Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (6)

Пет

Бягай, Кристън. Бягай с всичка сила. Но това няма да ти помогне. Аз ще те намеря. Чаках много дълго и сега не мога да допусна да се измъкнеш.

Убийцата на Джейк Маркът стоеше в сенките край училището и се взираше в отдалечаващите се стопове на хондата. Дъждът преливаше през улуците на галерията, която се извисяваше над входа на добрата стара „Св. Лиз“.

Колко пъти бе стояла на същото това място, загледана в останалите. Мечтаеше си да се приобщи към другите, слушаше ги да си говорят за Джейк Маркът и да го превъзнасят като господ бог, да се държат така, сякаш всяка от тях притежаваше част от него.

Само дето изобщо не подозираха, че Джейк не бе обичал нито една от тях.

Нито пък щеше да ги обича някога.

Господи, бяха такива идиотки! Но Кристън, отличничката, беше най-зле от всичките. Предполагаше се, че тя е изключително умна, но в действителност беше тъпа като галош. И предсказуема. Дяволски предсказуема. Дори и да не я бе проследила тази вечер, пак щеше да се досети, че ще се върне в „Св. Лиз“.

Планирането на предстоящата среща на випуска бе извикало спомените от нощта, в която се проведе балът по случай деня на св. Валентин и бе накарала Кристън да се върне на местопрестъплението. Интуитивно бе почувствала, че ще стане точно така.

Което напълно съответстваше на плановете й. Продължаваше да се взира след стоповете, които постепенно се изгубиха в дъжда. Питаше се какво ли си бе помислила Кристън, когато бе видяла снимката, оставена на стъклото на колата й. Дали бе разбрала посланието? Досещаше ли се какво предстои? Изтръпнала ли бе от ужас, когато бе чула записа от онази нощ и пронизителния, вцепеняващ писък на Линдзи?

О, ти само почакай, Кристън.

Ще стане още по-лошо.

Помниш ли нощта, в която бе убит Джейк? Помниш ли как завари Линдзи? Ами Джейк?

Онази нощ беше съвършена. Скрита в края на една редица от храсти, убийцата, стиснала в ръце тежкия лък, чу нечии забързани стъпки и се прикри по-навътре в сенките. После включи отново малкия касетофон и видя Линдзи да тича към центъра на лабиринта. Синята й рокля блестеше на лунната светлина. Убийцата веднага я последва, защото искаше да види и запише на лента реакцията на момичето.

Резултатът си струваше усилията.

Линдзи, която не спираше да повтаря: „О, не, о, не, о, не“ се втурна към дървото, до което лежеше Джейк. Опита се да го съживи, да го прегърне, да вдъхне живот във вече мъртвото му тяло.

— Джейк, о, господи, не… Джейк! Джейк! — Докато се опитваше да му помогне и да го съживи, кръвта му потече по предницата на скъпата й светлосиня рокля. — „О, не… о, не… о…“ А след това, сякаш най-сетне разбрала, че това не е сън, а се случва наистина, Линдзи нададе пронизителен, смразяващ кръвта писък, който отекна далеч по склоновете на Уест Хилс.

Убийцата се отдръпна рязко назад и се затича, но не по заплетените алеи на лабиринта, а през дупките в плета, които бе направила по-рано. Прекоси напряко северната част от лабиринта, затича се надолу по хълма и незабелязано се промъкна в скривалището си в сутерена на училището, където побърза да облече отново роклята си и да се присъедини към групата ученици, които пушеха рева и пиеха и изобщо не бяха обърнали внимание колко време се бе забавила в тоалетната.

Всичко протече толкова гладко.

По-късно дори се присъедини към останалите, които се скупчиха на входа на лабиринта, когато от там, залитайки, се появи Линдзи с побеляло от ужас лице, с разрошена коса и рокля, оплескана с кръвта на Джейк Маркът. Линдзи Фаръл приличаше на зомби и ридаеше неудържимо. Кристън Даниелс стоеше безмълвно с посивяло лице и трепереше неконтролируемо. Рейчъл Алсейс беше ужасена и слисана, но въпреки това веднага се впусна в действие. Обърна се към уплашената сестра Кларис и незабавно изиска от нея да се обади в полицията и да повика баща й.

Останалите ученици, учители и придружители бяха обхванати от различна степен на ужас и шок. Всички бавно осъзнаваха случилото се, поддали се напълно на обхванатата ги параноя.

О, всичко протече много добре. Дяволски добре.

А сега предстоеше повторение.

Убийцата се усмихна студено в дъждовната нощ.

 

 

Кристън спря касетата и я измъкна от касетофона, по ужасяващия писък продължаваше да отеква в главата й. Сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите й.

Стискаше волана с прелели от усилието пръсти и, превишила допустимата скорост, летеше по пътя към дома си.

Кой би ми причинил това? Защо?

Някой от членовете на организационния комитет?

Някой, който не дойде на срещата, но е знаел за нея?

Някой друг? Шибаният убиец?

Припомни си всички присъствали на събирането: Манди, Ейприл, Аурора, Бела, Делин, Мартина, Хейли… Имаше ли и други поканени? От друга страна, Хейли беше достатъчно откачена, че да й спретне този номер. Освен това си бе тръгнала по-рано от останалите.

Кристън се залепи зад една кола и продължи да кара зад нея. Постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Не знаеше какво да очаква; човекът, оставил снимката и касетата в колата й, би могъл да я проследи отново… И да направи какво? Да я нарани физически? Но ако това бе целта, защо той/тя не я изчака в колата й? Защо не я нападна, нарани, или уби в лабиринта, където беше съвсем сама?

— Идиотка! — наруга се тя. Четеше вестници всеки ден, гледаше новините по телевизията с религиозно постоянство, следеше световните, национални и местни събития. Знаеше, че светът е пълен с ненормалници и откачалки и обикновено внимаваше повече. Но не и тази вечер.

Чантата й лежеше на пода пред дясната седалка. Тя се присегна и, стиснала волана само с едната си ръка, с другата бръкна в страничния джоб на чантата и извади клетъчния си телефон.

Колата леко кривна от пътя. Кристън я върна по средата на платното, отвори телефона и се зачуди на кого да се обади.

Рос! За бога, обади се на Рос!

Кристън скръцна със зъби. Достатъчно бе да натисне бутона за бързо избиране и щеше веднага да се свърже с него, но тя се поколеба. Двамата бяха разделени. И бяха поели по пътя към развода. Не можеше да търси подкрепа от него.

Тогава се обади на ченгетата!

И да им каже какво? Че някой е оставил стара снимка и касета в колата й докато тя се е разхождала без позволение из двора на „Св. Елизабет“? Полицаите си имаха достатъчно по-сериозни престъпления, които да разследват. Всеки ден четеше полицейския бюлетин в редакцията на Кларион.

Остави телефона на седалката до себе си, издиша дълбоко и отби по второкласния път, който водеше нагоре по хълма към къщата й. Отново погледна в огледалото за обратно виждане. Никой не я следеше.

Някой обаче очевидно бе решил да я изплаши до смърт.

— И успя! — изрече на глас тя и натисна бутона на устройството за дистанционно управление на вратата на гаража. Вкара колата в гаража, изчака вратата да се затвори и едва тогава излезе.

Все още разтърсена от случилото се, Кристън грабна чантата, лаптопа, касетата и мократа снимка, изправи се и се опита да се овладее.

— Стегни се! — заповяда си тя, но без особен успех. Не знаеше кой се опитваше да я побърка от страх, но разбираше, че човекът се справя дяволски добре. Кой би ми причинил това и защо? Нямаше отговор на този въпрос. Знаеше само, че някой се опитва да я изплаши до смърт… някой, който не иска тя да участва в организационния комитет за подготовка на срещата на випуска, или пък не му харесва тя да се размотава из „Св. Елизабет“… Не, в това нямаше смисъл. Когато по-рано вечерта тръгна за срещата със съученичките си, Кристън изобщо нямаше намерение да ходи в гимназията. Значи някой я бе проследил.

Само дето не знаеше кой.

— Побъркано копеле! — процеди през зъби тя, макар да не можеше да е напълно сигурна, че зад всичко това стои мъж.

Влезе в къщата и едва не се спъна в Мармълейд.

— Ох, извинявай. — Остави нещата си на кухненската маса, наведе се и вдигна котката, която провеси дъгата си раирана опашка и започна да мърка доволно, допряла розовото си носле във врата на Кристън. — Някой май е самотен, а? — Кристън си наложи да се поотпусне малко. Без да пуска котката, бавно обиколи къщата и провери всяка врата и прозорец, за да се увери, че са заключени, а къщата й е напълно защитена. Нямаше алармена система; винаги се бе чувствала напълно сигурна, когато живееше тук заедно с Рос. Дори и през последните години, когато той все по-рядко си беше у дома, Кристън нито веднъж не бе изпитала страх или безпокойство в дома си. Тази вечер обаче си наложи да провери по няколко пъти всеки прозорец и всяка врата.

— Вече сме в пълна безопасност — най-накрая заключи тя.

Мармълейд, отегчена от вниманието й, започна да се гърчи нетърпеливо в ръцете й и Кристън я пусна на пода. Котката моментално се настани на любимото си местенце на облегалката на дивана и се зае да се ближе. Лампичката на телефонния секретар премигваше и Кристън натисна бутона за прослушване на записаните съобщения.

— Имате две съобщения — информира я записаният механичен глас.

— Здрасти, Крис. Аурора е. Първо звъннах на мобилния и ти оставих съобщение, но след това реших да се обадя и в дома ти. Мисля, че събирането мина добре. Не е ли страхотно да се срещнеш отново с някои от старите дружки? А пък Хейли… какво, всъщност, й има? Както и да е. Забравих да спомена, че ще се наложи да използваш връзките си във вестника, за да рекламираш — безплатно, естествено — предстоящата среща на випуска. Може пък чрез вестника да стигнем до онези от съученичките си, чиито адреси все още не сме могли да издирим. Дори и вече да не живеят в града, техните родители, баби, дядовци или братовчеди може да прочетат обявата. И тъй като „Св. Лиз“ се очаква да предаде богу дух — тя се засмя на собствената си шега — това може да се използва като повод за написването на интересни статии за съдбите на хората, учили и работили там. Защо, например, не интервюираш някои от старите сестри, които работеха в гимназията по наше време? Сестра Кларис все още живее там, можеш ли да повярваш? Ами спомняш ли сестра Мери Майкъл? И тя е там. Няма ли да е страхотно да ги интервюираш? Както и да е… просто ми хрумна. Обади ми се по-късно! — Чу се как Аурора затваря телефона. Кристън веднага изтри съобщението. Механичният глас обаче заговори отново, напомняйки й, че има още едно съобщение. Проклетата машина я вбесяваше. От известно време се канеше да си купи нов апарат, но така и не го бе сторила.

— Следващото съобщение — обяви машината.

— Мамо, моля те, моля те, моля те, ела да ме вземеш. — Отчаяният шепот на Лиса изпълни стаята и за част от секундата мускулите на Кристън се стегнаха от тревога. — Не мога да стоя тук с татко — продължи Лиса. — Толкова е неестествено. — В следващия миг рязко затвори; вероятно баща й я бе заварил да говори по телефона.

Кристън се облегна на кухненския шкаф, а пулсът й бавно се нормализира. Беше изтощена до смърт, но все пак успя да се усмихне. Нямаше никакво намерение да се обажда у Рос. Нека съпругът и дъщеря й да се оправят сами. Номерът на Лиса просто нямаше да мине. Та тя е с баща си, за бога! Крайно време беше те двамата да се сближат отново.

Все още с опънати от преживяното нерви, Кристън си сипа чаша вино, пусна топлата вода във ваната, сипа ароматизирана пяна и разпусна косата си. Намери любимия си диск на Ийгълс, сложи го в плейъра, съблече дрехите си и се потопи в горещата и ароматна пяна.

Затвори очи.

Заслуша се в музиката.

И за миг успя да прогони от съзнанието си всички мисли за Джейк Маркът, за снимката, за записа от ученическия бал и всичко останало, свързано със „Св. Лиз“.

Утре щеше да се погрижи за всичко.

А днес, в края на краищата, беше свободната й вечер.

 

 

Сърцето й препускаше неконтролируемо, тялото й се къпеше в пот. Къде беше Джейк? Къде? Нощта беше катранено черна. Тъмни облаци забулваха луната, над земята се стелеше мъгла. Клоните я шибаха по лицето, къпините се закачаха в дрехите й. Беше боса, а тревата беше студена и замръзнала. Тя излезе иззад последния завой в лабиринта и го видя пред себе си, обгърнат в мъгла. Седеше прегърбен и отпуснат до дървото, прикован със стрела към дебелия дънер на дъба. Тъмната му коса падаше в безпорядък по лицето му; кожата му беше бяла като мрамора, от който бе изработена статуята на Мадоната, скрита под широката корона на дъба. Статуята като че ли плачеше; от очите й се стичаше някаква червеникава течност.

— Джейк! — изплака Кристън, затича се към него и едва не падна, спънала се в някакъв дебел корен.

От раната му струеше кръв, стичаше се по дрехите му и се събираше на малка локвичка в краката му.

— Джейк, о, господи, Джейк, какво се случи? Отговори ми… О, моля те, моля те!

Изпълнена с ужас, тя се присегна към безжизненото му тяло и се опита да извади стрелата. Ръцете й, омазани с топлата му кръв се плъзгаха безуспешно по гладката й повърхност.

— Не, не, не — промълви тя и дръпна по-силно, напрегнала мускулите си до краен предел.

Чу нечии стъпки. Обърна се, но не пусна стрелата.

— Помощ! — извика. — Имаме нужда от помощ! О, боже, нека някой да ни помогне!

Линдзи Фаръл се появи като привидение от мъглата. Очите й бяха кръгли като копчета, а разширените й зеници чернееха като нощта.

— Ти го уби, Кристън — обвини я тя. — Ти го уби.

— Не, Линдзи… Моля те, той има нужда от помощ. Трябва пи линейка. Обади се на 911.

— Ти си виновна, Крис. А сега го остави на мира. Аз го обичам. Аз! — Тя прегърна главата на Джейк и нежно го целуна по устните. От очите й се стичаха сълзи и се смесваха с кръвта му. Стори й се, че той помръдна едва-едва… стори й се, че искрица живот продължава да тлее в него.

Възможно ли беше? Кристън видя, че пръстите му помръднаха и ахна от изумление. Възможно ли беше? Нима Джейк беше още жив? Понечи да извади клетъчния си телефон, но не носеше чантата си… Беше я оставила в колата… колата с ужасното послание, оставено на предното стъкло.

Отстъпи назад и прикова невярващия си поглед върху Джейк. Линдзи спря да го целува.

Двамата се извърнаха към Кристън и я погледнаха.

Сините им очи изглеждаха черни. Цялата рокля на Линдзи беше оплескана с кръв. Джак се усмихна с онази негова невероятна, дяволски привлекателна усмивка, която Кристън помнеше още от детството си.

— Защо, Кристън? — попита я. Говореше така, сякаш изобщо не изпитва болка, сякаш нищо лошо не му се бе случило. — Защо ми причини това? Мислех, че сме приятели.

— Ние бяхме… сме… Ние всички сме приятели.

— Докато произнасяше последните думи, от мъглата се появиха всички, присъствали на бала онази вечер… и други, които не бяха там. Тръгнаха към нея като зомбита. Рейчъл, бледа като смъртта, вървеше редом с Ейприл. Манди се присъедини към тях. Разкъсаната й рокля се свличаше от едното й рамо, към което беше прикачена ръка… ръката на Бойд. Те мърмореха нещо, шепнеха все по-високо и по-високо и по-високо, докато гласовете им се извисиха в оглушителен рев.

— Защо, Кристън, защо? — Чад, Ник, Бела, Делия, Мартина — всички вървяха към нея като на забавен кадър. Ръцете им бяха изцапани с кръв, в изцъклените им очи сякаш нямаше живот. Иззад дървото и от различните алеи на лабиринта наизлизаха още хора, хора, които тя познаваше. Всичките бяха облечени в смокинги и официални рокли. Лицата им бяха пепеляво бледи, предниците на белите им ризи, дантелите, коприната и атлазът на роклите бяха оплескани с кръв.

— Аз не съм… Джейк, не бих… аз те обичам… — рече Кристън и заотстъпва назад. Към нея приближаваха нови лица Аурора и Дийн… а след това Хейли, хванала за ръка усмихнатия, но изключително блед Иън.

О, господи, о, господи… не, аз нямам нищо общо с това, опита се да каже Кристън и след това видя Рос… о, слава богу, той беше тук! Опита се да изтича при него, но краката й бяха като залепени за земята и не можа да се помръдне… Едва тогава си даде сметка, че постепенно потъва в някакво блато, скрито дълбоко в лабиринта, а тинестата вода на блатото бавно се обагря в червено от кръвта на всички ония хора, които вървяха към нея.

— Рос! — изпищя Кристън, надявайки се, че той ще я спаси. — Рос!

 

 

Кристън рязко отвори очи. Премигна няколко пъти в тъмнината, обхваната от неподправен ужас и паника, и едва тогава си даде сметка, че се намира в собствената си спалня. Циферблатът на цифровия часовник синееше в мрака, а премигващите цифри отбелязваха времето — пет и четиридесет и пет сутринта.

— О, боже! — промълви тя, осъзнала, че тялото й се къпе в пот, макар в стаята да беше студено. Въздъхна дълбоко и пресекливо, благодарна, че се е измъкнала от лапите на съня. Заля я вълна на облекчение.

— Това е само сън… просто един шибан сън… не, просто един кошмар — промърмори тя, светна нощната лампа и се заслуша в шума на дъждовната вода, която се стичаше по улуците. Премигна от ярката светлина. Котката възмутено измяука. Мармълейд, сгушена в долния край на леглото, вдигна оранжевата си глава, протегна се, а след това се промъкна до Кристън и опря розовото си носле в лицето й. Котката обикновено спеше с Лиса, но предишната вечер очевидно бе разбрала, че дъщеря й няма да се върне и по някое време през нощта се бе промъкнала в спалнята на Кристън. — Важното е да се приютиш някъде по време на буря, нали? — подхвърли Кристън, благодарна за компанията. Потупа меката козина на Мармълейд, а в главата й се завъртяха образи от ужасния сън. Спомни си всичките онези хора, обвиненията, вината. Двадесет години, изпълнени с чувство на вина. За пореден път се замисли за онази нощ. За пореден път си каза, че ако бе направила само едно нещо, трагедията може би щеше да бъде избегната и Джейк и до ден-днешен щеше да си е жив и здрав.

Ако само бе отишла да го потърси по-рано.

Ако не го бе изпуснала от погледа си през онази нощ.

Ако изобщо не го бе канила на проклетия бал.

— Не мисли за това — каза си тя, както го бе правила неведнъж в миналото. — Не мисли за това. Не мисли за това. — Отмести с ръка косата, която падаше по лицето й. Защо, за бога, се бе съгласила да участва в организационния комитет? Така ли не й хрумна, че допуска огромна грешка? Добре де, не се включи в подготовката на срещата по собствено желание. Другите настояха за това, но тя можеше да измисли някакво оправдание и да откаже. Така както направи преди пет, десет, петнадесет години. Аурора, или някоя друга от възпитаничките на „Св. Лиз“ можеше да поеме организацията в свои ръце… А и проклетата среща можеше изобщо да не се проведе. Какво като ще закриват училището? На кого му пука?

Котката се настани на възглавницата, която лежеше до тази на Кристън. Възглавницата на Рос. Мармълейд положи малката си главица върху рамото на Кристън.

— Не се настанявай твърде удобно — предупреди я Кристън. — Не си ли чувала старата приказка, че за непослушните няма почивка. А ние сме точно такива, момичето ми. Твърде непослушни. Хайде, ставай. — Кристън се размърда и отметна завивките. Мармълейд се претърколи до единия край на леглото и скочи на пода. Кристън се прозина широко и се запрепъва по посока на кухнята. Котката я следваше по петите. — Коя е първа точка от дневния ни ред? Кафе, разбира се. — Сипа във филтъра смляно кафе, наля цяла каничка вода и натисна бутона на кафе машината.

Само след няколко секунди машината заработи и ароматът на кафе изпълни целия първи етаж на къщата. Отвън дъждът продължаваше да се лее. Твърдо решена да не губи нито миг, Кристън излезе в антрето, издърпа стълбата за тавана и се качи в мрачното помещение, пълно с паяжини, коледни украшения и бебешки дрешки и играчки, които сърце не й даваше да изхвърли.

Това лято, обеща си тя. Това лято щеше да изчисти тавана, да отдели нещата на Рос, да организира гаражната разпродажба, за която говореше от години, и да приключи с този въпрос веднъж завинаги. Натисна ключа за осветлението и две голи крушки осветиха претъпканото и неизползвано помещение. Стари мебели, роклите, които бе носила като бременна, излезли от мода още преди петнадесет години, очукани куфари и кутии, натъпкани по ъглите.

Сбръчка гнусливо нос, забелязала мишите изпражнения и погиналите насекоми, и тръгна към онзи ъгъл на таванското помещение, в който, в кашони, напълнени от майка й по времето, когато реши да превърне стаята на Кристън в кабинет за себе си, бяха прибрани старите й учебници, лексикони и други спомени от гимназията.

В първите три кашона имаше само книги, касетки и компактдискове, но в четвъртия намери онова, което търсеше — в него бяха всички бележки, снимки, награди, бележници с оценки и лични вещи от ученическите й години. На дъното бяха разпилени снимки, които така и не бе залепила в албуми, годишници или лексикони.

На първата видя себе си, Рейчъл Алсейс и Линдзи Фаръл. Усмихваха се широко пред обектива на фотоапарата, но усмивките и на трите бяха фалшиви и престорени. Кристън се намръщи, остави снимката и взе следващата — групова снимка, направена на паркинга на „св. Елизабет“, на която се виждаше и част от лабиринта. Манди, Аурора, Хейли, Бела, Делин и Кристън се бяха сгушили една до друга, за да се предпазят от дъжда.

Толкова е странно, помисли си Кристън, загледана и лицата им. Всичките изглеждаха толкова млади и невинни на снимката. На времето Делин беше единствената чернокожа ученичка в гимназията, а Бела беше най-малката от всичките. В очите на Хейли тлееше напрежение, а на ръката й проблясваше пръстен училищния пръстен на Иън Пауърс. Аурора, вечната шегобийка, беше вдигнала два пръста зад главата на Манди — не беше ясно дали прави знака на мира или се опитва да направи на приятелката си заешки уши. Що се отнася до Кристън, тя се взираше в нещо в далечината и като че ли изобщо не забелязваше фотоапарата пред себе си.

Сега си спомни. Никоя от приятелките й не бе забелязала Джейк Маркът, който тъкмо влизаше с колата си в паркинга. Тя обаче го видя. Никога не пропускаше каквото и да било, свързано с Джейк.

— Глупаво, глупаво момиче — промърмори Кристън, загледана в изражението на лицето си, запечатано на снимката. Беше влюбена в него откакто се помнеше, макар че през повечето време беше само негова приятелка, и то благодарение на приятелството й с Бела. Линдзи беше тази, която излизаше сериозно с него.

Опитвайки се да пропъди обхваналата я носталгия, Кристън набързо разгледа още няколко пожълтели от времето снимки. Най-накрая откри онова, което търсеше — хартиената обложка под формата на картичка, в средата на която бе поставена снимката й с Джейк, направена на онзи бал. Бързо отвори картичката. Оказа се празна.

Снимката я нямаше.

Сърцето й подскочи.

Снимката беше изчезнала. Отново разгледа купчината снимки пред себе си. Не я намери. Намръщи се замислено. Толкова ясно си спомняше как двамата с Джейк позираха за тази снимка. Бяха застанали прегърнати под арка от изкуствени рози, извили глави към фотоапарата.

Нима снимката, залепена на предното стъкло на колата й, беше нейната собствена! Нима някой я бе измъкнал от тази обложка? Не личеше кашона да е бил местен, но това не означаваше нищо. Кога за последен път бе видяла тази снимка? Когато, още преди петнадесет години, качи тези кашони на тавана? Дори не си спомняше да ги е разглеждала и тогава.

А може би са я взели вчера? Докато беше на работа? Прозорецът на банята беше отворен…

— Ехо? — Отдолу долетя гласът на Рос. — Крис?

Първият й импулс беше да се спусне към него и да се хвърли в прегръдките му. Толкова уплашена се чувстваше. След това се овладя и огледа критично старата пижама, с която беше облечена. Дори не си бе измила зъбите. Нито пък се бе ресала.

— Крис? Къде си?

Тя бързо слезе по стълбата. Беше на последното стъпало, когато той се появи в коридора. Исусе, изглеждаше страхотно: коса, все още влажна от душа, или от дъжда… избеляла дънкова риза, олющено кожено яке, което по нищо не се различаваше от онова, което носеше в колежа преди цял един живот.

— Ей, добре ли си? — попита той, приковал върху нея напрегнатите си сиви очи.

— Да, само… приготвям се за работа.

Той плъзна поглед към стълбата.

— На тавана?

— Не, разбира се. Аз… трябваше да взема някои неща, които ще ми трябват за организирането за срещата на випуска.

— Там горе? — попита той и погледна снимката в ръката й.

— Да. Търсех албума си от последния клас.

— И намери ли го?

— Тъкмо бях започнала да ровя из кашоните, когато те чух да ме викаш. — Това поне не беше лъжа. — Горе е пълно с всякакви вехтории. Някои са твои.

Рос не обърна никакво внимание на последната й забележка.

— Изглежда, че все пак си успяла да намериш нещо — подхвърли той и извърна глава към кухнята.

В следващия миг вече вървеше по късия коридор, а тя го следваше по петите. Беше й ясно какво предстои. Предишната вечер, измръзнала, мокра и изплашена, беше оставила всичко, което носеше, върху масата в кухнята. Чантата си, лаптопа, бележките си, както и касетата и снимката, които бе намерила в колата си.

Страхотно, помисли си тя. Точно това й трябваше в момента! Да обсъжда случилото се с мъжа, който съвсем скоро щеше да стане неин бивш съпруг.

— Къде е Лиса? — попита.

— Оставих я на училище. — Рос вече пълнеше две чаши с кафе. Уверено отвори хладилника, намери вътре обезмасленото мляко, наля малко в чашата й и й я подаде. Той пиеше кафето си черно. — Обеща след училище да се прибере направо у дома. С автобуса. — Погледна към Кристън. — Но това е лъжа, разбира се. Мисля, че прекара половината нощ в разговори с онзи кретен, приятеля й.

— Ти и пред нея ли го наричаш по този начин?

— Не, разбира се. — Отпи от кафето си като гледаше Кристън над ръба на чашата си. — Искаш ли да ми кажеш какво става?

— Всъщност, не.

— Направи го все пак.

— Не и тази сутрин. Наистина нямам време за…

— Намери. — Издърпа един стол и се настани на него.

— Можеш да закъснееш малко за работа.

— Не, наистина не мога. — Не искаше да обсъжда проблемите си с него. Не и сега.

— В такъв случай ще трябва да говориш бързо. — Насочи пръст към обезобразената снимка на Кристън и Джейк. — Откъде се взе тази? Дадоха ти я на срещата на организационния комитет? — Дори не се опитваше да прикрие сарказма в гласа си. — Или си я пазиш за спомен? — Преди да успее да отговори каквото и да било, той гневно изгледа касетата. — А това какво е? — Без да поиска разрешението й, грабна касетата от масата, влезе в кабинета и я сложи в касетофона.

Кристън се напрегна.

Едно натискане на бутона и къщата се изпълни с шумовете от бала — музиката, разговорите, смеховете, а след това смразяващият кръвта писък.

Застанала боса по средата на кухнята, стиснала в ръце чашата с недокоснато кафе, Кристън слушаше ужасяващия писък, а сърцето й биеше като обезумяло в гърдите й. Старите спомени отново изплуваха в главата й. Кошмарът се завъртя пред очите й.

Рос също слушаше напрегнато. Изражението му ставаше все по-мрачно, а бръчките край устата му побеляха от напрежение, когато страховитият писък прокънтя в къщата. Когато звуците утихнаха, той извади касетата, обърна се и я погледна. Шеговитият тон и сарказмът бяха изчезнали без следа. Сега изглеждаше объркан и много ядосан.

— Добре, Крис. Време е да бъдеш откровена с мен. Какво става, по дяволите?