Мишел Фейбър
Аленото цвете и бялото (32)

Трийсет и едно

Тук има прекалено много хора! Сякаш са с милиони повече! И да можеха да застанат поне за миг на едно място! Господи, направи тъй, че да спрат да се блъскат и бутат поне за една минута, да застинат като в жива картина, та тя да може да премине!

Шугър се е сгушила на прага на аптеката „Ламплъф“ на Риджънт Стрийт и чака човешкото море да се раздели, но не се случва нищо подобно. Непрестанният, безмилостен шум на уличното движение, крясъците на уличните продавачи, бърборенето на минувачите, пръхтенето на конете, лаят на кучетата — всички тези звуци й бяха добре познати някога, но само няколко месеца отшелничество са били достатъчни, за да я превърнат в чужденка.

Как е възможно в продължение на толкова години да е бродила по тези улици, потънала в мислите си, съчинявайки някоя част от романа си, и никой нито веднъж да не я е блъснал или съборил на земята? Как е възможно да има толкова много човешки същества, наблъскани на едно място, как може толкова много човешки животи да се развиват успоредно с нейния? Тези дърдорещи неспирно жени в рокли на зелени и морави райета, перчещите се франтове, всички тези евреи и ориенталци, мъжете, залитащи под тежестта на рекламните табла, намигащите собственици на магазинчета, веселите моряци и мрачните чиновници, просяците и проститутките — всеки един от тях иска своя дял от съдбата и държи тя да се отнесе с него поне толкова щедро, колкото се е отнесла с Шугър. Благата, които можем да изсмучем от света, не са безкрайни, а цялото това прегладняло множество се блъска и боричка, за да получи своето.

Ами миризмите! Откакто се пренесе в дома на Ракъмови и заживя в Нотинг Хил, е станала свръхчувствителна — започва да се дави и очите й се насълзяват, когато е принудена да вдишва острата смесица от парфюм, конска тор, пресни сладкиши и развалено месо, прегоряла овнешка лой и шоколад, печени кестени и кучешка урина. Домът на Ракъмови, макар и собственост на парфюмерист, всъщност не мирише на нищо — като изключим миризмата на пури в кабинета и на овесена каша в учебната стая. Дори вазите — огромни, претенциозни копия на антични урни — сега стоят празни, след като букетите, изпратени в памет на Агнес, бяха сполетени от съдбата на всичко тленно.

Разбрала погрешно колебанията на Шугър, една хубава млада продавачка на цветя измъква букетче от поувехнали розови рози от количката си и го размахва подканващо към нея. Фактът, че момичето си има количка, както и това, че предлага стоката си на жена, доказва, че тя вероятно наистина е цветарка, а не проститутка. Въпреки това Шугър се стряска и това я подтиква да предприеме нещо. Тя си поема дъх, навлиза в човешкия поток, и веднага е въвлечена в стремителното движение на тълпата.

Тя съзнателно избягва да гледа хората в лицата и се надява, че те ще бъдат така добри да й отвръщат със същото. (Ако не се страхуваше толкова много, че някой може да я блъсне така, че да падне на земята, тя би спуснала плътната си черна воалетка). От всеки магазин, край който минава, от всяка странична уличка всеки момент може да изскочи някой, който я познава, някой, който може да я посочи с пръст и да приветства на висок глас завръщането й по тези места, които е кръстосвала толкова често.

Тя самата неволно забелязва някои хора, които са се превърнали в неразделна част от тези улици — точно пред сладкарница „Локхарт“ е застанал Хю Бантън, латернаджията — дали я е забелязал? Разбира се, че я е забелязал, старият хитрец! Но се прави, че не познава своята „малка сладуранка“, когато тя минава край него. Ето го и Надир, върви право към нея, залитайки под тежестта на двете рекламни табла, които носи провесени на гърдите и на гърба си — но той я подминава, без да я забележи; очевидно счита, че една дама в траурен тоалет надали би пожелала да присъства на представянето „за първи път в Англия!“ на жива горила.

Край входовете на магазините и редиците наемни файтони се навъртат проститутки, които Шугър познава само по лице, не и по име. Те я оглеждат с лениво безразличие; тя е същество, толкова чуждо на техния свят, колкото и чудовището, описано в рекламните табла на Надир, но далеч не толкова интересно. Единственото в тази облечена в черно непозната, което може да задържи погледа им за малко по-дълго от секунда, е странната й, вдървена походка.

Само ако знаеха защо Шугър накуцва днес! Накуцва, защото снощи, когато си легна, вдигна нагоре крака, като че ли за да я чукат отзад, и наля във вагината си цяла чаена чаша топла вода, смесена с цинков сулфат и боракс. После се уви здраво с импровизирана превръзка и заспа, изпълнена с надежда, че химикалите, макар и престояли доста дълго в куфара й, са съхранили нещо от унищожителната си сила. Тази сутрин обаче, вместо да бъде зарадвана от спонтанен аборт, откри, че вулвата и вътрешната част на бедрата й са аленочервени и възпалени — дотолкова, че едва успя да облече себе си, да не говорим пък за Софи.

В девет часа, стиснала здраво зъби от усилие да се държи естествено, тя се появи в кабинета на Уилям и помоли за позволение да ползва за първи път правото си на свободен ден — с възможно най-спокоен и безразличен тон.

— Защо ти е да излизаш? — попита той. Гласът му не звучеше подозрително, а по-скоро сякаш не можеше да си представи какви желания би могла да има Шугър, които да не могат да бъдат задоволени между четирите стени на неговия дом.

— Имам нужда от нови обувки, трябва да купя глобус за Софи, и някои други неща…

— А кой ще се грижи за детето, докато те няма?

— Тя се справя много добре сама. Установила съм, че мога да разчитам на нея да изпълни обещанията си. Освен това Роуз ще я наглежда от време на време. Ще се върна към пет.

Уилям изглеждаше доста объркан. Започна да прехвърля демонстративно писмата, които бе отворил и прочел, но все още не можеше да им отговори лично поради превързаните си пръсти.

— Онзи човек, Бринсмийд, ми писа за амбрата. Очаква отговор от мен още днес, с третата поща.

— Какво ще спечелиш, ако веднага отговориш на настояванията му? — отвърна тя. — Той за какъв се мисли, Уилям? Кой от вас двамата е по-високопоставен? Нека почака няколко дни, за да осъзнае, че ти му правиш услуга, а не той на теб.

За щастие това подейства, и само след минути тя излезе от къщата, пребледняла от старание да не започне да куца, преди да се е добрала до омнибуса, където вече никой не би й обърнал внимание.

Болката като че ли е понамаляла; може пък „Подмладяващият крем“ на Ракъм, с който намаза обилно слабините си, наистина да помага. Това, което далеч не съумява да стори за женските лица (въпреки неумерените претенции на рекламата), кремът може би успява да постигне, въздействайки върху някои части на тялото, които не се споменават в прилично общество. Но тя трябва да се възстанови колкото е възможно по-бързо, в противен случай ще се наложи да откаже на Уилям, когато той поиска от нея други услуги, по-различни от писането на писма.

Шугър тръгва, накуцвайки, по Силвър Стрийт, и се моли наум никой да не я повика по име. Проститутките тук са по-грубовати от онези, които работят на Риджънт Стрийт, вехтошарки, които се нахвърлят на по-второстепенните мъже — на тези, които не могат да си позволят луксозната стока, предлагана на елегантната търговска улица. Те са по-ярко гримирани, лицата им са мъртвешки бели, а устните — кървавочервени, също като на вещиците от пантомимите, които плашат децата. Колко ли време е минало, откакто самата тя цапотеше лицето си така? Шугър си спомня съвсем ясно брашнения вкус на пудрата, помни как тя се разхвърчаваше навсякъде във въздуха при всяко бръкване с пухчето в кутията… но сега лицето й е чисто и измито, на пипане кожата й е гладка като добре обелен портокал. Ежедневните й занимания пред огледалото вече не включват извиване на миглите, поставяне на руж по бузите, оскубване на непокорни косъмчета от веждите, почистване на езика, и обелване на парченца суха кожа от устните. Напоследък тя просто хвърля сутрин поглед в огледалото, убеждава се, че изглежда уморена и изтормозена; подрежда косата си и се хваща на работа.

Ето го и дома на госпожа Кастауей. Шугър не тръгва право към него, а бави крачка, изчаквайки пътят да се разчисти. Само на няколко крачки от входа стои един човек, който многократно я е виждал да се прибира от „Камината“, съпроводена от клиент. Той продава нотни свитъци, и точно в момента изпълнява някакъв тромав танц, съпровождайки изпълнението си на акордеон, гримасничи като луд и тъпче с все сили по калдъръма.

— „Горила Кадрил“! — обявява той с хриплив глас, когато танцът приключва, и размахва лист със запис на музиката. (От мястото, на което е застанала Шугър, рисунката на предната страница наподобява удивително образа върху продуктите на „Ракъм“). Три млади контета аплодират и окуражават продавача да повтори изпълнението, но той свива рамене уклончиво — да не би да танцува за удоволствие?

— Познавате ли някоя дама, дет’ да свири на пиано, господа? — пита той със скимтящ глас. — Мойте песни са толкоз евтини, все едно без пари ги давам.

— Ето ти един шилинг — казва един от елегантно облечените господа и пъхва монетата в джоба на продавача с тънките си пръсти. — Задръж си мърлявите листчета — само потанцувай пак.

Продавачът се сгърчва над инструмента и отново започва да имитира горила, разкривил уста в угодническа усмивка. Шугър изчаква контетата да се насладят на изпълнението и когато те най-сетне се отдалечават наперено, в търсене на нови забавления, а продавачът хуква в обратната посока, за да изхарчи шилинга, Шугър най-сетне може спокойно да доближи някогашния си дом.

Когато се изкачва към входната врата, сърцето й е в гърлото. Тя посяга към старото желязно чукче, за да похлопа по условния код, който означава „Шугър е тук, сама“. Но познатият железен Цербер е изчезнал; дупките от винтовете са запълнени със стърготини и лакирани отгоре. Не се вижда и звънец, затова Шугър е принудена да почука с кокалчетата на присвитите си пръсти по лакираното дърво на вратата.

Чакането е ужасно, но стържещият звук на плъзгащото се резе й действа още по-зле. Тя свежда надолу очи, очаквайки да види на прага Кристофър, но когато вратата най-сетне се отваря, мястото, на което би трябвало да види розовото личице на момчето, се оказва заето от юрната част на черен мъжки панталон. Шугър плъзва бързо поглед нагоре, по елегантната жилетка и копринената вратовръзка, отваря уста, за да обясни присъствието си, но изведнъж млъква, осъзнала, че лицето на мъжа всъщност е женско. Наистина, косата е ниско подстригана и пригладена с помада, но е невъзможно Шугър да не познае това лице.

Амелия Крозиър (защото това е тя), се наслаждава на смущението на посетителката с хищна усмивка.

— Струва ми се — заявява тя, — че сте сбъркали адреса.

При всяка произнесена от нея дума от устните и ноздрите й излиза на спирали цигарен дим.

— Не… не… аз… — Шугър не знае как да продължи. — Исках да попитам какво е станало с малкото момче, което отваряше вратата тук.

Госпожица Крозиър повдига едната си тъмна, старателно оскубана вежда.

— Тук не идват малки момчета — отбелязва тя. — Само големи.

Някъде отвътре — вероятно от приемната — долита гласът на Дженифър Пиърс.

— Малки момчета ли иска? Дай му адреса на госпожа Талбът!

Госпожица Крозиър обръща грубо и невъзмутимо гръб на Шугър. Ниско подстриганите косъмчета на тила й приличат на мазен патешки пух.

— Не е мъж, скъпа! — подвиква тя. — Дошла е някаква дама, облечена в черно.

— О, надявам се да не е Дружеството за спасение — възкликва измъчено госпожица Пиърс отвътре и допълва с ироничен тон. — Моля ви, пощадете ни.

След като преценява, че двете поклоннички на Сафо ще продължат играта, докогато им е забавно, Шугър решава да се представи, колкото и да не й се ще да загуби ореола на добродетелността, която й бе приписана без миг колебание.

— Казвам се Шугър — казва тя високо, за да привлече вниманието на госпожица Крозиър. — Някога живеех тук. Май…

— Ама наистина е Шугър! — лицето на Амелия светва от напълно женско оживление. — Никога не бих предположила! Когато те видях за последен път, изглеждаше съвсем различно!

— Ти също — парира Шугър с измъчена усмивка.

— А, да — госпожица Крозиър плъзва ухилено ръце по елегантния си костюм. — В крайна сметка дрехата прави човека — бил той мъж или жена, нали? Но влез, скъпа, заповядай. Някой питаше за теб само преди няколко дни. Нали виждаш, радваш се на трайна слава!

Шугър пристъпва вдървено през прага и бива въведена в приемната на госпожа Кастауей, или по-скоро в приемната, която някога беше на госпожа Кастауей.

Дженифър Пиърс е променила изцяло помещението и от гротескно претрупаното обиталище на една старица то се е превърнало в образец на модна въздържаност. Стилната ненатрапчивост на обзавеждането го прави достойно да бъде представено в някое от скъпите дамски списания, издавани отвъд Ламанша.

— Добре дошла, добре дошла!

Сега, когато го няма писалището на госпожа Кастауей и образите на Мария Магдалена са изчезнали от стените, наскоро облепени с бледорозови тапети, стаята изглежда много по-просторна. По стените няма картини, а само две ветрила от оризова хартия, изрисувани с ориенталски мотиви. Някакво бодливо стайно растение заема почетно място до дивана, на който се е излегнала Дженифър Пиърс. Вероятно държат парите в елегантното мъничко шкафче от бледозлатисто дърво с оттенък на пчелен мед — защото наоколо не се вижда нищо друго, в което биха могли да ги слагат. Недопушената цигара на Амелия Крозиър е поставена върху сребърен пепелник на висока стойка. От нея се вие тънка струйка дим, която потрепва при захлопването на вратата.

— Седни, скъпа — пропява Дженифър Пиърс и смъква крака от дивана. Движението й е съпроводено от шумолене на копринени фусти. Тя оглежда Шугър от глава до пети и потупва дивана до себе си. — Виждаш ли, затоплила съм ти мястото.

— Няма да сядам, благодаря — казва Шугър. Непоносима е дори мисълта за грубите шеги, които ще последват, ако си признае, че не може да сяда.

— За да огледаш промените, които сме направили, а? — отвръща Дженифър Пиърс и отново се отпуска назад.

За Шугър е очевидно, че от звезда на заведението Дженифър се е издигнала до негова съдържателка. Всичко в нея намеква за новото й положение — като започнем със сложния тоалет, който не би могъл да бъде свален за по-малко от час, и свършим с лениво-презрителното й изражение. Но може би най-показателни за промяната са ръцете й — те са така отрупани с огромни пръстени, че сигурно бодат на пипане. Пенисът може да е описван в литературата като меч и жезъл, но една шепа бодливи бижута биха накарали мъжката гордост незабавно да се свие ужасено.

— Мога ли да поговоря с Ейми? — пита Шугър.

Мис Пиърс сплита пръсти с леко изтракване на пръстени.

— За съжаление и тя, както госпожа Кастауей, вече не е при нас. — Забелязала ужасеното изражение на Шугър, тя се усмихва и без да бърза, поправя недоразумението. — О, не, скъпа, като казах, че не е сред нас, не го казах в смисъла, който влагам в думите, когато говоря за госпожа Кастауей. Искам да кажа, че отиде на по-добро място.

Амелия се изхилва с ужасен смях, подобен на цвилене.

— Както и да го кажеш, Джен, все на смърт прилича.

Дженифър се нацупва в нежен упрек към приятелката си, и продължава:

— Ейми реши, че нашето заведение е станало прекалено… специализирано за нейните таланти. Затова реши да представя талантите си другаде. Но съм забравила името на заведението… — тя въздъхва. — Напоследък са се нароили толкова много, че човек наистина не може да ги следи всичките.

Внезапно изражението й се променя, чертите й се изострят и тя се привежда напред сред шепота на безбройните си фусти.

— Честно казано, Шугър, напускането на Ейми, както и това, че аз вече не работя, ни оставя с две момичета по-малко. Момичета, които с удоволствие изпълняват над мъжете напълно заслуженото от тях наказание. Ако си търсиш работа…

— Имам работа, благодаря — отвръща безразлично Шугър. — Дойдох да попитам за моята… за госпожа Кастауей. Как почина тя?

Дженифър Пиърс отново се обляга назад и клепачите й се спускат, прикривайки наполовина очите й.

— Почина в съня си, скъпа.

Шугър чака да чуе още нещо, но повече сведения няма. Амелия Крозиър взема цигарата си, решава, че е прекалено къса, за да бъде елегантна, и я пуска в кухината на стойката. В стаята е толкова тихо, че се чува как угарката тупва в металната основа на пепелника.

— Тя… остави ли нещо за мен? Може би някое писмо — или съобщение?

— Не — отвръща небрежно Дженифър Пиърс. — Нищо.

Отново настава мълчание. Амелия изважда от вътрешния джоб на сакото си сребърна табакера. Елегантната й китка се плъзва по извивката на гърдите, очертани под жилетката.

— И… какво стана с нея? — пита Шугър. — След като намерихте тялото, искам да кажа.

Погледът на Дженифър Пиърс помътнява и става безжизнен, като че ли я питат за събития, случили се преди раждането й, или дори датиращи отпреди първите писмени паметници за човешката история.

— Ами отнесоха я погребалните агенти — казва тя колебливо. — Така беше, нали, любов моя?

— Така мисля — Амелия докосва новата си цигара с пламъчето на кибритената клечка. — Рукс, Брукс — погребалната агенция имаше някакво такова име…

Шугър поглежда първо едната, после другата, и преценява, че няма смисъл да разпитва повече.

— Трябва да тръгвам — казва тя и пръстите й стисват чантичката, натъпкана до пръсване с лекарства и отрови.

— Толкова съжалявам, че не можахме да ти бъдем от полза — мърка лениво съдържателката, която в новото издание на „Повече забавления в Лондон“ несъмнено ще бъде спомената като „госпожа Пиърс“. — Обещай ми да кажеш някоя добра дума за нас, ако попаднеш на момичета, които искат да сменят заведението.

 

 

По целия път до Риджънт Съркъс Шугър си повтаря какво трябва да направи. Извънредно важно е да не тръгне да се прибира, преди да си е купила нови обувки, глобус и още някакви дреболии, за да успее да убеди Уилям, че е прекарала деня в покупки. Но мисълта, че ще влезе в някакъв магазин и ще подхване разговор с продавачката за размера на краката си й се струва също толкова абсурдна, колкото и идеята да прескочи луната например. От време на време тя хвърля поглед към табелата над входа на някой магазин, към някой рекламен афиш, спира пред някоя витрина, и се опитва да си представи с какво един производител на венецианско стъкло, преподавател по музика или лечител на косопад може да й помогне да се върне у дома с покупка, която да оправдае отсъствието й.

Други минувачи я настигат и заобикалят, демонстративно избягват опасността да се блъснат в нея и възкликват „О, извинете!“, но очевидно искат да кажат: „Няма ли да решите най-сетне ще влезете ли в тази книжарница или не!“ Очите на Шугър са насълзени; надяваше се да може да ползва тоалетната в дома на госпожа Кастауей, и сега я терзае мъчителна нужда от облекчение.

— Ох! Внимавайте къде вървите! — подвиква една дебела възрастна жена — тя също е в траур, но това очевидно я прави раздразнителна. Тя й напомня малко на госпожа Кастауей. Съвсем малко.

Шугър се колебае пред витрината на магазин за куфари. Зад стъклото е изложен куфар, чийто капак е повдигнат и стои отворен, задържан от невидими жици, за да се види луксозно тапицираната вътрешност. В куфара, загнезден като огромна перла, лежи глобус — в намек, че такава елегантна вещ автоматично превръща света в стрида, която собственикът може да отвори с меча си. Достатъчно е да влезе в магазина и да попита дали са склонни да й продадат глобуса; какво им пречи да си купят нов, при това само за част от стойността, която тя би платила за този. Покупката ще й отнеме не повече от пет минути — а може да са и пет секунди, ако й откажат. Тя стисва юмруци и издава брадичка напред, но подметките на обувките й сякаш са залепени за паважа; няма смисъл. Шугър продължава напред.

Когато се озовава на Оксфорд Стрийт, омнибусът за Бейзуотър тъкмо потегля. Дори да е склонна да предложи на минувачите странен спектакъл — жена в траур, която тича подир омнибус — болките не й позволяват да тича. Трябваше да купи глобуса; или поне можеше да не зяпа като глупачка пред разни витрини на вносители на пури и придворни шивачи. Каквото и да стори днес, ще бъде погрешно; като че ли е осъдена да взема неправилни решения. Какво успя да стори, след като излезе от дома на Ракъмови? Нищо — само купи лекарствата от „Ламплъф“, но за тях е късно, прекалено е късно. А пък докато отсъства от къщи, Уилям ще бъде обзет от подозрения, ще се вбеси, ще претърси стаята й, ще намери дневниците на Агнес… и о, Божичко! Ще намери романа! Да, в същия този момент Уилям вероятно седи на леглото й, стиснал яростно зъби, и чете ръкописа — сто страници, изписани със същия почерк, с който са написани тактичните писма до деловите му партньори; само че тук същата ръка описва отчаяните молби на обречени мъже към една отмъстителна проститутка на име Шугър, която си е наумила да им отреже топките.

„Ейми ми каза, че пишеш роман, скъпа.

На твое място не бих вярвала на всичко, което Ейми казва, мамо.

Знаеш, че на този свят няма нито един човек, който би го прочел, нали, слънчице?

Просто се забавлявам, мамо.

Чудесно. Едно момиче има нужда от забавления. Хайде, качвай се горе и измисли щастлив край за мен, искаш ли?“

Болката в пикочния й мехур става непоносима. Тя прекосява площада, защото доколкото си спомня, от другата му страна има обществена тоалетна; но когато стига дотам, установява, че става дума за мъжки писоар. Хвърля поглед назад към Оксфорд стрийт и вижда как друг омнибус се изнизва под носа й. „Подмладяващият крем“ се е разлигавил между краката й, кожата пулсира болезнено, като че ли са я насилили цяла група мъже, които не искат да спрат, не искат да си тръгнат и не искат да платят. „О, я стига си хленчила!“ изсъсква гласът на госпожа Кастауей. „Нямаш представа какво е истинско страдание“.

 

 

Шугър стои насред улицата, хлипа, подсмърча и се тресе от плач. Стотиците минувачи я заобикалят и й хвърлят погледи, изпълнени със съжаление, но и с неодобрение. Израженията им говорят, че е подбрала извънредно неподходящо място, за да прави сцени; наблизо е църквата „Ол Соулс“, а би могла да намери поне някоя градина или дори пусто гробище, ако си беше направила труда да повърви още половин миля.

Накрая някакъв мъж я заговаря — необикновено дебел, подобен на клоун, с подпухнал нос и рошава бяла коса. Веждите му също са ужасяващо дебели и приличат на смачкани мишки. Човекът пристъпва плахо към нея, кършейки ръце.

— Хайде, хайде — казва той. — Положението не може да е чак толкова лошо, нали?

Реакцията на Шугър се изразява в безпомощен кикот през сълзи и сополи, който постепенно, въпреки опитите й да се въздържи, преминава в истеричен смях.

— Браво на момичето — старецът примижава добродушно. — Това исках да чуя.

И той потъва в тълпата, кимайки доволно на себе си.

 

 

Собственикът на парфюмериите „Ракъм“, още замаян от следобедния сън, стои в приемната на собствения си дом, взира се в пианото и се пита дали някой някога ще свири отново на него. Повдига капака и гали меланхолично клавишите със здравата си ръка — докосва същата повърхност от слонова кост, която за последен път е била докосвана от ръката на Агнес. Това създава някакво усещане за близост. Но неговото докосване е много грубо — един от пръстите му успява да събуди скритото чукче. Отеква самотен звук и Уилям отстъпва смутено, надявайки се, че някой от прислугата няма да се появи, за да провери каква е причината.

Той отива към прозореца, дръпва шнура и разтваря докрай завесите. Навън вали — колко потискащо. Шугър е там някъде, и нищо чудно да е забравила да си вземе чадър. По-добре щеше да е да си беше останала вкъщи и да му беше помогнала с кореспонденцията; пристигна втората поща, а с нея и неоспоримо доказателство, че Хенри Колдър Ракъм така и не е изплатил на „Уулуърт“ дължимите 500 лири стерлинги, което поставя Уилям в единия от ъглите на страшно притеснителен триъгълник.

В мислите му се мярва образът на голата жена в моргата. С други думи, на Агнес. Той искрено се надява, че тя вече почива в мир. Дъждът се усилва, плющи по прозорците, преминава в градушка, плиска, кискайки се, по френските прозорци, въздиша в тревите.

Той се опитва несръчно да си запали пура. Счупените му пръсти заздравяват бавно; единият от тях е зараснал накриво, но това е нещо, което биха забелязали само те двамата с Шугър.

Неясни звуци се носят от някакъв отдалечен край на къщата — не може да се разбере дали това са стъпки или гласове, защото пороят ги заглушава. Дали някога ще успее да напише онзи фейлетон за „Пънч“, в който ще се обяснява как дъждът се отразява на прислугата? Сигурно не — през изминалата година не е написал и ред, който да не е бил свързан по някакъв начин с делови въпроси. Всички философски въпроси и шеговити коментари са отпратени в забвение. Да, действително успя да спечели империя, но какво загуби?

Лек пристъп на замайване го кара да се отпусне в най-близкото кресло. Дали е от мозъчното сътресение? Не, по-скоро е гладен. Роуз не се е осмелила да смути съня му по обяд; сега трябва само да й позвъни и тя ще му донесе нещо. Би могла да му донесе и „Таймс“ от кабинета; засега само го е прегледал, колкото да се увери, че сензацията на деня е свързана с някаква горила, а не с откритието, че Агнес Ракъм е жива.

Каква глупост. Едва когато тези налудничави фантазии престанат да го измъчват, ще се убеди, че главата му се е възстановила напълно след побоя. Агнес си отиде навеки; тя съществува вече единствено в спомените му; двамата ги няма заедно дори на снимка, жалко наистина, че единствената им обща снимка е сватбената, направена от онзи италиански мошеник, на която лицето на Агнес се вижда като размазано петно. Панцета, да, така се казваше онзи тип, а прояви и нахалството да поиска цяло състояние за снимката…

Уилям седи отпуснато в креслото и се взира в дъжда навън. През пъстрия воал на годините той вижда Агнес, изненадана от летен порой — тя тича да се скрие в една беседка, розовата рокля и бялата шапка подчертават здравата руменина по бузите й. Спомня си как тичаше до нея, замаян от щастие, че е могъл да сподели с нея този миг, че от всички нейни ухажори тъкмо той я е видял такава — сияйно красива, на прага на зрелостта, зачервена, с кожа, обсипана с блестящи капчици дъжд, задъхана като преследвана сърна.

Сега си спомня, че тя нито веднъж не му се присмя. Нито веднъж! Нито дори когато бе заобиколена от обожатели от собствената си класа, всички до един богати и от висшите кръгове, които извиваха презрително устни дори само при появата на сина на обикновен търговец. Но те нямаха никакъв шанс пред Агнес, тези женствени глупаци. Агнес създаваше впечатлението, че рядко забелязва присъствието им, като че ли всеки миг можеше просто да си тръгне и да ги изостави като домашни животни, които някой неблагоразумно е поверил на грижите й.

Но тя никога не обръщаше гръб на Уилям Ракъм. Той не я отегчаваше — там беше разликата. Останалите й обожатели обичаха най-много от всичко звука на собствените си гласове; а той предпочиташе звука на нейния глас. Но не само мелодичният й глас го привличаше — тя не беше толкова глупава, колкото останалите момичета, които той познаваше. Разбира се, беше напълно несведуща по темите, които поначало са загадка за момичетата (тоест всичко, което има някакво значение), но за Уилям бе ясно, че тя има нетрадиционен и оригинален начин на разсъждение. И нещо особено впечатляващо — имаше инстинктивен интерес към метафизиката, който бе останал напълно неразвит поради повърхностното й образование; тя действително бе в състояние да види „света като пясъчно зрънце, а Рая като полско цвете“.

Припомняйки си тези неща, седнал в приемната, под затихващия шум на дъжда, отпуснал глава на плетена от Агнес покривчица, Уилям внезапно кихва. Дори това му напомня онази сияеща Агнес Ънуин — колко вбесяващо и очарователно суеверна беше тя! Когато я питаше защо тя всеки път възкликва „Бог с вас!“, щом някой наоколо кихне, тя обясняваше, че някой от невидимите демони, гъмжащи наоколо, може да се възползва от кратката конвулсия и да влезе в тялото на кихащия. Само ако някой съобразителен присъстващ спомене името Божие, докато ние сме заети да викаме „апчхи“, можем да бъдем сигурни, че сме предпазени от нахлуването на демони.

— Е, в такъв случай ви дължа живота си — каза й той.

— Вие ми се присмивате — отвърна Агнес меко, — но Бог трябва да предпазва хората — нали затова е Бог?

— О, госпожице Ънуин, трябва да внимавате, в противен случай ще ви обвинят, че споменавате напразно името Божие.

— Вече са ме обвинявали. Но тези хора — очарователна усмивка се появи на устните й, — говорят с устата на демоните, настанили се в тях.

— Заради многото кихавици, които никой не е благословил.

— Именно.

Тогава Уилям се смя с глас; да му се не види, това момиче беше и забавно! Необходима е била появата на умен и проницателен мъж, за да оцени нейното закачливо остроумие. Всеки път, когато се срещнеха, тя го проявяваше, говорейки винаги с иронично тържествен тон, преди лицето й да грейне в усмивка иззад ветрилото; върху нестабилните основи на шеговитите им разговори се изгради годежът им.

Разбира се, той я желаеше. Сънуваше я, и то в мокри сънища. И все пак, дълбоко в сърцето и слабините си, той не изпитваше отчаяна страст към нея; в крайна сметка за тази цел си имаше цяла категория жени. Когато си представяше Агнес като своя съпруга, фантазиите му почти нямаха физическа страна — виждаше нея и себе си да спят прегърнати в огромно като сал бяло легло.

Когато вече бяха годеници, тя сподели с него колко я ужасява мисълта, че може да загуби фигурата си. Уилям, разбира се, предположи, че тя мисли за възможно раждане и незабавно реши да взема предпазни мерки, за да й спести тази неприятност.

— Деца ли? — каза той наслаждавайки се на съзнанието, че нарушава още един от каноните на общоприетото, защото по онова време не даваше пет пари за надеждите на баща си и плановете на всякакви многознайници. — И без това по света има прекалено много деца! Хората искат деца, за да осигурят собственото си безсмъртие, но дълбоко се заблуждават — малките чудовища са съвсем различни и обикновено нямат нищо общо с тях. Ако човек иска безсмъртие, трябва да го постигне приживе сам!

Беше хвърлил поглед към лицето й, обезпокоен, че решението му да спечели безсмъртна слава с писанията си може да й се стори суетно, но тя изглежда беше обзета от възторг.

В мечтите си, и на сън, и наяве, той виждаше Агнес редом със себе си, не само като новобрачна двойка, но и в зрелите им години, в зенита на общата им слава.

— Ето семейство Ракъм — щяха да казват минувачите, когато двамата излязат на разходка в парка „Сейнт Джеймс“. — Наскоро издадоха новата му книга.

— Да, а тя току-що се върна от Париж. Казват, че си поръчала трийсет нови рокли при петима различни моделиери!

Един типичен ден от бъдещето, което той бе изградил в мечтите си, щеше да започва в обления от слънце парк на семейния им дом. Той ще седи на плетен стол, ще прехвърля коректурите на последната си книга и ще преглежда писмата от читатели (почитателите ще получават незабавно сърдечен отговор, а писмата на зложелателите просто ще подпалва с пурата си). А сигурно зложелателите няма да бъдат малко, защото той има намерение да отправи не едно предизвикателство! Така че на моравата до него ще тлее немалка купчина — това ще е останало от досадниците, които са се осмелили да му дотягат с възраженията си. Агнес ще се появи, плъзгайки се като видение по моравата, във великолепен люляков тоалет и ще му се скара, че непрекъснато създава проблеми на градинаря.

Сега, отпуснат в креслото в своята дневна, през януари 1876 година, наскоро овдовял, Уилям се присвива измъчено, когато си припомня онези фантазии. Какъв глупак е бил! Колко малко е разбирал сам себе си!

И колко малко е разбирал Агнес! Колко трагично е подценявал безмилостния натиск, на който щеше да ги подложи баща му през първите години от техния брак! От самото начало поличбите сочеха към моргата в Пийчкот и към онази нещастница, просната на каменната маса.

Уилям задрямва отново и вижда пред себе си Агнес такава, каквато беше през първата им брачна нощ. Той повдига нощницата й — тя наистина е най-красивото същество, което е виждал през живота си. Но е вцепенена от ужас, съвършената й кожа е настръхнала. Толкова месеци вече той възпява красотата на очите й, с която очевидно й доставя удоволствие; но колкото и да би желал да посвети по двеста години на съзерцание на двете й гърди и трийсет хиляди за всичко останало, Уилям изпитва желание за спонтанно сливане, за да ознаменуват подобаващо взаимната си любов. Може би трябва да цитира стихове? Да я нарече своя Америка, своя новооткрита земя? Гърлото му съхне от неловкост и смущение; немият ужас, изписан по лицето на жена му, го кара да продължи да действа безмълвно. Той продължава, съпровождан само от собственото си задъхано дишане, вкопчил се в надеждата, че по някаква магия на сливането, по силата на някаква емоционална осмоза, тя ще получи вдъхновение да сподели екстаза му; че страстният му изблик ще бъде последван от топлия балсам на облекчението и новооткритата взаимност.

— Уилям?

Той трепва, събужда се и се оглежда объркано. Пред него, насред дневната, е застанала Шугър. Траурната й рокля блести, защото е вир-вода, дъждовна вода се стича от шапката й, лицето й е смутено.

— Нищо не успях да направя — признава тя. — Моля те, не ми се сърди.

Той се поизправя в креслото и потрива очи с пръстите на здравата си ръка. Вратът му е схванат, главата го боли, а членът му лежи отпуснато в овлажнялото си гнездо от косми.

— Няма значение — изпъшква той. — Кажи ми какво искаш и аз ще уредя да ти го доставят тук.

 

 

Три дни по-късно, докато тя пише до Хенри Колдър Ракъм писмо, чието обръщение „Скъпи татко“ й бе продиктувано след известно колебание, Уилям внезапно я пита:

— Умееш ли да работиш с шевна м-м-машина?

Шугър вдига поглед. Мислела е, че е готова да посрещне всякакви изненади през днешния ден; възпалението й е преминало достатъчно, за да не се налага да отказва на Уилям, ако бъде обзет ненадейно от желание, стига да не бъде груб; стомахът й вече се е пооправил след повръщането, причинено от настойката от пелин и вратига, и тя е решила да даде почивка на измъченото си тяло, преди да опита последното средство — бирена мая и див джоджен.

— Съжалявам — отвръща тя. — Не съм пипвала шевна машина през живота си.

Той кимва, явно разочарован.

— А можеш ли да шиеш по об-б-бичайния начин?

Шугър оставя писалката върху попивателната и се опитва да прецени по изражението му дали би приел шеговития й тон.

— Умението да си служа с игли и конци — отбелязва тя, — никога не е било сред големите ми таланти.

Той не се усмихва, а само кимва отново.

— Значи няма да можеш да промениш някоя рокля на Агнес така, че да ти става?

— Не мисля — казва тя, сериозно притеснена. — Дори да бях шивачка, надали щях да успея — фигурите ни бяха… много различни, нали?

— Жалко — отвръща той и я оставя да се гърчи от напрежение в продължение на няколко минути. Какво, по дяволите, има предвид? Подозира ли я в нещо? Той беше вчера в града, за първи път след погребението, а вечерта не спомена къде е ходил… Да не би да е бил в полицията?

Най-сетне той се откъсва от размислите, в които беше потънал, и казва с ясен и заповеднически тон, почти без да заеква:

— Уредих да поизлезем малко всички з-з-заедно.

— Кои… ние?

— Ти, аз и Софи. В четвъртък ще отидем до града, за да ни снимат. Ще трябва да носиш траурните си дрехи, докато стигнем дотам, но те моля да си вземеш някоя красива рокля в по-свежи цветове, и за Софи също. В ателието на фотографа има стая за преобличане, вече проверих.

— Аха — тя чака някакви пояснения, но той вече е обърнал глава, което означава, че темата е приключена. Шугър вдига писалката от изцапаната попивателна. — Кажи ми, ако предпочиташ някоя определена рокля.

— Просто някоя рокля, в която да изглеждаш достатъчно привлекателна, но въпреки това напълно почтена жена — отвръща Уилям.

 

 

— Къде ще ни заведе татко, госпожице? — пита Софи на утринта на големия ден.

— Вече ти казах — в ателието на един фотограф — казва с въздишка Шугър и се опитва да не й проличи раздразнението от възбудата на Софи.

— То голямо ли е, госпожице?

„Ох, защо не млъкнеш, дърдориш, без да мислиш“.

— Не знам, Софи, и аз никога не съм била там.

— Мога ли да си сложа новата шнола от китова кост, госпожице?

— Разбира се, скъпа.

— А да взема ли новата си чанта, госпожице?

„Дори звуците, които издаваш, малко съкровище“, просъсква госпожа Кастауей, „са извънредно досадни“.

— Да… да, не виждам защо да не я вземеш.

От глава до пети в траур, опаковали по една своя рокля в карираната пътна чанта, която някога принадлежеше на госпожа Ракъм, Шугър и Софи излизат на алеята, където екипажът със запрегнатия в него кон вече ги очаква.

— Къде е татко? — пита Софи, когато Чийзмън я вдига и я поставя в купето.

— Сигурно си прибира играчките, госпожице Софи — смигва кочияшът.

Шугър се качва забързано, докато Чийзмън е зает с пътната чанта, за да се измъкне от опипващите му лапи.

— И умната, госпожице Шугър! — подвиква той така, че думите му прозвучават като рефрен на мръсна песничка.

Уилям се появява на прага, закопчавайки тъмносивото палто, което е облякъл над любимото си кафяво сако. Когато го закопчае до яката, само някой много наблюдателен минувач би могъл да забележи, че не е в пълен траур.

— Да тръгваме, Чийзмън! — подвиква той, когато се качва в купето при дъщеря си и госпожица Шугър — и за голяма радост на дъщеря му думите му незабавно се превръщат в дело; конете тръгват в тръс, колелетата на екипажа се завъртат по чакъла, пред тях е пътят към широкия свят. Приключението започва — това е първа страница.

В купето тримата спътници се оглеждат един друг, доколкото е възможно, без взирането да изглежда натрапчиво — нещо трудно постижимо, като се има предвид, че коленете им почти се докосват — мъжът на едната седалка, жената и момиченцето на отсрещната.

Уилям забелязва, че Шугър изглежда зле и че е много бледа. Забелязва, че под очите й има тъмни кръгове, че чувствената й уста трепва в измъчена полуусмивка, и че траурната рокля никак не й отива. Но това не е важно — при фотографа нещата ще се променят.

Шугър преценява, че поне външно Уилям напълно се е възстановил от травмите си. Два бели белега прорязват челото и едната му буза, ръкавиците му са доста широки, но иначе той си изглежда като преди — дори малко по-добре, защото докато се възстановяваше, шкембето му е изчезнало, лицето му също е отслабнало и скулите му се очертават. Наистина не беше честно от нейна страна да сравнява лицето му с онази карикатура на корицата на „Горила кадрил“; може да не е такъв красавец, какъвто беше брат му, но у него вече се забелязва известна изисканост, благодарение на преживените страдания. Избухливостта и заекването му намаляват постепенно, и той продължава да я оставя да води кореспонденцията му, макар че пръстите му са вече заздравели и той може да пише сам. Така че… така че тя наистина няма причини да го ненавижда и да се бои от него, нали?

Телом Софи е кротка и седи напълно неподвижно, защото това се очаква от едно дете, но всъщност е извън себе си от възбуда. За първи път седи в семейния екипаж, при това заедно с баща си, с когото не е излизала никога досега. Толкова й е трудно да възприеме тези две неща, че просто се чуди откъде да започне. Баща й изглежда стар и мъдър, точно както е нарисуван на опаковките на „Ракъм“, но когато се обръща към прозореца или облизва устни, й прилича на по-млад човек, който си е залепил брада. По улицата се разхождат дами и джентълмени, и всички те са различни — трябва да са стотици и стотици. Разминават се с друг екипаж — кабина от полирано дърво и метал, пълна със загадъчни непознати, теглена от животно с копита. Но Софи съзнава, че в момента на разминаването единият екипаж е нещо като огледално отражение на другия — за тези тайнствени непознати тя е загадъчна непозната, а те са това, което е за себе си Софи. Дали баща й разбира това? А госпожица Шугър?

— Толкова си пораснала — казва изненадващо Уилям. — Станала си м-м-много висока. К-к-как го правиш, а?

Софи не отклонява очи от коленете на баща си. Въпросът му е като въпросите от „Алиса в страната на чудесата“ — просто няма отговор.

— На много неща ли те учи госпожица Шугър?

— Да, татко.

— Добре, добре.

Ето, той отново й казва, че е добра, също както в деня, когато до него вървеше онази дама, която прилича на Усмихнатия котарак!

— Софи обича най-много от всичко да учи — казва госпожица Шугър.

— Много добре — казва Уилям, сключвайки и отпускайки ръце в скута си. — Можеш ли да ми к-к-кажеш къде се намира Бискайският залив, Софи?

Софи се вцепенява. Единственият, най-важен факт от живота, а тя не е подготвена и не го знае!

— Още не сме учили за Испания — намесва се гувернантката. — Досега учехме за колониите.

— Много добре, много добре — повтаря Уилям и отново отклонява поглед към прозореца. На една от сградите, край които минават, е окачен огромен плакат с реклама на сапун „Пеърс“, и това го кара да се смръщи.

 

 

Ателието на фотографа се намира на последния етаж в една сграда на Кондюит Стрийт — по права линия разстоянието оттук до дома на госпожа Кастауей не е много голямо. На бронзовата табела пише „Тоуви и Скоулфийлд — художници-фотографи“. На половин път нагоре по мрачните стълби на стената е окачена фотография в рамка — на нея се вижда съвсем млад войник с устни, извити като лъка на Купидон, силно ретуширан, който държи пушката си така, сякаш е букет цветя. „Загинал в Кабул — БЕЗСМЪРТЕН в паметта на тези, които го обичаха“ пише под снимката; а малко по-надолу, на прилично разстояние, виси бележка с текст „За сведения заповядайте в ателието“.

В ателието Ракъмови са посрещнати от някакъв висок, мустакат индивид в редингот.

— Добър ден, господине, госпожо — казва той.

Очевидно двамата с Уилям вече се познават, но Шугър трябва да гадае кой е Тоуви и кой — Скоулфийлд — трябва да избира между този господин, който прилича по нещо на импресарио, и дребния човек по риза, когото виждат през открехнатата врата да прелива някаква безцветна течност от една малка бутилка в друга, по-голяма. Навсякъде по стените висят снимки в рамки — мъже, жени и деца, снимани сами или семейно, всички съвършени на вид, без никакви дефекти. Има и една огромна картина — портрет на закръглена дама, елегантно облечена в тоалет от времето на Регентството, в комплект с ловни хрътки и кошница, преливаща от необходимите за натюрморт отпадъци. В единия ъгъл на картината, точно върху опашката на един мъртъв фазан, блести надпис: „Е. Х. Скоулфийлд, 1859“.

— Виж, Софи — казва Шугър. — Тази картина е нарисувана от господина, който стои сега при нас.

— Така е — казва Скоулфийлд. — Но се отказах от първата си любов — въпреки многобройните поръчки от дами като тази на картината, за да се посветя на фотографското изкуство. Винаги съм вярвал, че всяко ново изкуство, ако наистина трябва да бъде изкуство, има нужда от малко… акуширане — в последния миг той се досеща, че изпълнява любимия си етюд пред представителка на нежния пол, — моля да ме извините за израза.

Шугър и Софи незабавно са упътени към една малка стаичка, в която има умивалник, две огледала в цял ръст, и елегантен порцеланов ватерклозет. По стените стърчат безброй окачалки за дрехи и за шапки. Единственият зарешетен прозорец гледа към покрива, който свързва ателието на Тоуви и Скоулфийлд със съседната къща, в която има дерматологичен кабинет.

Пътната чанта вече е отворена и пъстроцветният, лъскав, мек, копринен товар е измъкнат на дневна светлина. Шугър помага на Софи да свали траурните дрехи и да си облече най-хубавата синя рокля, със златните брокатени копчета. После сресва отново косата й и поставя шнолата от китова кост.

— А сега се обърни с гръб към мен, Софи — казва госпожица Шугър.

Софи се подчинява, но накъдето и да насочи погледа си, той попада върху огледало, което отразява всичко наоколо до безкрайност. Притеснена, да не би да види госпожица Шугър само по бельо, Софи свежда поглед към пътната чанта на мама. Вижда смачкан билет, на който пише „Психо, сензацията на сезона — представления само във Фолкстън Павилиън“! Билетът й дава материал за размисъл, докато навсякъде около нея се движат отраженията на разсъблечената й гувернантка. Софи чете и препрочита датата, часът на представлението, предупреждението, че то не е препоръчително за дами с по-слаби нерви, и от време на време мярва неволно късчета от бельото на госпожица Шугър, извивката на розовата плът над деколтето на долната й риза, голите ръце, които се борят с отпуснатите дипли тъмнозелена коприна.

Софи поднася билета към носа си, за да провери дали мирише на море. Наистина, струва й се, че долавя мирис на море, но това сигурно се дължи само на въображението й.

 

 

Същинското ателие на Тоуви и Скоулфийлд, в което преминават сега Шугър и Софи, не е много голямо — не по-голямо от трапезарията на Ракъмови например, но те са съумели да се възползват по най-изобретателен начин от три от стените, като са ги превърнали в подходящи фонове, с които могат да отговорят на всевъзможни изисквания. Едната стена е пейзаж, подходящ за фон на мъжки портрети — гори, планини, облачно небе, и като възможно допълнение — преносими колони в античен стил. Втората стена изпълнява ролята на елегантна приемна, облепена е с тапети по последна мода. Третата е разделена на три различни фона — най-лявата част е заета от висок библиотечен шкаф, от чиито лавици позиращият клиент може да извади някой от подвързаните с кожа томове и да се престори, че чете, стига да не прекрачи надясно, защото тогава ще излезе извън фона на библиотеката и ще застане пред прозореца на селска къща с дантелени перденца. Селската идилия също се разпростира на една много тясна ивица от стената, не по-широка от старомоден дамски кринолин, и преминава в друга сцена — детска стая с тапети на червеношийки и полумесеци.

Пред частта, изобразяваща детска стая (очевидно тя се ползва най-рядко) е натрупан всякакъв реквизит; не само люлеещото се конче, локомотивът-играчка, чинът и високото столче, които вървят с детската стая, но и всевъзможни принадлежности, с които клиентите позират пред останалите фонове: туристически бастун — за артистични натури и философи; голяма ваза от папиемаше, залепена върху шперплатов пиедестал, всевъзможни часовници на месингови поставки, две пушки, бюст на Шекспир, на чийто врат е провесена огромна връзка ключове, снопчета щраусови пера; различни по големина столчета за крака; фасада на стенен часовник, както и много други вещи, по-трудни за разпознаване. Софи забелязва с удивление, примесено с ужас, че сред реквизита има и един препариран кокер-шпаньол, който гледа с големи, тъжни очи и би седнал безропотно в краката на всеки господар.

С ъгълчето на окото си Шугър забелязва как Уилям оглежда нея и Софи. Вижда й се малко притеснен, сякаш се безпокои да не би непредвидени усложнения да провалят заплануваното за деня, но не изглежда разочарован от тоалетите им; ако е забелязал, че тя носи роклята, с която беше облечена, когато се запознаха, поне не се издава. Загадъчният Тоуви най-сетне се появява, застава зад кокилите на фотоапарата и нахлузва плътната черна качулка на заплашително извисяващия се механизъм върху главата и раменете си. Тоуви си остава така забулен до мига, в който Ракъмови си тръгват — само от време на време завърта задник като куче, което върти опашка, но краката му са неподвижни като краката на триножника.

Снимките стават за минути. Скоулфийлд успява да разубеди Уилям, който първоначално иска само една снимка — за един сеанс могат да бъдат заснети четири пози, които може да не бъдат заплащани или увеличавани, ако не отговарят на изискванията на клиента.

Така че Уилям застава пред нарисуваното небе, взирайки се в това, което Скоулфийлд нарича „далечината“ — тоест, предвид размерите на ателието, към решетката на отдушника. Скоулфийлд бавно издига юмрук и произнася патетично:

— На хоризонта, пробило облаците, се появява слънцето!

Ракъм неволно се заглежда в указаната посока и Тоуви се възползва незабавно от мига.

След това Уилям трябва да застане пред библиотеката, с разтворен екземпляр на „Основи на оптиката“ в ръце.

— Ах, да, тъкмо тази прословута глава — отбелязва Скоулфийлд, поднасяйки текста малко по-близо до лицето на клиента. — Кой би си помислил, че такава суха научна книга може да съдържа толкова пикантни разкрития!

Безизразното лице на Уилям тутакси се оживява и той наистина започва да чете; Тоуви веднага пристъпва към действие.

— О, това беше просто шега! — възкликва привидно разкаяно Скоулфийлд. Колкото по-дълго клиентът е в негова власт, толкова по-ексцентрично става поведението му, като че ли пийва тайничко от някоя плоска бутилка, скрита в джоба му, или вдишва по малко райски газ.

Шугър и Софи седят встрани и чакат да им дойде редът. Шугър се пита дали към това ателие няма и някакво друго помещение — тайна стаичка, където се правят порнографски снимки. Дали в края на деня, когато Тоуви и Скоулфийлд останат сами, те проявяват само образи на почтени дами и господа, или вадят и снимки на голи проститутки от смрадливите течности в тъмната стаичка, и ги окачат да съхнат? Какво по-артистично в крайна сметка от комплект снимки с размерите на карти за игра, които се продават в кутии с надпис: „Само за артистични личности“?

— А сега очарователното малко момиченце — заявява Скоулфийлд и с почти танцови движения разчиства набързо реквизита пред фалшивата детска стая, докато там остават само играчките. След кратко колебание той маха и локомотива; размисля още малко, решава, че господин Ракъм не е от бащите, които биха изпаднали във възторг при вида на дъщеря си, яхнала дървено конче, и маха и кончето. Отвежда Софи до една масичка с вретеновидни крака и й показва каква поза да заеме до нея; отстъпва ловко назад, оглежда сцената и отново пристъпва напред с подскок, за да махне една излишна табуретка.

— А сега ще повикам един слон да скочи от небето — заявява той и вдига нагоре ръце, — и ще го закрепя на върха на носа си!

Софи не вдига брадичка нагоре и дори не отваря по-широко очи; единственото, което й идва на ум, е сцената от „Алиса в страната на чудесата“, когато Алиса казва: „Тук всички сме луди“. Дали пък Лондон не е пълен с луди фотографи и с носачи на реклами, които приличат на карти за игра, също като придворните на Кралицата на сърцата?

— Слоновете не дойдоха — казва с тържествен тон Скоулфийлд, защото Тоуви още не е снимал, — затова смятам от отчаяние да си откъсна главата.

Единственият резултат на това заплашително обещание, съпроводено с жест, който подсказва, че изпълнението му е непосредствено, е че Софи се смръщва.

— Господинът би искал да повдигнеш малко брадичка, Софи, и да държиш очите си отворени, без да мигаш — обажда се тихо Шугър.

Софи изпълнява нареждането, Тоуви получава желания ефект и веднага го заснема.

За груповата снимка Уилям, Шугър и Софи позират пред имитацията на съвършена дневна — господин Ракъм е застанал в центъра, госпожица Ракъм стои пред него, но малко вляво, така че главата й достига до верижката на часовника, която се подава от джобчето на жилетката му; неназованата дама седи на елегантен стол вдясно. Тримата образуват нещо като пирамида, чийто връх е главата на господин Ракъм, а полите на госпожица Ракъм и дамата представляват основата.

— Идеално, идеално — отбелязва Скоулфийлд.

Шугър седи напълно неподвижно, сключила скромно ръце в скута си, с изправен гръб, и се взира, без да мига, във вдигнатия показалец на Скоулфийлд. Качулатото същество — хибрид между Тоуви и неговата машина — е отворило окото си; точно в този момент невидими химикали реагират на силния приток на светлина, запечатвайки все по-дълбоко образите на трите внимателно подредени човешки същества. Тя чувства едва доловимото дишане на Уилям над главата си. Все още не й е казал защо правят всичко това; беше очаквала да й обясни доста по-рано. Дали да се осмели да го попита, или това е тема, която би предизвикала поредното му избухване? Колко странно — тъкмо този случай, който би трябвало да я изпълва с надежди за общото им бъдеще, тъкмо поръчването на този семеен портрет, в който тя заема мястото, принадлежащо по право на съпругата, буди в нея лоши предчувствия.

За какво му е притрябвал този портрет? Не може да го постави в рамка в приемната — какво смята да прави с него тогава? Да го съзерцава, когато остане сам? Да й го подари? Какво, в името Божие, прави тя тук, и защо се чувства по-зле отколкото навремето, когато трябваше да заема гола всевъзможни унизителни пози „само за артистични личности“?

— Струва ми се, че сме готови — отбелязва Скоулфийлд. — Нали, господин Тоуви?

Партньорът му отговаря с изръмжаване.

 

 

Часове по-късно, отново в Нотинг Хил, когато нощта се е спуснала отдавна и вълненията са утихнали, всички членове на домакинството се оттеглят да спят — всеки в своето легло. Светлините в къщата са угасени, дори лампата в кабинета на Уилям.

Уилям леко похърква, отпуснал глава на възглавницата. Той вече сънува и вижда в съня си как най-голямата фабрика на „Пеърс“ е погълната от пламъци и наблюдава безнадеждните опити на пожарникарите да я спасят. В съня си той чувства ясно странната миризма на горящ сапун — миризма, която никога не е долавял наяве, и която ще забрави, когато се събуди, макар насън да я разпознава незабавно.

Дъщеря му също спи дълбоко, изтощена от много приключения и от упреците на госпожица Шугър, защото беше много невъздържана, а след вечеря дори повърна не само говеждия бульон, но и сладкиша и какаото, които й бяха сервирани в сладкарница „Локхарт“. Странно място е светът — никога не си е представяла, че е толкова голям и че в него има толкова много хора, а при това е пълен с всякакви явления, които явно са неразбираеми и за гувернантката й, но пък баща й каза, че е добро момиче, освен това тя вече знае, че Бискайският залив е в Испания и ще може да му отговори, ако отново й зададе този въпрос. Утре я очаква нов ден, когато тя ще си научи уроците толкова добре, че госпожица Шугър няма изобщо да се сърди.

Шугър е будна, стиска с две ръце нощното гърне и повръща отвратителната смес от бирена мая и див джоджен. Но дори посред най-ужасните спазми, когато устата и ноздрите й горят от отровата, физическото й страдание изобщо не може да се сравнява с болката от думите, с които Уилям днес я отпрати от кабинета: „Занимавай се със собствената си работа! Ако това те засягаше по някакъв начин, щях досега да съм ти го съобщил! За каква се имаш всъщност?“

Тя допълзява до леглото, притиснала ръце към корема си. Не смее дори да изскимти от страх, че звукът ще проникне отвъд стените на стаята й. Мускулите на корема я болят от конвулсивното свиване — не е възможно вътре да е останало нещо — освен…

За първи път, откакто е забременяла, Шугър си представя бебето като… бебе. Досега тя съзнателно избягваше да го вижда по този начин в представите си. То започна съществуванието си като безлика тревога, с липсата на менструация; после се превърна в червей, гризящ цветна пъпка, в паразит, който тя се надяваше тялото й да изхвърли. Дори когато то отказваше да излезе, вкопчено в нея, тя не си го представяше като живо същество, което се бори за живота си; то си оставаше някакъв тайнствен предмет — неподвижен, но нарастващ; буца плът в утробата й, която се увеличаваше по неразбираем начин. Но сега, в полунощната самота; легнала в леглото си, притиснала ръце към корема си, тя изведнъж осъзнава, че ръцете й лежат върху нещо живо — че в нея расте човешко същество.

Как ли изглежда това бебе? Дали има лице? Да, разбира се, сигурно има лице. Дали е момче или момиче? Има ли някаква представа колко майчински се отнасяше Шугър с него досега? Дали е сгърчено от страх, дали кожата му е обгорена от цинков сулфат и боракс, дали устата му не се разтваря в отчаяно желание да се добере до чиста храна сред отровите, които се въртят във вътрешностите на Шугър? Дали ненавижда деня на раждането си, макар този ден да е предстоящ?

Шугър отделя длани от корема си и ги полага върху трескавото си чело. Не трябва да допуска такива мисли. На това бебе — на това същество — на този къс месо не бива да му се позволява да живее. Собственият й живот е в опасност — ако Уилям открие, че тя е бременна, това ще бъде краят, краят на всичко. „Вие няма да се върнете на улицата, нали, госпожице Шугър?“ Така беше попитала госпожа Фокс. А Шугър й отвърна „По-скоро бих умряла“.

Шугър се завива, готвейки се за сън; гаденето вече не е толкова силно и тя успява да отпие глътка вода, за да промие вкуса на див джоджен и стомашен сок от устата си. Коремът още я боли — от ребрата до слабините, сякаш е подложила рядко използваните му мускули на убийствено тежки упражнения. Тя поставя ръка на корема си — като че ли долавя някакъв пулс. Това, разбира се, е собственият й пулс — по същия начин се долавя и на шията и слепоочията й. Онова нещо вътре вероятно няма още сърце. А може би има?

 

 

Скоулфийлд и Тоуви също са будни — всъщност, макар часът да е много напреднал, те още не са напуснали ателието на Кондюит Стрийт. Освен всичко останало, те работят и върху поръчаните от Ракъм снимки и се опитват да сътворят чудо.

— Главата излезе много малка — мърмори Тоуви и се взира с примижаване в блестящото женско лице, което току-що се е материализирало в мрака. — Не ти ли се струва, че е прекалено малка?

— Така е — отвръща Скоулфийлд, — но и без това не върши работа. Много е ярка — като че ли в черепа й гори лампа.

— Нямаше ли да е по-просто да снимаме тримата отново, но навън, на ярка дневна светлина?

— Да, любов моя, би било просто — казва с въздишка Скоулфийлд, — но пък е напълно изключено.

Двамата продължават да работят до малките часове на нощта. Поръчката на Ракъм е много по-сложна от обичайните им задачи — да залепват момчешко лице към тялото на някакъв войник, за да създадат за опечалените родители почти автентичен образ на войнската слава на починалия им син. Това, което иска от тях Ракъм, предполага съчетаване на две практически несъчетаеми неща — лице от снимка, направена на ярка слънчева светлина, при това от любител, който силно надценява способностите си, трябва да бъде преснето, увеличено няколко пъти и залепено на раменете на снимка на жена, правена в ателие, при това от професионалисти.

В три часа достигат до най-добрия възможен резултат от наличните материали. На Ракъм ще му се наложи да се задоволи с това, ако пък не му хареса, ще плати обикновените снимки, които направиха на него и на дъщеря му, и няма да приеме неумелия монтаж.

Фотографите си лягат в една малка стаичка до ателието; вече е прекалено късно да търсят файтон, който да ги откара до къщата им в Кларкънуел. На една тел в тъмната стаичка висят плодовете на днешния им труд — хубава снимка на Уилям Ракъм, вперил романтично поглед във вечния планински пейзаж; хубава снимка на Уилям Ракъм, потънал в четене насред библиотеката, хубава снимка на замечтаната Софи Ракъм в детската стая, както и една извънредно странна снимка на цялото семейство Ракъм — главата на Агнес е трансплантирана, взета от едно далечно лято. Лицето й е неестествено светло — като на онези тайнствени фигури, които според спиритистите са истински духове, запечатани в желатиновата емулсия на филма, макар да не са били видими с просто око.