Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (24)

Двадесет и три

Хънтсвил, Алабама, май 2006 година

Партньорът й лежеше в краката й, а кръвта му изтичаше. Тя се обади по радиостанцията за помощ и се опита да го прикрие, примъквайки го в един от по-тъмните ъгли на уличката. Заваля дъжд от куршуми, изстреляни от полуавтоматично оръжие. Мили боже, къде беше подкреплението, което бе извикала преди десет минути? Сърцето й биеше до пръсване, адреналинът препускаше из тялото й с главоломна скорост. В този момент сержант Рейчъл Алсейс си даде сметка, че води битка на живот и смърт с избягалия убиец.

Изстреля няколко бързи и добре насочени изстрели. Противникът й веднага отвърна на стрелбата и внезапно, без никакво предупреждение, един куршум попадна в рамото й и прониза плътта й като нажежено до бяло желязо. Въпреки неописуемата болка тя все пак успя да натисне спусъка на своя глок още два пъти. После зрението й се замъгли, обгърна я мрак.

Разкъсвана от страх и раздирана от агонизираща болка, тя бавно загуби съзнание.

Потта блестеше по тялото й, просмукваше се по огромната памучна тениска, на която бе изрисуван известният алабамски слон, и мокреше памучните чаршафи на голямото й легло.

Рейчъл рязко се събуди и подскочи в леглото. Изрита леките завивки, надигна се до седнало положение и пое няколко дълбоки глътки въздух, опитвайки се да се успокои. Откакто я изписаха от болницата преди три дни все не можеше да се отърси от кошмарите, свързани с деня, в който партньорът й бе убит, а тя бе сериозно ранена. Двадесет и седем годишният офицер Боби Джо Пул бе оставил жена и две малки деца. За кой ли път от онзи ужасен ден насам Рейчъл се запита защо бе загинал един млад мъж, който имаше толкова важни причини да живее, а тя, разведената и бездетна жена, която след две години щеше да стане на четиридесет, бе отървала кожата. Късмет? Съдба? Божествено предопределение?

Рейчъл се обърна и стана от леглото, задушавана от силно чувство на вина, примесено със също толкова силно облекчение. Вина, породена от факта, че тя бе оцеляла, а партньорът й бе загинал. Облекчение, че е все още жива и съдбата й предоставя втори шанс да открие някакъв начин за лично удовлетворение извън работата си като полицай в Хънтсвил, Алабама.

Погледна светещия циферблат на часовника до леглото й. Пет и десет. Само двадесет минути преди обичайното й време за ставане. Пет и половина бе часът, в който ставаше всяка сутрин, за да отиде на работа. Преди да бъде принудена да излезе в продължителен отпуск. По здравословни причини. Вероятно нямаше да се върне на редовна служба поне още няколко месеца. Възстановяването й след раняването, което едва не й бе коствало живота, както и предстоящите безброй психологически тестове, на които трябваше да се подложи, щяха да отнемат известно време. Да не говорим за започналото вече вътрешно разследване, целящо изясняване на обстоятелствата около смъртта на човека, когото бе застреляла. Ранди Гримър. Престъпник, който бе убил един магазинер и двама клиенти при обир посред бял ден, а след това бе открил стрелба по нея и партньора й.

Рейчъл са запъти боса към банята, завъртя крана на мивката и плисна няколко шепи студена вода на лицето си. Избърса се и натисна ключа за осветлението. Шейсетватовата крушка, монтирана над мивката, заля малкото помещение с ярка светлина. Рейчъл примижа за миг, за да предпази очите си от острата светлина, вдигна здравата си ръка — дясната — и разтри схванатия си врат. После бавно и предпазливо отвори очи и се загледа в отражението си, което я гледаше от огледалната вратичка на аптечката. Господи, каква гледка само! Късата й руса коса стърчеше във всички посоки. Прокара пръсти през заплетените къдрици и излезе от банята.

Прекоси спалнята и излезе в антрето, благославяйки човека, изобретил климатичната инсталация. На юг горещините започваха още от пролетта, но тази година жегите ги нападнаха твърде рано — за Деня на майката^[1] — и за момента поне нямаше никакви изгледи за промяна.

Рейчъл се опита да прогони от главата си мислите за собствената си майка, която й липсваше все повече и повече с всяка изминала година. Ако не бяха няколкото близки приятели и далечните братовчеди, тя щеше да е съвсем сама на света. Баща й почина преди доста години в Портланд, Орегон — неговия роден град. Майка й се спомина преди шест години. Рейчъл реши да я погребе до близките й в гробището на родния й град Чатанууга, Тенеси. Годината, в която почина майка й, беше една от най-ужасните в живота й. Тя претърпя спонтанен аборт, изгуби майка си и най-накрая призна, че шестгодишният й брак с Алън Търнър, заместник-шериф в окръг Хамилтън, Тенеси, е приключил. Трите загуби, преживени в рамките на десет месеца, принудиха Рейчъл да подложи живота си на преоценка. След като в продължение на единадесет години бе работила в полицейския участък на Чатанууга, тя реши да напусне и да се премести в Хънтсвил, където я назначиха в местното полицейско управление.

От деня, в който изгуби баща си, Рейчъл посвети живота си на една-едничка цел — да стане служител на закона. Полицай, с когото баща й би се гордял.

Тя влезе в кухнята, запали осветлението и включи кафе машината. Малкото помещение се изпълни с аромата на прясно кафе. Рейчъл деактивира алармената система, отвори задната врата и стъпи на тротоара, който обикаляше около къщата и водеше до алеята отпред. Светлината от близките улични лампи разпръскваше сутрешния сумрак и тя веднага зърна вестника, който лежеше по средата на бетонната алея. Рейчъл харесваше спокойния квартал, в който живееше, обичаше спретнатата си тухлена къща с три спални и оценяваше високо приятните мъже, с които се бе запознала, след като се нанесе в района. Всъщност дори бе започнала отново да излиза по срещи. Не бе сериозно обвързана с никого, но продължаваше да се надява, че не е далеч денят, в който ще срещне Господин Подходящия. Знаеше обаче, че ще се справи и сама, ако това така и не стане. В края на краищата водеше доста приятен и ползотворен живот.

Рейчъл се прибра в къщата, наля си чаша димящо черно кафе и я отнесе, заедно с вестника, до кухненската маса. Настани се удобно, разгърна вестника и отпи глътка кафе. Прегледа набързо заглавията и забеляза, че е било извършено поредното убийство на жена, окичена с титлата Кралица на красотата. Убиецът бе взел поредната си жертва в Алабама, в едно малко градче на юг от Хънтсвил. Кулман. Жената, бивша Кралица на памука, е била брутално убита, а главата й била буквално отделена от тялото.

Рейчъл потрепери. Горката жена!

Прочете кратката статия и поклати глава. Работеше в полицията вече повече от шестнадесет години, но и до ден-днешен не можеше да проумее какво кара хората да убиват. Разбираше убийството, извършено при самозащита. Но никога нямаше да разбере жестокостта на хладнокръвно извършените брутални убийства.

През последните няколко години следеше с интерес обратите в разследването на убийствата на кралиците на красотата. Извършителят беше жесток сериен убиец, който бе нанесъл поредица от удари в южните щати. Нейна стара приятелка от полицейското управление в Чатанууга беше започнала работа към частна детективска агенция, наета от семейството на една от жертвите, за да проведе независимо разследване. Рейчъл и Лин Макалистър поддържаха връзка предимно с имейли, а веднъж или два пъти в годината се чуваха и по телефона.

Рейчъл прегледа и останалите материали във вестника и допи първата си чаша кафе. Кофеинът й помогна да се разсъни напълно. Още една чаша и щеше да е напълно във форма. Във форма за какво? За поредния ден, в който щеше да запълва времето си с решаването на кръстословици, с шоуто на Опра и сапунката „Докато свят светува“! И ще се опитва да се съсредоточи върху последния роман на Сандра Браун?

Изпи още две бързи кафета, наля си четвърто и, стиснала чашата си в ръка, се настани пред преносимия си компютър, поставен в ъгъла на кухнята. Отвори електронната си поща, изтри няколко мейла, но спря, когато забеляза две писъмца от стари приятелки, бивши съученички от „Св. Елизабет“. Пръстът й се насочи към бутона за изтриване, но се поколеба, макар да й се искаше да ги изтрие без дори да ги прочете. Не че имаше нещо против двете си стари приятелки — приятелки, които не бе виждала от двадесет години. Просто знаеше, че и двата мейла се отнасят до предстоящата среща на випуска им. Рейчъл обаче нямаше никакво намерение да се връща в Портланд. Нито сега, нито когато и да било друг път. Макар че пазеше някои прекрасни спомени от гимназията, те в голямата си част бяха засенчени от две трагични загуби. Едно момче, което обожаваше на времето — Джейк Маркът — беше убито по време на бала за св. Валентин в последния им гимназиален клас. Рейчъл отдавна бе престанала да го обича, но част от нея все още скърбеше за него. По-малко от две години след неразкритото убийство на Джейк баща й — детективът, на когото бе поверено разследването на убийството — почина от внезапен инфаркт. Всички, които познаваха Мак Алсейс, подозираха, че неспособността му да изобличи убиеца на Джейк буквално го вкара в гроба.

Просто прочети шибаните имейли!

Рейчъл продължи да се колебае. Преди седмица бе получила по пощата покана за предстоящата среща на випуските на двете училища — „Св. Елизабет“ и „Уестърн Католик“. Когато една от съученичките й, Аурора Зефир, й се обади по телефона преди няколко месеца, Рейчъл даде ясно да се разбере, че няма да присъства на срещата. Въпреки това Кристън Даниелс Делмонико й бе изпратила поканата и другите материали.

А поканата наистина си я биваше! Тази толкова специална покана съдържаше снимката й, изрязана от албума на гимназията. Страхотна идея! Със зловещ привкус. Защото цялото й усмихнато лице бе задраскано с дебела линия. Червена като кръв. Какво точно трябваше да означава това? Нечия нескопосна шега? Познаваше Кристън достатъчно добре, за да знае, независимо че писмото бе изпратено от нея, че тя не бе човек, който би извършил нещо толкова отвратително. Кристън по никакъв начин не би опетнила паметта на Джейк Маркът, защото на времето беше влюбена в него. Също като Линдзи Фаръл. А само един господ знае колко други момичета, включително и самата Рейчъл, бяха въздишали по него.

Ти не беше влюбена в Джейк. Твоето не беше истинска любов. Просто се бе увлякла по него. Представяше си как би се почувствала, ако той те целуне. Представяше си как те люби и те засипва с вниманието, което засвидетелстваше на Линдзи и Кристън.

Ако не го бяха убили през онази далечна февруарска нощ, днес той щеше да е само един смътен спомен. Като останалите спомени от годините й в гимназията. Но тъй като Джейк бе загинал от ръката на все още неизвестен убиец, хората, които подобно на Рейчъл го познаваха толкова отблизо, щяха да го помнят до края на дните си.

Стига си отлагала. Прочети имейлите.

Отвори най-напред писъмцето на Кристън и го прочете набързо. Стомахът й се сви болезнено.

„Здрасти, Рейч,

Ужасно съм разстроена от мисълта, че трябва да ти съобщя поредната ужасна новина. Самата аз все още не мога да повярвам, че това наистина се случва. Едва миналия месец ви съобщих, на теб и на Линдзи, за смъртта на Хейли Суонсън и за ареста на някакъв бездомник, заподозрян за убийството й. А ето че току-що научавам, че Аурора Зефир е загинала по време на екскурзията до Ню Йорк. Двете с Линдзи се срещнали докато тя била в града и… Никой не знае със сигурност какво точно се е случило, но се предполага, че се е спънала и паднала на релсите в метрото и е била премазана от навлизащия на перона влак. По време на злополуката не е имала никакъв документ за самоличност в себе си и затова е минало известно време преди да бъде идентифицирана от полицията.

Зная, че си против идеята за среща на випуска, но сега, когато още две наши съученички не са между живите…

Виж, Рейч, не бих го казала на всеослушание, но инстинктът ми — може би инстинктът ми на репортер — ми подсказва, че има нещо съмнително в това, че Хейли и Аурора умряха от насилствена смърт в рамките на няколко седмици само. Изтъкнах тези мои съмнения пред другите членове на организационния комитет и предложих да отложим събитието. Всички обаче ми заявиха, че реагирам прекалено емоционално и пресилвам нещата. Какво е твоето мнение?“

Крис

Онази Кристън Даниелс, която познаваше на времето, не беше невротична параноичка и Рейчъл искрено се съмняваше, че се е превърнала в такава през годините. Днес тя беше на тридесет и осем години и се казваше Кристън Делмонико, но със сигурност беше все така уравновесена и разсъдлива. Така че щом инстинктът на Крис я предупреждава, че има нещо неестествено в скорошните злополуки, отнели живота на две от съученичките им, Рейчъл бе готова да й повярва.

Но какво би могла да направи по въпроса? Не живееше в Портланд. Нито пък в Ню Йорк. Не беше виждала Хейли и Аурора от двадесет години. Макар да съжаляваше за случилото се с тях, смъртта им нямаше по никакъв начин да окаже влияние върху собствения й живот.

Или?

Стъпи на земята, наруга се тя. Не бързай да се връзваш на някаква налудничава теория, сътворена от развинтеното журналистическо въображение на Кристън.

Рейчъл насочи вниманието си към писъмцето от Линдзи, отвори го и го изчете на един дъх.

„Здравей Рейчъл,

Сигурна съм, че някой вече ти се е обадил, за да ти съобщи тъжната новина за смъртта на Аурора Зефир, която претърпя злополука по време на посещението си в Ню Йорк. Все още не мога да повярвам, че вече я няма. Двете с нея се видяхме и си прекарахме чудесно. Също като в доброто старо време.

Не ти ли се струва странно, че две приятелки от старата ни тайфа загинаха наскоро при толкова трагични обстоятелства? Зная, че е много глупаво от моя страна дори да си го помисля, но не мога да се отърва от мисълта, че смъртта им по някакъв начин е свързана със срещата на випуска, която Кристън и други наши съученички планират. Сякаш съдбата се опитва да ни предупреди да не организираме тази среща.

Какво мислиш по въпроса? Ти винаги си била най-разумната и уравновесената от нас. Ако някой може да проумее какво се крие зад тази лудост, това си ти.“

Линдзи

Рейчъл пое дълбоко дъх и бавно издиша. На устните й се появи слаба усмивка, когато си припомни, че сладката, емоционална Линдзи винаги подписваше писъмцата си по този начин. Прегръдки и целувки.

Загледана в монитора пред себе си, Рейчъл отново прочете последния ред от мейла.

Ако някой може да проумее какво се крие зад тази лудост, това си ти.

После се изправи, отнесе чашата с изстинало кафе до мивката и го изля в нея. След това си сипа прясно. Хвърли поглед към часовника на микровълновата фурна и осъзна, че наближава шест часът. Стомахът й започваше да се бунтува. Трябваше да хапне нещо, преди да вземе лекарствата си. Поредната доза антибиотици. Но повече никакви болкоуспокояващи! Проклетите хапчета замъгляваха разсъдъка й. А тя мразеше това. От край време си беше малко маниак на тема самоконтрол и никак не можеше да се примири с мисълта, че лекарствата контролират мозъка й.

Започна да крачи напред-назад из малката си кухня, разсъждавайки върху основните факти. От онова, което бе чула, можеше да заключи, че през последните двадесет и няколко години Хейли Суонсън бе демонстрирала психическа лабилност, започнала през последната им година в гимназията, когато приятелят й Иън Пауърс загина при автомобилна катастрофа. За съжаление тя така и не бе успяла да се отърси от скръбта и да вземе живота си в ръце. Още по-жалко бе, че някакъв бездомник от града я бе ограбил и убил. Но какво общо имаше нейната смърт с убийството на Джейк или пък с предстоящата среща на випуска? А и бедничката Аурора. Рейчъл си спомни тъмното момиче с къдрава коса, което силно копнееше да стане актриса. Вместо това се омъжи веднага след гимназията и роди първото си дете. Злополуката в метрото бе само един трагичен инцидент. И смъртта й нямаше нищо общо със срещата или пък с Джейк. Злополуки като тази се случват всеки ден. Всеки час дори.

Да, защо тогава изобщо разсъждаваш върху обстоятелствата на смъртта им? И тук не става дума за най-обикновено полицейско любопитство. Може би се влияеш от Кристън и Линдзи и оставяш въображението си да се шири на воля…

Как е възможно обаче три интелигентни жени да изпитват едни и същи съмнения?

Заради Джейк Маркът. Защото през една ужасна нощ преди толкова много години момчето, което и трите обичаха, беше убито по време на училищен бал, а предстоящата среща на випуска събуждаше спомени, които и трите биха искали да забравят.

Знаеше какво трябва да направи. Ще изпрати мейли на Кристън и Линдзи. Ще им каже колко много съжалява за ненавременната кончина на Аурора. Ще изрази надежда, че срещата на випуска ще протече като по ноти и ще потвърди намерението си да не присъства.

В края на краищата, тя разполагаше със съвършеното извинение. В момента се възстановяваше от огнестрелна рана, която едва не бе отнела живота й.

 

 

Още преди разсъмване, докато всички останали спяха кротко в меките си легла в безопасните си и защитени къщи, тя предприе поредното поклонение в светилището, което бе създала в сутерена на „Св. Елизабет“. Сградата беше празна и безлюдна в очакване на деня, в който щеше да бъде съборена. Това беше нейното убежище, скривалището, което бе построила само за себе си и което не желаеше да споделя с когото и да било. Освен, може би, с призрака на Джейк. Понякога усещаше присъствието му в тъмния и влажен сутерен. Долавяше аромата на афтършейва му в спарения и пропит с миризмата на мухъл въздух. Освен това, можеше да се закълне, че от време на време чува смеха му. На времето едновременно обичаше и мразеше смеха на Джейк. Така както обичаше и мразеше самия Джейк.

Ако нещата бяха малко по-различни… Ако Джейк беше по-различен. Беше я обичат. И тя го знаеше. Само че се бе държал жестоко с нея. Бе позволил на онези кучки да я унижават, да я пренебрегват, да се отнасят с нея като с боклук.

Те си мислеха, че той ги обича. Линдзи и Кристън. Дори и Рейчъл вярваше, че държи на нея. Глупачки! И трите бяха глупачки. Тя беше единствената, която той бе обичал някога.

Освети с лъча на прожектора редицата от шкафчета в сутерена и се усмихна. Беше й отнело доста време. Събирала бе спомени и предмети от миналото, за да изгради този паметник в памет на Джейк. На неговата смърт. И на миналото. И през цялото врече бе планирала следващата си екзекуция. Те трябваше да умрат. Ако успееше да ги убие всичките преди срещата на випуска, щеше да бъде добре. Ако пък не успееше, щеше да намери начин да отнеме живота им в нощта на срещата.

Плъзна ръка по тялото си, припомнила си острия нож, който разряза дрехите й и разсече плътта й. Слава богу, че раната се бе оказала повърхностна. Ръката й също заздравяваше добре, но нараняването й бе причинило значителни болки. И тъй като беше майстор готвач, никак не й бе трудно да обясни раната с трудова злополука — острият нож, с който работеше, се бил отплеснал настрани и бил разрязал плътта и сухожилието между палеца и показалеца й.

Ще си платиш за болките, които ми причини, Линдзи.

Изсмя се.

Джейк толкова искаше да спи с Линдзи.

И тя, през всичките тези години, бе вярвала, че бебето на Линдзи е от Джейк. Господи, беше се лъгала! Радваше се, че детето не е на Джейк. Линдзи не заслужаваше да бъде майка на неговото дете.

Ако само бе узнала истината преди години. Истината можеше да й спести много терзания и мъки, причинени от мисълта, че Джейк има дете, което расте някъде и се чувства здраво, щастливо и защитено.

Плановете й да елиминира Линдзи в Ню Йорк се бяха провалили. Имаше обаче и други начини да постигне целта си. До срещата на випуска оставаха по-малко от шест седмици. Ако имаше късмет, Линдзи и Рейчъл щяха да пристигнат в града за голямото събитие. И защо да не го направят?

Ще почака и ще види.

Дали нямаше някакъв начин да подмами Линдзи и Рейчъл да се върнат в Портланд? Мисли! Какво може да ги върне тук? Всеки човек си има слабо място, нали така? Всеки си има своята ахилесова пета.

Слабото място на Линдзи беше нейният син. Копелето на Уот Годард.

Отново се изсмя.

— Чу ли това, Джейк? — Зададе въпроса на глас в смълчания сутерен на гимназията Св. Елизабет. — Той не е твое дете. Син е на Уот Годард. Линдзи ти е изневерявала и се чукала, с когото завари, а ти не си и подозирал дори. Синът й се казва Лео Джеломино. И аз за малко не го убих.

Вдигна ръка, доближила палец и показалец, за да покаже колко малко й е трябвало, за да погуби детето на Линдзи Фаръл.

О, смъртта на това момче щеше да бъде най-подходящото наказание за Линдзи! Но наказанието щеше да е още по-заслужено, ако той беше твой син, Джейк.

Не беше честно детето на Линдзи да е още живо. Не и когато нейното собствено бе мъртво.

Би могла да използва детето на Линдзи, за да я подмами обратно в Портланд… Но как? Ако не може да използва сина й, кого тогава?

Смъртта на добра приятелка?

Мисълта, че може да убие още една от жените на Джейк, извика усмивка на лицето й.

Ами Рейчъл Алсейс? Тя беше ченге в някакво малко градче в Алабама. Поне това й бе казала Кристън. Какво би могло да привлече едно ченге обратно в Портланд? Може би едно неразкрито престъпление с двадесет годишна давност?

Разсмя се налудничаво и затанцува в тъмнината. Представяше си как ги убива. Една по една. Кристън. Линдзи. Рейчъл.

 

 

Линдзи Фаръл и Уот Годард седяха един до друг в кабинета на частния детектив. Уот се присегна и хвана ръката на Линдзи, която лежеше в скута й. Стисна я окуражително.

— Колко е часът? — попита тя.

— Изминала е само една минута откакто ме попита за последен път — отвърна Уот.

— Няма да дойде.

— Ще дойде, госпожо Фаръл — намеси се Джийн Лестър. — Майка му — хвърли на Линдзи изпълнен със съчувствие поглед — осиновителката му — ще дойде заедно с него.

Уот бе наел частен детектив от Ню Йорк, за да открие сина им. Макар че Линдзи би предпочела да изчакат и да дадат на Лео времето, от което очевидно се нуждаеше, за да дойде сам при тях, Уот бе заявил, че са чакали предостатъчно. Почни двадесет години.

— Но след онова, което се случи с него… след отвличането му от онази откачена жена, с която бе разговарял неведнъж, мислейки си, че говори с мен… — Линдзи преглътна мъчително, опитвайки се да овладее емоциите, които заплашваха да я задушат. Стараеше се да не мисли за това, че синът й — техният син — едва не бе умрял… Само че тази мисъл не й даваше мира. Нито денем, нито нощем.

Уот отново стисна ръката й.

— Не мога да си представя как изобщо е възможно да се случи нещо толкова ужасно. Склонен съм обаче да се съглася с предположението, изказано от Джийн. Някой, който е знаел, че съм богат, е научил по някакъв начин, че Лео е мой син и е решил да го отвлече.

Преди Линдзи да успее да отговори, някой почука на затворената врата. Секретарката на Джийн Лестър надникна в кабинета и обяви:

— Госпожа Бети Джеломино и нейният син Лео са тук.

— Покани ги — кимна Джийн.

Сърцето на Линдзи сякаш спря. Спря и да диша за една безкрайно дълга секунда. Младият мъж влезе в стаята пръв. Линдзи вече не виждаше нищо друго. Нейният син изпълни целия свят.

Лео беше висок, строен и красив. Напомняше на баща му в младежките му години. Тъмната му коса, обаче, очите, носът и овалът на лицето бяха на семейство Фаръл. Господи, той толкова много приличаше на нея. Освен в устата. Устата му беше пълно копие на устата на Уот.

Синът й прикова поглед върху нея. В тъмните му очи напираха безброй въпроси. Очите им се срещнаха. Линдзи издиша пресекливо и, опитвайки се да не обръща внимание на болката, която раздираше гърдите й, се изправи. Уот също стана от канапето и застана до нея. Двамата се изправиха пред детето, която бяха създали през онази единствена нощ на необуздана младежка страст.

— Здрасти — поздрави Лео.

Уот се съвзе пръв. Пристъпи напред и подаде ръка.

— Аз съм Уот Годард. И съм твоят баща. Твоят биологичен баща.

Лео остана за миг загледан в ръката на Уот, след което я пое и я стисна. Уот се извърна, прегърна Линдзи през кръста и я привлече до себе си.

— Това е Линдзи Фаръл, твоята рождена майка.

Линдзи стоеше като вкаменена. Не можеше да помръдне. Не можеше да проговори дори.

Лео кимна. После се обърна и посочи жената, която все още стоеше до вратата.

— Това е майка ми. Бети Джеломино.

Бети се здрависа първо с Уот, а след това с Линдзи. Погледна Линдзи право в очите и рече:

— Благодаря ви за Лео. Той е добър син. Истинска благословия.

Очите на Линдзи се напълниха със сълзи.

По дяволите! Не го прави!

— Благодаря ви. — Линдзи се прокашля неловко. — Молих се моето бебе да попадне в любящо семейство и да има добра майка.

— Мама е най-добрата — заяви Лео, който очевидно изпитваше някаква потребност да защити госпожа Джеломино.

Линдзи насочи цялото си внимание към сина си.

— Сигурна съм, че е така. Точно това желаех за теб, когато… Не ми беше лесно да подпиша документите, да се откажа от правата си върху теб, но по онова време бях тийнейджърка, а родителите ми дори не знаеха, че съм бременна. — Обърна се и погледна Уот. — Баща ти също не знаеше.

— Виж, зная, че в момента всички се чувстваме неловко — намеси се Уот. — Особено пък след случилото се с шофьора на онази лимузина. Господи, това трябва да е бил истински кошмар за теб, сине. — Уот рискува да погледне към Лео. Сякаш по този начин искаше разрешение да нарича този млад мъж свой син.

— Тогава реших, че цялата тази история с намирането на рождената ми майка е някакъв налудничав номер, скроен от онази откачалка — довери им Лео. — Когато господин Лестър дойде да се срещне с мама и й каза за вас двамата… Просто ми дойде твърде много.

— Ние не искаме да те притискаме — обади се Линдзи.

— Ако решиш, че в живота ти няма място за нас двамата, ще те разберем. Искахме обаче да знаеш, че държим на теб и много искаме да те опознаем. А и ти да опознаеш нас.

— Не задължително като твои родители. — Уот отново се включи в разговора и погледна към Бети Джеломино.

— Бихме искали да бъдем твои приятели, ако ни дадеш тази възможност. Решението обаче е изцяло твое.

— Аз… аз мисля, че бих искал да ви опозная. И двамата. — Лео гледаше Линдзи право в очите. — Искам обаче да ви е ясно, че никой никога няма да заеме мястото на мама. Тя винаги ще бъде моя майка.

Линдзи изпита силна болка. Непоносима тъга изпълни душата й, но тя се постара да я прикрие, доколкото бе възможно и дори се насили да се усмихне неуверено, когато погледна сина си.

— Това, че ми даваш възможност да бъда част от живота ти, е повече, отколкото съм могла да очаквам някога. — Едва се сдържаше да не протегне ръце и да го притисне към себе си. Ръцете й копнееха да прегърнат детето й.

Бети Джеломино побутна Лео напред. Той неохотно подаде ръка на Линдзи. Тя разтвори ръце. Лео се поколеба. Бети отново го побутна. Той пристъпи напред и ръцете на Линдзи обгърнаха високото му, сковано от напрежение тяло.

Притисна го към себе си. За кратко. Но й беше достатъчно. Засега.

Когато Лео се отдръпна и отстъпи назад, Уот я прегърна през раменете. Устните му докоснаха косата й и тя въздъхна. След двадесет дълги години мъжът, когото винаги бе обичала, и тяхното дете бяха отново част от живота й.

 

 

В осем и тридесет местно време Рейчъл позвъни на бившия партньор на баща й от полицейското управление на Портланд. Чарли Йънг, който в момента бе шеф на полицията в града, бе малко по-млад от баща й. През първите няколко години след като Рейчъл и майка й се преместиха в Тенеси след смъртта на баща й, Чарли и съпругата му Лорейн поддържаха редовно връзка с тях. Чарли искаше да остане част от живота на Рейчъл — единственото дете на стария му приятел. И независимо от факта, че родителите й се разведоха няколко години преди баща й да умре от инфаркт, майка й и Лорейн Уънг си останаха добри приятелки.

В слушалката отекна дрезгавият глас на Чарли и извика в съзнанието й спомени за годините, в които бездетният Чарли я отглеждаше като своя собствена дъщеря.

— Чичо Чарли, Рейчъл е.

— Е, здравей, момиче. Как я караш?

— Добре съм. А ти и леля Лорейн как сте?

— По-стари, по-дебели и по-побелели. — Той се разсмя на собствената си шега.

— Аз… имам намерение да дойда за няколко дни до Портланд.

— Хмм… Значи ще дойдеш за срещата на випуска през юли?

— Вероятно, но може да дойда малко по-рано.

— Ще отседнеш при нас, естествено. Лорейн няма да ти позволи да отидеш другаде.

— С удоволствие, но мислите ли, че ще можете да ме изтърпите в продължение на пет или шест седмици?

— Толкова дълго, а? — Той отново се засмя. — Отпуск ли възнамеряваш да си вземеш или…

— Аз и в момента съм в отпуск — информира го Рейчъл. — Преди няколко седмици бях ранена по време на работа.

— Добре ли си?

— Оправям се.

— Тогава скачай на следващия самолет и пристигай.

— Чичо Чарли?

— Да?

— Искам да те помоля за една услуга.

— Разбира се. От какво имаш нужда?

— Искам да ми позволиш да разгледам материалите от разследването на убийството на Джейк Маркът.

Чарли Йънг подсвирна от изумление.

— И защо да го правиш? Този случай е отдавна забравен.

— Нека просто да кажем, че всичките тези приказки за предстоящата среща на випуска събудиха много стари спомени. Освен това ще имам нужда от нещо, с което да запълвам времето си докато съм в Портланд.

— Ти не продължаваш да вехнеш по момчето на Маркът, нали? Сигурен съм, че баща ти не ти е казвал нищо, но искам да знаеш, че на времето открихме някои доста неприятни неща за това хлапе.

— Не, отдавна вече не вехна по Джейк — увери тя стария партньор на баща си. — А когато пристигна в Портланд, искам да ми разкажеш всичко за тези не толкова приятни неща, които сте научили за него.