гордостта и перченето й, когато й показа снимката си; щастливото бърборене и разсеяността, която с напредването на деня доведе до раздразнение и сълзи, защото не можеше да си реши задачите и объркваше имената на цветята; липсата на апетит по време на вечеря и гладния хленч на лягане — общото впечатление, което детето създаваше; сякаш я бяха натъпкали с непозната храна, която стомахът й отказваше да смели.

— Тя настоява, че ще отидем в ателието на фотографа отново, при това много скоро — така си й казал — казва Шугър.

— Аз… аз… нищо подобно не съм казвал — възразява Уилям и се намръщва, стигнал до извода, че целият живот е тресавище от недоразумения и измама; дори родната ти дъщеря ти причинява неприятности в отплата за твоята проява на щедрост!

— Софи твърди, че си й обещал — казва Шугър.

— Е, з-з-начи греши.

Шугър потрива уморените си очи. Кожата на пръстите й е толкова груба, а клепачите й толкова раздразнени, че тя се притеснява да не ги нарани.

— Струва ми се — започва тя, — че ако си решил да отделяш повече внимание на Софи, е по-добре да го правиш в мое присъствие.

Уилям се надига на лакът и впива невярващ поглед в нея. Първо Софи, а сега и Шугър! Тези създания от женски пол наистина причиняват само усложнения и неприятности!

— Да не искаш да ми кажеш — започва той остро, — че ти ще определяш къде и кога да виждам собствената си дъщеря?

Шугър навежда покорно глава и смекчава тона си, доколкото й стигат силите.

— О, не, Уилям, моля те, не си мисли такива неща. Ти се справяш чудесно с нея, и аз ти се възхищавам.

Но той продължава да я гледа мрачно. Господи, какво друго да каже? Дали пък да не си затваря устата, ако не може да свърши с нея нещо по-полезно. „Виж ти, виж ти, научила си цял речник думи, тъй ли е, скъпа?“ разнася се присмехулно гласът на госпожа Кастауей от миналото. „А при това само две от тях ще ти вършат работа в живота — «да» и «пари»“.

Шугър си поема дъх и продължава.

— Изискванията на Агнес са усложнявали живота ти — подема тя съчувствено, — в продължение на толкова години, че сега ти е трудно да промениш нещата, съзнавам. А Софи наистина изпитва дълбока благодарност при всяка твоя проява на интерес към нея — и аз също. Чудя се само дали няма да бъде възможно ти… ние… да бъдем по-често заедно. Като… като семейство — така да се каже.

Тя преглъща с усилие, уплашена, че е прекалила. Но нали тъкмо той пожела тримата да се снимат заедно? За какво друго би могъл да намеква този жест?

— П-п-правя всичко по силите си — напомня й той, — за да може в т-т-този нещастен дом всичко да върви нормално.

Самосъжалението му я предизвиква да му отвърне остро, но тя устоява; ето, вече е стиснал юмруци, кокалчетата му са побелели, лицето му пребледнява — тя трябваше да действа по-предпазливо, сега съвместното им бъдеще ще се разбие на късчета като чаша, запратена в стената. Боже, помогни й да намери подходящите думи и тя никога няма да моли за нищо друго! Тя скача от стола си сред шумолене на фусти и коленичи до него, поставяйки нежно длан върху ръката му.

— О, Уилям, моля те, не наричай дома си нещастен. Ти постигна нещо забележително през тази година, нещо великолепно — сърцето й се блъска в гърдите, тя плъзва ръка около шията му — слава Богу, той не я отблъсва и не избухва. — Разбира се, това, което се случи с Агнес, беше истинска трагедия — продължава тя, галейки го по рамото, — но в известен смисъл то бе и милостиво избавление, нали? Всички тези тревоги и… и скандалите през изминалите години… сега вече си свободен от всичко това — той се успокоява; поставя на талията й първо едната си ръка, а после и другата. Размина й се на косъм! — Освен това годината беше прекрасна за „Ракъм“ — не спира Шугър. — Половината от проблемите ни са свързани с разрастването, не забравяй това. Освен това домът ни е щастлив, наистина е така. Всички прислужници се държат много дружелюбно, Уилям и мога да те уверя, че по това, което чувам, те са много доволни от работата си и те уважават дълбоко…

Той вдига поглед към лицето й — объркан, натъжен, нуждаещ се от помощ — като куче, изоставено от господаря си. Тя го целува по устата, гали вътрешната част на бедрата му, плъзва кокалестата си китка по меката издутина на гениталиите.

— Помниш ли какво ти казах първия път, когато се видяхме, скъпи — шепне тя. — Готова съм да направя всичко, което поискаш от мен. Всичко.

Уилям възпира нежно ръката, с която тя се опитва да повдигне фустите си.

— Късно е — казва той с въздишка. — Отдавна трябваше да сме в леглото.

Тя взема ръката му и я пъхва под меките, топли пластове памучен плат към голата си плът.

— Точно това имам предвид.

Достатъчно е да го накара да пъхне ръка между краката й и е неин. Нищо не го възбужда така, както влагата на женското желание.

— Не, говоря сериозно — отвръща Уилям. — Погледни колко е часът.

Тя покорно извръща глава към часовника, а докато гледа в другата посока, той се измъква от прегръдките й. Единайсет и половина. По това време в дома на госпожа Кастауей работата беше в разгара си. Дори когато Шугър живееше на Прайъри Клоуз, Уилям нерядко я посещаваше към полунощ и донасяше шум и оживление в тихото й жилище, когато връхлиташе забързан от улицата, мокър от дъжда, с глас, предрезгавял от желание. Тогава двамата бяха в такава пълна хармония, че тя бе в състояние да прецени още по първата му прегръдка кой отвор на тялото й ще предпочете.

— Господи, колко съм уморен — изпъшква той, а стенният часовник отмерва половината на часа. — Край на писмата, моля. Ще продължим утре, нали?

Шугър го целува по челото.

— Както кажеш, Уилям — отвръща тя.

 

 

На следващата сутрин Шугър се заема както обикновено със Софи. Помага й да се облече, закусва с нея, а после я отвежда в учебната стая, където Софи сяда зад писалището. Само минути след като започват с урока, на Шугър й призлява и тя е принудена да излезе пред вратата, където се опитва да вдишва дълбоко въздуха, станал внезапно задушен и просмукан с нетърпима миризма на прекалено сладка овесена каша и хлор. Тя спира в коридора. Толкова й е зле, че се бои да не би да повърне, преди да стигне до стаята си, но тогава въздухът около нея като че ли се променя и гаденето изчезва.

Тя стои на стълбищната площадка. В къщата цари пълна тишина — само стените и таванът продължават бавно да се въртят. Зрителна измама. Тази сутрин е мрачно и следите от кръвта на Агнес не се виждат. Колко ли стъпала има това стълбище? Много, прекалено много. Фоайето е някъде долу — далече, много далече. Шугър стои неподвижно, притиснала две ръце към заобления си корем. Налага си да ги отпусне. Къщата диша полека — вдишва и издишва. Тя иска да помогне на Шугър; знае в каква каша се е забъркала, знае и какво е най-добре за нея. Тя пристъпва напред, но забелязва, че отново прикрива с ръце корема си. Тогава ги разперва широко, като криле, а кръвта пулсира така ожесточено в главата й, че и газените лампи започват да пулсират в същия ритъм. Шугър затваря очи и се оставя да падне напред.

 

 

— Господин Ракъм! Господин Ракъм! — Бум, бум, бум — някой блъска по вратата на кабинета. — Господин Ракъм! Господин Ракъм!

Бум, бум, бум!

Уилям изскача иззад писалището и отваря вратата толкова рязко, че свитата в юмрук ръка на Лети едва не попада върху неговите бързо повдигащи се гърди.

— О, господин Ракъм! — възкликва тя уплашено. — Госпожица Шугър е паднала по стълбите!

Той я блъсва, за да му направи място, изтичва по коридора и поглежда надолу, погледът му се плъзва по дългата извивка на покритото с килим стълбище. Тялото на Шугър е проснато долу, много далече — вижда се някаква бъркотия от черни поли, бяло бельо, разпилени червеникави коси и разперени крайници. Тя лежи неподвижно като кукла.

Поставил ръка на перилото, за да не го сполети същата злополука, Уилям хуква надолу, прескачайки по две-три стъпала.

 

 

Малко по-късно едно леко тупване по бузата изтръгва Шугър от дълбините на безсъзнанието. Тя лежи в собственото си легло, над нея се е надвесил Уилям. Последното, което помни, е как летеше във въздуха, зашеметена от ужас.

— Как се озовах тук?

Лицето на Уилям е мрачно, но не и гневно. Струва й се дори, че забелязва по него следи от нежна загриженост — а може би просто е измъчен от положеното усилие.

— Двамата с Роуз те донесохме — отвръща той.

Шугър се озърта, за да види Роуз, но в стаята няма никой, тя е сама със своя… любовник, работодател… или какъвто й е сега Уилям.

— Залитнах — казва тя за оправдание.

— На този дом му върви на злополуки, няма спор — казва той с горчиво шеговит тон.

Шугър опитва да се повдигне на лакти, но пада безпомощно назад, пронизана от жестока болка в ребрата. Привежда глава напред, така че брадичката й опира в гръдната кост, и забелязва две неща — първо че косата й се е измъкнала от фуркетите и е разпиляна около лицето й, и че полите й са вдигнати така, че се вижда бельото й.

— Прислужниците — казва тя притеснено. — Да не би да са ме видели така раздърпана?

Уилям се засмива неволно.

— Наистина си склонна да се безпокоиш за много странни неща, Шугър.

Тя също се разсмива, а очите й се насълзяват. Такова облекчение е да го чуе да произнася името й! Опитва се да си го представи как я е носел на ръце до стаята й — но после си припомня, че не я е носил сам и че качването вероятно е било трудно, лишено от всякакъв романтичен ореол.

— Уилям, толкова съжалявам, аз… аз… загубих…

— Доктор Кърлоу ще пристигне всеки момент.

При мисълта, че тук всеки миг може да се появи доктор Кърлоу, когото познава единствено от дневниците на Агнес, Шугър изтръпва. Представя си го как се плъзга по улиците със свръхестествена бързина, очите му горят, сякаш зад тях има запалени свещи, дългите, хищни нокти на ръцете му са скрити в ръкавиците, а в черната му чанта гъмжат и се гърчат червеи. След като госпожа Ракъм, желаната жертва, му беше отнета, той ще трябва да се задоволи с Шугър, която да измъчва вместо нея.

— Н-наистина ли е нужно? — казва тя. — Виж — нищо ми няма.

Тя повдига леко ръце и крака и ги раздвижва, задъхана от болка. В отговор Уилям й хвърля поглед, изпълнен със съжаление и отвращение, като че ли Шугър е някаква огромна хлебарка, или пък внезапно се е побъркала.

— Не мърдай от леглото — казва той, а в гласа му прозвънтява стомана.

 

 

Шугър лежи и чака. Диша съвсем леко, за да не предизвиква болката. Какво ли е успяла да си причини в онзи пристъп на лудост? Десният глезен я боли и й е трудно да го движи; усеща пулса си в него; изпитва чувството, че целият й гръден кош е натрошен — сякаш нацепените бели кости се забиват в меката червена плът на вътрешните й органи. И защо й беше всичко това? Познава ли поне една жена, която да е помятала след падане по стълби? Още една измислица, врели-некипели, които си разказват проститутките… Хариет Пейли наистина пометна, когато я пребиха, но това беше нещо съвсем различно; не съществува вероятност Уилям да започне да я бие с юмруци и да я рита в корема, нали? (Макар понякога да добива такова изражение, че Шугър се пита дали не замисля нещо подобно…)

На вратата се чука, дръжката се завърта и в стаята влиза някакъв висок мъж.

— Госпожица Шугър, нали? — пита той с делови, но любезен тон. — Аз съм доктор Кърлоу — ако позволите…

Притиснал чантата към гърдите си като дипломат, който се кани да поднесе официален подарък, той пристъпва към нея. Протритите му кожени обувки надали крият разцепени копита, очите му не греят със сатанински блясък, брадата му е прошарена. Той съвсем не прилича на дявол, но затова пък й напомня много на Емелин Фокс — но длъгнестото лице изглежда много по-добре на него, отколкото в женския си вариант.

— Спомняте ли си — пита той внимателно, докато се отпуска на колене край леглото й, — на какво разстояние паднахте и коя част от тялото ви понесе удара?

— Не, не си спомням — отвръща тя и си спомня зловещата, безкрайно дълга секунда, през която духът й се бе отделил от тялото и се рееше във въздуха, а безжизненото чучело от плът и плат се търкаляше надолу по стълбите. — Случи се толкова неочаквано…

Доктор Кърлоу отваря чантата си и вади оттам остър метален инструмент — оказва се, че това е кука за копчета.

— Позволете, госпожице — казва той тихо и тя кимва в знак на съгласие.

Доктор Кърлоу започва прегледа на пациентката. Ръцете му са груби, но пипат внимателно, той съвсем очевидно не се интересува от нищо друго, освен от състоянието на костите под плътта. Сваля или набира нагоре отделни части от облеклото й и после отново ги поставя на мястото им — с изключение на дясната й обувка. Когато смъква гащите и поставя ръце върху корема й, Шугър пламва до уши, но той само натисва тук-там с пръсти, установява, че тя не изпитва болка, и се заема с бедрата, като й нарежда с безстрастен глас да изпълнява различни движения.

— Вие сте щастливка — заявява той накрая. — Нерядко хората си чупят не само ръцете, но и вратовете при падане по стълби. Вие, въпреки че сте паднали по стълба, имате само две пукнати ребра, които ще се възстановят сами след време, и няколко натъртвания, които вероятно още не чувствате. Дори глезенът ви не е счупен, а само навехнат. До утре той ще се подуе и ще добие размерите на юмрука ми — той вдига свития си юмрук, за да може тя да го огледа, — и предполагам, че няма да можете да го движите така, както го движите сега. Това не бива да ви плаши.

Кърлоу бръква отново в чантата си, вади оттам голямо руло дебел бял бинт, и скъсва хартиената лентичка, с която е пристегнат.

— Сега ще пристегна здраво глезена ви с този бинт — пояснява той, вдига крака й и го поставя върху коляното си, без да обръща внимание на болезненото й изохкване. — Трябва да ви помоля да не сваляте превръзката, колкото и да ви се иска да го сторите. С увеличаването на отока превръзката ще става все по-стегната, и вие може дори да си въобразите, че тя ще се пръсне. Уверявам ви, че няма да се случи нищо подобно.

Когато приключва с крака й, доктор Кърлоу придърпва роклята и надолу — все едно, че става дума за завивка или погребален саван.

— Не правете глупости — казва той, докато се изправя, — останете на легло колкото е възможно по-дълго, и ще се възстановите бързо.

— Но… но аз трябва да изпълнявам задълженията си — възразява с отпаднал глас Шугър, надигайки се в леглото.

Той свежда поглед към нея. Тъмните му очи блещукат закачливо, сякаш подозира, че задълженията й към Уилям Ракъм могат да се изпълняват и в хоризонтално положение.

— Ще направя каквото е необходимо — казва той със сериозен тон, — за да ви бъде осигурена патерица.

— Благодаря ви, много ви благодаря.

— Няма защо.

Закопчалката на чантата щраква и мъжът, описан в скритите под леглото на Шугър дневници като „Демон-инквизитор“, „Господар на пиявиците“, Велзевул и „Доставчик на червеите“, се сбогува любезно с нея, спира само колкото да размаха пръст в предупредителен жест, който означава „Не забравяйте: никакви глупости“, и я оставя на спокойствие.

 

 

Точно както предсказа доктор Кърлоу, на другия ден след падането Шугър се събужда, обзета от мъчителното желание да свали бинта от крака си. Тя изпълнява това, което си е наумила, и веднага решава, че се чувства по-добре.

Но много скоро освободеният от превръзката крак се подува и става почти два пъти по-дебел от здравия, и Шугър изобщо не може да стъпи на пода с него, без да изпита ужасна болка, а за ходене и дума не може да става. Дори куцането е почти невъзможно; подскачането на един крак е напълно изключено, защото дори ако оставим настрани унизителната гледка, която би представлявала, от такова сътресение натъртванията ще я болят още повече. Влачейки се мъчително из стаята с отчаяни усилия на волята, тя е принудена да признае, че в това си състояние не може да изпълнява задълженията си на гувернантка.

Но преди страхът й да прерасне в паника, тя се успокоява от появата на подарък от господаря, донесен от Роуз — лакирана чамова патерица. Тя не се осмелява да попита дали Уилям е разполагал вече с нея или е изпратил да я купят. Вместо това започва да накуцва напред-назад на три крака, удивена как нещо толкова просто може да промени света, да разведри мрачните перспективи и да превърне катастрофата в обикновена неприятност. Тази дървена тояга с напречна дръжка е напълно достатъчна, за да може тя отново да се движи! Истинско чудо! Малко след обяд, пропуснала само половин ден от заниманията си със Софи, тя излиза от стаята си с книгите под едната мишница и патерицата под другата, готова да се заеме с работата си.

Тя е опознала достатъчно добре Софи, за да не се учуди, когато я заварва седнала на писалището в учебната стая. Детето чака търпеливо, сякаш Роуз го е довела тук преди четири минути, а не преди четири часа. Веднага се разбира, че Роуз е приготвила днес Софи — тя реши и прибира косата й по различен начин, така, че Софи заприличва повече на Агнес. На писалището пред нея са подредени доказателствата за сутрешните й занимания половин дузина рисунки на сини къщи с червени прозорци, над които се вие сив дим. Софи ги покрива с длани, като че ли е била заловена да прави нещо непозволено по времето, когато е трябвало да изучава войните на Испания с маврите.

— Съжалявам, госпожице.

— Няма за какво, Софи — отвръща с въздишка Шугър и се отпуска разочаровано върху патерицата. Колкото и налудничава да беше тази надежда, тя би предпочела да бъде посрещната с облекчено възклицание и порой от детски целувки.

— Вземи книгите, Софи — казва тя, повдигайки леко едното си рамо. — Имам чувството, че всеки момент мога да ги изпусна.

Софи скача от стола си, за да изпълни нареждането, без да показва с нищо, че е забелязала нещо необичайно у гувернантката си. Тя протяга ръце, за да извади книгите, стиснати под мишницата на Шугър, пръстите й се плъзват по гърдите на Шугър и докосват зърното през плата. Шугър се опитва да запази равновесие и изохква от болката в крака.

— Благодаря — казва тя.

Седнала отново на мястото си, Софи чака инструкции. Явно е решила твърдо да не показва с нищо, че забелязва някаква промяна в гувернантката си; когато Шугър, залитайки на патерицата, се отпуска несръчно на един стол, детето отвръща очи, за да не стане свидетел на смущаващата гледка.

— За Бога, Софи — възкликва най-сетне Шугър, — не те ли интересува поне малко какво се е случило с мен?

— Да, госпожице.

— Щом те интересува, защо не питаш?

— Аз… — Софи се смръщва и вперва поглед в скута си. Тя създава впечатлението, че е била надхитрена от по-умел противник, натикана в логически капан в името на образованието. — Роуз ми каза, че сте паднали по стълбите, госпожице, и ми каза да не се вторачвам, за да не ви притеснявам…

Шугър стисва здраво очи, за да призове на помощ куража, който ще й е необходим, за да преживее следобеда. „Прегърни ме, Софи, моля те“, мисли тя. „Моля те, прегърни ме“.

А на глас казва:

— Лекарят каза, че всичко ще се оправи съвсем скоро.

— Да, госпожице.

Шугър хвърля поглед към картините върху писалището на Софи. До всяка от къщите има изобразени три човешки фигури — една малка и две големи. Дори така, както ги вижда Шугър, с главите надолу, тя може да прецени, че мъжът с тъмен костюм и цилиндър е Уилям, а мъничкото като кукла момиченце с недостатъчен брой пръсти е Софи. Но коя е майката? Жената от рисунката има сърцевидното лице и сините очи на Агнес, но пък е висока, висока колкото Уилям, а буйната й коса е нарисувана с червен молив. За миг Шугър изтръпва от възторг, но после забелязва, че на масата на Софи няма жълт молив — само син, червен и черен. Освен това кой би могъл да каже дали всички възрастни не са еднакво високи в нейните очи?

— Добре тогава — казва госпожица Шугър и сключва пръсти. — Започваме с аритметика.

 

 

През същия този следобед Уилям Ракъм се заема сам да отговори на пристигналите писма. Той пише бавно и малко несръчно, но се справя. Прегъва безименния си пръст над средния, за да не размазва мастилото, и държи писалката изправена почти вертикално между палеца и показалеца — така успява да пише сравнително бързо.

„Прочетох писмото Ви“, пише той. „И Ви пращам проклетия отговор“, допълва на себе си. Макар и мъчително, пряката връзка между писалката и мозъка му е възстановена.

Но неудобството не го притеснява особено. Колко приятно е да бъде отново независим — и какво облекчение изпитва при мисълта, че ще може да каже на онзи разбойник Панкий точно какво мисли за него, без Шугър да смекчава остротата на изразите му. Някои хора заслужават възможно най-острите думи! Особено Гроувър Панкий! Ако парфюмериите „Ракъм“ оцелеят до идния век и по-нататък, това ще се дължи на здравата ръка, която ще ги управлява — без увъртания и отстъпки. Как смее Панкий да твърди, че слоновата кост ще се напука, ако я издълбаят толкова тънко, колкото е необходимо за бурканчетата на „Ракъм“?

„Не бих се учудил, ако напоследък ползвате слонове от по-ниска класа“, пише той. „Бурканчетата, които ми показахте в Ярмут, бяха достатъчно здрави. Предлагам ви да се ориентирате към животни с проверен произход!

Искрено Ваш…“

Е, може скоро и да не бъда „Ваш“ — не сте единственият търговец на слонова кост на този свят, господин Ментърджия Панкий!

Уилям изписва името си и се смръщва. Подписът изглежда фалшив — детински опит да се наподоби някогашния му почерк, по-лош от най-слабата фалшификация на Шугър. Какво от това? Когато пое управлението на парфюмериите „Ракъм“, подписът му се промени в сравнение с начина, по който се подписваше преди това, а ученическият му подпис по нищо не напомня на подписа, който постави под брачното си свидетелство. Животът си върви. Промяната, както казва премиер-министърът, е нещо постоянно^[1].

Той запечатва писмото и е обзет от желание да го изпрати незабавно, да отиде бързо до Портобело Роуд и да го пусне в най-близката пощенска кутия, преди Шугър да се е появила в стаята и да го е видяла. При това свежият въздух ще му се отрази добре. От вчерашната суматоха насам се чувства неспокоен, търси си повод да се измъкне от потискащата атмосфера на къщата, да повърви сред хора, да възвърне жизнеността на походката си. Да излезе ли или не?

Уилям отлага още известно време и задоволството, че е насолил Панкий, се изпарява като аромат на тубероза от носна кърпичка. Той потъва в размисъл, припомняйки си дългия, труден път, който е извървял от деня, когато пое в ръцете си юздите на „Ракъм“. Призракът на Уилям Ракъм — писател и литературен критик — се връща, за да го преследва; пронизва го болка при мисълта за човека, който така и не се появи на бял свят, човекът, от чието перо щяха да се боят и да му се възхищават, човекът, който щеше да пали пурата си с писмата на досадните си опоненти. Онзи човек щеше да има съвършено оформени пръсти, дълга златиста коса, сияйно красива жена и носът му щеше да надушва безпогрешно голямото изкуство и литературата на бъдещето, а не некачествената жасминова есенция. На негово място е той — заекващ вдовец, запъхтян от усилията, с които изписва собственото си име под писма, отправени към търговци, които ненавижда. Къде са връзките, които някога му доставяха удоволствие — със семейството, с приятелите и съмишлениците? Всички те са променени до неузнаваемост. А може би и непоправимо? Ако не се постарае да поправи нещата сега, докато все още има тази възможност, едно някогашно приятелство може да се изроди в отчуждение и дори във враждебност.

Затова Уилям преглъща гордостта си, излиза от къщи и нарежда на Чийзмън да го отведе в града — право до Торингтън Мюз в Блуумзбъри, с надеждата, че ще открие господин Филип Бодли у дома.

 

 

Пет часа по-късно Уилям Ракъм вече е щастлив човек. Да, за първи път, откакто загина Агнес, а дори — да, защо да не си го признае? — и отпреди това, той е наистина щастлив. През изминалите пет часа той се откъсна от бездната на отчаянието и се добра до брега на задоволството.

Сега, малко след залез-слънце, той крачи по една тясна уличка в Сохо, леко пийнал, обсаждан отвсякъде от амбулантни търговци, улични хлапета и проститутки — всички те му предлагат мърлявата си стока, която не струва и два пенса. Захилените им беззъби усти и облечените в дрипи ръце, които размахват, би трябвало да го изпълват с безпокойство, като се има предвид, че съвсем наскоро бе пребит едва ли не до смърт от подобни грубияни в тъмните улички на Фроум. Но не, Уилям не се бои, че може да бъде нападнат — той е безстрашен, защото го съпровождат приятели. Да, не само Бодли, но и Ашуел! Наистина нищо, нищо на този свят не може да се сравнява с близостта между мъже, които се познават от детинство!

— Ще основем собствено издателство, Бил — казва Ашуел и обръща любопитно глава подир един уличен продавач, който си е нахлупил дванайсет шапки, и върти още две с пръстите на ръцете си.

Бодли замахва шеговито с бастуна си към една от проститутките, които им махат, застанали пред входовете. Едно малко момче, полузаспало край количка, пълна с евтини кани и тенджери, които трябва да продаде, се свива уплашено, защото бастунът минава близо до сополивия му нос.

— Не можахме да убедим никой да издаде новата ни книга — пояснява Бодли.

— … „Изкуството във възприятията на работника“…

— … затова решихме да си я издадем сами и толкова.

— „Изкуството във…“? Да я издавате сами? Но защо…? — пита Уилям и поклаща объркано и развеселено глава. — Ако съдя по заглавието, книгата няма да бъде толкова… предизвикателна, колкото предишните…

— Нищо подобно! — заявява възторжено Ашуел.

— Идеята ни е гениално проста! — продължава Бодли. — Насъбрахме всевъзможни представители на работещата класа — коминочистачи, търговци на риба, кухненски прислужнички, продавачи на пури и кибрит, и така нататък, и се заехме да им четем „Академичните бележки“ на Ръскин…

— Показвахме им гравюри по живописни картини…

— … и ги питахме за мнението им! — Бодли разкривява лице в гримаса, която демонстрира ограничен интелект и се преструва, че държи в ръце гравюра и я разглежда. — „Как й беше на тая името? Фродита?“

— Дамата е гъркиня, сър — пояснява с ироничен тон Ашуел, поемайки ролята на нормалния човек, за да партнира на Бодли, вживял се в ролята на шута. — Богиня.

— Бре, гъркиня значи? Че къде са й тогаз мустаците?

После Бодли променя изражението си, за да влезе в друга роля — замислен човек, който колебливо почесва глава.

— Миии… аз мож’ да съм прост… ама на таз Фродита циците й нещо не са наред, мен ако питате. На жените по нашата улица циците им не са на туй място — пък малко ли съм ги гледал аз!

Ракъм избухва в гръмогласен смях — смее се от сърце, така, както не се е смял, откакто… откакто за последен път излезе с приятелите си.

— Но защо, за Бога — пита той, — досегашните ви издатели отказват да издадат тази книга? Тя сигурно ще им донесе също толкова пари! Уверен съм в това!

— Точно там е проблемът — казва ухилено Бодли.

— Всяка от книгите ни е причинила загуби на издателите! — казва гордо Ашуел.

— Не е възможно! — възразява Уилям.

— Напротив! — възкликва Ашуел. — И още как! — и започва да се хили като хиена.

Уилям залита настрани. Подхлъзнал се е по калдъръма, но Бодли го задържа да не падне. Май е малко по-пиян, отколкото си мислеше.

— Загуби ли? Невъзможно! — настоява той. — Познавам толкова много хора, които са чели книгите ви…

— О, несъмнено познаваш абсолютно всички, които са ги чели — казва весело Ашуел.

На двайсетина фута от тях добре насмукана с джин жена цапва своя дребничък и крехък на вид съпруг по покрития с оредяла коса череп. Той се просва незабавно на земята под съпровод от бурни смехове.

— „Голямото социално зло“ може да покрие разноските след известно време — казва замислено Бодли, — благодарение на мастурбиращите студенти и незадоволените вдовици като Емелин Фокс…

— Но пък така и никой не си купи „За ползата от молитвата“, освен нещастните дърти глупаци, които цитирахме вътре.

Уилям продължава да се хили, но умът му, изострен от дългия едногодишен опит на делови човек, среща затруднение при изчисленията.

— Я да видя дали ви разбирам правилно — казва той. — Вместо да оставите издателя да губи, вие имате намерение да пилеете собствените си пари…

Бодли и Ашуел едновременно махват с ръка, отхвърляйки темата като нещо, което вече са обсъждали.

— Смятаме да издаваме и порнография — казва Ашуел, — за да покриваме загубите от по-стойностните ни книги. При това най-долна порнография. Търсенето е огромно, Бил — цяла Англия копнее за содомия!

— Да, от край до край, отзад и отпред — допълва образно Бодли.

— Ще издаваме наръчник за светски мъже, който ще бъде осъвременяван всеки месец! — продължава Ашуел, а страните му пламтят от ентусиазъм. — Няма да е като онзи проклет и безполезен „Повече забавления“ — четеш за някое момиче, докато получиш ерекция, а като отидеш на адреса, излиза, че тя е умряла, или пък заведението е закрито, или дори че къщата е пълна с някакви сектанти.

Усмивката на Уилям избледнява. Споменаването на „Повече забавления в Лондон“ му напомня една от причините, поради които се отчужди от приятелите си; Бодли и Ашуел знаеха за съществуването на някаква проститутка на име Шугър — проститутка, която внезапно бе излязла от обращение. Какво биха си помислили, ако му дойдат на гости и чуят някоя от прислужниците да споменава „госпожица Шугър“? Вероятността е нищожна, но въпреки това Уилям сменя темата.

— Знаете ли — казва той — от толкова време съм прикован към бюрото си, че изпитвам истинско блаженство от тази разходка с приятели из града.

(Сега забелязва, че изобщо не заеква — ето какво е било необходимо; няколко чашки и подходяща компания!)

— Fidus Achate!^[2] — възкликва Бодли и тупва Уилям по гърба. — Помниш ли как прислужниците на декана ни гониха от моравата „Паркърс Пийс“ чак до нашата стая?

— Помниш ли как отговорникът по дисциплината намери онази Лизи, хубавката уличница, заспала в кабинета на директора.

— Щастливи дни, щастливи дни — казва Уилям, въпреки че изобщо не си спомня подобен случай.

— Така е — усмихва се възторжено Ашуел. — Но и днешните дни могат да бъдат също толкова щастливи, Бил, ако им позволиш. Твоите парфюмерии се развиват със страхотна бързина, доколкото разбирам. Не е необходимо да бдиш неотклонно над тях, нали?

— Нямаш представа колко е необходимо — въздъхва Уилям. — Всичко постоянно заплашва да се разпадне. Всичко и постоянно! На този проклет свят нищо не се оправя от само себе си.

— Спокойно, човече, спокойно. Има неща, които са очарователно прости. Пъхнеш ли пениса във вагината, оттам нататък всичко се развива автоматично.

Уилям изръмжава в знак на съгласие, но в душата си не е толкова уверен. От известно време подканите на Шугър да се любят събуждат у него страх, защото членът му изобщо не реагира, когато е изпълнен с желание да го употреби. Дали все още всичко му е наред? Наистина, понякога получава ерекция, в най-неподходящо време, обикновено когато спи, но когато моментът назрее, не се случва нищо. Още колко време ще съумее да крие от Шугър, че вече не е пълноценен мъж? Още колко вечери може да се преструва на уморен и да се оправдава с късния час?

— Ако не съм постоянно нащрек — пояснява той, — в края на века парфюмериите „Ракъм“ ще бъдат част от миналото. А няма и кой да наследи делото ми.

Ашуел спира, за да си купи ябълка от едно момиче, чийто вид го е привлякъл. Дава й шест пенса — много повече, отколкото е поискала, и тя се покланя така, че едва не изсипва останалите ябълки от кошницата.

— Благодаря ти, хубавице — смигва той, захапва здравата плът на ябълката и отминава. — Такааа… — обръща се той към Уилям и продължава малко неясно, защото устата му е пълна със сдъвкана ябълка, — значи не искаш да се ожениш за Констанс?

Уилям спира като закован и зяпва.

— Констанс?

— Нашата скъпа лейди Бриджлоу — пояснява Ашуел, полагайки усилия да говори отчетливо, като че ли Ракъм е озадачен единствено поради неясното му произношение.

Уилям залита напред и се взира в земята — ту вижда всичко размазано, ту нещата идват на фокус. Очите му попадат на някаква настъпена космата мръсотия — или е конска фъшкия, ако предположим, че конят е ял повече магарешки тръни, или останка от кожата на смачкано куче.

— Аз… нямах представа, че Констанс има такова желание.

Бодли и Ашуел изпъшкват в хор, после Бодли го сграбчва за рамото, дръпва го и пита с демонстративно отчаяние:

— Виж какво, Бил, нали не очакваш от нея да падне пред теб на колене и да поиска ръката ти? Нашата Констанс все пак си има гордост!

Продължават напред, а Уилям обмисля чутото. Току-що са свърнали по Кинг Стрийт — по-широка и оживена улица. От двете страни стоят проститутки и им махат, напълно спокойни, че и тази вечер полицаите са били надлежно убедени да се посветят на преследването на джебчии и побойници.

— Най-доброто чукане в Лондон! — подвиква една пияна уличница.

— Печени кестени — само при мен! — крещи някакъв мъж от другата страна на улицата.

Бодли спира — не заради кестените или уличницата, а защото е стъпил върху нещо смачкано. Оглежда подметката си и се опитва да определи какво е настъпил — лайно или просто някакъв смачкан плод.

— Какво ще кажеш, Филип? — пита Ашуел и оглежда ухилено пияното момиче, което му изпраща въздушни целувки. — Готови ли сме да се позабавляваме?

— Както винаги, Едуард, както винаги. Какво ще кажеш за прелестната Аполония? — после, обърнат към Уилям, Бодли пояснява: — Открили сме невероятно момиче, Бил — огън и пламък е. Къдрава африканка — в дома на госпожа Джардайн. Вагината й е тъмнолилава. А пък са я научили да говори като някоя дебютантка от Белгрейвия — голям смях пада!

— Опитай я, докато имаш възможност, Бил; току-виж си я харесал някой дипломат или посланик, и ще потъне в дебрите на Уестминстър!

Бодли и Ашуел свеждат цилиндри един към друг и се консултират с джобните си часовници; обмислят възможността да прескочат до госпожа Джардайн, но се отказват, убедени, че в този час Аполония ще бъде заета. Освен това, въпреки възторзите им, Уилям остава с впечатлението, че са я опитали прекалено скоро и сега търсят нещо ново.

— Какво ще кажеш? — пита Ашуел. — Да опитаме при госпожа Терънс — къщата е наблизо…

— Девет и половина е — възразява Бодли. — Бес и онази, как й беше името, момичето от Уелс, вече ще са ангажирани, а пък другите не са нещо особено. Пък и знаеш каква е госпожа Терънс — влезем ли, няма измъкване.

— При госпожа Форд тогава?

— Прекалено скъпо — изсумтява Бодли, — за качеството, което предлага.

— Да, но пък обслужването е бързо.

— Да, ама е чак на Пантън Стрийт. Ако ще търсим бързо обслужване, да прескочим до мадам Одри — ето там, на ъгъла.

Заслушан в разговора им, Уилям осъзнава, че страховете му са неоснователни — тези мъже вече са забравили Шугър, забравили са я напълно и изцяло. Тя е част от древната история, името й е заличено от стотици по-нови имена; момичето, чието име светеше някога като фар в мрака на огромния Лондон, сега се е превърнало в дребна светлинка сред безброй подобни мъждукащи светлинки. Животът продължава и хората, които преминават през него, са безброй.

— Какво ще кажеш за онези трите там? — пита Бодли. — Струват ми се весели момичета.

Той кимва към три проститутки, които се кискат под фенера пред една бакалница. — Тази вечер нямам настроение за превземки, нито пък за бедност и мизерия.

Двамата се отправят към жените, а Уилям, притеснен, че може да остане сам и беззащитен, се повлича подир тях. Опитва се да се озърта из тъмната улица, за да не зяпа жените, но очите му са неудържимо привлечени от вулгарното зрелище — осветена от лампите тафта и розови деколтета над нея. Трите момичета са доста отракани, облечени са добре, макар и натруфено, гъстите им коси са се измъкнали изпод претрупаните с украса шапки. Уилям изпитва неприятното чувство, че вече ги е срещал някъде.

— Днес времето е хубаво — започва да се превзема първата.

— Друга като мен не си виждал, миличък — заявява втората.

— Ама и като мен не си — допълва третата.

Дали това не са същите три момичета, които му досаждаха в „Камината“, когато за първи път видя Шугър? Тези изглеждат по-млади и по-слаби, роклите им май не са чак толкова натруфени, но нещо в тях… Небеса, възможно ли е съдбата да му е подготвила такова отвратително стечение на обстоятелствата? Дали не съществува опасност някоя от тези напудрени уличници да го нарече внезапно „господин Хънт“ и да го попита вървят ли книгите му — или как е завършила срещата му с Шугър?

— В устата — колко? — пита Бодли момичето, чиито устни са най-плътни. Тя се привежда напред и му прошепва нещо в ухото, отпуснала ръка на рамото му.

След секунди сделката е сключена и пристъпват към реализацията. Ашуел, Бодли и съпротивляващият се Уилям се насочват към една тъмна сляпа уличка, толкова тясна, че в нея трудно могат да се поберат един изправен мъж и една клекнала жена. Ашуел наблюдава как обслужват Бодли и бърка под фустите на другата жена, която гали извадения му пенис. Един поглед е достатъчен на Уилям да прецени, че мъжествеността на приятеля му е потискащо по-внушителна от неговата. Третата жена стои на ъгъла и наблюдава, за да ги предупреди, ако се появи нежелана публика. Междувременно Уилям почти се е успокоил и е уверен, че никога досега не е виждал тези три жени. Той оглежда гърба на онази, която е на пост и се опитва да си представи как повдига фустите й, дръпва надолу дългите й гащи и я чука, но тя му се струва напълно лишена от еротична привлекателност — като боядисаните манекени на мадам Тюсо; с безинтересната си рокля, турнюра, натъпкан с конски косъм, прекалено дебелата шия, и този ред блещукащи копчета по гърба, едното, от които е дразнещо провиснало. Мъжествеността му лежи отпусната; най-хубавите години от живота му са отминали; ще трябва да прекара остатъка от живота си в грижи около парфюмериите „Ракъм“; когато порасне, дъщеря му ще бъде грозна, няма да се омъжи и ще бъде неблагодарна, ще служи за посмешище на все по-оредяващия кръг от негови приятели; и най-сетне ще се стигне до деня, когато, докато пише някакво писмо с осакатената си ръка, ще се хване за сърцето и ще издъхне. Кога успя всичко да се обърка така? Всичко се обърка, когато се ожени за Агнес. Всичко се обърка, когато…

Внезапно той чува как Бодли стене от задоволство. Жената почти приключва с него; в предчувствие за наближаващия оргазъм той протяга трепереща ръка във въздуха, сякаш иска да я притисне към тила й. Тя хваща ръката му в движение, стиска го за китката, а после сплита пръсти с неговите. Този жест говори за взаимно овладяване, за изравняване на силите и същевременно излъчва нежност и взаимност на желанието. Внезапно Уилям е овладян от силна, мощна възбуда и това, което доскоро изглеждаше непостижимо, се осъществява с невероятна настоятелност.

— О, Боже! — възкликва Бодли в кулминационния момент. Момичето не го пуска, стиска здраво ръката му, притиснала чело към корема му. Едва когато Бодли се обляга изтощено на стената, тя се отдръпва и отмята глава, облизвайки устни.

Сега! Сега е моментът! Уилям пристъпва напред и изважда набъбналата си мъжественост от панталоните.

— Сега е мой ред! — заявява той пресипнало; от вълнение по цялото му тяло е избила пот, защото чувства как приливът на кръв във втвърдения орган вече започва да отслабва. За щастие проститутката се колебае само миг, преди да го поеме в устата си и да се притисне към него. Уилям залита — само това не, едно падане в този момент би било равносилно на катастрофа! Но не, за щастие тя го държи здраво, пръстите й се забиват в плътта му, устата и езикът й си вършат умело работата.

— Хайде, сър, не се колебайте — друг женски глас зад гърба му се обръща към Ашуел. — Можете да си го позволите, сър, пък няма и да съжалявате.

— Нямам презерватив.

— Аз се грижа за себе си, сър. Миналата седмица бях на лекар и той ми каза, че съм чиста като новородено котенце.

— И така да е — пъшка Ашуел, — предпочитам отвън…

— Ама пък отвътре съм като коприна, сър — настоява жената. — Само за познавачи…

— Въпреки това…

Уилям, замаян от нарастващата възбуда, не може да разбере колебанията на Ашуел. Да я изчука и толкова! Да изчука всички жени на тоя свят, докато може! Той е обзет от чувството, че може да се справи и с трите жени, отпред, отзад, в устата — за да паднат изтощени, в голяма, мека изпомачкана купчина… ох!

 

 

Само след няколко секунди Уилям Ракъм вече лежи по гръб на земята, в безсъзнание. Петима души са се надвесили над него и го оглеждат.

— Отстъпете назад, да има въздух — казва Ашуел.

— Какво му е? — пита тревожно една от уличниците.

— Прекали с пиенето — отговаря Бодли, но тонът му е неуверен.

— Наскоро беше нападнат и пребит — казва Ашуел. — Струва ми се, тогава му счупиха и главата.

— О, горкичкият! — ахва жената с пълните устни. — Все така ли ще си остане?

— Хайде, Бодли, помогни ми да го вдигна.

Двамата мъже мушват ръце под мишниците на приятеля си и го издърпват нагоре. Засегната, защото вече не й обръщат внимание, водачката на групата подръпва първо единия, а после и другия за ръкава, за да привлече вниманието на господата, преди те да се заемат с нещо друго.

— Платихте само за един — напомня им тя. — Чисти сметки, добри приятели.

— Пък на мен изобщо не сте платили — проплаква момичето, което стоя на пост, като че от трите тъкмо тя е била обект на най-крайни изстъпления. Третата мръщи чело, защото не може да се сети как да се присъедини към оплакванията, защото Ашуел беше прекъснат, преди да получи желаното удовлетворение.

— Ето… ето… — Ашуел вади шепа монети, предимно шилинги, от джобовете си, и ги натиква в ръцете на едната, а другите две проточват шии, за да видят колко са монетите. — Нали можете сами да си ги разделите?

Притеснен за припадналия Ракъм, той няма желание да се пазари. Боже справедливи — първо Хенри, после Агнес… Още една смърт в това нещастно семейство! И какъв отвратителен удар ще им нанесе съдбата, ако известните лондонски франтове Филип Бодли и Едуард Ашуел бъдат забелязани в зората на издателската си кариера да влачат труп из улиците на Сохо в търсене на най-близкия полицейски участък!

— Бил! Бил! Чуваш ли ме? — излайва Ашуел, потупвайки Уилям по бузата.

— Чу… вам ви — отвръща Ракъм, след което петимата присъстващи въздъхват в хор от облекчение — да, дори и уличниците, защото сърцата им не са толкова закоравели, че да се измъкнат веднага.

— Е… — казва най-възрастната от трите, оправяйки шапката си и хвърляйки поглед към блещукащите светлини на голямата улица. — Лека нощ на всички — и тя извежда посестримите си вън от тъмната уличка.

Бодли и Ашуел остават още няколко минути в сляпата уличка, оправят дрехите си, решат се, като се използват един друг вместо огледало. Огледайте ги и вие за последен път, защото няма да ги видите повече.

— Отведете ме у дома — разнася се измъчен глас в близост до маншетите на панталоните им. — Искам да си легна.