Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (10)

Девет

Никой не я проследи. Проверяваше постоянно в огледалото за обратно виждане, стиснала здраво волана с две ръце, но пътуването й до вкъщи мина без всякакви усложнения. До момента, в който спря на алеята и видя джипа на Рос, паркиран на улицата.

Глупавото й сърце се преобърна в гърдите й и тя погледна за пореден път в огледалото — за да види как изглежда този път.

— О, я се стегни — промърмори си. — Това е Рос. Рос! Мъжът, с когото се развеждаш. Забрави ли?

Само че жената, която я гледаше от огледалото, не изглеждаше убедена.

Мина през гаража, влезе в кухнята и завари Рос да се излежава върху канапето във всекидневната. Беше свалил обувките си, огънят в камината гореше, а телевизорът излъчваше някаква спортна програма. Котката се бе свила на облегалката на канапето, обвила опашка около тялото си.

Рос изви глава, когато я чу да влиза и я дари отново с невероятна си, закачлива усмивка.

— Здрасти, скъпа, ти се прибра! — подкачи я той и сърцето й подскочи отново.

Не се хващай! Това са само думи.

— Удобно ли ти е? — попита Кристън и остави чантата и лаптопа си на масата. Котката отвори очи, прозина се и отново се унесе в сън.

Той потупа с ръка възглавничката до себе си.

— Може да бъде и по-добре. — Гласът му беше дълбок. Секси. О, хиляди пъти го бе чувала да говори по този начин през първите пет или шест години от брака им. Щастливите години. — Ела тук да си отдъхнеш.

Изкушаваше се да го направи.

— Не, имам твърде много работа.

Той вдигна въпросително вежди и Кристън забеляза, че не само най-горното, но и още няколко други копчета на ризата му бяха разкопчани. Ръкавите му бяха навити нагоре и откриваха ръцете му, които предвид времето от годината, изглеждаха невероятно загорели.

— Струва ми се, че това е моя реплика. Поне ти ме обвиняваше, че имам много работа поне по… ами по десетина пъти на ден.

— Толкова лоша ли съм била наистина? — попита тя и тръгна към него. Мармълейд, разбудена от гласовете им, скочи от канапето и потърси утеха под кухненската маса, като измяука обвинително.

— По-лоша.

— По този начин няма да натрупаш никакви точки пред мен — заяви Кристън. Неохотно, съзнавайки, че иска твърде много, тя се настани на отоманката срещу него.

Рос я огледа преценяващо. Гореща тръпка пробяга по гръбнака й.

— Искаш ли да ти сипя едно питие? Джин и тоник? Чаша шардоне?

— Как е възможно да си така дяволски сигурен в себе си?

— Дължи се на многогодишна практика. — Рос отново потупа мястото до себе си. — Хайде, Крис. Какво толкова би могла да изгубиш?

— Лиса си е вкъщи.

— А аз предполагам, че тя и без друго знае всичко за нас. Нищо няма да й стане ако сега излезе от стаята си и ни завари заедно.

Кристън не бе толкова уверена в това. Рос продължи уверено.

— Ние сме нейните родители и притежаваме тази къща. Заедно. Мисля, че тя е напълно наясно с фактите от живота. Но тъй като исках да съм напълно сигурен, тази вечер й ги разясних отново докато похапвахме хамбургери с тофу и пържени картофки, които били пържени в нещо, което дори не се доближавало до животинска мазнина.

— О, точно така… тя е вегетарианка.

— Не е просто вегетарианка. Привързаността й към каузата е станала още по-силна и сега вече е от най-ревностните тревоядни, които не хапват абсолютно никакви животински продукти.

— Същото се случи и миналата година. И продължи около две седмици.

Той изсумтя развеселено. Кристън се усмихна в отговор и се отказа да се бори с него. Отказа се и от битката със самата себе си. Плъзна се на канапето и се постара да не се разтопява напълно, когато Рос я обгърна с ръка и я придърпа към себе си, а главата й полегна на рамото му.

— Е, как беше? Успя ли да издириш всичките си отдавна забравени съученици?

Чувстваше се добре в прегръдките му. Ароматът на парфюма му й напомняше колко лесно би било да отвърне на ласките му.

— Да, струва ми се.

— Ама те не знаят ли, че просто нямат шанс да ти избягат? Не са ли чували, че си като хрътка, когато трябва да проследиш и откриеш нещо?

— Всъщност Делин Вон… не, Делин Симс, отговаря за това и, ако съдя по резултатите, се справя далеч по-добре от мен.

— Щом казваш.

— Ммм… — Тя се намръщи и реши да му разкаже за случилото се в края на сбирката им. Ами така, де. Ако ще е гарга, да е рошава. — Показах на всички снимката, която намерих на предното стъкло на колата си, и им казах за касетата.

Почувства, че той се напрегна за миг. Мускулите на ръката му се стегнаха.

— И?

— И всички се съгласиха с теб, че би трябвало да се обадя на ченгетата.

— Добре. А ти обади ли им се?

— Ще го направя утре сутринта. Обещавам.

Рос вдигна брадичката й с един пръст и я принуди да го погледне право в очите.

— Държа да изпълниш обещанието си. Крис. Важно е. И сама знаеш колко откачалки бродят около нас. Шегобиец, който се забавлява като те плаши до смърт, е истински психопат. Като онзи, който уби Джейк Маркът.

Кристън се намръщи. Рос винаги я бе обвинявал, че така и не е могла да преодолее смъртта на Джейк, че продължава да се измъчва от чувство на вина заради смъртта на момчето, което бе обичала, че отказва да остави спомените за него в миналото. Освен всичко останало, Рос я обвиняваше, че нейните неизживени мечти и фантазии по отношението на момчето, което присъстваше като призрак в живота им, бяха станали причина за неуспеха на брака им.

Част от обвиненията му бяха основателни. Тя изобщо не се съмняваше в това.

Опита се да се отдръпне от него, но той я държеше здраво.

— Говоря сериозно. Това не е акт на случаен вандализъм и ние и двамата го знаем. Всичко е било внимателно обмислено и планирано. Човекът, който и да е той, е откраднал снимката. Записал е убийството още преди години, или е откраднал касетата от някой, който го е направил на времето. Някой, който така и не е споменал пред полицията, че има запис на убийството. — Свъси вежди и продължи: — Не е случайно, че това се случва точно сега, когато планирате срещата на випуска. Някой очевидно е чакал именно този момент.

— Не можеш да си сигурен в това.

Рос бавно се отдръпна от нея и заговори настойчиво:

— Нима смяташ, че всичко това е в резултат на някаква случайност? Че човекът, отговорен за случилото се, просто случайно е бил в гимназията и те е видял да влизаш в шибания лабиринт?

— Не, разбира се — призна тя.

— Това не ми харесва — заяви Рос и се загледа намръщено в огъня.

— Нито пък на мен.

— Според мен ще е най-разумно ако се навъртам повече наоколо.

Погледът й, който в последните няколко секунди се бе спрял върху Мармълейд, рязко подскочи към лицето му.

— Какво искаш да кажеш? Че… че ще оставаш тук? За през нощта?

Огънят изпука, разхвърчаха се искри.

— Толкова лошо ли ще бъде това?

— Предполага се, че двамата с теб сме разделени… не можеш просто така… да се нанесеш обратно. — Поклати рязко глава, макар че част от нея толкова отчаяно желаеше той да остане, че чак я плашеше. Кристън рязко се изправи. — Виж, Рос, всъщност нищо не се е променило.

— Как ли пък не, по дяволите! Аз се промених. Ти се промени.

— Недей… — Опитваше се да овладее ситуацията, макар че с всеки изминат ден все по-убедено вярваше, че той никога не й бе изневерявал. Започваше да разбира, че си бе въобразила всичките тези неща, защото той постепенно бе загубил интереса си към нея. Към семейството им. Това беше чистата истина. — Не се получи преди. Не мисля, че ще се получи сега.

— Значи ме изритваш?

— Точно това правя.

— Аз обаче отказвам да се махна.

Кристън не вярваше на ушите си. Нахалството му беше безгранично.

— Двамата с теб имаме споразумение.

— Уговорка. Аз лично не съм се споразумявал с теб за каквото и да било. Просто реших да ти осигуря малко пространство, за да си изясниш нещата. Но вече край с това. — И, за да подчертае казаното, дръпна одеялото от облегалката на канапето и го метна върху краката си. Сивите му очи я предизвикваха да му възрази.

Кристън погледна към вратата на Лиса и снижи глас.

— Виж, Рос, наистина не можеш да останеш тук.

— Разбира се, че мога. Ти само гледай.

— Кучи син такъв! — възкликна Кристън, неспособна да прикрие изумлението си. Рос отиваше твърде далеч.

— Ето я най-после жената, която обичам. Чудех се кога ще си покажеш зъбките.

— И какво възнамеряваш да кажеш на Лиса?

— Какво ще кажеш за татко се прибра у дома!

— Добре. Щом си решил да къмпингуваш в дневната и да доказваш, че си мъж, твоя работа. Утре ще можеш да поговориш с Лиса по въпроса.

— Приятни сънища — извика след нея, когато тя ядосано се запъти към спалнята им и затръшна вратата след себе си.

Рос едва се въздържа да не хукне след нея, да я целува докато я остави без дъх, да я метне на леглото и да се хвърли след нея. Знаеше, че ако го стори ще се любят с изгаряща страст. С изпепеляващо желание. С еротична невъздържаност.

Винаги се бяха любили по този начин.

Дори и когато се опитваха да омаловажат случващото се между тях, душите им пламтяха нажежени до бяло, изгаряни от физическо желание и копнеж.

Рос лежеше на канапето, взираше се в тлеещия огън и докато спортният коментатор по телевизията не спираше да говори нещо за Ен Би Ай, той остави мислите му да се върнат назад във времето, когато двамата с Кристън просто не можеха да се наситят един на друг… когато едно докосване с рамо, игрив поглед, или едва доловима закачлива усмивка бяха достатъчни, за да запалят чувствената наслада, да ги накарат да се хвърлят в прегръдките си и да прекарат поне петнадесет минути, а в повечето случаи цели часове, докосвайки се, целувайки се, галейки се.

Бяха експериментирали с различни пози и места. Всъщност — Рос се огледа наоколо — не си спомняше стая, която да не беше осветена по един или друг начин преди постоянното им преместване в този дом. Затвори очи и си припомни огнената диря, която оставяше езикът й по шията му, по раменете и надолу по корема му. Често плъзваше език и обхващаше със зъби някое от зърната му преди отново да поеме бавния си, мъчително сладостен път надолу по тялото му.

Кръвта му кипна и дори сега, когато беше съвсем сам, само мисълта за нея бе достатъчна, за да запали огън в слабините му.

Опита се да насочи мислите си в друга посока, но вече бе твърде късно.

На времето все не можеха да се наситят един на друг. Дори и да имаха някакви проблеми, те им се струваха дребни и маловажни. Вярно, че той от самото начало на връзката им беше наясно, че Кристън не е преодоляла напълно чувствата си към мъртвото си гадже от гимназията. Рос обаче бе решил, че с течение на времето призракът на Джейк Маркът ще потъне в забвение, а Кристън, в крайна сметка, ще се примири с трагедията, която бе преживяла през онази нощ.

Само че сгреши.

Джейк беше винаги с тях.

Стоеше между тях и ги разделяше. Рос понякога си мислеше, че тъмнокосото момче тайничко се надсмива над наивността му. Понякога дори се появяваше в сънищата му! Гимназистът, когото Рос дори не познаваше! И всеки път, без изключение, Джейк беше този, който излизаше от шибания лабиринт заедно с Кристън, а Рос оставаше прикован към дървото да се вслушва в нейния отдалечаващ се глас.

Винаги беше чисто гол в този свой кошмар. За разлика от Джейк, който бе облечен с черен смокинг, а Кристън носеше най-различни тоалети — понякога дълга черна рокля, друг път само червено бельо и обувки с високи токове.

След всеки кошмар се будеше плувнал в пот, възбуден и преливащ от благодарност, че Кристън кротко спи до него.

Защо бе позволил щастието да им се изплъзне? Защо бе допуснал кошмарите с Джейк Маркът да го отдалечат от нея? Как се случи така, че работата му, проклетата му работа, стана по-важна от съпругата и дъщеря му?

Не се случи в определен момент или по определен повод.

Двамата бавно започнаха да се отдалечават един от друг, а неизречените въпроси, съмнения и страхове взеха връх над любовта и доверието.

Но сега вече край!

Независимо дали на Кристън й харесваше или не, той се бе върнал у дома. Дяволски възбуден и сексуално неудовлетворен при това.

 

 

Значи съпругът си бе вкъщи.

Това можеше да се окаже едно неочаквано усложнение.

Убийцата, паркирала две улици по-надолу, се бе промъкнала внимателно, скрита в сенките на високите ели, които отчасти покриваха хълмовете на този рядко населен квартал. Част от къщите тук бяха скрити навътре в обширни имения. Близо до пътя имаше само още няколко къщи, построени върху стръмните, залесени склонове. В този район почти нямаше улично движение, малките улички бяха пусти и безлюдни. Наложи й се на няколко пъти да спира и да се прикрива в сенките, преди да стигне до малката уличка без изход, на която се намираше къщата на семейство Делмонико.

Сега, застанала от другата страна на улицата, убийцата се взираше в големия черен пикап, който принадлежеше на Рос Делмонико. Никак не й харесваше факта, че Делмонико отново се появи в картинката. Той можеше да прецака плановете й. Сериозно при това. А тя бе чакала толкова дълго. Дяволски дълго.

Не се паникьосвай.

Следвай курса.

Стигна твърде далеч, за да позволиш на тази малка пречка да ти повлияе.

Издиша дълбоко и топлият дъх се превърна в облак пара при съприкосновението си със студения нощен въздух.

Загледана в къщата, тя бръкна дълбоко в джоба си и сключи пръсти около ключа, който бе направила от онзи, който Кристън криеше на един пирон под стрехата на верандата, за да е на разположение на дъщеря й, която вечно забравяше своя.

Те така и не бяха разбрали, че го е пипала. Убийцата го откри една сутрин, след като всички бяха излезли от къщи и успя да го върне на мястото му преди някой да се е прибрал у дома. Фасулска работа. Бе постъпила по същия начин с всички останали къщи, в които искаше да влезе. Повечето хора не бяха особено умни, когато избираха скривалища за резервните си ключове.

Бавно погали с палец и показалец гладкия студен метал, прокара пръсти по назъбените остри зъби, изрязани така, че да могат да отключат вратите в дома на Кристън Даниелс.

Съпругът обаче щеше да се окаже проблем.

А също и хлапето.

Тези проблеми са разрешими. Можеш да се справиш с тях. Трябва само да бъдеш по-внимателна и да изчакаш точния момент, за да нанесеш удара. Можеш да го направиш. Няма да се провалиш.

През процепите на щорите видя пламтящия огън, буен и топъл. Видя трепкащите пламъци, които се отразяваха в стъклата на прозорците, проследи струята дим, който се виеше в облачната тъмна нощ. От време на време различаваше очертанията на нечий силует, който минаваше пред прозореца и стомахът й се свиваше от напрежение.

Не позволявай да бъдеш забелязана, непрекъснато си напомняше тя.

Какво, по дяволите, правеше съпругът в къщата?

Лампата в спалнята на Кристън светна и, макар че не можеше да види каквото и да било през спуснатите щори, убийцата си представи какво се случва в стаята. Между Кристън и съпруга. Представи си как се съвкупяват. Огромният съпруг вероятно бе възседнал Кристън, прибягвайки до мисионерската поза… или пък я чукаше отзад сигурно сумтеше от удоволствие, а тя дишаше накъсано, неспособна да си поеме дъх… може би дори стискаше с две ръце таблата на леглото над главата й… в стаята отекваше забързаният ритъм на телата им… пляс, пляс, пляс… по-бързо и по-страстно… натрапчивият мирис на пот и секс бавно проникваше навсякъде из помещението и изместваше аромата на горящия огън и запалените свещи.

Почувства болезнено присвиване в слабините.

Силно желание започна да пулсира болезнено в тялото й. Дали да не се осмели да надникне през щорите, за да ги погледа как се съвкупяват? Дали да не остане за малко и да погледа как Кристън, обхваната от пламъка на страстта, се преструва, че мъжът, който я обладава ненаситно, кара я да се задъхва от удоволствие и да изгаря от залялото я като гореща лава желание, не е Рос Делмонико, а Джейк Маркът?

— Курва! — прошепна убийцата.

Те всичките бяха курви. В очите на Джейк.

Толкова силно стискаше зъби, че челюстта й изтръпна от болка.

Горещи сълзи опариха очите й.

Горчива жлъч се надигна в гърлото й.

Стисна ключа толкова силно, че той се вряза болезнено в плътта й. Но погълната от натрапчивите си фантазии тя сякаш не усещаше болката. И кой знае колко време щеше да остане там, ако не се бе разнесъл пронизителен кучешки лай.

Ако съдеше по гласа му, кучето беше голямо.

Не беше някое малко кутре.

И очевидно не бе вързано.

Отмести поглед от къщата, присви очи и се загледа в непрогледната тъмнина надолу към завоя, където главният път се разделяше на две и едното му разклонение продължаваше нагоре по хълма. Една-единствена улична лампа осветяваше участъка между къщата на Кристън и ново разклонение.

Забеляза подскачащата светлина на фенерче.

Мамка му!

Сърцето й едва не спря.

Някой разхождаше проклетото си куче!

И блокираше пътя й за бягство.

Наостри уши и различи приближаващите стъпки.

Спусна се в противоположната посока, към слепия край на уличката, където нямаше други къщи, защото мястото беше просто една недостъпна скала.

Трябваше да се махне, преди да са я видели.

Туп! Туп! Туп! Маратонките се удряха в асфалта, ускорявайки постепенно ритъма.

О, по дяволите, този тип не бе излязъл да разхожда кучето си. Той тичаше. Посред нощ. Бегачът и кучето му пристигнаха до уличната лампа и застанаха под нея, осветени от синкавата й светлина. Мъжът не беше особено едър, по звяра — някаква кръстоска между доберман и ротвайлер — беше огромен. Масивен. Със страховита разлигавена паст.

Мамка му!

Убийцата хвърли един последен поглед към къщата на Кристън и замръзна неподвижно.

Защото там, точно срещу нея, надничайки през шибания прозорец на спалнята си, стоеше Кристън Делмонико.

Кучката.