Кори Макфаден
Среднощна заблуда (24)

Двадесет и четвърта глава

Най-сетне Джон зърна Воденичарския мост. Тъмнината му пречеше да вижда добре, но му се стори, че в далечината се мержелееше някакво тъмно петно. Надяваше се това да е каретата на Клер, която трябваше да го чака тук. Майка му можеше да му помогне да вземе крайното решение. Дългото пътуване го бе простудило и намокрило до кости, но поне бе имал предостатъчно време да обмисли положението. Майка му никога не се безпокоеше, че може да сгреши. Тя се съсредоточаваше единствено върху целта си и в крайна сметка я постигаше.

Джон възнамеряваше да прехвърли Радфорд и Мод на каретата от Ромни Манор и да ги обърне в буйната река. След това, ридаейки сърцераздирателно, можеше да обясни, че Мод и графът са били в Ромни Манор, за да се срещнат с Джеймс, а после са потеглили към Гретна Грийн, за да сключат брак с благословията на семейството. Джон можеше да върне наетата карета още същата вечер, заличавайки всякакви следи. Не бе имал глупостта да я запише на свое име, а от друга страна, една злополука по пътищата не беше чак толкова необичайно явление, за да породи съмнения — особено в такава бурна нощ.

Дори и да таяха известни подозрения, мистър Бут и мистър Паркс нямаше да успеят да докажат нищо. Грейвс вече трябваше да е мъртъв. Този лицемерен стар глупак щеше да бъде намерен някъде призори — един безименен труп в бедняшки квартал на Лондон, който нямаше да бъде издирван и оплакван от никого и чиято смърт нямаше да представлява голяма загуба. Джон се постара престъпниците, които бе наел по-рано същия ден, да не разберат повече от необходимото, за да свършат работата си.

Джон дочу бушуващата вода. Времето го улесняваше. Придошлите бурни води бяха добра предпоставка за случайно удавяне. Потокът под Воденичарския мост беше пълноводен, но докато в сухо време водата в средата стигаше до раменете му, сега тя надвишаваше човешки бой.

В тъмнината затрептя светлина. Когато се приближи до нея, тя придоби формата на фенер и Джон се озова пред една карета. Надяваше се това да е майка му. Никой не би чакал тук в такова време, въпреки че дъждът беше спрял преди четвърт час. Той облиза устни и пришпори уморените коне. Трябваха му десет минути, за да остане насаме с Мод в каретата. Майка му трябваше да го разбере. Беше чакал твърде дълго и бе страдал прекалено много по време на това ужасно пътуване, за да се откаже от удоволствието, което щеше да му достави съблазнителното тяло на братовчедка му.

Когато се изравни с чакащата карета, той видя добре познато лице на прозореца. Беше майка му. Джон дръпна юздите и слезе от капрата. Конете спряха и уморено наведоха глави. Джон отвори вратата на каретата на майка си. Тя сияеше от щастие и Джон си спомни, че от месеци не я беше виждал толкова доволна. Клер протегна ръце и го прегърна силно — нехарактерна за нея проява на любов.

— Скъпият ми — напевно каза тя и го пусна, — знаех си, че мога да разчитам на теб да я намериш. През цялото време е била под носа ни. Изобщо не предполагах, че нашият мил съсед може да я е приютил. Амелия не е разбрала, че Радфорд си има нова приятелка. Никога не съм подозирала, че нашата грозновата Мод е по вкуса на графа. Доколкото си спомням, той има славата на голям женкар. — Тя се усмихна топло на Джон и протегна кърпичката си, за да избърше мокрото му лице.

Синът й стоеше на завет между двете карети.

— Мамо, както винаги, и сега подценяваш външния вид на Мод. Ще се изненадаш, като видиш каква красавица е станала под грижите на графа. Наистина изглежда възхитително.

— Хммм — изсумтя Клер и рязко попита: — Кажи ми, Джон, полицаите наистина ли отведоха Парсънс? В бележката ти пишеше, че няма защо да се безпокоим, но щом Парсънс е разкрит, с нас е свършено. Хич не си мисли, че той ще се погрижи да ме прикрие.

Светлината от фенера му позволи да забележи тревогата, изписана на лицето й. Изненада се колко стара изглеждаше Клер на тази светлина. През последните два месеца почти не се бе срещал с нея и тя сякаш се бе състарила ужасно след изчезването на Мод. Никога не бе смятал майка си за възрастна и сърцето му се сви при вида й в момента.

— Не се безпокой, мамо — утеши я той. — Премислил съм всичко и не виждам как можем да се провалим. Бут и Паркс сигурно знаят за паричните злоупотреби, но Радфорд смята да се ожени за Мод и няма да е в техен интерес да предизвикат публичен скандал. Ще твърдим, че те са дошли тази вечер при нас, за да се сдобрим и да си простим грешките, след което са заминали да се оженят. Злополуката с каретата ще изглежда много сърцераздирателна, не мислиш ли? — Джон се усмихна и с облекчение забеляза, че лицето на майка му засия. Боеше се, че тя ще посочи някоя фрапираща грешка в плана му, която той е пропуснал да открие в бързината.

— Да — бавно отвърна тя, сякаш премисляше предложението му. — Струва ми се правдоподобно. По-малките братя от семейство Радфорд също няма да пожелаят да се омърсят с някакъв скандал. Мисля, че си прав, скъпи. Ако похарчим парите на Мод, кой ще се оплаче, когато тя е мъртва?

Лицето на Клер се разведри и Джон с облекчение забеляза, че някои от бръчките й се бяха изгладили.

— Е, как възнамеряваш да осъществим тази „нещастна“ злополука, синчето ми? Доколкото разбирам, щастливата двойка е вързана в твоята карета? — добави тя и протегна едната си ръка, за да може Джон да й помогне да слезе.

— Да, мамо. — Той се засмя гордо. — Въпреки славата на Радфорд на силен мъж, открих, че човек може да го обезвреди много лесно. Фраснах и двамата по главата, завързах ги здраво и накрая ги упоих с хлороформ. Не мисля, че трябва да се безпокоим за тях сега. Освен това — добави той и се върна да вземе нещо от капрата — за всеки случай съм се подсигурил и с това. — Подаде пистолета на майка си.

— Много добре, скъпи — възкликна Клер и одобрително разгледа оръжието. — Разбира се, ще го използваме само в краен случай. Една огнестрелна рана би превърнала „нещастната“ злополука поради лошо време във въоръжен опит за грабеж. Предпочитам полицията да не се меси, ако това изобщо е възможно.

Джон се усмихна. Отдъхна си, след като получи гласното одобрение на майка си. Сега всичко му се струваше реално и той усети как напрежението му постепенно изчезна.

— Опасявам се, че трябва да използваме нашата карета, майко. Не мога да рискувам да не върна другата. Тя е наета, а не ми се ще някой да си спомни нещо интересно за днешния й наемател. Мисля да развием болтовете на оста, за да избягат конете. Няма смисъл да губим два прекрасни коня, след като можем да ги спасим. Макар да хукнат подплашени, те ще останат впрегнати и няма да стигнат далеч. — Докато говореше, Джон отиде до каретата на Клер и разгледа механизма, който свързваше оста с каросерията. — Не изглежда трудно — заяви най-накрая. — В чантата под капрата трябва да има някои инструменти. — Той се обърна с лице към майка си.

— Джон, ще успеем ли да бутнем каретата? Откъде можем да бъдем сигурни, че ще се удавят? — Клер се обърна и недоверчиво погледна към вратата на каретата. — Напълно възможно е да се измъкнат и да успеят да се доберат до брега на реката. Не можем да ги оставим вързани, нали, тъй като всичко ще стане ясно, когато телата им бъдат открити?

Джон се озадачи за момент. Наистина той не бе съобразил, че трябва да ги развърже, преди да ги обърне с каретата. Водата беше прекалено дълбока и не беше разумно да рискува да нагази в нея, за да освободи телата им, след като се удавят. Изведнъж лицето му засия.

— Отново ще ги упоим с хлороформ, майко. В чантата имам още доста и след като се измирише, от него няма да остане никаква следа. Когато се уверя, че са в безсъзнание, даже мъртви, което хич няма да ме трогне, ще сваля въжетата. — Той се усмихна самодоволно. — А що се отнася до преобръщането на каретата, боя се, че ще се нуждая от помощта ти за това. Двете тела ще я направят още по-тежка, но успеем ли да я разклатим, тя ще бъде наполовина обърната. Можем да счупим едната от подпорите, за да я използваме като лост.

Клер изглеждаше разколебана, но очевидно беше твърде късно, за да предложи друг изход от това положение.

— Много добре, Джон, но стана късно и трябва да запретнем ръкави, защото това ще ни отнеме доста време. Не очаквам да срещнем някого по пътя в този късен час и в това ужасно време, но все пак трябва да сме предпазливи. Защо не използваш хлороформа още сега? Боя се, че са минали няколко часа от първата доза, а не ми се ще да се борим с тях.

— Майко, моля те. Нито един от двамата не е в състояние да се съпротивлява, уверявам те. Всъщност мисля, че ще ги намерим все още в несвяст. Оставих прозорците затворени, за да не влиза въздух… — Гласът му заглъхна, тъй като погледът му беше привлечен от открехнатия капак на прозореца на каретата. Клер стрелна с очи Джон и недоволно вдигна едната си вежда. — По дяволите! Сигурно съм забравил да го затворя, след като освободих кочияша, който наех в града! — възкликна Джон. — Е, няма значение, майко, те са здраво вързани, а и не забравяй, че фраснах и двамата с пищова по главата. Няма да са в съзнание, а дори и да са, ще бъдат толкова замаяни, че няма да могат да сторят нищо.

Джон се запъти към каретата със свит от притеснение стомах.

— Джон, почакай! — извика Клер точно когато той се канеше да отвори вратата. — Почакай да застана удобно с пистолета, за да мога да виждам ясно и да стрелям, ако се наложи. Вземи този фенер и го сложи ей там, за да освети вратата.

Доволен от предложението, Джон се стрелна обратно, за да изпълни нареждането й. Той постави фенера до краката й и въпросително се обърна към Клер. Майка му беше взела нещата в свои ръце и той зачака следващата й заповед.

— А сега, Джон, можеш ли да си спомниш как ги остави? — попита тя и сръчно провери дали пистолетът е зареден.

— Разбира се, че си спомням, майко — отвърна той. — Мод беше на седалката, а графът лежеше на пода. Пътуването доста ни раздруса и може да са се разместили, докато препускахме.

— Прав си, но Радфорд трябва да е останал на пода. Най-вероятно Мод е паднала до него. Бавно отвори вратата и надникни вътре, синко. Ако забележиш, че нещо не е наред, отскочи встрани, за да стрелям.

Стараейки се да не трепери, Джон бавно посегна към резето.

В каретата, огрята от слабата светлина на фенера, Мод гледаше Радфорд в очите, черпейки смелост от непоколебимата решителност, която се излъчваше от тях. Те се наместиха в същите пози, в които ги бе оставил Джон, като на Радфорд му се наложи да отгатне предишното си положение. Той легна на пода и скри пистолета зад чантата, готов всеки момент да скочи. Мод легна на седалката в позата, в която Радфорд я бе намерил. Увиха китките и глезените си във въжетата, сякаш все още бяха вързани. Графът заръча на Мод да не мърда и да се преструва на заспала. Тя смяташе да се подчини, но нямаше никакво намерение да кротува, ако Джон овладееше положението.

Мод и графът бяха подслушали по-голяма част от разговора между Джон и майка му. Сега младата дама знаеше, че следите й не бяха открити от детективите на леля й, но се въздържа да не ахне от изумление, тъй като Клер бе насочила пистолета към вратата. Радфорд погледна любимата си и блясъкът в очите му издаде твърдата му решеност да се справи с двамата мошеници навън. Мод се помоли непоколебимостта на Едуард да бъде възнаградена и замръзна на мястото си, като не смееше да диша, за да не се издаде. Когато резето издрънча, тя присви очи и горещо се замоли. Светлината нахлу в каретата с отварянето на вратата. За частица от секундата Мод затаи дъх.

— Изобщо не са мръднали, майко! — отекна радостният вик на Джон.

Мод чакаше.

— Вземи чантата, синко. Извади хлороформа! — подкани го Клер.

Мод дочу някакво дращене и видя как Джон вдигна чантата от пода. Светлината падаше косо в каретата и това му попречи да забележи пистолета в ръката на Радфорд.

— Бързо я сложи долу, скъпи! Извади хлороформа, преди въздухът да ги е освежил!

Клер говореше разпалено, но Мод не виждаше нищо извън вратата. Изведнъж усети, че Радфорд скочи и чу сподавения вик на Джон. Неспособна да се сдържи, Мод бързо се изправи. Радфорд беше коленичил до вратата, здраво стиснал гърлото на Джон и насочил пистолет в тила му. Братовчед й бе наполовина прав, наполовина коленичил на земята отвън. Малко по-далеч от тях стоеше Клер с изкривено от гняв лице, насочила пистолет в главата на Радфорд. Всички приличаха на замръзнала картина, изобразяваща разбойници, хванати на местопрестъплението.

В първия момент никой не наруши тишината на нощта. След малко се разнесе леденият глас на Клер:

— Пуснете го, Радфорд, или ще ви пръсна черепа. — На лицето на тази коварна жена се изписа усмивка. — Може би ще доживеете момента да видите какво ще сторя с вашата симпатична играчка, преди да умре.

— Надценявате се, мадам. — В гласа на Радфорд се усещаше ледено презрение. — Преди да ме застреляте, ще натисна спусъка в тила на сина ви. Какво предпочитате, мадам — синът ви да умре или да се предадете? — Графът усети, че Джон изтръпна при тези думи.

— Майко? — Разтрепераният глас на Джон издаваше силната му уплаха. — Майко, ако стреляш, ще убиеш и двама ни.

— Няма да позволя да се измъкнете, Радфорд — процеди Клер през зъби, сякаш изобщо не бе чула думите на сина си. В очите й проблесна злобата, която бе потискала до този момент. — Години наред вие и „вашето мило“ семейство си придавахте важност, като почти не ми обръщахте внимание, само защото сте имали слепия късмет да се родите богати, за разлика от нас. Е, сега ще ви покажа кое е най-важното нещо в живота, Ваша Светлост. — Клер произнесе титлата му ядно и злобно като ругатня. — Ум. Ум и смелост.

Бавно и съсредоточено тя вдигна пистолета и се прицели.

Джон изпищя ужасено и се хвърли напред, повличайки Радфорд със себе си, точно когато пистолетът на Клер гръмна и блъвна пушек. Конете се изправиха на задните си крака от уплаха и каретата се наклони силно. Почувствали внезапното прехвърляне на тежестта върху хамута, животните зариха в мократа и хлъзгава кал, но изгубиха равновесие и започнаха да потъват в брега. Каретата се наклони настрани, при което болтовете на подпората изхвърчаха и конете хукнаха подплашено. След отделянето на животните колата се прекатури надолу по брега и падна в бушуващата вода. Радфорд успя да се хване за вътрешната страна на вратата, повличайки Джон със себе си.

При падането Мод се блъсна в другата врата, която за неин късмет беше затворена и не се поддаде на напиращите вълни на водата. Каретата падна на едната си страна и бързо започна да потъва в буйната река. От силното налягане капакът на прозореца се отвори и водата нахлу вътре. Уплашена от силната струя, Мод понечи да премести главата си далеч от зейналата дупка в купето. Тъмнината и водовъртежът не й позволяваха да види нищо, но тя чуваше ужасените викове на Джон и усещаше как някой обезумяло се мята и рита около нея.

Нивото на водата се покачваше бързо и купето на каретата почти се напълни. Полагайки неимоверни усилия да се вдигне нагоре, Мод опита да се добере до другата врата, тъй като полите й натежаваха с всяка секунда от водата, която вече стигаше до шията й. Пронизителният й писък се превърна в бълбукане, когато главата й изчезна под водата. Изведнъж обезумялата девойка усети как нечии ръце посягат към нея и я сграбчват през раменете.

Някой я измъкна, при което гърбът й се удари във вратата на каретата. Тя протегна ръце и се хвана за нея, измъквайки се през дупката, отново подкрепена от нечии ръце. Когато въздушната струя я удари в лицето, белите й дробове се свиха и устата й се напълни с вода.

Мод се задави и се закашля. Огледа се обезумяла, но не можа да различи нищо в тъмнината. Надяваше се спасителят й да е Радфорд, а не Джон. Прииждащата вода я обгърна, когато тя се качи върху каретата, която вече беше тридесет сантиметра под водата и се люлееше нестабилно от течението.

Мод застана на колене и ръце, дишайки учестено, като не смееше да вдигне поглед, тъй като се боеше да не се окаже лице в лице с братовчед си. Писъци раздираха въздуха — от брега се чуваха женски викове, а от буйната река долитаха крясъците на Джон.

— Спасете го! Спасете го! Той не може да плува! — крещеше Клер.

Мод усети, че каретата се разклати и чу силен плясък, когато Радфорд скочи във водата. Тя се надвеси надолу и се вторачи в потъмнелите води. Слабата светлинка от фенера на брега й помогна да различи две фигури във водата и тя дочу силния глас на Радфорд, който се опитваше да надвика писъците на братовчед й. Джон се беше вкопчил в една дъска, която едва се крепеше за каретата. Главата му ту се подаваше над бушуващата вода, ту се скриваше под нея, а той се задавяше и плюеше между виковете си. Радфорд протегна ръка към Джон и му викна да се хване за нея. Вместо това, давещият се мъж удряше обезумяло ръцете на графа, вкопчвайки се по-здраво в дъската, за която се бе хванал, като се опитваше да избяга от течението и да се приближи до каретата. Но в този момент дъската се откъсна и водовъртежът отнесе Джон настрани. Той крещеше и постепенно потъваше надолу, борейки се да се задържи над повърхността.

Сърцераздирателен писък от брега разцепи нощта и в тъмнината проблесна някакво цветно петно. Клер се хвърли във водната стихия, като крещеше на Джон да се държи, докато му се притече на помощ. В този момент Радфорд изскочи над водата и се понесе надолу по течението. Клер започна да пищи истерично. Натежалите от водата фусти я теглеха надолу и тя с мъка се задържаше над повърхността. Джон беше изчезнал в черните вилнеещи води, а Мод едва различаваше подскачащата глава на леля си.

Изведнъж нещо силно разтърси каретата. За миг Мод зърна как един крак се оплете в увисналите каиши на хамута, но внезапно каретата се обърна и девойката падна в течението.

Ледената вода сряза Мод и тя задъхано изплува на повърхността, опитвайки се да се хване за някоя част на колата. Въпреки че можеше да плува, полите й бързо натежаха от водата и я затеглиха надолу. Когато ръцете й се отскубнаха от капака на прозореца, за който се бе хванала, от гърдите й се изтръгна силен писък.

Течението я бе сграбчило в смъртоносната си прегръдка и Мод се мъчеше да задържи глава над повърхността, докато водната стихия я теглеше надолу. Вълните покриха главата й и тя отчаяно замаха с ръце, за да излезе над тях, тъй като усещаше как полите й коварно я дърпат надолу. В тъмнината Мод зърна бегло копринената рокля на леля си. Водната стихия отново я повлече надолу, но тя не спираше да се бори с нея, задавяйки се от водата, която бе погълнала през устата и носа си. О, боже, нима майка й бе умряла по този начин! Усещането, че тъмнината и студът я поглъщат, я ужасяваше.

— Татко! Татко! — крещеше Мод в тъмнината, докато водата я теглеше надолу, но изобщо не подозираше, че ужасът й бе отприщил таената с години мъка от загубата на родителите й.

Черните води обгръщаха главата й, но този път Мод нямаше нито физическата, нито душевната сила да се изтласка обратно на повърхността. Изтощена докрай и останала сама в студената нощ, тя усети силно бучене в ушите си и пред очите й притъмня. За миг пожела да изгуби съзнание, преди смразяващата и убийствена вода да я погълне в пазвата си. Изведнъж смътно почувства как някакви ръце я повдигат, дърпайки я към драгоценния въздух. Тя подаде глава над повърхността и почти инстинктивно дълбоко пое въздух с жадните си дробове.

— Държа те, Мод, не се съпротивлявай, а се отпусни! — викна й Радфорд над бушуващата вода. Мод усети как Едуард я обгърна през гърдите с една ръка и как ритна силно с крака, за да се пребори с коварното водно течение. Изведнъж графът дръпна фустите й и ги съдра. — Готово — задъхано каза той, — скъсах тези ужасни поли. Виж дали няма да можеш да ги махнеш изцяло, преди да са ни потопили и двамата!

Мод се закашля и с все сила дръпна здравия плат. Радфорд се премести леко във водата. След малко тя усети как течението откъсна тежките й поли и ги отнесе. Изведнъж тежестта изчезна и краката й се освободиха отново.

— Добре — дрезгаво викна Едуард. — Сега трябва да се опитаме да стигнем до брега.

Той заплува със свободната си ръка, теглейки Мод по гръб след себе си. Тя беше на края на силите си, но се изтласкваше с крака, за да му помогне. С общи усилия успяха да се преборят с течението. Мод усети, че Едуард стъпи на твърдо и в следващия миг краката й докоснаха речното дъно.

Известно време не продумаха нищо. В нощта вече не се носеха никакви писъци, а се чуваше само шумът на реката. Мод съзря кротуващите коне, които все още бяха вързани заедно. После се взря в тъмната вода, но в нея не се виждаше никаква следа от Джон или Клер. В очите й блеснаха сълзи, които се смесиха с водните струйки, стичащи се от косата й. Мод трепереше от студ в тази зимна нощ, тъй като на гърба й бяха останали само корсажът и долната й риза.

— Дай да те стопля, любов моя — прошепна Радфорд, разтривайки с ръка премръзналия й гръб.

Като се повдигна леко, графът я отдалечи от тялото си и свали сакото си, за да я загърне. Въпреки че бе подгизнало, то все още беше топло от тялото му. Мод отново се облегна на гърдите му. Умората и тъгата я бяха надвили. Струваше й се, че може да заспи на секундата и никога повече да не се събуди. Радфорд я изправи, вдигна я на ръце и закрачи към каретата на семейство Ромни.

— Нима те… Нима се удавиха? — събра сили да попита тя със слаб и треперещ глас.

Едуард я целуна по главата. Измина доста време, преди да й отговори:

— Видях как Джон се скри под водата и повече не се появи. Докато се опитвах да се добера до него, забелязах, че и леля ти потъна под водата. Тъкмо се хвърлих да я спася, когато чух, че каретата се преобръща и те видях да падаш.

Настъпи дълго мълчание. Мод усещаше силното биене на сърцето му.

— Можех да спася само теб, Мод, не исках да те загубя. — В гласа му се почувства тъга.

Когато стигнаха каретата, Радфорд я остави на земята, за да отвори вратата. Мод се качи лазешком и се загърна с одеялото на седалката, като направи място на Едуард да се пъхне под него. Тя почти не трепереше, тъй като топлото му тяло я беше сгряло.

Слабата светлина огря лицето му, когато той се качи до Мод. Мократа коса, която се бе накъдрила над челото му, и загриженият му поглед го правеха невероятно красив. Преди малко Мод се бе примирила, че ще умре тази нощ, покосена от ужасната смърт, погубила и родителите й, но вместо това този мъж бе спасил живота й и продължаваше да й вдъхва сигурност.

Мод протегна ръка и отметна от лицето му неговата сплъстена коса, от която се стичаше вода. Едуард я погледна и се усмихна, а в очите му се четеше любов. Мод също го дари с усмивка.

— Не можеше да спасиш и тях, знаеш, че беше невъзможно — промълви тя.

Радфорд кимна и на устните му заигра лека усмивка.

— Предполагам, че ще прозвучи още по-грубо от моя страна, ако отбележа, че човек би предпочел да се удави, отколкото да бъде обесен, в случай че може да избира. — Едуард се засмя с глас и силно я прегърна. Мод също избухна в смях, но изведнъж захълца и в очите й се появиха сълзи. — Мод, толкова те обичам, че се чудя какво в живота ми е доставяло радост, преди да те срещна — прошепна той в ухото й.

Зарадва се, щом усети, че кожата й възвръща топлината си.

— Ами доколкото си спомням, ти имаше Бела, а да не говорим и за другите жени, за които знам. — Ухапа го силно по ухото, за да подсили думите си.

— Бела чия? — попита той и я щипна по ухото. Мод изпищя. — В живота ми повече няма да има никакви „Бели“, Мод, обещавам ти.

Едуард я целуна нежно по шията, почувства ускорения й пулс. Устните им се впиха в отчаяна целувка, каквато бе и борбата им с водната стихия.

— Трябва да тръгваме, преди да умреш от студ, скъпа — нежно прошепна той.

Мод го погледна в очите.

— Не ми е студено — дяволито подхвърли тя, — всъщност в момента дори ми е топло. — Сгуши се в обятията му.

— Мога да те стопля още, ако желаеш — пошегува се Едуард предизвикателно и плъзна ръка надолу към все още мокрите чорапи между бедрата й.

Мод изписка и бързо скочи, но миг след това се засмя.

— Не тук! Та ние сме на пътя, за бога!

— Добре, хайде да тръгваме и да оставим този разговор за после — подкани я и зарови лице в косата й.

Мод извърна към него изпълнените си с тъга очи.

— Къде ще отидем?

Едуард долови в гласа й сподавените сълзи.

— Ще те заведа у дома, скъпа. В Ромни Манор. Чичо ти Джеймс ще се зарадва да те види, не мислиш ли? — Радфорд отметна назад една къдрица, която беше паднала върху лицето й.

— Да, но…

Едуард нежно докосна устните й.

— Шшт — прекъсна я, доловил тревогата й. — Ще му разкажем истината, ако… е буден. — На езика му беше да каже трезвен, но реши да не я наранява допълнително. — Не се притеснявай за останалото. Няма да има скандал. Ще обясним, че леля ти и братовчед ти са претърпели злополука, когато тя е излязла с каретата, за да посрещне екипажа му. Ти си била на гости на някакви приятели и едва сега си се върнала. А ние ще се оженим веднага щом имената ни бъдат съобщени трикратно в църквата.

Радфорд се вгледа в лицето й и долови тъгата, която продължаваше да помрачава погледа й.

— Все още ли искаш да се ожениш за мен? След целия този ужас, който ти причини семейството ми? — тъжно попита тя. — Не си длъжен. Вече мога спокойно да се върна вкъщи.

— Тези хора нямат нищо общо с твоето семейство, Мод, запомни това. — Гласът му беше прехрипнал от яд. — Мъртви или не, те са банда мошеници — боклукчии, които живееха от това, което можеха да откраднат от други хора. За нещастие чичо ти се забърка точно с такива мръсници, но те не принадлежат на рода Ромни. Поколения наред моите предшественици са се гордеели, че са били съседи на твоите прадеди и аз споделям тяхната гордост. — Гласът му омекна. — А що се отнася до възможността да не се оженя за теб, нима искаш да се стопя от мъка? Разбира се, предполагам, че Бела…

Графът се засмя и се дръпна назад, тъй като Мод нададе вик и се нахвърли върху него. Той я сграбчи и я привлече до себе си, за да я целуне отново. Когато се откъсна от нея, в очите му се четеше нежност.

— Сега, ако желаеш, можеш да ме пуснеш, за да се махнем оттук. Ти може да не замръзваш, но аз умирам от студ.

Той я погали и се измъкна от каретата, като наметна върху гърба си едно дебело одеяло. Бързо завърза наетите от Джон коне за каретата на семейство Ромни, докато Мод следеше всяко негово движение от вратата, сякаш някаква зла сила можеше изневиделица да го отмъкне от нея.

Най-сетне тя се облегна на седалката, чувствайки се доволна и стоплена в сакото му, което все още ухаеше на любимия й. Съзнаваше, че видът й ще предизвика голямо удивление в Ромни Манор, но се надяваше Клер да е оставила вратата отключена. Беше доста късно и малобройната прислуга щеше да си е легнала вече. Ако успееше да се качи в стаята си и да облече една от старите си рокли, преди някой да я забележеше, можеше да продължи тази игра на гатанки.

Надникна навън към реката, чиито черни води все още бушуваха. Всичките й страхове бяха измити от реката. Зърна Радфорд, който се появи иззад каретата с фенер в ръка. Той се наведе през прозореца и я целуна щастливо, после се качи на капрата и пришпори конете. Мод се връщаше у дома.