Кори Макфаден
Среднощна заблуда (23)

Двадесет и трета глава

Студеният дъжд барабанеше по прозорците. Въпреки плътните завеси, Мод усещаше леко течение в краката си, докато седеше пред тоалетката и доста непохватно закрепваше с фиби кока за косата си. Години наред беше живяла много скромно, затова не й бе дошло наум да нареди на прислугата да запали огъня, за да се стопли стаята. Но тя не усещаше студа, тъй като цялото й тяло гореше от нетърпение.

В бързината Мод изпусна кока, който падна до крака й. Тя бързо го вдигна и го огледа за евентуални повреди. След като не откри нищо нередно, мис Ромни остави кока на тоалетката и позвъни на Ана. Макар момичето да изглеждаше всеотдайно към нея, Мод още не беше свикнала да има прислужница. Толкова време се бе грижила сама за себе си, че й се струваше абсурдно да разчита на друго човешко същество за такова елементарно нещо като обличането. Но тази вечер кокът я затрудняваше доста, а и тя не притежаваше търпението на светица. Освен това така или иначе щеше да се нуждае от помощ за множеството перлени копченца, които се спускаха по гърба на великолепната тъмносиня атлазена рокля, която щеше да носи на вечеря.

На вратата се чу плахото почукване на Ана и Мод я покани да влезе. Докато се приближаваше до тоалетката, слугинчето се поклони леко и по лицето му пробягна едва доловима усмивка.

— Нуждая се от помощ за това ужасно нещо, Ана — обясни Мод, като взе кока. — Не мога да го закрепя по никакъв начин.

Ана внимателно взе перуката. Мадам Арно я бе предупредила, че ако кокът се развали, трудно може да се оправи след това. Затова Ана внимателно, макар и непрофесионално, започна да закрепва за косата на Мод сложно сплетения и навит кок.

Младата дама наблюдаваше как прическата й придобива елегантен вид и се зачуди как беше възможно непокорната й коса да се преобрази по такъв неузнаваем начин.

Най-накрая Ана вдигна ръце и посегна да вземе сребърното огледало от тоалетката. Тя го нагласи и Мод се извърна леко, за да види тила си в него.

— Прекрасно, Ана. — Усмихна се топло на свенливото момиче. — Чудно ми е как имаш търпението да го захванеш. Аз лично не издържам.

Ана се усмихна боязливо. Постепенно започваше да се отпуска пред тази красива и изтънчена дама, която по необясними за нея причини се държеше много мило.

— А сега ще ми помогнеш ли да се пъхна в тази рокля?

Мод стана, при което Ана се втурна да донесе красивата рокля. Зарадва се, че се бе сетила да си измие ръцете, преди да се качи при господарката си. Беше стъргала моркови под зоркия поглед на готвачката, която трябваше да свърши доста неща в кухнята, ако искаше да изненада господарите си с разкошна вечеря.

Мод беше само по риза и Ана разгъна сатенената фуста, за да може господарката й по-лесно да влезе в нея. Полата се връзваше на кръста и грациозно падаше до земята. Долната й част беше украсена с няколко реда бяла дантела, която щеше да се подава съблазнително изпод синята атлазена рокля, когато Мод се движеше.

— Когато нося такива натруфени тоалети, се страхувам да дишам, камо ли да седна или да хапна нещо — през смях обясни Мод, докато Ана държеше разтворена великолепната рокля, за да може господарката й да я облече.

Като внимаваше да не разпъне финия плат, момичето разпери корсажа и Мод пъхна ръцете си в него. Най-накрая дойде ред на закопчаването.

Младата дама застана пред тоалетката и се вторачи с изумление в отражението си в огледалото, докато сръчните пръсти на Ана буквално летяха по малките копчета. Моделът на роклята беше специално ушит да подчертае тънката талия на Мод, като се издуваше в ханша и падаше на дипли над колосаните ленени парчета, зашити за полата. Корсажът наистина беше предизвикателно дълбок, въпреки вмъкнатата дантелена ивица. Изчервявайки се от смущение заради изхвръкналия си бюст, който се подаваше над деколтето, Мод отпусна леко корсажа, за да не го пръсне по шевовете. При все че само Едуард щеше да я види в този тоалет на вечеря, то един ден трябваше да се появи в обществото, а в този си вид не можеше да излезе. Затова, докато полагаше безполезни усилия да прикрие голотата си колкото е възможно, тя реши да поръча на мадам Арно да пришие още дантела към деколтето.

В този момент Мод чу звънеца на входната врата.

— О, трябва да побързаме, Ана! — възкликна тя развълнувано. — Сигурно е подранил.

Ана набързо закопча последните няколко копчета и се втурна към гардероба, откъдето извади кутията с пантофките, боядисани в синьо — в тон с цвета на роклята. Мод седна пред тоалетката и свали домашните си пантофки. Ана се наведе и обу другия чифт върху тънките й чорапи. Точно когато Мод се изправи и започна да приглажда роклята си, на вратата се почука.

— Влез — извика тя с глас, преливащ от щастливо очакване.

Радваше се, че Едуард беше нетърпелив да я види и не можеше да почака тя да слезе при него. Мод се обърна, очаквайки да чуе комплимент за добрия си външен вид, но вместо това, тя с ужас осъзна, че на прага стои намръщеният Грейвс. Поемайки дълбоко дъх, Мод бързо се съвзе от шока и промърмори:

— Какво има, Грейвс?

Икономът я огледа от глава до пети и неодобрително сви устни, забелязвайки прекалено отвореното й деколте.

— Долу има един мъж, който желае да ви види. Изпратен е от графа.

Прикривайки разочарованието си, Мод отговори:

— Ей сега слизам. Предайте му да почака, моля.

Грейвс кимна едва забележимо в отговор на нареждането й и се запъти към вратата.

Мод се обърна към огледалото и дооправи роклята си. Опита се да прогони от съзнанието си мисълта, че Едуард е задържан за вечеря, но не можа да се сети какво друго би го накарало да изпрати човек при нея, след като самият той трябваше да се върне скоро вкъщи. Все пак може би просто щеше да се забави малко. Усмихвайки се неспокойно на Ана, Мод приглади за последен път косата си и излезе от стаята.

Благодарна за късмета си да обслужва една толкова добра и красива млада дама, прислужницата изпрати господарката си с поглед, изпълнен с възхищение.

Мод слезе бавно по стълбите, като се стараеше да държи вдигнати полите си, за да не се препъне. Изведнъж си спомни за дните, прекарани в Ромни Манор, когато бе тичала нагоре-надолу из къщата, облечена в прекалено късите стари рокли на Амелия, без да се притеснява за вида си.

Мис Ромни стигна благополучно най-долното стъпало и се озова лице в лице с непознат мъж със съмнителна външност, който в едната си ръка държеше свалената си шапка, а в другата стискаше някаква бележка. Без да продума нищо, той й подаде листа, който Мод нетърпеливо отвори. Бележката гласеше следното: „Любов моя, каретата ми се блъсна във файтон на няколко преки оттук и аз съм леко ранен — нищо сериозно, само леко замайване. Можеш ли да дойдеш при мен? Намирам се в дома на мистър Джеръми Бейлс, който беше достатъчно любезен да ме прибере и напише тази бележка по моя заръка. Изпращам я по неговия кочияш, който ще те докара при мен“. Това беше всичко, нямаше дори подпис.

— Почакайте да си взема пелерината — обърна се тя към непознатия, а сърцето й щеше да изскочи от притеснение. Молеше се Едуард да не е сериозно ранен. Обърна се и се озова лице в лице с Грейвс. — Пелерината ми, Грейвс. Негова Светлост е претърпял злополука на няколко пресечки оттук и аз отивам при него.

Грейвс кимна и отиде да вземе пелерината. Само след миг се върна и наметна Мод с нея. Тя му благодари разсеяно и се запъти към вратата, но изведнъж се обърна към иконома:

— Предайте на готвачката моите извинения, но се налага да отложим вечерята. Не знам колко време ще се забавим. Ще ви изпратя съобщение. — После се обърна и бързо излезе.

Грейвс затвори вратата след нея. После самодоволно отиде до масата в коридора, където Мод беше изпуснала бележката. Вдигна я от пода и я прочете, след което одобрително кимна и я занесе във всекидневната, където я хвърли в огъня. Икономът със задоволство гледаше как хартията се превръща в пепел. Беше доволен, че „тази повлекана“ се е хванала на въдицата.

Срещата със загадъчния му доброжелател беше хвърлила светлина върху доста неща. Тя се бе състояла в една студена и затъмнена карета, в която се усещаше вонята от пристана и мръсните улички, и той бе чул една история за измама и прегрешение. Заровил лице в дантелената си кърпичка, младият и добре облечен джентълмен, мистър Джонатан, със сълзи на очи му беше обяснил, че мис Ромни с колкото красива, толкова и коварна — една злонамерена развратница, подмамила по-малкия му брат да избяга и да се ожени за нея. През няколкото седмици, в които живяла с него, тя го била разорила с разходите си за бижута и скъпи тоалети и когато похарчила и последното му пени, изчезнала, зарязвайки го с разбито сърце. Въпреки че семейството му било опропастено от тази измамница, горкият младеж все още я обичал, затова родителите му, които били силно набожни хора, се опитвали да спасят брака на сина си.

Мистър Джонатан едва не бе припаднал от ужас, когато Грейвс го бе информирал, че мис Ромни — Моли Рамзи дори не беше истинското й име — смяташе да се омъжи за сегашния си любовник, граф Радфорд. Задачата на Грейвс беше много лесна и изискваше от него единствено да бъде безмълвен свидетел на измамата, която трябваше да изкара тази развратница от къщата, за да я събере отново със съпруга й.

Мистър Джонатан обеща още същата вечер да осведоми графа лично за създалото се положение, за да предотврати опасността Радфорд случайно да осуети плановете им. След като всичко приключеше, Грейвс трябваше да се премести при мистър Джонатан и да му стане камериер за известно време, докато господинът го настанеше на работа при някой от приятелите си във висшето общество.

Икономът се запъти към кухнята, за да излъже готвачката, че графът е изпратил човек да вземе мис Рамзи, тъй като смятал веднага да се ожени за нея в Гретна Грийн. Грейвс се подсмихна при мисълта за вкусната вечеря, която щеше да изяде, преди да напусне този дом завинаги.

 

 

Радфорд стоеше спокойно в луксозно обзаведената си спалня, докато камериерът връзваше шалчето му. Графът беше в добро настроение. Бе прекарал по-голяма част от следобеда в преглеждане на счетоводните книги на „Бут и Паркс“ за имуществото на Мод. Макар паричните злоупотреби да възлизаха на безочливо големи суми, имението изглеждаше непокътнато, при все че беше занемарено. Знаеше, че любимата му щеше да се зарадва на тази вест. Освен това след сватбата Едуард възнамеряваше да направи основен ремонт на Ромни Манор, както и подновяване на обзавеждането, независимо дали парите за това трябваше да дойдат от неговото имение… В крайна сметка нямаше нужда да споделя тези подробности с Мод.

Графът се усмихна, представяйки си изражението на лицето й, когато й подареше съдържанието на обшитата с кадифе кутия, която беше пъхнал в джоба на сакото си. Върху синия сатен в нея имаше една бляскава огърлица от сапфири и диаманти, която се предаваше поколения наред на жените в семейство Радфорд. Това щеше да бъде нейният сватбен подарък и той щеше да го сложи на красивата й бяла шия още същата вечер. Едуард беше имал много красиви любовници — както важни дами, така и леки жени — които си съперничеха за любовта му, но нито една от тях не бе успяла да разпали чувствата му тъй силно, както беше направила тази палавница, осмелила се да го нарече глупак не един път.

На вратата се почука леко и след поканата на Радфорд Мартин влезе с писмо в ръка.

— Благодаря ти, Мартин — каза графът и обърна плика, забелязвайки, че бе адресиран до него и написан с почерка на Мод. Днес беше прочел доста от писмата, които според документите бяха писани от нея до „Бут и Паркс“, и с лекота го позна.

След като нетърпеливо скъса плика, графът прочете: „Скъпи, имам една специална изненада за теб. Ще задоволиш ли тази моя прищявка? Помолих кочияша на наетия файтон да те изчака и той ще те доведе при мен. Моля те, ела колкото можеш по-бързо!“. Писмото беше подписано с инициал „М“. Подсмихвайки се под мустак, Едуард пъхна листа в джоба на жилетката си.

— Мартин, изглежда, няма да се нуждая от каретата. Можеш да предадеш това на Фредерик — заръча графът. — Няма да се връщам вкъщи тази вечер, затова не ме чакайте.

— Да, милорд — лаконично отвърна Мартин и изчезна.

Разбира се, нямаше нищо необичайно графът да прекарва вечерите си с някоя дама, но Мартин беше готов да даде голяма част от възнаграждението си, за да научи името на чародейката, успяла тъй силно да замае главата на господаря му, че той си подсвиркваше из къщата и се усмихваше като малоумен. Това бе доста необичайно за човек, който се гордееше с умението си да избягва клопките, поставяни от толкова много предприемчиви млади дами и скъпите им майки.

Малко по-късно Радфорд слезе по стълбите и Мартин му помогна да облече наметалото. Лакеят затвори вратата след господаря си и поклати глава. Дали скоро нямаше да се появи някоя лейди Радфорд? Трябваше да предположи, че този безгрижен ергенски дом беше твърде хубав, за да остане такъв за дълго.

Чудейки се откъде Мод е взела парите за файтона, Радфорд бързо притича под студения дъжд и се качи в очакващата го карета. Очите му още не бяха свикнали с тъмнината, когато някакъв тежък предмет го тресна по главата и той безчувствено се строполи.

Изхилвайки се злобно, Джон се облегна на седалката и се вторачи в жертвата си.

— Най-големите ми врагове са тук, в краката ми. Животът е хубав и съвсем скоро ще стане още по-хубав — когато наследя имението ти, Моди.

Джон се наведе и започна да връзва ръцете на Радфорд зад гърба му, както бе сторил по-рано с Мод, която лежеше безчувствена до него. За по-голяма сигурност Джон върза и краката на графа. След като приключи с това, той се облегна на седалката и огледа пленниците си.

— Очаква ни едно приятно пътуване до Ромни Манор, където ще се срещнем с мама, след което ще започне бягството ви. Колко романтично! За съжаление каретата ви ще се прекатурне от Воденичарския мост и двамата ще се удавите. Всички ще бъдем толкова съкрушени.

Джон се усмихна.

— Чичо ти, моят скъп втори баща, ще ходи като обезумял през малкото време, когато е трезвен. Знаеш колко много държи на теб, Мод. Откакто ни напусна, той е все пиян, с изключение на един-два пъти, когато изтрезнява достатъчно, за да се оплаче от отсъствието ти и да попита кога ще се върнеш от посещението си при твоите „приятели“. Разбира се — продължи Джон, — той също няма да живее много. Само колкото да наследи състоянието ти, Моди. Никой няма да се замисли за ранната му смърт. Та нали всеки знае, че той от години ходи мъртвопиян.

Джон срита Мод с върха на ботуша си.

— Познай кои са наследниците му, Моди. — Отново я ритна, но тя не помръдна. — Не познаваш ли закона? Неговата любима съпруга наследява всичко, заедно с преданите му осиновени деца. Както виждаш, Моди, пак ще вземем всичко. Не е нещо особено, но все пак е достатъчно, за да живеем комфортно до края на дните си.

Джон я огледа внимателно и отново се засмя.

— Ти можеше да се радваш заедно с мен на богатството си, но постъпи глупаво. Нямаше да бъда лош съпруг. Защо избяга от нас, Моди? — продължи младият мъж и се усмихна, при което дългият белег на лицето му се изкриви грозно. — Толкова ли ти беше неприятно да галя хубавите ти гърди? Можех да ти доставя голямо удоволствие. Нещо по-различно от шаблонните ласки, които си получавала от „Негова Надутост“.

Джон ритна силно Радфорд, който изстена тихо.

— А-а, май сте в съзнание, милорд? Предположих, че само един удар по главата няма да е достатъчен, затова дойдох добре подготвен.

Джон затършува в чантата на седалката до него и извади една малка стъкленица и парцалче.

— Бог да поживи мама — каза весело той и изсипа миризливата течност в парчето плат. — Тя ме снабди с цял арсенал от подръчни средства, за да те „убедя“ по-лесно да се върнеш вкъщи при твоето любящо семейство, в случай че те намеря. Но в крайна сметка всичко стана толкова лесно. Ти сама падна в ръчичките ми. Както и вие, „Ваша Надутост“. Обърнете се по гръб, чувате ли?

Джон срита Радфорд в гърдите, после се наведе и хвана ръцете му, за да го обърне с лице нагоре. Клепачите на графа се открехнаха леко, но той все още беше в несвяст. Джон допря напоената кърпа до носа му и със задоволство гледаше как очите му бавно се затварят. Пусна ръцете му и го остави да тупне обратно на пода.

— Сега е твой ред, Моди, момичето ми. Ще ти дам малко хлороформ, за да съм сигурен, че няма да се събудиш, докато стигнем до мама. Тя ще ни чака при Воденичарския мост. Изпратих й бележка, в която й обясних необходимостта да действа бързо. Тя ще се зарадва да те види отново и ще се гордее страшно много с умното си синче.

Джон тикна парцалчето в лицето на Мод и го задържа там няколко секунди.

— Това май е достатъчно, Моди. Не ми се ще да умираш още. Не съм свършил с теб, затова искам да останеш жива още малко.

Джон я вдигна на седалката и облегна безжизненото й тяло на вратата на каретата. Напрегна се, за да види дали братовчедка му диша и с облекчение забеляза бавното надигане и спускане на гърдите й, макар тя да не беше помръднала, откакто я бе ударил по главата.

— Добро момиче си, Мод. Всъщност аз изобщо не знам колко хлороформ трябва да използвам. Според майка ми няколко капки са достатъчни, за да те приспят за дълго. Пфу! Тази гадория вони ужасно, нали? Май трябва да открехна леко капака на прозорчето. Тук е прекалено тъмно, нали, Моди? Толкова се боях, че ще ме познаеш в каретата и ще изпищиш от страх. Не мога да си позволя това точно сега, не мислиш ли?

Джон протегна ръка зад нея и леко дръпна надолу капака на прозореца, след което се наведе напред, за да вдиша от студения свеж въздух, който нахлу в каретата. После се облегна назад, сгъна напоената с хлороформ кърпичка и я пъхна обратно в чантичката на седалката.

— Ето — с усмивка каза той. — Не ми се ще да заспя точно сега, когато ни предстои да се позабавляваме добре, и то пред любовника ти. Жалко, че не мога да си позволя да го събудя, за да ни се полюбува и той.

С блеснали от похот очи Джон се притисна до изпадналата в несвяст Мод и се вторачи в нея, облизвайки с език сухите си устни.

— Тази вечер си доста по-мила, отколкото при последната ни среща, Моди — прошепна той и опипа възморавата подутина над слепоочието й. Пъхна ръка в дълбокото деколте и погали гърдите й. Мод не помръдна. — Честно казано, предпочитам да се съпротивляваш, макар че все още си ми длъжница за това, което стори с лицето ми. — Дишайки учестено, той я притисна до себе си. Главата й се отпусна на гърдите му. — Няма да се противиш сега, нали, Мод? — нашепна й той. — Може би най-после ще ти харесам?

Той ритна свирепо графа, който не помръдна.

— Събуди се! Събуди се, копеле такова, и гледай какво ще направи един истински мъж с твоята красавица! — Джон отново го ритна. — Събуди се, чуваш ли! Не искаш ли да видиш дали ще й хареса да я обладая? — Джон започна да разкопчава копчетата на панталона си и не усети, че каретата беше спряла. Той тъкмо приключи и с последното копче, когато някой почука на вратата на каретата. — Какво има, по дяволите? — ядосано извика той, хвърляйки бегъл поглед към вратата, за да се убеди, че е залостена отвътре.

— Върнахме се на пристана, сър — долетя гласът на кочияша. — Както се споразумяхме, аз съм дотук и искам да си получа парите сега, ако обичате.

— Не още! Искам да кажа… не можете ли да почакате няколко минути? — попита той със смекчен тон. — Аз… не съм готов още! — Гласът му прозвуча като стон, предизвикан от изгарящата го похот.

— Искам да ми платите веднага, сър. Нямам намерение да стоя на този дъжд. И бездруго вече съм мокър и премръзнал.

Дръжката на вратата издрънча заплашително и Джон веднага осъзна, че слабото резе щеше да се счупи при едно по-силно дръпване от външната страна.

— Добре, почакай само за миг, по дяволите! — Джон побърза да закопчае панталона си, хвърляйки недоволен поглед към Мод. — Ей сега се връщам, Моди — промълви той, — знам, че си нетърпелива да разбереш какво може да направи един истински мъж.

Джон открехна вратата само толкова, колкото да излезе, забелязвайки, че слабата светлина от улицата пада точно върху Мод, но не стига до пода. Джон с мъка се измъкна от каретата и свирепо изгледа кочияша.

— Дамата спи. Не се чувства добре — обясни той, в случай че мъжът бе зърнал лицето й.

— Дължите ми десет лири, сър, както се споразумяхме.

Мъжът се наведе прекалено много към Джон, а в гласа и стойката му се долавяше известна войнственост, сякаш той се опасяваше, че младият господин иска да се отметне от уговорката.

— Да, разбира се. — Джон бръкна в портфейла си и извади монетите. Вече беше премръзнал и с всяка минута ставаше все по-мокър, а това убиваше желанието му да прави любов. — Разбрахме се за десет лири. — Огледа се наоколо, но уличната лампа го заслепи. — Къде се намираме? — намръщено попита.

Долавяше вонята на тиня, на гнила риба и други нечистотии. В силната струя вода, която течеше в канавката, плаваха разни боклуци и той побърза да се отдръпне от тях.

— До „Хоук ин хенд“, където бяхме днес следобед — подигравателно отвърна мъжът.

Той не знаеше какви бяха намеренията на това надуто конте — беше получил достатъчно пари, за да не любопитства, но смяташе, че щеше да бъде голямо чудо, ако този мухльо успееше да се измъкне невредим от бедняшкия квартал.

— Искам да отида на север от града. Накъде трябва да тръгна? — навъсено попита Джон, загръщайки се по-добре с палтото си, за да се предпази от дъжда.

Зъзнейки от студ, той изслуша мъжа, който му обясни как да излезе от Лондон.

Кочияшът кимна леко за довиждане и изчезна в сянката, оставяйки Джон сам в нощта. Като изруга под носа си, младият мъж отвори вратата и извади одеялото отвътре. Погледът му се спря на торбата. Бръкна в нея и взе единия от двата пистолета. Със задоволство забеляза, че нито Радфорд, нито Мод се размърдаха. До Ромни Манор имаше още два часа и с малко късмет, те щяха да останат в несвяст до срещата с майка му.

Джон се качи на капрата и се зави добре с одеялото, като преди това се загърна плътно с наметалото си, за да се предпази по-добре от вятъра и дъжда. Пистолетът лежеше в скута му, за да му бъде подръка. Няколко съмнителни типа се бяха приближили твърде близо до каретата и Джон побърза да подкара конете. Мокър до кости, той зъзнеше от студ, но беше твърдо решил да накара Мод да плати за неудобствата, които му бе създала.

 

 

Главата на Радфорд лежеше на нещо твърдо, когато капчици вода напръскаха лицето му. Усети полъха на студен свеж въздух и замъгленото му съзнание постепенно започна да се прояснява. Стана му ужасно студено, но още не се бе съвзел достатъчно, за да се завие с покривките. Изведнъж почувства болезнено неудобство — беше изтръпнал, схванат и извит в неестествена поза. Понечи да се протегне, но не успя, тъй като нещо му попречи.

Сепна се. Направи рязък опит да се изправи, но успя да се помръдне само няколко инча. В главата си усещаше непоносима болка. Полагайки усилия да се абстрахира от нея и да излезе от замаяното си състояние, той се опита да разбере къде се намира и каква е причината да припадне. Не можеше да различи нищо в тъмнината.

Графът надигна леко глава, но се удари във възглавничката на седалката. Тогава осъзна, че се намира вързан на пода на препускаща карета.

Потискайки болката и гаденето си, той несигурно се опита да разбере доколко може да се мръдне. Ръцете не можеха да му помогнат, те бяха вързани на гърба му и той почти не ги усещаше. Въпреки това Радфорд дръпна рязко китките си и с радост откри, че въжето се е разхлабило леко. Краката му също бяха вързани, но когато понечи да стане, усети, че би могъл да се вдигне лека-полека, опирайки коленете и ръцете си на пода и предната част на каретата.

Най-накрая, след дълга и упорита борба, графът успя да седне с лице към задната част на каретата. Той се облегна на седалката със затворени очи, за да се съвземе от болезненото виене на свят, което заплашваше да го погълне отново и да го потопи обратно в дълбините на забвението. В каретата се носеше лека и неприятна миризма на лекарство. Какво ли беше това? Хлороформ. Очевидно беше в ръцете на страхлив убиец.

Струйка хладен въздух лъхна лицето му и той поклати глава, за да проясни съзнанието си. Напрегна сетивата си и тогава усети, че не е сам.

Очевидно заспала, Мод се беше облегнала на вратата и лицето й приличаше на бяло зацапано петно на фона на слабата светлина, която влизаше през леко открехнатия капак на прозореца. Радфорд забеляза само някаква неприятна рана на слепоочието й. Със свито от ужас сърце той се напрегна да види дали любимата му диша. След малко си отдъхна, тъй като чу дълбокото й дишане. Не можеше да види ръцете й. Предположи, че и тя е вързана. Плъзгайки погледа си надолу, Едуард забеляза, че и краката й са омотани във въжета.

Мисълта му заработи трескаво и силен гняв проряза като с нож обвилата го мъгла от хлороформ. Сети се само за двама души, способни да скроят такъв заговор, но тъй като знаеше от сигурен източник, че херцог Сомсби се е настанил в Париж, похитителят трябваше да е Джон Ромни. Сомсби никога не би използвал хлороформ, а би предпочел да разчисти сметките си бързо и сигурно в тъмнината. Но това беше прекалено сложно и безразсъдно. Изглежда, детективите на Клер си бяха свършили работата добре.

Докато размишляваше за положението си, той вдигна глава, за да го лъхне студеният и влажен вятър, който нахлуваше през прозорчето. Вдишвайки от хладния въздух, той усети неприятни градски миризми, от което предположи, че се движат през мръсен бедняшки квартал. Но откъдето и да минаваха, това не беше част от града, в която би желал да се озове без пистолет или поне без бастун, като за предпочитане беше да е придружен от един-двама въоръжени приятели.

Изведнъж каретата се наклони силно и безчувственото тяло на Мод се плъзна надолу към предната седалка, при което главата й се изви под неудобен ъгъл, Радфорд дочу няколко силни вика и плющенето на камшик. Каретата подскочи напред и гласовете отвън започнаха да сипят ругатни, които заглъхнаха с отдалечаването на каретата. Графът се помоли наум Джон или който и да караше да успее да ги измъкне невредими от този опасен район.

Бавно и болезнено Радфорд се добра до предната част на купето и с мъка се качи на седалката. Най-накрая търпението му беше възнаградено. Облегна се на възглавничките на седалката, задъхан от изтощение и разтреперан от неимоверните усилия, които му бе коствало това.

Радфорд се обърна с гръб към Мод и се доближи до нея. Опъна ръцете си, за да докосне пръстите й. Те бяха студени и безчувствени и Едуард изтръпна от ужас, но бързо се окопити, тъй като се сети, че тя все още дишаше.

Без да има представа къде отиваха и колко време им оставаше, докато каретата спреше, той пипнешком намери възлите, които усещаше, но не можеше да види. Пръстите му бяха сковани и непохватни и той се наруга за несръчността си, докато дърпаше напосоки стегнатите въжета. Най-накрая единият от възлите се разхлаби леко и Едуард пъхна пръста си под него, за да го развърже, като едновременно с това го дърпаше от горната страна. Беше се извил в неудобно и болезнено положение, тъй като въжетата на ръцете се врязваха в китките му при всяко движение, но постепенно възелът започна да се разхлабва, докато най-сетне се развърза напълно.

Радостта му се изпари, когато видя как ръцете й безжизнено се отпуснаха. Каква полза имаше, че беше успял да я развърже, след като тя още не можеше да се съвземе? Какво можеше да стори с вързани ръце, когато каретата спреше и Джон дойдеше да ги изкара? Едуард се облегна на седалката и затвори очи, опитвайки се да преодолее отчаянието си и да се отърси от бученето в главата.

Радфорд въздъхна и се наведе напред. Това му позволи да долови миризмата на люляк в косите й и да различи разрошените къдрици, падащи над спящото й лице. Изръмжавайки ядно, той вдигна глава и се взря в предната стена на купето, сякаш погледът му можеше да прониже сърцето на кочияша. Твърдо реши да не стои със скръстени ръце и да не чака Джон Ромни да изиграе своя ход дори ако трябваше да скъса всяка жилка в тялото си, за да освободи и двамата.

Свличайки се неграциозно на пода на каретата, Радфорд се изви така, че ръцете му да стигнат въжетата около глезените на Мод. Бавно и усърдно той слепешката човъркаше възлите, откривайки с радост, че те не бяха много стегнати.

Докато се мъчеше с тях, Едуард се ослушваше и подушваше въздуха. Навсякъде цареше тишина, с изключение на тропота на конете и каретата. Не се чувстваше оживлението на града, нито миризмите му. Усещаше се единствено мирисът на мокър коларски път и зловонният хлороформ. Беше изчезнала мъждукащата светлина от уличните лампи. В каретата беше тъмно като в рог и Радфорд трябваше да се напрегне, за да вижда.

Най-накрая развърза последния възел и махна въжето. После започна да разтрива глезените й, за да възвърне кръвообращението в тях, и побесня, когато напипа следите, оставени от въжетата.

Мод беше свободна, но засега от това нямаше много полза. Тя се беше отпуснала като камък на възглавничките, но все още дишаше равномерно. Радфорд погледна прозореца до главата й. Ако успееше да го открехне, студеният въздух и дъждът щяха да освежат лицето й, а това можеше да я събуди. Ако беше упоил и двамата с еднакво количество хлороформ, изглеждаше напълно естествено Мод да го понесе значително по-тежко от него.

Радфорд пълзешком стигна до капака на прозореца, захапа резето и след известни усилия успя да го вдигне. Силна струя от вятър и дъжд го блъсна в лицето и той с доволна усмивка се облегна назад, забелязвайки капчиците вода по лицето на Мод и разрошените й къдрици. Едуард долепи устни до ухото й и започна да й нашепва ласкави и гальовни думи, за да я събуди. Близостта им му позволи да долови миризмата на хлороформ по кожата й. Мислено се закани да отмъсти на извършителя на това престъпление.

От устните й се изтръгна лек стон. Изправяйки се рязко, Едуард я изгледа смаяно, сякаш се боеше да повярва, че се бе размърдала. Тогава миглите й трепнаха леко.

— Мод! Мод! Събуди се — предпазливо прошепна той, за да не го чуе кочияшът.

Тя изстена отново, но този път главата й се изви настрани. Допирайки лицето си до нейното, той го обърна обратно, за да може вятърът и дъждът да падат право върху него. Мод започна да бълнува и да стене и Радфорд можеше да се закълне, че в гласа й се долавяше страдание. Той я гледаше в очакване и съвсем скоро очите й се отвориха леко. Разглеждайки я на фона на слабата светлина, Едуард забеляза как невиждащите й очи постепенно се избистриха и вторачиха в него недоумяващо. Мод леко мръдна глава, за да го огледа по-добре, но се сви от болка.

— Шшт, любов моя, не мърдай — гальовно прошепна той.

Очите й зашариха по лицето му и се усмихнаха.

— Къде… къде сме? — с дрезгав глас попита тя и изненадано добави: — Какво се е случило с мен?

— Замълчи за миг, Мод, недей да говориш. — Радфорд се извърна към прозореца и се ослуша. Чуваше се само тропотът на каретата и конете. Той се обърна отново към нея и насила й се усмихна, за да я окуражи. — Намираме се в някаква карета. Изглежда, отвлечени сме. Не казвай нищо — побърза да добави, забелязвайки недоумението в очите й. — Мисля, че похитителят е братовчед ти Джон или някой негов помощник, но не съм сигурен. Не знам къде ни кара — сигурно е някъде извън града.

Мод понечи да стане, но отново изтръпна от пронизалата я болка. Отпусна се обратно на седалката и затвори очи, сякаш й костваше големи усилия да проумее какво става.

— Чувствам се ужасно и не мога да събера мислите си — промълви тя. — Спомням си само, че ти ме повика, защото бе претърпял злополука. Но това е лъжа, нали?

— Да. Сигурно и ти не си пращала никакъв човек да ме вземе от къщи, макар да получих една очарователна бележчица от „теб“.

Мод го изгледа с недоумение.

— Не си спомням да съм ти изпращала бележка, но и бездруго не мога да променя нищо. Какво те кара да мислиш, че сме отвлечени?

— И двамата бяхме с вързани ръце и крака, скъпа — мрачно започна той. — Освен това бяхме упоени с хлороформ.

— С хлороформ? — тихо възкликна Мод. — Да, прав си. Клер го използва често. Твърди, че помагал при зъбобол, но аз лично не мога да понасям миризмата му. — Тя вдигна ръцете си. — Вече не съм вързана, но ръцете и краката още ме болят. Как така се оказахме развързани?

Едуард се усмихна.

— Не може да се каже и за двамата, Мод. Честно казано, мислех си, че никога няма да се събудиш.

Той се наведе напред и Мод видя, че ръцете му все още бяха вързани зад гърба.

— О, Едуард! Защо не ми каза по-рано? Хайде, дай да ти помогна!

Тя се наведе напред, пипнешком намери китките му и се зае с въжетата. Графът седеше търпеливо и развеселено гледаше как Мод се ядосва над упоритите възли.

— Мод? — обади се Радфорд.

— Какво? По дяволите! — изруга тя, съсредоточена върху възела, заради който си счупи единия нокът.

— Обещай ми, че когато станеш лейди Радфорд, няма да използваш такива изрази на публични места!

— Само ако нищо не ме изкарва извън нерви, любов моя. — Възелът най-сетне се разхлаби под сръчните й пръсти.

— Е, това ме успокоява донякъде.

След малко Мод успя да развърже напълно възела и въжето падна на седалката. Радфорд премести ръцете си отпред, изтръпвайки от острата болка, която прониза раменете му. Мод се зае да разтрива дланите и китките му.

— Въжетата са се врязвали в кожата ти и са я разкървавили! — възкликна тя. — Погледни тук, има кръв.

— Няма нищо, скъпа. Важното е, че съм развързан. Ще освободиш ли и краката ми?

— О, боже! — извика тя и се хвърли на пода. — Съвсем забравих за краката ти. Добре поне, че ботушите са попречили на въжетата да се врежат в тях.

Мод мълчаливо се захвана с въжето на краката, което се развърза много по-лесно от това на китките. Най-накрая Едуард усети, че то се разхлаби и Мод го вдигна засмяна. Когато се наведе, за да го остави на пода, тя ахна от изненада.

— Какво има? — извика Едуард и разтревожено се наведе напред. — Да не би да чу нещо?

— Не, не е това — отвърна Мод и седна до него с изкривено от гняв лице. — Виж какво има на пода. Чантата на баща ми. Виж, тя носи неговите инициали: П. Л. Р. — Питър Луис Ромни. Спомням си я много добре. Не съм я виждала, откакто… — Гласът й заглъхна и тя си пое дълбоко дъх. — Как смее този мошеник да пипа нещата на баща ми? — възнегодува Мод и я хвърли на седалката. — Ще я изгоря, тъй като я е осквернил с мръсните си ръце! — Сви се и ридаейки, зарови лице в дланите си.

Радфорд я прегърна утешително, тъй като прекрасно разбираше, че тя не трябва да се разстройва точно сега.

— Шшт, любов моя, не плачи, моля те. Не се безпокой, той ще плати скъпо за това.

Мод се отдръпна от него и изправи глава. Едуард извади кърпичката си и несръчно избърса очите и носа й, като по този начин я разсмя. Тя тъжно погледна чантата.

— Вече не мисля, че бих могла да я изгоря — промълви младата жена и леко изхълца. — Татко вземаше тази чанта, когато с мама оставаха да пренощуват в Лондон. — Нежно погали инициалите. — Спомням си, че веднъж се скрих в тази чанта. Влязох в нея и клекнах. Бях сигурна, че татко няма да ме забележи и така ще мога да отида с тях в Лондон.

Мод се усмихна мило.

— Разбира се, той се направи, че не ме забелязва и хвърли няколко ризи върху мен. После се престори, че чантата е толкова тежка, че не може да я вдигне. Какво стана след това — а-а, да, тя имаше вътрешен джоб със закопчалка и аз си закачих роклята на нея.

Мод разтвори широко чантата и надникна в нея, отделяйки дрехите на една страна. Изведнъж се спря изумено, но скоро се окопити и весело възкликна:

— О, не мога да повярвам, че този човек е такъв глупак. Погледни какво ни е оставил! — ликуващо размаха един пистолет.

Радфорд зяпна втрещено, но бързо се съвзе и избухна в смях, сграбчвайки Мод в прегръдките си.

— О, Мод, ти току-що спаси живота и на двама ни. Дай да го разгледам. Дали е зареден?

Едуард взе пистолета и съсредоточено започна да го разглежда. Докато проверяваше дали е зареден, Мод отново прерови чантата.

— О-о! — възкликна тя и се облегна назад, а на лицето й се изписаха разочарование и тревога. — Не искам да те безпокоя, но този пистолет не е единственият. Трябва да има още един, но той не е в чантата.

— Това няма голямо значение, Мод. Сигурно го е взел със себе си. Чуй ме, той знае, че е въоръжен, но не знае, че у нас е другият пистолет. Според мен Джон изобщо не подозира, че сме се събудили и развързали. Не и докато не се нахвърля върху него. — Радфорд разгледа доволно пистолета. — Изработката е чудесна. Стар е, нали?

— Да — отвърна Мод, — принадлежеше на дядо ми. Всъщност е подарък от твоя дядо. — Изведнъж Мод се засмя. — Знаеш ли, веднъж едва не те убих с единия от тези пищови.

— А, да. Доколкото си спомням, ти ме събори от коня. Голямо зверче беше. — Той се засмя добродушно и дръпна една от стърчащите й къдрици.

— Никога не съм била зверче. Доколкото си спомням, ти беше едно страшно надуто конте. — В дяволитото пламъче в очите й се прокрадна известна тревога. — О, Едуард, ами ако той стреля пръв? Нека аз да държа пистолета, когато влезе при нас. Така ще можеш да го сграбчиш и да го държиш, за да го застрелям.

— Мод! — възкликна Радфорд с престорено възмущение. — Моля те, недей да нараняваш повече самолюбието ми с намеците си, че не съм достоен съперник за този наивен глупак. Позволи ми поне този път да се погрижа за твоята безопасност. Пистолетът ще бъде у мен. Просто залегни и кротувай. — Наведе се и я целуна по устните. — Няма да му позволя да те нарани отново, любов моя — нежно прошепна той. — Тази вечер ще си разчистим сметките с него и повече няма за какво да се притесняваш.

Мод се облегна на гърдите му. Детективите на леля й я бяха открили и тя се почуди какво щеше да стане с нея и Едуард. Искаше й се да вярва, че двамата ще успеят да надвият Джон, но тя знаеше колко проклет може да бъде братовчед й и предполагаше какво отчаяние го бе обзело. Отчаянието дава голяма сила на глупаците. Освен това той сигурно ги ненавижда до смърт.

— Мод, трябва да разберем къде се намираме и накъде се движим. — Радфорд стана и отново открехна капака на прозореца, при което вятърът нахлу вътре. — Знам, че е тъмно — продължи той, — но ти гледай от онази страна, а аз ще наблюдавам от тази. Дано познаем местността. Струва ми се, че се събудих преди час, а още тогава бяхме излезли от града.

Мод свали капака от своята страна и надзърна навън. Дъждът я шибна в лицето, но свежият студен вятър й подейства добре след задушния въздух в каретата, който миришеше на хлороформ. Чувстваше, че главоболието й намалява. Тя не се надяваше, че ще познае местността, тъй като не беше добре запозната с пътищата към и от града. Подсмихна се леко, спомняйки си, че при последното си пътуване беше изпаднала в безсъзнание и на всичко отгоре се бе предрешила като момче.

Мод тъкмо се радваше, че не е изложена на студа и влагата навън, когато Радфорд я хвана за ръката. Тя извърна лице от прозореца и се обърна към него.

— Пътуваме към моето имение — доволно заяви той. — Току-що минахме „Куинс лейди“. Тази странноприемница се намира на средата на пътя между Лондон и моите земи.

Той се облегна назад и й подаде кърпичката си. Мод осъзна, че е вир-вода — както лицето й, така и косата й бяха мокри. Жалко за старанието на мадам Арно за кока, помисли си тя.

— Ако не спираме никъде, след час ще бъдем там. Имам чувството, че Джон няма да рискува да спре дотам, особено в това време. — Той забеляза уплашеното изражение на Мод. — Какво има, скъпа? Какво те безпокои?

— Леля Клер. — Мисълта за тази жена тежеше като воденичен камък на сърцето й. — Джон винаги е действал по нейни съвети, а тя е по-коварна от него. Наистина, Едуард, трябва да се боиш повече от нея, отколкото от Джон и пистолета му.

Радфорд я притисна в обятията си и нежно погали косата й. Тя бе изтърпяла толкова много обиди и несгоди от тази проклета жена, че беше естествено да се страхува тъй силно от нея.

— Клер не може да ни стори никакво зло, скъпа — промълви той и зарови лице в косите й. — Възнамерявам да се справя с Джон веднага щом каретата спре. Така няма да има възможност да се добере до скъпата си майчица. — Целувките му станаха все по-пламенни. — Жалко, че каретата може да спре всеки момент. Никога не съм се любил в движеща се карета.

Мод се засмя и го погледна. Преди да я целуне, Едуард забеляза, че страхът в очите й бе изчезнал.