Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (26)

Двадесет и пет

Манди Ким Стулц изпитваше безпокойство. И то не за пръв път през последните няколко седмици.

Имаш твърде богато въображение, каза си тя. Никой не я наблюдаваше, не я следеше, не контролираше всяка нейна крачка. Срещата на випуска наближаваше и всички бяха малко поизнервени. Кристън, Делин, Мартина, Ейприл и Бела й бяха признали, че смъртта на бившите им съученички Хейли Суонсън и Аурора Зефир ги бе извадила от релси. За дълго при това. В края на краищата и двете жени, загинали от насилствена смърт през последните два месеца, членуваха в инициативния комитет, който се занимаваше с подготовката на срещата на випуска.

Освен това и двете бяха познавали Джейк Маркът. Едната го мразеше; другата го обожаваше.

Престани да си мислиш такива глупости! Хейли загина по време на обир в дома й, а Аурора умря при злополука. Причините за смъртта и на двете нямат нищо общо с членството им в инициативния комитет. Нито пък с Джейк Маркът.

Колкото и да се опитваше, обаче, Манди просто не можеше да се отърве от съмнението, че двата смъртни случая са нещо повече от ужасно съвпадение.

Кристън първа бе изрекла на глас онова, което си мислеше и от което се страхуваше всяка една от тях — че някой, може би убиецът на Джейк, си е поставил за цел да убие някои, или всичките, момичета, които на времето играеха важна роля в живота му.

От интеркома, поставен на бюрото в домашния кабинет на Манди, долетя детски хленч. Тя се заслуша напрегнато, за да разбере дали малката Емили само проплаква в съня си или вече се е събудила. Манди затаи дъх. Беше й нужен цял час, за да приспи осемнадесетмесечната си дъщеря и сега бързаше да отпечата диплянката за випуск ’86, да я подвърже с черни корици и да я приготви за голямата вечер. Макар че до срещата оставаха още четири седмици, Манди не обичаше да върши нещата в последната възможна минута.

Тишина. Не се чуваше детски плач. Добре. Значи Емили продължаваше да спи.

Манди и съпругът й, Джеф, безуспешно се бяха опитвали да си родят дете в продължение на почти десет години. Не се получи. Накрая, след два безуспешни опита за оплождане ин витро, двамата решиха да си осиновят дете. Емили Аманда Стулц беше изпратено им от бога, красиво момиченце с очи на сърна, което бяха намерили с помощта на агенция за осиновяване отвъд океана. Биологичната майка на Емили, виетнамска проститутка със смесена кръв, бе продала бебето си на хората, предложили най-висока цена. Само благодарение на божията милост скъпоценното детенце бе спасено от участ, по-страшна и от смъртта.

Имай малко милост, Манди! Защо всяка мисъл, появила се в главата ти напоследък, е свързана със смъртта? Та нали точно ти, като пълна идиотка, възкликна на първата сбирка на инициативния комитет: „Защо чак сега организираме тази среща?“.

Нито един от съучениците й от випуск ’86 не можеше да се върне назад в спомените си, без да се сети за онази студена февруарска вечер, за бала по случай деня на св. Валентин и за убиеца, наречен Купидон. Човекът, пронизал Джейк право в сърцето със стрела, така и не беше открит. Може би той, или тя, продължаваше да живее сред тях и, поради някаква неизвестна причина, бе решил да убива отново?

Телефонът иззвъня. Манди подскочи, обезумяла от страх.

Вдигна слушалката с треперещата си ръка.

— С Манди Стулц ли разговарям? — попита непознат глас.

По дяволите! Защо вдигна слушалката, преди да е проверила номера, от който й звънят? Някой несъмнено се опитваше да й пробута нещо по телефона.

— Да, аз съм Манди Стулц, но не се интересувам от онова, което се каните да ми продадете. Каквото и да е то.

Понечи да затвори, но чу, че отсреща казват нещо.

— А не те ли интересува дали ще останеш жива?

Манди стисна слушалката толкова силно, че ставите на пръстите й побеляха от усилието.

— Кой се обажда?

— Най-страшният ти кошмар.

— Вижте, ако това я някаква долна шега…

— Никой не се разсмя, когато умряха Хейли и Аурора, нали?

За част от секундата Манди остана без дъх. В ушите й отекна зловещ смях. Манди отчаяно отвори уста, опитвайки да си поеме въздух.

После отсреща затвориха и тя чу свободния сигнал.

Мили боже, кой?… Защо?…

Манди затръшна слушалката и седна на мястото си, разтреперана от главата до петите. Когато успя поне отчасти да възвърне част от самообладанието си, тя провери телефонния номер, от който й бяха позвънили. Беше на клетъчен телефон. Веднага го избра. Включи се гласова поща:

— Здрасти, аз съм Мики Маус — заговори нечий стържещ, почти нечовешки глас. — Оставете съобщение и Мики ще ви се обади в отговор.

Манди поклати глава.

Що за лудост беше това?

И какво да прави сега?

Ще трябва да каже на другите.

Най-напред ще се обадя на Кристън. Тя ще знае какво трябва да се направи. След това ще звънна на Джеф и ще му кажа да се прибере веднага у дома.

Колкото и да не й се искаше да си го признае, Манди осъзна, че е уплашена до смърт.

 

 

Пъхна телефона с предплатена карта в чантата си и се усмихна. Време беше да пораздвижи духовете още малко, да засили драмата. Искаше жертвите й да обезумеят от страх. Искаше да ги накара да лежат будни в леглата си нощем, да тънат в недоумение и да се разкъсват от тревоги. Искаше да ги принуди постоянно да се оглеждат през рамо, търсейки с очи преследвача си. Първоначалната й идея беше да убие трите — Рейчъл, Кристън и Линдзи — първи, но, след като не се получи, реши да ревизира намеренията си. Щеше да се отърве най-напред от другите, а Кристън, Рейчъл и Линдзи щеше да остави за най-накрая. Мразеше ги до една, но най-силна ненавист изпитваше към Линдзи. С удоволствие би убила всяка една от тях на самата среща, стига да беше възможно. Ами ако някак си успееше да ги примами, една по една, тук, в лабиринта в двора на „Св. Елизабет“? Това би било просто прекрасно.

Вдигна очи към мрачното сиво небе, от което сякаш всеки момент щеше да завали, и вдиша дълбоко. Заобиколена от лабиринта от храсти, дълбоко в самото сърце на това тихо светилище, тя бавно плъзна поглед към скулптурата на Мадоната, избеляла от слънцето като изсъхнала кост, а след това и към стария дъб, разперил клони над храстите. Дървото беше зелено и разлистено, пълно с живот. През онази нощ преди двадесет години бе изглеждало съвсем различно. Тогава беше февруари. И дървото беше без листа, голо и зловещо, а дългите му, наподобяващи скелет, клони се люлееха от студения вятър.

Положила бе неимоверни усилия да изтрие миналото от главата си, но така и не успя. Спомените я преследваха постоянно и с годините ставаха все по-ярки и натрапчиви. Опитала бе да се бори с омразата, завистта и горчивината, които изпитваше към другите. Направила бе опит да им прости за онова, което й бяха причинили, така както се бе опитата да прости на Джейк. Джейк, когото обичаше.

Но той не те обичаше толкова, колкото ти него. Той те използваше. И те накара да унищожиш живота, който растеше вътре в теб.

— Не можеш да родиш това дете — беше й казал той.

Но Линдзи бе родила детето му. Нейният син бе получил живот. Не, не, не е така. Ти просто реши, че бебето е на Джейк. Но Лео Джеломино не е син на Джейк. И никога не е бил.

Може би Джейк не беше баща и на моето дете и напразно ме накара да го убия.

Ако беше казала на Джейк, че в живота й има някой друг, някой, който я обича и се държи добре с нея, дали щеше да й позволи да задържи бебето си? Но тя просто не можеше да каже на Джейк, че не е единственият мъж в живота й. Защото той щеше да побеснее от ярост. Може би дори щеше да…

Но това вече няма значение. Бебето ми е мъртво. И Джейк е мъртъв.

Аз ги убих и двамата.

Излезе лек ветрец, който прошумоля в избуялите храсталаци и разлюля най-високите клони на стария дъб. Присвила очи, тя се обърна към дървото и потърси с очи мястото, на което Джейк бе застанал през онази нощ. Опираше се нехайно на дънера на дървото, а в ръката му димеше изпушена до половината цигара. Беше толкова наперен и сигурен в себе си. Господин Неустоимият.

Ухили се, когато я зърна да наднича иззад храсталаците. Беше се прикрила в нещо като ниша, образувана от няколко изсъхнали храста. Усмивката не слезе от лицето му до мига, в който стрелата го улучи право в сърцето. Дали точното попадение бе просто чист късмет? Или божествено провидение? Какво значение имаше. Джейк Маркът бе платил с живота си за извършените грехове.

Очите й се напълниха със сълзи, когато си го представи в онези последни мигове от живота му. Тялото му бе приковано към дънера на дървото, от раната му струеше кръв, очите му се бяха окръглили от неочаквания шок, а устата му зееше отворена, опитвайки се да поеме глътка въздух. Не бе умрял мигновено. Но не бе и живял дълго. Само няколко секунди. През цялото време се бе взирал право в нея сякаш я молеше за помощ.

Но тя просто се отдалечи, доволна, че е сложила край на живота му.

 

 

Дийн Макмайкълс се смяташе за добър човек. Дружелюбен, учтив, сърдечен. Бе започнал да привлича дамите още през първия гимназиален клас. Тийнейджърките, естествено. Първото му завоевание обаче бе едно по-голямо от него момиче. Той беше на петнадесет, а тя — на седемнадесет. Тийна беше братовчедка на приятел на негов приятел. Всичките му приятеля я бяха чукали по едно или друго време. Сега, когато се връщаше назад в спомените си, осъзнаваше, че изобщо не е бил чак толкова горд от мисълта, че е един от многото, но на времето беше доста страстно хлапе, а тя буквално му се слагаше. След Тийна стана малко по-придирчив; обикновено правеше секс с момиче едва след като са излизали известно време. Имаше обаче едно-единствено момиче, което наистина желаеше. Желаеше я толкова силно, че през целия си съзнателен живот така и не можа да престане да сравнява всяка появила се в полезрението му жена с нея. Тя, обаче, си падаше по друг. По Джейк Маркът. Дано черната му душа изгние в ада!

Познаваше Рейчъл Алсейс още от детската градина. Тогава семейството й се премести от Чатанууга, Тенеси, откъдето бе майка й, в Портланд, родния град на баща й. Започна да се подиграва на селския й акцент от мига, в който я зърна. Веднъж дори я разплака и мигновено съжали за това. Рейчъл беше истинска мъжкарана. Катереше се по дърветата, караше скейтборд, хвърчеше по улиците с велосипеда си, играеше бейзбол. Беше като живак и преливаше от енергия и ентусиазъм.

Не е сигурен кога точно престана да я възприема като едно от аверчетата му в игрите и започна да я вижда като момиче. Може би по времето, когато тя премина през пубертета и се сдоби с чифт гърди убийци. Господи, как копнееше да ги види! Веднъж — само веднъж — я целуна. Това се случи на тринадесетия рожден ден на Линдзи Фаръл, когато започнаха да играят някаква шантава игра, включваща много целувки. Рейчъл, която си беше пич, му позволи да я целуне. Не се поколеба обаче да го зашлеви с все сила, когато той се опита да опипа гърдите й. Изправиха се един срещу друг, преплели пламналите си погледи. Искаше да я целуне отново, но съзнаваше, че току-що бе проиграл единствената си възможност да й стане нещо повече от другарче в игрите.

Когато Джейк Маркът се появи в живота й — тогава бяха вече на шестнадесет — Дийн бе започнал безжалостно да дразни и тормози Рейчъл, правейки всичко възможно да я накара да го забележи. Защо ставаше така, че всички останали момичета се интересуваха от него, но не и онова, което той желаеше?

След убийството на Джейк нещата се промениха изцяло. Никой от тях вече не бе същият. И това важеше в най-голяма степен за Рейчъл и семейството й. След смъртта на баща й тя и майка й се върнаха в Тенеси и той повече не я видя. Веднъж случайно срещна Кристън и я попита за Рейчъл, но и тя не знаеше нищо повече от адреса й. В колежа имаше две сериозни приятелки — и двете бяха симпатични, дребнички блондинки. Когато се ожени, наближаваше тридесет, а съпругата му, Кели, отговаряше на същото описание. Дийн съвсем ясно си даваше сметка, че всяка негова връзка е опит да открие заместител на единственото момиче, което някога бе желал истински.

И ето че сега тя се бе върнала обратно в Портланд и живота му и сякаш се бе устремила право към него. Единственото, което му идваше на ум, докато се намираше край нея, бе, че изглежда дяволски добре. Дъхът му спираше само като я гледаше. Не беше някаква бляскаво умопомрачителна красавица. Но излъчваше здраве и енергичност и притежаваше онази типично американска хубост, от която вътрешностите на Дийн буквално се разтопяваха.

И двамата бяха на тридесет и осем години, разведени, без деца. И се срещаха отново за пръв път след двадесет години. Нима съдбата бе решила да му даде втори шанс с Рейчъл? Или е глупак да вярва, че има такова нещо като втори шанс!

Дийн се загледа в Рейчъл, опиянен от хубостта й. Късите й руси къдрици падаха меко около сърцевидното й лице. Големите й сини очи преливаха от веселие и любознателност — също като на времето, когато беше дете.

Облечена беше неофициално, но дрехите й изглеждаха подходящи за всяко едно заведение, в което би могъл да я заведе в Портланд. Бял панталон и тънка, свободно падаща блуза, украсена с ред дребни мъниста, пришити непосредствено под гърдите й. Господ да му на помощ, искаше му се да я схруска.

— И да я върнеш вкъщи в прилично време, младежо — шеговито подхвърли Чарли Йънг и потупа Дийн по гърба.

— Два часа сутринта прилично време ли е? — попита Дийн.

— Ще се прибера преди полунощ — обяви на всеослушание Рейчъл.

— Приятно прекарване! — провикна се след тях Лорейн.

Двамата се настаниха в белия тъндърбърд на Дийн. Той запали двигателя, обърна се към Рейчъл и я погледна право в очите.

— Много си красива.

Устните й помръднаха в едва доловима усмивка.

— Не съм красива и го зная. Не си губи времето с ласкателства, защото те няма да ти помогнат да ме вкараш в леглото си. Разбра ли?

Дийн се разсмя. Господи, изобщо не се бе променила. Поне не и в отношението си към него. Винаги реагираше по един и същи начин на всяка негова дума. Палеше се, възразяваше, спореше, отстояваше мнението си.

— Аз наистина мисля, че си красива. — Винаги съм го мислил. — И, за да не живееш в заблуждение, държа да ти кажа, че никога не спя с жена на първата среща. Едно момиче трябва да ме омае и завладее, преди да й позволя да прави каквото си иска с мен.

— Не мога да повярвам! Държиш се все едно си още на шестнадесет години! — Изгледа го с раздразнение. — Аз съм симпатична, жизнена, енергична и имам хубава фигура, но не съм и никога не съм била красива!

Той превключи скоростите, изкара спортния си форд от алеята на семейство Йънг, натисна газта и колата литна като ракета по улицата.

— Ще те глобят за превишена скорост — предупреди го тя.

Той намали и сега караше само с десет мили в час над позволената скорост.

— Имам приятели в полицията, които ще отменят глобата ми.

И тогава Рейчъл се усмихна истински и сърцето му сякаш спря за миг.

— Искаш ли да отидем на кино преди вечерята? — попита Дийн, който вече се бе спрял на определен филм.

— Нямам нищо против, стига да дават нещо, което си струва да се гледа.

— Определено си струва.

Тя го погледна.

— Не искам да гледам кървави касапници, от които след това ще сънувам кошмари. Нито пък някаква боза, в която всяка втора дума е псувня.

— Е, мисля, че с това се изчерпва представата ми за хубави филми.

Двамата се разсмяха.

 

 

Тази вечер, след като оставиха Емили при родителите на Манди, Манди и Джеф отидоха до апартамента на Рос Делмонико. Манди се бе обадила по-рано вечерта и бе предупредила Кристън, че се налага да поговорят и че въпросът не търпи отлагане. Сега, след като бе имала на разположение цял следобед да размишлява върху зловещото телефонно обаждане, Манди вече можеше да разкаже на Кристън всичко, без да плаче и трепери от страх.

— Сещаш ли се за някого, който би искал да те изплаши или нарани? — попита я Кристън. — Някой, който да не е свързан със „Св. Лиз“ или със срещата на випуска, или — въздъхна дълбоко — с Джейк?

— Не, няма такъв човек — заяви Манди.

— Мисля, че Манди трябва да съобщи за телефонното обаждане в полицията — рече Джеф, като не спираше да мести поглед между Кристън и съпруга й Рос.

— Съгласен съм — рече Рос. — Когато Кристън осъзна, че някой постоянно я следи и наблюдава…

— Рейчъл Алсейс е тук, в Портланд — прекъсна го Кристън. — Тя е полицай в Алабама. Началникът на полицията Йънг й е позволил да прегледа отново всички материали по разследването на убийството на Джейк. Ще работи заедно с Дийн Макмайкълс. Спомняш си Дийн, нали?

Манди прикова поглед върху лицето на Кристън, опитвайки се да разшифрова скритото послание, което би могло да се съдържа в думите й. Съсредоточи се максимално, опитвайки се да чете между редовете.

— Ти видя ли се вече с Рейчъл? Разговаряхте ли?

— Днес обядвахме заедно.

— И?

— Тя смята, че може би съществува връзка между смъртта на Хейли и тази на Аурора. Мисли, че има нещо, което полицаите в Портланд и Ню Йорк не знаят и това не им позволява да вникнат в случаите, абстрахирайки се от очевидното.

— Какво? — едновременно възкликнаха Рос и Джеф.

— Рейчъл не е абсолютно сигурна, но смята, че става нещо — поясни Крис. — А щом Рейчъл чувства, че в смъртта на двете жени има нещо нередно… щом и ние самите изпитваме определени съмнения, то тогава бихме били истински глупаци, ако не се доверим на инстинктите си.

 

 

След като решиха да не ходят на кино, Дийн предложи да й покаже града. Тя веднага поиска да минат покрай „Св. Елизабет“, но той сякаш се поколеба.

— Защо да разваляме една толкова прекрасна вечер? — попита.

— Няма да слизаме от колата — отвърна тя. — Искам само да минем от там, за да я погледна.

И той наистина мина край гимназията без изобщо да намали скоростта. Бързаше час по-скоро да се махне от там, сякаш духовете от миналото го гонеха по петите.

— Ти и Джейк бяхте приятелчета на времето, но понякога ми се струваше, че не го харесваш особено — рече Рейчъл.

— Той можеше да бъде истински негодник. — След като сградата на старото училище, построена от червени тухли през 1920 година, се скри зад завоя, Дийн продължи: — Понякога Джейк се държеше като долен кучи син. Само че умееше добре да прикрива тъмната си страна.

— Много е лесно да му правим характеристики сега, когато вече не е между живите, за да се защити.

След тази наистина много глупава забележка от нейна страна, между нея и Дийн се възцари мълчание, което продължи известно време. Никой не проговори докато не стигнаха до първоначалната си цел. „Пастише“ беше странно малко ресторантче в югоизточната част на булевард Хоуторн. Беше странно в смисъл, че представляваше нещо като малка закусвалня, в което менюто се сменяше всеки ден, ястията се изписваха на амбалажна хартия, окачена на стената, а посетителите хвърляха на пода смачканите си книжни салфетки, както вероятно се правеше в истинските заведения от този тип в Испания. Ресторантчето не можеше да се похвали с лукс, но храната беше фантастична. Седнаха един до друг пред малкия бар. Отпиваха от питиетата си и похапваха сандвичи с малки кюфтенца и забулени яйца по испански.

След вечерята тръгнаха да се прибират с колата на Дийн. Той я погледна и попита:

— Още е много рано да те водя до дома. Искаш ли да отидем да потанцуваме? Да си купим сладолед? Да минем през къщи, за да те запозная с котката си?

— Имаш котка?

Той се разсмя.

— Не, не съвсем, но ми се стори, че въпросът с котката звучи по-добре от искаш ли да минем през къщи, за да ти покажа широкото си легло?

Тя игриво го ощипа по ръката.

— Няма да ходим до вас. По каквато и да било причина. И няма да танцуваме. Не и тази вечер. Ако обаче, решиш да ми предложиш двойна порция ванилов сладолед с череши…

Клетъчният телефон на Рейчъл иззвъня. Най-обикновено звънене. Никакви песнички или музика от филми. Тя бръкна в бялата си чанта, извади малък телефон и го отвори.

— Ало?

— Дано не е някой друг мъж — промърмори Дийн и й намигна.

— Какво? — попита събеседника си тя. — О, по дяволите! Да, изчакайте ме там! — Погледна към Дийн и само с устни изрече едно име. Кристън. Той веднага разбра, че има предвид Кристън Даниелс Делмонико.

Когато Рейчъл затвори телефона и го пусна в отворената си чанта, Дийн попита:

— Какво иска Кристън?

— Иска да отидем в апартамента й… апартамента на съпруга й. Манди Ким, която сега се казва Манди Стулц, и нейният съпруг са там заедно с Кристън и Рос. Изглежда, че днес след обяд Манди получила някакво заплашително телефонно обаждане и двете с Крис са убедени, че някой ги дебне и заплашва… заплашва всички нас.

Дийн вдигна въпросително вежди.

— Какво означава това всички нас!

— Момичетата, които на времето бяхме близки по някакъв начин с Джейк — Крис, Манди, Бела, Линдзи и аз. Може би и някои други. Не сме сигурни.

— Съзнаваш колко налудничаво звучи това, нали?

— Ако искаш нещо наистина налудничаво, трябва да чуеш следната теория: ние, имам предвид Кристън, Линдзи и аз, смятаме, че Хейли и Аурора може да са били убити от един и същи човек. И може това да е същият човек, който на времето уби Джейк.

— Вие мислите, че убиецът Купидон е започнат да убива отново след цели двадесет години?

— Да, така мислим. И това е истинската причина, поради която се върнах в Портланд. Защото възнамерявам да заловя убиеца на Джейк Маркът.