Кори Макфаден
Среднощна заблуда (1)

Първа глава

Октомври 1790 година

Бедфордшиър, Англия

Вечерта бе направо непоносима! Беше истинско мъчение да търпи часове наред стегнатия си корсет и износената рокля на доведената й братовчедка Амелия, която й стоеше като на закачалка. Ужасната рокля беше прекалено голяма за нея и й придаваше още по-детински вид. На всичко отгоре Мод бе принудена да стои тук и да слуша как Амелия свири на пиано и „чурулика“ сладникави песнички, при това доста фалшиво. Но най-неприятно й беше да гледа как контето Едуард Алмсуърт — граф Радфорд — хвърля страстни погледи на братовчедка й и се навърта около нея цяла вечер!

Освен това надменното държане на графа не беше спечелило симпатиите на Мод. Той най-нахално й бе дръпнал ухото и я бе попитал дали отново не е съборила някой съсед от коня! Без съмнение тя вече не беше малка и нямаше нужда Радфорд да й напомня за онзи нелеп инцидент. Едва бе навършила осем години, когато заедно с конярчето Джо се бяха учили да стрелят с пищовите на дядо й, скрити в обора. Каква вина имаше, че техният съсед Едуард Алмсуърт тъкмо беше излязъл да поязди по билото на хълма, когато тя изпразни оня богато украсен стар пищов и подплаши коня му. Ядосаният млад граф бе тупнал в калта, предизвиквайки смеха на малката палавница.

Мод зърна отново графа, който се смееше гръмко на някаква остроумна шега на Амелия. О, боже, та той я опипваше! Защо леля й Клер търпеше поведението им? Мод възмутено отмести поглед от тях и се озова лице в лице със собственото си отражение в тясното дълго огледало, поставено между два прозореца във всекидневната. От гърдите й се изтръгна дълбока въздишка. Слабоватата фигура от огледалото не хващаше око, меко казано. Носът й беше прекалено вирнат, а по лицето й имаше лунички, чиято поява една красива млада дама би намерила начин да предотврати. И тази червена коса… А и както Амелия се бе постарала да й втълпи, никой от висшето общество не харесвал „рижи“ жени. По думите на доведената й братовчедка, този цвят бил крещящ и старомоден. Освен това тялото й беше прекалено кльощаво. Роклята, износена от Амелия, бе стеснена, за да й стане, тъй като преди две години, когато беше на шестнайсет, братовчедка й бе по-висока и с по-заоблени форми, отколкото Мод, която скоро щеше да навърши осемнадесетата си година. Самата рокля беше от избелял зелен атлаз и висеше като торба на местата, които Амелия някога бе изпълвала тъй съблазнително. Нищо чудно, че единственото желание, което видът на Мод предизвикваше у един мъж, бе да й издърпа ухото! Но тя пропусна да забележи, че очите й са големи и изразителни, а тъй омразната й червена коса е придобила кестеняв оттенък. Изпадналите от фибите меки къдрици подчертаваха нежната шия и високите й скули. Мод се извърна от жалкия образ в огледалото и отново въздъхна. Покойната й майка беше толкова красива. Бе живяла тъй щастливо, преди родителите й да загинат.

— Прекрасен концерт, нали, малка госпожице? — пошушна нечий глас в ухото й. — Сигурно се вълнувате много, че са ви разрешили да стоите заедно с възрастните до късно тази вечер?

Мод едва се въздържа да не възкликне раздразнено. Тази рокля щеше да отиде в кофата за боклука в края на вечерта, независимо какво мислеше леля й! Девойката се обърна и видя господин Демърест, възстар съсед, който се бе облегнал на бастуна си и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне.

— Съвсем не, сър — възрази Мод, тъй като нямаше никакво намерение да се предаде, камо ли да любезничи с този господин. — Скоро ще навърша осемнайсет, само половин година съм по-малка от Амелия. Освен това винаги стоя до късно и, повярвайте ми, принудена съм да слушам всяка вечер свиренето на Амелия.

Господин Демърест се отдръпна смутено, леко обиден, че „детето“ просто не се бе съгласило от любезност с неговата очевидно безобидна забележка. Е, вероятно строгостта на Клер имаше пръст в тази работа. Само на седемнадесет години, а толкова опърничава! Той кимна студено и се запъти към купата с пунша, където знаеше, че ще намери по-приятна компания.

Отдъхвайки си, Мод го съпроводи с поглед. Колко много й се искаше тази безкрайна вечер да свърши! Озърна се наоколо и с изненада откри, че леля й Клер е успяла да разведри обстановката. Повечето гости бяха дългогодишни семейни приятели, които Мод не бе виждала от смъртта на родителите си и които сърдечно я поздравяваха. След пристигането си в имението като съпруга на Джеймс Ромни, чичото на Мод, Клер не бе успяла да спечели благоволението на съседите. А и ежедневната пристрастеност на мъжа й към алкохола бе стеснила кръга на познатите им до тези, които споделяха влечението му към брендито и които можеха да изтърпят острия език на неговата красива, но злъчна съпруга.

— Мод, нима това си ти, мило дете? — попита я един приятен глас зад гърба й.

Когато се обърна, Мод с облекчение видя, че една стара приятелка на майка й я гледа с нежна усмивка.

— О, скъпа, каква красива девойка си станала — красива като милата си майчица. Така би се гордяла с теб, Мод — сърдечно възкликна Мери Фарингтън и я притисна в обятията си.

Мод усети прилива на познатата болка и сподави сълзите, които напираха в очите й винаги щом си спомнеше за своите чудесни родители. Тъкмо бе навършила седем години, когато щастието й бе рухнало и животът й се бе превърнал в трагедия. Едно най-обикновено пътуване до континента — първото за Мод и с нетърпение очаквано от нея — беше завършило ужасно и страшно болезнено. Докато прекосяваха Ламанша, силна буря бе разкъсала платната на техния кораб и ги бе изхвърлила на едни скали до френския бряг, разбивайки плавателния съд на парчета. Мод си спомняше крясъците и неудържимото люлеене на кораба, както и факта, че баща й я бе спасил. Двамата с него бяха забелязали как водата издува полите на майка й, поглъщайки я в бушуващите си вълни. Баща й я бе вдигнал високо над вилнеещото море и бе успял да се вкопчи в една греда от разбития кораб, след което бе тласнал Мод към нея. Крещейки на детето да се държи здраво за дървото, той се беше стрелнал да сграбчи белеещия се крайчец от роклята на майка й. Раздирайки въздуха с виковете си, Мод се бе вкопчила здраво в гредата. Неусетно бе стигнала до брега, изхвърлена там в безсъзнание заедно с отломките от потъналия кораб. Не бе видяла как вълните поглъщат любимите й същества.

— Чакай да те разгледам по-добре — каза мисис Фарингтън и се дръпна назад, оглеждайки девойката от една ръка разстояние. Красивите й очи се присвиха неодобрително, докато оглеждаше роклята на Мод. — Виждам, че доведената ти братовчедка е облечена във великолепен тоалет тази вечер. Мод, струва ми се, че тази рокля е стара и преправяна. Къде е новата ти рокля?

— През този сезон е представянето на Амелия в обществото, мисис Фарингтън — поясни Мод, а лицето й поруменя под изпитателния поглед на нейната доброжелателка. — Освен това изобщо не ме вълнуват дрехите ми. Наистина ми е безразлично какво нося. Леля Клер винаги казва, че можем с един куршум да убием два заека, тъй като съм по-дребна от Амелия… — Но думите й заглъхнаха, когато забеляза едва прикритото възмущение на мисис Фарингтън.

— А кога ще бъде твоето въвеждане в обществото, дете? Виждам, че за Амелия се отделят доста пари и внимание, но наследницата на имението Ромни си ти и скоро ще станеш на осемнайсет, нали?

— Е, не точно — отвърна Мод е известно разочарование. — Вижте, Амелия е вече на осемнайсет. Тя е половин година по-голяма от мен и леля Клер пожела да представи първо нея, тъй като аз още не съм достатъчно голяма. Освен това ще ни излезе доста скъпо, ако и двете бъдем въведени в обществото в един и същ сезон. — Мод неволно погледна към Амелия, която продължаваше да флиртува с графа. Кога най-после този мъж щеше да се махне от нея? — Леля Клер иска Амелия да се омъжи възможно най-скоро. Тя е толкова красива и има такива добри изгледи… — Мод замълча, забелязвайки, че събеседничката й оглежда братовчедка й. Мисис Фарингтън бе свила устни в явно неодобрение.

— Наистина е желателно да се омъжи, и колкото по-бързо, толкова по-добре. — Мисис Фарингтън изсумтя недоволно и отново насочи вниманието си към Мод: — Наред ли е всичко, мила, щастлива ли си? — ведро попита тя.

— Разбира се, че всичко е наред, мисис Фарингтън — с охота отвърна Мод, доволна, че са сменили темата. — А що се отнася до това дали съм щастлива, предполагам, че съм — искам да кажа, предвид… — Мод замълча, усещайки, че я обзема отново онзи неопределен копнеж.

Чичо й Джеймс бе толкова мил с нея и въпреки пиянството си я обичаше, но все пак в сърцето й се таеше болката и неизменното чувство, че през последните десет години в собствения й дом — Ромни Манор — царяха злоба и отчужденост, които биха шокирали любящите й родители.

Мисис Фарингтън я прегърна отново, без да откъсва топлите си очи от нея.

— Ела някой път да си поговорим, скъпа. Не предполагах, че си толкова пораснала. Май все още гледам на теб като на дете, а ти си вече голяма, нали? Въпреки това — добави тя дяволито — лицето ти е запазило детинския си вид. — Но като забеляза неволното трепване на Мод, бързо се поправи: — Знаеш ли, Мод, твоята непринудена красота ми харесва много повече, отколкото превзетостта и натруфеността на доведената ти братовчедка. — Погледът й отново се спря на Амелия, чийто звънлив смях се понесе в шумния салон. — Чудно ми е как Клер не може да забележи… — Тя млъкна, тъй като усети, че бе казала малко повече от необходимото. Не искаше да причинява страдание на клетото дете, но беше страшно ядосана, че със своята естествена красота Мод живееше в сянката на тази натруфена кокетка, пълно копие на пресметливата й майка. — Трябва да тръгвам, скъпа. Джайлс упорито ми маха от другия край на салона. Не може да понася тези събирания и жадува да се върне вкъщи при своите кучета и коне — усмихнато обясни тя.

Мод много добре си спомняше, че някога Джайлс Фарингтън и баща й прекарваха доста часове в разходки из поляните заедно с кучетата си, които лаеха до тях, докато дамите играеха любимите си игри на карти вкъщи.

Мисис Фарингтън набързо целуна Мод и с усмивка се отдалечи, оставяйки девойката отново самотна. Мод потърси с поглед чичо си Джеймс, но не успя да го открие в тълпата. Вероятно на Джо пак му се бе наложило да го заведе горе. Това се случваше все по-често в последно време.

Шарейки с поглед из стаята, пълна с весели и модерно облечени гости, Мод с удивление забеляза избелелите завеси, които висяха грозно на високите прозорци. Поколения наред потомците на рода Ромни живееха в този дом. Той представляваше красива стара къща — това все още личеше от класическите линии и чудесно аранжираните градини, някога обградени с особени грижи, — но както блясъкът, така и взискателността към най-малките подробности бяха изчезнали след смъртта на майка й, под чието ръководство този дом се бе превърнал в истинска забележителност.

Сега всичко бе занемарено и запуснато. Стените се нуждаеха от боядисване. От разстояние се набиваше на очи, че някои от красивите мебели са очукани, като на места липсваха дори цели парчета. Обзавеждането в салона не бе сменяно след смъртта на майка й и макар Мод да се радваше, че наоколо все още се усещаше вкусът на предишната стопанка, тя ясно виждаше разрухата, настъпила с течение на времето благодарение на немарливостта на леля й.

Преди няколко седмици Мод бе предложила на Клер да поосвежат малко всекидневната, тъй като очакваха толкова много гости. В отговор леля й я бе срязала, че това не е нейна работа и бе добавила, че имайки предвид колко скъпо ще им струва въвеждането на Амелия в обществото, не можели да си позволят да хвърлят пари за „някакви си дрънкулки“ и Мод повече изобщо не спомена за това.

Мис Ромни отново зашари с поглед към дъното на стаята, където Амелия и графът продължаваха да се притискат един до друг, сякаш бяха сами в цялата вселена, а братовчедка й имаше лукав и самодоволен вид заради явния си успех. Носеше се слухът, че лондонските дами си падали много по граф Радфорд. Мод трябваше да признае, че това надали би изненадало някого, тъй като той изглеждаше великолепно в своя чудесно ушит тъмносин фрак и снежнобялата си ленена риза, а сиво-кафявият му панталон подчертаваше неговото стройно и добре развито тяло.

Мод с неприязън си помисли, че вероятно прекомерното внимание, с което го обграждаха пресметливите майки, се дължеше на графската титла, наследена от него преди седем години след смъртта на баща му. Навършил двадесет и осем, той все още беше ерген и неомъжените дами се надпреварваха да спечелят сърцето му, тъй като сезонът бе в своя разгар. Клер смяташе за страхотен успех факта, че графът бе приел поканата й за организираното от нея малко соаре по случай „неофициалното“ представяне на Амелия в обществото. Ромни Манор беше твърде скромно имение в сравнение с внушителния замък на рода Радфорд — дом на няколко поколения графове — и Клер много добре съзнаваше, че семейството й само може да спечели от съседството с този знатен род.

Несъмнено Амелия бе станала истинска красавица. Гарвановочерната й коса стигаше до бедрата, но сега бе хваната високо над главата и падаше на раменете на красиви къдрици, в които бяха вплетени сатенени панделки. В крак с последната мода, косата й не беше напудрена. Къдрави кичури подчертаваха румените й страни и чувствените й устни, но Мод знаеше, че този ефект бе постигнат с помощта на доста руж.

Леля й не бе пестила пари за роклята на Амелия за това соаре, както и за гардероба й за целия предстоящ сезон. Мод беше силно впечатлена от прекрасните платове и от пищността на всеки тоалет. В имението бе дошла една много известна шивачка от Лондон, придружена от две свои помощнички, донесли топове от феерични коприни, атлази и дантели. Бяха нарязали и тропосали платовете, клюкарствайки непрестанно по адрес на различни млади дами, всяка от които бе станала обект на всеобщо съжаление по редица причини — една заради лекото си поведение, друга заради по-големи грехове, които изискваха своевременното намиране на съпруг.

Явно Клер и Амелия обичаха да слушат пикантните истории, разказвани от мадам Денис, и гледаха на нея като на кралска особа, горди от факта, че тя е благоволила да измине дългото разстояние от Лондон до Бедфордшиър. Мод се чудеше дали им беше хрумвало, че имението Ромни щеше да се превърне в обект на презрителни подигравки и присмехулни подмятания в дома на следващата клиентка на мадам Денис.

Тази вечер Амелия носеше великолепна рокля от розов атлаз с предизвикателно голямо деколте, покрито само от едно феерично триъгълно шалче, което не скриваше нищо. Тънката й талия беше подчертана от тъмнорозов колан, от който на няколко пласта се спускаха поли от скъпа дантела. Бляскави бижута от гранат красяха тънката шия и малките уши на Амелия.

Мод никога не бе виждала тези накити, както и аксесоарите, които леля й бе извадила наскоро за тоалетите на дъщеря си. Чистосърдечната изненада на Мод при вида на бижутата беше предизвикала изпълнените с презрение думи на Клер: „От моето семейство са, момиче. Не всички живеем като просяци!“. Въпреки това на Мод й се струваше странно, че леля й, която явно си падаше по красиви и скъпи неща и непрекъснато се заяждаше със съпруга си за неговото безпаричие, не бе носила тези бижута досега.

Красивите сини очи на Амелия се засмяха на някаква шега на Радфорд. Мод въздъхна. Не се интересуваше от външния си вид, нито ревнуваше Амелия за специалното внимание, на което се радваше. Дори й беше безразлично дали ще бъде официално въведена в обществото. И бездруго това щеше да коства доста притеснения и пари. Почуди се дали всички тези млади мъже, очаровани от нежността и миловидната красота на Амелия, подозираха, че очите й можеха да проблясват гневно и предизвикателно, а гласът й — да звучи злобно и язвително в чести изблици на гняв.

Мод погледна китката на ръката си, където все още се виждаха червените белези отпреди няколко часа, когато Амелия бе забила ноктите си в кожата й, завличайки я нагоре по стълбите. Мод бе искала на всяка цена да избяга от споровете и суетнята в къщата през този следобед. Отначало братовчедка й се бе оплакала, че роклята не й е по мярка, а после реши, че цветът няма да й отива. С майка й започнаха да се вайкат, че храната няма да стигне за огромния брой гости и че времето е прекалено топло. Амелия и Клер бяха подлудили всички в къщата със своите писъци и тюхкания около последните приготовления. Чудесната разходка на Мод върху единствения добър кон в имението си заслужаваше кавгата, която девойката предизвика с късното си прибиране и неугледния си вид, в който я бе видял един подранил гост при влизането й, вземайки я за конярче. Добре че злобната й братовчедка и Клер бързаха, и нямаха време да я хокат дълго.

Без съмнение един от тези злополучни ухажори щеше съвсем скоро да изпита на свой гръб злия нрав на Амелия, но това щеше да стане едва след уреждането на всички финансови въпроси и сватбеното тържество, със съжаление си помисли Мод. Опасяваше се, че именно графът ще се оплете в тази мрежа и парализиран от „отровата“ на изкусителката си, няма да може да избяга. В крайна сметка не беше нейна работа дали той иска да се превърне в посмешище или не — важното беше Амелия да се махне от къщата.

— Виждам, че Амелия завъртя главата на графа тази вечер — прошепна някой в ухото й. — Майка ще бъде на върха на щастието. — Както винаги, братовчед й Джон се приведе прекалено много към нея, за да й нашепне тези думи.

— Предполагам, че леля Клер би предпочела Амелия да не показва тъй явно предпочитанията си — хапливо подметна Мод. — Не е редно да бъде толкова открита, графът може да реши, че е твърде лесна.

— Ревнуваш ли, Мод? Той май не ти обърна никакво внимание. Да не би да си бе въобразила, че ще предпочете твоята рижа глава пред абаносовочерната грива на сестра ми?

— За мен той е един надут досадник! — възрази Мод. — Пет пари не давам кого обгражда с вниманието си.

Мод изгледа гневно омразния млад граф, но вместо да го намери за безинтересен, тя откри, че плътно прилепналите му панталони подчертават добре развитите му бедра, съвсем различни от пълните крака на братовчед й Джон, облечени в пастелни атлазени панталони. Бедра и панталони! Откъде, за бога, се бе сетила за тези неща!

Мод тръсна леко глава, за да се освободи от неприличните мисли. После се запъти към група момичета, които се кикотеха в дъното на стаята. Беше готова на всичко, само и само да се отърве от компанията на силно напарфюмирания Джон, от когото я побиваха тръпки така, сякаш някой бе пъхнал змия в пазвата й.

Изведнъж Мод се спря, тъй като видя, че Амелия и граф Радфорд се измъкнаха през вратата към неосветения балкон. О, боже! Нима не се притесняваха от хорското мнение? Мод бързо потърси с поглед леля си, за да разбере дали е забелязала това, но за нейна най-голяма изненада на лицето на Клер бе изписано злорадо самодоволство. Нима никой в това семейство нямаше капка мозък? Ако Амелия си спечелеше лошо име преди края на сезона, нито един мъж — било то богат или беден — нямаше да пожелае да се ожени за нея, а репутацията на семейството щеше да бъде опетнена. Мод не хранеше никакви илюзии по отношение на еснафщината на съседите си. Те бяха хора, които не се свеняха да се възползват от гостоприемството на домакина, а на следващия ден бяха готови да го разкъсат на парчета, ако надушеха назряващ скандал около него.

Какво да стори? Мод потисна порива си да излезе на балкона — би било твърде явно. В интерес на истината, тя тъкмо се чудеше дали е редно да ги проследи, когато Клер й препречи пътя и здраво я стисна за ръката, процеждайки нещо през зъби — явно този сценарий беше одобрен от леля й. Сигурно имаше друг начин да предотврати усамотяването им, без да бъде обвинена за това.

Не след дълго на Мод й хрумна нещо. Тя се насочи към стълбището, стараейки се да не привлича погледите на околните, и забърза към втория етаж. После се затича към стаята на Джон, чиято малка тераса гледаше към големия балкон. Трябваше само да излезе на терасата и да се престори, че води разговор с някого, за да предупреди блудната двойка, че не е сама и да я накара да се върне при гостите.

Мод излезе на малкия балкон и внимателно се надвеси над парапета. Не се виждаше почти нищо. Само прозорците на долния етаж хвърляха светлина в нощта, образувайки осветени квадрати по каменната настилка. Мод се взря в тъмнината, оглеждайки внимателно живия плет, който минаваше покрай каменния парапет.

Точно когато реши, че братовчедка й и графът се бяха върнали вътре, Мод дочу шепот под себе си. Навеждайки се леко напред, тя успя да зърне парченце от розовата атлазена рокля на Амелия, но двамата стояха точно под балкона, скрити от погледа й. Мръсник! Това бе най-тъмната и възможно най-отдалечената от отворените врати на къщата част на терасата. Беше ясно като бял ден, че графът нямаше добри намерения!

Вкопчвайки се здраво в каменния парапет, Мод се наведе доста напред. За щастие балконът на горния етаж бе тъмен и това намаляваше опасността да бъде забелязана. О, боже! Мод беше изумена. Радфорд и Амелия се притискаха плътно един до друг, впили устни в пламенна целувка. Амелия бе обвила ръце около врата му, докато той я бе обгърнал с една ръка през кръста, а с другата бе бръкнал в деколтето й.

Срамота! Амелия щеше да се превърне в посмешището на сезона, ако някой чуеше за нейното срамно поведение, и името на цялото им семейство щеше да бъде опетнено!

— Каква очарователна гледка представляваш в момента, братовчедке, тъй съблазнително надупена към будоара ми.

Мод едва сподави вика си, когато дебелите пръсти на Джон опипаха задните й части. Тя ужасено се дръпна напред, но изведнъж изписка, тъй като атлазените й обувки се подхлъзнаха на балкона. Положи отчаяни усилия да се задържи, но краката й не намериха опора. Преди да успее да запази равновесие, тя полетя с главата надолу. За щастие се задържа с една ръка за железния парапет и увисна във въздуха, ритайки отчаяно с крака.

— Помогни ми, Джон! Ще падна! — извика тя, докато Джон се заливаше от смях, без да благоволи да й се притече на помощ.

— Според мен заслужаваш да се изтърсиш върху влюбените гълъбчета, братовчедке. — Изсмя се и погледна надолу. — Приятно пътуване, Мод! — После се обърна и изчезна в тъмната стая.

Мод усети, че пръстите й се изхлузват от парапета и напрегна всички сили да се задържи, но за съжаление не успя и тупна на долния етаж. Надигайки глава, първото нещо, което видя, бяха чифт чудесни немски ботуши и плътно прилепнали панталони, разкрачени над нея. Погледът й се плъзна нагоре и се спря на лицето. В сините очи на графа се четеше насмешка, а устните му потръпваха леко, за да не се извият в усмивка. Не я радваше фактът, че тази ситуация го развесели, а не предизвика гнева му. За Мод това бе най-ужасната и унизителна вечер, която някога беше прекарвала.

— Мис Ромни, позволете ми да ви поздравя с избора на бельото ви за тази вечер — провлачено каза той. — Фустанелите ви са прекрасни! Каква хубава дантела! И макар да не съм уверен, че държането ви се е подобрило, то поне сте доста по-чиста, отколкото при първата ни среща!

Мод се изчерви от срам и гняв. Бельото й! Той не само бе видял бельото й, но имаше наглостта да го обсъжда. А тя си мислеше, че Амелия ще се компрометира само с една целувка!

— Ще позволите ли да ви помогна да се изправите, мис Ромни? Искрено се надявам, че не сте се ударили лошо при „лекото“ си падане от балкона. Чудя се какво ли сте търсили там?

Графът бе страшно развеселен. Несъмнено години наред щеше да разсмива приятелите си с тази случка.

— Оставете я, Едуард! Даже и да е ударена, тя си го заслужи — злобно заяви Амелия. — Не разбирате ли, че тази малка преструвана ни е следила? — Амелия сграбчи с шепа кичур от къдриците на Мод и го дръпна силно, извивайки главата й нагоре. — Как смееш! Ще се погрижа мама да ти нашари добре гърба за това!

На лицето на графа се появи озадачено изражение:

— Амелия — строго каза той, освобождавайки леко пръстите й от косата на Мод. — Сигурен съм, че малката просто е искала да подиша чист въздух. Вътре е много задушно от многото гости. В крайна сметка не е сторила нищо лошо.

Радфорд погледна Амелия косо, за да я накара да млъкне и отново подаде ръка на Мод. Нещастна и унизена, тя се хвана за него, позволявайки му да я изправи на крака. Имайки предвид дадените обстоятелства, той се отнасяше към нея с изненадващо внимание.

— О-о, предполагам, че не сте се ударили зле! — възкликна той, когато Мод изохка.

Всъщност тя не бе успяла да прехвърли тежестта на тялото си от навехнатия си глезен, докоснал пръв земята. Беше зачервен и й причиняваше страшна болка. На Мод й се искаше да седне отново долу и да заплаче.

Явно лицето й бе издало пронизващата я остра болка, защото графът престана да се смее и я хвана през раменете.

— Хайде, облегнете се на мен и аз ще ви помогна да се приберете. Амелия, вие също трябва да дойдете. Всъщност Мод ни направи голяма услуга — добави графът, подхващайки Мод по-удобно. — Беше доста глупаво от наша страна да излезем сами навън. Хората непрекъснато търсят поводи да злословят. Ако тримата влезем заедно, никой няма да се усъмни в нас.

Радфорд се усмихна на Мод и очите й, в които се четеше остра болка, се засмяха. Тя пренесе по-голяма част от тежестта си върху графа. Изведнъж усети, че в главата й се въртят абсурдни мисли — независимо от силната болка, близостта на този мъж й беше приятна, а гръдният му кош просто я изкушаваше да се сгуши в него.

Още с появата им на вратата всички гости се извърнаха към тях. Хората, които бяха забелязали опита на граф Радфорд и Амелия да се усамотят, съжалиха вътрешно, че Мод ги е придружила, защото това лишаваше предстоящия зимен сезон от една пикантна клюка.

Един чифт очи обаче гледаше с недоумение. Клер почервеня от гняв, когато видя, че Мод се е облегнала на ръката на графа, докато нейната скъпа дъщеря вървеше, напълно забравена, зад тях. Какво ли бе направила тази малка вещица сега? Клер знаеше много добре, че племенницата й не е излязла заедно с тях на терасата. Самата тя никога не би позволила на Мод да им се натрапи, проваляйки плана й да подмами Радфорд да се ожени за дъщеря й.

— Излязохме да подишаме малко чист въздух, но се опасявам, че мис Ромни си изкълчи глезена — излъга графът, без да му мигне окото. — С ваше позволение, госпожо, ще помогна на мис Ромни да се качи горе, тъй като не може да ходи сама.

Клер се усмихна любезно, но после незабелязано хвърли гневен поглед на Амелия.

— Качи се горе с тях — процеди тя през зъби. — Опитай се да оправиш тази ужасна бъркотия. Очаквам обяснение по-късно! — После отново се обърна към гостите, прикривайки яда си под маската на загриженост и добронамереност.

На Мод й се струваше, че стълбите нямат край. Полагайки усилия да изкачва всяко стъпало възможно най-грациозно, тя скоро се задъха. Глезенът я болеше силно, но близостта на графа отвличаше мислите й от това. Чувстваше силните му ръце и широките му плещи, тъй като той почти я вдигаше, за да изкачи стълбите. Сигурно силната болка и стегнатият корсет я караха да се чувства замаяна! Мод имаше усещането, че нещо я притегля все повече и повече към масивния му гръден кош, който я примамваше с топлината си.

Не усети кога припадна, но почувствал цялата й тежест върху себе си, Радфорд я взе на ръце.

— Къде е стаята на мис Ромни, Амелия? — попита той, след като тръгнаха по тъмния коридор.

— Ако питате мен, може да оставите любопитната никаквица тук, на пода — възнегодува Амелия. — Не разбирам защо се суетите толкова много около проклетия й глезен след нейната ужасна постъпка!

— Майка ви наистина ли ще я бие, Амелия? — попита Радфорд с престорено благ тон. — Мод не е ли малко големичка за това?

— Мод не разбира от дума, независимо от наказанията на мама. Тя е своенравна и непослушна. Винаги противоречи на мама и никога не оценява колко големи жертви прави тя за нея. Не мога да проумея защо още не сме я изгонили от къщи!

— Но според закона къщата е нейна, нали? Доколкото си спомням, тя е единствената наследница на родителите си след тяхната смърт. Вашият втори баща и майка ви са нейни настойници, тъй като са най-близките й роднини, прав ли съм? Вие не дойдохте ли тук след смъртта на родителите й?

Радфорд изчака Амелия да отвори една врата в края на коридора. Забеляза как красивото й лице се намръщи в отговор на думите му.

— Разбира се, всичко е нейно, но мама не получава никаква благодарност за това, че се грижи за нея и урежда финансовите й въпроси през изминалите десет години. Предполагам не мислите, че скъпият ми баща й е помагал. Той не вдига глава от бутилката. Майка ми се грижи за всичко, но се обзалагам, че накрая ще останем с празни ръце!

Странно, помисли си графът, все едно чуваше думите на Клер. Без съмнение майката бе изразявала тези свои чувства достатъчно често и Амелия ги повтаряше като Евангелието. Радфорд знаеше, че Джеймс Ромни е пияница — това не бе тайна за никого. Но обсъждането на този въпрос с чужд човек бе непростима проява на лошо възпитание. Всяко семейство трябваше да изглежда сплотено и спокойно пред хората. Независимо от недостатъците си, Джеймс Ромни беше джентълмен, който бе достатъчно добър да осинови тази малка неблагодарница и брат й, давайки им своето име. Не заслужаваше да бъде обиждан от тази девойка в собствения си дом в присъствието на чужд човек.

Радфорд се наведе и внимателно постави нежната девойка на леглото. Мод се размърда леко и изстена, но не отвори очи. Графът повдигна полите на роклята й, за да разгледа навехнатия глезен, забравяйки за всякакво благоприличие. В двадесет и осем годишния си живот бе видял достатъчно женски глезени и отдавна това не му правеше впечатление. На това място кракът й беше лошо подут и имаше неприятен моравосин цвят. Без съмнение щеше да се оправи, но преди това седмици наред щеше да й причинява болка, докато ходи. Е, ако не я бяха наказали, задето като дете го бе съборила от коня му, то сега щеше да си плати, че бе провалила флирта му със злонравната, но красива Амелия. Кой знае, може би му бе направила услуга?

— Някой трябва да се погрижи за нея — глезенът й се нуждае от компреси и превръзка, защото в противен случай утре сутринта ще я боли по-силно.

— Уверена съм, че слугите ще се погрижат за това — нехайно отбеляза Амелия и свенливо погледна графа изпод притворените си клепачи — един добре заучен трик. Той се запита дали тя осъзнава колко често бе виждал този номер. — Едуард, искате ли да разгледате стаята ми, преди да се върнем при гостите? — Предизвикателно се наведе напред, притискайки се плътно до него, като изобщо не криеше похотливите си помисли. — Мисля, че бихме могли да отделим няколко минути само за нас — доволно прошепна тя. — И както отбелязахте по-рано, присъствието на Мод ще гарантира нашето добро име. — Амелия се изсмя тихо и се притисна до него.

Радфорд се учуди на безразличието си. Само преди четвърт час той се бе опитал да я съблазни и това не се бе оказало никак трудно. През последните няколко години не бе обръщал почти никакво внимание на своите бедни съседи и за него Амелия беше онова малко момиченце, което смътно си спомняше, дошло да живее при Джеймс Ромни, след като той бе станал настойник на Мод.

Неотдавна Радфорд бе срещнал Амелия на един бал в дома на техни съседи и бе удивен от промяната, настъпила в нея — тя беше пораснала и по всякакъв начин се опитваше да му го докаже. Бе приел поканата за тази вечер, която иначе би отхвърлил с презрение, защото възнамеряваше да се отдаде на един кратък флирт с това разпуснато и самонадеяно провинциално момиче. Беше решил да се позабавлява малко, преди да насочи вниманието си към следващата група от подходящи партии за женитба, които щяха да се навъртат важно около него през целия сезон.

Сега обаче, притиснала едрия си бюст до гърдите му, красивата Амелия не успя да го съблазни, нито да го впечатли. Възмутен от поведението й, граф Радфорд я отблъсна леко, но в съзнанието му все още отекваше нейният похотливо хленчещ глас, който му напомняше прекалено много за майка й.

— Това ми се струва доста безразсъдно, мила — сряза я той. — Гостите ни очакват. Предлагам да слезем долу, за да успокоим майка ви, че Мод скоро ще се оправи.

Амелия отстъпи назад със сбърчено от гняв лице, сякаш някой й бе ударил шамар.

— Както желаете, милорд — отвърна тя с леден глас. — Уверявам ви, че няма да ви се удаде друга възможност да очерните доброто ми име! — Извърна се рязко и излетя като хала от стаята.

Забравил напълно за нея, Радфорд се обърна към девойката в леглото. В този момент Мод отвори очи и по устните му пробягна лека усмивка.

— По-добре ли се чувствате, мис Ромни? — попита той и в очите му заигра весело пламъче.

— Благодаря, добре съм — промълви тя.

Имаше чувството, че той знае, че е видяла опита на Амелия да го съблазни. Надяваше се да не е разбрал с какво задоволство бе приела поражението на братовчедка си. Все още се чувстваше замаяна и отмаляла, и имаше странното усещане, че графът я бе прегърнал. Несъмнено силната болка я караше да бълнува.

Радфорд се приближи до леглото, за да завие мис Ромни, но първо погледна подутия й глезен. Седна до нея и внимателно го опипа, усещайки трепването й, когато натисна най-болезненото място.

— Струва ми се, че не е счупен — обясни той със сериозен тон, — но трябва да го оставите да си почине известно време. Смятате ли, че ще издържите да прекарате няколко дни на легло?

Радфорд неусетно започна да я гали нежно. Мод бе омагьосана от изящните му черти и от дълбоките сини очи, които се смееха дяволито. Той имаше гъста тъмна коса, подстригана по-късо от модерната през този сезон дължина — долните й краища стигаха едва до неговата висока колосана яка. Миришеше хубаво — на кожа и чисто бельо. Белият му колосан нагръдник блестеше на светлината на свещта, запалена до леглото. Той беше най-красивият мъж, който Мод някога бе срещала — след баща й, разбира се. Жалко, че я смяташе за смахната. Опиянена от собствените си мисли, тя затвори очи, наслаждавайки се на приятната вълна, обляла зачервения й глезен при допира на студените му пръсти.

— Ще се постарая, благодаря ви. Сигурна съм, че ще се справя — отвърна тя смутено, едва намирайки думи да се изрази — състояние, което не бе характерно за нея.

— Е, в такъв случай ще тръгвам. Ще изпратя някоя прислужница да се погрижи за вас, ако леля ви склони да се лиши от нея на празненството.

Радфорд издърпа завивката от долния край на леглото и зави Мод с нея, като внимаваше да не закачи навехнатия й глезен. Тогава той зърна другия й глезен — тънък и добре оформен, обут в хубава атлазена пантофка. Колкото и да се бе наситил на такива гледки, тази му се стори необичайно примамлива.

Радфорд се обърна и тръгна към вратата, като чак сега на лицето му се появи усмивката, която бе сподавял още от самото начало. Малка проклетница! Спомняше си я като осемгодишна изцапана палавница, размахваща пистолет срещу него, подстрекавана от едно слабо конярче, което, изглежда, я боготвореше. Как му беше името? А, да, Джо. Беше взел оръжието от малките злосторници и ги бе заплашил, че ще ги наложи с камшик, преди да ги остави на благоволението на Клер Ромни, а това без съмнение бе далеч по-лошо наказание. Спомни си, че малката Мод и Джо се бяха уплашили и си бяха плюли на петите. Как го беше нарекла? А, да — „надуто конте“ — и изобщо не се бе притеснила, че той може да ги чуе.

Преди да излезе и да затвори вратата, Едуард хвърли бегъл поглед на слабата фигура на леглото. Мод беше изтощена до смърт и след излизането на графа болката изцяло обзе мислите й. На следващия ден неминуемо щеше да изпита гнева на леля си и Амелия, както и сарказма и презрението на Джон. Но реши да мисли за това по-късно, тъй като точно сега й се спеше.