Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deception at Midnight, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Виктория Петрова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 54 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa (2011)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Кори Макфаден. Среднощна заблуда
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1994
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Недялка Георгиева
Художник: Борис Стоилов
ISBN: 954-459-159-1
История
- — Добавяне
Осма глава
— Нима мисис Формби е на легло? Тази жена не е боледувала нито един ден в живота си! — Граф Радфорд беше смаян. — Още колко души от прислугата са болни?
Графът забеляза, че дори Фарнсуърт, домакинът, изглеждаше зачервен и едва се държеше на краката си.
— Милорд, страшно сме притеснени от създалото се положение. Не си спомням някога да е върлувал толкова тежък грип. Само шепа хора не сме повалени от него — дрезгаво рече той.
— Разбирам, но по-добре и вие си легнете, преди грипът да е съборил и вас, Фарнсуърт.
— Не се безпокойте за мен, милорд. Нищо ми няма.
— Сигурно сте повикали доктора?
— Да, милорд. Мистър Мейтс твърди, че някои от слугите са доста зле. Настоява всички болни да останат на легло, защото високата температура е опасна за сърцето. Само няколко души не сме заразени — старият Фредерик, Майк и две прислужници. Фредерик се грижи сам за конете, тъй като оставих Майк да наглежда болните.
— Майк? Това да не е момчето, което без малко щяхме да смачкаме преди няколко седмици? Май още не е изнесъл къщата под носа ни?
— Съвсем не, милорд. Двамата с мисис Формби сме страшно доволни от работата на момчето. Работи с желание и освен това се оказа много полезен в конюшнята. Той е доста удачно допълнение към прислугата, милорд — поне засега. — Фарнсуърт винаги си оставяше отворена вратичка.
— Доволен съм да го чуя. Може би най-добрият начин да намериш добри слуги в днешно време е да ги връхлетиш на пътя и да ги прибереш вкъщи в безсъзнание. Ще запомня това. Е, какво ще правим с всички тези болни? Склонен съм да доведа няколко слуги от имението, за да се грижат за болните тук.
— С доктора обсъдихме този въпрос, милорд. Той е категоричен, че е по-добре да не разнасяме болестта вън от къщата. Добре е, че бяхте в провинцията, иначе и вие можеше сега да сте болен.
— О, скоро ще дойде и моят ред, Фарнсуърт. Грипната епидемия е обхванала цял Лондон, не съм ли прав? Обикновено не се разболявам тежко, тъй че не се притеснявам. И бездруго няма да ми се размине. Най-лошото е, че пуснах Брукс да замине на север да посети болната си майка. Не й остава много време на жената и той искаше да се прости с нея. Май ще се наложи сам да се обслужвам. Най-вероятно ще заприличам на самия дявол за няколко седмици, а, Фарнсуърт?
— Не бих искал дори да си го помисля, милорд. Аз ще ви обслужвам. Бях личен прислужник на дядо ви през последните няколко години от живота му, преди вие да се родите. Мисля, че ще се справя, милорд, макар в пералнята да са останали малко хора.
— Уверен съм, че ще се справим, макар да не горя от желание да готвя. Сигурно и готвачката е болна?
— Боя се, че е така, милорд. Много е болна. Кухненският персонал също е на легло.
— Може би е по-добре през следващите две седмици да вечерям в моя клуб. Така ще ви спестя необходимостта да готвите разни сложни ястия за мен и ще имате повече време да приготвяте топъл бульон за нашите повалени войници. Няма да каня никакви гости. Смятах да се върна обратно в имението, но се опасявам да не им пренеса заразата. Освен това имам да свърша няколко важни неща в града през следващите седмици. Ще се опитаме да я караме някак, Фарнсуърт. Предполагам, че нещата ще се нормализират в рамките на една-две седмици.
— Много сте добър, милорд. Ще се постараем да ви създадем необходимите удобства.
Фарнсуърт не изглеждаше вече зачервен. Беше станал бял като платно и Радфорд забеляза, че се държи за облегалката на един стол, за да не падне — нещо много необичайно за строгия прислужник.
— Най-добре е да отидеш да си починеш, човече. В момента не се нуждая от нищо. Самият аз смятам да подремна малко, преди да изляза тази вечер.
— Благодаря ви, милорд, много сте мил, но първо ще навестя болните по стаите им. Извинете, милорд.
Фарнсуърт се обърна с голямо достойнство, направи три крачки и рухна на земята.
Графът остана като втрещен за миг, но после въздъхна и дръпна звънеца за кухнята, чудейки се кой ще се отзове — ако изобщо беше останал здрав човек. Хич не му се искаше да носи прислужника три етажа нагоре, но нямаше друг избор. Очертаваше се интересна седмица. Радфорд взе възглавничката от стола и подпря с нея главата на Фарнсуърт. Домакинът изстена, но явно беше в безсъзнание. Челото му гореше.
Само след миг едно лице надникна през отворената врата. Радфорд го мярна с крайчеца на окото си, докато се навеждаше над припадналия мъж.
— Влизай, който и да си ти. Имам нужда от помощ. — Радфорд вдигна погледа си и видя едно момче, което смаяно гледаше Фарнсуърт. — Ааа, предполагам, че ти си Майк — подсмихна се графът. — Спомняш ли си последната ни среща? Май не беше в по-добра форма, отколкото е горкият Фарнсуърт сега. Надявам се, че нашата злополучна среща не ти е нанесла неизлечими рани.
— Н-не, милорд. Главоболието ми мина веднага, благодаря, милорд — заеквайки, обясни Мод и изведнъж й се прииска подът да се отвори, за да я погълне.
Срещата й с графа беше неизбежна. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи да играе този маскарад с надеждата, че съдбата ще е благосклонна към нея. Тя заби поглед в килима и се опита да не трепери.
— Смяташ ли, че можеш да ми помогнеш да качим Фарнсуърт горе? Боя се, че горкият човечец е доста по-зле, отколкото му се иска да признае.
— Да, милорд. И аз се опасявах от това. Той работеше почти без почивка — гледаше болните, готвеше и вършеше всякаква друга работа.
— Да, предполагам, че слугите, които все още се държите на крака, сте вършили доста извънредна работа през последните няколко дни. Мислиш ли, че ще можеш да удържиш краката му, докато го носим? Стаята му е доста далеч, тъй че никак няма да ни е лесно да го занесем до нея.
— Ще се справя, милорд.
Мод се наведе и внимателно вдигна краката на домакина, без да откъсва очи от земята. Радваше се, че не й се налага да гледа графа в очите, докато изкачват стълбите с товара си.
— Искрено се надявам добрият стар Фарнсуърт да не се събуди, преди да стигнем до неговата стая. Ще издъхне на място, ако се види в тази непристойна поза.
Мод не можа да сдържи усмивката си. Когато стигнаха до централното стълбище, тя започна да се опасява, че няма да издържи дълго.
— Ти ще вървиш отпред, Майк. Така по-голяма част от тежестта ще падне върху мен.
— Добре, милорд. Засега съм добре.
Изкачването й се стори страшно дълго. Когато стигнаха колоната в началото на етажа, на който живееше прислугата, Мод имаше чувството, че ръцете й ще се откачат всеки момент.
— Стегни се, момче. Остана още малко.
Пухтейки от изтощение, Мод и графът спряха пред стаята на Фарнсуърт. Мод пусна единия крак на стареца, за да натисне бравата. Имаше късмет, че вратата не беше заключена. Двамата с графа се озоваха в просторна стая, обзаведена скромно, но с вкус — едно доста приятно местенце, в което Фарнсуърт можеше да прекарва малкото си свободно време.
— Ще го сложим на леглото, а после ще ми помогнеш да го съблечем.
Мод беше като попарена с вряла вода. Приближиха се до покритото с балдахин легло и внимателно поставиха Фарнсуърт върху покривката. Слугата се размърда леко и изстена.
— Поне мисис Формби да беше здрава, Майк. Малко съм притеснен. Целият гори. Усещаш ли?
Радфорд отстъпи назад и Мод сложи ръка на бузата на припадналия.
— Да, милорд, много е зле. Доста от слугите бяха в такова състояние преди няколко дни, но вече са по-добре. Най-важното нещо е да му слагаме студени компреси. Ще налея малко вода в легена и ще се опитам да му смъкна температурата.
Мод отиде до умивалника, докато Радфорд разхлаби вратовръзката на Фарнсуърт и колосания нагръдник на ризата му. Беше притеснена за домакина — той имаше доста висока температура, а беше възрастен човек. Държеше се много мило с нея и през последните няколко дни двамата се бяха сближили още повече, докато тичаха нагоре-надолу с кани с вода и се опитваха да нахранят неколцината болни с бульон. Самите те дремваха съвсем за малко, за да не се струпа много работа на останалите здрави слуги. Фарнсуърт не се държеше високомерно с Мод, което беше много необичайно за отношенията между домакин и най-обикновен слуга. Двете все още здрави прислужници шетаха в кухнята и макар техният бульон да не можеше да се сравнява с този на готвачката, поне беше топъл и хранителен. Къщата изглеждаше така, сякаш беше паднала бомба, но Найгъл Фарнсуърт и Мод Ромни се разбираха чудесно, ако се изключи озадачеността на стареца по повод истинската самоличност на Мод.
— Да, милорд, открийте гърдите му. Извинете, може ли да седна тук.
Загрижеността на Мод за състоянието на мистър Фарнсуърт измести на заден план страха, че графът може да я познае. Тя седна на ръба на леглото, остави легенчето с водата на нощното шкафче и започна да прави студени компреси на припадналия мъж. Тялото му гореше и Мод упорито бършеше гърдите, челото, ръцете и китките на болния домакин, без да забелязва нищо около себе си.
Граф Радфорд безшумно смъкна панталона на стареца, който остана само по кюлоти. После покри безчувствения Фарнсуърт с едно одеяло и внимателно свали ризата и потника му.
— Как мислиш, може ли да му дадем нещо за пиене?
— Да, добре е да пийне малко вода. Не много, само няколко глътки. — Мод осъзна, че беше забравила обръщението „милорд“, но пропускът й не бе забелязан от графа.
— Ей сега ще донеса малко прясна вода. Не знаем кога за последен път е сменил водата в каната. — Радфорд взе каната и излезе от стаята.
След малко графът се върна с водата и с две чисти чаши. Наля малко в едната и я поднесе до парещите устни на Фарнсуърт.
— Хайде, човече, опитай се да пийнеш малко, само една глътка, точно така.
Мод се дръпна назад и се загледа в графа, който внимателно придума болния да поеме няколко глътки в пресъхналото си гърло.
— Не предполагах, че положението е толкова тежко. Трябваше да се върна по-рано — едва чуто прошепна графът.
— Грипът ни връхлетя само преди два дни, милорд — един имаше температура, друг кашляше и изведнъж всички останаха на легло. Нямаше как да ви известим. Повечето хора в града са болни. Освен това, ако се бяхте върнали по-рано, и вие щяхте да се заразите.
Мод замълча, но само миг след това възкликна:
— Но, милорд, моля ви, веднага излезте! Идете в стаята си и стойте там. Сам ще се погрижа за мистър Фарнсуърт, после ще навестя и останалите. Умолявам ви, милорд, сам мога да се справя, а вие не трябва да се излагате на опасност от зараза.
Мод настоятелно го побутна да излезе, без да съобрази, че никак не подобава на един слуга да докосва благородник.
Това обаче се стори забавно на Радфорд. Не беше свикнал хлапаци, прибрани от калта, да го гонят от стаите в собствената му къща.
— Късно е, момче. Вече сигурно съм заразен. А ти как така успя да се предпазиш?
— Амиии… само преди месец грипът се появи в къщата, където работех, милорд. Мен също ме хвана, но не бях толкова зле. Сигурно това ме спаси от грипа сега.
— Това е голям късмет за моя дом, не мислиш ли? Много сме ти задължени за това, че си кален. — Радфорд се усмихна на момчето, което изчервено извърна погледа си към домакина.
— Мистър Фарнсуърт вече не гори толкова силно и диша по-леко, милорд.
Старецът наистина изглеждаше по-добре и дишането му се бе нормализирало.
— Сега мога да си отдъхна малко. Фарнсуърт е движел нещата в къщата още преди да се появя на бял свят. Не бих могъл да се справя без него. Все пак, Майк, няма да се вслушам в твоя съвет да се оттегля в стаята си. Безпокоя се за болните слуги. Ти ги наобиколи, а аз ще остана с Фарнсуърт. Слугите може да се притеснят, ако ме видят, надвесен над леглата им.
Мод се засмя при тези негови думи.
— Представям си как ще се притесни общата прислужница, ако й се наложи да ви помоли да й подадете нощното гърне: „Милорд, бихте ли…“. — Мод изимитира евентуалното изражение на прислужницата, за да разсмее графа. — Заповядайте, милорд. — Тя му подаде гъбата. — Бихте ли се погрижили за него, докато наобиколя останалите болни?
— Добре. Но после се върни, за да ми кажеш как са.
Радфорд се зае с болния и Мод тихичко се измъкна от стаята.
Щом излезе в коридора, тя с облекчение въздъхна. „Той ме гледаше право в лицето и изобщо не се усъмни в самоличността ми. Вероятно не си спомня за мис Мод Ромни. Може би няма да се сети коя съм дори да застана пред него и да му кажа истината.“ Неизвестно защо, Мод изпита леко разочарование при тази мисъл. Все пак беше преминала още едно изпитание, а тайната й все още не бе разкрита, макар това да не можеше да продължава вечно.
Мод прогони на заден план досадната мисъл за бъдещето си, когато тихичко почука на вратата на мисис Формби. Превъзбудена от силната треска, предната нощ горката жена бе настоявала да поеме задълженията си. Докторът се бе видял принуден да й даде успокоително, за да я възпре да стане от леглото.
След като не чу никакъв отговор на почукването си, Мод леко открехна вратата и надзърна в стаята. Разтопеният восък от свещта капеше в свещника и мисис Формби явно спеше. Когато се приближи до нея, Мод видя, че дишането й е нормално. Пипна челото на възрастната жена и с радост откри, че температурата бе понамаляла, макар да не беше спаднала напълно. Девойката реши да не й прави студени компреси, но вместо това, сложи една чаша с прясна вода на нощното шкафче на мисис Формби, в случай че тя се събуди ожадняла. Внимателно оправи завивките на леглото и с усмивка си помисли, че дори и в безсъзнание, мисис Формби би предпочела да спи в оправено легло. После на пръсти излезе от стаята и продължи обиколката си.
След около час Мод се върна пред вратата на мистър Фарнсуърт с разтуптяно сърце. Обзета от притеснение да не бъде разпозната този път, Мод се спря за малко и опита да успокои чувствата си. После хвана кръглата дръжка на вратата и забеляза, че ръката й трепери. Но нямаше избор — трябваше да се върне при графа, независимо от съществуващата опасност да бъде изобличена в лъжа. Почука на вратата и зачака отговора на Радфорд.
— Влез, Майк. — Графът погледна влизащото момче, след което кимна в посока към Фарнсуърт: — Спрях да му правя компреси. Стори ми се, че температурата му спадна, а не ми се искаше да го простудя. Как са другите болни?
— Както очаквахме, милорд. Някои се чувстват по-добре. Младите се оправят по-бързо. Неколцина са будни в леглата си, но знаете ли, всички се оплакват от силно главоболие.
— Това е нормално след висока температура. Не можем да очакваме от тях да се оправят толкова бързо. Доколкото разбрах, мистър Мейтс настоява да останат няколко дни на легло, тъй като имало опасност от сърдечни увреждания.
— Ще се наложи да вържете мисис Формби за леглото, милорд. Щом се почувства по-добре, нищо няма да може да я спре да стане. Едва не полудя, когато докторът й нареди да не мърда от леглото.
Радфорд се засмя с глас.
— Обзалагам се, че ще се нахвърли като лъвица върху нас, само и само да я пуснем. Не си спомням някога да е искала почивен ден. Сигурно не може да понесе мисълта друг човек да се разпорежда в къщата.
— Щеше да се притесни много, ако знаеше кой я замества в момента — шепа души от най-нискостоящите слуги. — Двамата се засмяха. — И трябва да призная, милорд, че от два дни не сме бърсали праха в къщата. Надявам се това да не дразни много Ваша Светлост.
— Уверявам те, че даже не съм го забелязал. Но се притеснявам какво ще ядем. Казах на Фарнсуърт, че до края на седмицата ще вечерям в клуба, но специално тази вечер предпочитам да остана вкъщи, за да наглеждам болните.
— Ако Ваша Светлост желае, в момента варим чудесен говежди бульон. С малко сиренце и хляб ще стане много вкусен. — Мод се подсмихна, тъй като предполагаше, че графът никога през живота си не бе вечерял бульон с комат хляб и сирене. — Да наредя ли масата в трапезарията, милорд?
— За бога, не! Не бих могъл да усетя истинския вкус на храната в такава строга обстановка. Мисля да хапна в кухнята, но първо трябва да свърша някои неща. Бих искал да поговоря с Фредерик, за да разбера как се справя в конюшнята.
Мод помръкна.
— Малко съм притеснен за него, милорд. Изглежда здрав, но е твърде стар, за да се нагърби с целия тежък труд по конете. Бързо се изморява.
— В такъв случай няма да губя повече време в приказки. — Графът скочи от леглото и нежно погледна Фарнсуърт. — Оставям го в твоите опитни ръце, Майк. Ако ти потрябвам, ще ме намериш в конюшнята.
Графът излезе и Мод го изпрати с умислен поглед. Може би вече не трябваше да се безпокои, че той ще я познае. Радфорд, изглежда, изобщо не се съмняваше в нейната самоличност. В такъв случай би могла да си поотдъхне и да насочи вниманието си към следващия решителен ход. Отлично съзнаваше, че не може цял живот да се представя за Майк. Колкото и да й харесваше свободата, на която се радваха мъжете, не можеше този маскарад да продължи дълго. Независимо че в дома на графа я приемаха и ценяха, не можеше изведнъж да се превърне в жена пред очите им. Освен това какво щеше да върши като домашна прислужница? Нямаше никакво желание да започне работа като обща прислужница или — още по-лошо — като миячка в кухнята. Ако трябваше да бъде слугиня, Мод предпочиташе да се грижи за конете, а това беше недопустимо за една жена.
Неспокойно прокара ръка през късите си кестеняви къдрици. Винаги се стигаше до това: беше възпитана единствено как да стопанисва дома на някой благородник или да бъде неомъжена господарка на самата себе си. Не можеше да се върне в собствения си дом, тъй като тогава трябваше или да се омъжи за Джон, или да гледа как под носа й продават имението, за да разплатят дълговете й към Клер. Всъщност предпочиташе да рине тор в конюшнята на графа. Не можеше да се представя за Мод Ромни. Без имението и без подкрепата на роднините си тя беше кръгла нула. Не можеше да си позволи да очерни името Ромни, оставяйки се на благоволението на някое съседно семейство, а тя познаваше единствено хората, които живееха в непосредствена близост до Ромни Манор.
Мод отново съжали, че не умее да бродира. Когато двете с Амелия бяха по-малки, тя не обръщаше никакво внимание на уроците по бродерия. Ако владееше шев и малко френски, както и ако рисуваше сносно акварел и умееше да изсвири вярно няколко мелодии на пиано, би могла да си намери работа като гувернантка, макар тази идея изобщо да не я привличаше. За съжаление знаеше единствено как да се грижи за конете, но само като момче можеше да върши тази работа.
Мод въздъхна тежко. Колкото и често да си мислеше за това, все се въртеше в един затворен кръг.
— Майк? — От леглото долетя тих, едва доловим шепот.
— Да, сър, тук съм. Искате ли малко вода?
— Да, моля — дрезгаво промълви Фарнсуърт.
Тя леко повдигна главата му и поднесе чашата с вода до пресъхналите му устни.
— Ами графът, кой се грижи за него? — прошепна той, след като отпи няколко глътки вода.
— Справяме се чудесно, сър, не се безпокойте. Успяваме да се грижим и за графа. — Излъга, тъй като не посмя да каже на болния домакин истината за граф Радфорд.
— Добре, момче, добре. Ще стана след половин час, нека си почина малко. — Затвори очи.
— Да, сър. Почивайте сега. Ние ще се погрижим за всичко.
Мод приглади назад оредялата и посивяла коса на Фарнсуърт. Беше твърде стар и надали щеше да преживее един тежък грип. На всяка цена трябваше да го задържат на легло. Може би с двете здрави прислужници трябваше да стоят на смени при него, за да са сигурни, че няма да стане.
Мод се изправи и тихомълком излезе от стаята, отбелязвайки със задоволство, че Фарнсуърт не я усети. Надяваше се домакинът да поспи няколко часа. Слезе по стълбите с намерението да отиде в кухнята, за да види дали вечерята на графа е готова. За своя изненада, тя намери кухненската помощничка задрямала в люлеещия се стол до печката, а от графа нямаше и следа. Домиля й да събуди уморената девойка и тихичко се измъкна през задната врата, водеща към конюшнята.
Мод никога нямаше да забрави гледката, която се откри пред очите й. С навити до лакти ръкави, Едуард Алмсуърт беше нагазил до глезените в оборски тор. Хванал в ръце лопата, пълна с конски изпражнения, той с широка усмивка посрещна Мод.
— Ако ти е мил животът, няма да споменаваш за това на прислугата или още по-лошо — на слугите на съседите, Майк. Не искам да се превърна в посмешището на Лондон.
— Не бих и помислил да го сторя, милорд. — Мод не можа да се сдържи и добави: — Но само ако се споразумеем на известна промяна на надницата ми. Да кажем, десетократно увеличение? — Тя се засмя дяволито и побягна назад, когато графът се престори, че хвърля пълната лопата към нея.
— Какво ще кажеш, ако вместо това те заровя до шията в конски тор, лудетино?
— При това положение нямам друг избор, милорд. Между другото къде е Фредерик? Има само две възможности — да е заспал дълбоко или да е умрял. Иначе нямаше да ви позволи да ринете тор в обора. Дайте ми лопатата, милорд. Мистър Фарнсуърт и мисис Формби ще ми одерат кожата, ако разберат, че съм ви позволил да правите това. — Мод подканващо протегна ръка към него, без да усеща повелителната нотка и гласа си.
Радфорд отметна глава назад, заливайки се от смях.
— Трябва да се оплача на мисис Формби, че нямаш никакви обноски, момче. Ужасен съм от начина, по който се отнасяш с господаря си. Добре, можеш да ми помогнеш, но вземи другата лопата и започвай. Колкото по-бързо свършим, толкова по-скоро ще се заемем с вкусната си вечеря.
Мод се усмихна и грабна лопатата.
Граф Радфорд и Мод започнаха да ринат тор в нощта, като от време на време се състезаваха кой ще хвърли съдържанието на лопатите по-далеч. По-добре, че Брукс не е тук, помисли си графът. Ужасното състояние на ботушите му в момента щеше да предизвика оставката на личния му прислужник.