Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (8)

Седем

През следващите три седмици не се случи нищо необичайно. Рос се навърташе постоянно около тях, а Кристън отново започваше да се чувства в безопасност. Днес обаче, докато се прибираше от работа към дома, Кристън не знаеше дали да се ядосва, да се съмнява или просто да приеме ситуацията и да изчака да види какво ще стане. Все още не бе подала документите за развода и не спираше да се пита какво я възпира. Защо се колебаеше? Вече бе взела решение, нали така? Вярно, че Рос изведнъж бе започнал да проявява по-голям интерес към семейството си, но само това не бе достатъчна причина, за да се спре неизбежното. Или? За момента бе решила да изчака. Ще поживее и ще види какво ще стане. Освен това знаеше, че винаги може да каже на адвокатите си да задействат процедура по развода.

Останалата част от живота й минаваше в рутинно еднообразие. Постът и отговорностите й в Кларион си оставаха непроменени и тя не спираше да се пита дали не е време да смени работата — си и да се огледа за нови възможности. Чула бе, че в Уиламетуийк тече конкурс за редактор, но, за момента поне, бе решила да не прави големи промени в живота си. Достатъчно я изнервяше дилемата с развода. А и Лиса с всеки изминал ден сякаш ставаше по-непокорна и се отдалечаваше все повече и повече. Понякога й се струваше, че отношенията й с дъщеря й приличат на минно поле, през което тя пристъпва на пръсти и никога не знае кога ще последва поредната емоционална експлозия.

Престрои се в другото платно и се насочи на запад, присвила очи срещу блесналото срещу нея слънце. За пръв път от месеци насам протегна ръка към сенника и потърси слънчевите си очила. Сложи ги на носа си, но веднага си даде сметка, че стъклата са твърде прашни и осеяни с отпечатъци от пръсти.

За по-късно вечерта бе насрочена поредната среща на организационния комитет — мероприятие, което Кристън не очакваше с нетърпение. Макар да беше далеч по-спокойна отколкото преди първата им сбирка, тя все още не можеше напълно да се примири с мисълта, че трябва да се нагърби с организирането на събитието.

Аурора й се беше обаждала два пъти, за да докладва за свършеното до момента. Останалите също движеха поставените им задачи. Кристън бе разговаряла със сестра Кларис, която пък на свой ред се бе консултираш със своите началници, в резултат на което бе избрана дата за другарската среща и бе одобрена идеята тя да се проведе в старата гимназия. Сестра Кларис с неохота се бе съгласила да даде, заедно с няколко от другите монахини, серия интервюта за Кларион. Аурора бе докладвала, че випускниците на Уестърн Католик са на линия, което означаваше, че ще участват в тържествата. Осигурена бе кетърингова компания, украсата беше планирана, предстоеше разпращането на официалните покани.

По всичко личеше, че проклетата среща, в края на краищата, щеше да се проведе. Освен това не бяха последвали нови предупреждения. Кристън така и не разказа на останалите членове на организационния комитет за случилото се в „Св. Елизабет“ в нощта на първата им среща. Дори не бе споменавала, че е ходила там. Предполагаше, че ако нещо подобно се бе случило с Аурора или с някоя от останалите, те със сигурност щяха да й кажат. До този момент бе изчаквала, но тази вечер възнамеряваше да покаже на всички какво бе открила в колата си.

Междувременно бе опитала да издири фотографа, направил снимката на бала. Надяваше се да докаже, че снимката, оставена в колата й, не е оригинал. Може би нейната собствена снимка просто е изчезнала… може би…

Потънала в мисли, караше бавно след един циментовоз по Кениън драйв и едва не припадна от страх, когато телефонът й пронизително иззвъня. Извади го от джоба на чантата си, престрои се в другото платно, слезе от магистралата и успя да отговори, преди да се е включила гласовата поща.

— Ало?

— Крис! — Майка й очевидно се радваше да я чуе.

— Здрасти, мамо. Как си? — Кристън почувства лек пристъп на вина. Двете с майка й обикновено се срещаха веднъж седмично за обяд или вечеря, но напоследък все не можеха да се намерят по телефоните, което беше колкото по нейна вина, толкова и по вина на Пола. Макар че Пола Даниелс от доста време вече бе пенсионерка, тя не бе намалила темпото си на живот нито на йота. — Опитвах се да се свържа с теб.

— Получих съобщението ти и възнамерявах да ти звънна по-навреме, но бях страшно заета. Избраха ме за президент на женската ни група по голф. Освен това членувам в групата по бридж на Хенри и, ако щеш вярвай, жената, която купи пекарната, ме моли да работя по няколко дни седмично при нея.

— Ще се съгласиш ли?

— Още го обмислям. Зависи от това дали ще се преместя.

— Рос ми каза, че проявяваш интерес към мезонетите край реката.

— Много бих искала да си купя един! Така най-после ще се отърва от задължението да кося проклетата трева… ако Рос ми предложи добра цена, ще го взема веднага. Освен това Хенри също проявява интерес.

По думите на майка й, Хенри беше нейният основен експлоататор. Кристън никога не я бе питата какво точно означава това и предполагаше, че е по-добре да не знае.

— Чух, че отново се виждаш с Рос и че си се отказала от развода.

— И къде го чу? — поиска да узнае Кристън. Намали, за да вземе един завой и в следващия момент буквално скочи върху спирачките, за да избегне една катеричка, която претича през пътя.

— Ами така се говори. Както знаеш, аз винаги съм харесвала Рос. Освен това е баща на Мелиса и аз вярвам, че, каквито и да са проблемите ви, вие ще можете да ги разрешите. Никой брак не е вечен празник, повярвай ми. Пък и не трябва да забравяш, че сте се врекли да останете заедно в добро и зло, в болест и здраве…

— С Рос ни ожени мирови съдия — напомни й Кристън и даде газ, за да изкачи последния хълм преди дома си. Защо изобщо водеше този разговор с майка си? Защо?

— Трябваше да помолите отец Макинтайър да ви ожени…

— Но не го направихме, ясно? Пък и това вече е минало. — Зави с една ръка по алеята към къщата и отново натисна спирачките. Колата спря, тя остави двигателя да работи и със свободната си ръка натисна дистанционното за отваряне вратата на гаража.

— Не ти се обадих, за да се караме. Помислих си, че ти, аз и Мелиса можем да си купим билети за Мошеници от класа. Ще гостуват в Келър аудиториум през юли. Отзивите за постановката са страхотни.

— Звучи добре. — Келър аудиториум беше един от най-големите и модерни театри в Портланд и в него гостуваха много трупи от Бродуей.

— Ще ги поръчам тогава… дано да има за събота вечер. Да запазя ли и един билет за Рос?

— Не! — Кристън с усилие успокои тона си. — Хайде да излезем по женски, ставали? Само ти, аз и Лиса.

— Хенри ще бъде разочарован. Пък и, доколкото зная, Мелиса също си има гадже. — Пола отново се опитваше да я увещава с тон, който от край време вбесяваше Кристън.

Но мисълта, че би могла да седи няколко часа редом със Зийк в изискания театър, й идваше в повече. Той вероятно щеше да нахлупи шапка на главата си. В ушите си щеше да напъха слушалки и през цялото време щеше да се натиска в Лиса.

— Стига, мамо. Нека да излезем по женски.

Пола въздъхна шумно и Кристън разбра, че темата остава отворена.

— Ще ти се обадя щом взема билетите. Доколкото си спомням имаше някакви възможности за отстъпки в цената…

— Вземи добри места, мамо. Моля те! Не искам да седим под балкона. И се постарай този път местата ни да са едно до друго. Аз ще платя допълнителните разходи.

— Ахъ… Ще взема най-хубавите места, които успея да осигуря. О, сега трябва да затварям. Някой ме търси… Хенри е… пък аз не знам как да прехвърля разговора с теб на изчакване…

— Не се притеснявай. Ще говорим отново по-късно.

Кристън затвори телефона и влезе в кухнята през плъзгащата се врата, свързваща я с гаража. Даваше си сметка, че е обречена. Майка й не беше от хората, които лесно променят решенията си. А сега, поради някаква причина, държеше да излязат заедно с мъжете в живота им.

— Господ да ми е на помощ — промърмори Кристън.

Провери Лиса, която седеше зад бюрото си и работеше върху домашната си, макар и със слушалки в ушите.

— Нали не си забравила, че тази вечер ще излизам? — попита я Кристън и когато дъщеря й не отговори, изкрещя името й толкова силно, че Мармълейд, която седеше на перваза на прозореца, скочи на пода, изсъска срещу Кристън, оголвайки острите си като игли зъби и невероятно розовия си език, след което се пъхна под леглото на Лиса. Подаде глава изпод завивката и я изгледа злобно.

— Неблагодарница — промърмори Кристън, превърнала се ненадейно във враг.

Лиса извади едната слушалка от ухото си.

— Какво? — попита отегчено.

— Тази вечер ще ходя на сбирка на организационния комитет. Няма да се бавя много. В хладилника има спагети.

Лиса изразително завъртя очи.

— А също и пица.

— Много важно. Татко ще идва тази вечер. — Последва ново пресилено завъртане на изразителните й сиви и прекалено силно гримирани очи. — Той не ти ли каза?

— Сигурно съм забравила. — Рос, естествено, не й бе казвал каквото и да било. Напоследък той като че ли не разбираше, че тя очаква да бъде предупредена за намерението му да нахлуе отново в кухнята й. От инцидента след първата сбирка на организационния комитет Рос полагаше явни усилия да се върне обратно в живота им. Поведението му я ядосваше, но далеч по-лошото бе, че вниманието, което й се обръщаше, очевидно й харесваше по някакъв начин.

Кристън скръцна безсилно със зъби. Поради някаква причина Рос бе решил да играе ролята на заинтересован и загрижен баща и поради това Кристън отново бе включена в дневния му ред. Не беше сигурна, че подновеното му внимание към нея й харесва… Той внезапно бе станал внимателен, забавен и грижовен. От години не се бе държал толкова добре с тях. Но какво точно означаваше това? И колко време щеше да продължи?

Всички тези въпроси водеха до един-единствен извод: Кристън не му вярваше.

Не вярваше и на себе си, когато нещата опираха до него.

Беше твърде лесно отново да падне в капана му.

— Каза ми, че смята отново да донесе вечеря. Ох, ужас! — възкликна Лиса и сви презрително устни. — Поредната среща с татко.

— Може да е и по-лошо — изтъкна Кристън.

— И как по-точно?

— Може да те заведе в апартамента си.

Лиса изглеждаше сломена. Мисълта, че може да бъде затворена в мезонета на Рос, я докарваше почти до нервен срив. Независимо от факта, че тя обикновено отиваше там със своя клетъчен телефон и айпод, макар че ползваше компютъра му и имаше достъп до интернет, Лиса възприемаше посещенията в апартамента на Рос като излежаване на присъда в затвор.

— Мисля, че ще успея да се върна преди десет — рече Кристън, но дъщеря й вече бе надянала слушалките отново и бе забола нос в разтворения учебник по алгебра. В същия момент на монитора пред нея се получи съобщение от някой си Зиймен.

Зийк без съмнение.

Кристън прехапа език, обърна се и се прибра в собствената си спалня, където се изкъпа, преоблече се, сложи са малко червило и спирала и прокара пръсти през косата си. Тъкмо взимаше лаптопа и бележките си, когато Рос влезе в къщата, прибирайки ключовете в джоба си.

Кристън се опита да не обръща внимание на вида му, но женските й антени реагираха мигновено. Черната му коса изглеждаше разрошена, очите му бяха скрити зад огледални авиаторски очила. Облечен беше със спортен панталон в цвят каки. Ръкавите на бялата му риза бяха навити до лактите и разкриваха загорелите му, жилести ръце. Вратовръзката му висеше разхлабена под разкопчаната яка на ризата му и подсилваше образа му на работещ упорито бизнесмен, готов за малко отдих и забавления.

— Здрасти — поздрави той и подхвърли ключовете и портфейла си на масата.

— Не знаех, че ще идваш тази вечер.

Рос свали слънчевите очила и ги прибави към останалите си лични вещи на масата.

— Нямах минутка свободно време днес. Цял ден имах срещи с онези задници от банката. Заради тяхното финансиране може да се забави целият проект… После възникнаха други проблеми с подизпълнителя, който извършва водопроводните услуги. Не ми остана време дъх да си поема, камо ли да ти се обаждам и… — Рязко замълча, отметна косата от очите си и се усмихна разкаяно. — Съжалявам. Трябваше да ти се обадя.

— Амин!

Рос вдигна ръце сякаш се предава.

— Няма да се повтори.

Не му повярва нито за миг и сигурно й пролича, защото той се усмихна още по-широко и театрално се прекръсти.

— Кълна се. Да пукна, ако те излъжа.

— Да бе, точно така. Добре, добре. Прощавам ти. Този път. Само че сега трябва да тръгвам. Вече закъснявам за събирането. — Грабна чантата си и се опита да мине край него.

— Почакай.

Погледна го в закачливите очи. Бяха толкова съблазнителни. Сиви, напръскани с дребни сини точици.

— Трябва да се извиня за още едно нещо.

— И какво е то? — Кръвното й налягане рязко скочи нагоре.

— Това. — Хвана я за ръката, дръпна я към себе си и неочаквано я целуна. Дълбока, страстна целувка. Кристън, сварена неподготвена, ахна от изумление, а той се възползва от слабостта й и, притиснал устни към нейните, започна да изследва с език всяко кътче от устата й.

Тя реагира инстинктивно. Глупавото й тяло сякаш се разтопи под ласките му, кръвта й кипна, сърцето й започна да бие като обезумяло. Ти не искаш това… не го искаш… пронизително крещеше здравия й разум, но тялото й, останало толкова дълго без мъжка ласка, раздирано от нетърпение да го почувства, вкуси и помирише, реагира с пламенна страст. Сякаш гореща лава потече по гръбнака й. Коленете й се разтрепериха. Чантата й падна на пода.

— О, не!

Изпълненият с отвращение глас на Лиса я изтръгна от примката на обхванатото я желание. Сякаш дръпната от невидимо въже, Кристън рязко се отдръпна от Рос. Погледна край него и видя дъщеря си да се взира в нея сърдито, сбръчкала нос, сякаш неспособна да понесе вонята на случващото се.

В следващия миг Лиса се обърна, затича се по коридора и бързо се скри в стаята си. Вратата с трясък се затвори след нея.

Бузите на Кристън пламнаха. Направи една крачка след Лиса, но се отказа.

— Ти се оправяй с нея — гневно изрече тя.

Рос, проклет да е, се хилеше като прословутия котарак, изял канарчето.

— Ще го направя.

— Добре.

— Това беше само една целувка, Крис. Хубава целувка. Една много хубава целувка. Но все пак само целувка. — Плъзна поглед към коридора, по който бе изчезнала Лиса. — Двамата с теб сме големи хора. И сме женени.

Кристън изпъшка. Ядосана беше повече на себе си, отколкото на когото и да било друг.

— Не е като да го правим на пода на кухнята. — За нещастие Кристън си спомни, че имаше време, когато го правеха на пода на кухнята. Рос като че ли веднага схвана какви мисли минават през главата й, защото се разсмя, а очите му заблестяха по начин, на който никога не бе могла да устои. — Бясна си, защото целувката ти хареса.

Тя измуча нещо неразбираемо, но не отрече.

— Да, добре, хареса ми. Не я исках, но… добре де, беше… хубава. — Наведе се, вдигна чантата си от пода и взе лаптопа си. — Но това не означава, че ще има и други такива.

— Както кажеш — отвърна той, а тя излезе и затръшна вратата по-силно отколкото възнамеряваше. Какво у този мъж я влудяваше толкова силно?

Реши, че в момента няма време да размишлява върху това. Не точно сега. Не и когато трябваше да отиде в ресторанта на Рикардо. В единия джоб на куфарчето на лаптопа си бе прибрала снимката, на която бяха двамата с Джейк на онзи бал. В друг джоб лежеше касетата. И макар да носеше със себе си малък касетофон, на който обикновено записваше интервютата, които провеждаше, Кристън нямаше намерение да пуска касетата. Освен ако не преценеше, че е наложително.

 

 

Рос почука силно на вратата на дъщеря си. Преди Лиса да успее да изкрещи отвътре „Остави ме на мира!“, той бутна вратата и влезе в стаята, в която цареше невъобразим безпорядък. Е, не беше чак кочина, но доста се приближаваше до нея. Лиса се бе излегнала на леглото, притиснала клетъчния си телефон към ухото си.

— Не желая да разговарям с теб — заяви тя и прикри слушалката с ръка.

— Лошо.

— Татко! Не. Не сега.

— Напротив, Лиса, сега. Затвори телефона.

Тя поклати отрицателно глава и Рос долови глас, мъжки глас, който говореше нещо.

— Или ти затвори, или аз ще го направя вместо теб.

— Да, бе!

— Говоря сериозно. — Рос пристъпи към нея.

— Ще ти се обадя по-късно — бързо рече тя. — След няколко минути. — След което затвори телефона. Извърна се към него и го изгледа с пламнали от негодувание очи.

— Доволен ли си сега?

— Не.

— О… мамка му! Ти дори вече не живееш тук.

— Работя по въпроса. И внимавай какъв език използваш.

— Това са само думи, татко. — Очевидно се канеше да изрече поредната нецензурна думичка, но забеляза изражението му и се отказа. — И престани да се опитваш да се върнеш да живееш тук. Двете с мама нямаме нужда от теб.

— Наистина ли? — Той скръсти ръце пред гърдите си. — Я ми обясни по-подробно какво имаш предвид.

— Не е нужно да ти обяснявам каквото и да било. Решил си отново да живееш с нас, защото искаш да спиш с мама. — На лицето й се изписа такава погнуса, сякаш мисълта, че родителите й спят заедно, е най-отвратителното нещо, което би могла да си представи.

— Майка ти ми е съпруга — заяви той, прекоси стаята, завъртя стола, поставен пред бюрото й, и го възседна обратно.

— Няма да е за дълго.

— Така ли смяташ? — Рос се усмихна. — Ще видим.

Тя поклати глава.

— Не схващаш ли? Мама не те обича вече.

Стана му неприятно от последната забележка, но той предпочете да я пренебрегне.

— Ами дай тогава да променим това. Нямах време да взема нищо на идване, затова ти предлагам да излезем и да хапнем по един бургер. Така ще имаш време да ми разкажеш нещо повече за живота ви.

Изгледа го така, сякаш току-що й бе предложил да яде буболечки.

— Хайде, Лиса. Няма да е толкова лошо.

— Аз… аз съм вегетарианка.

— Откога?

Тя се намръщи и сви рамене.

— От известно време.

— Страхотно. Зная едно заведение, където предлагат вегетариански бургери. Направени са от тофу или нещо подобно. Хайде, да тръгваме.