Кори Макфаден
Среднощна заблуда (18)

Осемнадесета глава

Граф Радфорд се събуди със странно и тревожно чувство. То не бе предизвикано от факта, че спи в чуждо легло — това не беше никак необичайно за него. Нито пък беше нещо ново, че една прелестна жена красеше ложето му. Събуди го сънят, от който все още не можеше да се отърси — един кошмар за тази палавница, тази обаятелна красавица, която, неизвестно защо, възнамеряваше да направи своя съпруга.

В съня му двамата с нея бяха препускали лудо по поляните около имението му, но с всяка стъпка той бе изоставал зад нея. С развети от вятъра къдрици, тя се бе обърнала към него и през смях му бе извикала: „Надуто конте! Надуто конте!“. Но в съня му Моли не беше нито прелестна любовница, нито камериер, а малко момиченце.

Едуард седна в леглото, като внимаваше да не открие голото тяло на Моли, и дръпна шнура на звънеца. Стаята беше изстинала. Бе заръчал на адвокатите си да предупредят слугите да не го безпокоят по никакъв повод, даже да не разпалват сутрешния огън, докато не им позвъни. Той погледна към камината и видя, че в нея бяха скупчени няколко дебели цепеници и подпалки. Жаравата в огнището тлееше. Това беше добре. Стаята щеше да се затопли бързо, щом слугите разпалеха огъня. После се извърна към прелестната девойка в леглото — истинска спяща красавица. Съжали, че сънят му не бе продължил, тъй като имаше усещането, че беше важен. Но както при повечето сънища, най-съществената част бе избягала от съзнанието му още с пукването на зората.

Разкошните тежки завеси бяха дръпнати и откриваха тънките прозорци. Бледият сноп слънчева светлина осветяваше стаята, отразявайки се по пода и завивките на леглото. Кожата на Мод изглеждаше розова на светлината. Тя не беше от бледите и студени красавици, ценени високо във висшето общество. Лицето й имаше бляскава руменина, която говореше за здраве, чист въздух и вятър, дъжд и смях…

Това непознато момиче беше истинска загадка за него. Хем казваше истината, хем криеше нещо. Беше много вероятно да е дъщерята на главен коняр от някое имение, малтретирана от господарския син и майка му. Това, което го озадачаваше обаче, беше, че никоя девойка, израснала в среда на слуги, нямаше тъй изискани маниери и говор. Дори острата й реакция на предложението да му стане любовница го изненадваше. Такава взискателност проявяваха само хора, които можеха да си я позволят.

Имаше нещо гнило в тази история, може би всичко беше лъжа. Графът отново се замисли дали Моли не е незаконородената дъщеря на някой благородник. Тази възможност изглеждаше много по-правдоподобна. Това можеше да обясни омразата на бившата й господарка и изтънчените обноски на Моли. Сигурно бащата бе решил да отгледа извънбрачната си дъщеря в своя дом, признавайки я за свое дете, макар да я бе оставил да израсне като слугиня. Такива неща се случваха често. Когато един баща нямаше достатъчно пари да купи отделна къща на незаконното си отроче, то израстваше в дома му. Без да признава публично бащинството си над него, той можеше да му даде сносно образование и да му осигури скромна, но приемлива издръжка. Не един проспериращ търговец от непрекъснато нарастващата средна класа дължеше бързия си успех на тайна финансова помощ и клеймото на незаконородено дете.

Но как да си обясни забележителните й познания за конете? Те не се изразяваха единствено в умението й да язди, както твърдеше тя — той никога не я бе виждал на кон в крайна сметка — а и в добрите й познания за работата в конюшнята. Това беше нехарактерно за една жена — било то прислужница или аристократка. Освен това Едуард се чудеше къде бе научила всички тези шмекерии с картите. Макар да умееше да прави най-различни номера с тях, желязната й воля да не ги използва беше огромна загадка за него. Каквато и да бе Моли, без съмнение тя идваше от странен дом.

Усетила замисления му поглед, тя се размърда. Отвори очи и озадачено го изгледа. Полуразсънена, тя се усмихна на Радфорд и се сгуши в него, за да се стопли. Тогава той я прегърна и вдиша от приятния мирис на люляк, който се носеше от нея. Моли беше толкова топла и по женски любвеобилна. Трябва да е бил сляп да не съзре женствеността й. От допира си до нея Едуард почувства приятна възбуда в тялото си, но си наложи да потуши страстта си. Предстоеше му да свърши някои неща и да предприеме други, ако желаеше да разбули веднъж завинаги загадката на тази девойка.

— Гладна ли си, хитрушо? Позвъних да ни донесат чай и кафе, но можем да поръчаме и закуска. — Графът зарови лице в косата й, но ръцете му не се подчиниха на желанието му да кротува.

— Не мисля, че до обяд тук ще остане и един слуга, ако злоупотребяваш с тях, като им поръчваш солидна закуска в такъв ранен час.

— Може би си права — промълви той. — Май наистина е по-добре да оставим горките слуги първо да закусят. Все ще намерим какво друго да правим.

В края на краищата, помисли си той, като замилва тялото й, зората се бе пукнала само преди час. Така или иначе задачите му трябваше да изчакат отварянето на няколко търговски фирми. Едуард започна да я обсипва с неудържими целувки, доволен и възбуден от пламенните й ласки.

Леко почукване на вратата ги сепна. По дяволите! Съвсем беше забравил, че вече е позвънил в кухнята.

— Влез — почти изръмжа той, при което Моли подскочи под завивките и се дръпна от него.

Едуард забеляза развеселено, че тя изобщо не мръдна, когато срамежливата кухненска прислужница остави подноса на тоалетката до кревата и с кимване измрънка „добро утро“, след което бързо излетя от стаята.

— Вече можеш да се покажеш, палавнице — през смях каза той. — Не мисля, че момичето щеше да те забележи, дори ако правеше пируети насред леглото.

Мод не откъсна поглед от пода. Тя надникна изпод завивките. Графът с огорчение долови срама, изписан на лицето й, макар тя да не промълви нито дума.

— За бога, лудетино, защо се срамуваш от това свенливо създание? В края на краищата тя е просто една кухненска прислужница…

— Каквато съм и аз, ако си спомняш — с леко раздразнение отвърна Мод. — Не ми е безразлично какво ще си помисли. — Отдръпна се още от него и придърпа чаршафа със себе си, завивайки се до брадичката. — Както ми напомнихте предната вечер, възможностите ми са ограничени. Не мога да си позволя да обидя някого. Особено прислугата.

Едуард седна и посегна да вземе каната с кафето, като с мъка се сдържа да не избухне при тези нейни думи. Беше го обвинила в снобизъм, а той тъкмо се канеше да й предложи да се омъжи за него!

Радфорд сипа кафе в красивата порцеланова чаша и й я подаде, като внимаваше да не разлее горещата течност. Той отпи от своята чаша. В стаята се възцари гробна тишина. Отново се замисли дали му бе казала истината. Може би половината от думите й, дори по-голяма част от тях, бяха лъжа. Тя беше прекрасна, привлекателна и страшно забавна. Но беше и лъжкиня. След като тресна крехката чаша толкова силно на подноса, че едва не я счупи, той рязко отметна завивките и стана. Щеше да разнищи тази загадка до края на деня, дори ако трябваше да подкупи целия Лондон.

Мод го поглеждаше крадешком, тъй като не желаеше да се издаде, че следи движенията му. С крайчеца на окото си тя се любуваше на неговото красиво голо тяло, придобило златист оттенък от слънчевата светлина. Той се протегна силно и се прозя, подобно на светлокафяв лъв, който се събужда за дневния си лов, напълно неподозиращ за красотата, с която го е дарила природата. С няколко големи крачки Едуард стигна до мястото, където бе захвърлил дрехите си предната вечер. С привидно равнодушие, което пораждаше у Мод желанието да го замери с чашата по главата, той започна да се облича. Гневът отново се надигна в нея. Той си тръгваше така, сякаш й казваше: „Благодаря ви за приятната вечер, госпожо!“.

— Защо не оставите няколко лири на масата? Не пускам на кредит. — Мод изстреля горчивите думи, преди да успее да предугади реакцията му.

С блеснали от гняв очи графът се извърна към нея. Изведнъж тя съжали, че не бе помислила, преди да изрече тези думи.

— Не си спомням да сме определяли цена, мадам. Има време да помисля и за това. Сега ме чакат други, по-неотложни дела. — Той рязко пъхна ръката си в ръкава на ризата, след което започна да се закопчава с гневна съсредоточеност. — Доколкото си спомням, шивачката ще дойде тук в десет или някъде там, за да ти вземе мерки. Поръчай си каквито дрехи желаеш. Можеш да похарчиш колкото пари искаш. Ще се върна довечера. Ще вечеряме тук и тогава ще уредим твоя въпрос. Надявам се да те намеря тук, когато се върна!

— Къде, за бога, бих могла да отида в този вид? — възнегодува тя. — Както знаеш, нямам никакви прилични дрехи!

— Знам само, че си достатъчно изобретателна, що се отнася до облеклото. Хич не се опитвай да се предрешаваш отново като момче. За всеки случай ще ти кажа, че в тази къща има само един мъж прислужник, а той е значително по-едър от теб.

След като се облече, графът отиде до вратата и я отвори, но преди да излезе, добави:

— Не си присвоявай униформата на някоя прислужница. Очаквам да проявиш достатъчно любезност и да бъдеш тук, като се върна вечерта. Какво ще правиш след това зависи изцяло от теб.

Радфорд тръшна вратата тъй силно, че картините на стените се разклатиха. Мод го изпрати с порой ругатни.

— По дяволите, по дяволите и пак по дяволите! — изкрещя тя и вбесено вкопчи ръце в завивките. Възглавницата, запратена към вратата, не стигна целта си и падна на няколко крачки пред нея. Знае, че нямам никакъв друг избор, помисли си тя с яд.

Скочи пъргаво от леглото и събра остатъците от скъсаната слугинска униформа, която мисис Формби й бе дала предния ден. Безнадеждно! Никой не можеше да излезе в тези дрипи. В тях щеше повече да бие на очи, отколкото да се скрие! Както стоеше гола насред стаята и размишляваше над положението си, Мод подскочи от ужас, като чу почукването на вратата.

— Момент… почакайте малко, ако обичате! — извика тя, хвърли съдраната рокля на пода и се стрелна към леглото.

Тъкмо се мушна под завивките, когато вратата се отвори и на прага се появи същата смутена прислужница с поднос в ръка, без да смее да вдигне поглед от пода.

— Негова Светлост каза, че желаете да закусите тук, мадам, и че искате малко вода за миене. Мога да дойда по-късно, ако предпочитате.

Свенливата девойка направо шепнеше и Мод трябваше да напрегне слуха си, за да я чуе.

— Не, предпочитам да закуся сега, благодаря ви. — Мод стисна още по-силно завивките и ги придърпа до брадичката си.

Как смееше графът да я постави в толкова неудобно положение, помисли си гневно тя и се изчерви от смущение. Добре че момичето не откъсваше поглед от пода, сякаш говореше на мебелите.

— Оставете подноса, ще се оправя сама, благодаря ви. — Мод гореше от нетърпение момичето да излезе от стаята, тъй като й се струваше, че завивките бяха станали прозрачни.

— Както обичате, мадам… — Прислужницата остави подноса и отново впери очи в „интересните“ си обувки.

— Да, какво има? — Мод се опита да смекчи тона си. Горкото дете не беше виновно за подлостта и несъобразителността на графа, както и за нейната голота.

— Негова Светлост ми заръча да ви помогна да се приведете в изряден вид. Шивачката ще пристигне след около час. Съжалявам, че сте изгубили целия си багаж при нападението над каретата ви. — Девойчето си позволи само да погледне новата господарка с крайчеца на окото си и зърна една млада жена, която я гледаше с широко отворена уста. — Мем? — попита момичето, тъй като се уплаши да не е казало нещо нередно.

Отново прикова поглед в обувките си. Днес беше първият й работен ден в този дом. Майка й бе решила, че е дошло време да започне работа. Съвсем скоро беше навършила четиринадесет.

Отърсвайки се от смайването си, Мод се усмихна. Нападение над каретата й! Колко съобразително. Освен това тази лъжа щеше да спаси името и честта й.

— Всичко е наред. Как се казваш?

— Ана, мем — отвърна момичето и хвърли бегъл поглед на младата жена в леглото.

— И така. Ана, както виждаш, намирам се в доста затруднено положение. Нямам какво да облека.

Мод се усмихна топло на момичето. Зарече се никога вече да не се отнася към слугите като към мебел. Не че някога се бе държала лошо като леля си. Просто й беше много по-лесно да не обръща внимание на тези безшумни същества, които шареха нагоре-надолу из къщата, за да разтребят и да направят живота на „господарите“ си далеч по-лек и удобен. За благородниците слугите бяха като машини, които трябваше да се смазват добре и да нямат дефекти. Но Мод вече знаеше истината за живота на приземния етаж и нямаше да позволи отново да се заслепи. Това бяха истински хора с истински чувства, истински проблеми и истински съдби. И с добро чувство за хумор и остра като бръснач мисъл.

— Но ако желаете, мем…

Девойчето бе започнало да говори по-силно и Мод не трябваше да се напряга, за да го чува.

— Вчера Негова Светлост донесе няколко неща за вас, за да може да посрещнете шивачката в приличен вид. В гардероба има халати. — Слугинчето млъкна, тъй като не бе сигурно как щеше да реагира новата господарка на думите й. Майка й я беше предупредила, че никой не обича бъбривките.

— Колко… удобно. — Мод без малко не каза „мило“, но се сети, че вината сега да бъде без дрехи беше изцяло негова. — Добре, Ана, първо ще хапна нещо, след което ще ти позвъня.

— Да, мем.

Девойчето се поклони леко и заситни към вратата. Мод реагира с усмивка на желанието й да избяга по-бързо от стаята. Самата тя с нетърпение жадуваше да остане сама.

Мод изяде закуската с охота. Проблемите не бяха убили апетита й. Никога не чоплеше храната, както правеха младите дами. Това беше една от причините за успешното й маскиране като момче, с тъга си помисли тя. Струваше й се странно, че при спомена за Майк сърцето й се свиваше. Не можеше да отрече, че въпреки ужасните обстоятелства, довели до предрешаването й като момче, дните, прекарани в безгрижно шляене по улиците — някога възможно само в мечтите й, бяха най-забавните мигове от живота й. С дълбока въздишка си наложи да забрави за това. Майк вече принадлежеше на миналото. Сега се казваше Моли и независимо от скрупулите си, беше любовница на графа.

Това вече надхвърляше всякакви граници — над варените яйца и препечения хляб и далеч от обаятелното излъчване на Едуард Мод се убеждаваше, че положението й е невъзможно, независимо от какъв ъгъл гледа на него. То наподобяваше на изкривеното изображение, давано от калейдоскопа — променливо и нестабилно, понякога красиво, но никога истинско. Въпреки че с поведението си през последните два дни бе изгубила добродетелността си, тя смяташе да не прави нищо друго, с което да очерни името на семейство Ромни, макар никой да не подозираше, че е потомка на този знатен род.

Посягайки към още една препечена филийка с масло, Мод се чудеше какво да стори. Съзнаваше, че не е редно да приеме грижите на графа и да живее като кралица на неговия гръб, а да отказва да го дари с ласките си. Струваше й се удивително, че той й бе предложил и този вариант. Макар да познаваше ограничен кръг от аристократи, беше убедена, че малцина биха проявили такова великодушие. Това говори много добре за характера му, с въздишка си помисли Мод.

Само ако се бяха срещнали при други обстоятелства… Не виждаше смисъл да се ядосва. Освен това, размишляваше Мод, намазвайки обилно филийката си с мармалад, той я бе виждал и преди, като млада дама, но явно не му беше направила никакво впечатление, след като дори не бе познал, че момичето, което краси леглото му, е девойката от съседното имение.

Мод се чудеше какво да прави, когато той отново се появи пред нея, все така великодушен и любвеобилен. Знаеше, че нямаше сили да го държи настрани от леглото си и дори от живота си. Не знаеше кога точно се беше влюбила в него, но го обичаше истински и избягваше да мисли за евентуалните последици от това.

Мод бутна подноса на една страна и се измъкна от леглото. Беше й приятно да чувства дебелия килим под босите си крака. Отиде до гардероба с надеждата да намери нещо подобаващо скромно, което да облече, преди свенливата Ана да се появи отново.

Когато отвори масивната махагонова врата, Мод ахна от удивление на разнообразието от ефирни халати, което се разкри пред очите й. Една по една започна да изважда фееричните дрехи от гардероба. Всичко беше прозрачно! Не можа да се сдържи и се засмя. Без съмнение графът бе решил да я съблазни. Но как, за бога, щеше да се появи пред шивачката?

В дъното на гардероба Мод намери нещо подходящо. Издърпа красив ватиран пеньоар от коприна, достатъчно строг за дама, но и достатъчно натруфен за кралица. Той беше в пастелнозелен цвят, изпъстрен с малки извезани рози. Мод никога не бе носила толкова разкошна дреха. На закачалката под пеньоара висяха фина шемизетка и бельо от бяла коприна, обточено по края с ширит. За щастие всичко беше много плътно. Изглежда, този тоалет бе избран специално заради шивачката.

Мод разпери пеньоара и бельото на стола и отиде до умивалника. Изля топлата вода от каната в големия леген и взе изтривалката за къпане. На умивалника беше оставен мек розов сапун с издълбана в него роза. Докато насапунисваше изтривалката с него, тя се наслаждаваше на приятния мирис на свежи рози. Макар в стаята да бе все така хладно, Мод се къпеше с желание, любувайки се на сладкия аромат на сапуна и чистата вода, която постепенно изстиваше. Раната почти не я болеше, но тя все пак хвърли бегъл поглед под превръзката и видя, че се е появила розова коричка. После радостно потопи глава в легена и насапуниса къдриците си. Колко е хубаво човек да има къса коса, мислеше си тя, докато се поливаше с вода, за да изплакне благоуханната пяна. Най-много от всичко щеше да й липсва мъжката прическа.

На закачалката до умивалника висеше пухкава бяла хавлия. Мод се избърса с нея и я уви като тюрбан около мократа си коса. Потрепервайки леко от студ, бързо облече красивото бельо и се загърна с плътния пеньоар. Той можеше да се закопчае до врата, а долната му част падаше на богати дипли до земята. Когато видя отражението си във високото огледало в единия ъгъл на стаята, Мод се засмя — приличаше на истинска дама, докато не свали хавлията от главата си. Какво ли щеше да си помисли шивачката за прическата й? Зачуди се какво обяснение бе дал графът за отрязаната й коса.

След като се убеди, че изглежда достатъчно добре, за да приеме малката си камериерка, Мод дръпна звънеца и се настани в широкото кресло в очакване на девойчето. Слугинчето или се бе въртяло покрай звънеца, или бе тичало до стаята, защото се появи на минутата. На вратата се чу същото плахо почукване, но този път Мод успя да изрече спокойно и уверено: „Влез!“. На прага на стаята се появи Ана и леко се поклони, без да вдига поглед.

— Сама се измих и облякох, Ана, тъй че няма да се нуждая от помощта ти за това — обясни Мод. Ана ококори очи и на младото й личице се изписа уплаха. — Всичко е наред, дете. Исках да го свърша сама наистина — бързо я успокои Мод, тъй като девойчето изглеждаше смутено. — Свикнала съм сама да се грижа за себе си. Не се нуждая от помощта ти. — Момичето, изглежда, си отдъхна. Мод си постави за задача да провери дали икономът в този дом не се държеше зле с горкото дете, че то е тъй уплашено. — Случайно да знаеш дали това е тоалетът, който трябва да нося пред шивачката, Ана? — спокойно попита Мод.

— Да, мем. Това е. Стигна ли ви водата, мем?

Момичето говореше много тихо и Мод откри, че трябваше да се наведе напред, за да долови всичките й думи.

— Да, подейства ми доста ободряващо, благодаря ти. Сапунът беше чудесен. — Мод се усмихна топло на Ана, за да я накара да се отпусне и слугинчето също й отвърна с лека усмивка. — Кога ще дойде шивачката?

— Около десет часа, мем, след близо час.

Гласът на девойчето звучеше все така боязливо, но този път то погледна Мод в очите.

— Това ме устройва, Ана. Може да я доведеш горе, когато пристигне. Дотогава ще почета. — Мод се надяваше момичето да не забележи липсата на книги в спалнята.

Ана напусна стаята с поклон. Останала насаме с мислите си, Мод седна в красивото кресло, тапицирано с брокат, и впери поглед в разхвърляното легло, което сякаш я кореше. Какъв беше отговорът на проблема й?

 

 

Граф Радфорд заудря с юмрук по входната врата на своята къща, без да изчака кочияшът да се погрижи за това. Мартин излезе начаса, тъй като бе чул трополенето на каретата.

— Веднага изпрати някой да повика Амброуз Пийбоди, Мартин — извика Радфорд през рамо, без да спира. — Донеси ми нещо за закуска. Ще бъда в стаята си.

Мартин гледаше с изумление как господарят му взема по две стъпала наведнъж. Домакинът поклати глава и се запъти към кухнята. Нещо не беше наред и той бе готов да се обзаложи за петдесет лири, че това имаше нещо общо с младия Майк, който беше изчезнал загадъчно някъде извън Лондон.

Когато се качи в стаята си, Радфорд набързо свали ризата си и я захвърли на пода с нехайство, присъщо за човек, който още от рождение е свикнал да има слуги. Тъкмо понечи да затършува из изрядно изгладените и подредени дрехи, когато Мартин изникна до него и извади от гардероба дневния му тоалет.

Графът не продума изобщо, докато се обличаше, но се беше навъсил като буреносен облак. Мартин сръчно завърза шалчето на врата му и побърза да се оттегли от стаята. Когато остана сам, Радфорд се отпусна в голямото кресло до камината в очакване на закуската и на посещението на мистър Пийбоди.

Едуард се зачуди как да представи нещата на мистър Пийбоди. Дискретността на възрастния адвокат беше пословична, но графът не виждаше как щяха да накарат наетите детективи да мълчат. Двоумеше се дали да им кажат цялата истина или само част от нея. Това, че възнамеряваше да се ожени за Моли, правеше цялото положение още по-деликатно, но той не виждаше как детективите щяха да разнищят загадката, ако укриеше някои факти от тях. Радфорд въздъхна дълбоко и се намести по-удобно в креслото си. Най-важно от всичко бе да не въвлече своята любима в скандал, ако искаше да й остане поне малка надежда да бъде приета във висшето общество. В крайна сметка графът реши да им каже само част от истината и да ги излъже, че тя е избягало от дома си момче, за да види до каква информация ще се доберат. Ако се наложеше, можеше да поправи фактите по-късно.

 

 

След като затвори вратата след мадам Арно и нейната тежко натоварена помощничка Ирма, Мод се отпусна изтощено в креслото. Радфорд беше излъгал шивачката, че клиентката й е загубила косата си вследствие на силна треска. Мадам Арно непрекъснато повтаряше, че съжалява много за нещастията, сполетели мис Рамзи напоследък, и състрадателно се постара да не закачи превръзката на раната й. Освен това Мод с облекчение разбра, че мадам Арно смята граф Радфорд за неин настойник и знае, че е пристигнала в Лондон, за да вземе няколко частни урока, преди да бъде представена в обществото през следващия сезон. Негова повереница, а не негова любовница. Мод се възхищаваше на изобретателността на графа, но смяташе, че той трябваше да я запознае предварително с историйките си, тъй като те се отнасяха именно за нея. Мод се развесели при мисълта, че графа също го биваше да измисля убедителни опашати лъжи. Май двамата с него трябваше да престанат да се правят на порядъчни хора и да станат пътуващи артисти!

Продължилите няколко часа проби я изтощиха не заради самото вземане на мерки, а защото в душата й бушуваха противоречиви чувства. Само в най-смътните спомени от детството си Мод се бе радвала на такова внимание. Откакто леля й Клер живееше в родния й дом, нито един шивач не бе стъпвал в Ромни Манор заради нея. Малкото рокли, поръчани за Мод, бяха грозни и безлични. Тогава не бе обръщала внимание на това, но сега, когато докосна красивите коприни и кадифета, преобразяващи се неузнаваемо в ръцете на една добра шивачка, изведнъж страшно й се прииска и тя да изглежда като принцеса от приказките, вместо да създава впечатление на мъжкарана, на каквато бе приличала доскоро.

Въпреки това Мод поръча възможно най-малко неща. Изкушението да се облече във всички предложени тоалети се бореше с опетнената й съвест, която непрестанно й напомняше, че при създалото се положение е редно да похарчи възможно най-малко пари на графа. Най-накрая Мод успя да убеди мадам Арно да й ушие само няколко удобни всекидневни рокли. Мадам снизходително отстъпи. Все пак Мод подозираше, че след края на пробите шивачката щеше да отиде направо при графа, за да се опита да го убеди да й поръча повече тоалети, но те поне нямаше да лежат на съвестта й.

Мод се съгласи бързо с предложения й костюм за езда. Когато се опита да избере някой от по-евтин и по-обикновен плат, мадам търпеливо й обясни, че графът го е поръчал специално за нея. Скроен от разкошно фино кадифе в горскозелен цвят, костюмът чакаше само точните мерки на Мод и щеше да й бъде доставен още същия следобед.

Но най-голямата изненада дойде на края на пробите, когато мадам Арно отвори едно малко сандъче и й показа няколко перуки в различни оттенъци на червеникавокестеняво, внимателно навити на кок и хванати в мрежички. Предложи й да си избере една от тях, която най-много да подхожда на косата й, убеждавайки я, че никой няма да разбере за това.

В първия момент Мод се стъписа, но после се засмя с глас. Втурна се към чантата с жалките си вещи, откъдето извади овехтелия си шал и го даде на мадам Арно. В него беше увита дългата й къдрава коса, останала непокътната от вечерта, когато бе избягала от Ромни Манор. Мадам я разгледа внимателно и заяви, че е напълно подходяща за кок. Обеща й, че ще й го изпрати готов още същия следобед заедно с фризьорка, която да я научи да го закрепя стабилно с фуркети.

Веднага след заминаването на шивачката Ана се появи с поднос с топъл чай. Остави го на масичката и въпросително погледна Мод.

— Ана, разкажи ми за прислугата в тази къща. Има ли иконом?

Принудена да стои в стаята поради липсата на готови дрехи, Мод искаше да научи някои неща за този дом. В края на краищата Едуард го бе наел за нея, макар тя да не възнамеряваше да остане тук, а на всичко отгоре той щеше да вечеря заедно с нея. При тази мисъл по тялото я полазиха тръпки на възбуда и тя се изчерви, усещайки върху себе си втренчения поглед на Ана.

— Пристигнах тук вчера, но бях доста уморена и не можах да науча много неща за къщата. Но познавам мистър Грейвс. Той е икономът. Освен него, има една готвачка и две прислужници. Всички работят тук отпреди.

Докато говореше, Ана на няколко пъти се осмели да погледне Мод в очите. Изглежда, момичето се бе поотпуснало малко. Така Мод разбра причината за уплахата на Ана. Като току-що наета прислужница, тя, изглежда, познаваше много слабо естеството на работата си и не знаеше какво да очаква.

— Ана, някой обясни ли ти какви са твоите задължения? — Ако беше господарка на тази къща, дори и временно, щеше да се погрижи всеки да знае задълженията си.

— Донякъде, мис. Трябва да обслужвам предимно вас, а когато не се нуждаете от мен — да помагам в кухнята. Ние, прислужниците, чистим, готвачката готви, а мистър Грейвс разпределя задълженията ни.

По лицето на девойчето пробягна лека усмивка. Мод срещна погледа й и свойски й се усмихна.

— Разбирам — отвърна тя. — Икономите ги бива най-много за това — да дават нареждания. Предполагам, че би било добре да се срещна с мистър Грейвс още тази сутрин. Така или иначе не мога да се приведа в по-изряден вид, докато шивачката не се върне.

— Да, мис — смотолеви Ана. — Всички ужасно съжаляваме за нападението над каретата ви, за това, че са обрали хубавите ви неща и тъй лошо са ви ранили. Само един престъпник може да ви остави да ходите в калта с разкъсана рокля.

Мод не можа да сподави смеха си.

— Да, Ана, престъпник е най-точната дума. А сега, моля те, слез долу и предай на Грейвс, че искам веднага да се качи при мен.

Ана се поклони леко и излезе.

Мод отиде до малкото писалище в стаята, където намери хартия, писалка и мастило, и седна да си отбележи някои неща. Никога не бе ръководила домакинство, но тъй като парите в Ромни Манор не стигаха да се наеме пълен персонал, често й се бе налагало да се включва в къщната работа.

Някой почука уверено на вратата — със сигурност не беше Ана — и Мод го покани да влезе.

— Искали сте да говорите с мен, мис?

С опънато като струна тяло, Грейвс олицетворяваше всячески образа на надменния иконом. На Мод дори й се стори, че в гласа му се прокрадна подигравателна нотка. Явно той не беше човек, който би приел за чиста монета историята за грабежа и настойничеството.

— Да, Грейвс. Негова Светлост ще вечеря тук. Готвачката има ли необходимите продукти или трябва да изпратим някого на пазара? — попита Мод с подобаваща формалност, за да му покаже, че няма да се предаде така лесно.

— Негова Светлост поръча менюто, мис. Вечерята е обявена за девет часа. Имате ли други въпроси?

Този път Мод почувства осезаемо подигравателната нотка в гласа му и усети надигащия се в нея гняв. Като любовница на графа трябва да очаквам именно такова отношение, помисли си тя вбесена. Изглежда, този надут нахалник се смяташе за по-висшестоящ от нея. Искаше й се да го види как би се справил, ако трябваше да разчита единствено на изобретателността си.

— Да, Грейвс, искам да разбера още нещо — отвърна тя с леден глас. — Бих искала да знам в какво състояние е конюшнята. Има ли обяздени коне?

— Един от конярите на графа докара два коня тази сутрин, мис. Не знам дали са обяздени или не.

Гласът му издаде нежеланието да обсъжда къщните проблеми с нея, сякаш смяташе, че тя няма право да бъде запозната с тях.

— Разбирам. — Очевидно този мъж не признаваше нейното първенство в този дом. Макар Мод да нямаше никакво намерение да бъде стопанка на къщата при създалото се положение, изведнъж й се прииска да покаже на този нахалник кой е господарят тук. — В такъв случай кой отговаря за работата в конюшнята? Искам да говоря с него.

— В момента никой — надменно отвърна той, сякаш злорадстваше, че не може да удовлетвори най-обикновеното й желание. — Тази вечер Негова Светлост ще изпрати човек да се погрижи за конете и ще наеме нов коняр.

Грейвс се обърна, за да напусне стаята. На Мод й направи впечатление, че той дори не се обърна към нея с „мис“.

— Почакайте малко, Грейвс, не съм свършила! — викна тя със заповеднически тон. — Държа Ана да ми бъде камериерка. Запознайте я с основните задължения на една прислужница на дама. Шивачката ще се върне днес следобед за последната проба и очаквам дотогава Ана да научи задълженията си. — Мод млъкна в очакване на утвърдителния му отговор, но той само кимна едва забележимо. — Освен това искам да се срещна с коняря, когато пристигне. Ясно ли е?

Мод отново изчака Грейвс да се поклони, след което той пак понечи да си тръгне.

— Един момент, Грейвс, ще ви освободя веднага щом приключа. — Той се обърна в очакване на нареждането й, а очите му блеснаха гневно. — Бих искала да обсъдя вечерята с готвачката веднага. Кажете й да се качи горе. Това е всичко.

Те не откъсваха очи един от друг, сякаш искаха да разберат чия воля ще надделее. На Мод й се стори, че бе изминала цяла вечност, когато Грейвс едва забележимо сведе глава и измърмори „мис“, след което се обърна и гордо излезе от стаята.

Мод се тресеше от ярост. Ако някога й се наложеше да си намери извинение за желанието да напусне тази къща, то можеше да използва като довод подигравателното отношение на безочливия иконом. По-скоро би обикаляла гладна по улиците, отколкото да се подлага на такова унижение.

Сбърчила лице от гняв, Мод отново насочи вниманието си към листа на писалището. Щом като графът вече бе поръчал вечерята, тя можеше само да поиска менюто от готвачката. Твърдо бе решила да промени някое от ястията, ако то не й се понравеше. Независимо от продължителността на престоя й в тази къща, искаше да се отнасят към нея с уважение.