Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (3)

Две

Навсякъде по лъснатия паваж на Грийк Стрийт са наизлезли собствениците на магазинчета — втората вълна ранобудници. Разбира се, самите те се считат за първата вълна. Мрачната процесия от фабрични работници и шивачки, които Каролайн бе наблюдавала от прозореца си, макар да бе преминала само на няколкостотин ярда оттук само преди час, може със същия успех да е част от друго време, от друга страна. Цивилизацията започва на Грийк Стрит. Добре дошли в истинския свят.

Ранното ставане, присъщо на собствениците на магазини, в техните очи е героичен стоицизъм, на който по-ленивите смъртни не са способни. От друга страна, всяко същество, което шета по улиците преди тях, би могло да бъде само някакъв гризач или насекомо, което за съжаление се е отървало от капаните и отровата.

Това не означава, че тези трудолюбиви хорица са жестоки. Сред тях ще намерите мнозина с по-добра душа от хората, заради които дойдохте тук — онези възвишени изпълнители на главните роли, с които толкова припирате да се запознаете. Работата е там, че собствениците на магазинчетата по Грийк Стрийт изобщо не се интересуват от незнайните същества, произвели стоките, които те продават. Светът е надраснал старовремската селска интимност — живеем в модерни времена: предаваме поръчка за петдесет калъпа катранен сапун, след няколко дни изпращаме кола и приемаме готовия сапун. Как е дошъл на бял свят този сапун не е въпрос, който засяга съвременния човек. Всичко в този свят се пръква окончателно оформено от слабините на добронамереното чудовище, наречено Манифактура; безкраен поток от предмети — с различно качество, но в съвършена еднообразност — извира от някакъв отвор, забулен в дим.

Може би ще изтъкнете, че облаците дим от фабричните комини в Хамърсмит и Ламбет покриват с черни сажди небето навсякъде — като унижаващо припомняне откъде произлиза цялото това изобилие. Но смирението не е черта, присъща на съвременния човек, а мръсният въздух също става за дишане — единственият му недостатък е слоят мръсотия, който прекалено бързо се насъбира по витрините.

Но каква е ползата от носталгия по старите времена, мислят си с въздишка търговците. Дошло е времето на машините, светът никога вече няма да бъде чист, но о, какви обезщетения има за сметка на това!

Те вече са почнали да се потят. Това е първият и единствен случай през деня, в който ги избива пот — докато се трудят, за да отворят по-бързо магазините си. Свалят мръсната ледена корица от витрините с помощта на хладка вода и избутват кишата в канавките с твърдите си метли. Застанали на пръсти, протегнали нагоре ръце, те свалят капаци, решетки, ролетки, дърпат резета и скоби, които са пазили стоката им през нощта. По цялата улица се чува как ключове се завъртат с тракане в ключалките и пищното метално облекло на магазините се смъква.

Търговците бързат, да не би по улицата да мине човек с пари и да предпочете напълно отворен магазин пред друг, отворен само наполовина. По това време на утринта минувачите са малко на брой и повечето странни типове, но по Грийк Стрийт минават какви ли не хора, и човек не може да знае кой е склонен да харчи и кой — не.

Докато Каролайн върви към „Мамината кухня“, изобилието я зашеметява — то й се натрапва направо безсрамно от търговците, които, разтворили вече вратите на своите хранилища, се надпреварват в измислянето на по-изкусителни начини за излагане на стоката в тесните улички. Сякаш, разкъсали вече девствения пояс на вратите и капаците, те не намират смисъл в съхраняването на последни остатъци от скромност. Подноси с книги се изпречват на пътя на Каролайн, някои от томчетата са разтворени хитро точно така, че да се виждат цветните илюстрации. Парцалени манекени протягат ръце, умолявайки Каролайн да купи дрехите от гърба им. Тежките завеси по витрините се свличат и ги разгалват без предупреждение.

— Добро утро, мадам! — подвикват мъжете, докато Каролайн минава забързано покрай тях. Ясно им е, че тя не е дама — самият факт, че е будна толкова рано сутринта, го потвърждава, но пък и те не са точно джентълмени в своя бизнес, и не могат да си позволят да се отнасят с презрение към възможен клиент. Съзнавайки болезнено колко много йерархични стъпала ги делят от големите собственици — които никога не биха се назовали търговци — на магазините по Риджънт Стрийт, те биха продали нещо от своите книги, кифли, калели и корсажи на една проститутка със същото удоволствие, както и на когото и да било друг.

Всъщност съществува една много характерна прилика между Каролайн и търговците, които се опитват да привлекат интереса й — по-голямата част от това, което и те, и тя предлагат срещу заплащане, няма нищо общо с девствеността. Тук могат да се намерят книги със страници, изпокъсани от ножа на предишния собственик; виждат се мебели, изхвърлени, защото са демодирани, но все още запазени, ще вършат работа, пък са и евтини — така всеки, който е позакъсал, се подвежда да изпадне още по-надолу. Приятно пропадане, дами и господа! Ето и легла, в които вече са спали хора — най-чистите хора на света, сър, разбира се, най-чистите. (А може тук да е спал някой болен нещастник, и заразата все още да дебне в дюшека. Такива са мрачните помисли на хората, докарани от банкрут, мошеничество или разпускане на фирмата до такова положение, че купуването на нови мебели от Риджънт Стрийт за тях е немислимо).

Дрехите демонстрират още по-съмнителен вкус. Не само че всички са конфекция (тоест не са правени по мярка за никого), но някои от тях вече са били носени — при това не само веднъж. Разбира се, търговците веднага биха отрекли — приятно им е да си мислят, че битпазарите по Петикоут Лейн са толкова по-долу от тях в йерархията, колкото по-долу са те самите в сравнение с Риджънт Стрийт.

Но стига сме говорили за тези хора. Рискувате да изгубите от поглед Каролайн, защото тя върви вече по-бързо, пришпорвана от глада. Ето, вече се колебаете, защото виждате пред себе си две жени — и двете стройни, и двете с черни корсажи с големи панделки, които се развяват около телата им, докато вървят. Каква беше полата на Каролайн? На сиви и сини райета. Настигнете я. Другата уличница, която и да е тя, няма да ви запознае с човек, когото си струва да познавате.

Каролайн почти е достигнала целта си; повдига очи към полюляващата се табела на „Мамината кухня“ — олющена рисунка на момиче с големи гърди и грозната му майка. Остава да преодолее едно последно препятствие — купчина вестници, която се плъзва по алеята точно пред нея. Тя поема в ноздрите си неудържимо привлекателното ухание на топъл пай и прясна бира, бутва старата синя врата, на която е закован надпис в рамка: „Моля, не блъскайте вратата, пияниците спят“. (Кръчмарят обича добрата шега и обича хората да се смеят заедно с него. Когато постави за първи път този надпис, го бе повтарял пред Каролайн толкова често, та по едно време бе готов да повярва, че я е научил да чете. Само че тя скоро започна да бърка „моля“ с „блъскайте“ и „вратата“ с „пияниците“).

Когато влезете след Каролайн в кръчмата, ще се убедите, че вътре няма спящи пияници. „Мамината кухня“ е малко по-добро заведение от най-долните пивници, и въпреки шеговития надпис, пияниците се изхвърлят оттук, ако налитат на бой или има опасност да повърнат. Това е; солидна, чиста кръчма — цялата в месингови украшения и ламперии от зле лакирано дърво. От тавана са провесени за украса буренца от различни видове бира, макар в кръчмата да се продава само един вид. Цяла колекция от подложки за чаши и бирени капачки е подредена на стената зад бара.

От четиридесет и деветте очи в помещението само осем или десет се извръщат, за да отбележат появата на Каролайн. Тук на мода е сериозното пиене и мърморенето. Тези, които й хвърлят по един поглед, го правят колкото да преценят коя и каква е, и после отново вторачват очи в златистата пяна на горчивата тъмна бира. По-късно може и да я пожелаят, но в часа на утринното главоболие идеята да полагат физически усилия им се струва непривлекателна.

По това време в „Мамината кухня“ по масите търкат лакти опърпани мъже — не са точно нехранимайковци, но и да изхранват дом не ги бива. Повечето от копчетата по саката и ризите им са здраво зашити; плетените шалчета, увити около вратовете им, са прани сравнително скоро; обувките им са здрави, и ако не лъснати, то поне не са кални. Повечето от мъжете тук не са отдавна без работа, и повечето имат жени, които още не са вдигнали ръце от тях. Появата на Каролайн не ги възмущава, нито пък ги учудва. Много път трябва да изминете, докато се озовете в едно от онези заведения, където допускат само мъже.

— Здрасти, Кади — казва кръчмарят и повдига косматата си ръка, мокра от бира. — Петелът ли те събуди?

— Как не, Епи — отвръща Каролайн. — Замириса ми на твоя пай и на твоя ейл.

Размяната на реплики е формална. Той вече й налива чашата и е дал знак на жена си да донесе парче пай. Каролайн е единственият клиент, който може да яде и пие на вересия, защото за нея поне може да бъде сигурен, че по-късно ще си плати. А кой от мъжете, чието присъствие в кръчма по това време на деня доказва със сигурност, че са безработни, може да бъде убедителен, като твърди, че тъкмо сега няма пари, но довечера ще има? В замяна на загубената си добродетел Каролайн спечели уважение тъкмо на местата, където то й е необходимо.

Това не означава, че тя умее да борави с пари. Като повечето проститутки, тя пропилява спечеленото веднага, щом й падне в ръцете. Като изключим парите, които отделя за храна и квартира, тя харчи за сладкиши, пиене, шоколад, понякога купува и дрехи, сладолед през лятото, ходи на отоплени места през зимата — кръчми, мюзикхолове, пантомими — каквото и да е, стига да не стои на студа. Освен това, разбира се, купува съставките на противозачатъчната смес за промивки, дърва за огрев и свещи, и всяка неделя бенгалска свещ за едно пени — обича ги от дете и късно през нощта в неделя си я пали в стаята, като папистите, дето палят свещи в църква. Нито една от тези слабости не струва много — в сравнение с хазарта на мъжете и лекарствата, които са необходими за едно дете — но Каролайн така и не може да спести дори един шилинг. Евтина рокля, бенгалска свещ за едно пени, един сладкиш, билет от шест пенса за някое представление — как е възможно за тези неща да отиват толкова много пари? Трябва да има и някакви други разходи, но проклета да е, ако може да си спомни какви. Няма значение — приходите й са постоянни, така че рядко закъсва за дълго.

Каролайн поглъща пая лакомо, без никакви превземки — такова нещо тя не би търпяла у другите навремето, когато беше почтена съпруга в Йоркшир. Вилица и нож не са необходими, за да погълне тресящата се смес от брашно, желирани овнешки крачета, говежда карантия и горещ сос, която държи направо в дланта си. Дъвче с отворена уста, за да се охлажда. Само след няколко минути облизва пръстите си.

— Благодаря, Епи, точно това ми трябваше — тя допива бирата си, изправя се и изтръсква трохите от пая от полите си. Жената на кръчмаря ще измете след нея с кисела гримаса. Каролайн му изпраща въздушна целувка и излиза.

 

 

Навън цивилизованият свят все още не се е събудил напълно. Продавачите продължават да подреждат стоката под зорките погледи на крадци, лепачи на афиши, просяци и куриери. Не се виждат жени, с изключение на две забулени в черни шалове цветарки, които се карат под сурдинка за територия. Загубилата спора потътря трополящата си количка към мястото, където са завързани товарните коне. Черният й гръб е приведен ниско над стоката й от съмнително свежи букетчета.

Каролайн не е свикнала да излиза по улиците толкова рано — дори е малко притеснена при мисълта за многобройните часове от деня, които са все още пред нея. Чуди се дали да не предложи някому тялото си, колкото да убие времето, но съзнава, че надали ще се престарае, докато не й се предостави удобен случай. Все още не е в тежка нужда. Може да отиде спокойно да си купи свещи. За какво й е да се безпокои, че ще остане без пукнато пени, след като сега за двайсет минути печели повече, отколкото навремето припечелваше за цял ден?

Знае, че само противният мързел и душевната слабост й пречат да спестява така, както би трябвало. С нейния занаят, ако беше живяла по-пестеливо през изминалите години, досега можеше да е натъпкала старата си шапчица до пръсване с банкноти — но просто е изгубила способността да се ограничава. Сега, когато не са й останали нито дете, нито безсмъртна душа за спасяване, трупането на монети с надеждата, че един ден може да ги размени за рисувана хартия й се струва безсмислено. Всяка мисъл за целенасочено съществуване, за отговорност, дори изобщо представата за каквото и да било бъдеще, са й били отнети със смъртта на съпруга и детето й. Те двамата превръщаха житейския й път в разказ, те му даваха начало, среда и край. Напоследък животът й прилича по-скоро на вестник — безцелен, воден ден за ден, пълен с безсмислени събития, които полковник Лийк би могъл да рецитира, без някой да му обръща внимание. От гледна точка на ползата й за обществото (като изключим това, че от време на време пресича и унищожава струя сперма, която иначе би създала неприятности на някоя почтена жена) тя вече би могла да бъде мъртва. Но въпреки това продължава да съществува, и колкото и да е странно, е способна да се чувства щастлива. В това отношение има явно предимство в сравнение с младата жена, с която ви предстои да се запознаете.

— Шуш?

Връщайки се обратно по Грийк Стрийт, Каролайн е спряла пред малко, мрачно магазинче за канцеларски материали — защото е мернала вътре… възможно ли е? Да, наистина, там вътре е Шуш, или Шугър, както е известна по широкия свят. Дори в мрака на магазинчето — особено в този мрак — тази висока фигура не може да бъде сбъркана с друга: слаба като клечка, с плоски гърди и кокалеста като туберкулозен младеж, ръцете й са толкова големи, че трудно си намира подходящия номер дамски ръкавици. Първото впечатление при среща с Шугър винаги е едно и също — неприятна изненада при мисълта, че виждаш висок, слаб млад мъж, облечен от тава до пети в женски дрехи; после, още при първия поглед към лицето на странното същество, става ясно, че то е жена.

Дочула прякора си, жената се извръща, притиснала към тъмнозеления си корсаж пачка бяла хартия за писма. В крайна сметка, вътре в този корсаж се крият някакви гърди. Може би недостатъчно пищни, за да се храни от тях новородено, но напълно задоволителни за определен тип мъже. От друга страна, ничия коса не може да се равнява със златисто-портокаловите оттенъци в косата на Шугър, няма жена с такава сияйно-бледа кожа. Ако беше увита от главата до петите в було като някоя арабска одалиска, само очите биха били достатъчни, за да не остане никакво съмнение по въпроса за пола й. Разголени очи, обрамчени с меки, златисти косъмчета, влажни като обелен плод. Очи, които обещават всичко.

— Кади?

Жената, потънала в сенките, вдига облечената си в зелена ръкавица ръка към челото и примижава в лъчите слънчева светлина, които нахлуват от улицата; Каролайн й махва, още не може да съобрази, че приятелката й е заслепена от слънцето. Махащата й ръка кара лъчите да заиграят по претъпканите лавици, а Шугър присвива още по-силно очи. Главата й се полюлява леко на дългата шия, тя се напряга да разбере чий е гласът, долетял до нея през трънливата бариера от пера, перодръжки и моливи. Смутено, съзнавайки, че не й е мястото тук, Каролайн пристъпва в магазина.

— Кади!

По лицето на по-младата жена, разпознала отдавнашната си приятелка, грейва изражението, което се е оказало неустоимо привлекателно за много мъже — възторжена благодарност, че е доживяла до тази среща. Тя се затичва към Каролайн, прегръща я и я целува, а продавачът зад щанда криви лице. Публичната проява на чувства не го смущава чак толкова, по-скоро го измъчва засегната гордост — докато е обслужвал Шугър, я е мислел за дама и се е държал с необходимата сервилност, а сега, ако се съди по долнопробния вид на приятелката й, излиза, че е сгрешил.

— Това ли ще бъде всичко, мадам? — той се покашля многозначително и започва да потупва превзето една редица мастилници с метличка от пера.

— О, да, благодаря ви — отвръща Шугър със сладкия си, мелодичен, изискан глас, произнасяйки съвестно съгласните. — Само… ако бъдете така любезен… чудя се, дали ще бъде възможно да го опаковате така, че да ми бъде по-лесно да го нося?

И тя му връща пачката листове, леко поизмачкани от прегръдката. Намръщен, той я опакова в раирана хартия и усуква импровизирана дръжка от канапа, с който е завързал пакета. С нежно, благодарствено гукане Шугър поема обратно пакета от ръцете му, изпада във възторг пред, сръчността му, плъзва с чувствен жест ръцете си, облечени в ръкавици по опаковката, за да подчертае колко добра работа е свършил. После му обръща гръб и хваща приятелката си под ръка.

Навън, на дневна светлина, застанали близо една до друга, Каролайн и Шугър се оглеждат скришом. Изминали са месеци от последната им среща. За толкова време една жена може да изгуби невъзвратимо красотата си — кожата й може да стане на дупки от прекарана шарка, косата й да опада вследствие на треска, очите й да кървясат, устата й да зарасне накриво след удар с нож. Но нито Каролайн, нито Шугър са понесли някакви щети от изминалото време. Животът е бил добър с тях — или по-скоро им е спестил цялата жестокост, на която е способен.

По-възрастната жена отбелязва, че устните на Шуш са бледи, напукани и се белят, но нали са си такива открай време? В дните, когато Шугър беше още бедна, преди да премине към по-изискани обиталища, и тя живееше на Чърч Стрийт, през три врати от Каролайн. Още тогава се случваше някой клиент да сбърка вратата, да похлопа при Каролайн и да попита за „онова момиче с напуканите устни“. Каролайн знае също, че нещо не е наред с ръцете на Шугър — нищо сериозно, просто някаква кожна болест, която тя крие под ръкавиците, и която очевидно също никак не смущава мъжете. Защо мъжете приемат тези дефекти на Шугър за Каролайн винаги е било и си остава загадка. Като си помисли съвсем честно, наистина няма нито един физически белег, по който Шугър да я надминава.

Очевидно има някакви скрити качества.

— Страхотно изглеждаш — казва Каролайн.

— Чувствам се ужасно — отвръща тихо Шугър. — Проклет да е Бог и цялото му отвратително, мръсно творение. — Лицето и гласът й са съвсем спокойни — със същия тон би могла да обсъжда времето. Лешниковите й очи излъчват — или поне така изглежда — кротост и добро настроение. — Най-добре да започне Армагедон, ти какво ще кажеш?

Каролайн се чуди дали не й се губи някаква шега — от онези, които Шугър споделя с образованите господа, сега, когато вече живее на Силвър Стрийт. Шугър разбираше от майтап в онези дни, когато й беше съседка на Чърч Лейн. Коронният й номер — страхотно популярен сред проститутките — все още кара Каролайн да се усмихва, като си го припомня. Всъщност не го помни много добре — защото в него има не само театрална преструвка, но и думи, стотици думи, и тъкмо те го правят толкова забавен. Шугър, която показва как прелъстява някакъв въображаем мъж, и го умолява с глас, в който истерията се преплита със сладострастие: „О, наистина трябва да ми позволите да ви погаля по топките… толкова са красиви — като… като кучешко лайно. Кучешко лайно, скрито под…“ Под какво? Думата, която Шуш употребяваше, беше толкова подходяща! Напикаваха се от смях. Но Каролайн беше забравила думата, и сега би трябвало да я попита за нея.

Фактът, че Шугър открай време е толкова по-желана и търсена проститутка от нея винаги я е озадачавал, но така върви светът. При това, ако се вярва на професионалните клюки, напоследък това е по-вярно отвсякога. Несъмнено, преместването на заведението на госпожа Кастауей от Сейнт Джайлс на Силвър Стрийт се дължеше много повече на популярността на Шугър, отколкото на амбициите на нейната мадам. Силвър Стрийт — само на крачка от най-широката, най-богатата, най-великолепната улица на Лондон.

Което ни кара да се запитаме: какво търси Шугър тук, в мърлявото магазинче на Грийк Стрийт, след като живее толкова близо до луксозните магазини в Уест Енд? Защо е поела риска да изцапа полите на тази прекрасна зелена рокля по улици, където никой не бърза особено с почистването на конската тор? Защо изобщо й е било необходимо да напуска леглото си (легло, което във въображението на Каролайн се отличава с царска пищност) преди пладне?

Но когато Каролайн пита:

— Какво търсиш чак тук?

Шугър само се усмихва с бледите си устни, сухи като крилца на нощна пеперуда.

— Бях… гостувах на една приятелка — отвръща тя. — Нощувах там.

— Да бе — отвръща иронично Каролайн.

— Не, наистина — настоява Шугър със сериозно изражение. — Стара приятелка. Жена.

— И как е тя? — Каролайн се надява да измъкне името.

За миг Шугър притваря очи. Миглите й са необичайно дълги и гъсти за червенокоса жена.

— Тя… замина. Бях при нея, за да се сбогуваме.

Странна двойка представляват Шугър и Каролайн, докато вървят заедно по улицата — по-възрастната жена е с фини кости, кръгло лице, с пищен бюст, с толкова по-стройна и добре оформена фигура в сравнение с приятелката си — високо, гъвкаво създание, потънало в диплите на роклята си от плътна коприна с цвят на горски мъх. Въпреки че тази Шугър наистина няма гърди, достойни за внимание, и костите се очертават заплашително под тъканта на корсажа й, тя се движи по-елегантно, с повече женска гордост от Каролайн. Държи главата си високо вдигната и създава впечатлението, че тя и тоалетът й са едно неразделно цяло — като че ли роклята е козина или перушина.

Каролайн се пита дали мъжете не намират за особено привлекателна тъкмо тази животинска невъзмутимост. Това — и скъпите дрехи, разбира се. Но тя греши — в основата на всичко се крие способността на Шугър да води разговор с мъж като този, с когото ви предстои да се запознаете. Както и това, че никога не казва „не“.

Сега Шугър пита Каролайн:

— По-далеч от къщи ли си решила да работиш днес?

— Няма да е тук — отвръща другата, смръщва чело, и посочва назад, към Сейнт Джайлс. — Може да опитам на Краун Стрийт.

— Наистина ли? — Шугър е видимо загрижена. — Но нали преди няколко месеца се справяше чудесно около Сохо Скуеър? (Ето ви още една причина за възхода на Шугър в нейната професия — способността й да си припомня не особено вълнуващи подробности от живота на другите хора).

— Хвана ме шубето — отвръща Каролайн с въздишка. — Оня ден беше хубав — когато те срещнах. Фръкнала ми беше шапката — на Сохо Скуеър забих двама страхотни клиенти и си рекох: тук ще съм отсега нататък! Но е било само късмет на начинаещ, Шуш. Просто не ме бива за онез лъскави места. Всяка жаба да си знае гьола.

— Глупости — възразява Шугър. — Половината от тези мъже не са в състояние да забележат никаква разлика. Обличаш черна рокля, поемаш си дъх, надуваш бузи, и са готови да те сбъркат и с кралицата.

Каролайн се ухилва, но я гризе съмнение. Нейният опит говори, че широкият свят много е видял и трудно се впечатлява.

— Веднага ме надушват, Шуш. От всяко дърво свирка не става.

— О, според мен от теб ще стане — заявява Шугър, станала внезапно съвсем сериозна. — Зависи от купувача.

Каролайн въздъхва.

— Като си ходя из моите квартали, има повече търсене и по-рядко ме разкарват. Всеки път, като река да се пробвам малко по на запад от Краун Стрийт, е голям зор. — Тя присвива очи и поглежда нататък по Грийк Стрийт, към Сохо Скуеър — като че ли улицата оттатък еврейското училище и благотворителния приют става прекалено стръмна, за да може да се изкачи до върха й. — Разбира се, падат и чужденци, и разни млади заплеси от провинцията — случва ми се да налетя на такъв, дето не умее да се пази и се влачи по петите ми. Говориш им по целия път — „О, разбира се, и какво юди джентълмен като вас в Лондон, сър?“, и докат’ се усетят, са на Чърч Лейн и няма мърдане. Плащат си парсата, обслужвам ги, и го водят за натрупан опит. Ама попадам и на такива, дето все повтарят: „Далече ли е?“, „Още ли не сме стигнали?“ и „Да не си от онези, дето работят в Стария град?“. Попадна ли на такъв, понякога успявам да го набутам в някоя сляпа уличка и да го кандърдисам да я свършим на крак, ама понякога направо ме пъдят, побесняват и викат: „Що не обслужваш хора от твойта черга?“ Казвам ти, Шуш, много е гадно, като стане така. Чувстваш се кат’ последен парцал, иде ти да се прибереш и да се наревеш…

— Не, не — възразява Шугър и поклаща глава. — Не бива да гледаш на тези неща така. Ти си превърнала тях в последни парцали, разбираш ли? Те са се имали за ослепителни принцове, а ти си ги накарала да разберат, че са много далеч от това, за което се мислят. Ако общественото им положение беше толкова очевидно, как жена като теб би се осмелила изобщо да ги заговори? Казвам ти, те са тези, които би трябвало да се приберат у дома и да се нареват — жалки, надути, страхливи червеи! Ха!

Двете жени избухват в смях, но Каролайн млъква след миг.

— К’вото и да мислят — казва тя, — могат да ме разсополивят. Хем пред хора.

Шугър хваща ръката й, сивата и зелената ръкавица се преплитат, и казва:

— Ела с мен до Трафалгар Скуеър, Кади. Ще купим сладкиши, ще храним гълъбите и ще гледаме бала на погребалните агенти!

Двете отново се разсмиват. „Балът на погребалните агенти“ е шега, която двете си разменяха навремето, лично тяхна. Шегите са единственото, което е оцеляло през изминалите три години — от времето, когато бяха съседки и споделяха всичко една с друга.

Скоро вече прекосяват лабиринт от улици, към които не проявяват никакъв интерес — улици, чиито имена са им познати само като адреси на други публични домове, улици, вече белязани за разрушаване от градските архитекти, които мечтаят за широк булевард, който ще носи името на граф Шафтсбъри. Прекосяват невидимата граница, която минава между църквите „Сейнт Ан“ и „Сейнт Майкъл ин дъ Фийлдс“, не забелязват никакво присъствие на светци, няма и поле, ако не броим оградената с дървета морава в средата на Лестър Скуеър. Това, за което всъщност се озъртат, е сладкарницата, в която се отбиха при последната си среща.

— Не беше ли тук?

Магазините се появяват и изчезват толкова бързо в тези модерни времена!

— Не, по-нататък.

Лондонските сладкарници, сбутани заведенийца с атмосферата на разкрасен магазин за железария, които напоследък се кичат по модата с името „патисери“ и предлагат различни квадратни предмети, наречени gateaux^[1] — може и да хвърлят в ужас французите, посетили Англия, но Франция е далеч отвъд Ламанша, а тази „патисери“ на Грийн Стрийт е достатъчно екзотична на вид за хора като Каролайн. Когато влиза вътре по петите на Шугър, очите й светват от детинско удоволствие.

— Две от тези, моля — казва Шугър и посочва най-лепкавите и сладки пасти с най-много сметана. — И тази също. И още две, да, по две от всяка.

Двете жени се кискат, окуражени от магията, която действа винаги, съберат ли се стари приятелки. През по-голямата част от живота си те са принудени да бъдат нащрек, да избягват всяка дума или жест, която би могла да смути нарастването на изменчивата издутина, символизираща мъжката гордост. Какво облекчение е да могат да отхвърлят за кратко всякакви задръжки!

— В обща кесия ли, мадам? — продавачът, съзнаващ напълно, че те са толкова дами, колкото той е французин, се хили мазно.

— О, да, благодаря.

Каролайн поема внимателно кесиите от плътна хартия откъм фуниевидните им дъна, и започва да оглежда четирите наплескани със сметана буци вътре, за да реши коя ще изяде първо. Продавачът прибира парите и ги изпраща с едно жизнерадостно „бон жуър“. Ако проститутките си купуват по две от всяка паста, дайте ни повече проститутки! Сладкишите не траят толкова дълго, че да дочакат добродетелните — ето, глазурата е почнала вече да овлажнява.

— Заповядайте пак, мадам!

Напред към следващото забавление! Когато наближават Трафалгар Скуеър (колко точно са подбрали момента!), веселбата тъкмо започва. Станцията на метрото „Чаринг Крос“, подобна на невидим гигант, току-що е изплюла най-голямото количество пътници за деня, и този поток от човешки същества нахлува по улиците. Появяват се стотици чиновници, облечени в черно, порой от едноцветна еднаквост потича към канцелариите, които всеки миг ще го погълнат. Фактът, че са толкова многобройни и забързани, ги прави смешни, но въпреки това лицата на всички до един са сериозни и неподвижни, като че ли мислите им са съсредоточени върху нещо особено възвишено — и това ги прави още по-смешни.

— Балът, балът, на по-гре-бал-ни-те агенти… — припява Каролайн като малко дете. Шегата отдавна вече не е смешна, но на нея й харесва, защото й е добре позната.

На Шугър не може да се угоди толкова лесно — всички добре познати неща й намирисват на капан. Да споделиш една остаряла шега, да запееш забравена песен — това за нея е признание за капитулация, признание, че най-сетне си се примирил със съдбата. А горе, в небесата, богините на съдбата ни гледат, и чуят ли нещо подобно, започват да шушукат помежду си: „аха, тази там се чувства много добре в сегашното си положение — променим ли нещо, само ще я объркаме“. Но Шугър е твърдо решена да не бъде като останалите. Когато и да погледнат надолу, те ще я видят застанала встрани от стадото, готова за мига, когато промяната ще докосне челото й като с вълшебна пръчица.

Така че гъмжащите наоколо чиновници не могат вече да бъдат „погребални агенти“. Какви да бъдат тогава? (Разбира се, скучната истина е, че са чиновници — но това не й върши работа; никой досега не е успял да се измъкне и да се добере до по-добър живот без помощта на въображението.) Добре тогава… те са огромен брой гости на тържествен прием, които се спасяват от някакъв луксозен хотел — ето какво са! Вдигната е била тревога — пожар! Потоп! Да се спасява кой как може! Шугър хвърля поглед към Каролайн и се чуди дали да й съобщи новото си прозрение. Но широката усмивка на по-възрастната жена й се струва простовата, и Шугър се отказва от идеята си. Нека Каролайн съхрани любимите си погребални агенти.

Междувременно чиновниците са навсякъде — изсипват се от омнибусите, вървят в десетки посоки, стиснали храната си за обяд в пакети, завързани с канап. И непрекъснато пристигат с трополене нови и нови омнибуси, горните им платформи са претъпкани с чиновници, които потръпват, изложени на студения вятър.

— Де да можеше да завали — Каролайн се хили злорадо, припомняйки си как последния път двете с Шугър стояха на завет и се превиваха от смях, докато омнибусите превозваха чиновници под страхотен порой. Тези, които седяха вътре, си бяха добре, но нещастниците по платформите се бяха сгушили жалостиво под безброй отворени чадъри. — Каква гледка! — беше изпищяла тя възторжено. Сега сключва молитвено облечените си в ръкавици ръце, сякаш умолява небесата да се отворят и да изпратят порой, за да се наслади отново на същата картина. Но днес небесата са затворени.

Под благотворните слънчеви лъчи улиците стават все по-оживени, настава същински хаос от пешеходци и велосипедисти, и много малко от тях правят разлика между платно и тротоар. През тълпите от чиновници бавно си проправят път лъскавите покрити файтони на евреите–комисионери. До тях се перчат дамите на финансовия елит, салонни кученца потреперват от студ в скутовете им. Търговци на едро, които държат главите си видимо по-високо вирнати от търговците на дребно, слизат от файтоните и си разчистват път с широк размах на бастуните.

Все пак действителните размери на този парад могат да бъдат оценени единствено от средата на Трафалгар Скуеър, докато тълпите чиновници текат наоколо като река, като огромна армия, заобиколила паметника на адмирал Нелсън. Шугър и Каролайн трябва само да си проправят път до самия площад, като държат високо нагоре и напред кесиите със сладкиши. На всяка крачка мъжете им правят път — по-несведущите отстъпват почтително, по-проницателните с отвращение.

Внезапно Шугър и Каролайн се сдобиват с огромно пространство изцяло на тяхно разположение. Облягат се на пиедестала на един от каменните лъвове, ядат пасти, отметнали назад глави, и облизват капки сметана от ръкавиците си. От гледна точка на добрите нрави със същия успех биха могли да ближат публично сперма. Почтената жена яде паста само от чиния — в сладкарницата на някой хотел или поне на голям магазин, въпреки че няма никаква гаранция на кого или какво рискува да се натъкне почтената жена на такова място, чиито врати са отворени за всекиго.

Все пак на Трафалгар Скуеър шокиращото поведение не се набива толкова на очи; тук в крайна сметка винаги има много чужденци, и винаги е пълно с гълъби, а кой може да следи за съвършеното спазване на приличието сред толкова много мръсотия и пърхащи криле? Представителите на класата, която държи на тези неща (лейди Констанс Бриджлоу е една от тях, но ще мине още много време, докато се запознаете с нея) биха ви казали, че през последните години тези ужасни същества (определението се отнася до гълъбите, а кой знае, може би и до чужденците) са окуражавани да идват тук поради официалното разрешение на площада да се постави сергия, на която продават храна за птици в хартиени фунийки — по половин пенс всяка. Когато изяждат сладкишите, Шугър и Каролайн си купуват по една фунийка, заради удоволствието да се видят една друга покрити отгоре до долу с накацалите по тях гълъби.

Идеята е на Каролайн; потокът от чиновници е изтънял, повечето са потънали в посолства, банки и канцеларии; пък и без това вече са й омръзнали. (Преди да изгуби добродетелта си, Каролайн беше способна да се занимава с часове с бродерия или да наблюдава също толкова дълго бавното примигване на едно бебе; напоследък не е в състояние да се съсредоточи и върху оргазъм — разбира се, не своя — който е предизвикан от собственото й тяло.)

Що се отнася до Шугър, какво ли й се струва забавно? Тя наблюдава Каролайн с добросърдечна усмивка като майка, която не може да повярва колко простички неща развеселяват детето й — въпреки че от тях двете Каролайн е майка, а Шугър — момиче, още не навършило двайсет години. Ако хвърлянето на храна на ято недисциплинирани стари птици не й доставя удоволствие, какво ли я радва тогава? О, за да разберете това, трябва да навлезете дълбоко в душата й, по-дълбоко, отколкото е стигал някой досега.

Аз мога да отговоря на някои по-прости въпроси. На колко години е Шугър? Деветнайсет. Откога е проститутка? Вече шест години. Направите ли една проста сметка, получавате доста смущаващ отговор, особено като се има предвид, че по онова време момичетата навлизат в пубертета на петнайсет–шестнайсетгодишна възраст. От друга страна, Шугър винаги е била преждевременно развита — и забележителна. Дори когато беше новопосветена в занаята, се открояваше на мизерния фон в Сейнт Джайлс — въздържано, сериозно дете насред врявата, грубоватите смехове и пиянското веселие.

— Особена е тази Шугър — казваха другите проститутки. — Далече ще стигне.

Така и стана. Тя вече живее на Силвър Стрийт — същински рай в сравнение с Чърч Лейн. Но ако в представите им тя кръстосва своя район с елегантна походка и опънато чадърче, представите им са погрешни. Тя не излиза почти никога, стои затворена в стаята си — съвсем сама. Останалите проститутки от Силвър Стрийт, които работят в съседните заведения, са направо скандализирани от малобройните ангажименти на Шугър — един клиент дневно, понякога дори нито един. За каква се мисли пък тая? Носят се слухове, че карала мъжете да плащат различно — от един вземала пет шилинга, от друг — цели две гвинеи. Какви номера разиграва наистина?

В едно отношение всички са единодушни: поведението на това момиче е много странно. Стои будна по цяла нощ, дори когато вече няма никаква възможност да се явят клиенти. Какво прави в стаята си, ако не спи, че държи запалени и всички лампи? Освен това яде странни неща — веднъж я видели да дъвче суров домат. Мие зъбите си със специален прах за почистване след всяко ядене, а после си плакне устата с някаква водниста течност, която си купува на шишенца от аптеката. Никога не слага руж, страните й са ужасяващо бледи, никога не пие силни напитки, освен ако някой мъж не я накара (дори в такива случаи, ако успее да го накара да й обърне гръб, веднага изплюва питието или излива чашата в някоя ваза). И какво пие при това положение? Чай, какао, вода — при това, ако съдим по вечно напуканите й устни, в много малки количества.

Странно, нали? При това не сте чули и половината, ако се вярва на останалите проститутки. Шугър знае да чете и пише, но нещата не стигат дотук — на нея четенето и писането действително й доставят удоволствие. Качествата й на любовница може да се легендарни сред светските мъже, но репутацията й в онези кръгове не може да се сравнява с името, което си е изградила сред колежките си — наричат я „оная, дето чете всички книги“. Хем не евтини романчета — дебели книги с толкова страници, че и най-умното момиче сред обитателките на Чърч Лейн не би могло да се надява да изчете някоя от тях до края.

„Ще окьоравееш, да знаеш“ — все повтарят посестримите й. Питат я също: „Никога ли не ти се случва да си кажеш — стига толкова, тази ще ми е последната книга?“ Но на Шугър книгите никога не й стигат. Откакто се пренесе в Уест Енд, Шугър често прекосява Хайд Парк, минава моста над езерото и отива в Найтсбридж, за да посети двете елегантни сгради в джорджиански стил на Тревър Скуеър, които може и да приличат на луксозни публични домове, но всъщност принадлежат на обществената библиотека. На всичкото отгоре купува вестници и списания, и то такива, в които няма никакви картинки, дори и тези, на които пише, че са само за господа.

Въпреки всичко най-много пари дава за дрехи. Дори по стандартите в Уест Енд тоалетите на Шугър са забележителни — а сред мизерията на Чърч Стрийт бяха направо зашеметяващи. Вместо да купи някой захвърлен тоалет на втора ръка от битпазара на Петикоут Лейн, или поне някоя прилична имитация на елегантна и модна рокля от евтините магазинчета в Сохо, тя пести и последното пени, докато успее да си купи дреха, която създава впечатлението, че най-прочутата дамска шивачка я е правила специално за нея. Такива илюзии, макар да се продават в универсалните магазини, не са никак евтини. Самите имена на платовете — левантинско букле, гофриран сатен, алжерина, цветовете им — светъл гранат, опушен нефрит — звучат толкова екзотично, че другите уличници подбелват очи само като слушат обясненията на Шугър.

— Как може да си даваш толкова труд — бе казала веднъж една от тях, — за дрехи, които се свалят след пет минути, и мъжете тъпчат отгоре им?

Само че мъжете, които идват при Шугър, остават в стаята й много по-дълго от пет минути. Някои от тях стоят с часове, а когато Шугър излезе от стаята, създава впечатление, че изобщо не се е събличала. Какво прави с тях вътре наистина?

— Разговаряме — отвръща тя на всеки, който се осмели да й зададе този въпрос. Дразнещ отговор, съпроводен с мрачна усмивка, но той не се покрива напълно с истината. Избере ли си мъж, Шугър е готова на всичко. Ако искат традиционен секс, тя не възразява, макар че аналният и оралният са за предпочитане — по-чисто е, пък и не береш страхове за нежелана бременност. Гласът й си остана леко хрипкав, след като един от малцината клиенти, когото не бе успяла да задоволи напълно, притисна острието на ножа си прекалено дълбоко в гърлото й. Тогава беше петнайсетгодишна.

Но това, което Шугър предлага на клиентите си, не е покорно приемане на всяка перверзия. Покорността и покварата са евтина стока. Всяка беззъба вещица е готова да направи всичко, което мъжът поиска от нея — само срещу няколко пенса за джин. Шугър е толкова ценна, защото е способна на всичко, което би сторила най-отчаяната и долна уличница, и през цялото време от устата й няма да слезе детински невинната усмивка. Най-ценната рядкост в професията на Шугър е момиче с вид на девственица, което е способно да потъне в помийната яма на покварата и да изплува, ухаейки на рози, с все същия дружелюбен поглед на кокер-шпаньол, с усмивка, сияйна като опрощение на греховете. Мъжете се връщат при нея отново и отново, търсят я по име, убедени, че слабостта й към предпочитания от тях порок се равнява на тяхната; а другите проститутки само клатят глави в неволно възхищение, като наблюдават как Шугър оплита клиентите си.

Ако някоя от тях проявява неприязън, Шугър прави всичко възможно да я очарова. Тогава й идва на помощ невероятната й памет — тя като че ли е в състояние да си припомни всяка подробност, която някой някога е споделил с нея. „Как се справя сестра ти в Австралия?“ пита тя стара позната, с която не са се срещали от една година. „Онзи тип, О’Съливан от Бризбейн, ожени ли се за нея?“ Очите й преливат от искрена загриженост, или нещо, което толкова наподобява загриженост, че и най-суровата уличница се трогва.

Забележителната памет на Шугър й помага и по отношение на мъжете. Разправят, че музиката укротява и най-жестокия звяр, но Шугър е открила друг метод да умиротворява всеки грубиян: припомня си ясно мнението му за профсъюзите, или за неоспоримите предимства на черното енфие пред кафявото.

— Разбира се, че ви помня! — заявява тя на отвратителния орангутан, който преди две години бе извивал така жестоко зърната на гърдите й, че тя едва не припадна от болка. — Нали вие бяхте джентълменът, който ми обясни, че пожарът на Тули Стрийт е дело на руски евреи-царисти?

Като погука още малко по този начин, и клиентът започва да я хвали до небесата.

Наистина е жалко, че ум като този на Шугър не е попаднал в глава на мъж, а вместо това се гърчи притеснено в крехката черепна кутия на едно момиче. Какъв би бил приносът на такъв ум за Британската империя!

— ’Звиняаавайте, уважаеми дами!

Каролайн и Шугър се обръщат рязко и виждат малко зад тях мъж с фотоапарат на триножник, който практикува хобито си на площада. Той е плах на вид, с тъмни вежди, брадата му е огромна, като на писателя Тролъп, облечен е с карирано палто. Жените решават, че пречат на чудовищното око на обектива.

— О, не, неее, уважаеми дами! — възразява той, когато двете отскачат встрани. — За мен ще е чест! Каква чест, да запечатам образите ви за вечни времена!

Двете се споглеждат с усмивка — още един любител-фотограф, пристрастен към хобито си като спиритист и луд за връзване като всички подобни нему. Този човек като че ли е способен да омагьоса птиците, за да позират за снимката му — ако пък не е, поне е достатъчно щедър, за да купи на късметлиите–минувачи фунийка храна за птици. Ако пък те вече са си купили, какво по-хубаво от това!

— Наистина съм ви благодарен, госпожи! Ако може застанете мъничко по-далеч една от друга…

Двете жени се кискат и превземат, докато птиците пърхат около тях, кацат по шапките им, драскат с нокти протегнатите им ръце, разполагат се по раменете им — навсякъде, където видят семенца. Въпреки постоянното пърхане на криле в близост до очите им, те се стараят да не мигат, надяват се, че ще изглеждат възможно най-добре в решителния момент.

Фотографът ту пъха глава в черната качулка, ту я вади отново навън, цялото му тяло е напрегнато, а сетне потръпва от нахлулото облекчение. Вътре, в камерата, се раждат по химически път образите на Шугър и Каролайн.

— Хиляди благодарности, уважаеми дами — казва той най-сетне, и те съзнават, че се сбогува с тях — че не им казва довиждане, а сбогом. Взел е от тях това, което му е трябвало.

— Чу ли го какво каза? — пита Каролайн, докато двете го наблюдават как отнася трофея си някъде към Чаринг Крос. — За вечни времена, така каза. За вечни времена. Не ще да е вярно, а?

— Кой знае — отвръща замислено Шугър. — Била съм веднъж във фотографско ателие, стоях до фотографа в тъмната стаичка, докато промиваше снимките.

Тя си припомня как стоеше със затаен дъх, озарена от червената светлина, и наблюдаваше как образите изплуват постепенно в плитката вана, пълна с химикали — като привидения, като стигма. Обмисля дали си струва да разкаже на Каролайн всичко това, но съзнава, че ще трябва да й обяснява всяка отделна дума.

— Снимките се вадят от ваничка — казва тя накрая, — и знаеш ли какво! Миришат ужасно. Нещо, което мирише така, не може да бъде вечно, в това поне съм сигурна.

Гъстият бретон прикрива смръщеното й чело; всъщност не е толкова убедена в това, което казва.

Пита се дали снимките, които й бяха направени в онова ателие, ще останат за вечни времена и се надява да не е така. По онова време, докато вършеше тази работа, не я измъчваха никакви притеснения. Позираше гола до екзотични растения в саксии, само по чорапи в легло с балдахин, седнала във вана с хладка вода. Дори не се налагаше някой да я пипа! Но напоследък започна да съжалява за тогавашното си решение — откакто един от клиентите й измъкна изтъркана от пипане снимка на смутено на вид голо момиче и настоя Шугър да заеме точно същата поза с точно същата четка с дълга дръжка, която той предвидливо си беше донесъл. Едва тогава Шугър започна да разбира какво означава да бъдеш Шугър, Лоти или Луси, прикована завинаги в едно малко квадратно картонче, което всеки непознат може да оглежда на воля. Каквито и да бяха униженията, на които бе подлагана, останала насаме с клиента в своята спалня, те изчезваха в мига, в който приключеха, полузабравени още докато бършеше потта от тялото си. Но да бъдеш фиксирана с помощта на химикали във времето и да те предават от ръка на ръка — такава голота не може да бъде прикрита никога.

Сигурно, ако сега ви покажа някои снимки на Шугър, вие ще си кажете, че не е имала повод за безпокойство. Та те са очарователни, така ще кажете вие — невинни, старомодни, дори излъчват някаква особена изисканост! Само след едно столетие и нещо — или, да кажем, след единайсет дузини години — те биха били подходящи за отпечатване навсякъде, и никой няма да се притеснява от мисълта, че биха могли да покварят или развратят по-впечатлителните. Дори биха придобили ореол на артистичност, ако бъдат поместени в някой от потушителите на отминали скандали — някой от онези луксозни фотоалбуми, които хората слагат на салонните си масички. „Неизвестна проститутка, около 1875 година“ — такъв ще бъде надписът в албума, а може ли човек да си представи нещо по-анонимно от това? Но вие не осъзнавате истинската причина за срама, който изпитва Шугър.

— Ама представи си все пак — настоява Каролайн. — Да те има на снимка стотици години след като си умряла… И ако съм направила някаква физиономия, такава ще си остана завинаги… Направо тръпки ме побиват.

Шугър гали разсеяно пакета в ръцете си, докато се опитва да измисли как да насочи разговора към по-безобидни теми. Хвърля поглед през площада, към Националната галерия, и мъчителният спомен за онзи клиент с четката избледнява.

— Ами рисуваните портрети? — пита тя, припомняйки си прекаления възторг, с който Каролайн говореше за някакъв студент в художествената академия, който й беше пробутал вместо пари някакъв пейзаж, уж на йоркширските долини. — Не потръпваш ли при мисълта за тях?

— То не е същото — отвръща Каролайн. — Те са… ами на тях са нарисувани все крале и разни такива, нали разбираш.

Шугър подбира едно лукаво котешко изкискване от енциклопедичния набор смехове, с които разполага.

— Кити Бел има истински портрет, не помниш ли? Нали я нарисува онзи дърт пръч от Кралската академия, дето толкова си падна по нея? Дори го имаше по изложбите, двете с Кити ходехме да го гледаме. „Цветарка“, така го бяха кръстили.

— Ооо… права си. Хем е уличница в червата.

Шугър издува устни.

— Завиждаш, а? Я си представи, Кади, какво ли би било, ако някой художник те помоли да му позираш? Ти си седиш и не мърдаш, той работи, и после, накрая, ти дава портрета ти, с маслени бои, като… като твое отражение, като спомен как си изглеждала през един ден от живота си, когато си била хубава и си се погледнала в огледалото.

Каролайн облизва замислено вътрешността на хартиената кесия, почти прелъстена от образа, който рисува Шугър, но изпълнена със съмнения, че това е заблуда. Но Шугър мисли не на шега, че Каролайн би била отличен модел: малкото, хубавко личице, стегнатото тяло на по-възрастната жена са далеч по-подходящи да бъдат изобразени на картина от нейната висока и кокалеста фигура. Представя си как раменете на Каролайн се издигат над деколтето на вечерна рокля, с безукорна, гладка като праскова кожа, и сравнява това розово видение с нездравата бледност на собственото си тяло, с обсипаните с лунички плоски гърди, над които изхвръкналите ключици се очертават като дръжки на цедка. Разбира се, модният силует на седемдесетте години изисква дори още по-подчертана безплътност, като на силфида, но модните тенденции са едно, а това, което една жена счита дълбоко в себе си за женствено — съвсем друго. Магазините са пълни до тавана с евтини отпечатъци на женски лица, които приличат досущ на Каролайн — тези лица са вездесъщи, гледат те от сапунените опаковки и от каменните барелефи по обществените сгради. Нима това не е доказателство, че Каролайн е близо до идеала за женска красота? Поне според Шугър истината е такава. Разбира се, чела е в списанията за прерафаелитите, но това е всичко; не би разпознала Бърн-Джоунс или Росети, дори да легнат върху нея. (Не че такава среща е статистически вероятна — двама художници на двеста хиляди проститутки).

Лицето на Каролайн изплува от хартиената кесия — на брадичката й има сметанено петънце. След като се е насладила за миг на представата да бъде муза на художник и да презре парите в името на славата да се сдобие със собствен рисуван портрет, тя решава да я отхвърли.

— Не, благодая — изфъфля тя, дъвчейки. Тонът й говори, че не е лесно да бъде мината. — Едно съм научила досега — хванеш ли се на нещо, дет’ не го разбираш, все ще си прекарана, хем без да усетиш как е станало.

Шугър хвърля на земята смачканата кесия и отръсква полите си от нападалите по тях трохи и семенца.

— Да тръгваме ли? — предлага тя, вдига ръка към лицето на Каролайн и нежно избърсва сметаната от брадичката й. По-възрастната жена трепва леко, стресната от неочакваната физическа близост извън работно време.

Минава осем часът. Балът на погребалните агенти е приключил, улиците отново са опустели. Първо фабричните работници, и тези, които се наемат на ден, сега и чиновниците — градът поглъща цели армии работещи хора и още не е заситен. Цял ден пристигат нови постъпления от всички краища на Англия, от всички краища на света. А през нощта Темза поглъща ненужното.

Каролайн се прозява — почернелият зъб се откроява сред белотата на останалите. Шугър също се прозява, но прикрива изискано уста с облечена в ръкавица ръка.

— Божичко, легна ли, ще захъркам мигновено — казва по-възрастната жена.

— И аз — съгласява се Шугър.

— Събудих се много рано. Някакъв файтон се разби на Чърч Лейн, виждах го от прозореца си, беше наблизо колкото… — тя посочва крал Джордж — ей тая статуя.

— Пострада ли някой?

— Май умряла някаква жена. Труп носеше полицаят, с рокля.

Шугър се замисля дали да направи на Кади забележка за погрешния словоред — я да си представим мрачния, мустакат полицай с подала се изпод куртката фуста! Вместо това пита:

— Познаваше ли я?

Каролайн примигва глупаво. И през ум не й е минало да си зададе този въпрос.

— Божичкооо… ами не знам! Като си помисля, че може… — тя бръчка чело в опит да се досети коя от приятелките й от занаята може да е била на улицата толкова рано сутринта. — Я да си вървя.

— Аз също трябва да се прибирам — кимва Шугър. — Иначе заведението на госпожа Кастауей ще загуби доброто си име.

Усмивката й е от тези, които хора като Каролайн не могат да разберат.

Прегръщат се леко, и както винаги в такива случаи Каролайн установява с учудване колко неловка и плаха е прегръдката на Шугър; тялото на това момиче, пословично податливо в мъжки ръце, е тромаво и вдървено в прегръдката на приятел. Тежкият пакет хартия, който се полюлява в ръката на Шугър, се удря в хълбока на Каролайн — твърд като къс дърво.

— Ела ми на гости — Каролайн освобождава Шугър от прегръдката си.

— Ще дойда — обещава Шугър, и по бледото й лице най-сетне плъзва лека руменина.

 

 

След кого да вървите ли? Не следвайте Каролайн — тя може само да ви върне там, където вече сте били. А мястото е толкова мизерно! Последвайте Шугър и няма да съжалявате.

Шугър не си губи времето да проследява с поглед Каролайн, а напуска забързано площада. Почти тичешком, сякаш я преследват главорези с намерение да я убият, тя се отправя към Хеймаркет.

— С мен ще стигнеш по-бързо, госпожичке! — провиква се един файтонджия от пиацата за наемни файтони. Тонът му подсказва недвусмислено, че е прозрял истината под елегантните й одежди.

— Мож’ и да пояздиш, ако ти се иска! — подмята той, а останалите файтонджии избухват в смях. Дори конете започват да пръхтят.

Шугър върви невъзмутимо по тротоара — гърбът изправен, погледът право напред. За нея другите хора по улиците не съществуват. Мъжете, които се шляят край едно открито кафене, отстъпват, за да не ги блъсне тежкият пакет, който се полюлява в едната й ръка. Един лепач на афиши придърпва кофата си по-близо до стълба, на който разлепва плаката, от страх, че тя може да я ритне и да разлее лепливата течност по тротоара. Някакъв джентълмен с доста подпухнали очи — пристигнал наскоро от Америка, ако се съди по шапката и панталоните му — я оглежда от главата до бързо пристъпващите крака; невинността му ще оцелее най-много до довечера, когато цели ята уличници ще накацат из Хеймаркет и ще го обсипват с предложния на всяка крачка.

— Пардон, мадам — мънка той, когато Шугър профучава край него.

Тя минава все така забързано по Грейт Уиндмил Огрийт, край „Сейнт Питър’с“, където по-късно се събира каймакът на детската проституция, а после и край хотел „Аргил“, където точно сега мъже, считани за каймака на висшата аристокрация, хъркат пияни и се валят заедно със задрямали проститутки с мокри от шампанско тела. Шугър завива целенасочено по ъглите, прекосява забързано тесните улички, претичва през широки търговски улици, без изобщо да поглежда встрани, досущ като котка със съвсем определена идея, породила се в котешкия й мозък.

Не спира нито за миг, докато не се озовава на Голдън Скуеър, откъдето се виждат ясно покривът и комините на заведението на госпожа Кастауей, и хаотичното движение по Силвър Стрийт. Тогава, когато й остава да измине само няколко ярда, тя не може да се принуди да ги извърви и да похлопа на вратата на дома, в който живее. Под зелената коприна я е избила пот — но не от бързането, а от ново притеснение. Обръща се, притиска пакета към гърдите си, и тръгва с колеблива крачка обратно към Риджънт Стрийт.

На каменните стъпала на „Възнесение на светата Дева“, църквата на Уорик Стрийт, едно дете с неопределен пол лежи увито в жълтеникаво одеяло, по което блещукат капчици разтопен скреж. На бледата слънчева светлина сополите под носа му приличат на потекъл яйчен жълтък; отвратена, Шугър отвръща поглед. Независимо от това дали в момента е живо или мъртво, това дете е осъдено — на този свят е невъзможно да спасиш някой друг, освен самия себе си. Господ подхвърля храна, топлина и любов, достатъчни за стотина човешки същества, на стотици милиони и се забавлява, наблюдавайки как се опитват да си ги поделят. Един хляб и една риба на пет хиляди нещастници — хубава шега.

Шугър вече е прекосила улицата, когато спира, защото до слуха й долита някакъв глас — едва чут хрипкав стон, някакви звуци, които може да са нечленоразделни, но може да се разтълкуват като „моля“ или „мама“. Тя се обръща и установява, че детето е живо и будно, и че прави някакви знаци, измъкнало ръце изпод мръсния вълнен пашкул. Строгата фасада на църквата, иззидана от нови червени тухли без прозорци в ниската си част, с шпионки, изрязани в тъмната заключена врата, подчертава своята непристъпност за антикатолически настроени бунтари — и за деца, търсещи подаяния.

Шугър се поколебава, поклаща се ту на пети, ту на пръсти, чувства как потта се стича по краката под високите й обувки, надолу към пръстите. Не обича да се връща назад, когато веднъж вече е решила да върви напред — вече е пресякла улицата и връщане няма. При това цялата работа е безнадеждна — не може да се люби с повече от стотина мъже дневно, а дори да го прави и да дава всичките си приходи на гладуващите деца, това няма да предизвика никаква трайна промяна.

Накрая, докато сърцето се блъска в гърдите й, тя измъква една монета от кадифената си кесийка и я хвърля през улицата. Прицелът й е добър и монетата пада точно в гънките на жълтото одеяло. Отново обръща гръб, така и не разбрала какъв е полът на детето; но това няма особено значение — след ден, седмица или месец това дете ще потъне в небитието като куп отпадъци, отмити в канавките на Лондон. Проклет да е Бог и ужасното му, мръсно творение.

Шугър продължава да върви, приковала насълзените си очи в широката Риджънт Стрийт, която се простира пред нея в целия си блясък. Има нужда от сън. Да, ако толкова искате да знаете, тя страда, страда толкова ужасно, че смъртта би й донесла облекчение — това или решението да посегне на нечий друг живот. И едното, и другото ще свършат работа. При всички положения е необходим решителен удар, който да предизвика освобождението й.

Тези размисли не са предизвикани от срещата с Каролайн; Каролайн, както вече знаете, няма особено значение — няма и никакви претенции.

Не, това, което подложи търпението на Шугър на такова крайно изпитание, е друго — необходимостта да бъде мила и търпелива през целия вчерашен ден и последвалата го нощ, докато седеше край смъртния одър на една своя приятелка на име Елизабет, в някакъв вмирисан бордей в Севън Дайълс. Колко дълго и протяжно умираше Елизабет, и през цялото време стискаше здраво ръката на Шугър! Ръката й беше костелива, влажна от студена пот — толкова дълги часове! Само при спомена за преживяното ръцете на самата Шугър се изпотяват, кожата започва да я сърби и да щипе под напудрената подплата на ръкавиците.

Но занаятът на проститутката си има своите предимства и сега тя ще се възползва от едно от тях. Общоприетите правила за облеклото, което се носи вън от къщи, са напълно ясни за тези, които ги познават — мъжете могат да носят ръкавици, а могат и да не носят, както те предпочитат; бедните, дрипави жени нямат право да носят ръкавици (дори самата представа за такова нещо е смешна!) — в противен случай някой полицай неминуемо ще ги попита откъде са ги взели; допустимо е една почтена жена от по-низшите класи, особено ако носи пеленаче, да е без ръкавици; но една дама не сваля ръкавиците си при никакви обстоятелства, докато не се озове под покрив, на сигурно място. Шугър е облечена като дама, и съответно за нищо на света не може да разголва публично крайниците си.

Въпреки това, връхче по връхче, пръст по пръст, Шугър смъква в движение меката зелена кожа от ръцете си. Оголената й бяла, запотена кожа проблясва на слънчевата светлина. Тя въздъхва дълбоко от облекчение — същата въздишка се изтръгва от нея, когато някой мъж е сторил с тялото й всичко, което му е дошло на ума — и размахва на хладния въздух ръцете си с напукана и белеща се кожа.

Последвайте Шугър по широката, внушителна, просторна Риджънт Стрийт — възхитете се на тези пищни, подобни на дворци сгради, които се простират надалеч и потъват в бледа мъгла в далечината, някъде в архитектурната безкрайност; на тези безкрайни редици от хиляди еднакво оформени прозорци; на блестящото улично платно, почистено от снега — всичко това е категорична изява на намерение, декларация, че предстои светло бъдеще, когато квартали като Сейнт Джайлс и Сохо с техните лабиринти от тесни улички, схлупени къщурки и мръсни ъгълчета, претъпкани с човешки отрепки, ще бъдат пометени и заместени от един нов Лондон, който ще изглежда от край до край като Риджънт Стрийт — чист, просторен и подреден.

В този утринен час търговската улица вече е оживена — това не е налудничавата блъсканица на летния сезон, но пак е достатъчно впечатляваща. Файтони трополят напред-назад, брадати господа, в тъмни одежди прекосяват, претичвайки, пътя им, край канавките крачат напред–назад хора, които разнасят окачени по тях реклами, малко по-нататък трима метачи, са се събрали над отвора на един канал и избутват с метлите си надолу, през решетката, смес от киша, мръсотия и конска тор. Но още докато се трудят, край тях минава екипаж, претъпкан с търговци от провинцията, и оставя подир себе си дълга следа от конски фъшкии.

Наблизо се заковава на място един омнибус и неколцина пътници слизат от него. Един от тях, прилично облечен мъж, среден на ръст, е по-забързан, отколкото е допустимо за човек с добро поведение, и в бързината едва не нагазва в натрупаната мръсотия; отскача назад тъкмо навреме, като уличен клоун, който изпълнява номерата си пред цвилещите от смях обитатели на Севън Дайълс. Смутен, той сваля шапката си, и продължава вече по-предпазливо. Забележително е как освободената от шапката коса се развява около главата му. От челото надолу видът му е крайно сериозен, дори тревожен — като че ли е закъснял за работа и се безпокои, че ще го мъмрят, но от челото нагоре е истинска забава — развяващо се на вси страни изобилие от златисти къдрици, подобни на малко, пухкаво животинче, което е паднало от небето върху главата му, вкопчило се е в нея и няма никакво намерение да се махне оттам.

Шугър се усмихва, облекчена от мисълта, че погледът й най-сетне е паднал върху нещо забавно; притисна отново пакета към гърдите си, и тръгва лениво надолу по улицата. Трябва й да повърви само още няколко минути по този павиран бряг, озовала се за миг в бъдещето на Лондон, и ще събере сили да се прибере.

Оставете сега Шугър за малко; тя копнее да върви съвсем сама, непозната за никого. Вече е забравила мъжа със смешната коса, когото вие сигурно счетохте за обикновен минувач, просто цветно петно, поставено за колорит, за да ви откъсне за кратко от мислите за хората, с които държите да се запознаете. Сложете край на ленивите мечти. Прекосете лъскавия Рубикон на Риджънт Стрийт, но внимавайте да не ви бутне някоя кола и да не нагазите в конските фъшкии; и проследете внимателно онзи смешен човек.

Каквото и да правите, не допускайте фигурата му да се стопи в тълпата — защото всъщност той е много важна личност, и ако го следвате, ще ви отведе на много по-високо място, отколкото бихте могли да си представите.