Кори Макфаден
Среднощна заблуда (12)

Дванадесета глава

Лорд Радфорд изглеждаше угрижен. Той почти не забелязваше, че камериерът разтребваше стаята и подреждаше дрехите, които господарят му най-небрежно бе съблякъл и захвърлил след връщането си. Мислеше си, че Майк щеше да се поизмъчи доста с петното от червено вино на официалната му риза. Подсмихна се. Понякога Бела беше толкова темпераментна! Той седна на елегантното си писалище от „Луис Куинс“ и хвърли бегъл поглед на личната си кореспонденция, която се беше натрупала по време на двудневното му отсъствие.

Бела беше организирала прием предната вечер, на който се бе събрало обичайното бляскаво множество от гости. Тя естествено изглеждаше ослепително красива. В палитрата на природата не съществуваше цвят, който да не подчертава идеално изваяната й кожа, и на човек му беше трудно да си представи колко широка рокля трябваше да носи, за да прикрие своето пищно и съблазнително тяло. Само да не беше толкова вятърничава и бъбрива.

Но не Бела занимаваше мислите на графа тази сутрин. Предната вечер приятелят му Пол Жилингъм му беше съобщил някои неща, от които косата му бе настръхнала. Бромптън се бе самоубил. Бил намерен преди един ден в конюшнята на къщата си в Лондон. Също като Адърли. Но за разлика от Адърли, между него и херцога е било сключено някакво споразумение. Според Пол, чийто камериер бил сгоден за една от прислужниците на херцога, напоследък Бромптън често посещавал Сомсби и явно бе изплатил дълговете си.

Няколко дни преди самоубийството на Бромптън лакей на херцога нахълтал в една стая, която мислел, че е празна, и сварил господаря си и младия Бромптън в доста неудобна поза. Прислужникът едва не бил пребит от бой. Съзнавайки, че нищо на света не може да спре разнасянето на мълвата за тази случка из богатите кръгове, Бромптън посегнал на живота си.

Радфорд беше отвратен от тази история. Стомахът му се свиваше от неприязън при мисълта за напудреното бяло лице и дебелите, отрупани с пръстени ръце на Сомсби. Всичко си идваше на мястото. Беше ясно като бял ден, че херцогът не се нуждаеше от пари, но, изглежда, имаше странни и ненаситни желания. Очевидно обичаше насилието и беше открил най-добрия начин да задоволява тази своя страст.

Горките младежи. Не бе никак чудно, че бяха избрали именно този начин да се отърват от кошмара си. Радфорд също бе на мушката на херцога. Догади му се при тази мисъл. Въздъхна и покри лицето си с длани. Вече знаеше как Сомсби можеше да съсипе някой младеж само за една вечер. За това не се изискваха големи умения, както му бе показал Майк, особено в стая, пълна с мъже, които пият бренди и разговарят помежду си.

През изминалите години Едуард бе смятал Сомсби за страшно разсеян глупак, който не сваля наивната усмивка от лицето си и по всевъзможни начини прекъсва игрите. Сега проумяваше цялата истина. Херцогът умееше да разсейва околните, а само Бог знаеше какво крие в ботушите си.

— Какво ви е, милорд? Желаете ли нещо?

Гласът на момчето прозвуча много формално и високомерно. Радфорд се обърна и изпитателно изгледа своя камериер.

— Нуждая се от съвета ти, момче, а може би и от помощта ти.

Мод изтръпна. Ако тоя нехранимайко смяташе да иска от нея съвети как да утеши любовната си мъка или помощ за някоя нова авантюра, Мод щеше да стегне шалчето около врата му до посиняване!

— Милорд? — извърна се към него, но не смееше да го погледне в очите.

— Какво ти става, момче? — попита Радфорд. — Цяла сутрин сумтиш наоколо като моята пралеля Софи.

— Нищо ми няма, милорд. Съжалявам, че съм ви обидил.

— Все пак ми се струва, че нещо не е наред. Като си помисля по-добре, ти се държиш неприветливо, откакто се върнах. Надявам се, нямаш намерение да ми се правиш на пуритан.

— Не е моя работа какво правите, милорд. — Мод продължаваше да се държи сковано и резервирано. Още не смееше да го погледне.

— Радвам се, че поне по този въпрос сме на едно мнение. Разбира се, че не е твоя работа. Аз решавам какво ще правя, къде ще ходя и с кого ще се срещам, момче, и колкото по-бързо проумееш това, толкова по-скоро ще си намериш място в моя дом, ясно ли е? Мили боже, ако имах желание да давам обяснения на някого, щях да се оженя! — Графът беше ядосан и неусетно повиши тон. Колкото и да угаждаше на камериера си, нямаше да търпи той да се меси в личния му живот.

— Разбирам. Съ… съжалявам — промълви Мод.

Гневът бързо отстъпи място на отчаянието й. Тя не само го бе отблъснала от себе си, но беше разрушила и малкото приятелство, останало между тях. С наведени рамене се обърна и продължи да сгъва ризите, които бяха леко влажни.

Радфорд намръщено изгледа момчето. Съжаляваше за грубостта си. Понякога забравяше, че Майк е просто един юноша. Вината беше изцяло негова. Именно той бе окуражавал сближаването на двамата, тъй като компанията на момчето му беше приятна, а Майк бе отвърнал с чистосърдечна отзивчивост.

Графът не се съмняваше в предаността на момчето. Развеселено наблюдаваше как то се суети около вещите му, пренареждайки ги понякога по няколко пъти, докато остане доволно. Майк почти надминаваше Брукс по чистота и изрядност, а това беше значително постижение за възрастта му. По стотици различни начини камериерът ежедневно проявяваше предаността и загрижеността си към своя господар. Но изведнъж обектът на неговите грижи беше изчезнал, насочвайки вниманието си другаде. Момчето не беше никакъв пуритан — то просто ревнуваше.

При тази мисъл Радфорд изпита известна несигурност, сякаш навлизаше в непозната територия. За нищо на света не искаше да нарани чувствата на Майк. Но докато насърчаваше и оценяваше лоялността и привързаността на подчинените си, той не биваше да позволява появата на по-силни чувства. Не беше готов да се превърне в баща — може би никога нямаше да бъде такъв — а и не можеше да фамилиарничи със свой слуга, колкото и симпатичен да му беше той.

Радфорд отново се зачуди за произхода на Майк. Откъде идваше? Как се бяха отнасяли с него? Изглежда, той криеше някои неща. Говорът му например звучеше прекалено изтънчено за обикновен слуга. Може би беше извънбрачно дете, родено от връзката на някоя прислужница и разгулния й господар. Това обясняваше грубото отношение към Майк. Момчето твърдеше, че е било малтретирано от господарката си. В богаташките кръгове се носеха слухове за грубото държане на съпругите на благородниците към извънбрачните деца на мъжете им, особено ако клетите майки бяха прислужници в собствения им дом.

Беше повече от ясно, че Майк жадуваше за добра дума. Той приемаше всеки комплимент с непресторена и доволна усмивка и удвояваше старанието си. Сякаш никога преди не бе чувал думата „браво“. А ето че сега душата му беше наранена. Радфорд разбра това по тъжно приведените му рамене. Момчето изглеждаше отчаяно.

— Виж, Майк, съжалявам. Не трябваше да избухвам така. — Радфорд не можеше повече да гледа оклюмалия Майк. — Остави това и ела при мен. Искам да си поговорим. — Графът се надяваше, че като заговорят за картоиграческите номера, унилостта на камериера ще се изпари.

Мод се приближи до господаря си, без да смее да го погледне в очите. Беше се изчервила от срам и с усилие потискаше сълзите си. Застана пред писалището и зачака, чувствайки се пълна глупачка. Искрено се надяваше да не говорят за Бела, защото неминуемо щеше да избухне.

Радфорд се натъжи при вида на оскърблението, изписано на луничавото лице на Майк, който пристъпваше към него.

— Имам един голям проблем в „Уайт“ и се нуждая от съвета ти. Защо не преместиш стола по-напред и не седнеш?

„Уайт“! Мъжкият игрален клуб. Мод си отдъхна, като разбра, че няма да разговарят за онази жена. Но защо графът предполагаше, че камериерът може да му помогне да разреши някакъв проблем в „Уайт“? Мод издърпа въпросния стол и седна.

— Ще разчитам на твоята дискретност, Майк. Ще споделя с теб един изключително деликатен въпрос. В него са въвлечени много известни хора, а единият от тях се ползва с голямо влияние. Ако греша и те разберат за моите обвинения, животът ми ще бъде заложен на карта. Ако съм прав, става въпрос за убийство, макар и косвено. — Графът млъкна, разколебан дали е редно да въвлича този младеж в толкова опасна игра. Но вече нямаше връщане назад.

— Ще мълча като гроб, милорд. Не се съмнявайте в моята дискретност. — Мод зачака.

Радфорд започна да разказва за херцог Сомсби и за собствените си патила на двадесет и една години, колкото и трудно да му беше да сподели тези свои спомени. Съзирайки изумлението в очите на момчето, той осъзна, че не беше разкривал тази история пред никого, смятайки я за страшно унизителна. Графът без малко не издаде „споразумението“ между херцога и Бромптън. В края на краищата момчето беше само на четиринадесет години. Достатъчно беше да знае, че този мъж е разорил неколцина младежи. Радфорд не спомена никакви имена, с изключение на лорд Карътърс.

Мод беше като попарена. Много добре проумяваше какво се бе случило.

— Лорд Карътърс е вашият ангел-хранител, милорд. Ако не беше прекратил играта, щяхте да бъдете разорен като другите млади господа. Без съмнение мъжът, с когото сте играли, е мошеник. Обзалагам се за това.

— Мисля, че си прав, Майк. Отдавна го подозирах, но едва когато ми показа номерата с картите, се уверих. В момента имам причина да се тревожа много за това. Един приятел — младият Денис Боучъмп — съвсем наскоро наследи състоянието на покойния си баща, стария маркиз, който почина преди три седмици от грипната епидемия. Снощи Денис беше на приема, даден от Бела… — Графът не забеляза внезапното потръпване на Мод. — Той спомена, че с нетърпение очаква да се върне към светския живот. Според мен е твърде рано, но това явно не го интересува. Между другото той заяви, че тази вечер ще бъде в „Уайт“…

— Да, разбира се, богатия наследник го сърбят ръцете да харчи. И вие смятате, че алчният ви приятел ще бъде там с фалшивото тесте карти и изкусното си раздаване. — Мод се засмя и плесна с ръце. — Но сега знаете къде да гледате. Нали ви показах? Ще можете да го хванете на местопрестъплението и да го изобличите… — Изведнъж замълча и лицето й се сбърчи от ужас. — Не трябва да го предизвиквате на дуел, милорд. Той ще ви убие за това обвинение. Може да ви застреля!

— Да, хитрецо, дуелите са за това. Но аз няма да загубя. Много добър стрелец съм. — Радфорд се засмя, откривайки своите бели равни зъби — явно идеята му харесваше. — А и светът ще се отърве от един лош човек. Всички ще са доволни.

Стомахът на Мод се сви от страх при мисълта, че този човек може да убие графа.

— Не съм много уверен, че ще успея да го хвана в измама. Във всеки случай не съм сигурен в себе си. Недей да забравяш, че ще бъда в слабо осветена стая, пълна с разсейващи фактори — господа, които сноват напред-назад, сервитьори с разхладителни напитки и тем подобни. Никой няма да ми позволи да облегна главата си на масата, за да виждам по-добре как се раздават картите. Никой не може да прави това в „Уайт“.

Мод не се сдържа и се засмя.

— Предлагам ти да дойдеш с мен. — Радфорд млъкна, развеселен от удивлението, изписано на лицето на Майк.

— В „Уайт“? Аз? Какво ще правя там? — възкликна Мод.

Този маскарад се превръщаше в примка, която все повече се затягаше около врата й. Само мъже имаха правото да посещават игралната зала. Нито една жена не смееше да стъпи там. Джон често посещаваше този клуб, когато идваше в Лондон. Кръвта й се смрази при мисълта за него.

— Ще си отваряш очите на четири, хитрецо. За какво друго? Ще се оглеждаш вместо мен. Ще ме увериш, че е мошеник, че не обвинявам невинен човек.

— Но как, за бога, ще вляза там? В клуба могат да ходят само мъже, които членуват в него. Сигурен ли сте, че ще ме пуснат вътре? — Мод го погледна с надеждата, че той ще потвърди опасенията й.

— Помислих за това. Наистина само членове могат да посещават клуба, но ако е наложително, понякога пускат и слуги. Да предположим, че съм болен от подагра и цялото ми стъпало е превързано. Това ще затруднява ходенето ми и ще имам нужда от теб, за да ме крепиш и да ми носиш разхладителни напитки по време на вечерта. Честно казано, по-възрастните членове на клуба го правят редовно. — Радфорд се усмихна самодоволно.

— Аз… аз ще се чувствам много неудобно там, милорд. Ще объркам нещо и ще ви изложа. Сигурен съм в това. — Мод усещаше как примката се стяга още повече около врата й. Нямаше друг избор — трябваше да отиде в „Уайт“.

— Глупости, момче. В интерес на истината, имаш доста приличен вид, когато не се държиш нахално с мен. Надявам се да си държиш езика зад зъбите, докато сме там. Ще наредя на мисис Формби да ти намери по-представителна ливрея. Ще я успокоя, че имам лек пристъп на подагра, за да не хукне веднага за доктора. Няма да издържа да започне отново да ме тъпче с лекарства. Дори ще й кажа, че съм се консултирал с доктор у Бела. — Радфорд погледна към ботушите си. — Но трябва да решим кой от двата крака ще бъде — левият или десният? Май десният е по-добре. Вземи малко превръзки от мисис Формби и й кажи, че искам да я видя след половин час.

Радфорд доволно се облегна на стола си. Мод много добре съзнаваше, че графът гледаше на тази история като на малко развлечение — игра, която щеше да компенсира няколкото седмици изолация, наложена от грипа. Тя тихомълком излезе от стаята, за да изпълни нареждането му.

Както се очакваше, мисис Формби се разтревожи много, когато разбра за подаграта на господаря. Бързо извади бинтовете от аптечката и ги подаде на Мод.

— Сигурен ли си, че Негова Светлост не иска да извикаме мистър Мейтс? Този пристъп на подагра може да се окаже много болезнен и трябва добре да се лекува. — Икономката изглеждаше раздвоена.

— Мисис Формби, Негова Светлост беше категоричен и ми се струва, че повече не иска да вижда този доктор. Господарят се е консултирал с доктор у… — не можа да изрече името на онази жена, — когато отсъстваше вчера. Засега подаграта е в лека форма и просто трябва да се отнеме част от тежестта върху крака. Негова Светлост желае да го превържа и да го придружа тази вечер в „Уайт“.

— Ти? В „Уайт“? О, боже! Веднага трябва да ти намеря една от официалните ни ливреи. Не можеш да се появиш там в обикновена ливрея.

Мод не виждаше нищо нередно в ежедневния сив костюм, който носеше в момента. Той имаше лъскави метални копчета и беше колосан, което беше добре дошло за нея, тъй като стягаше и прикриваше гърдите й.

— Предполагам, че ще успея да преправя една от ливреите на Мартин. Имаме още няколко часа на разположение. Хайде, дете, погрижи си за превръзката, а аз ще дойда след половин час, както желае Негова Светлост.

 

 

Граф Радфорд внимателно огледа своя камериер. Той изглеждаше много добре. Мисис Формби беше нагиздила момчето в официалната ливрея на семейство Радфорд, която беше отрупана с лъскави копчета и обшита със сърма, а на гърдите със златисти и червени конци беше избродиран внушителен герб. Момчето изглеждаше така, сякаш щеше да се препъне още на първата крачка. Червените къдрици и луничките по лицето някак си не отиваха на официалното му облекло.

— Не е зле, лудетино, никак не е зле. Ще се справиш. Предполагам, че мисис Формби те предупреди как трябва да се държиш?

— Разбрах, че не трябва да се обаждам по никакъв повод, освен ако Ваша Светлост не ми нареди.

— В общи линии е така. Но моята задача ще ти се стори по-забавна. Сега ми помогни да вържа това ужасно нещо и после ще ти кажа какъв е планът ми.

Мод се приближи до графа и се повдигна на пръсти, за да оправи шалчето му, докосвайки леко гърдите му. Едва преди няколко дни бе хванала цаката на шалчетата и много се гордееше с постижението си. Свят й се завиваше от близостта на телата им. Той ухаеше толкова хубаво — на сапун и естествена кожа. Едуард мразеше тежките френски парфюми, които по-голяма част от контетата си слагаха, и предпочиташе леките миризми с дъх на гора. Беше се обръснал. Това беше единственото нещо, което графът не можеше да повери на едно четиринадесетгодишно конярче — да опре остър бръснач до шията му.

Мод се престори, че изчетква някакви прашинки по нагръдника на ризата му и изглади няколко несъществуващи гънки, след което отстъпи назад и го огледа с възхита в очите. Той беше неустоимо красив, в това нямаше съмнение, и изглеждаше още по-хубав без жилетка и сако. Неговата бяла батистена риза беше грижливо пъхната в светлокафявите му панталони. Радфорд се извърна, за да се види в огледалото, и на Мод й се удаде възможността да го разгледа по-внимателно откъм гърба. Никой от познатите й нямаше толкова добре оформени и развити бедра. Тялото му направо я подлудяваше. Едуард се обърна и я похвали за добре вързаното шалче, при което Мод посегна да вземе жилетката му.

— В „Уайт“ ще се преструвам, че се чувствам по-зле, отколкото казах на мисис Формби. Ще ги накарам да си помислят, че пристъпът на подагра е силен и болезнен. Ще бъда раздразнителен от болката, но ще твърдя, че съм излязъл, защото не ми се е искало да стоя вкъщи и да се лекувам като при скорошното ми принудително възстановяване след грипа. Ще се заяждам с теб и непрекъснато ще ти създавам работа. А как, по дяволите, беше твоето презиме? Съвсем съм забравил.

— Рамзи, милорд.

— Рамзи, Рамзи. Как бих могъл да запомня това име? Винаги ти викам „Майк“.

— Да, милорд. — Мод се подсмихна, тъй като от няколко седмици се обръщаше към нея единствено с „момче“ и „лудетино“.

— На всяка цена… — Графът млъкна за момент, за да пъхне ръцете в ръкавите на тъмнокафявото си атлазено сако. — Трябва да ги убедя, че се нуждая от теб, тъй като ми е трудно да ходя сам и съм много раздразнителен. От теб ще искам да ми носиш питиетата, но внимавай — трябва да ги разреждаш добре. Мисля, че чаят ще бъде подходящ за това — няма да промени цвета на алкохола. Искам всички да помислят, че се наливам като смок, докато в действителност аз ще остана напълно трезвен.

— Но дали ще ми разрешат да разреждам питиетата ви? — Мод нямаше ни най-малка представа какво да очаква от „Уайт“.

— Да, разбира се. Това е нещо обичайно за „Уайт“. По-възрастните членове са страшно капризни и имат странични оплаквания, които изискват специално внимание. На никой няма да му направи впечатление, че ще ми приготвяш питиетата.

Радфорд застана неподвижно, докато Мод изчетка сакото му, което всъщност беше безукорно чисто.

— Но най-важната ти задача ще бъде да си отваряш очите на четири. Докато се присмиваше на идеята ми да облегна глава на масата, ми хрумна друга идея. Ако седна в подходяща поза, ще можеш да го правиш.

Мод го изгледа недоверчиво.

— Много е просто, ако още в началото дам да се разбере, че имам постоянни болки в крака. Ти ще сложиш едно столче под болния ми крак и от време на време, когато е ред на Сомсби да раздава, аз ще се оплаквам от силни болки и ще те карам да коленичиш долу, за да наместиш по-добре крака ми или да го разтриеш, или нещо от този род. Ако седна от лявата му страна и десният ми крак е вдигнат на столчето, ще можеш да виждаш добре лявата му ръка, като се навеждаш. Това е най-удобното място за наблюдение. Оттам дори ще можеш да хвърляш по един поглед и към ботушите му. — На лицето на графа се появи самодоволна усмивка. — Какво, по дяволите, те притеснява, момче? Изглеждаш така, сякаш току-що си видял призрак.

Мод наистина беше пребледняла като платно и го гледаше с отворена уста.

— Сомсби? Нима говорите за херцог Сомсби, милорд?

Радфорд я изгледа с присвити очи.

— Какво знаеш за херцог Сомсби? Веднага изплюй камъчето!

Мод си пое дълбоко въздух.

— Той е зъл човек, милорд, както сам казвате. Бие слугите си без причина и те мислят, че това му доставя удоволствие…

Радфорд възмутено сбърчи лице.

— Още отсега съм сигурен, че е мошеник, милорд. Той е научил своя лакей да лъже на карти или лакеят е научил него. — Тогава Мод накратко разказа за Еди и за събиранията им да играят карти.

Графът се изсмя, когато тя стигна до момента, в който беше катурнала масичката, под предлог, че я е ухапала някаква буболечка.

— Мисля, че току-що реши един много важен проблем за мен — как да спра този мъж, без да го изобличавам публично. Ще обърна масата. Какъв смях ще падне само! Години наред хората ще си спомнят за това!

Мод се усмихна недоверчиво. Искаше й се като графа да бъде безрезервно сигурна в успеха на тази операция.

— Май за момента трябва да пренебрегна факта, че си се измъкнал без разрешение, за да играеш карти с банда хулигани. Между другото как се запозна с тях? Нямах никаква представа, че имаш приятели от прислугата в съседните къщи.

Мод се изчерви.

— Срещнах Еди още на първата сутрин, след като се озовах тук. Тогава се събудих рано и още не можех да се ориентирам в обстановката. Излязох да се поразходя и го срещнах. Той се държеше приятелски с мен и доста си поговорихме. Никога не бях идвал в Лондон. Срещнах го отново един ден, когато мисис Формби ме изпрати да изпълня някаква поръчка. Не знаех, че не трябва да разговарям… — Мод колебливо млъкна, чудейки се доколко бе нарушила порядките в дома на графа.

— Разбирам. Значи си завързал приятелство със слуги на Сомсби. Сигурно няма нужда да се оплаквам, щом нищо лошо не е станало. Твоите думи за… наклонностите на херцога изобщо не ме изненадват. Дори подкрепят моите подозрения. Надявам се, че си достатъчно любезен и не се оплакваш от живота в моя дом?

Мод не можа да се сдържи и шеговито подметна:

— Ако изключим мръсните ви ботуши, милорд — какъв срам… — Развеселена, тя се дръпна от графа, който понечи да я хване, и застана зад стола. — Но моля ви, Ваша Светлост, внимавайте с болния си крак! — Мод се изкиска.

— А, да, болният ми крак. Да-а. Ако си готов, може да тръгваме — очаква те една интересна вечер. Но трябва да ми дадеш честната си дума, че няма да се месиш, когато настъпи краят на нашия маскарад. Щом ти направя знак, трябва да изчезнеш, разбра ли? Повтарям — да изчезнеш! Двамата с него ще уредим нещата като благородници — какъвто е той. Ако подозренията ни се оправдаят, ще си поговоря насаме с херцога.

Мод отново усети как стомахът й се свива от страх.

— Милорд, извинявайте, но не е ли по-добре властите…

— Не, момче, никакви власти. Те няма да могат да ни помогнат в настоящия случай. Не би могъл да го разбереш… Затова ще ми дадеш честната си дума или няма да те взема с мен.

Графът зачака отговора на Майк, който изглеждаше уплашен и загрижен. Камериерът бавно кимна в знак на съгласие, че няма да се намесва, независимо в каква опасност се намира господарят му. Доволен, Радфорд потупа момчето по рамото и се обърна към вратата.