Кори Макфаден
Среднощна заблуда (19)

Деветнадесета глава

В осем и половина вечерта граф Радфорд вече имаше нов камериер — възрастен мъж, който бе останал без работа след смъртта на стария си господар. Той беше много добър камериер и доста хора желаеха да го наемат. Радфорд му бе предложил най-високо възнаграждение и поне беше сигурен, че няма да се окаже жена.

С прецизност, придобита вследствие на дългогодишно качествено прислужване, възрастният мъж тъкмо довършваше тоалета на граф Радфорд, когато на вратата се почука. След малко в стаята се появи Мартин.

— Мистър Амброуз пристигна, милорд. Да ви почака ли или да го отпратя?

— Ще дойда след десет минути, Мартин. Заведи го в библиотеката и се постарай никой да не ни безпокои. — Сърцето на графа заби лудо, тъй като той с нетърпение очакваше да научи отговора на загадката, която го измъчваше. Независимо че бе наблегнал пред адвоката за важността на задачата, той очакваше да получи отговор най-рано след няколко дни.

След изтичането на десетте минути Радфорд влезе в библиотеката. Мистър Пийбоди стоеше до рафтовете с книги в дъното на стаята и нервно разлистваше един почти безценен документ.

— Добър вечер, Пийбоди — поздрави го Радфорд. — Изненадан съм, че се връщате тъй скоро. Не вярвам детективите да са попаднали на някаква следа толкова бързо.

— Добър вечер, милорд — отвърна Пийбоди. — Извинете, че ви безпокоя в този късен час. Опасявам се, че информацията може да се окаже безполезна, но тя толкова ме заинтригува, че реших да ви уведомя за нея веднага.

— Така ли? — попита Радфорд, за да прикрие тревогата, породена у него от думите на Пийбоди.

— Да, милорд. Детективите започнаха да търсят първо в района около вашето имение, тъй като там сте се натъкнали на младежа — обясни Пийбоди. — На този етап използват стандартните методи — не записват нищо черно на бяло, а се уповават само на историите на пътуващите работници по кръчмите, като от време на време купуват по една бира на някой по-приказлив мъж. Знаете какво имам предвид… — Адвокатът млъкна, но графът му кимна да продължи. — Един от детективите е излъгал, че има братовчед на младежка възраст, който е избягал от господаря си. Разбира се, той е дал описанието на вашия Майк…

— Да, разбирам ви — прекъсна го Радфорд, тъй като беше нетърпелив да научи същественото, — но на какво се е натъкнал в крайна сметка?

— Ами всичко изглежда много необичайно, милорд. Не им се е наложило да разпитват много хора, тъй като веднага са попаднали на следа. Но тя може да се окаже напълно безполезна за нас. Поне аз се надявам да е така. Виждате ли, изглежда, имало е и други следователи, също като моите хора, които са слухтели доста незабелязано из същия район. Само че те са търсели млада жена, дъщеря на местен благородник, която внезапно е изчезнала. Явно семейството й не желае това да се разгласява, но хората предполагат, че е пристанала на някакъв млад нехранимайко. Младата дама е изчезнала по същото време, когато е избягал и Майк. И докато семейството, главно лелята, която, изглежда, е ужасна жена, се опитва да потули тази история, някои от съседите започват да се съмняват, че тук има някаква измама. Виждате ли, децата на лелята ще наследят имението и парите, ако тази девойка умре, и някои хора се питат дали…

— Как се казва момичето? — отново го прекъсна Радфорд, тъй като не можеше да понася повече този несвързан поток от думи. Бе обърнал гръб на адвоката, за да не издаде нарастващото си вълнение. Най-после бе разгадал загадката й!

— Ъ-ъ, чакайте да погледна, не мога да се сетя за името… Почакайте да проверя в бележките си…

Пийбоди извади папка с листове и започна да ги прехвърля с влудяващо бавно темпо. На Радфорд му идваше да го хване за гушата и да грабне папката от ръцете му, но бързо отхвърли нелепия си порив.

— Виждате ли, боя се, че има минимална вероятност — продължи Пийбоди, без да спира старателното си търсене, — изключително малка вероятност двамата да са свързани по някакъв начин…

Сърцето на Радфорд щеше да се пръсне от вълнение.

— Знам, че вероятността е нищожна — добави Пийбоди, — но все пак е възможно младежът да е съучастник в заговор, целящ да навреди на младата дама, ако наистина има някаква измама. Затова побързах да ви предупредя… А-а! Ето го! — Пийбоди триумфално размаха скъсан лист хартия. — Ромни! Името й е Мод Ромни! — Пийбоди сияеше от щастие.

В първия момент Радфорд онемя. Трябваше да положи големи усилия, за да не зяпне от изумление. В съзнанието му изплуваха един след друг образите на едно мръсно и нахално хлапе с пищов в ръка и на една палавница с вирнат нос, която разваля флирта му с красива млада дама, връхлитайки върху тях. Не можеше да повярва, че неговата обаятелна любима е именно това ужасно девойче. Но макар и с неохота, Радфорд трябваше да признае, че това го лишава от възможността сам да определя съдбата си. Трябваше незабавно да се ожени за Мод Ромни. Нейното ужасно семейство щеше да го застави да го направи, а като аристократи, макар и изгубили блясъка си, те бяха в пълно право да го сторят.

Сподавяйки силното си вълнение, Радфорд се обърна и седна, като направи знак на Пийбоди да го последва. Адвокатът съсредоточено пререждаше документите си.

— Склонен съм да вярвам, че двата случая нямат никаква връзка, Пийбоди — подхвана Радфорд и се зачуди дали щеше да успее да извърти нещата в друга насока. — Днес ми се удаде възможността да разпитам Майк най-подробно и той задоволи любопитството ми. Изглежда, избягал е от едно семейство от Шропшиър, което е било на гости близо до мястото, където попаднахме на него. В Шропшиър имам приятел, на когото изпратих писмо, за да разбера дали това е вярно. Предлагам засега да спрем търсенето. — Радфорд следеше зорко изражението на Пийбоди, за да разбере дали бе успял да го заблуди. Макар всяка дума да беше лъжа, адвокатът, както винаги, само кимна.

— Както желаете, Ваша Светлост. Надявах се тази история да има някакво благоприятно обяснение и страшно съжалявам, че ви обезпокоих за нищо. — Пийбоди вече се канеше да си тръгва.

— Глупости, радвам се да чуя, че историята на момчето не беше опровергана от вашите хора, Пийбоди. А що се отнася до момичето, не мисля, че Майк има нещо общо с нея. — Радфорд със затаен дъх очакваше да види как ще реагира Пийбоди на думите му.

— Напълно сте прав, милорд. Както отбелязах, вероятността е минимална… Е, време е да тръгвам. Не се колебайте да се обърнете към нас, ако отново се нуждаете от услугите ни. — Пийбоди се изправи и взе куфарчето си. — Радвам се, че ви бяхме поне от малка полза, милорд.

— Наистина ми помогнахте, човече. Оценявам високо експедитивната ви работа.

Графът също стана и междувременно Мартин се появи в отговор на повикването му, което Пийбоди дори не бе забелязал, и поведе адвоката към коридора, затваряйки вратата след себе си.

Радфорд отново седна и зарея поглед из стаята. Не можеше да повярва, че Мод Ромни е от онова ужасно семейство до имението на рода Радфорд, което се състоеше от един пиян безделник и неговата свадлива и любопитна съпруга с двете й деца! Графът се помъчи да си спомни името на дъщеря й, която бе флиртувала с него онази нощ, когато от учтивост бе посетил организираното от тях соаре в тесен кръг. Изведнъж се сети, че тя се казваше Амелия — съблазнителна красавица с морал на улична котка.

В интерес на истината, той дължеше благодарност на Мод за намесата й през онази нощ. Голямото количество вино, което бе изпил тогава, го бе замаяло. Ако Мод не беше тупнала върху тях двамата, сега Амелия щеше да бъде лейди Радфорд, тъй като, въпреки силния си махмурлук, на следващата сутрин бе осъзнал, че майката и дъщерята бяха решили да го оплетат в мрежите си. Месеци наред в светските кръгове се обсъждаше прибързаната женитба на Амелия и всички умуваха за причината. На Радфорд му беше пределно ясно, че Клер бе заложила своя капан на друг нещастник.

Изведнъж Радфорд изтръпна. Бяха му поставили капан с Амелия, в който не се бе хванал. Възможно ли беше тази алчна жена да се опитваше да го оплете в мрежите си отново, но този път чрез племенницата си? Планът им беше съвсем прост, стига да имаха търпение. Никак не бе трудно да захвърлят Мод на пътя на каретата. В крайна сметка графът не пазеше в тайна пътуванията си до Лондон. Това, че я бяха преоблекли като момче, бе хитро хрумване. Той щеше да я познае, ако се бе облякла като жена. Дори и да не я бе разпознал в женските й дрехи, той щеше незабавно да я предаде на иконома си и нямаше да се занимава повече с нея. Докато като момче Мод много по-лесно можеше да спечели благоразположението му, след което да разкрие истинската си самоличност и да го изкуси. Беше му скроила много хитър номер с лъжата, че е избягала от жестоките си господари. Побеснял от гняв, Радфорд скочи на крака и се втурна към вратата. Спря в коридора само за да облече наметалото си, затръшна входната врата зад гърба си пред смаяния поглед на Мартин и влетя в каретата, която го чакаше отвън. Трябваше да потегли веднага, за да не закъснее за вечерята с малката хитра мръсница, но нямаше никакво намерение да я удостои с присъствието си точно сега. Намръщено нареди на кочияша да го закара в „Уайт“, после се облегна удобно на възглавничките зад гърба си, изпълнен с презрение срещу всички от семейство Ромни.

Мод седеше пред огледалото на тоалетката и гледаше в захлас чудото, сътворено от фризьорката Ейми и мадам Арно. С общи усилия двете жени бяха превърнали едно „безпризорно дете“ в принцеса от приказките. Както бе предположила, заедно с красивия костюм за езда мадам Арно донесе и две рокли, които не бяха поръчани. В момента Мод беше облякла едната от тях, ушита от лъскав морскозелен атлаз. Роклята имаше дълбоко предизвикателно деколте, от което надничаше фина дантела. Тя имаше ниска стегната талия и силно набрани поли, които започваха от ханша и падаха свободно до земята. Изящно изработени пантофки в същия цвят красяха краката й над най-ефирните копринени чорапи, които някога бе виждала. А бельото беше тъй фино и тъй великолепно извезано, че Мод се срамуваше, задето го бе скрила.

Но промяната с косата й беше най-изумителното нещо. От огледалото я гледаше едно прелестно създание с разкошна червеникавокестенява къдрава коса, която приличаше на ореол на красив ангел. Лицето в огледалото се усмихна колебливо, когато Мод си помисли, че никога през живота си не бе изглеждала толкова добре. Това донякъде повдигна духа й.

Израснала без обич и грижи като мъжкарана, Мод винаги се бе смятала за грозновата и нямаше никакви амбиции да стане красавица. Но сега виждаше живото доказателство, че тя всъщност е прелестна млада жена.

Дълбоко в съзнанието й изплува скъпият образ на майка й. Тя се наведе напред и ахна от изумление. Майка й беше прекрасна жена както на външност, така и по душа. Мод не си бе и помисляла да й съперничи по хубост, напротив — през изминалите години се бе опитвала да подражава на баща си. Изведнъж прихна от смях. От огледалото я гледаше именно лицето на майка й. Правех всичко възможно да заприличам на татко, с тъга си помисли тя, защото смятах, че никога няма да стана красива колкото мама, а ето че сега приличам досущ на нея.

Лицето в огледалото се натъжи. Трябва да свърша още много неща, за да заприличам наистина на мама — в момента тя изобщо не би се гордяла с мен, помисли си Мод. Извърна очи от огледалото, тъй като не искаше да се възхищава повече на красивия си тоалет, който бе спечелила с нечестен труд.

Докато ставаше от стола на тоалетката, Мод реши, че е време да слезе долу и да провери докъде бяха стигнали приготовленията за вечерта. Беше прекарала целия си ден буквално като затворник в тази стая, тъй като не искаше да срещне отново смразяващия поглед на иконома, появявайки се пред него в пеньоара си. Изправи рамене и се отправи към трапезарията. Сега поне нямаше да се чувства неудобно заради външния си вид.

Долу всичко беше готово и очакваха единствено графа. Масата в трапезарията за гости бе красиво наредена с изящен кристален сервиз и скъпи прибори за хранене. Покривката и ленените салфетки бяха снежнобели и колосани, а кристалните чаши блестяха на светлината от свещите. Да, Негова Светлост не може да се оплаче от моето домакинство, макар да нямам никакъв принос за това, подсмихна се Мод.

Всекидневната също беше в изряден вид, а свещите и огънят в камината бяха запалени. Нямаше никаква следа от малките копченца, паднали от роклята й предната вечер. При този спомен Мод се изчерви и се почуди коя от прислужниците беше помела стаята и какво се говореше за това в кухнята. Беше й пределно ясно, че никой в къщата не бе повярвал на историята, че е повереница на графа и е пристигнала в Лондон, за да се подготви за представянето си във висшето общество през следващия сезон.

Големият стенен часовник отмери девет часа и Мод почувства лека тръпка на вълнение. Едуард вече бе тръгнал насам и щеше да пристигне всеки момент. Всякакво угризение за срамното й положение избледня при мисълта, че той скоро щеше да прекрачи прага на стаята и щеше да я прегърне в обятията си.

Трябва да се държа резервирано, тъй като няма да успея да го задържа, ако всеки път, когато влезе при мен, го посрещам като безумно влюбена глупачка, помисли си тя. С преднамерено равнодушно изражение тя се приближи до гарафата с бренди и си наля малко питие. После започна да се разхожда из библиотеката, изучавайки портретите на благородници, наредени по стените, без да забележи, че това всъщност е една чудесна библиотека. Богато украсеният позлатен часовник на камината удари девет и четвърт. Мод тревожно погледна към него, след което нетърпеливо се обърна към вратата. Знаеше, че по принцип Радфорд държи на точността и това още повече я притесни. Ако той наистина изгаряше от желание да я види, защо вече не тропаше на портата?

Като гладна тигрица Мод излетя през вратата и се втурна към трапезарията, за да провери отново дали всичко е наред, след което пак се върна в библиотеката. Грейвс се появи на вратата и с едва прикрита самодоволна усмивка сподели опасенията на готвачката, че фазанът ще изсъхне, ако не бъде сервиран сега. После попита дали не би желала да вечеря сама.

Мод категорично отказа и сдържано му нареди да предаде на готвачката, че трябва да направи всичко възможно да запази птицата сочна, тъй като графът не се е обадил, че ще закъснее. Грейвс изчезна и Мод отново започна да снове напред-назад из стаята.

Часовникът в библиотеката отмери десет часа. Графът закъсняваше цял час. Изведнъж Мод дочу звънеца на входната врата и по тялото й премина вълна на облекчение. Взе празната си чаша и се върна при книгите. Започна да ги прехвърля с престорено отегчено изражение и нервно зачака.

Грейвс влезе в библиотеката, без да си направи труда да почука преди това. Въпреки нарастващото й вълнение, Мод не пропусна да забележи тази подробност. Икономът носеше малка табличка, върху която се виждаше някакво писмо. Без да се интересува какво ще си помисли той, тя се втурна към него и грабна писмото. С изненада откри, че не беше запечатано. Още като го отвори, Мод забеляза, че бе написано на бланка от клуба, в който членуваше Радфорд. С почерк, който й беше добре познат, на листа бяха изписани следните думи: „Не ме чакай за вечеря. Налага се да остана“. Това беше всичко. Нямаше нито „скъпа“, нито „мила моя“, нито „обичам те“. Абсолютно никакво обръщение.

Мод с мъка сдържа сълзите, които напираха в очите й, преди да срещне погледа на иконома.

Без да крие самодоволното си презрение, Грейвс я попита:

— Желаете ли да вечеряте сега?

Мод беше сигурна, че този негодник бе прочел незапечатаната бележка, преди да й я предаде.

— Да, Грейвс. Без съмнение сте се досетили — Мод леко наблегна на последната дума, — че Негова Светлост е възпрепятстван. Ще вечерям сама.

Обърна се и с достойнство излезе от стаята, без да обръща никакво внимание на странния блясък в очите на иконома, който злорадстваше, че графът я бе пренебрегнал.