Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (28)

Двадесет и седем

През осемте дни, които Рейчъл бе прекарала в Портланд, членовете на организационния комитет бяха обхванати от притеснения и страх, които се разпростряха от Кристън, Линдзи и Манди и към останалите — Делин, Мартина, Бела и Ейприл. И Рейчъл. Всяка една от тях бе получила поне по едно зловещо телефонно обаждане и по една странна, заплашителна бележчица. Всяка една от жените в организационния комитет бе намерила по една детска стреличка, залепена за задната врата на къщата й. Гуменият връх на всяка стрела бе напоен с капеща червена боя. Не кръв. Боя. Посланието обаче бе повече от ясно — Спомни си как умря Джейк Маркът.

Първоначално полицията сметна тези инциденти за хулигански прояви. За глупави вандалски актове. Но тъй като и Рейчъл се оказа сред засегнатите, а една от въпросните стрелички бе залепена на задната врата на шефа на полицията Чарли Йънг, се започна разследване, целящо да изясни проблема. Не беше трудно да се проследят стрелите и боята, които обаче се продаваха в толкова много магазини в района на Портланд, че идентифицирането на купувача се оказа невъзможно. Всички телефонни обаждания бяха проведени от клетъчни телефони с предплатени карти, закупени от Мики Маус.

Изпратените заплашителни бележки бяха изписани с готови думи, изрязани от вестници и списания и залепени върху обикновен бял лист.

Първоначално, след като Манди се върна от разходка в парка с детето си и намери стрелата върху задната си врата, Дийн се бе опитал да убеди Рейчъл, че някой си прави с тях гадни шегички. Допускаше, че става дума за човек, който поради някакви причини, породени от болното му съзнание, иска да съживи миналото и да припомни на всички за бруталното убийство на Джейк. След това обаче всички останали членове на организационния комитет намериха такива стрелички на задните врати на къщите си и Дийн трябваше да приеме теорията на Рейчъл. Очевидно някой бе взел на мушка жените, които участваха активно в живота на Джейк в гимназията. Но защо? И дали това бе същият човек, който на времето бе отнел живота на Джейк?

Ден след ден Рейчъл се ровеше в материалите от разследването на убийството на Джейк. Дийн й помагаше в свободното си време. И докато работеше усърдно, за да разкрие едно убийство с двадесет годишна давност, Рейчъл не можеше да се избави от чувството, че предава паметта на баща си. На времето Мак Алсейс беше най-добрият детектив на света. Щом той не бе успял да открие убиеца на Джейк, какво я караше да вярва, че тя ще успее?

Изминалото време и разстоянието често имаха способността да премахват сивите петна и неясноти, да правят нещата по-отчетливи и ясни. Понякога дори и най-добрият детектив можеше да се окаже твърде близо до гората, неспособен да види отделните дървета. Докато разглеждаше снимките, четеше докладите и прехвърляше в съзнанието си фактите отново и отново, Рейчъл започна да си създава по-ясна картина за нещата. Едно нещо вече знаеше със сигурност — Джейк Маркът не беше момчето, за което го бе смятала на времето. Много по-важно обаче бе заключението й, че вероятността Джейк да е бил убит от някой от своите съученици бе почти нулева. Освен ако някой от тях не е прикриват успешно факта, че е изкусен стрелец с лък.

Непосредствено след убийството от полицията оповестиха една много малка част от информацията по случая, надявайки се по този начин да попречат на убиеца да се досети за хода на следствието. Бащата на Рейчъл нито веднъж не си позволи да сподели с нея подробности от разследването. Отчасти защото бе служебно задължен да пази тайна и отчасти защото очевидно бе искат да я предпази от някои грозни разкрития и истини.

След всичките тези години баща й все още й липсваше. Макар да бе обичала майката си с цялото си сърце, тя беше и си оставаше момиченцето на татко. Изобщо не беше подготвена за смъртта му. Та той беше едва на четиридесет и седем. Такава загуба! Отиде си точно в разцвета на силите си.

Рейчъл не можеше да не се пита дали животът й би бил по-различен, ако баща й не бе починал толкова рано. Едно нещо знаеше със сигурност — майка й не би се преместила в Тенеси без Рейчъл, а Рейчъл никога не би напусната Портланд, ако баща й беше жив. И какво ако бе останала тук, в Портланд? Нямаше да говори с лек южняшки акцент, нямаше да й се налага да си припомня отново имената на хората от миналото и нямаше да се омъжи за Алън Търнър.

Дали сега щеше да работи рамо до рамо с баща си, който, ако бе останал жив, сега вероятно щеше да бъде шеф на полицията? Дали нямаше да бъде партньор на Дийн Макмайкълс? А може би двамата щяха вече да са женени с няколко поотраснали хлапета?

Уха! И откъде й хрумна тази мисъл? Тя и Дийн женени? В онези далечни години тя дори не го харесваше. Но пък сега разбираше, че тогава изобщо не го бе познавала. Ако го бе познавала поне мъничко, никога не би го заподозряла в убийството на Джейк. А тя бе направила точно това! В края на краищата за никого не беше тайна, че двете момчета, които в продължение на години бяха първи приятели, изведнъж се отчуждиха без някаква видима причина. Никой на времето не разбра какво се бе случило между тях. Сега Рейчъл вече знаеше. Просто Дийн бе научил една от най-страшните и грозни тайни на Джейк. А Джейк се бе възползвал от чувствата на Дийн към Рейчъл, за да го изнуди и накара да си мълчи.

Дийн се приближи и остави два кафяви амбалажни плика на бюрото на Рейчъл.

— Време е за обяд — обяви той, придърпа си един стол и се настани до нея.

— Не трябваше да ми носиш обяд. — Рейчъл се завъртя на стола и се обърна с лице към него. — Но жестът е много мил. Благодаря ти.

— Няма за какво. И без друго трябва да хапна нещо. Просто реших да купя нещичко и за теб. — Погледна пликовете на бюрото. — Още ли обичаш сандвичи с говеждо? Туршия с копър? Диетична кола?

Устата й буквално висна от изумление. Възможно ли бе Дийн да си спомня любимите й храни от онези години?

— Ако има и едно шоколадче „Сникърс“ за десерт…

— И ако има, какво?

— Няма да повярвам докато не го видя с очите си. — Отвори единия плик и извади отвътре два сандвича, две гигантски порции туршия с копър и две пликчета с пържени картофки.

Дийн отвори втория плик и измъкна две коли, едната от които диетична. После обърна плика и го изтръска. На бюрото паднаха две шоколадчета „Сникърс“.

Рейчъл ахна, а после избухна в смях.

— Дийн Макмайкълс, ти помниш като слон!

— Само важните неща — отвърна той и й намигна.

Сърцето й подскочи като обезумяло.

— Предполагам, че точно тази памет ти е помогнала да станеш първокласен детектив.

Той разопакова сандвича си.

— И кое те кара да смяташ, че съм първокласен детектив?

Тя отвори двете кутийки кола, извади сламките от книжните им опаковки и ги постави в кутийките.

— Чичо Чарли ми каза. Ти си най-награждаваният детектив в управлението. Произведен си в чин лейтенант предсрочно, а скоро ти предстои поредното голямо повишение.

— Само си върша работата. Това е всичко.

Изглеждаше искрено смутен от похвалата. Скромен човек. Чак не можеше да повярва! Беше толкова различен от бившия й съпруг. И толкова различен от Джейк. Дийн отвори пликчетата с пържени картофки.

— Издирих притежателя на лъка, с който е бил убит Джейк.

— Наистина ли?

Дийн кимна.

— Патрик Дюи и семейството му се преместили в Салем преди деветнадесет години. Преди да отида да купя обяда ни, му звъннах по телефона.

— И?

— Разговарях със съпругата му Мерилин. От нея научих, че Патрик е починал преди две години.

— Хмм… жалко за човека. Но той едва ли би могъл да ни каже нещо повече от онова, което е казал по време на разследването преди двадесет години. Седмица преди убийството на Джейк е подал оплакване в полицията и е съобщил за откраднатия лък.

— Да, освен това Дюи се е свързал с производителя непосредствено след закупуването на лъка и благодарение на това успяхме да проследим оръжието до собственика му. Производителите следят серийните номера на лъковете заради условията на гаранцията.

Рейчъл сдъвка едно картофче.

— Видях един доклад, в който са записани разпитите, проведени от баща ми на неколцина ловци, които ловуват с лъкове. Нито един от тях, обаче, включително и Дюи, не е познавал Джейк и семейството му.

— Да, пък и всички са имали алиби за нощта, в която бе извършено убийството.

— Ти наистина си преглеждал старите папки, нали? — Рейчъл отпи от колата си.

— Преди няколко години, непосредствено след като постъпих на работа, помолих да ми разрешат да прегледам отново материалите от разследването — отвърна Дийн. — Истината е, че не вярвах, че бих могъл да открия нещо, което баща ти и партньорът му са пропуснали. Просто бях любопитен. Нали разбираш… заради Джейк и заради начина, по който бе убит. Мисля, че всички ние бяхме засегнати от убийството му по един или друг начин.

— Ммм… — Рейчъл преглътна и отпи глътка кола. — Понякога си мисля, че причината, поради която постъпих в полицията веднага след колежа — освен желанието ми да тръгна по стъпките на татко, естествено — бе убийството на Джейк. — Погледна Дийн право в очите. — Шантаво, а?

— Не мисля, но пък аз едва ли съм човекът, който би могъл да ти даде обективен отговор. Предполагам, че случилото се с всички нас непосредствено след смъртта на Джейк бе една от причините, поради които започнах работа в полицейското управление на Портланд.

— Ние двамата с теб май доста си приличаме, а?

Дийн се присегна, хвана една къдрица, паднала върху лицето й, и я намести зад ухото й. Погледите им се срещнаха и останаха така в продължение на един безкрайно дълъг миг.

— Жалко, че не го осъзнахме още преди години — подхвърли тя.

— По-добре късно, отколкото никога.

О, не! Стомахът й отново се сви от вълнение, а под диафрагмата й сякаш запърха цял орляк пеперуди. Всеки път щом Дийн я погледнеше по този начин, в душата й пламваше онзи трепет, който изпитваха единствено влюбените. Но тя не се влюбваше в Дийн, нали? Не и в Дийн Макмайкълс! Защо точно в него, за бога!

Това е само похот, каза си тя. От дълго време не си била с мъж и изпитваш сексуален глад и неудовлетвореност. Ето, това е обяснението. Имаш нужда от секс!

Означаваше ли това, че трябва да прави секс с Дийн?

— Значи сме готови за довечера — рече Дийн.

— А?

— Не ме слушаше, нали? Накъде се отнесе?

— На никъде. Просто се разсеях за миг.

— За Джейк ли си мислеше? — Дийн се отдръпна от нея и се облегна назад.

— Какво? Не, не мислех за Джейк. Всъщност мислех за… — Да не си се побъркала? Не можеш да кажеш на Дийн, че си мислеше как би могла да правиш секс с него. Да го използваш да начешеш крастата си.

Дийн я изгледа с раздразнение.

— Мислех си, че трябва да купим бутилка вино, преди да отидем в дома на Кристън и Рос тази вечер.

Възнаградена бе със скептичен поглед. Знаеше, че Дийн не се бе хванал на лъжата й.

— Няма проблем. Ще я купим по пътя.

Рейчъл сложи ръка върху ръката на Дийн.

— Повярвай ми, че не съм прекарала всичките тези години, вехнейки по Джейк. След като с майка ми се преместихме в Чатанууга, аз продължих живота си и почти напълно забравих за него.

— А за мен не си се и сещала, нали?

— Истината е, че се сещах. От време на време. — Ощипа го закачливо по ръката. — Спомнях си как ме докарваше до полуда на времето. — В мига, в който изречението се изплъзна от устата й, й се прииска да не го бе казвала. Или поне да го бе казала по друг начин.

Дийн се ухили.

— Интересен избор на думи.

Тя се изчерви. Да му се не види!

— Не търси скрит подтекст в тях — заяви. — Това са просто думи.

— Щом казваш. Човек обаче не може да не се пита…

— Нямам намерение да довършвам изреченията ти вместо теб.

— Добре, аз ще го довърша. Та човек не може да не се пита какво би станало, ако двамата с теб се бяхме сближили повече… ако се бяхме хвърлили в леглото… — той снижи глас — и се бяхме любили на времето.

— Дори и да проявявам известно любопитство, това не означава, че веднага ще скоча в леглото с теб — прошепна в отговор Рейчъл. — Може и да не ти се вярва, но на този свят все още има жени, които не правят случаен и необвързващ секс. И аз съм една от тях.

— Ако двамата с теб някога правим секс, няма да е случаен. Нито пък необвързващ.

Преди да успее да отговори какво и да е, към тях се насочи полицай Рей Мидълтън и заговори на Дийн още преди да е стигнал до бюрото на Рейчъл.

— Ей, Дийн, онзи очевидец по случая на Хендерсън се появи по-рано. Човекът е много неспокоен и реших да те предупредя, че е тук, за да не го караме да чака твърде дълго. Току-виж си хванал пътя и избягат.

— Да, благодаря — рече му Дийн и се обърна към Рейчъл. — С теб ще се видим отново по-късно.

И й намигна отново.

А в корема й отново запърха орляк пеперуди.

 

 

Кристън тревожно набръчка чело докато разговаряше с Линдзи Фаръл, която й телефонира тъкмо когато Кристън подреждаше масата за гости в апартамента на Рос. Дъщеря им Лиса щеше да спи у приятелка и вечерята бе предназначена само за четирима.

— Виж, Линдз, и на мен много ми се иска да отменим срещата на випуска, но не трябва да го правим. Освен това двете с Рейчъл имаме мнозинство, така че ще трябва да се съгласиш с нас — заяви Кристън. — Дори и Манди, която е извън себе си от притеснения, смята, че не трябва да позволяваме на някаква откачалка да ни диктува какво да правим. Останалите са съгласни с нея, така че подготовката на срещата продължава с пълна пара.

— Аз самата имах намерение да пристигна по-рано — рече Линдзи. — И вероятно ще го направим, ако…

— Ти и Уот?

— Да, Уот и аз. Кой би си помислил, че двамата с него ще свържем живота си? Но пък, от друга страна, на никого не би му хрумнало дори, че имаме деветнадесетгодишен син, роден в резултат на една-единствена нощ, която на времето прекарахме заедно.

— Защо не ни каза тогава? На мен или пък на Рейчъл? Може би щяхме да ти помогнем по някакъв начин?

— И какво щяхте да направите? — попита Линдзи. — И вие бяхте тийнейджъри като нас и сигурно щяхте да се съгласите с мен, че единственият ми избор предвид обстоятелствата е да дам бебето за осиновяване.

— Не мога дори да си представя как си живяла през всичките тези години, знаейки, че имаш дете, което не можеш да виждаш. Лиса постоянно ми къса нервите, но не бих могла да приема мисълта, че, поради липса на избор, трябва да се откажа от нея веднага след раждането й…

— Ако двамата с Уот успеем да си изясним нещата с Лео… ако тримата постигнем съгласие за това какви отношения да установим помежду си… то това ще означава, че получавам втори шанс да опозная сина си. А също и баща му.

— Линдз?

— А?

— Пази се, моля те.

— Ще се пазя. Ти също.

— Най-лошото е, че никой не може да предположи какъв ще е следващия му удар — рече Кристън. — Рос толкова се тревожи за мен, че почти не ме изпуска от поглед. А съпругът на Манди се кани да наеме бодигард, който да не се отделя от нея. Дори и Рейчъл, която е опитен полицай, носи пистолет и знае карате и други бойни изкуства, постоянно се движи в компанията на Дийн.

— Те двамата заедно ли са? — попита Линдзи. — Чудесата просто нямат край. Кой би си го помислил на времето — Великолепния Дийн и нашата Рейч. По онова време тя не спираше да въздиша по Джейк.

— Да, така беше. Но същото важи и за теб, и за мен.

— Бяхме глупачки, нали?

— Да, така е, но тогава бяхме още деца и не знаехме почти нищо за света около нас.

— Крис, моля те, дръж ме в течение на случващото се.

След като затвори телефона, Кристън довърши подреждането на масата и влезе в кухнята, за да нагледа печеното във фурната.

Ако зависеше от нея, тя веднага щеше да отмени срещата на випуска. От друга страна, приятелките й може би имаха основание, когато изтъкваха нежеланието си да се поддават на оказвания им натиск и не позволяваха на страховете им да диктуват поведението им. Пък и кой би могъл да твърди със сигурност, че заплахите ще престанат, ако срещата бъде отменена? Ако човекът, който стоеше зад номерата с детските стрели, зад телефонните обаждания, бележките и проникванията с взлом, бе убил и Хейли, и Аурора, то той би могъл да удари отново във всеки един момент. Без нужните доказателства обаче смъртта на Аурора си оставаше нещастен случай. От друга страна, полицията бе събрала достатъчно уличаващи доказателства срещу скитника, който, според тях, бе убил Хейли по време на грабеж в дома й. Освен това не разполагаха с нищо, което би им помогнало да свържат тези два смъртни случая с нападението над Линдзи в дома й в Ню Йорк. Нито пък със случващото се с нея, с останалите членове на организационния комитет и с Рейчъл.

 

 

Сега и четиримата бяха там горе. Кристън и Рейчъл, Дийн Макмайкълс и богатият съпруг на Кристън Рос Делмонико. Точно както и на времето в гимназията те се забавляваха заедно, радваха се на живота, а тя стоеше отвън, изолирана и забравена от всички. Да вървят по дяволите! Всичките до един! Кристън, толкова красива и… о, да! — толкова умна! Винаги с гадже до себе си. Дори и Джейк се обърна към нея, след като скъса с Линдзи. И Рейчъл — симпатягата. Приятелка с всички. Дори и с Джейк. Преди двадесет години смяташе, че е несправедливо момичета като Кристън, Рейчъл и Линдзи да получават всичко от живота. Смях, веселие, любов, забавления. А сега й се струваше, че почти нищо не се е променило от тогава насам. Те може би дори не си даваха сметка, че се отнасят жестоко към нея. Просто я пренебрегваха. Имаше моменти, в които не можеше да се избави от усещането, че е невидима. Никоя от тях сякаш не я забелязваше. А тя толкова копнееше да бъде една от тях, а не просто едно от момичетата, които се въртят около сплотената им групичка.

Стоеше пред високата сграда и, вдигнала нагоре глава, се взираше в мезонета, който принадлежеше на Рос Делмонико. Беше проследила Рейчъл и Дийн, за да разбере къде отиват. Изобщо не се изненада, когато установи, че са се запътили на гости на стар приятел. Вероятно бяха поканени на вечеря. Забеляза, че Дийн носеше бутилка вино.

Позабавлявайте се тази вечер. Насладете се на вечерята. Поговорете си, посмейте се, припомнете си старите времена. Само че аз ще се смея последна. За ваша сметка. Ще ти се присмивам, Крис! И на теб, Рейчъл. Но най-много ще се смея на Линдзи. Кучка такава!

Не можеше обаче да ги убие веднага. Трябваше да изчака. Вече знаеше, че съвсем скоро ще настъпи подходящият момент. За тези трите обаче щеше да измисли специален край. Нямаше търпение да свети маслото на Крис. И най-вече на Линдзи, защото нея мразеше най-силно.

Господи, как мразеше тези сладки умалителни обръщения! Крис, Линдзи Рейч. Джейк ги наричаше така на времето, а тя ги мразеше още по-силно заради това.

— Госпожо, добре ли сте? — попита някакъв глас. Изумена от факта, че някой я бе заговорил, тя буквално ахна от изненада. Сведе поглед и видя чифт тъмни очи, които я гледаха изпитателно. Мъж и жена, очевидно излезли да разходят кучето си, стояха пред нея и я гледаха така, сякаш има две глави.

— Аз… аз… добре съм — отвърна тя и бързо се отдалечи нагоре по улицата. Не се паникьосвай! Тия двамата изобщо нямаше да я запомнят. Така и не бяха успели да я разгледат в спускащия се здрач. Пък и защо някой би започнал да ги разпитва за нея?

Почти на бегом стигна до колата си, паркирана една пряка по-нагоре. Настани се зад волана и запали двигателя. Остави Крис и Рейч за друг ден — за нощта на срещата на випуска. Насочи вниманието си към една друга личност — не толкова важна колкото тези трите, но виновна не по-малко от тях. Тя също заслужава да умре. Скоро при това.

 

 

Вечерята със семейство Делмонико беше приятна. Дийн хареса Рос. Надяваше се, че двамата с Кристън ще успеят да спасят брака си. И не само заради детето си, а защото изглеждаха искрено влюбени един в друг. Може би любовта наистина беше най-важният компонент в една връзка. Истинската любов. Не страстта. Не преходното увлечение. Нито пък спомените за бушуващите тийнейджърски хормони.

И кого се опитваше да заблуди с тези разсъждения? Та той не знаеше нищичко за истинската любов. Като тийнейджър бе готов да изчука всяко момиче, склонно да му пусне. А по-късно… е, имаше някое и друго гадже, преди да се ожени. Обичаше Кели. И тя него. Но това не беше достатъчно. Любовта им не беше истинска и вечна, достатъчно силна, за да издържи до края на живота им. Като любовта, която свързваше родителите му. До ден-днешен. В момента двамата пътуваха с каравана из страната. Радваха се на живота и се обичаха по-силно от всякога.

Той копнееше за такава връзка. По дяволите, годините минаваха, а той не ставаше по-млад. Ако възнамеряваше да се ожени отново и да създаде потомство, трябваше да го направи час по-скоро. В края на краищата беше почти на четиридесет. Може би заради това бъдещите му планове се въртяха все около Рейчъл. Напоследък не спираше да мисли за нея като за негов партньор в живота, като за бъдещата госпожа Дийн Макмайкълс. Израснаха заедно и той винаги се бе старал да я закриля и предпазва. Държеше се като неин по-голям брат. Не знаеше кога точно се случи, но с времето започна да я ревнува от останалите, а през последната година в гимназията вече знаеше, че е влюбен в хубавичката, преливаща от живот Рейчъл Алсейс.

Която в момента се возеше на пасажерското място на неговия тъндърбърд и гледаше навън през прозореца.

— Давам царство, за да науча мислите ти.

Тя се обърна първо напред, а след това се извърна към него и го погледна.

— Мислех си за това каква късметлийка е Кристън. А също и Рос. Те се обичат и са заедно. Имат дъщеря и… А пък Линдзи е подновила връзката си с Уот Годард. Вече разказах за тях и за техния син…

— На нашата възраст не е толкова забавно да си сам, нали?

— Така е — съгласи се тя. — А това ни прави далеч по-уязвими. Кара ни да се обвързваме с неподходящи хора. Да убеждаваме сами себе си, че дадена връзка е по-специална, когато, в действителност, изобщо не е така.

Дийн издаде някакъв нечленоразделен звук.

— Какво беше това? Смях или ръмжене? — попита Рейчъл.

— По малко и от двете — призна той. — И аз си мислех нещо подобно. За нас, ако трябва да съм честен до край.

— Под нас имаш предвид теб и мен?

— Да. Винаги съм държал на теб. Още от детските ни години. Но чувствата ми бяха някак си объркани. Дразнех те непрекъснато, но и се опитвах да те закрилям като по-голям брат. После, в гимназията, започнах да те желая… Наистина да те желая.

— Ще ми се да ми го беше казал… тогава.

— Щеше да бъде безсмислено. Ти беше твърде силно увлечена по Джейк.

— Ако просто ми беше казал какво изпитваш…

— Ето, казвам ти го сега. В момента копнея да те закарам у дома и да те любя цяла нощ — заяви Дийн. — Но ако го направим, след това и двамата ще се объркаме още повече и ще се чудим какви са истинските чувства, които изпитваме един към друг. По дяволите, аз почти успях да убедя сам себе си, че съм влюбен в теб. Струва ми се, че и ти започваш да се питаш дали помежду ни не възниква някаква романтична връзка. Нали?

— Може би. И защо смяташ, че в това има нещо лошо?

— Поради причините, които самата ти изтъкна преди малко. И двамата сме почти четиридесетгодишни, не сме женени, нямаме деца и завиждаме на старите приятели, които като че ли са получили всичко в живота. Не искам да допуснем грешка и да си причиним само болка и страдания, впускайки се необмислено в интимна връзка.

Рейчъл не отговори. Той я погледна и видя, че отново е извила глава и гледа през прозореца.

— Рейчъл?

— Ммм?

— Нещо лошо ли казах?

Тя леко се прокашля.

— Не, не каза нищо лошо.

Когато спря на алеята пред дома на семейство Йънг, Рейчъл отвори вратата на колата, изскочи бързо навън и рече:

— Не си прави труда да ме изпращаш. Късно е и не ми се иска да будя чичо Чарли и леля Лорейн. — Миг преди да затръшне вратата, додаде: — До утре.

Дийн я проследи с поглед. Тя буквално се затича по алеята към къщата и не се обърна нито веднъж. Той свали прозореца на колата и вдиша дълбоко. Жени! Никога не е могъл да ги разбере.

„Стига си седял тук! — рече ти той. Прибирай се у дома. Ясно е, че сериозно оплеска нещата с Рейчъл. А това не е нещо, което би могъл да оправиш тази вечер.“

И какво точно бе направил? Разговарял бе с нея напълно откровено. Какво толкова лошо имаше в това? Смяташе, че и тя се чувства по същия начин. Че, също като него, се бои да не вземат да си повярват, че са влюбени. Че и тя, като него, иска да изясни чувствата си преди връзката им да премине на друг етап. Искаше го не заради себе си, а заради нея. Държеше на нея твърде много и никога не би си позволил да се възползва от нея с едничката цел само да начеше крастата си.

Честността обаче, очевидно невинаги се оказваше най-добрата политика.