Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (4)

Три

Уилям Ракъм, който един ден ще застане начело на веригата парфюмерийни фабрики „Ракъм“, но засега не оправдава очакванията на близките си, счита, че се нуждае отчаяно от нова шапка. Затова бърза толкова. Затова е по-добре и вие да престанете да зяпате подир полюшващите се фусти на отдалечаващата се Шугър, да престанете да се взирате в изхвръкналите лопатки на гърба й, в тънката талия и кичурите червеникава коса, изплъзнали се изпод шапката й, и вместо това да хукнете подир Уилям Ракъм.

Колебаете се. Шугър се прибира в публичния дом със странното наименование „При госпожа Кастауей“^[1]. Иска ви се да видите как изглежда един публичен дом отвътре, нали? Защо да пропуснете това, което предстои да се случи, и то за да вървите по петите на някакъв непознат, на някакъв… мъж? Разбира се, онази подскачаща купчина златиста коса беше забавна гледка, но като изключим това, у него нямаше нищо кой знае колко интересно — особено ако го сравним с жената, която едва сте започнали да опознавате.

Но Уилям Ракъм един ден ще оглави парфюмериите „Ракъм“. Шеф на парфюмерийна верига! Ако искате да се издигнете в света, не можете да си позволите да се мотаете в компанията на проститутки. Трябва да намерите сили в себе си и да проявите изключителен интерес към въпроса защо Уилям Ракъм се нуждае така отчаяно от нова шапка. Ще се опитам да ви бъда от полза, доколкото мога.

Той държи старата си шапка в ръка, защото предпочита да ходи гологлав в един свят, в който всички мъже носят шапки — дотолкова се срамува от старомодно високата шапка с оръфана периферия. Разбира се, независимо от това дали тя е на тавата или в ръката му, хората ще го зяпат съжалително, точно както го гледаха вътре в омнибуса… наистина ли си мислят, че той не забелязва подигравателните им усмивчици? О, Господи! Как е възможно да се стигне дотук! Нещата от живота са в съзаклятие… но не, не е редно да отправя такива обвинителни обобщения… По-скоро би мото да се каже, че някои враждебни елементи на този живот са против него, и засега той не вижда начин да се пребори с този заговор.

Но накрая той със сигурност ще победи; трябва да победи, защото е убеден, че неговото лично щастие е жизнено-важно за една по-обхватна житейска схема. Не си е въобразил, че има по-голямо право на щастие от повечето хора, не, нищо подобно. По-скоро личната му съдба е нещо като… като опорна греда, от която зависят много други неща, и ако той бъде смазан от житейски нещастия, нещо по-голямо би рухнало заедно с него — а Животът не би допуснал такова нещо, нали?

Уилям Ракъм пристигна…

(Следите ли още мисълта ми?)

Уилям Ракъм пристигна в центъра, защото е убеден, че ако си купи шапка от Риджънт Стрийт, това ще сложи край на униженията му. Разбира се, той би могъл да си купи също толкова хубава шапка от универсалния магазин „Уайтли’с“ в Бейзуотър и да си спести целия този път, но идването му чак тук има скрита подбуда, или по-скоро две скрити подбуди. Първо, предпочита да не го виждат в „Уайтли’с“, след като на не една от изисканите вечери, на които го канят, той публично е окачествявал магазина като „безнадеждно вулгарен“. Между другото, и мястото, към което се е насочил, е безнадеждно вулгарно, но тук шансовете да срещне някой познат са значително по-малки. Освен това, не иска да изпуска от поглед Клара, прислужницата на жена си.

Защо ли? О, всичко е много заплетено и долнопробно. След като наскоро бе принуден да проследи внимателно сметките за домакинските разходи, Уилям Ракъм стигна до извода, че прислужниците му го крадат — и то не само по някоя друга свещ или парче бекон, а че крадат безобразно. Несъмнено са решили да се възползват от болестта на жена му и от собственото му нежелание да се занимава с дребни сметки, но много грешат, ако са си въобразили, че той нищо не забелязва. Много грешат!

Затова вчера следобед, след като жена му привърши с изреждането на всичко, което искаше да й бъде купено от центъра на следната утрин, Уилям (който подслушваше на вратата) реши, че долавя пристъпа на алчност у прислужницата. Наблюдавайки как Клара слиза по стълбата, той имаше чувството, че вижда как планове за злоупотреба с парите за домакински нужди кипят в дребното й, набито тяло, и ще прелеят всеки момент.

— Готова съм да поверя на Клара и собствения си живот — възрази Агнес с типичната за нея екзалтация, когато Уилям реши да сподели подозренията си.

— Ти може и да си готова да й повериш живота си — възрази той, — но аз нямам желание да й поверявам парите си.

Последва неловка пауза. Лицето на Агнес се изкриви едва забележимо от изкушението да изтъкне, че парите не са негови, а на баща му, и че ако само реши да отстъпи пред настояванията на баща си, те биха разполагали с много повече средства. Но възпитанието й надделя, и Уилям реши да я възнагради с едно компромисно решение. Щеше все пак да повери на Клара парите за покупките, но щеше да нареди нещата така, че „случайно“ да се наложи да отива и той в центъра и да я съпроводи.

Така че господарят и прислужницата пристигнаха заедно на омнибуса от Нотинг Хил. Да наемат файтон беше „изключено, разбира се“ — не защото той напоследък не можеше да си позволи такива разходи (надяваше се прислужницата да го разбере правилно), а защото такова нещо би предизвикало клюки.

Напразна надежда. Разбира се, в очите на прислужницата такова решение можеше да означава само, че финансовото положение на господаря й се влошава все повече. Между другото, тъкмо тя беше забелязала и колко изтъркана и демодирана е шапката му — всъщност тя беше единственият човек, който отбеляза това, тъй като напоследък той старателно отбягваше елегантните си приятели. Всяка промяна в организацията на домакинството, и всеки намек за пестеливост, колкото и разумен да беше, в очите на Клара се превръщаше в ново доказателство, че Уилям Ракъм се гърчи под ботуша на баща си като гол охлюв.

Злорадството, което я обзема при мисълта за унижението му, й пречи да съобрази, че ако по някакъв начин не съумее да се измъкне от сегашното си положение, господарят й ще бъде принуден да я уволни. Нейните прозрения до едно са от различен характер. Не е пропуснала да отбележи например, че господарят й страхливо подминава темата за кочияша, който обещаваше да наеме от години. Отскоро като че ли е прието неписано споразумение да не се говори за появата на тази легендарна личност. Но Клара нищо не забравя! Ами Тили, прислужницата за долния етаж? Уволниха я, когато забременя, но така и не й назначиха заместница — и в крайна сметка сега Джейни се трепе много повече, отколкото се очаква от една кухненска прислужница. Ракъм все повтаря, че това било временно, но месеците си минават и нищо не се случва. Вярно, добри лични камериерки като Клара се намират трудно, но обикновените прислужнички се плодят като плъхове! Ако можеше да й плаща, Ракъм би намерил някоя на момента.

Жалко положение, общо взето, с което Клара се справя, както може — което ще рече, че подчертава недоволството си по всички допустими начини, като изключим явното оскърбление.

На това се дължи и обиденото изражение, което не слиза от лицето й по целия път до центъра — изражение, което потиснатият Ракъм така и не забеляза до мига, когато конете теглеха омнибуса под Марбъл Арч. Тогава си каза, че може би всички представителки на слабия пол са болнави, защото, съдейки по изражението й, предположи, че прислужничката не се чувства добре.

Може би — мислеше си той в опит да се успокои — горката ми болнава Агнес не е чак такова изключение.

Уилям умишлено потегли толкова рано към центъра, за да има време, когато се върне у дома, да прегледа дълго пренебрегваните документи и отчети за положението на парфюмериите Ракъм. (Или поне да ги извади от пликовете, в които ги бе пратил баща му). После, може би утре, ще посети най-сетне фермата за лавандула — дори само за да го видят там и слухът да стигне до ушите на стария. Сигурно няма да бъде зле, ако успее да зададе на работниците във фермата няколко смислени въпроса за производството, стига да се сети за такива. Несъмнено, четенето на документацията ще му бъде от полза в това отношение — ако не го подлуди преди това.

Лудница или приют за бедни — това са двете възможности, които стоят пред него напоследък. Нима няма друг начин да напредне в обществото, освен… да пробутва на баща си един измамен образ на собствената си личност, да симулира ентусиазъм от нещо, което ненавижда? Как, в името… Не, по-добре да не се замисля над по-далечните последици — това е проклятието на по-развития ум. Трябва да посреща предизвикателствата на днешния ден едно по едно. Да си купи нова шапка. Да не изпуска от очи Клара. Да се прибере у дома и да се заеме с документите.

Уилям Ракъм не си въобразява, че един ден ще овладее ръководенето на семейния бизнес. Нищо подобно. Амбициите му са далеч по-скромни. Ако прояви поне някакъв интерес, баща му може да отпусне малко повече пари. Колко ли време е необходимо, за да прегледа няколко документа? Един пропилян следобед би трябвало да е достатъчен. Наистина, навремето в Кеймбридж той беше заявил в едно студентско списание, че „дори само един ден, прекаран във вършене на неща, които не хранят мисълта, е откраднат, осакатен и изхвърлен на купището на живота“. Но студентският живот не трае вечно, нещо, което се доказва и от прическата му. И без това го проточи достатъчно.

И така, замаян и примигващ на слънцето, все още малко схванат от дългото седене в омнибуса, Уилям крачи бързо по улицата. В облечената си с ръкавица ръка той стиска ненавистната шапка; на няколко ярда пред него върви ненавистната му прислужница; а точно зад него се плъзга сянката му. Можете да го сподирите толкова отблизо, колкото и тази сянка — защото той е твърдо решен да не се обръща назад.

Там, пред него, се намира мястото, в чиито мистериозни недра, сияйно озарени от стотици лампи, ще бъде сложен край на терзанията му. Купуването на нова шапка не би трябвало да му отнеме повече от час, а Клара ще направи добре, ако се постарае да приключи дори по-бързо — ако си знае интереса. Бързо вътре, за да получи това, от което се нуждае, после също толкова бързо вън — така трябва да постъпи. Към обяд трябва да се върне у дома.

Уилям Ракъм има панорамен поглед върху гигантската остъклена фасада на универсалния магазин „Билингтън & Джой“ — сега не му пречат тълпи посетители, както последния път, когато доведе тук Агнес. Десетки големи витрини, огромни в сравнение със скромното остъкляване на повечето други магазини, подчертават колко голям и колко модерен е магазинът. Зад всяка витрина се вижда артистично аранжирано изобилие от стоки — очевидно изложени, за да им се възхищава публиката (няма и най-далечен намек, че всичко това може да бъде продадено). Стоките са елегантно разположени пред умело нарисувани декори, имитиращи интериора на изискан дом. В момента Клара минава точно пред витрината, на която има изложени сервизи и прибори — дебелото стъкло я отделя от масата, наредена великолепно със сребърни прибори, фин китайски порцелан и чаши, пълни с вино. На фона гори убедително нарисувана камина, а в единия ъгъл, през пролуката на истинска завеса, две порцеланови ръце с бели маншети, над които се вижда ивица от черния ръкав, държат поднос с печено от папиемаше.

Тези аранжименти са толкова впечатляващи, дотолкова приковават вниманието, че зазяпалият се Уилям се препъва и едва не се просва по очи. От стената, съвсем ниско долу, стърчат куки, на които посетителите завързват кучетата си — Уилям се спъва тъкмо в една от тях. Добре, че Клара влиза през големите бели врати на „Билингтън & Джой“ малко преди него, както й е наредено. Сигурно би се радвала да го види проснат на земята!

Когато влиза вътре, Уилям се опитва да я открие, но Клара вече се е изгубила в тази страна на чудесата, потънала в светлини и огледала. Докъдето поглед стига, всичко е в стъкло и кристал, навсякъде висят огледала, които умножават до безкрай галактиката от полилеи. Малкото части, които не са стъклени и кристални, лъщят така, сякаш и те са от същия материал — подът грее, всеки лакиран тезгях блести, дори косите на обслужващия персонал светят, намазани с помада. Изложените стоки също имат леко заслепяващ ефект.

Нека не забравяме, че освен множеството елегантни и жизненонеобходими вещи, „Билингтън & Джой“ продават например магнитни четки за коса, които лекуват за пет минути главоболие на нервна почва, гривни от галванизиран метал, които изпращат животворни импулси към организма, както и керамични чаши с нацупеното релефно изображение на кралицата. Но дори тези вещи са придобили по някакъв начин статуса на ексцентрични музейни експонати — като че ли са изложени с цел да предизвикат всеобщо удивление. Всъщност общият ефект до такава степен напомня на изложението в Кристъл Палас (по който е моделиран интериорът на магазина), че някои клиенти, обзети от страхопочитание, не смеят да купят нищо, да не би да нарушат аранжиментите. Фактът, че никъде не се виждат никакви цени, увеличава плахостта им — не смеят да попитат от страх, че ще се окажат неплатежоспособни.

Затова и тук се продава по-малко, отколкото може да се очаква, но поне не се краде много. За крадците и дрипавите хлапета от Чърч Лейн „Билингтън & Джой“ е нещо като Рая — тоест недостъпен за такива като тях. Шансовете им да преминат през големите бели врати на универсалния магазин са равни на шансовете да се промушат през иглено ухо.

Стоката дори не се чупи много — и най-крехките експонати си седят по местата с месеци, защото тук рядко влизат деца, дори деца на заможни родители, а ако влязат, ги държат изкъсо. И нещо по-важно — последните развития в дамската мода позволяват на елегантните дами да пазаруват, без да помитат всичко с полите си. Вероятно може да се каже, че „Билингтън & Джой“, както и други магазини от същия ранг, са започнали да се разрастват, след като кринолинът напусна сцената. Модерната жена има тоалети, които не й пречат да харчи на воля.

За последен път, преди да тръгне нагоре по стълбите към отделението за шапки, Уилям се озърта с надеждата да види Клара. Макар допреди малко да беше само на десетина крачки пред него, тя е успяла да се шмугне някъде като мишка. Единственото нещо, напомнящо на прислужница, което се забелязва наоколо, е манекенът, чиито ръце се показват през завесата на витрината — но и от него съществуват само двете ръце, прикрепени към метална стойка.

Задачата на Клара, която тя ще осъществи без надзор, докато Уилям си купува нова шапка, е да купи на господарката си осемнадесет ярда златиста коприна, заедно с необходимите помощни материали, които ще се превърнат в рокля веднага щом госпожа Ракъм се почувства достатъчно добре, за да се заеме с кройките и с шевната машина. Тази задача се нрави особено много на прислужницата. Изпълнението й дава не само възможността да каже на продавача: „Е, момче, ще взема осемнайсет ярда от това“ и да държи в ръцете си много пари, но и възможността да извърши една умела измама, купувайки нещо, което на пръв поглед ще бъде също предназначено за господарката й. Това му е хубавото на работата й в семейство Ракъм: той плаща, но не му се занимава да проучи за какво точно дава пари, тя има своите нужди, но няма представа кое колко струва, и сметките потъват в пролуката между двамата. При това нямат икономка — какво по-изгодно от това! Навремето имаха — една пълна шотландка, към която госпожа Ракъм се беше привързала много, направо се бе вкопчила в нея като пиявица, но всичко завърши с тъжна раздяла. Оттогава не се говори и на тази тема.

— Ние двете можем да ръководим домакинството и сами, нали, Клара?

„О, да, госпожо, можем. И още как!“.

Още вчера, докато обсъждаха покупката на плата за рокля с госпожа Ракъм (Ама и цените са едни, госпожо, не е за вярване!), Клара реши да купи нещичко и за себе си. Корсаж, ако искате да знаете.

Клара мрази от сърце старомодната си работна униформа — при това е убедена, че и тази Коледа ще получи същия подарък, както и предната. Всяка година едно и също оскърбление — седем ярда черен вълнен плат, двойна ширина, два ярда лен, и една раирана фуста. Точно каквото ти трябва за нова униформа — да си умреш от удоволствие. Дяволите да го вземат Уилям Ракъм с неговата стиснатост — заслужил си е всичко, което го е сполетяло!

Цяла година се трепе да разкрасява господарката, чупи си ноктите в катарамите на корсетите й, превзема се и ахка уж възторжено, и каква й е ползата от всичко това сега, след пет години служба? Собствената й фигура се е отпуснала, напълняла е в талията, ядовете са вдълбали бръчки по лицето й. Не се отличава с нищо, което би накарало някой мъж да я погледне дори веднъж, камо ли пък два пъти. Но вече няма да бъде така. Сърцето й сякаш всеки миг ще изскочи, докато се връща бързешком към щанда за корсети — там смята да се шмугне зад една завеса и да натъпче набързо незаконната си покупка, заедно с опаковката, в просторните си долни гащи.

Макар че именно опасенията му от подобни злоупотреби накараха Уилям да придружи днес Клара, той не може да предотврати по никакъв начин постъпката й. Единственото, в което може да се убеди, при положение, че не желае да замърсява съзнанието си с парични въпроси е, че Клара наистина, както беше уговорено, излиза от магазина само с един голям пакет в ръка. Кражбата й, нещо лесно доказуемо — и наказуемо — в по-строго водени домакинства от това на семейство Ракъм, ще мине незабелязано.

Независимо от това колко го измъчва хроничната слабост на жена му, Уилям все още не е осъзнал до каква степен Агнес е изгубила връзката с действителния свят — през многото месеци, прекарани в усамотение. Например никога не би могъл да предположи, че е оставила прислужницата да прецени колко ще струва осемнайсет ярда плат за рокля. Вместо това той изпитва облекчение, че тя вече не си поръчва рокли при шивачка, тъй като този лукс на времето му струваше цяло състояние — при това пропиляно състояние, като се вземе предвид колко рядко Агнес напуска леглото.

За щастие Агнес като че ли е съгласна с него. Отказвайки се от услугите на шивачка, за да получи една механична играчка в замяна, тя съумя да избегне общественото опозоряване — изтъквайки аристократично отегчение като причина за това решение. Тя все повтаря, че скуката, която я измъчва по време на бавното й възстановяване, се разсейва с такова забавно (никой не споменава думата „икономично“) изобретение, каквото е шевната машина. Тъй или иначе, тя е модерна жена, а машините са неразделна част от модерните времена — нали бащата на Уилям казва така.

Уилям знае, че тя се опитва да си придаде смелост. Когато се осмели да подхвърли някой укор, Агнес изтъква колко унизително е да имитира постоянно аристократично отегчение, след като всички са наясно, че пести. Не би ли могъл Уилям да опита да се сдобри с баща си — да му напише писмо или нещо от този род — та всичко отново да се уреди? Тогава биха могли най-сетне да си позволят да наемат кочияш и тя би могла… но не, Уилям веднага я прекъсва. Ракъм старши е неразумен старец, който, след като не е успял да наложи волята си на първородния си син, сега се опитва да издевателства над Уилям. Ако Агнес си въобразява, че страда, би могла да се замисли за терзанията, които е длъжен да понася съпругът й!

На което Агнес отговаря с измъчена усмивка, че сребристата „Сингер“ е наистина забавно изобретение, и че ще е най-добре да се хваща отново на работа.

Уилям е наистина доволен от готовността на Агнес да не харчи излишни пари за тоалети, но не му е толкова приятно, че трябва да купи новата си шапка от „Билингтън & Джой“ и да плати в брой за нея, сякаш си купува печени кестени или плаща на ваксаджийчето — вместо да му вземат мярка при някой от прочутите светски шапкари, а после да прибавят цената към годишната му сметка. Та истинският джентълмен посещава шапкаря си през няколко дни — за да даде шапката си за окалъпване! Как можа да изпадне дотук?! Бедност, немотия и постоянни унижения — за човек, който по право би трябвало да разполага с такова богатство! Ето, нали щандовете в „Билингтън & Джой“ преливат от продукти на парфюмериите „Ракъм“ — не само парфюми, но и сапуни, кремове и всякаква козметика! Името „Ракъм“ е навсякъде! А той, Уилям Ракъм, наследникът на богатството на Ракъмови, трябва да обикаля щандовете за продажба на шапки, да чака други мъже да свалят от главата си шапката, която той би желал да пробва! Нима Всемогъщият, или Божественият Разум, или каквото там е останало сега, след като науката прочисти авгиевите обори на вселената, не намира в това нещо нередно?!

Във всеки случай, дори да намира нещо нередно, Той го обижда безмилостно.

В единайсет без четвърт Уилям и Клара се срещат за миг пред универсалния магазин. Клара притиска към гърдите си голям, шумолящ пакет, и се движи малко по-тромаво от обикновено. Уилям е нахлупил новата шапка здраво на главата си — старата е изпратена в един от тези незнайни складове, където се събират шапки, чадъри, бонета, ръкавици и хиляди други осиротели вещи, омръзнали на собствениците си. Къде ли ще се озоват те в крайна сметка? Може би в някоя християнска мисия в Борнео, или направо в някоя пещ. Със сигурност обаче няма да стигнат до Чърч Лейн, Сейнт Джайлс.

— Току-що се сетих — заявява Уилям, примижава и гледа прислужницата право в очите (защото е висок точно колкото нея), — че имам други работи за вършене. Тук, в центъра, искам да кажа. Така че ще бъде най-добре да се прибереш сама.

— Както кажете, сър — отвръща покорно Клара, но Уилям е уверен, че долавя присмех в тона й, сякаш прислужницата разбира, че той лъже. (Като никога, тя обаче не се занимава с такива мисли — ликува при мисълта, че ще й бъде спестено неудобството да държи през цялото време в омнибуса втория пакет в гащите си — задникът вече я сърби).

— Няма да го загубиш, нали? — Уилям сочи пакета с щедрия дар за Агнес.

— Не, сър — успокоява го Клара.

Уилям изважда часовника от джобчето на жилетката си и се преструва, че проверява колко е часът — това е само предлог, за да не гледа вбесяващата малка уличница, на която плаща 21 паунда годишно, за да бъде най-близка помощница на жена му.

— Е, тръгвай — казва той.

— Да, сър — отвръща прислужницата и потегля. Стъпва много ситно, сякаш се бои да не се напикае. Но Уилям не забелязва. Всъщност и по-късно днес, когато Клара ще се мотае пред очите му с тънка талия, каквато никога досега не е имала, това няма да му направи впечатление.

А не е било винаги така. Някога Уилям Ракъм беше човек, който обръщаше голямо внимание на дребните отлики в начина на обличане и личното присъствие. През най-хубавите си години в университета той беше истински денди — ходеше с бастун със сребърна дръжка, а златистите му къдрици се спускаха като грива до раменете. В онези дни за него беше нещо обичайно да прекара половин час пред вазите в собствения си апартамент, за да подбере определено цвете за бутониера; губеше дори повече време, за да съчетава по цвят копринени вратовръзки и жилетки. Любимият му панталон беше сиво-лилаво каре на тъмносин фон. Известен е паметният случай, когато нареди на шивача си да премести илика на жилетката му така, че едно копче да не наднича недискретно над ревера на сакото.

— Четвърт инч вдясно — нито повече, нито по-малко — такива бяха инструкциите — Бог да е на помощ на този, който не ги изпълни дословно!

През онези дни Уилям с гордост критикуваше чуждите слабости в начина на обличане — и то такива, каквито малцина изобщо забелязваха, защото малцина бяха надарени с неговия вкус. А сега ограничените му възможности го превръщаха в готова плячка за всякакви несъвършенства, очевидни за всекиго, дори за слугите.

Изнервен, Уилям вдига ръка над главата си, за да провери дали там всичко е наред. Шапката си е на мястото, но въпреки това той има основания да се притеснява. Само преди час, в някакво огледало той видя такава шокираща гледка, че още не може да дойде на себе си. За първи път, откакто свали припряно старата си шапка, когато слезе на Риджънт Стрийт, той осъзнава анархията, която се е развихрила на главата му.

Някога Уилям се гордееше най-много с косата си — като дете имаше меки, бронзово-златисти къдрици, и всички — от лелите до случайните минувачи — ахкаха възторжено, когато го видеха. Като студент в Кеймбридж носеше косата си дълга до раменете, сресана назад, без никаква помада. По онова време беше строен, а изобилието от коса скриваше крушовидната форма на черепа му. Освен това дългата коса напомняше на Шели, Лист, Гарибалди, Бодлер, индивидуализъм — неща от този сорт.

Но ако преди няколко дни, когато реши да поскъси дългите си къдрици, той бе имал желание видът му да придобие известна анонимност, то изобщо не бе постигнал целта си. В огледалото Уилям установи как косата му бе реагирала на безжалостното стригане — беше се измъкнала от оковите на помадата и се бе вдигнала на явен бунт. Боже мили, колко ли хора го бяха забелязали в такъв вид — приличаше на същински клоун с тази смехотворна купчина букли и къдрички на главата! Сгърчен от притеснение, още там, на място, в „Билингтън & Джой“, Уилям натъпка ореола си от къдрава вълна под първата попаднала му шапка. Това беше и шапката, която купи в крайна сметка, въпреки че пробва немалко други.

Междувременно той успя да заглади къдравия ореол и да го намаже щедро с помада, но дали мерките бяха постигнали желания ефект? Пръстите му опипват и приглаждат нервно косата под шапката. Изпитва желание да почеше и пищните си бакенбарди. „Искам да приличам на Матю Арнолд^[2]“, беше пояснил той на бръснаря. Но вместо това беше заприличал на дивак от Борнео. Какво бе сторил? Почти бе успял да се убеди, че един по-дискретен външен вид ще му помогне да навлезе в последната четвърт на столетието, но косата му като че ли беше на друго мнение.

Уилям върви към Темза и се озърта за някоя пуста странична уличка, където, далеч от критичните погледи на минувачите, би могъл отново да прекара един гребен през косата си. Достатъчно нарушения на доброто поведение му се събраха за една сутрин.

Най-сетне попада на подходяща уличка — толкова тясна, че никой не си е направил труда да й даде име. Уилям веднага хлътва в нея. Застанал в мрачното пространство между мръсни стени, само на няколко крачки от „Джърмин Стрийт“, Уилям внимава да не стъпи в гниещите боклуци, докато умъртвява плътта си с помощта на гребен с дръжка от слонова кост.

Зад него се разнася някакъв глас — противен, носов глас, който го кара да подскочи.

— Ще бъдеш ли мил с мен, господарю?

Уилям се обръща рязко. Дребна уличница с безцветна коса — поне четиридесетгодишна, ако не и повече — изпълзява от сенките пред него, увита в нещо, което прилича на стара покривка за маса. Какво, по дяволите, прави тя в тази част на града, толкова близо до дворците и най-изисканите хотели?

Загубил дар слово от отвращение, Уилям отстъпва назад. Четири бързи крачки са достатъчни, за да се озове отново под слънчевите лъчи. Пот е избила под току-що сресаните му коси, и противно на всякаква логика той е убеден, че къдриците му ще отскочат нагоре и шапката му ще изхвърчи като тапа от шампанско.

 

 

Само след няколко минути, близо до Трафалгар Скуеър, Уилям минава покрай една сладкарница. Хрумва му, че може да си позволи едно дребно удоволствие.

Разбира се, това, което би било редно да стори, ако иска да обядва, е да продължи към „Албион“, „Лондон“ или „Уелингтън“ — на тези места със сигурност ще срещне повечето от някогашните си съученици, които вече палят първата си пура за деня — разбира се, ако не спят още в прегръдките на любовниците си. Но Уилям няма желание да посещава нито едно от тези заведения. От друга страна, ако застане да яде сладкиш насред Трафалгар Скуеър, рискува да го види някой важен познат и да го презре навеки.

Ах, къде отидоха безгрижните студентски години! Нима само дванайсет години са изминали от времето, когато вършеше всякакви безобразия в компанията на развеселени, безстрашни приятели, без това да застрашава по какъвто и да било начин общественото му положение? Нима тогава не ходеше по всякакви кръчми, включително и такива, където се събират работници и бедняци, където няма разграничения между класите, и не се напиваше до безсъзнание редом със старите, беззъби вещици и алкохолиците? Нали тогава си купуваше стриди от уличните сергии и ги гълташе направо на улицата, без всякакви задръжки? Нали намигаше закачливо на разхождащите се дами, само и само за да ги скандализира? Нали пееше възмутителни песни със силния си, плътен баритон, по-високо от всички свои приятели, докато танцуваше гологлав по парапета на моста „Уотърлу“?

Неземно красива е мойта любима —

Дантели под двойната гуша си има;

Червена в носа и червена в косата,

Мирише ужасно, щом си вдигне полата…

Та той още помнеше тази песен и можеше да я изпее и сега!

Когато влиза в сладкарницата, всички посетители наострят уши.

— Да, ето тази, ако обичате — мънка той под нос. Ще рискува, да, ще рискува (да изяде пастата, не да изпее песента), пък каквото ще да става! Ще го стори, дори само в памет на това, което е бил някога!

И тъй, Уилям изнася своята шоколадова паста с череши навън, на площада. Държи я внимателно и притеснено. Долната част на тялото му реагира със закъснение на предложенията на дрипавата уличница и тъй като отдавна я е изгубил от очи, той оглежда три момичета, явно французойки, които подскачат сред гълъбите.

— Moi aussi! Moi aussi!^[3] — пищят и трите възторжено. Наблизо се е разположил фотограф, който се преструва, че снима и нещо друго, освен момичетата. Те са хубавки, роклите им са хубавки, движат се грациозно, но Уилям не е в състояние да им отдели дължимото внимание. Вместо това потъва в мрачни размисли за снимката, която му бе направена само преди седмица, точно преди да подстриже дългите си къдрици. Последната снимка, тъй да се каже, на стария (по-точно на младия) Уилям Ракъм.

Снимката вече е скрита в едно чекмедже на скрина у дома, сякаш е порнографска. Но образът се е врязал ясно в съзнанието му — на тази снимка все още е смел и красив възпитаник на Кеймбридж — образован и наперен, а жилетката му е жълта като канарче — цвят, който дори екстравагантните господа от новото поколение биха се поколебали да носят. Дори изражението на лицето му е реликва от миналото — защото и то вече е излязло от употреба; изражение, придобито в колежа „Даунинг“, което попари надеждите на баща му — добросърдечно презрение към сивото ежедневие.

Чудеше се как да обясни на фотографа защо му е да се снима в тези старомодни дрехи — че снимката е замислена като… (как да се изрази?) ретроспективно запечатване на историята, връщане към миналото. Оказа се, че не е имало защо да се притеснява — стените на ателието бяха покрити със снимки на поувехнали дебютантки, натъпкани в тоалетите на някогашния си светски триумф, шкембести господа, опънали до пръсване военните униформи от времето, когато са били стройни офицери, и какви ли не още възкресени мечти.

— Moi aussi, oh maman!

Той се изтръгва от размислите си и се връща на Трафалгар Скуеър, за да види как едно деветгодишно момиченце, цялото потънало в бяла коприна, получава разрешение да позира на господина с фотоапарата. Достатъчно е да се поръсят малко семенца и детето потъва в приливна вълна от гълъби — тъкмо навреме за позата. Тя пищи възбудено, събуждайки завистта на приятелките си.

— Et moi maintenant, moi aussi!^[4]

Друго момиченце настоява за същата привилегия, но Уилям е вече отегчен. Дояжда пастата, нахлузва обратно ръкавиците си и продължава към парка „Сейнт Джеймс“, потънал в мрачни размисли. Ако е в състояние да се отегчи толкова бързо от толкова очарователна гледка, как тогава би могъл един ден да застане начело на парфюмерийните фабрики „Ракъм“?

Колко ужасно е, че баща му не може да го разбере! Старецът е натрупал богатството си, работейки едно и също нещо всеки Божи ден от осем сутринта до осем вечерта в продължение на четиридесет години — и разбира се, е изгубил всякакъв естествен усет за страданието, което такъв монотонен и скучен труд може да причини на една по-нежна душа. За Хенри Колдър Ракъм дори наскоро въведеното правило в събота да се работи до обяд е срамно пропиляване на ценно работно време.

Разбира се, напоследък Хенри Колдър Ракъм не работи толкова напрегнато, колкото навремето. Ръководството на компанията му налага да седи по-дълго време зад бюрото си. Не бива да забравяме, че все още е як като вол, но когато прецени брачните перспективи на Уилям, му се наложи да въведе известни промени в дневната си програма. Купи къща в по-изискан квартал, започна да спазва по-улегналия дневен режим на заможен джентълмен, подпомогна дискретно няколко членове на аристокрацията, изпаднали във финансови затруднения — в противен случай синът му не би могъл и да сънува, че ще спечели Агнес Ънуин. Ако старецът бе продължил да кръстосва по цял ден лавандуловите насаждения във фермата си, облечен със старото си сако и с ботушите, не би имало смисъл изобщо да си правят труда да питат лорд Ънуин дали би дал ръката на Агнес.

Затова по време на брачните преговори Ракъм старши „контролираше бизнеса“ от своя крайно представителен дом — наистина, къщата се намираше в Бейзуотър, но все пак само на крачка от Кенсингтън, а синът му Уилям беше толкова обещаващ млад човек, сигурно щеше да стане видна личност в… е, в някоя сфера на обществената дейност.

Несъмнено младият Ракъм щеше един ден да поеме управлението на парфюмерийните фабрики „Ракъм“, но вероятно щеше да ги ръководи като невидимо присъствие, зад кулисите, а за широката общественост щяха да бъдат видими само по-изисканите му постижения. По времето, когато ухажваше Агнес, Уилям, макар и отдавна напуснал университета, все още се къпеше в отблясъците на обещанията, съпровождащи едно добро образование, съчетани с жизнерадостния чар на доволния от живота безделник. Твърдите, че всичко това е било само фасада? Как смеете! Та дори досега Уилям държи да бъде наясно с всички последни тенденции в развитието на зоологията, скулптурата, политиката, живописта, археологията, белетристиката… накратко казано, всичко, което се обсъжда в елитните месечни списания. (Не, той няма да прекрати нито един от абонаментите си — нито един, ясно ли е?) Но как би могъл да остави следа в която и да било от тези области (продължава да размишлява измъчено Уилям, докато търси любимата си пейка в парка „Сейнт Джеймс“), след като практически го изнудват да води живот, изпълнен с досаден труд? Как би могло да се очаква от него…

Позволете ми да ви спася от удавяне в потока на мисълта на Уилям Ракъм, или по-скоро в това застояло езерце, чиито води се раздвижват едва забележимо единствено от притока на самосъжалението. В крайна сметка всичко опира до парите — колко са, защо не са достатъчно, кога ще се получат още, къде отиват, как могат да бъдат съхранени, и така нататък.

Суровите факти са следните: Ракъм старши започва да се изморява да ръководи сам парфюмерийните фабрики „Ракъм“, ужасно се изморява. Първородният му син, Хенри, изобщо не върши работа като наследник, тъй като още от най-ранна възраст се посвети в служба на Бога. Прилично момче е той, и понеже е ерген и пестелив, издръжката му не създава проблеми — въпреки че, ако наистина възнамерява да прави кариера в църквата, като че ли обмисля въпроса прекалено дълго време. Е, както и да е — ще трябва да бъде заместен с по-малкия син, Уилям. Също като Хенри, и той все още не е проявил изявена склонност към каквото и да било занятие, но за разлика от него харчи много пари, за да угажда на прищевките си, да поддържа елегантна съпруга и доста голямо домакинство — и за всичко това суче ожесточено от щедрата бащина гръд. Строгите поучения като че ли нямаха желания ефект и сега Ракъм старши е решил да подтикне колебливите стъпки на наследника си към директорското място в парфюмерийната верига „Ракъм“, намалявайки сумите, които му отпуска редовно — бавно, но равномерно. С всеки изминал месец парите намаляват все повече и съсипват бавно начина на живот, към който е привикнал синът му.

Уилям вече е бил принуден да намали броя на прислужниците си от девет на шестима; пътуванията в чужбина се превърнаха в част от невъзвратимото минало; ползването на наемни файтони може би още не е лукс за него, но вече не и нещо, което се разбира от само себе си. Уилям вече не подменя толкова бързо остарели и демодирани вещи; освен това мечтата да наеме прислужник от мъжки пол — което е най-сигурният еталон за просперитет — си остава само и единствено мечта.

Уилям се измъчва най-вече от съзнанието колко излишни са неговите страдания, като се вземе предвид размерът на фамилното имущество. Ако само баща му би се съгласил да продаде компанията — цялата, без остатък, би се получило такова несметно богатство, че цели поколения Ракъмови биха могли да се препитават само от него. Та за какво е работил старецът толкова години, ако не за това?

Желанието да правиш пари, при положение, че вече си направил предостатъчно, отвращава Уилям, който има подчертано социалистически наклонности. При това, ако Ракъм старши продаде всичко и инвестира получената сума, парите ще се умножават сами; натрупаният капитал може да се съхрани толкова дълго, че след време вече парите им да се възприемат от обществото като „старо състояние“. Ако пък старият не желае да продава заради някаква сантиментална привързаност към бизнеса, защо, защо тъкмо Уилям трябва да поеме бремето да го ръководи? Защо не си назначи някой кадърен доверен човек, избран от редиците на служещите в парфюмерийните фабрики?

Потънал в скръб, Уилям прибягва до един вид политическа философия, изобретена лично от него; схема, по която се надява един ден да бъде управлявано цялото общество в Англия (може би историята ще я нарече „ракъмизъм“?). Той си играе мислено с изграждането на тази теория в продължение на десетина години, но напоследък идеите му се избистриха — тя предполага унищожаването на това, което той нарича „неоправдани количества капитал“, като на негово място трябва да дойде така нареченото „изравняване на имотните състояния“. Което ще рече, че веднага след като един мъж е спечелил достатъчно голямо състояние, за да издържа непрекъснато своето домакинство (което по дефиниция е десетчленно семейство с не повече от десет души прислуга), на него трябва да му се забранява да трупа повече пари. Трябва да се забранят спекулативните инвестиции — в аржентински златни мини и тем подобни; вместо това трябва да се инвестира по малко в солидни и сериозни концерни и инвестициите да са под правителствен контрол — това ще гарантира равномерна, макар и не сензационна, възвръщаемост на инвестициите. Всякакви имуществени излишъци, вливащи се в личното състояние на най-богатите хора, ще бъдат пренасочвани в обществената хазна, за да бъдат разпределяни сред не толкова преуспелите членове на обществото — бедните и бездомните.

Уилям съзнава отлично, че такова предложение е направо революционно. Несъмнено то би ужасило мнозина, защото би изтрило съществуващите класови различия; при това положение няма да има вече аристокрация, поне не в днешния смисъл на тази дума. Което според Уилям ще бъде дори много добре — и без това му е дошло до гуша да му повтарят, че колежът „Даунинг“ далеч не е „Корпус Кристи“, и че може да бъде благодарен, че изобщо е успял да се добере до Кеймбридж.

Ето ви накратко, леко поокастрени откъм повторения, мислите на Уилям Ракъм, докато седи на своята пейка в парка „Сейнт Джеймс“. Ако вече сте отегчени до смърт, мога само да ви обещая, че в най-близко бъдеще предстои чукане, да не говорим, че по-нататък продължаваме с полудяване, отвличане и насилствена смърт.

Междувременно Ракъм е насилствено изтръгнат от мрачния си унес, защото чува, че някой го вика по име.

— Бил!

— Боже мили, наистина е Бил!

Уилям вдига очи. В главата му все още цари бъркотия и той се взира удивено в неочаквано изникналите пред него фигури на двамата му най-добри приятели. В Кеймбридж тримата бяха неразделни — той, Бодли и Ашуел.

— Не ни остава много, Бил — възкликва Бодли, — и ще празнуваме!

— Какво ще празнуваме? — пита Уилям.

— Всичко, Бил! Цялата благословена вакханалия на Коледа! Девици раждат по чудотворен начин в обори! Димящи планини от пудинг! Цели галони портвайн! И докато се усетиш, още една година си отишла!

— 1874 се оттегля добре напоена, да си похърква в постелята — допълва ухилено Ашуел, — а засуканата, млада 1875 стои на прага в трепетно очакване да й се случи същото като на предшественицата й.

Колко си приличат двамата с Бодли — с този техен вид на бивши колежани. Безукорно облечени, едновременно флегматични и лесно възбудими, с гладки лица и цилиндри, които са на светлинни години над всичко, което може да се купи от „Билингтън & Джой“. Действително, приличат си толкова много, че навремето Уилям, в състояние на крайно алкохолно опиянение, ги наричаше Башли и Одуел. Все пак, Ашуел се отличава от Бодли по това, че бакенбардите му са малко по-редки, бузите му не са толкова червени, и шкембето му е по-малко.

— Не сме те виждали от векове, Бил. Какви си ги вършил? Като изключим това, че си си подстригал косата?

Бодли и Ашуел се отпускат тежко на пейката до Уилям. После се привеждат едновременно напред и подпират брадички върху ръцете си, сключени над дръжките на бастуните — в гротескно изображение на подчертан интерес. Приличат на две еднакви каменни фигури, предназначени да украсяват водоливниците на някоя кула.

— Агнес не беше добре — отвръща Ракъм, — а нали трябва да поемам и този проклет бизнес.

Ето на, каза го; Бодли и Ашуел се опитват да го изкушат да бъде лекомислен — не е зле да подчертае, че не е в подходящо настроение. Или че поне ще им се наложи да го изкушават доста по-старателно.

— Ти внимавай бизнесът да не поеме теб — предупреждава го Ашуел.

— Представям си колко досаден ще бъдеш, ако започнеш да дрънкаш само за… ами за реколтата например.

— Няма страшно — успокоява го Уилям, който се страхува тъкмо от това.

— Къде по-добре е да поемеш нова реколта плахи млади красавици — изръмжава театрално Бодли и хвърля поглед към Ракъм и Ашуел в очакване на похвала за играта на думи.

— Много жалък опит — е единственият коментар на Ашуел.

— И така да е — изсумтява Бодли. — Хората плащат пари, за да слушат и по-големи глупости.

— Така или иначе, Бил — упорства Ашуел, — нека оставим за малко порнографията настрани. Не бива да допускаш Агнес да те откъсва от широкия поток на живота. Начинът, по който се тревожиш толкова много за една-единствена жена… ами че това е опасно. Ако караш така, ще стигнеш до… ъъъ, каква е думата, която ми се губи, Бодли?

— Любов, Ашуел. Лично аз предпочитам да си нямам вземане-даване с такива неща.

Бледа усмивка плъзва по лицето на Уилям. Продължавайте все така, стари приятели, галете самолюбието му!

— Сериозно, Бил, не допускай проблемите на Агнес да се превърнат в семейно проклятие. Нали знаеш, като в онези ужасни старомодни романи, в които разни побъркани женски изскачат от гардеробите. Трябва да осъзнаеш, че не си единственият мъж в подобно положение — ами че лудите съпруги са цели орди; половината от женското население на Лондон е направо за връзване. Дявол да го вземе, Бил — че ти си свободен човек! Няма смисъл да се криеш като стар язовец в дупката си.

— И без това Лондон извън сезона е нетърпимо досаден — намесва се Ашуел. — Поне да убиваме времето с изискан маниер.

— И как точно — пита Уилям, — го убивате вие двамата?

— О, трудим се неуморно — Ашуел изпада в ентусиазъм, — върху една направо ненадмината нова книга (всъщност тя е почти изцяло мое дело) — Бодли изсумтява шумно и презрително. — Бодли само пооправя тук-там стила ми. Нарича се „За ползата от молитвата“.

Страшно много труд се изисква, нали разбираш. Интервюираме безброй искрено вярващи, и се опитваме да ги накараме да отговорят честно дали някога им се е случвало да получат това, за което са се молили.

С което нямаме предвид общи глупости от рода на „смелост“ и „утеха“, става дума за действителни резултати — като например нова къща, мама да се излекува от глухотата си, лош човек да бъде ударен от гръм и т.н.

Проучванията ни са извънредно подробни — можеш да ми вярваш. Освен стотиците индивидуални случаи, проучваме и ефекта на общите молитви с утвърдена формула, които хиляди хора произнасят всяка вечер в продължение на години. Нали се сещаш — опази ни от зло, дарувай мир на земята, вкарай евреите в правия път и т.н. Категоричният извод е, че това упорство, проявено от толкова много хора, също не довежда доникъде.

Когато систематизираме резултатите, смятаме да разговаряме с някои висши духовници — или поне да си кореспондираме с тях — и да вземем и тяхното мнение. Искаме на всички да стане ясно, че става дума за обективно научно изследване, което не възразява срещу коментари или критики от страна на… ъъъ… жертвите.

— Решени сме да проучим нещата докрай — Бодли забива бастуна яростно в мократа земя.

— Имаме някои фантастични находки — продължава Ашуел. — Напълно побъркани хора. Разговаряхме например с един свещеник от Бат (беше ми много приятно да видя Бат отново, бирата там е чудесна) — та този свещеник ни каза, че редовно се моли местната кръчма да изгори.

— Или „да бъде изтрита по друг начин от лицето на земята“.

— Смятал, че Бог изчаква подходящия момент.

— И беше напълно уверен в крайния успех.

— Молел се за това вече три години — всяка вечер!

Двамата мъже тупват по земята с бастуните си в пристъп на саркастичен възторг.

— Мислите ли — пита Уилям, — че има и най-слаба възможност да намерите издател за такова нещо?

Настроението му значително се е подобрило, той вече е почти изкушен, но се счита длъжен, с риск да им развали удоволствието, да изтъкне суровата житейска истина. Бодли и Ашуел само се споглеждат с хитра усмивка.

— О, несъмнено. В наши дни има направо отчаяно търсене на книги, които унищожават самата тъкан на обществото.

— Това се отнася и до белетристиката — Ашуел смигва подчертано на Уилям. — Имай го предвид, ако решиш да напишеш някой роман.

— Не, честно казано, Бил, ти наистина трябва да излизаш по-често. Вече толкова време не сме те срещали по нашите места.

— Човек трябва да поддържа лошата си репутация, нали знаеш.

— Да бъде в течение.

— Да не се оставя да бъде смутен от хода на времето.

— Какво искаш да кажеш? — пита стреснато Уилям. Злощастната нова прическа разкрива преждевременно посребрели кичури сред златните къдрици, затова той реагира крайно болезнено всеки път, когато стане дума за напреднала възраст.

— Говоря за младите момичета, Уилям. Времето си казва думата. Не могат да приличат вечно на току-що узрял плод, нали знаеш. Понякога им стига само половин година. Мога да кажа, че ти вече успя да пропуснеш някои момичета, които се превърнаха в легенда, Уилям — в легенда.

— Само един пример — Луси Фицрой.

— О, да, Боже всемогъщи — да!

Двамата мъже скачат едновременно от пейката, сякаш по предварително уговорен сигнал.

— Луси Фицрой — започва Ашуел с маниера на конферансие от мюзикхол, — беше от новите момичета в заведението на мадам Джорджина на Финчли Роуд. Там не си поплюват с камшиците. — За илюстрация той се шибва здраво няколко пъти с бастуна през прасците. — Ставай, жалка плът! Лягай! Ставай! Лягай!

— По-кротко, Ашуел — Бодли стиска приятеля си за лакътя. — Не забравяй, че само лордската титла придава известна изисканост на накуцването.

— Е, както вероятно знаеш, ние с Бодли надникваме от време на време при мадам Джорджина, за да проверим що за момичета размахват камшиците. Та в края на миналата година попаднахме на едно момиче, което беше пълен шемет — мадам ни я представи като Луси Фицрой, незаконна дъщеря на лорд Фицрой, което означавало, че ездата й била в кръвта.

Разбира се, всичко това най-вероятно са измислици, но самото момиче като че ли им вярваше. Четиринайсетгодишна, с гладка и стегната плът като на бебе, горда като дявол. Ходеше облечена в костюми за езда и те дяволски й отиваха — слизаше по стълбите така — малко настрани, първо единият ботуш, после другият. Винаги държеше много къса и много опасна на вид нагайка, а по бузите й пламтяха алени петна — и мога да се закълна, че това не беше руж. Мадам Джорджина разправяше, че когато й изпратела клиент, момичето се появявало на площадката и чакало там, а когато нещастният глупак отидел близо до нея, го шибвала с нагайката през лицето, посочвала към леглото и казвала…

— Божичко! — възкликва Ашуел, който неволно е погледнал в посоката, в която Бодли е насочил бастуна си. — Боже всемогъщи! Я вижте кой идва насам! Той засенчва очи с длан и се взира съсредоточено някъде към другия край на парка. Бодли застава до него и повтаря позата му.

— Това е Хенри — съобщава той доволно.

— Да, наистина е той — и госпожа Фокс!

— Разбира се!

Двамата се обръщат едновременно към Уилям и му се покланят извънредно сериозно.

— Моля да ни извиниш, Бил.

— Да, искаме да отидем и да поизтормозим Хенри.

— Имате благословията ми — усмихва се злорадо Уилям.

— Разбираш ли, той ни избягва — бяга от нас като от чума, откакто… е, как да кажа…

— Откакто персоналният му ангел-хранител кацна на крайчеца на леглото му.

— Именно. Което ще рече, че трябва да побързаме, преди да ни е видял и да е избягал.

— Не би могъл да тича, докато госпожа Фокс е с него. Тя ще се просне мъртва на земята! Нямат никакъв шанс, казвам ти.

— До скоро, Уили.

И двамата се отдалечават забързано в преследване на жертвите си. Всъщност дори започват да тичат, и то толкова бързо, независимо от официалните си одежди, че трябва да разперват ръце, за да не губят равновесие, като очевидно не дават пет пари какво впечатление правят — дори пухтят преувеличено, което явно ги забавлява. Зад себе си оставят дълга следа от утъпкана мокра трева — и един зашеметен Уилям Ракъм.

Това е открай време обичай на Бодли и Ашуел — да връхлитат, да повеждат разговор, и да го прекъсват също така внезапно — така че, за да се чувстваш спокоен редом с тях, трябва да връхлиташ и отлиташ по същия начин. Уилям ги проследява с поглед как препускат из парка и чувства как бремето на потиснатостта отново притиска тила му. Загубил е собствената си невъзмутимост и потенциал за такива забавления, тъй като прекалено дълго не ги е практикувал — нито този шеговит маниер, нито този вид ексхибиционизъм. Би ли могъл дори да тича толкова бързо, колкото приятелите си? Има чувството, че наблюдава собственото си, по-младо тяло да препуска из парка, собствената си младост, която го напуска тичешком.

Дали да скочи и да ги последва? Не, късно е вече. Не може да ги настигне. Те са се превърнали в тъмни силуети, прелитащи по светлия хоризонт. Уилям се отпуска обратно на пейката блатото на мислите му, размътено за кратко от Бодли и Ашуел, отново се успокоява и изпада в предишната неподвижност.

Най-много го измъчва съзнанието, че страданията му са излишни, като се има предвид размерът на фамилното състояние. Ако само баща му се съгласеше да продаде фирмата…

Но всичко това вече ви е познато. Най-разумно е да оставите Уилям насаме с мислите си за десетина минути. През това време, докато мозъкът му възстановява корицата от застояли мисловни водорасли, останалата част на тялото му преработва всичко, с което беше затрупан от сутринта — предложенията на мърлявата проститутка, малките французойки на Трафалгар Скуеър, разказите на Бодли и Ашуел за публични домове, раздразнението от начина, по който го ухажваха настоятелно и после го зарязаха, и (това е събитие от последния половин час) появата на безброй млади и красиви дами в парка „Сейнт Джеймс“.

Такава смес хваща бързо, няма спор. Когато бъде изцяло обзет от упоението, Уилям ще стане от пейката, за да тръгне натам, накъдето го водят страстите, по пътя, който накрая ще го отведе при Шугър.