Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deception at Midnight, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Виктория Петрова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 54 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Sianaa (2011)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Кори Макфаден. Среднощна заблуда
Американска. Първо издание
ИК „Хермес“, Пловдив, 1994
Редактор: Валентин Георгиев
Коректор: Недялка Георгиева
Художник: Борис Стоилов
ISBN: 954-459-159-1
История
- — Добавяне
Шестнадесета глава
Мод се премести обратно в малката таванска стаичка, където бе живяла, преди да стане камериер на графа. По думите на Радфорд, тя беше „поставена под карантина“. Но Мод се чувстваше повече като затворничка, тъй като вратата беше заключена.
След като графът я остави в таванската стаичка, мисис Формби пристигна намръщена и мълчалива, придружена от две прислужници, които донесоха поднос с храна и вода за къпане. Преди това бяха извадили от килера в дъното на коридора бакърената вана, която се използваше от цялата прислуга, и я бяха внесли в стаичката. Мод нямаше търпение да измие мръсното усещане, останало от допира й с тялото на Том. Беше благодарна, че не бе успял да й стори нищо повече.
Мисис Формби освободи прислужниците, после все така начумерено помогна на Мод да се съблече. Икономката внимателно свали превръзката на раната й, отбелязвайки с облекчение, че няма следи от прясна кръв и инфекция. Тя направи нова превръзка с чист бинт, след което нареди на Мод да се изкъпе, и излезе от стаята.
Сега Мод седеше във ваната, като внимаваше да не намокри превръзката, наслаждавайки се на топлата вода и мекия сапун с аромат на люляк, оставен без никакви обяснения заедно с ваната. Тя се подсмихна вътрешно, когато насапуниса с него изтривалката за къпане. Досега винаги бе използвала миризливия сапун от луга, отпускан на прислугата, който можеше да смъкне кожата на човек. Изглежда, мисис Формби не й беше много ядосана, щом я глезеше така.
От блюдото на подноса, захлупено с капак, се носеше апетитна миризма. Бяха й взели дрехите, без да й оставят чисто облекло. Една от нейните мъжки ризи за спане беше преметната върху облегалката на стола. Предположи, че трябваше да я облече и да чака графът да реши какво ще прави с нея.
Без съмнение Едуард беше бесен. Но тя също беше ядосана. Наистина бе отишла в дома на херцога пряко волята на графа, но само глупак не би разбрал, че е направила това за негово добро. Друг въпрос беше, че нещата се развиха по този неблагоприятен начин. Но не рискуваха ли двамата еднакво? Том нямаше да се спре пред нищо, за да убие Радфорд. Лакеят можеше да го стори в къщата и после да изнесе трупа оттам, инсценирайки уличен обир, без никой да разбере истината. Очевидно херцогът искаше Радфорд мъртъв — беше доказал това предната вечер. Графът щеше да бъде много лесна мишена, ако се бе появил на входната врата, настоявайки да се срещне със Сомсби. Все пак Мод беше постъпила добре, че първо се бе промъкнала при слугите, за да разбере нещо от тях. Просто не й бе провървяло. Защо графът не можеше да проумее, че тя просто се бе опитала да му помогне?
Водата изстина и Мод с неохота излезе от ваната. От лявата си страна усещаше тъпа болка. Топлата пара от водата беше успокоила раната й, но не бе смекчила яда й. Нахлузи презглава чистата риза за спане и седна на леглото с подноса в скута си. Говеждата яхния беше топла и вкусна, но Мод усещаше единствено гнева си.
Радфорд се връщаше вкъщи с каретата си, разкъсван от противоречиви чувства. Ядът все още не го бе напуснал. Не можеше да заличи от съзнанието си образа на злодея, посегнал на неговата красива „палавница“ и злорадстващ над писъците й. Още в първия момент графът бе решил да види сметката на този мъж. Но защо Моли не бе зачела желанието му? Какво идиотско хрумване я беше подтикнало да избяга от убежището, което й бе предложил в стаята си, и да се изложи на опасността да бъде изнасилена и убита — завършек, до който неминуемо щеше да се стигне, ако се бе забавил над закуската си? Умът му не можеше да побере причините за постъпката й.
Въпреки гнева си граф Радфорд с радост мислеше за уютното гнезденце, което бе решил да създаде за любимата си, както и за красивите бижута и ефирните премени, с които смяташе да я отрупа, за да я накара да се усмихне. Сигурно имаше начин да я укроти, да обуздае твърдоглавието, което й пречеше да се вслушва в съветите му и я подтикваше да действа на своя глава. Можеха да прекарват чудесно времето си заедно, стига тя да се държеше като нежна девойка, каквато всъщност беше. Поведението й навярно се дължи на произхода й, помисли си графът. Никоя възпитана млада дама не би посмяла да излезе навън без цяла свита от придружителки и прислужници, които да я пазят. Добре, с усмивка си помисли Едуард, той ще я научи на добри обноски. В бъдеще няма да й се налага да разчита единствено на себе си.
Дълбоко в съзнанието му пробягна мисълта, че тя умее да се справя добре със затрудненията. Но Едуард искаше да забрави лъжите й — маскарадът и животът й като слугиня бяха отминали. Адвокатите му вече уреждаха въпроса. Тя беше намерила своя покровител.
С добродушна усмивка граф Радфорд слезе от каретата пред главния вход на своята градска къща.
— Мартин, предай на мисис Формби, че ще я чакам в библиотеката — заръча той на главния си лакей, който все още заместваше иконома Фарнсуърт, изпратен в имението в провинцията, за да се възстанови след болестта си. Всъщност възрастният иконом беше доста отслабнал и графът се съмняваше дали изобщо щеше да се върне в Лондон.
Радфорд бе принудил Фарнсуърт да се съгласи да замине, макар старецът никак да не желаеше да зареже работата си, и го бе настанил в една къщичка в голямото си имение извън Лондон. Тя се намираше далеч от главната сграда, тъй като тамошният иконом, който беше възрастен и властен колкото Фарнсуърт, не позволяваше на никой да се бърка в ръководенето на домакинството. Слугите разправяха, че двамата непрекъснато се препирали, но вечер се сдушвали като разбойници и чак до ранни зори играели карти до огнището в малката къщичка.
Радфорд тъкмо беше влязъл в библиотеката, когато мисис Формби се появи.
— Е, как е нашата млада дама, мисис Формби? Да не би да е вързала чаршафите си на прозореца на таванската стаичка и да се е спуснала по тях?
В първия момент мисис Формби се разтревожи, тъй като й хрумна, че момичето е способно на такъв „подвиг“.
— Когато наминах да я нагледам, тя лежеше мирно и кротко в леглото си, милорд. Добре си хапна на обяд и не се оплака от болки в раната.
— Това е добре. В такъв случай може би ще издържи да поседи известно време в една поза, докато я закарам на друго място. Не мога да дишам спокойно, докато е тук. Прислугата е прекалено привързана към Майк, за да се задържи доста време настрана от него.
— Да, милорд — съгласи се мисис Формби. — Слугите от кухнята възнамеряват да занесат най-различни вкуснотии на Майк, за да облекчат оздравяването му. Наложи се да повиша тон, за да ги убедя, че никой няма право да влиза там. Нареждане на доктора.
— В интерес на истината — засмя се графът, — „докторът“ предписа на Майк да си почине няколко седмици извън града. Надявам се да успея да изведа момичето оттук тази вечер, след като всички се оттеглят да спят. Уредих едно местенце, където може да остане, докато я настаня някъде за постоянно. — Графът замълча, тъй като не желаеше мисис Формби да се досети за намеренията му относно девойката.
— Простете за нахалството ми, милорд, но научихте ли нещо за произхода на това момиче и за причината за този нелеп маскарад?
— Достатъчно, за да задоволя любопитството си, мисис Формби. Изглежда, била е доста малтретирана от предишните си господари и е избягала, предрешена като момче, за да се предпази от задиряния по пътя. Това, че едва не я прегазих с каретата си, беше пълна случайност, която я принуди да продължава да се представя за момче. Трябва да признаете, че се справи доста добре и успя да заблуди всички ни. Историята й ми се струва правдоподобна, а и тя не ни е дала повод да се съмняваме в добрите й намерения. Всъщност — добави, след като забеляза колебанието, изписано на лицето й — сигурно си спомняте, че тя се грижеше за моите копчета за ръкавели, а аз още не съм открил да липсва нещо, при все че всички са от злато и струват цяло състояние.
Категоричният тон на графа не търпеше никакво противоречие. Мисис Формби единствено се надяваше, че господарят й не е станал жертва на хитра интригантка в лицето на Моли. Икономката беше напълно объркана. Момчета се превръщаха в момичета пред очите й, а Радфорд се занимаваше часове наред със съдбата на една прислужница, която бе намерил на пътя. Господарят й имаше прекалено добро сърце и тя искрено се надяваше тази Моли да не злоупотреби отново с доверието му. Въпреки всичко той беше прав, че момичето се бе проявило като съвестен камериер. Бе се грижила съвсем сама за целия дом по време на грипната епидемия, а тогава не се бе случило нищо нередно.
— Ще можете ли да намерите някоя подходяща дреха за нея тази вечер? — попита той. — Нещо семпло. Когато стигнем там, ще й дадат хубави дрехи. Искам поне сега да се появи на новото място, облечена като порядъчна жена.
— Да, милорд, ще й дам една рокля от гардероба на прислужниците — отговори мисис Формби и шепнешком добави: — Надявам се да се съгласи да я облече.
— Ще я облече, разбира се, освен ако не иска аз да го сторя вместо нея… — Изведнъж Радфорд млъкна, сконфузен от мислите, които витаеха в главата му, и от смаяното изражение на мисис Формби. Затова предпочете да не говори повече по въпроса. — Ще й трябва и едно боне — вяло добави той. — Би изглеждала странно без шапка, не мислите ли?
— Да, милорд.
Устните на мисис Формби се извиха едва забележимо, но в очите й пробягна усмивка, която накара графа да си отдъхне.
— Това е добре. Предайте на Мартин, че адвокатите ми ще му се обадят днес по някое време. Смятам да изляза през останалата част от следобеда. Трябва да се погрижа за някои неща. Сам ще закарам момичето вечерта. Кажете на Мартин да ми приготви една чанта с бельо и тоалетни принадлежности за през нощта. Да не забравя — няма да вечерям тук. Всъщност може би ще отсъствам до късно от къщи.
— Добре, милорд.
Мисис Формби беше готова да даде месечната си заплата, за да разбере къде щеше да се настани момичето. Предположи, че графът бе уговорил някой свой приятел да я вземе за прислужница в дома си. Икономката се надяваше девойката да спазва присъщото за една дама благоприличие.
— О, мисис Формби, щях да забравя. Бихте ли ми потърсили нов камериер? Мисля, че настоящият ми камериер не може да изпълнява задълженията си.
Радфорд се усмихна. Възрастната жена не можа да се сдържи и също му се усмихна.
Беше минало полунощ. Къщата беше потънала в мрак и тишина. Мартин отвори вратата на граф Радфорд, който самодоволно и нетърпеливо влезе вътре. Всичко беше готово. „Пийбоди и Пийбоди“ — адвокати на рода Радфорд от дълги години — се бяха престарали. Бяха открили красива къща, обзаведена с вкус, която се даваше под наем от някакъв богат възрастен баронет, избягал от Лондон по време на епидемията, без да има намерението да се върне скоро в града. Той беше оставил на разположение малък персонал и къщата светеше от чистота. Графът бе наредил да сложат навсякъде добре подрязани екзотични цветя, а в господарската баня бяха окачени прозрачни и ефирни пеньоари, които щяха да придадат още по-изкусителен вид на Моли.
Като по сценарий Бела се бе нацупила и разплакала, но зад сълзите й не се криеха искрени чувства. Графът я бе извел на великолепна вечеря, за да й обясни, че бе дошло времето да се разделят. Все пак очите й бяха блеснали доволно при вида на кадифената кутия, която Радфорд бе поставил пред нея, а сълзите й бяха секнали напълно, след като графът беше показал подаръка си — една прекрасна диамантена огърлица с медальон от аленочервен рубин.
Раздялата с Бела се оказа лесна задача, помисли си Едуард, докато Мартин сваляше палтото и ръкавиците му. Но сега му предстоеше да влезе в „леговището на лъва“.
— Ще постоя още малко, Мартин, но ти можеш да си лягаш. Няма да се нуждая повече от помощта ти. — С нетърпение очакваше това тайно промъкване в собствения му дом да свърши по-скоро — чувстваше се като лош ученик, който е сложил крастава жаба в джоба си.
— Добре, милорд.
Мартин веднага долови категоричната нотка в гласа на господаря си. В края на краищата графът беше красив млад мъж и изтънчен ухажор, затова бе напълно естествено тайно да води в дома си млади дами. Мартин знаеше прекрасно, че не беше негова работа да се меси в живота на господаря си. Ето защо той изчезна начаса, както би сторил всеки добър иконом.
Радфорд застана до камината и започна да топли ръцете си на огъня, очаквайки мисис Формби да се появи, както се бяха разбрали. Въпреки че изгаряше от желание да види Моли, той се боеше да се качи при нея. Как щеше да го посрещне тя? Сутринта си бяха разменили доста остри думи, тъй като го бе извадила от равновесие с твърдоглавието си.
Но гневът го беше напуснал и в съзнанието му се въртеше споменът за нейното прелестно голо тяло, на което се бе наслаждавал предната вечер. Радфорд предполагаше, че ледът помежду им ще се стопи, когато й покаже какво бе сторил за нея. Моли щеше да бъде неговата глезена метреса. Щеше да удовлетворява всяко нейно желание в замяна на любовта й.
Изведнъж графът чу, че вратата се отвори и затвори тихо зад гърба му. Когато се обърна, пред него стоеше мисис Формби, гордо изправена както винаги, но в изражението й се четеше известна тревога, която подсказваше, че нещо не е наред.
— Е? — Графът подканващо повдигна едната си вежда.
— Милорд… — колебливо рече икономката.
Това вече е доста красноречиво, мрачно си помисли графът.
— Да?
— Тя не е… много… кротка, милорд. Страшно е ядосана. Не мога да проумея защо това момиче е толкова ядосано на Ваша Светлост. — Мисис Формби изсумтя възмутено. — Облече дрехите, които й дадох, и събра нещата си, но ми се струва, че може да направи сцена. Просто не можем да… — Мисис Формби чупеше ръце от силно вълнение.
Радфорд въздъхна вътрешно. Кога най-после това момиче щеше да прави това, което й се кажеше?
— Благодаря ви, мисис Формби. Ще успеете ли да я доведете тук без много шум? Не смея да се кача на тавана, защото може да се скараме и да привлечем вниманието на прислугата там. Всички ли си легнаха?
— Мисля, че да, милорд. Всички лампи са угасени. — Мисис Формби едва се сдържаше да не избухне. Не можеше да понесе мисълта, че някаква млада прислужница представляваше заплаха за репутацията на граф Радфорд, който беше достатъчно снизходителен да й помогне.
— В такъв случай да приключим по-бързо с тази история. С нетърпение очаквам животът в този дом да се върне към нормалния си ритъм.
Икономката кимна рязко и излезе от стаята. Ако момичето знаеше какво е добро за нея, щеше да си кротува. На мисис Формби й беше дошло до гуша от нейните глупости.
Докато чакаше, граф Радфорд си наля силно бренди. Не можеше да проумее защо тръпнеше от вълнение като младоженец. Не се съмняваше, че ще успее да я убеди да се измъкнат от къщата тихомълком. Каретата ги очакваше и всичко беше готово. Моли щеше да скочи от радост и да го последва с охота или щеше да се нахвърли върху него като разярена котка. Едуард изпи чашата до дъно и си наля още питие.
Отново чу как вратата се отвори — този път по-шумно. Извърна се. Моли стоеше на прага на стаята, а намръщената мисис Формби я държеше за ръката като тъмничарка в затвор. В другата си ръка икономката носеше малка чанта и боне, които остави насред стаята. На лицето на момичето се четеше недоволство. Ако Радфорд не я беше виждал и преди да се муси така, щеше да се разсмее.
Тя беше облечена в най-обикновена сива рокля с накъдрена бяла якичка около врата. Отгоре беше наметнала пелерина за пътуване — удобна, топла и подобаващо тъмна. Под нея се показваха ниски черни ботушки. От шията надолу видът на Мод би зарадвал окото и на най-придирчивата икономка.
Косата правеше изключение. Около красивото й лице стърчаха червеникавокестеняви къдрици в една страшно необичайна прическа за жена. Косата, която беше впечатлила Едуард тъй силно, изглеждаше съвсем нелепо на тази строга прислужница. Трябваше да измисли правдоподобно обяснение за фризьорката на другия ден. Можеше да я излъже, че момичето е боледувало от някаква особена болест и косата й…
— Викали сте ме, милорд — рече Мод с леден глас.
— Да, така е. Мисис Формби — кимна той към икономката, — благодаря ви. Свободна сте.
Графът изчака икономката да излезе. Преди това възрастната жена стисна ръката на момичето, което я стрелна със своя гневен и предизвикателен поглед, без да обърне внимание на настойчивата молба в очите й. Икономката затвори вратата след себе си, оставяйки ги насаме.
Графът и Моли се вторачиха един в друг и Радфорд се опита да разбере дали е ядосана. Ако успееше да я успокои, докато стигнеха тайното си гнезденце, тя щеше да се отпусне в обятията му. За тази цел от него се искаше само да я утеши по някакъв начин, макар че в края на краищата той трябваше да е по-вбесеният от двамата.
— Би ли ми казала за какво, по дяволите, се сърдиш? — Думите се изплъзнаха от устата му, преди да усети, че този подход надали щеше да уталожи наранените й чувства.
— Как смееш да ме питаш за това? — изумено възнегодува Мод. — Как може да си толкова сляп?
— Откъде, по дяволите, мога да знам какви мисли се въртят в главата ти? — извика той, забравил напълно, че най-малко от всичко желаеше да вдига шум. — Вчера по това време дори не знаех, че си жена! Цял ден тичах насам-натам, за да се погрижа за теб!
— О, не се и съмнявам! А аз трябваше да стоя горе в стаята си като затворничка, без да имам право да поговоря с когото и да било, за да разбера какво става… след всичко, което се случи с мен…
— Много добре знаеш, че вината за случилото се е изцяло твоя! Бях ти заповядал изрично да не излизаш от стаята, да не ставаш от леглото! Ти дори ми даде честната си дума. И вместо това какво направи? Навлече отново тези ужасни мъжки дрехи и попадна точно в ада, за който те бях предупредил, че те очаква! Как може да си толкова глупава…
— Глупава! Значи мислиш, че съм глупава? Какво, за бога, смяташ, че щеше да направи с теб този мръсен убиец, ако се бе появил на вратата на херцога и бе поискал да се срещнеш с него? Щеше да ти предложи чай ли? Щом желаеш да говорим за глупостта, нека се опитаме да предположим къде щеше да захвърли трупа ти след половин час!
— Надценяваш способностите на този мръсник. Видя какво му се случи!
— Само защото успя да го изненадаш. Ако беше дошъл в къщата на херцога, както възнамеряваше, той щеше…
— Достатъчно! — изрева графът. — Не съм длъжен да давам обяснения на някаква си сополанка, неспособна да оцени закрилата, която й предлага един мъж. За бога, момиче, какви мъже познаваш, че не ми се доверяваш да се погрижа за безопасността и на двама ни!
Мод се умълча. В съзнанието й изплуваха образите на нейния беден невеж чичо и на дебелия и жесток Джон. Даже скъпият й баща беше починал, оставяйки я на благоволението на злобната й леля. Наистина нямаше причина да се довери на силата и добронамереността на мъжете!
Двамата помълчаха известно време, оглеждайки се зорко, сякаш се подготвяха за следващия удар.
— Тръгваме веднага — подкани я той със спокоен глас. — Каретата ни чака. Взе ли всичко необходимо?
— Къде отиваме? — Гласът й прозвуча безразлично.
— Ще останеш доволна. Нека бъде изненада. Не отиваме далеч, само на няколко пресечки оттук. — Той се опитваше да я примами. Не можеше да повярва на ушите си. През изминалия ден бе похарчил стотици лири и голяма част от времето си, за да зарадва тази прислужница, а ето че сега се налагаше да я убеждава да приеме благоволението му.
— Ще дойда с теб, но само защото не бих могла да издържа да остана повече и минута в тази къща, където всеки се отнася с мен като със затворничка и просякиня. — Мод взе бонето и багажа си и се изправи, а гневното и недоволно изражение не слизаше от лицето й.
Граф Радфорд гаврътна брендито си и остави чашата.
— Тогава нека тръгваме.
Хвана я под ръка, взе чантата й и двамата напуснаха стаята. Мод усещаше допира на топлата му длан, който я изгаряше през тънкия памучен ръкав на роклята й. Беше й приятно да чувства върху себе си неговата нежна и покровителствена ръка. Само ако можеше наистина да му се довери! Но в живота на Мод Ромни не бе имало такъв ангел-хранител. Тя излезе заедно с графа, осъзнавайки, че отново се бе оставила на течението.