Кори Макфаден
Среднощна заблуда (15)

Петнадесета глава

Мод се събуди рано призори. Беше сънувала родителите си. Беше чула смеха им и бе почувствала отново любовта, с която я бяха обграждали и предпазвали от злини. Но изведнъж неканена болка бе нахлула в сънищата й, въпреки безуспешните й опити да се абстрахира от нея и желанието й да остане пленница на съня си. За съжаление любовта и утехата постепенно бяха изместени от чувството на болка и безпокойство, което окончателно я разбуди.

Мод се сгуши в обятията на Едуард. Той все още спеше. Леглото беше топло и удобно, а копринените чаршафи — меки. Графът миришеше на гора, цигарен дим и сладникаво бренди. Това й се струваше тъй идилично и поетично. Искаше й се да умре от срам заради снощното си поведение.

Как бе допуснала това да се случи? Какво й беше станало, че му бе позволила да я милва, да я обладае, да я накара да забрави всичко, което й бе втълпено за доброто и злото? Беше усетила единствено пламенното му докосване, което бе изгорило всичките й сетива, превръщайки ги в пепел пред олтара на неудържимата й страст.

Трябваше да вини само себе си за тази бъркотия. Изведнъж се сети за ролята, изиграна от братовчед й Джон и допринесла за падението й. Все пак не можеше да подмине факта, че сама си бе изпросила това, че бе пожелала графа още първия път, когато го бе видяла да става от ваната. Освен това не беше проявила никакво колебание или съпротива, за да защити честта си. Напротив, без никакви задръжки се бе отдала на Едуард и до края на невеселия си живот щеше да плаща за своя грях.

Мод се сети за стъписването си, когато Амелия бе целунала графа страстно и продължително. В сравнение с нея Амелия беше истинска светица!

Усещаше болка в главата и в лявата половина на тялото си. Сърцето й се късаше при мисълта, че трябва да продължи живота си с нова лъжа, че отново й се налага да злоупотреби с доверието на добрия граф. Но каква друга възможност й оставаше? Абсолютно никаква. Мод Ромни си бе отишла завинаги и сега тя беше Моли Рамзи — ранена, бедна и омърсена, но жива и готова да работи за прехраната си. Положението й не бе по-лошо, но й се налагаше да се прости със свободата, на която се радваха мъжете в обществото, независимо от произхода си. Все пак беше неестествено и непосилно да се представя за момче през цялото време и рано или късно щеше да бъде разкрита, когато от нея щеше да се очаква да има брада и да говори с плътен глас.

Какво да прави? Въпреки нежеланието си да го признае, Радфорд беше прав за едно нещо — не можеше да остане повече тук. Беше абсурдно да си мисли, че персоналът ще я приеме като прислужница. Щеше да изгуби доверието на мисис Формби, а и останалата част от прислугата щеше да й създава проблеми, дори и да не я кореше и подиграваше. Не можеше да пренебрегне и най-голямата трудност — след като предната вечер бе разтворила обятията си за любовта на графа, всякаква възможност да остане в дома му отпадаше. Колкото и трудно да беше за жена с нейното възпитание и произход да приеме ролята на слугиня, тя не можеше да остане в тази къща с надеждата, че господарят ще й обръща внимание от време на време. Нямаше да издържи да стои безропотно с бърсалката за прах, докато неговите красиви богати дами се разхождат из дома му. Съзнаваше, че един ден ще настъпи моментът, в който ще се появи някое прелестно създание и сред кутии и куфари, пълни със скъпи бижута и феерични рокли, ще съобщи, че е новата лейди Радфорд. Това Мод нямаше да може да понесе.

Усети, че Едуард се размърда и сложи ръка върху гърдите й. Изчерви се, тъй като изведнъж осъзна, че той лежи гол до нея. Споменът за изминалата нощ нахлу в главата й. С вълнение си спомни ръцете му, които бяха обсипали тялото й с ласки, достигайки до най-интимните й места. Сякаш приел мислите й в съня си, той нежно погали гърдите й. Тялото му излъчваше силна възбуда, която започна да нахлува във вените й. Едуард закачливо я захапа по шията, след което я целуна. После седна в леглото. Утринната светлина придаваше златист блясък на топлите му очи.

— Добро утро, палавнице. Добре ли спа?

Графът не изчака отговора, а се наведе да целуне гърдите й, плъзгайки ръка надолу към корема й. Мод почувства отново лудия галоп на сърцето си и болезненото стягане в слабините си. Отблъсквайки Едуард с ръце, тя се дръпна назад, разкъсвана между страстта и чувството си за вина.

Радфорд я изгледа озадачено.

— Няма да ти причиня болка, лудетино. Обещавам ти, че ще бъда нежен.

Ръцете му продължаваха да шарят по тялото й. Със сподавен вопъл тя се притисна към Едуард, сякаш изведнъж беше обзета от непонятна нужда. Отметна глава и откри своята изящна бяла шия и извивката на гърдите си за жадните му устни. Несъзнателно плъзна ръка надолу по тялото му и нежно го замилва.

Като внимаваше да не закачи превръзката на раната й, Радфорд бързо се озова върху Мод и внимателно проникна в нея, без да откъсва погледа си от нейните дълбоки зелени очи. Постепенно двамата сляха телата си в неудържим ритъм, докато страстта им достигна невъображаеми висини. Една след друга вълни на удоволствие обливаха тялото й, съсредоточавайки се в слабините й. Мод стенеше от удоволствие.

Радфорд наблюдаваше лицето й, изкривено от животинска наслада, и блажените му вопли се сляха с неудържимите й стонове.

Те се отпуснаха в приятна отмала, задъхани и потни от топлината, която излъчваха телата ми. В плен на обърканите си мисли, девойката се вторачи невиждащо в завесите на леглото. Все още не можеше да си представи, че бе изживяла такова върховно блаженство. Не беше в състояние да се отърси от приятното усещане.

— Стой така, лудетино, веднага се връщам.

Мод усети как леглото се надигна, когато графът стана. Извръщайки глава настрани, тя го изпроводи с поглед до прозореца, докато тънък сноп слънчева светлина, проникващ през една пролука между тъмните завеси, осветяваше в златисто силно развитите му мускули, които изпъкваха по широкия му гръб. Радфорд дръпна завесите и стаята се обля в ярка светлина, която я заслепи. Мод дочу плискането на вода в умивалника. Без какъвто и да е свян тя следеше движенията на Едуард, който се запъти обратно към леглото. Долавяйки погледа й, Радфорд се засмя дяволито.

— Голяма ненаситница си, лудетино. Само почакай да си почина няколко минути…

Мод не можа да се сдържи и се засмя, изчервявайки се от неудобното положение, в което беше изпаднала. Той седна до нея и отметна чаршафа, с който се бе покрила веднага след като бе станал.

— Нека те погледна на дневна светлина, хитрушо. Доколкото си спомням, на свещ изглеждаш изумително красива.

Мод видя как възхитените му очи зашариха по тялото й.

— Зората те прави още по-прелестна, скъпа. Истинска красавица. — Радфорд нежно прокара пръст по корема й и се усмихна, когато тя инстинктивно се сви.

Мод се изчерви от комплимента му, но все пак той й достави удоволствие. Никога не се бе смятала за красавица, а последните няколко седмици, през които с такава лекота бе вземана за момче, изобщо не бяха допринесли за самочувствието й.

— Има засъхнала кръв от снощи, лудетино. Това е нормално, в случай, че не знаеш.

Мод извърна глава, внезапно засрамена от действията на графа и натъжена от мисълта, че не може да се превърне отново в девственица, каквато би трябвало да бъде.

— Доста се чудех как е най-добре да се държим за в бъдеще, лудетино — гальовно прошепна той, но усети, че е разстроена и смени насоката на разговора, — нуждаеш се от време, за да се възстановиш. Ще минат седмици, докато раната ти заздравее напълно. — Разсеяно прокара пръсти по превръзката й. — Едва след няколко седмици косата ти ще порасне до дължина, приемлива за момиче. Предполагам, че вече си се отказала да се представяш за момче? — Докато говореше, ръката му се плъзна към гърдите на Мод. — Не ги стягай никога вече. Би било голяма загуба — промълви дрезгаво. — Ако докторът прецени, че можеш да пътуваш, предлагам още тази вечер да те изпратя на север в ловната ми хижа, където ще можеш да се възстановиш на спокойствие. Предполагам, разбираш защо не можеш да останеш прислужница в този дом.

Радфорд говореше мило, но думите му накараха Мод да изтръпне. Тя се уплаши, че графът й се бе наситил и искаше да се отърве от нея по най-безобидния начин. Извърна очи от него и се вторачи в светлината, която струеше през големите прозорци, тъй като не желаеше той да забележи болката в погледа й. Но Мод не възнамеряваше да моли за снизхождение. Не смееше да се пазари с него.

— Междувременно ще прекараме деня заедно. Поръчах на мисис Формби да съобщи на слугите, че съм заразноболен, за да не идват в стаята ми. Не искам никой да научи, че Майк всъщност е Моли. Не желая всички благородници да ми се присмиват зад гърба, че не мога да различа зряла девойка от момче.

С възхищение се взря в гърдите й.

— Гърдите ти са прелестни. Не знам как успя да го скриеш от мен. Изкушавам се да остана цял ден, затворен с теб… — Докато говореше, Едуард милваше корема и бедрата й. — Все пак — тихо добави той — трябва да изпратя някого в „Уайт“, за да провери дали Сомсби е изпълнил докрай споразумението ни.

Мод се стегна. Как бе могла да забрави за Сомсби? Понечи да седне.

— Милорд… — промълви тя.

— При възникналите обстоятелства смятам, че Едуард е по-подходящо обръщение, не мислиш ли? — Граф Радфорд се усмихна и погали Мод от шията до гърдите. — Не си прави труда да ме убеждаваш, че е опасно. Този жалък страхливец никога не е представлявал опасност за мен. Едва сега разбирам защо беше толкова уплашена. Все пак си момиче…

— Момиче! — възнегодува Мод и рязко се изви, но се сгърчи от силната болка, която я проряза от лявата страна. — Момиче, а! Първо на първо, не съм момиче, а жена. Второ на второ, вие сте голям глупак, ако не виждате опасността. Според вас кой стреля по нас снощи? Момиче съм била!

Радфорд присви очи и замислено я изгледа.

— Какво знаеш за нощния ни нападател?

— О, защо не попитате Хобс. Нали той е мъж, а аз съм просто едно глупаво момиче! — Мод сграбчи завивката и се покри до брадичката.

— Добре, виновен съм. Нека сключим примирие, хитрушо. — Графът вдигна ръце и се престори, че се предава. — Не съм казал, че си глупава. Според мен фактът, че си момиче, обяснява защо беше толкова наплашена. Херцогът е подъл и хитър страхливец. Той не посмя да приеме предложението ми да се дуелираме. Не, хора като него предпочитат да подвият опашка и да избягат…

— Да подвие опашка значи? — възропта тя. — Как може да сте толкова наивен! Човекът, който стреля по нас, не е друг, а лакеят на херцога — Том! Още ли мислите, че няма за какво да се безпокоя!

Радфорд се вторачи в нея.

— Откъде разбра това? — сдържано попита той.

— Познах го! Точно за него ви говорех! Спомняте ли си? Лакеят, който мамеше на карти останалите слуги! Познах очите му над маската. Студени като на пепелянка. Бих ги познала навсякъде!

Изругавайки ядно, графът стана от кревата и с три големи крачки се озова до вградения шкаф за бельо. Рязко отвори дългата врата и напосоки започна да измъква най-различни дрехи.

— Къде отивате? Какво смятате да правите? — Гневът на Мод се стопи и отстъпи място на страха й, когато видя как Едуард грабна комплект бельо и яростно започна да се облича.

— Какво ли? Възнамерявам да престана да се държа като наивен глупак, както ме нарече ти, и веднъж завинаги да уредя този въпрос със Сомсби!

Графът така силно пъхна ръце в ръкавите на ризата си, че тя изпука по шевовете. Той изруга и с рязко движение я захвърли, след което започна да търси друга в шкафа.

— Ще отида в дома му и ще го извикам на дуел. Утре сутринта няма да бъде сред живите. Не мога да проумея как бях толкова наивен да повярвам на този извратен измамник.

В яростта си графът щеше да скъса и тази риза. Мод се измъкна от леглото, приближи се до него и нежно сложи ръка на рамото му.

— Ако обичате, милорд, струва ми се, че се нуждаете от помощ. — Взе ризата от ръцете му, изтърси я и я вдигна, за да му помогне да я облече. Тя не обърна внимание на болката, която я прониза, когато протегна ръцете си.

Мод съзнаваше, че ако иска да види Едуард жив на другия ден, трябваше да се опита да го успокои. Безмълвно извади панталона от шкафа и се наведе, за да може графът да се пъхне в него. Когато той посегна да закопчае панталона си — нещо, което винаги правеше сам — погледите им се срещнаха. Очите му излъчваха топлина.

— Лудетино, опитай се да ме разбереш. Този мъж можеше да те убие. Беше ранена. Ако куршумът се бе оказал смъртоносен, никога нямаше да си го простя. — Едуард привлече Мод в обятията си, обърна я и леко я потупа отзад. — А сега се пъхай в леглото. Вече не си ми камериер, а и бездруго трябвало да почиваш. Нареждане на доктора.

Без да обръща внимание на думите му, Мод се пресегна да вземе ботушите му, след което ги притисна до гърдите, сякаш не искаше да му ги даде.

— Милорд, моля ви, послушайте ме. Умолявам ви.

— Наричай ме Едуард, лудетино, ако обичаш. Вече не съм „милорд“ за теб.

— Добре, Едуард. Умолявам те да ме послушаш. Не бива да ходиш сам в къщата на херцога. Не разбираш ли колко е подъл? Той е отчаян. Ако влезеш сам в бърлогата му, няма да те пуснат жив оттам. Какво значение има, че си по-добър стрелец, ако те застреля в гръб в собствения си кабинет.

Графът се засмя и посегна да вземе ботушите си, но Мод не ги даваше.

— Лудетино, дори херцог Сомсби не е в състояние да ме убие в собствената си къща. Това би предизвикало разследване. Просто е абсурдно. Дай ми ботушите, скъпа. Няма да имам достатъчно представителен вид за Негова Светлост, ако се появя само по чорапи.

— Нека отида при него вместо теб! Познавам прислугата. Мога да се предреша като Майк и да поразпитам какво става. Знаеш, че мога да науча повече неща от клюките на слугите, отколкото ти би успял!

— Достатъчно! — изрева графът. — Дай ми ботушите и веднага се връщай в леглото, ако не искаш да те занеса сам. И дума да не става да се предрешиш отново като момче. Не съзнаваш ли колко е опасно? Ако в къщата на херцога бяха разбрали, че си момиче, щяха да те изнасилят, а вероятно и да те пребият до смърт. — Графът млъкна, а на лицето му се появиха ужас и разкаяние. — Както се оказа, в моя дом не ти провървя повече, отколкото щеше да ти провърви на улицата. — Отпусна се тежко на стола до себе си, спомняйки си за нейната непорочност и за собственото си невнимание. После придърпа ботушите, които тя бе пуснала на пода. — Не желая да ходиш в къщата на херцога, ясно ли е? — повтори той със смекчен глас. — Неговият лакей едва не те уби предната вечер. Ако смяташ, че херцогът представлява някаква опасност за мен посред бял ден, и то в собствената му всекидневна, сигурно съзнаваш, че този проклет лакей ще се отърве от теб за нула време, без никой да разбере за това. За бога, момиче, не разбираш ли? — гневно възкликна, когато забеляза недоволното изражение на лицето й. — Ти можеш да го изпратиш на бесилката! Той няма да ти позволи да душиш из дома му. Прекрасно знае, че може да го познаеш и няма да рискува това да стане. Даже на улицата те грози опасност. А що се отнася до полицията, за тях ти ще бъдеш още една избягала прислужничка. Никой няма да започне разследване, което би злепоставило херцог Сомсби, заради прищевките на някой си Майк.

— Щом аз съм в опасност, твоето положение не е по-розово — продължи да упорства тя. — Защо не можем да се обърнем към властите? Защо трябва сам да се оправяш с него? — Мод застана мълчаливо пред графа, докато той нахлузваше ботушите си, но не се помръдна да му помогне.

— Скъпа моя, не очаквам от теб да ме разбереш. Този въпрос трябва да се уреди по мъжки. Никой благородник не разчита на властите да разрешават проблемите му вместо него. Сам ще уредя този въпрос.

Мод се изчерви силно, тъй като той току-що, съзнателно или не, й беше напомнил, че е една най-обикновена прислужница. Изгаряше от желание да му каже, че и тя е от знатно потекло и също презира обществената уредба.

Едуард я придърпа в скута си и започна да я целува по шията.

— Ще си отварям очите на четири, лудетино. Няма да позволя на този стар мръсник да стане причина за смъртта ми. Но повече нито дума да ходиш в къщата му. Не мога да си простя, че въвлякох едно четиринадесетгодишно момче в тази мръсна история. Още по-ужасно е, че всъщност съм въвлякъл едно момиче на… О, боже, на колко години си в действителност? Не си на четиринадесет, нали?

— Скоро ще навърша осемнадесет — мрачно отвърна тя.

Нито една нейна дума не бе успяла да му въздейства. Изглежда, твърдоглавието на мъжете нямаше граници.

— Вчера казах на мисис Формби, че ще остана в стаята си през целия ден, но сега ще сляза долу при нея и ще й съобщя за промененото си решение. Ще й поръчам да обясни, че Майк е болен и ще остане на легло, за да не зарази останалите слуги. А ти няма да напускаш тази стая под никакъв предлог. Ясно ли е?

Мод не отделяше поглед от Едуард. Плътно притисната в обятията му, близостта му й се струваше болезнена.

— Искам да ми обещаеш, че няма да излизаш, лудетино. Нямам никакво желание да те връзвам за кревата.

— Обещавам. — Въпреки това Мод не възнамеряваше да спази обещанието си, беше убедена, че можеше да наруши дадената дума, за да спаси нечий живот. И без това не смяташе, че й бе останала кой знае каква чест, за да се грижи за нея.

— Преди да тръгна, ще закуся долу. Ще поръчам на мисис Формби да ти донесе нещо за хапване.

— Не! Искам да кажа — заеквайки, обясни тя, — аз… аз не се чувствам достатъчно добре, за да ям. А и точно сега не искам да виждам никого. Нека не ми носи нищо за ядене.

След като граф Радфорд възнамеряваше да обсъди създалото се положение с мисис Формби по време на закуска, Мод реши, че ще има предостатъчно време да стигне до къщата на херцога, да намери Еди и да му разкаже за случилото се. За нула време щеше да се облече и измъкне от дома на графа. Освен това знаеше, че прислугата, която чистеше къщата, щеше да стигне до този етаж чак по обяд.

На лицето на графа се появи загриженост.

— Извинявай, бях забравил за раната ти. Много ли те боли? Изобщо не трябва да ставаш, камо ли да се притесняваш за тези неща. Умолявам те, лудетино, върни се в леглото и не се безпокой за нищо. — Едуард внимателно я поведе към кревата, нежно обгърнал кръста й с ръка.

— Не ме боли много, ми… искам да кажа, Едуард. Просто не искам да виждам никого, а най-малко мисис Формби. — Тя се остави той да я заведе в леглото. Радфорд искаше от нея точно това — да бъде послушна и нежна.

Той грижливо я зави, после се наведе и я целуна по шията.

— Не мърдай оттук, лудетино — прошепна дрезгаво. — Скоро ще се върна и ми се иска да те намеря точно на това място.

Мод отново усети как топла вълна заля тялото й. Устните им се впиха в продължителна и гореща целувка, която още повече разпали страстта им. Радфорд с неохота се откъсна от любимата си.

— Много си вкусна, лудетино. Не мога да ти се наситя. Скоро ще се върна и ще продължим започнатото.

Щипвайки я игриво по носа, Едуард стана от леглото и с две крачки се озова до вратата, която затвори внимателно зад гърба си.

Мод се спотаи в леглото и се ослуша. До нея достигаха стъпките му, които постепенно утихваха по коридора. Безшумно отметна завивките и на пръсти притича до вратата, за да я заключи. Беше малко нахално от нейна страна да върши това, но ако Радфорд се върнеше, щеше да му обясни, че се е страхувала някой да не нахълта ненадейно при нея. По коридора вече не се чуваше никакъв шум. Без да обръща внимание на болката в лявата половина на тялото си, тя се втурна към малката гардеробиерна, свързана със спалнята на господаря, където беше живяла като камериер. В чекмеджето в долния ъгъл на един масивен вграден гардероб Мод откри точно това, което търсеше — резервен комплект работни дрехи за Майк.

Съблече нощницата си и спря погледа си върху голямата превръзка, която минаваше под гърдите й. Раната не я болеше много, затова предположи, че скоро ще заздравее. Когато понечи да облече ризата си, се досети, че кърпите, с които се пристягаше, бяха съдрани предната вечер. Озъртайки се наоколо, Мод забеляза на пода скъсаната риза на графа. Бързо я разцепи на тънки ивици и превърза малките си гърди. Ризата, която нахлузи презглава, вече не се издуваше отпред и тя отново заприлича на Майк. Не й отне много време да навлече и останалите мъжки дрехи. Един бегъл поглед в огледалото й беше достатъчен, за да види, че с изключение на необичайната й бледност, тя изглеждаше досущ като прислужник.

Мод долепи ухо до малката вратичка на гардеробиерната, която водеше към коридора, но не долови никакъв шум. Смяташе да се спусне незабелязано по задните стълби и да се измъкне през кухненската врата. Надяваше се да не срещне никого в този ранен час, но дори и да се натъкнеше на една-две прислужнички, те най-вероятно нямаше да й обърнат никакво внимание, тъй като навярно бяха свикнали с влизанията и излизанията на Майк.

Мод предпазливо открехна вратата и след като не видя никого в коридора, тихомълком излезе. Затича се и скоро се озова до вратата, която водеше към задната част на къщата, след което хукна надолу по стълбите и за нула време стигна до кухнята. Тук Мери и Беси се занимаваха с обичайните си задължения около приготвянето на закуската. За радост мисис Формби не се виждаше наоколо. Махвайки весело с ръка, Мод метна шапката на главата си и излезе през задната врата.

Както бе предположила, конюшнята и градината зад къщата бяха безлюдни. Излезе на уличката и забърза по нея, необезпокоявана от никого. Изведнъж остра болка проряза лявата й страна и Мод намали ход, но болката бързо утихна. Все пак реши да не претоварва много раната си. Не трябваше да рискува тя да се отвори и отново да закърви.

След няколко пресечки Мод свърна в алеята за коли, която водеше към дома на херцога. Тя се запъти направо към конюшнята с отчаяната надежда да намери Еди или Роб, преди да й се наложи да обясни на някого причината за посещението си. Все пак късметът й се усмихна донякъде, тъй като зърна една дребна фигура. Не беше Роб, а едно от момчетата, които бе спасила от мошеничеството на Том в играта на карти в плевника на конюшнята. Безспорно това момче й дължеше услуга.

— Пссст! Хей, момче! — Мод се спотаи до стената и махна на слугата, който сепнато се обърна към нея.

Смаяното изражение изчезна от лицето му и той засмяно се запъти към нея. Явно я смяташе за приятел.

— Ти ли си, Майк? — заговорнически прошепна той. — Радвам се да те видя отново. Том не ни е лъгал на карти, откакто го хвана. Веднъж дойде да играе с нас, но ние послушахме твоя съвет. Цепихме картите, както ни показа, и внимателно го следяхме, затова той бързо си тръгна с празни джобове, въпреки номерата си.

— Добре, момче! Точно така очаквах да стане. — Мод говореше почти шепнешком, като непрекъснато се озърташе, за да се убеди, че никой не ги наблюдава. — Виж какво, на всяка цена трябва да говоря с Еди. Можеш ли да го повикаш? Не искам да се мотая наоколо. Не умирам от желание да срещна отново Том, поне не в тази алея!

Мод и слугата на херцога се засмяха. Тя се опитваше да си придаде нехаен вид, сякаш ставаше въпрос за някаква клюка, а не за въпрос на живот и смърт. Нямаше смисъл да предизвиква любопитството на момчето.

— Еди трябва да е в конюшнята. Преди малко се върна от пазара. Том сигурно е при него. Нещо не е наред тази сутрин. Имаше голяма суетня, а и Негова Светлост се събуди рано и замина за континента. Нито дума не беше обелил за това пътуване. Доста необичайно.

— Значи го няма? Сигурен ли си? — попита Мод, нетърпелива да научи повече подробности, независимо от източника.

— Ъхъ, замина малко след съмване. Нищо друго не знам. Никой не ми е казал нищо досега. Но Еди трябва да знае нещо. Тази сутрин беше при икономката, за да получи поръчките за пазара, а тя е доста бъбрива. Хайде, наоколо няма никой. Ще те заведа при Еди.

Прекосиха тясната алея и влязоха в конюшнята. Мод беше в повишено настроение. Скоро щеше да научи какво се бе случило и щеше да се върне вкъщи, преди графът да е закусил. Той несъмнено щеше да се изненада, ако му съобщеше, че омразният херцог е подвил опашка и е избягал.

 

 

Никой от прислугата не издаде изумлението си, че графът се появи толкова рано на закуска, без дори първо да позвъни за чая си. Чаеният сервиз беше донесен с обичайната тържественост, но суетнята в кухнята не се чуваше в трапезарията.

Само миг по-късно мисис Формби се появи до Радфорд, благодарна, че господарят й закусваше леко и не изискваше, както повечето благородници, обилна и разнообразна закуска, която да бъде сервирана топла, в лъскави сребърни съдове. Те обикновено само я чопваха оттук-оттам или я оставяха непокътната, след което най-често я връщаха студена и корава като камък в кухнята. Икономката измънка извинение за закъснението си. С нищо не издаде стъписването си от коренната промяна в намеренията на графа, но все пак едва забележимо трепна. След като се убеди, че всичко е наред, тя се обърна и излезе от трапезарията.

Радфорд прехвърли набързо сутрешната си поща и се опита да запомни какви срещи имаше през деня. „Може би трябва да отменя всичките си ангажименти и да прекарам останалото време в леглото, след като се върна от неприятното си посещение при херцога“ — помисли си той и лицето му се озари от похотлива усмивка. Но усмивката бързо се стопи и той леко се намръщи. Какво щеше да прави с осемнадесетгодишната Моли, тази прелестна девойка, която тъй го възбуждаше и развеселяваше?

Предната нощ, след шокиращото си откритие за девствеността й, графът бе решил да я изпрати като прислужница в нечий дом. Но сега нямаше сили да го стори. Щеше да е принудена да изпълнява прищевките на властни господари, а на всичко отгоре беше прекалено хубава и несъмнено щеше да привлече вниманието на някой разгонен стар пръч или на по-млад развратник. При мисълта, че друг мъж може да се люби с нея, стомахът му се присви. Всъщност тя имаше късмет, че бе привлякла погледа на благородник. Повечето прислужнички биваха обезчестявани от мъжката прислуга.

Освен това той нямаше никакво намерение да я остави да си отиде. Самата мисъл отваряше празнина в сърцето му. Трябваше да измисли някакъв начин да я задържи, вероятно като метреса, но без да разгласява това. Не смяташе, че тя ще бъде приета добре от неговите познати — във всеки случай не като ослепително красивата Бела.

Граф Радфорд си спомни за флиртуването на Бела, за начина, по който приятелите му явно я ухажваха, за да спечелят благоразположението й. Тя съзнаваше, че един ден той щеше да се отегчи от нея и като всяка прозорлива жена опипваше почвата в търсене на меко гнезденце, в което да се премести, когато неизбежната им раздяла настъпи. Радфорд не даваше пет пари нито за миналите, нито за бъдещите любовни авантюри на Бела, но някак си мисълта, че неговата опърничава Моли, подчертаваща прелестите си в някое разголено деколте, може да хвърля предизвикателни погледи на новия си благодетел, го накара да стисне здраво крехката порцеланова чаша за чай.

Моли беше млада и уязвима. Изобщо не приличаше на Бела. „Дори беше девствена, преди да я обладая“ — помисли си графът с известни угризения.

Къща в Лондон — уютна, топла и приветлива. Може би трябваше да й купи такава къща и да й осигури годишен доход, за да я предпази от необходимостта да търси издръжката на други благодетели. Можеха да се забавляват само двамата. Така щеше да има таен подслон и една сладка и сърдечна любовница, чието бъдеще щеше да подсигури. Повече никакво риене на оборски тор и никакво тичане нагоре-надолу по задното стълбище с тежки кофи, пълни с вода. Идеята започваше да му харесва все повече и повече. Реши да я сподели с нея по-късно през деня, след като определеше часа и мястото на дуела си със Сомсби — това мръсно копеле. Тя щеше да се зарадва. Толкова се бе разстроила при мисълта, че може да я отпрати оттук. Графът се подсмихна леко, тъй като тази примамлива и великодушна идея прогони опасенията му.

Побутна чинията си настрани и позвъни на мисис Формби. Тя се появи на мига. Очевидно се бе навъртала наоколо в очакване да бъде повикана. След нея изникна Беси и започна да разтребва масата.

— Мисис Формби, имам неотложна работа. Навярно си спомняте, че младият Майк не се чувства добре — нали ви казах снощи? — Едуард млъкна, за да се убеди, че икономката е схванала промяната в малкия им сценарий. Тя кимна енергично. — Тази сутрин се почувства още по-зле. Предлагам да остане на легло, в случай че е заразноболен. Може би е по-добре да наредите на прислугата да не влиза по никакъв повод в стаята. Не искам повече никакъв грип в къщата си.

— Разбира се, милорд. Така е най-добре. — Мисис Формби нямаше ни най-малка представа какво се е случило, но безропотно прие нареждането на господаря си.

— Извинете, мем^[1]…

С ниско сведена глава Беси зашепна едва чуто, но графът не успя да разбере нищо. Мисис Формби стрелна злочестото момиче със студения си поглед.

— Беси, ако желаеш да ми кажеш нещо, направи го в кухнята, където няма да притесняваме Негова Светлост.

— Става въпрос за Майк, мем… — продължи момичето и крадешком погледна графа. Макар да знаеше за силната му привързаност към момчето, тя не смееше да се обърне лично към него.

— Какво е направил Майк, Беси? — бързо попита Едуард, като вдигна ръка, за да попречи на мисис Формби да се намеси отново.

— Милорд, той не е в леглото си. Рано тази сутрин излезе.

— Какво? — изрева Радфорд и тъй бързо се изправи, че чашите издрънчаха в чинийките си.

— Милорд, съжалявам, аз… аз… — Беси отстъпи назад, уплашена от внезапния изблик на ярост от страна на графа. Погледна отчаяно мисис Формби. Отскоро работеше тук и не искаше да загуби мястото си.

— Кога излезе? Къде отиде? — извика Радфорд.

— Не знам… — промълви разтреперано, като с мъка изричаше всяка дума. Дъщеря на буен алкохолик, тя очакваше всеки момент да бъде ударена.

— Говори, момиче, няма да те ударя, за бога. Само ми кажи бързо какво знаеш за излизането на Майк тази сутрин. — Графът се опитваше да говори спокойно, едва сдържайки гнева си. Прислужничката щеше да припадне, ако отново й повишеше тон.

— Преди четвърт час излезе през кухненската врата, милорд. Не каза къде отива. Всъщност той не каза нищо. Може би вече се чувства по-добре, милорд — добави тя с надеждата да разсее очевидните опасения на графа, че заразата може да се разнесе. — Изобщо не изглеждаше зле…

Преди Беси да успее да довърши последното си изречение, Радфорд излетя през вратата, която водеше към кухнята. Девойката погледна косо мисис Формби. Графът безспорно имаше слабост към младия си камериер.

— Всичко е наред, Беси. Можеш да продължиш с разтребването на масата. — Икономката изглеждаше невъзмутима, умело прикривайки удивлението си. — Много добре направи, че каза това сега. Все пак, надявам се, разбираш, че под никакъв предлог не трябва да се обръщаш лично към графа, освен ако не те е попитал нещо.

— Да, мем — смотолеви Беси.

Радваше се, че не беше уволнена заради това. Порядките в този дом й се струваха странни, но поне никой не се напиваше и не я биеше. Тя побърза да занесе подноса в кухнята. Известно време нямаше да посмее да погледне господаря си в очите, камо ли да го попита нещо!

Когато момичето излезе, мисис Формби отпусна схванатите си рамене. С въздишка се запъти към малкия си кабинет, където я чакаха няколко сметки. Този маскарад щеше да им създаде доста проблеми, при това съвсем скоро…

 

 

— Уууф, Майк, няма да повярваш каква дандания имаше снощи тук. Негова Светлост налагаше Том с бастуна си, без майтап. Нарече го „голям тъпанар“, а Том стоеше като истукан пред него. Стори ми се странно, че не беше облечен в униформата си — беше свалил жакета си и носеше черна риза. Никога не се е обличал така, когато е придружавал херцога. Обикновено се труфи като кокона.

Еди се забавляваше. Мод знаеше много добре, че слугите имаха малко удоволствия в ежедневието си, затова бъркотията и скандалите ги забавляваха.

— А тази сутрин още не се беше съмнало, когато ни вдигнаха, за да приготвим каретата на херцога. Изглежда, беше си запазил билет за Франция, но интересно защо не ни бе споменал нищо за това.

— Значи е заминал? Видя ли го с очите си, като тръгна? — Мод се хващаше за всяка дума на Еди.

— Ъхъ, видях как се качи в каретата и потегли. Дърто копеле! Можеш да си сигурен, че без него тук ще бъде сто пъти по-хубаво. Изглежда, никой не знае кога ще се върне. За неопределено време, така каза той.

Бяха клекнали в едно от отделенията на конюшнята и разговаряха шепнешком. Дори и след отпътуването на херцога Мод не изгаряше от желание да се навърта наоколо.

— Къде е Том сега? Да не би да замина с херцога? — Мод се молеше горещо да е така и дори се надяваше да се затрият във Франция, само и само да не могат да посегнат на граф Радфорд.

— Тцъ, за голямо съжаление. Все още е тук и предполагам, че ближе раните си. Икономът казва, че Негова Светлост и Том са стояли до късно в кабинета на господаря и са си шушукали нещо. Не е успял да чуе за какво си говорят.

Еди тъкмо изрече последната дума, когато една ръка се стрелна изневиделица и го стисна за врата.

— Май клюкарстваме какво става вкъщи, а, Еди? Знаеш какво прави Негова Светлост в такъв случай, нали?

Кръвта на Мод се смрази във вените й, когато позна гласа, който идваше иззад гърбовете им. Том! Тя наведе глава с надеждата, че той няма да я познае под шапката.

— Я виж кой бил тук? Едно от мръсните ти приятелчета? — Том протегна другата си ръка и рязко дръпна главата на Мод. Самодоволно изсъска, щом светлината освети лицето й. — А-а, това бил малкият ми приятел от прекрасния дом на граф Радфорд. — Очите му се присвиха от внезапно осенилата го мисъл. — Да-а, а ние се чудехме откъде графът знае толкова много неща за нас. Ти не си ли оня умник с картите?

Мод го изгледа втрещено, докато обезумяла се чудеше как да избяга от този кошмар.

— Не си ли ти? — отново извика лакеят и перна ухото й с опакото на ръката си. — Изправи се, леке такова, и отговори на въпроса ми!

Том сграбчи Мод за косата и я дръпна нагоре. Използвайки тази възможност да се измъкне, Еди се дръпна назад с ококорени от ужас очи.

— Май няма нужда да отговаряш на въпроса ми. Вече знам всичко, което можеш да ми кажеш. Еди… — Том се извърна към момчето, а очите му блестяха от злоба. — Влез в къщата, нали си добро момче. Аз ще се оправя с този неканен гост.

— Том, той не е сторил нищо лошо — възнегодува Еди, който се разкъсваше между страха за собствената си кожа и за Майк. — Просто си говорехме… — Той се задави, тъй като Том го стисна за врата и започна да го разтърсва силно.

— Да не си посмял да ми възразиш още веднъж, тъпо копеле! Ще ти одера кожата и Негова Светлост ще ми благодари за това! А сега влизай в къщата, както ти наредих! — Един твърд и голям ботуш се стовари с все сила в корема на Еди. Конярчето залитна напред, задавяйки се от удара. — Побързай! Какво се мотаеш! — Том стовари още няколко ритника върху момчето, което бавно запълзя към вратата.

Мод реши да се възползва от дадената й възможност и опита да се отскубне, за да побегне към вратата. За нещастие Том й препречваше пътя. Докато вниманието му беше погълнато от Еди, тя се надяваше да го извади от равновесие, блъскайки се силно в него, за да спечели няколко секунди преднина. Но или съдбата не бе милостива към нея, или рефлексите на Том бяха прекалено бързи. В момента, в който тя се стрелна напред, той я сграбчи за ръката със светкавично движение. Разяреният лакей я дръпна настрани и я блъсна в дървената стена на отделението в конюшнята, изкарвайки въздуха от гърдите й.

— Не си спомням да съм ти разрешил да си тръгнеш, прав ли съм? — процеди той през зъби. Змийските му очи проблеснаха злобно, докато плъзна поглед надолу по тялото й, и лицето му се сбърчи в подла усмивка. Той се извърна към Еди, който бе спрял да пълзи и пъшкаше от болка в сламата. — Какво жалко подобие на мъж си, Еди! — Том хвана конярчето през раменете и го вдигна. Еди стоеше отпуснат в ръцете му като парцалена кукла. — Пфуу! Само ми губиш времето, пъзльо! — Том се изплю върху него и го захвърли до Мод. Главата на Еди се тресна силно в дървената преграда на отделението, при което момчето се строполи в несвяст на мръсния под. — Сега дойде твоят ред, малък хитрецо.

Със самодоволно злорадство Том се приближи до Мод, която лежеше на земята, и се надвеси над нея. Светлината, която проникваше през високия прозорец на конюшнята, откриваше само блясъка в очите му на фона на неосветеното му лице.

— Надявах се никога повече да не те видя след снощната случка. Много мило от твоя страна, че се върна тази сутрин, за да довърша докрай започнатата работа.

Той обърса с опакото на ръката си слюнките, които се бяха насъбрали в ъгълчетата на устата му.

— Снощи ми създаде доста неприятности, като препречи пътя на куршума, предназначен за граф Радфорд.

Наплашена до болка, Мод долови неестествения начин, по който лакеят дишаше — прекалено бързо и учестено.

— Но сега можеш да ми се отплатиш, като ми доставиш малко удоволствие. Смятам да се позабавлявам с теб така, както ме научи херцогът. Може и да ти хареса, не се знае.

Том посегна към нея. Мод се ужаси — той искаше да…

С бързината на змия Том съдра предницата на панталона й. Тя лежеше в сянка и той не можеше да различи ясно нищо. Лакеят протегна своята голяма мръсна ръка, за да напипа интимните й части, но стъписано се дръпна. В първия момент остана като втрещен, после се отмести така, че златистият сноп светлина от високия прозорец падна върху нея.

— По дяволите, та ти си момиче! — Не можеше да откъсне смаяния си поглед от нея. — И ако на това не се вика късмет! Нека видим дали си достатъчно страстна и влажна за мен, хубавице.

Той коленичи пред нея и грубо разтвори краката й с ръце. Мод рязко вдигна единия си крак и понечи да го ритне в слабините. Но Том я изпревари. Хвана крака й и го изви под неестествен ъгъл, като се изсмя на болезнения й вик.

— О-о, радвам се, че предпочиташ грубата игра, скъпа. Аз също я харесвам. Нека видим колко пъти ще те накарам да изкрещиш, преди да приключа с теб.

Дръпна ръката си назад и я шамароса по лицето. Мод изпищя и опита да се отскубне от него, но това само го накара да я стисне по-силно. Изхленчвайки от острата болка, тя правеше отчаяни опити да спре ръката му, докато той продължаваше да й удря шамари.

Изведнъж нейният мъчител се изви рязко назад, а на лицето му се изписа недоумение. Том увисна във въздуха. Без изобщо да се двоуми, Мод се претърколи настрани и се сви на топка в ъгъла, като в случая инстинктът й надделя над разума.

Тогава Мод зърна своя спасител. С разкривено от ярост лице граф Радфорд стоеше зад Том и го стискаше за врата като мръсно куче. Том облиза устни и стрелна графа с поглед. Радфорд с все сила стовари юмрука си в корема на лакея, без да промълви нито дума и без да погледне Мод. Том изстена и се преви надве, но падна в калта едва когато графът му нанесе още един зашеметяващ удар по главата.

Том се свлече на колене и задъхано наведе глава. Радфорд хладнокръвно се надвеси над него в очакване. Мод изпищя, когато зърна ножа, проблясващ в ръката на лакея, но графът също го забеляза и успя да отскочи назад навреме, за да избегне удара, насочен към слабините му. Той хвана здраво китката на Том и двамата се вкопчиха един в друг. На фона на слабата светлина ръцете им сякаш бяха увиснали във въздуха. Радфорд бавно изви надолу ръката на Том, докато най-накрая с рязко завъртане принуди лакея да пусне смъртоносното оръжие на мръсния под.

Изкаран извън кожата си от гняв и отчаяние, Том се нахвърли върху графа. Лакеят беше по-дребен от Едуард, но по-тежък и адски силен. Мод долавяше шума от стълкновението на юмруци и кости. Затаила дъх от вълнение, тя се беше сгушила в ъгъла, но не смееше да се намеси, за да не пречи на графа. Най-накрая Радфорд нанесе решителния си удар в брадичката на Том, който полетя назад. При падането си лакеят се фрасна по слепоочието в ръба на една масивна желязна лопата, облегната на преградата на отделението. От главата му шурна кръв. Змийските му очи помътняха и той се отпусна безжизнено.

В конюшнята се чуваше единствено учестеното дишане на Мод, която втрещено гледаше Том. Боеше се, че този злодей ще се надигне отново.

— Кой е този мръсник?

Въпреки уплахата си, Мод чу тези думи. Извърна се към посоката, от която идваше гласът, и срещна ледения и разярен поглед на графа.

— Кой е другият? — Радфорд посочи към Еди, който се беше проснал до Мод и едва чуто стенеше.

— Еди — измрънка Мод. — Моят приятел Еди. Разказвала съм ти за него. — Потърси топлина в студените му очи, но след като не я откри, извърна очи от благодетеля си.

— Загърни се.

Гласът му прозвуча сурово и Мод посегна да събере скъсаните краища на панталона си, изчервявайки се от срам и унижение. Пъхна ги под колана и пусна отвън широката си риза, за да скрие съдраното място.

— Какво видя Еди? Знае ли за теб?

Думите му я шибаха като леденостуден вятър.

— Не, струва ми се, че не. Той изпадна в безсъзнание преди… преди… — Не можа да довърши изречението си.

— Добре. Това улеснява нещата.

— Какво ще правим? — попита тя в отчаяния си опит да го умилостиви. — Имам предвид с него, когато се свести? — Мод махна към Том, тъй като не се осмеляваше да погледне отново към локвата от съсирваща се кръв, в която лежеше лакеят. Той имаше много странен вид — изглеждаше посинял и мъртвешки блед. Очите му бяха отворени. Искаше й се да бяха затворени.

— Той няма да се съвземе. Мъртъв е — апатично отвърна графът.

Мод изхлипа от облекчение.

— Слава богу — прошепна.

За нея нямаше никакво значение, че на няколко крачки лежи труп. Важен беше единствено фактът, че той не можеше да ги нападне отново. Изгаряше от желание да се сгуши в обятията на Едуард, но гневът му се издигаше като ледена стена между тях.

Радфорд коленичи до Еди и леко разтърси момчето, което простена и отвори очи.

— Еди! Еди! Събуди се.

Конярчето изстена отново, но когато видя надвисналото над него лице на графа, погледът му се проясни.

— Съвзе ли се достатъчно, за да мислиш, Еди?

Мод усети, че гласът на Едуард прозвуча любезно, доста по-любезно, отколкото към нея.

— Да, да, сър. Вече мога да мисля… — Еди седна и потърка тила си.

— Добре, имаше малка неразбория. Сигурно си станал свидетел на част от нея. Лакеят на херцога нападна моя камериер без каквато и да е причина.

— Да, милорд — отвърна Еди и едва сега осъзна кой беше благородникът пред него. — Не успях да го спра.

— Той се подхлъзна и удари главата си на лопатата. Мъртъв е. — Радфорд изчака момчето да осъзнае новината и със задоволство забеляза радостната усмивка, озарила лицето на конярчето.

— Значи е мъртъв. Слава богу! — Без да знае, той повтори думите на Мод.

— Сигурно разбираш създалите се трудности, Еди. Този Том работеше при Негова Светлост херцог Сомсби, не е ли така? Като негов лакей, доколкото си спомням? — Радфорд търпеливо изчака момчето да кимне утвърдително. — Сигурно разбираш, че двамата с херцога не желаем да бъдем въвлечени в неприятно официално разследване за тази история. Негова Светлост ще побеснее, ако тази случка се разгласи под какъвто и да е предлог. Ясно ли ти е?

— Да, милорд — промълви Еди. Не беше глупав и веднага долови заповедническата нотка в гласа на графа. — Но херцог Сомсби замина, милорд. На разсъмване потегли за Франция.

— В такъв случай най-добре би било да кажеш на главния ви иконом, че си намерил Том в това състояние и смяташ, че се е подхлъзнал и си е ударил главата в лопатата. Може да мине за нещастен случай. В края на краищата точно това се случи, но няма нужда да споменаваме, че се е сбил с моя камериер, нали? Убеден съм, че херцогът ще побеснее още повече, ако го извикат обратно в Лондон заради случилото се.

Очите на Еди се обърнаха към Майк с безмълвна молба за помощ. Той се колебаеше дали този благородник беше техен приятел или враг. Майк едва забележимо кимна, при което Еди отново се извърна към графа.

— Разбирам, милорд. Ще изпълня желанието ви. Ваша Светлост не трябва да се тревожи за Том. И бездруго беше голям мръсник. Никой наоколо няма да жали за него, камо ли да си направи труда да задава въпроси за смъртта му. Добре че се отървахме.

— Боя се, че трябва, да се съглася с теб, Еди. Все пак, ако възникне някакъв проблем, обърни се към мен. Ще можеш ли да си държиш езика зад зъбите, момче?

— Да, милорд. Нямам никакво желание полицията да ме разпитва, а още по-малко — херцог Сомсби.

— Добре. Е, аз ще тръгвам.

Хвърляйки смразяващ поглед на Мод, Радфорд се запъти към вратата. Девойката го последва. Макар домът на графа да се намираше само на няколко пресечки, пътят й се стори страшно дълъг и потискащ.