Кори Макфаден
Среднощна заблуда (4)

Четвърта глава

Проклет дъжд! Проклети дупки! Радфорд мислено наруга бившия си коняр, който с невежеството си бе осакатил любимия му кон сутринта и бе забавил връщането им в Лондон. Досега трябваше да е пристигнал там. Затова скъпата и добре смазана карета на графа подскачаше неумолимо по хлъзгавия и неравен път, покрит с тънка корица лед, която скриваше коварните дупки.

— Карай по-бързо, Хобс! — извика Радфорд, като се показа от прозорчето на каретата, без да обръща внимание на лапавицата и дъжда, които шибаха лицето му. Забеляза, че приближават Воденичарския мост и разбра, че са изминали едва няколко мили.

— Не може по-бързо, милорд. Опасно е за конете! — извика Хобс в отговор, но гласът му бе заглушен от барабаненето на дъждовните капки, от конския тропот и от скърцащата карета.

По дяволите! Но Хобс имаше право. Би било глупаво заради някаква си игра на карти, колкото и важна да е тя, да осакати още един кон. За него обикновено нямаше значение кога се присъединява към картоиграчите, но тази вечер трябваше да играе срещу херцог Сомсби, а по-късно имаше среща с прелестната Бела д’Амико.

Радфорд отвори джобния си часовник, но тъй като тъмнината му попречи да разбере часа, нервно го затвори. Бяха потеглили в осем и половина след дълга разправия с главния коняр, а оттогава не бе изминал повече от четвърт час. Пътуването до Лондон траеше два часа, следователно щяха да пристигнат там в един доста приличен час — към единадесет. А след картите…

Графът се облегна на възглавничката зад гърба си и похотливо се усмихна. Бела беше великолепна — италианска актриса с разнородни таланти както на сцената, така и извън нея. Истинска средиземноморска красавица! При това даряваше само него с прелестите си… поне засега. Радфорд не хранеше никакви илюзии относно миналото или бъдещето на тази дама, но засега възнамеряваше да се наслади максимално на екзотичния й чар. Дори да му струваше цяло състояние, в никакъв случай нямаше да съжалява за похарчените пари.

Изведнъж Радфорд полетя напред. Дочу пронизителното и уплашено цвилене на конете и по силното накланяне на каретата разбра, че животните се бяха изправили на задните си крака. Колата се клатушкаше силно, сякаш всеки момент щеше да се прекатури, но изведнъж се заби накриво в земята.

— По дяволите! Хобс — извика графът, — тук ли си? Добре ли си? Хобс!

Радфорд побърза да се изправи от неудобното си положение. След неочакваното спиране на файтона той се бе озовал почти с главата надолу, заклещен между двете седалки. Когато се протегна, графът изпъшка, тъй като усети остра болка в гърдите, но му се стори, че нито една кост не е счупена. Натисна вратата на файтона, но изруга, тъй като тя отказа да се отвори. Ядосано я бутна още веднъж, но вратата поддаде чак при третия му опит и той едва не падна в калта.

— Хобс! Къде си?

Радфорд с мъка слезе от файтона, тъй като колата се бе наклонила под доста голям ъгъл. Ботушите му потънаха почти до глезените в кал и той без малко не изгуби равновесие. Чу се някакво пъшкане и графът се стрелна към капрата на файтона, откъдето идваха стоновете. Слава богу, че Хобс беше жив, но дали не се бе ударил зле?

— Тук съм, Хобс! Ей сега ще дойда при теб! — провикна се Радфорд. Конете пръхтяха нервно и той забеляза превитата фигура на кочияша. — Лошо ли се удари? Какво, по дяволите, изплаши конете? — Най-сетне Радфорд стигна до Хобс, надвеси се над него и го улови за рамото.

— Онова ей там ги уплаша, милорд — промърмори коленичилият Хобс.

— Какви ги говориш, човече? Какво е това? — Радфорд се наведе напред и видя, че в калта наистина лежеше някой. — О, боже! Та това е момче! Лошо ли е ударено? Прегазихме ли го?

— Май да, милорд. Дъждът и тъмнината ми пречеха да виждам, а той изскочи изневиделица. Изведнъж се обърна и хукна да бяга, но се спъна и падна в калта. Пътят е заледен. Единият кон се изправи на задните си крака, за да не го прегази, а това уплаши и другото животинче. Повече нищо не видях.

Докато Хобс обясняваше какво се е случило, графът свали шапката от главата на момчето. На челото му бе излязла голяма цицина и по лицето му имаше драскотини. Беше изпаднало в безсъзнание, но за щастие дишаше нормално.

— Е, не можем да го оставим да измръзне тук — въздъхна Радфорд. Шансовете му да стигне навреме за комара все повече намаляваха. — Познаваш ли това момче, Хобс? Сигурно живее наоколо.

Хобс се вторачи в изкаляното лице на момчето.

— Не, милорд, не мисля, че е тукашно. Израснал съм тук, но не съм го виждал преди.

— Ударена ли е колата? Конете ми изглеждат здрави и читави.

Двамата огледаха набързо наклонената карета и след като се увериха, че всичко е наред, я изправиха.

— Предлагам да продължим за Лондон. Няма смисъл да се връщаме обратно, щом момчето не е местно. Дори и да грешим, може да го закараме в дома му утре. Трябва да го изправим внимателно, точно така — подкани го Радфорд. Хобс хвана момчето за раменете, а графът го вдигна за краката. — А сега нека леко го сложим на седалката. Може да е ударено лошо. — В този момент пострадалият се размърда и тихо изстена.

Идвайки в съзнание, Мод изпита силна болка. Сякаш в главата й имаше нажежен меч, който се забиваше в челото й в такт с друсането на колата. Беше вир-вода и нямаше представа нито къде се намира, нито как се бе озовала тук. Не че имаше значение. Усещаше единствено болката. Пред очите й беше притъмняло.

— Не мърдай, момче. Не още. — Някакъв глас разцепи тишината. — Хайде, синко — продължи гласът, — пийни малко от това.

Някой поднесе нещо студено и метално до устните й, изливайки глътка силно бренди в гърлото й. Мод се задави и закашля, след което бавно отвори очи. Смаяно се огледа, докато най-накрая спря погледа си върху граф Радфорд. Ахвайки от изумление, Мод понечи да стане, но безпомощно се отпусна.

— На твое място не бих се опитал да стана, момче — посъветва го Радфорд. — Струва ми се, че прътът на едното предно колело те удари по главата. Какво правеше толкова късно навън?

„Мисли бързо, Мод! Трябва да измислиш нещо!“ В отговор тя му отправи поглед, изпълнен с болка и смущение.

— Добре, не се напрягай. Ще почакаме да се съвземеш от шока. Сега само почивай. Ще те отведа в моя дом в Лондон. Ще поръчам на икономката да извика доктор, ако има нужда, после ще уведомя роднините ти, че си добре.

Мод облекчено затвори очи — взеха я за момче. Дотук всичко бе наред. Освен това те също отиваха в Лондон. За съжаление в момента не можеше да мисли трезво. Може би трябваше първо да си почине, след което да прецени положението си. Мод въздъхна и се сгуши във вълненото одеяло, с което беше покрита. Нуждаеше се от малко почивка. Бе прекарала една ужасна нощ…

Радфорд се подсмихна под мустак и се загледа в изцапаното с кал лице на момчето. Явно не бе пострадало. Все още имаше време да отиде в „Уайт“ — клуба, в който членуваше — но първо трябваше да се преоблече в сухи дрехи. Погледна ботушите си. Камериерът му си позволяваше да отбелязва, че в Лондон нямало благородник с по-мръсни ботуши от неговите.

Друсането на файтона събуди Мод от неспокойния й сън. Главата все още я болеше, но брендито бе отслабило болката, а одеялото я бе стоплило. Реши, че е по-добре да се престори на заспала. В главата й цареше пълен хаос и не можеше да се съсредоточи, за да вземе решение. За добро или за лошо, намираше се във файтона на някогашния си враг, но се надяваше той да не я разпознае, защото иначе щеше да си има проблеми.

Всъщност колкото повече се замисляше за положението си, толкова повече то започваше да й се нрави. Имаше голям късмет, че в такава дъждовна нощ я караха безплатно в Лондон. В противен случай щеше да пристигне в града късно със съвсем малко пари, затова предложението на графа да преспи в къщата му в Лондон беше добре дошло за нея като начало за пребиваването й там. Едва сега Мод започна да осъзнава последиците от стълкновението с братовчед си. То я бе принудило да пътува сама с един прословут женкар, за да провери дали наистина е останала без пукната пара, докато, от друга страна, Джон едва не я бе изнасилил и опетнил името й. Освен това главата й бучеше от болка, но поне до момента произшествието на пътя бе най-щастливата част от вечерта. Благодарение на него си бе осигурила подслон и състрадание, а точно сега се нуждаеше силно и от двете.

Имаше още една подробност — трябваше да даде задоволително обяснение на граф Радфорд за своята самоличност и за причината за среднощното си излизане. Вероятно щеше да е по-добре да се придържа възможно най-близо до истината, за да не се оплете сама в лъжата си след време. Реши да се представи за избягал прислужник от някой по-отдалечен край, защото графът със сигурност познаваше всичките си съседи в Бедфордшиър в протежение на няколко мили. Не можеше да му разкаже, че братовчед й се бе държал неприлично с нея. Изчерви се в тъмнината. Все още не можеше да проумее как бе възможно някои мъже да си позволяват такива волности, но нямаше никакво намерение да обсъжда това с граф Радфорд.

Е, можеше да излъже, че господарите й са се отнасяли много жестоко към нея, като редовно са я биели. Докато посягането върху прислугата беше често явление, проявата на безпричинна жестокост не се оправдаваше от закона и всеки един слуга имаше право да напусне господаря си, ако пожелаеше. Това обяснение трябваше да задоволи графа поне за момента. В края на краищата налагаше се да прекара само тази нощ и малко от сутринта в дома му. Възнамеряваше да посети адвокатската кантора на господата Бут и Паркс веднага щом открие адреса й.

Пулсиращата болка в главата й се засилваше от тропота на конските копита и от барабаненето на дъждовните капки по покрива на каретата. Мод неусетно се унесе отново в неспокойна дрямка…