Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (21)

Двадесет

Линдзи би познала Аурора Зефир навсякъде.

Зърна старата си приятелка да разглежда известните карикатури, залепени във фоайето на Сарди на Четиридесет и четвърта улица, непосредствено до Бродуей, и се спря, за да я огледа.

Същата тъмна къдрава коса, същите закачливи лешникови очи, които се разшириха от радост, когато тя се обърна и видя Линдзи.

— О, боже! Виж се само! — изписка тя и се втурна да я прегърне. — Толкова си изискана!

— Така ли? — Линдзи погледна черния костюм, който бе носила цял ден в офиса. Така и не й остана време да се прибере вкъщи и да се преоблече.

— Ами да, за бога! Особено пък както си застанала до мен! — Аурора имаше право, но Линдзи никога не би го признала пред нея.

Леко пълничка, с пъстра рокля и обикновен бежов чорапогащник, с ниски бели обувки, които очевидно носеше поне от няколко години, приятелката й напълно се вписваше в тълпата от туристи, които се блъскаха във фоайето на известния ресторант.

— Изглеждаш страхотно, Аурора — увери я Линдзи. Е, може и да не беше изискана, но пък на кого ли му пукаше толкова? Старата й приятелка беше като глътка свеж въздух, а господ й е свидетел, че тази вечер се нуждаеше точно от това.

— О, я стига, аз съм само една стара повлекана. Която до края на годината вече ще бъде баба, ако искаш да знаеш. Никога не съм си мислила, че ще доживея да имам внуци, но ето че и това стана.

— Зная, разбира се. И поздравления! А къде е Тина? — Линдзи се огледа за дъщерята на Аурора. — Нямам търпение да се запозная с нея.

— Тя, бедничката, просто не можа да дойде. Беше напълно изтощена, след като днес цял ден обикаляхме магазините. И двете не си падаме много по ходенето, но тя се почувства буквално смазана от умора. Така е през първите три месеца от бременността — ненужно додаде тя.

Линдзи ли не го знаеше?!

Спомни си колко й бе трудно да стане от леглото и да отиде на училище през последните месеци от учебната година. Припомни си постоянната умора, от която често едва не заспиваше в час.

Аурора, естествено, не знаеше абсолютно нищо за това.

И затова в този момент като че ли изпитваше съжаление към нещастната и бездетна Линдзи. Продължи да бъбри за предстоящото раждане на първото й внуче, но на моменти гласът й звучеше почти извинително.

Тъй като смениха резервацията си и вместо за трима поискаха маса за двама, бяха настанени по местата си доста по-бързо отколкото можеше да се очаква, предвид наплива в ресторанта. Линдзи се бе подготвила при необходимост да предложи голям бакшиш, за да им осигурят добра маса, но не се стигна до там.

— Виж само това място! — ентусиазирано възкликна Аурора, разстла салфетката в скута си и продължи да разглежда портретите, които висяха по стените в главната зала на ресторанта. — Винаги съм искала да дойда тук. Храната добра ли е?

— Не съм сигурна — призна Линдзи, която предпочиташе по-малките и не толкова популярни ресторантчета във Вилидж и Трайбека.

— Ти сигурно постоянно се храниш навън — с лека завист отбеляза Аурора. — Искам да кажа, че живееш тук, в Манхатън и управляваш свой собствен бизнес.

— Наистина често се храня навън — също толкова завистливо отвърна Линдзи, представила си задушевни семейни вечери и Аурора, седнала начело на масата някъде в предградията на Орегон.

Питаше се как ли се чувства човек, който е бил женен в продължение на толкова много години за човека, когото обича, създал е семейство с него, остарял е заедно с него…

Нима имаше нещо по-ценно на света? Не, нямаше.

Линдзи искрено се надяваше, че Аурора си дава сметка каква късметлийка е в действителност.

Мрачно прогони от главата си мисълта за Уот и Лео. За пореден път тази вечер.

Образите им я бяха преследвали през целия ден, но тя бе взела решение да не позволи на предстоящата на другия ден среща да помрачи вечерта й с Аурора.

Поръчаха си бяло вино, побъбриха още малко и разтвориха менютата.

— Какво мислиш, че означава прикс фикс^[1]!

Линдзи я поправи тихичко. Надяваше се да не я обиди, но Аурора избухна в смях, надсмивайки се над самата себе си.

— Смяташ ли, че някой ме чу каква глупост изтърсих? — попита тя и крадешком огледа посетителите по съседните маси.

Линдзи също се огледа.

— Не, не мисля. — Повечето от гостите на ресторанта бяха възрастни двойки и цели семейства туристи, които бяха изцяло погълнати от собствените си разговори. Една едра руса жена се хранеше сама на съседната маса. Седеше с гръб към тях, но пък на кого му пукаше дали е успяла да чуе неволния гаф на Аурора?

— Господи, такава съм тъпачка. Не мога да си представя как успя да се преместиш тук и да се впишеш толкова добре в този град, Линдзи.

— Аз живея тук цели двадесет години, а ти изобщо не си тъпачка. Ти си просто една сладурана, която не знае френски.

Аурора се ухили.

— Която обаче се опитва да чете на френски и я докарва до там, че говори за мъжки полови членове в изискан ресторант^[2].

Да, тя наистина е глътка свеж въздух, помисли си Линдзи. Радваше се, че бе отделила време, за да се срещне със старата си приятелка. Докато похапваше от пушената сьомга, която си бе поръчала, установи, че дори не й се налага да говори прекалено много. Всъщност, когато Аурора беше наблизо, винаги се получаваше така.

Аурора се справи набързо със салатата си от домати с босилек и моцарела, като през цялото време говореше оживено за семейството си. По-късно, докато отпиваха мерло и чакаха да им сервират основното ястие, тя смени темата и заговори за предстоящата среща на випуска. И за смъртта на Хейли.

— Чух за това от Кристън — рече Линдзи, като не спираше да върти чашата в ръката си. — И все още не мога да повярвам.

— Никой не може. Днес сутринта се обадих у дома и Еди ми каза, че снощи са арестували някого за убийството й — най-неочаквано изтърси Аурора.

Линдзи остави чашата си на масата.

— И кого по-точно?

— Спомняш ли си Лу Блейк?

Линдзи поклати отрицателно глава.

— А трябва ли? Да не би да ни е съученик?

— Не! — Аурора сбръчка нос. — Не, той сигурно вече наближава петдесетте. И е скитник. От години се шляе по улиците и създава проблеми. Предполагам, че ти вече си била напуснала града, когато той се появи.

— И той е убил Хейли? — Линдзи изпита облекчение при мисълта, че някой вече е бил задържан заради извършеното убийство и той няма нищо общо нито с тяхната гимназия, нито с Джейк.

— Така смятат полицаите. Хванали са го, когато се опитал да пробута една от кредитните й карти в магазин за алкохол. При обиска открили много нейни вещи, които сигурно е отмъкнал от апартамента й.

— Бедничката Хейли…

— Зная… Чувствам се виновна, че не изтичах след нея, когато превъртя на срещата на инициативния ни комитет. Тогава само Кристън я последва, но и тя не успя да я накара да се успокои. Тя разказа ли ти какво се случи?

— Кристън ли? Каза ми само, че след всичките тези години Хейли продължавала да бъде силно разстроена от смъртта на Иън и все така обвинявала Джейк за смъртта му.

— Точно така. Онази вечер направи ужасна сцена. Отправи ни куп нелепи обвинения и напусна ресторанта. Беше ужасно. А аз наистина я съжалявам… Искам да кажа, че я съжалявах.

И двете се умълчаха, дали си сметка, че от тук насетне ще говорят за Хейли само в минало време.

Аурора додаде:

— Тя така и не можа да превъзмогне мъката си по Иън.

— Зная. Бедничката Хейли…

— Ами ти, Линдзи?

— Какво аз?

— Ти успя ли да превъзмогнеш мъката си по Джейк?

Линдзи, която тъкмо се канеше да отпие глътка вино, едва не се задави. Огледа се с надеждата, че сервитьорът всеки момент ще се появи с храната им.

— Не обичам да говоря за това, Аурора — рече тя. — Случилото се бе твърде травмиращо.

— Разбира се, че беше травмиращо. Господи, съжалявам, че повдигнах този въпрос. Предполагам, че просто исках да се уверя, че си добре. И че си продължила живота си. Ти напусна града веднага след тази трагедия и не се върна никога повече… и аз реших, че не си идваш заради случилото се с Джейк.

Точно така. Вероятно всички останали си мислеха същото. Смятаха, че се е преместила в Ню Йорк, защото е била съсипана от убийството на Джейк. Пък и кой би могъл да я вини за решението й?

Двамата с Джейк бяха скарани по времето на убийството му, но, за огромно изумление на Кристън, която едва успяваше да прикрие неприязънта си, повечето хора смятаха не нея, а Линдзи за опечалената му приятелка.

— Беше ми много трудно да преодолея случилото се — рече на Аурора тя. — Но човек все някога трябва да продължи напред. Да продължи да живее собствения си живот.

— Зная. — Аурора се присегна и стисна ръката й. — Изобщо нямах намерение да те връщам към миналото, Линдзи. Хайде да говорим за нещо по-весело.

Линдзи се насили да се усмихне.

— Добра идея. Освен това зная коя е темата, която те интересува. Искам да ти кажа, че успях да осигуря два билета за постановката, която искахте да гледате с Тина. Дневно представление утре след обяд.

— О! — Аурора се присегна и я прегърна през масата. — Ти си върхът, Линдзи. Не зная как ще ти се отблагодаря.

Не е нужно да го правиш. Че за какво тогава са приятелите?

 

 

— Това е домашният телефон на Линдзи. Не съм у дома; моля оставете съобщение и аз ще ви се обадя при първа възможност.

Уот затвори телефона тъкмо когато се чу гласовият сигнал на телефонния секретар. Да остави съобщение? И какво да й каже?

Щом не знаеш какво искаш да й кажеш, защо изобщо й се обаждаш?

Добър въпрос.

Въпрос, на който не знаеше отговора. В един момент се бе уловил, че крачи неспокойно из къщата си, стиснал мобилния си телефон в ръка. А нейният номер беше запаметен в него.

Все още нямаше обяснение за решението си да вкара номера й в телефона си. Можеше например да го надраска на някакво хвърчащо листче и да го тикне в чекмеджето на кухненския шкаф, където държеше цяла камара визитни картички, сметки, разписки и други телефонни номера. Обикновено постъпваше по този начин с телефоните на повечето жени, с които се виждаше. Много малко бяха тези, чиито номера, в крайна сметка, вписваше в телефона си. А и дори да ги впишеше, винаги настъпваше мига, в който се налагаше да ги изтрие.

Алисън беше най-пресният пример.

Не беше се чувал с нея от деня, в който се изнесе от къщата му; Уот и не очакваше тя да му се обади отново.

Що се отнася до Линдзи…

След утрешната среща ще прекрати общуването с нея. Просто няма да има повод да й се обажда.

Всъщност, ако съществуваше някакъв начин да се срещне със сина си без нея, той със сигурност щеше да предпочете този вариант.

О, я стига, Уот! Кого се опитваш да заблудиш?

Истината е, че нямаш нужда от нея за утрешната среща. Спокойно можеше да я помолиш за телефонния номер на момчето, да му се обадиш и да си уговорите среща. Само вие двамата.

Защо тогава не го направи?

Защо бе решил да организира тази семейна среща? Всеки друг на негово място би бил изпълнен с гняв срещу Линдзи заради онова, което бе сторила. Той също бе гневен. Бесен дори.

Имаше обаче част от него… заровена много надълбоко… която изпитваше може би известна… Благодарност.

Какво щеше да направи, ако тя беше дошла при него преди двадесет години, за да му каже, че е бременна?

Днес знаеше с абсолютна сигурност какво щеше да направи.

Щеше да я убеди да задържи бебето и да се омъжи за него.

По онова време беше влюбен в нея. Мисълта, че тя носи неговото дете, щеше да го изпрати на седмото небе от щастие.

А тя сигурно щеше да му откаже и да се отдръпне. Отново… Сигурно щеше да роди бебето и да го остави за осиновяване… както, всъщност, бе постъпила.

Или пък щеше да се омъжи за него и двамата щяха да се опитат да отгледат сина си заедно.

Да се опитат.

Уот изобщо не се съмняваше, че бракът им нямаше да потръгне. На осемнадесет години, а вече женени и с дете! Щяха да се сблъскат с невероятни трудности; щеше да им се наложи да се борят с целия свят. Да, той обичаше Линдзи, но дали бе достатъчно силен и отговорен, за да бъде съпруг и баща? Ни най-малко.

И тъй като и двамата бяха католици, те щяха да продължат да живеят заедно, изпълнени с разочарования и горчивина… също като родителите му…

Или пък щяха да се разведат и да се опитват до края на живота си да преодолеят чувството на вина и угризенията… В края на краищата бяха почтени хора. И католици. А детето им щеше да израсне в разбито семейство… Какъвто беше случаят и в момента, напомни си Уот. Само че този път вината не беше негова. Един друг мъж, когото дори не познаваше, бе изоставил съпругата и детето си.

Моето дете.

Всеки път, когато се замислеше за това — за изумителния факт, че има син, — стомахът му се свиваше от вълнение.

Да, с решението си Линдзи го бе лишила от право на избор и му бе отнела възможността да бъде част от живота на сина си. До този момент…

Но освен това му бе отнела и възможността да прецака всичко. А той със сигурност щеше да го направи.

В онези години изобщо не беше пригоден, емоционално и финансово, за да поеме такава отговорност.

А сега?

Сега беше различно.

Беше повече от готов. С цялото си сърце и душа щеше да подкрепи сина си. Емоционално и финансово. Ще му даде всичко, от което момчето се нуждае. Всичко, от което някога е имал нужда, по дяволите! Ще го разглези непоправимо, ще го обича както никой друг.

Ами Линдзи? Какво ще правиш с нея?

Щеше да се опита да й прости за онова, което бе сторила, разбирайки с разума си, че, предвид обстоятелствата тогава, тя бе взела вероятно най-мъдрото, безкористно и самопожертвователно решение.

Макар и само на осемнадесет, Линдзи бе взела най-зрялото и логично решение.

Значи и той може да постъпи мъдро и логично. Като се опита да й прости.

Да, бе! Точно както направи и преди.

И виж какво стана.

Достатъчно беше да ти се обади по телефона само веднъж и ти хукна към нея, без да задаваш каквито и да било въпроси. Достатъчно беше тя само да те погледне веднъж, за да забравиш изминалите двадесет години и да се превърнеш отново в неуверен тийнейджър, който има една-единствена мисъл в главата си.

Да, а пък сега й звъниш у дома и затваряш телефона. Браво!

Уот се намръщи, подхвърли телефона на гранитния кухненски плот и се запъти към физкултурния салон. Щеше да поспортува и да се опита да я прогони от мислите си. Само така можеше да се надява на здрав сън преди съдбоносната среща, която го очакваше на следващия ден.

 

 

Петдесети четвърта улица блестеше ярко, окъпана от неонови светлини и изпълнена с хора, когато Линдзи и Аурора излязоха от Сарди след продължителната и разточителна вечеря. След като изядоха и десерта, който бяха поръчали, двете се качиха в бара на горния етаж за по едно питие. Времето отлетя неусетно, темите за разговор сякаш нямаха край.

Не разбраха кога стана толкова късно. Тротоарите на улицата бяха претъпкани с хора, които тъкмо излизаха от късното театрално представление.

— О-ох, сега ще ми е доста трудно да си хвана такси до хотела, нали? — отбеляза Аурора, приковала поглед върху улицата, задръстена от таксита, лимузини и други коли. Превозните средства се движеха далеч по-бавно от пешеходците, които изпълваха тротоарите.

— Не бих казала, че ще ти е трудно да вземеш такси. Според мен ще бъде просто невъзможно — отвърна Линдзи. — Но ти си отседнала в Гранд Хайат непосредствено до Гранд сентрал стейшън, нали? Хотелът ти се намира съвсем наблизо. Само на няколко преки от тук.

— Да бе, точно това ми каза и портиерът, когато ми предложи да дойда пеша до тук. Откъде можех да зная, че става дума за толкова дълги преки! — печатно отбеляза Аурора. — Мислех си, че става дума за късите улички, с които съм свикната у дома. Не, просто не мога да измина това разстояние още веднъж.

— Разбира се, че можеш. Няма да е чак толкова лошо. Хайде, аз ще те изпратя.

— Хотелът ми на път ли ти е?

— Горе-долу — отвърна Линдзи.

Аурора като че ли се замисли върху предложението й, но колебанието й продължи не повече от минута.

— Не, благодаря, но краката ми ме болят ужасно. Днес вървях твърде много пеша. Мисля, че ще е най-добре, ако взема метрото.

— Метрото? — В гласа на Линдзи се прокраднаха нотки на съмнение. Не беше сигурна дали приятелката й ще може да се оправи със сложната плетеница от влакове, които кръстосваха под градските улици.

От друга страна, ако хване метрото от Таймс скуеър, щеше да й се наложи да пътува само две спирки до Гранд сентрал, след което щеше да се прибере пеша до хотела си. Би могла също така да се качи на влак номер седем, който се движеше по същия маршрут, преди да поеме към Куинс.

Куинс.

Веднага се сети за Лео. И за Уот.

И този път не успя да ги прогони от мислите си.

— Винаги съм искала да се повозя в метрото — весело отбеляза Аурора. Двете пресякоха Бродуей и тръгнаха към гарата. — Гледала съм го в толкова много филми и телевизионни програми. Всъщност чак не мога да повярвам, че наистина ще пътувам с него.

Линдзи посрещна с усмивка заразителния ентусиазъм на приятелката си. Спомни си, че и тя се бе чувствала по същия начин, когато пристигна в Ню Йорк за пръв път. Макар и не веднага, разбира се. Излезе сама из града чак след като се роди бебето, а тя започна обучението си в колежа, опитвайки се да продължи живота си.

— Откъде да си купа жетон? — попита Аурора, когато оставиха зад гърба си ярко осветената улица и се спуснаха в мрачните недра на метростанцията.

— Вече не се използват. Вместо тях използваме магнитни карти — отвърна Линдзи. — Ще ти помогна да си вземеш една.

— Ти няма ли да се прибереш с метрото?

— Не, предпочитам да повървя — рече Линдзи, която вече с нетърпение очакваше момента, в който ще може да остане насаме с мислите си.

Да, време беше да се подготви за изпитанието, което я очакваше на следващия ден.

Застанала пред една голяма карта, окачена на стената, тя се преструваше, че изучава линиите на метрото и наблюдаваше крадешком Линдзи, която получи една карта за метрото от автомата и я подаде на Аурора.

След това й показа редицата пропусквателни пунктове, очевидно обяснявайки й как да мине през тях, за да слезе надолу по стълбите до съответния перон.

Метростанцията кипеше от живот дори и по това време на нощта. Самата тя се почувства объркана и поуплашена. Имаше толкова много различни линии, обозначени с цифри и букви, че тя просто не можеше да си представи как изобщо човек може да се ориентира в тази бъркотия и да стигне там, закъдето е тръгнал. Не спираше да се пита как Аурора ще успее да стигне до хотела, в който бе отседнала.

 

 

Линдзи очевидно нямаше намерение да пътува с нея. В противен случай не би си губила времето с толкова пространни обяснения. Непрекъснато сочеше към знака над главите им, сякаш се опитваше да накара Аурора да проумее къде точно трябва да слезе.

Най-накрая изглежда постигна някакъв успех, защото двете се спогледаха и се прегърнаха.

Изпита неприязън докато ги наблюдаваше.

Двете жени сякаш все още държаха една на друга и се обичаха. Дори и след всичките тези години.

Мен никога не са ме обичали по този начин. Преструваха се, подобно на всички останали, но истината е, че не даваха пет пари за мен.

Никой не го бе грижа за мен. Дори и Джейк.

А към края той дори вече не си правеше труда да се преструва.

В душата й заклокочи гняв. Нужна й бе цяла минута преди да осъзнае, че Линдзи вече я няма.

Огледа се, опитвайки се да я открие сред тълпата. Не я видя.

Аурора обаче си беше там. Тъкмо пъхаше магнитната карта в процепа и се канеше да мине през пропускателния пункт.

Ох! Не можа да си отвори.

Развеселена от неуспеха на Аурора тя се разсея и забрави и да се оглежда за Линдзи. Вместо това продължи да се взира в Аурора, която удари с ръка преградата, а след това я изрита.

Без успех, естествено.

Аурора рязко се обърна, очевидно с надеждата да види Линдзи зад себе си. О, боже…

Шокирана и изненадана, тя се озова очи в очи с Аурора. Гледаше право в нея въпреки гъмжилото от хора около тях.

Тя ме видя!

Успокой се! Не забравяй, че си маскирана.

Да, носеше маскировка… но тя очевидно се оказа недостатъчна. На Аурора й бе нужен само миг, за да я разпознае… В очите й се изписа изненада… после шок.

Точно в този момент до Аурора застана един униформен служител, за да провери пропускателната бариера. Тя веднага се възползва от отворилата се възможност и се прикри зад едно рекламно табло.

Мили боже!

Тя определено ме видя.

И сега какво?

Надникна предпазливо иззад таблото. Видя как униформеният служител се наведе и натисна нещо. Бариерата мигновено се отвори.

Аурора се поколеба. Извърна глава през рамо и се огледа.

Мен търси.

Служителят нетърпеливо подкани Аурора да побърза. Няколко нетърпеливи пътници стояха зад нея и очакваха реда си да минат през пункта.

Аурора безпомощно премина от другата страна, спря се и се огледа за последен път.

Все още не ме вижда…

Да, но преди малко ме видя. Със сигурност ме видя. И ти прекрасно знаеш какво трябва да направиш сега.

 

 

Какво, за бога, прави тя тук? Каква работа би могла да има в Ню Йорк? Аурора, изпълнена със съмнения и безпокойство стоеше на претъпканата с хора платформа и чакаше поредния влак да спре на перона.

Все още разтревожена от неочаквания сблъсък с познатата и едновременно с това неузнаваемо променена физиономия, тя безуспешно се опитваше да не обръща внимание на тълпите, които я заобикаляха.

Винаги се бе притеснявала малко от големите тълпи, а тази тук бе просто неописуема. Около нея имаше толкова много хора, че тези, които бяха най-близо до нея, буквално се притискаха към тялото й. Говореха всевъзможни езици, а от някои се разнасяше ужасно неприятна миризма. Бебета плачеха, просяци подрънкваха монети в протегнатите напред чашки, а един скитник изпълняваше на кларнет „Танц на лунна светлина“ на Ван Морис.

Може би все пак не беше тя…

Аурора отново и отново се опитваше да убеди сама себе си.

Само че без особен успех.

Тя беше. Определено беше тя.

И носеше някаква шантава маскировка. Тялото й изглеждаше доста по-тежко, на главата й имаше руса перука.

Лицето й обаче не можеше да бъде сбъркано. А погледът в очите й… Господи, започваше да се плаши.

Аурора никога преди не я бе виждала да гледа по този начин. Очите й бяха тъмни и сериозни, почти… Зловещи.

Именно затова се опитваше да убеди сама себе си, че се е припозната… че е видяла друга жена да стои там зад нея… да я наблюдава.

Защото другото беше напълно безсмислено. Защо една приятелка би я гледала по този начин? И то не къде да е, а тук, в Ню Йорк?

Аурора се взираше невиждащо в релсите пред себе си и се чудеше какво да предприеме.

Веднага щом се прибера в хотела ще се обадя на Еди и ще му разкажа всичко, реши тя.

Винаги споделяше неприятностите с него. Всъщност, споделяше с него абсолютно всичко. Всичките си преживявания. Радостите, вълненията, лошите моменти, страховете.

Внезапно изпита силна носталгия по дома и съпруга си. Прииска й се да е в собствената си къща. В Портланд.

Особено пък когато забеляза някакво движение сред боклуците, разпръснати около релсите непосредствено под перона и осъзна, че вижда плъх.

Истински жив плъх.

О, господи! Това вече бе прекалено. В този момент искаше единствено да се прибере у дома.

Тук не познаваше нищо и никого. Тина не се чувстваше особено добре, а Линдзи вече си бе тръгнала. На всичкото отгоре видя и нея! На същата тази гара! Видя я да я наблюдава, маскирана и почти непозната.

Само че ако наистина бе непозната, не би отвърнала на погледа на Аурора.

Потрепери, припомнила си втренчения й поглед.

Не, тази нощ в Ню Йорк бе изпълнена единствено със странни и непознати за нея неща; чувстваше се като човек, озовал се внезапно в чуждоземна и екзотична страна… Не можеше да се избави от чувството, че е попаднала по погрешка във военна зона… не можеше да прогони смътното и необяснимо предчувствие за надвиснала опасност.

Това е така, защото си сам-сама в голям и непознат град. Вече си на тридесет и осем години, а продължаваш да се държиш като уплашено хлапе, което отчаяно копнее да се вкопчи в нечия ръка…

Поведението й предизвикваше смях. Наистина!

Ама аз наистина съм голяма тъпанарка. Това е истината. Тъпанарка и страхливка.

Долу, на релсите, плъхът рязко подскочи и побягна надалеч. Аурора почувства, а след това и чу, далечен тътен. За миг се уплаши отново. Земетресение? Терористична атака?

О, мили боже. Еди… Толкова съм уплашена, Еди.

Тътенът се засилваше, а сърцето й подскачаше като обезумяло в гърдите й.

Мили боже в небесата, пресвета майко, моля те, моля те помогни ми!

Вдигна глава и видя прословутата светлина в края на тунела.

Влакът. О!

Ето какво било.

Влакът вече с грохот навлизаше в гарата.

Аурора инстинктивно отстъпи крачка назад… или поне се опита.

Някой бе застанал непосредствено зад нея и не й позволяваше да се отмести. Нищо чудно предвид гъстата тълпа, скупчила се на перона. Почувства, че я блъснаха. Човекът отзад се притискаше към нея. Силно.

Не!

Не се притискаше към нея. Буташе я.

Изведнъж осъзна, че се намира на самия край на перона. Беше твърде близо до приближаващия влак. В гърлото й се надигна паника и я задави.

Почувства, че губи равновесие… а влакът вече бе съвсем близо. После започна да пада… Мили боже, не… падаше и…

Последната мисъл, която мина през главата на Аурора Зефир, бе, че няма да доживее да стане баба.