Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (32)

Тридесет и едно

Дийн продължи да се занимава с кутията с лилии, а Рейчъл разказа на Кристън и Линдзи за доставката и ги инструктира да уведомят и останалите.

Бяха получили поредното предупреждение. И трябваше да вземат необходимите предпазни мерки.

— Кажи им да не се паникьосват, но да бъдат по-предпазливи от всякога — посъветва я Дийн.

Рейчъл и Дийн се сбогуваха с Джеф, който на следващия ден вероятно изобщо нямаше да си спомня кой е бил в дома му и кой не е, качиха се на колата и отидоха направо във Флауър гардън — модерен цветарски магазин в центъра на Портланд, който се ръководеше от младо семейство, Марк и Мелани. И двамата наближаваха тридесетте. Съпругата си спомни поръчката.

— Да, беше направена по телефона — информира ги Мелани. — Преди четири дни. Жената каза, че ще изпрати парите преди датата на доставката и ще ми се обади отново, за да ми каже къде точно да ги достави. И го направи. Плащането беше извършено в брой, което, на мен лично, ми се стори странно, но тя ме увери, че предпочита да пазарува в брой.

— Кога ви се обади, за да ви съобщи адреса на доставката?

— Тази сутрин — отвърна Марк.

— Нещо в гласа на жената да ви направи впечатление? Забелязахте ли нещо странно? — попита Дийн.

Мелани се намръщи.

— Не.

— Съвсем обикновен женски глас — намеси се Марк.

— Ще го познаете ли, ако го чуете отново?

Мелани поклати отрицателно глава.

— Не, съжалявам — рече Марк. — Говорим с твърде много хора по телефона.

— А случайно да сте запазили плика, в който получихте парите? — попита Рейчъл.

— Не. Нямаше причина да го направя. — Мелани отново се намръщи.

— А жената съобщи ли ви името си? — попита Дийн.

— Да, разбира се. — Мелани се замисли. — Струва ми се, че се казва Елизабет Сейнт.

Рейчъл изпъшка.

— Името познато ли ви е? — попита Марк.

— Да, познато ни е — увери го Дийн. — Благодарим ви за помощта.

Пет минути по-късно Рейчъл и Дийн вече пътуваха към полицейското управление и обсъждаха името Елизабет Сейнт, което очевидно бе игра на думи и бе производно на името на гимназията „Св. Елизабет“. В този момент клетъчният телефон на Рейчъл иззвъня.

На екрана се изписа кодът на Портланд. Орегон. Звъняха от клетъчен телефон. Но име нямаше.

Рейчъл веднага отговори.

— Ало?

— Получи ли цветята ми? — попита я преправеният глас.

— Да. — Рейчъл даде на Дийн знак, информирайки го, че обаждането е от нея.

— Искаш ли да знаеш коя ще бъде следващата?

— Да не би да имаш намерение да ми кажеш?

Смях.

— Не, разбира се. Ако го направя, няма да е изненада, нали?

— Има ли нещо, което бих могла да кажа или направя, за да те убедя да престанеш? Искаш ли нещо, което аз… ние… бихме могли да ти дадем?

Мълчание.

— Ти убиваш поради някаква причина, нали? — Рейчъл искаше да я накара да говори. — Кажи ми каква е тази причина.

— Единственото, което искам, е да ви видя всичките до една мъртви и заровени заедно с миналото.

Заровени заедно с миналото?

— Какво сме ти направили, че ни мразиш толкова силно?

— Знаеш какво… Знаеш какво правехте, кучки такива… Знаеш как се отнасяхте към мен.

— Ами Джейк? И той ли се отнасяше зле с тебе? Затова ли го уби?

— Джейк заслужаваше да умре заради онова, което ми причини — заяви гласът.

— Какво ти причини?

Мълчание.

— Кажи ми. Моля те. Помогни ми да разбера защо ти…

Плач. Тихи ридания.

— Моля те, позволи ми да ти помогна — настоя Рейчъл.

— Твърде е късно за това.

Разговорът прекъсна.

Рейчъл въздъхна нервно и затвори телефона.

— Тя почти си призна, че е убила Джейк. Каза още, че той заслужавал да умре заради онова, което й бил причинил.

— Ако съдя по онова, което зная за Джейк, той е могъл да й причини какво ли не. Би могъл дори да я принуди да прави секс с него — заяви Дийн.

Само преди месец Рейчъл за нищо на света не би повярвала, че Джейк е бил способен на толкова ужасни дела. Но онзи Джейк, когото опозна, докато преглеждаше материалите от разследването на убийството му, нямаше нищо общо с момчето, което си спомняше. Джейк сякаш бе водил двойствен живот… или поне се бе постарал да скрие тъмните страни от характера си и да се представи пред света в най-добрата си светлина.

— Ако я е изнасилил, разбирам защо е искала да го убие — рече Рейчъл. — Но защо иска да убие нас? Защо Аурора, Манди и Хейли? В това просто няма смисъл.

— Вече стигнахме до заключението, че въпросната жена не е психически стабилна.

— И освен това е една от нас.

— Вероятно.

— Делин е преживяла нервен срив преди години. Бела също. Ейприл пък е била наркоманка, а това може да се е отразило на психиката й.

— От друга страна, Делин и Ейприл са се намирали недалеч от Ню Йорк в периода, в който бе убита Аурора, а Линдзи бе нападната в дома си. — Дийн зави и подкара своя тъндърбърд по Югозападна Втора улица.

— Не искам убийцата да се окаже една от тях.

— Твърде вероятно е обаче да стане точно така. И ако двамата с теб сме прави, това би означавало, че убийцата, която и да е тя, не е убила Джейк.

Рейчъл стисна зъби и тихичко изруга.

— Никоя от нас не можеше да стреля с лък, а Джейк беше убит от човек, който е бил достатъчно опитен, за да го прониже право в сърцето.

— Което означава, че или убийците са двама, или…

— Или става дума за мъж, който преправя гласа си и се маскира като жена.

— Или пък за мъж и жена, които работят заедно, или…

— Добре, нека да предположим, че убиецът не е жена. Ами ако е някой от момчетата, които учеха в „Уестърн Католик“ или „Уошингтън Хай“!

— Смятам, че трябва да продължим с най-вероятния сценарий, вместо да измисляме нови, които са далеч по-неубедителни и по-малко вероятни — заяви Дийн. — Спомни си още, че смяташ, че си следена от жена, която постоянно сменя маскировките си. Човекът, поръчал цветята, също е жена. Най-логичното заключение е, че убиецът на Джейк и днешната убийца не са едно и също лице.

— Зная. Зная. Колкото повече информация събираме, толкова по-объркано става всичко. А и нещата като че ли опират до това, че аз просто не мога да си представя, че някоя приятелка от старата ни тайфа би могла да бъде хладнокръвна убийца.

— И на мен тази възможност никак не ми допада, но конкретните факти, с които разполагаме, ми подсказват, че трябва да съсредоточим вниманието си върху членовете на инициативния комитет за подготовката на срещата на випуска.

— Предполагам, че това означава да се откажем от по-нататъшното разследване на възможността Мерилин и Патрик Дюи да са убили Джейк.

— Не съм казал, че ще се отказваме от каквото и да било. Мотивацията обаче е ключов фактор — и за убийството на Джейк, и за сегашните убийства. Патрик Дюи е мъртъв, което означава, че не може да е нашият убиец. А защо й е на Мерилин Дюи да избива жени, които дори не познава?

— Господи, чувствам се толкова безпомощна! — с гняв си призна Рейчъл. — Би трябвало да мога да предприема нещо, за да спра тези убийства преди още някой да умре.

— Предполагам, че баща ти е изпитвал същото, когато така и не е успял да стигне до заподозрян за убийството на Джейк. Но дори и ние не сме всесилни. Ако липсват улики и доказателства…

— Не, не липсват — възрази Рейчъл. — По дяволите, те са някъде из докладите. Но ние просто не можем да ги видим!

 

 

По-късно вечерта Кристън и Рос закараха Мартина до дома й и Рос настоя да я изпрати до входната врата. Тя посрещна предложението му с искрена благодарност. Не че се боеше чак толкова. Но изпитваше безпокойство.

Твърде много неща се случиха напоследък, помисли си тя и пъхна ключа в ключалката. Чу характерното изщракване, обърна се и махна с ръка на Кристън и съпруга й. Не би се страхувала толкова да се прибере в собствения си дом, ако останалите членове на семейството й си бяха вкъщи. Само че Крейг бе заминал в командировка извън града, а децата бяха на летен лагер. На Крейг никак не му се тръгваше, но командировката беше запланувана няколко седмици преди убийството на Манди. Мартина бе настояла той да замине и го бе уверила, че нищо няма й се случи през няколкото дни, през които той щеше да отсъства.

Не разбираше защо се държи като глупачка. Никой не би могъл да проникне в дома й. Не и при наличието на толкова здрави ключалки на всички врати и прозорци. И при включена алармена система.

Веднага щом влезе във фоайето, Мартина набра кода на алармената система, за да я изключи и побърза да заключи вратата след себе си. Въздъхна с облекчение, прекоси антрето и влезе в кухнята. Преди да излезе бе оставила осветлението в антрето включено. Светеше и флуоресцентната лампа над мивката в кухнята.

Придърпа малката домакинска стълба, която държеше в килера, и я сложи така, че да може с нея да стигне до най-високия кухненски шкаф. Извади от там кутията с бонбони, които нарочно държеше скрити високо и се надяваше по този начин да прогони мисълта за тях от ума си, сложи я на кухненския плот, отвори я и си избра бонбон от нуга с карамел.

Знаеше, че не трябва да си угажда по този начин, но храната бе нейният предпочитан наркотик. От край време. Затова днес, двадесет години след като бе завършила гимназията, тежеше с двадесет и пет килограма повече.

Не трябваше да прави това. От два месеца бе на диета. Свалила бе десетина килограма с надеждата да изглежда по-добре на срещата на випуска.

Но след всичко случило се напоследък — смъртта на три от старите й приятелки и постоянния страх, че тя, или някоя друга нейна приятелка, може да бъде следващата жертва — Мартина имаше нужда от утехата, която можеха да й осигурят единствено бонбоните. Ако пиеше, щеше веднага да обърне една чаша уиски. Ако пушеше, щеше незабавно да запали.

Присъствието на погребението на скъпа приятелка бе достатъчно основание да се обърне към единственото нещо, което й носеше утеха в трудни моменти. Храната. И особено бонбоните.

Преглъщаше последната хапка от бонбона, когато телефонът иззвъня.

Стресната, Мартина извика уплашено и притисна ръка към устата си.

Стегни се. Това е само телефонът.

Ами ако е тя?

Ами ако се обажда Крейг?

Провери откъде й се обаждат. От Портланд. Име нямаше.

По дяволите! Просто не вдигай.

Телефонът иззвъня десет пъти и млъкна.

Мартина пъхна още един бонбон в устата си, взе кутията и се запъти към кабинета.

Телефонът отново започна да звъни.

Ръцете й се разтрепериха от притеснение. Тя изпусна кутията и бонбоните се разпиляха по пода на кухнята. Мартина изобщо не направи опит да ги събере. Веднага провери откъде й звънят.

От Портланд. Нямаше име.

Телефонът иззвъня десет пъти. Последва миг тишина. После започна да звъни отново. Десет пъти. Тишина. И отново зазвъня.

Мартина затисна ушите си с ръце.

Престани да ми звъниш!

Звъненето не спираше. И когато накрая я докара почти до лудост, тя сграбчи преносимата телефонна слушалка и изкрещя с пълно гърло:

— Остави ме на мира!

Смях.

Човекът от другата страна на линията й се присмиваше.

— Какво има, Мартина? — попита нечий преправен глас. — Да не си разстроена, че провали диетата си с тези бонбони, дето ги нагъваш?

— Какво? Откъде знаеш? — Мартина се спусна към прозореца над мивката и надникна навън в мрака.

— Трябваше да вдигнеш още първия път. Ако го беше направила, сега бонбоните ти нямаше да се търкалят по пода.

О, боже! Тя е там отвън и ме наблюдава. Гледа през прозореца.

Мартина обаче не виждаше никого. Само безлюдната алея, баскетболния кош, закрепен за стената на гаража, и велосипеда на най-малкото й дете.

— Ти не можеш да ме видиш, но аз те виждам — продължи да я предизвиква гласът.

Мартина затвори и веднага избра номера на Рейчъл. В мига, в който Рейчъл отговори, Мартина заговори бързо, неспособна да прикрие страха в гласа си.

— Тя е тук. Пред къщата ми. Стои някъде отвън и ме наблюдава. Моля те, помогни ми!

Рейчъл я увери, че двамата с Дийн тръгват веднага към нея. Мартина затвори телефона и бързо набра кода на алармената система до задната врата на къщата.

Така. Почувства се в относителна безопасност. Ако някой се опита да проникне в дома й, алармата щеше да се включи.

Телефонът иззвъня.

Мартина започна да пищи.

Телефонът продължаваше да звъни. Отново и отново.

Мартина се отпусна на пода. Седна посред разпилените бонбони, прегърна коленете си с ръце и започна да се люлее напред-назад.

Аз съм в безопасност. Никой е може да влезе в къщата ми. Никой не може да ме нарани.

Телефонът продължаваше да звъни.

 

 

Рейчъл помогна на Кристън и Рос да настанят Мартина в колата си.

— Трябва да отидеш в дома на Крис — рече й Рейчъл. — Там ще си в безопасност. Дийн и аз ще се погрижим за нещата тук.

Веднага щом чу изплашения глас на Мартина и отчаяния й зов за помощ, Рейчъл позвъни в управлението за подкрепление и намиращата се най-близо полицейска кола незабавно бе изпратена на адреса на Мартина. После Рейчъл звънна на Кристън и я помоли двамата с Рос да отидат пред дома на Мартина и да я изчакат там.

— Тази нощ ще трябва да остане при вас — каза им Рейчъл. — Освен това искам да се свържете с Крейг и да му кажете да се прибере у дома, защото съпругата му се нуждае от него.

Мартина се плъзна на задната седалка на колата на Кристън, след което се присегна и сграбчи ръката на Рейчъл.

— Тя беше тук. В двора ми. Гледаше ме през прозореца. Намери я, Рейч. Намери я и я спри, преди да е убила отново.

Рейчъл стисна в отговор ръката на Мартина.

— Ще направя всичко по силите си. Обещавам.

Рос затвори вратата на колата и се обърна към Рейчъл.

— Ще се погрижим за нея и ще се свържем със съпруга й. Още тази вечер, ако е възможно.

Кристън прегърна Рейчъл.

— Не оставай сама нито за миг. Зная, че имаш пистолет и си способна да се защитиш, но… Всички ние имаме нужна от някого, който да бди над нас. Аз си имам Рос. Линдзи е с Уот. — Крис плъзна поглед по предния двор на Мартина и го спря върху Дийн, който разговаряше там с четирима патрулиращи полицаи. Двете полицейски коли бяха пристигнали преди Рейчъл и Дийн, но Мартина бе отказала да им отвори вратата. — Дийн е добър човек. Позволи му да се погрижи за теб? Нали?

— Не се тревожи за мен. Само се погрижи за себе си и за Мартина.

Рейчъл изчака семейство Делмонико да си тръгне и се приближи до Дийн. Застана отстрани, свела очи към земята. Едва когато четиримата полицаи се сбогуваха с Дийн и се запътиха към колите си, тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Как е Мартина? — попита Дийн.

— Уплашена до смърт.

— Намерихме следи от обувки под кухненските прозорци — информира я той. — Всеки момент трябва да пристигне служител, който да ги фотографира и да изработи отливки. Следите са малко разкривени и неясни. Очевидно човекът, който ги е оставил, се е опитат да ги изтрие, но не е успял да се справи напълно.

— Значи двамата с теб сега ще чакаме пристигането на съдебните следователи и ще пазим местопрестъплението, така ли?

— Да, тук и отзад — съгласи се Дийн. — Искам Хюс да провери и за отпечатъци по прозорците.

Рейчъл и Дийн използваха следващите двадесет минути, през които чакаха пристигането на съдебния следовател Фил Хюз, за да проведат няколко телефонни разговора. Обадиха се последователно на всички жени от инициативния комитет. С всеки телефонен разговор преследваха две цели: на първо място искаха да ги предупредят да бъдат изключително предпазливи и внимателни; освен това искаха да проверят дали всички са си вкъщи. Бяха наясно, разбира се, че за изминалото време всяка една от тях би могла да измине разстоянието от къщата на Мартина до собствения си дом. Въпреки това трябваше да проверят и да се уверят, че всички са си вкъщи.

Линдзи беше с Уот в хотелската им стая. Бела вдигна на четвъртото позвъняване. Обясни, че си е у дома и тъкмо излиза изпод душа. Делин не отговори на домашния, но вдигна мобилния си телефон. Била у майка си, за да вземе близнаците. Ейприл не отговори нито на домашния, нито на мобилния си телефон.

— Това, че не отговаря на телефоните, не я превръща автоматично в заподозряна — заяви Дийн.

— Не, но… Не мога да издържам повече! — Нервите на Рейчъл бяха опънати до скъсване. През годините бе разследват не едно и две убийства — първо в Чатанууга, а след това и в Хънтсвил — но винаги досега жертвите бяха напълно непознати за нея хора. Всичко обаче бе съвършено различно, когато жертви на престъпление стават хора, които познаваше. Които бяха нейни стари приятели. Положението се усложняваше още повече от факта, че най-очевидните заподозрени също бяха нейни приятели.

Дийн обви ръце около тялото й и привлече към себе си в успокояваща прегръдка. В първия момент Рейчъл се стегна. Не беше сигурна нито в себе си, нито в Дийн. От много време насам не бе разчитала на друг човек за помощ, подкрепа и утеха. Дийн плъзна голямата си ръка по гърба й, подпря брадичка на върха на главата й и тя мигновено се отпусна. Хареса й начинът, по който я прегръщаше. Обви ръце около кръста му и положи глава на гърдите му.

Така ги завари Фил Хюз. Да се прегръщат в тъмнината.

Той лекичко се изкашля.

Рейчъл понечи да се отдръпне от Дийн, но той я прегърна през раменете и изви глава, за да погледне Фил. Съдебният следовател носеше тежко оборудване. Наведе се и го остави на алеята.

— Следите са под кухненските прозорци — информира го Дийн. — Имаш ли нужда от помощ, за да монтираш фотоапарата си.

— Не, няма нужда — отвърна Фил и се захили глуповато.

— Ами тогава се захващай за работа — почти се сопна Дийн. — Не искаме да висим тук цяла нощ.

— Да не би да имаш на ум нещо по-добро? — Фил намигна дяволито.

— Не ме занимавай с мръсното си подсъзнание — сряза го Дийн.

Фил се засмя, обърна се и тръгна към прозорците на кухнята.

— Провери за пръстови отпечатъци — извика след него.

— Разбрано.

Като внимаваше да не повреди оставените по земята следи, Фил насочи лъча на фенерчето към двойния прозорец. Посипа с прах за снемане на отпечатъци и двете крила — перваза и рамките. Леко духна с уста, за да отстрани излишния прашец, след което се зае да изучава внимателно посипаните с прах повърхности.

— Не виждам нищо. Нашият човек вероятно е бил с ръкавици. Или изобщо не се е докосвал до прозорците.

След като приключи с първата си задача, Фил постави триножника с камерата непосредствено над следите по земята, като насочи обектива право надолу. Съдебните следователи използваха именно този вид камери, защото при тях бе възможно да се установи съотношението между заснетия негатив и обувката, оставила отпечатъка. Това означаваше, че с нейна помощ бе възможно да се възстановят следите до истинския им размер.

Фил засне оставените отпечатъци и се зае да прави отливки. За целта напръска с фиксатор участъка под прозореца.

— Ще имам нужда от малко вода — рече им той. — За да разтворя гипса. Щом го отлея, вие двамата може да си тръгвате. Във влажна нощ като тази ще са нужни поне час или два, за да може гипсът да стегне.

— Имаш ли вече някакви предположения по отношение на размера и типа на обувката?

— Изглежда отпечатъкът е бил оставен от някаква спортна обувка. Вероятно осми или девети размер. Което е твърде малък размер за мъжка обувка. Бих казал, че е твърде вероятно тези следи да са били оставени от жена.

 

 

Изчака да мине полунощ и едва тогава подкара към „Св. Елизабет“, неспособна да устои повече на импулса, който я тласкаше към гимназията. Рискът обаче не беше чак толкова голям, нали? Не и при положение, че никой дори не подозираше за светилището, което бе създала в старото училище. Винаги паркираше зад сградата, за да е сигурна, че никой няма да забележи колата й. Проявяваше изключителна предпазливост. И беше винаги нащрек. Никога не бе приемала за даденост своите сигурност и безопасност.

Веднага се отправи към сутерена на гимназията. Окачи мощния си фенер на стената и насочи лъча му към редицата от шкафчета. Ако нещата тази вечер бяха протекли според плана й, сега щеше да разполага със сувенир за шкафчето на Мартина. Жената обаче се оказа по-умна отколкото бе очаквала.

Прикрита в сенките в задния двор на Мартина, тя бе започнала да я тормози по телефона с надеждата, че ще успее да я примами навън и да я убие.

Да не си разстроена, че провали диетата си с тия бонбони, дето ги нагъваш? Трябваше да вдигнеш още първия път. Ако го беше направила, сега бонбоните ти нямаше да се търкалят по пода.

Беше толкова сигурна, че Мартина ще хукне навън да я търси в мига, в който осъзнае, че мъчителката й е някъде отвън и я вижда. Само дето не стана така. Вместо да изхвърчи през задната врата, за да я търси, Мартина се отпусна безсилно на пода и отказа повече да вдига телефона. След което, очевидно, бе позвънила на Рейчъл.

Този път успя да ме надхитриш. Но следващия…

До срещата на випуска оставаше по-малко от седмица. Само след няколко дни всички те щяха да се съберат в „Св. Елизабет“. Випускниците на „Св. Лиз“, на Уестърн Католик и на Уошингтън Хай. Момчета и момичета на средна възраст. Цели двадесет години разделяха онези тийнейджъри от днешните мъже и жени, изживели най-съзидателната част от живота си, натрупали опит и мъдрост.

Никой от тях обаче не бе забравил Джейк Маркът и нощта, в която бе умрял. Готова беше да заложи живота си на това.

Ти не можеш да бъдеш забравен, Джейк.

Но ти си го знаеше още тогава, нали?

Аз със сигурност не съм те забравила. Спомням си колко много те обичах. И колко силно те мразех. И никога няма да ти простя, че ме принуди да убия бебето си.

Нашето бебе.

Ако ме бе завел при истински лекар, за да направи аборта, днес нямаше да бъда стерилна. Ти ми отне всичко. Всичко.

А сега аз ще им отнема всичко. На тях. На онези самодоволни момиченца, които смяташе за по-добри от мене. На онези щастливи жени, които си намериха мъже, които да ги обичат, които си родиха деца и които си създадоха прекрасен живот.

 

 

Рейчъл и Дийн седнаха в колата му. Прозорците бяха спуснати до долу, а гюрукът — свален. Рейчъл заговори преди още Дийн да е успял да запали двигателя.

— Крис носи седми номер обувки. Или поне носеше на времето. А Линдзи носи шест и половина.

— Мислех, че си ги елиминирала напълно като заподозрени.

— Така е. Просто разсъждавах на глас, припомняйки се кой номер обувки носеха приятелките ми на времето. — Завъртя се на мястото си и предпазният й колан се откопча. — Аз нося шести номер.

— Крака като на Пепеляшка.

— Какво? — Изгледа го въпросително.

— Имаш малки крака. Ще можеш да обуеш стъклената пантофка — обясни той.

— О! — Възкликна и веднага продължи с разсъжденията си. — Нямам никаква представа какъв номер обувки носят останалите. Но мисля, че можем да изключим Мартина от списъка със заподозрените. Едва ли би могла да изиграе ужаса, който очевидно изпитваше тази вечер. Което означава, че в списъка остават Делин, Ейприл и Бела. — Погледна Дийн право в очите и попита: — Обръщал ли си някога внимание на краката им?

— Не, не бих казал.

— Делин е висока и стройна. Предполагам, че носи поне осми номер. Освен това си спомням, че Ейприл като че ли имаше големи крака. Може би девети номер. За Бела не бих могла да кажа нищо.

— Предлагам ти да престанем да гадаем и да изчакаме Фил да ни съобщи по-точна информация. Ще започнем разследване веднага щом научим точния номер.

— И какво ще направим? Ще поискаме да видим обувките им?

Дийн се наведе към Рейчъл и я стисна за рамото.

— Не мисли повече за това тази вечер. Фил ще ни се обади утре сутринта. А междувременно и двамата се нуждаем от малко храна и почивка след дългия ден, който имахме. Ще те откарам у вас…

— Не искам да се прибирам. — Думите излетяха от устата й, преди да е имала време да помисли. — Аз… аз… не предлагам и не искам нищо от теб. Само да не съм сама тази вечер. Разбрано?

Той кимна.

— Закопчей си колана.

Подчини се веднага. Дийн закопча своя колан, запали двигателя и се включи в нощния трафик. Вятърът, топъл и уханен, ги блъсна в лицата. Дийн превключи скоростите и спортната кола се понесе по пътя. Сетивата на Рейчъл се изостриха до краен предел. Почувства опияняващата ласка на вечерния бриз. Долови звуците на двигателя и тътена на уличния трафик. Усети смесицата от аромати, характерни за големия град. Загледа се в размазаните светлини и сградите, край които профучаваха с пълна скорост. Устата й пресъхна, изпълнена с вкуса на страх и желание.

Никой от тях не проговори през целия път до апартамента на Дийн. Той рязко удари спирачки и паркира колата в подземния гараж. Вдигна прозорците и гюрука, излезе от колата, заобиколи отпред и отвори вратата на Рейчъл. Тя го погледна и се усмихна. Дийн й подаде ръка. Тя я пое и слезе от колата.

— Само смъртта може да събуди у човек неистовата потребност да докаже, сам на себе си, че все още е жив — отбеляза.

— Така ли смяташ? Наистина ли мислиш, че е само това? — Погали я по бузата с опакото на ръката си.

Тя рязко пое въздух.

— Може би. Отчасти поне.

— А останалата част? — Хвана я за ръка и я поведе към асансьора.

— Нуждата от секс — призна Рейчъл.

Дийн натисна бутона и вратите на асансьора се отвориха. Влязоха и той натисна копчето за шестия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът се понесе нагоре.

— Значи в цялата работа няма нищо лично, така ли? — попита я. — Няма значение дали си с мен или с някой друг. Стига да…

Запуши устата му с ръка.

— Не е така и ти го знаеш.

Вгледаха се в очите си. Въздухът помежду им затрептя от напрежение. Рейчъл отдръпна ръката си.

— Не те разбирам, Рейчъл. Мислех си, че не си падаш по нищо неозначаващите свалки за една нощ.

— Ти беше този, който заяви, че не бива да надценяваме сексуалните потребности и желанието ни да бъдем обичани — припомни му тя. — Ти си този, който не искаше сериозно обвързване.

Асансьорът спря и вратите се отвориха на шестия етаж. Без да каже нито дума в отговор, Дийн я изчака да излезе; последва я, отново я хвана за ръката и безмълвно я поведе към вратата на апартамента си.

Извади връзка ключове от джоба си, отключи вратата и протегна ръка, за да запали осветлението в малкото входно антре. Тя го усещаше зад себе си. Гърдите му се притискаха към гърба й, горещият му дъх пареше шията й.

— Заповядай в моите покои.

Казал паякът на мухата. Разтреперана, тя се поколеба за част от секундата, но той леко я побутна отзад и тя влезе в ергенския му апартамент. Не беше нищо особено. Бели стени. Дървени подове. Здрави, типично мъжки мебели. Нито прекалено скъпи, нито твърде евтини.

— Влизай и се чувствай като у дома си. Искаш ли нещо за пиене?

Тя поклати отрицателно глава.

— И как ще го изиграем този път? — попита Дийн. — Открито и искрено? Или изтънчено и коварно?

— Не съм особено добра в игричките.

— Скъпа, вече не можеш да ме излъжеш. Мисля, че си играеш с мен вече седмици наред.

— Не, не е вярно. Наистина. Аз, аз… — Обърна се и тръгна към вратата. — Това беше грешка, нали? Помислих си, че ме искаш… че може би дори се нуждаеш от мен тази вечер. Предполагам обаче, че трябва просто да ме откараш вкъщи.

Преди да осъзнае какво се случва, Дийн я настигна, рязко я обърна към себе си и я блъсна към стената. Наведе глава и впи устни в нейните. Целувката, всеотдайна и покоряваща, я изплаши, но и възбуди. Едрото му и силно тяло се притисна към нея. Рейчъл почувства възбудата му и осъзна колко силно я желае.

Тя също го желаеше. Господи, как само го желаеше!

Подпря двете си ръце на гърдите му и се опита да го избута назад. Не се отказа докато той не сложи край на целувката. Стояха един срещу друг и се гледаха яростно. С пресъхнали устни и накъсано, задавено дишане.

— Излишно е да говорим — задъхано рече тя. — Няма нужда да анализираме случилото се.

— Не, скъпа, няма да го анализираме.

Взе я на ръце, изрита полуотворената врата на спалнята и я занесе до неоправеното си легло. Вкопчиха се един в друг и отчаяно задърпаха дрехите си. Само след минута и двамата бяха голи. Обувки, колани, неговият панталон, нейната блуза и останалите им дрехи се валяха по пода в долния край на леглото.

Дийн се загледа в нея. Изпиваше я с поглед. Изучаваше я жадно и ненаситно. Тя не остана по-назад и огледа оценяващо стройното му, силно и здраво тяло.

— Знаех си, че си съвършена — промълви Дийн и хвана с ръце гърдите й. — От четиринадесетгодишен копнея да зърна тези красавици.

Тя се усмихна.

— По-добре късно, отколкото никога.

Дийн рязко я пусна и се отдръпна.

— Не мърдай от тук. В банята имам кутийка с кондоми.

— Наистина ли мислиш, че ще ни е нужна цяла кутия? — закачливо попита Рейчъл.

— Скъпа, ако знаеш какво ти мисля, ще разбереш, че може и да не ни стигне.

 

 

Часове по-късно, когато зората вече се сипваше навън и през прозорците на апартамента нахлу дрезгава светлина, Дийн се подпря на лакът и се загледа в жената, която спеше до него. Рейчъл. Неговата Рейчъл.

Сериозно ли говореше, когато му каза, че го обича? Или думите, които бе изрекла, бяха плод на страстта? Три пъти! Не беше и предполагал, че на зрялата възраст от тридесет и осем години ще е способен на такъв героизъм. Само че го бе направил. И сега отново бе възбуден. И отново я желаеше.

Целуна пъпчето й. Тя се размърда. Целуна пухкавите руси къдрици между бедрата й. Рейчъл рязко отвори очи.

— Това ти хареса, нали? — закачи я той.

Тя разроши косата му.

— Харесва ми всичко, което ми правиш. Всичко.

— Дали ще можеш да понесеш още малко от всичко, което ти правя? — попита. Надигна се и я възседна.

— Знаеш ли, бих могла да свикна да бъда обект на желанията и страстта ти.

— За постоянно? — попита, но съзнателно не промени шеговития тон.

Тя обви ръце около врата му и го придърпа надолу към себе си. Целуна го. Той притисна към нея възбудения си член. Тя въздъхна блажено.

— И какво означава за постоянно? — попита.

Дали да й каже, че беше напълно искрен, когато многократно й повтаряше, че я обича? Дали да не се опита да разбере дали и тя наистина го обича? Да я помоли ли да се омъжи за него и да поеме риска да бъде отхвърлен?

— Мислех си, че бихме могли да се сгодим… след съответното ухажване, разбира се. А след това да се оженим и да си родим няколко деца и…

— И защо да чакаме? — Рейчъл разтвори крака, повдигна се и го покани да я обладае. Притисна устни към шията му. — Нямам нужда от ухажване. Още една-две срещи и можеш да ми купиш традиционния диамантен пръстен.

— Диамантен пръстен, а? И колко голям? — Проникна дълбоко в нея.

Тя затаи дъх и простена от наслада.

— Наистина голям. — Въздъхна блажено.

Той се разсмя.

— Говорех за пръстена.

Погледна го с усмивка.

— Аз също, арогантен и самонадеян…

Ахна и буквално спря да диша, когато той се раздвижи дълбоко в нея, пъхна ръце под задника й, повдигна я нагоре и я направи своя отново.

— О, Дийн…

Час по-късно иззвъня будилникът на Дийн и ги събуди и двамата. Той се наведе над нея и я целуна. В този момент започна да звъни телефонът му.

— Кой, по дяволите…

— По-добре се обади — обади се Рейчъл. — Може да е Фил Хюз, или чичо Чарли.

Дийн взе телефона от нощното шкафче и изобщо не си направи труда да провери кой се обажда.

— Лейтенант Макмайкълс?

Женски глас. Дийн седна в леглото.

— Да, аз съм.

— Обажда се Мерилин Дюи. Надявам се, че не съм ви събудила.

— Не. Не, мадам, не сте.

— Синът ми ме убеди, че трябва да разговарям с вас.

— Да, мадам. Ще ви бъда много благодарен, ако ми позволите да дойда в Сатем и да ви задам няколко въпроса относно неразрешеното убийство, извършено преди толкова много години.

— Аз… ами аз в момента се изнасям от къщата си и се местя в апартамент, който е по-близо до дома на големия ми син… и тук цари пълна бъркотия.

Долови неохотата в гласа й. И още нещо. Неувереност.

— Госпожо Дюи, ако предпочитате, може вие да дойдете в Портланд. Синът ви би могъл да ви придружи.

Рейчъл смушка Дийн в ребрата и изрече само с устни Мерилин Дюи.

— Не, не. По-добре вие елате тук. Следващата седмица.

— Защо да чакаме толкова?

— А закъде да бързаме? Джейк Маркът беше убит преди двадесет години?

— Полицията на Портланд смята, че убиецът на Джейк може да е започнал да убива отново. Мислим, че през последните няколко месеца е отнел живота на три от старите приятелки на Джейк. Три момичета, които той на времето е познавал отблизо.

— Не е възможно — заяви Мерилин.

— Какво искате да кажете?

— Убиецът на Джейк Маркът е мъртъв.