Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (18)

Седемнадесет

— Защо ме изостави? Сега трябва да си платиш за стореното.

Тялото на Линдзи се вцепени от ужас, когато се изправи лице в лице с прикрития в сенките непознат, прицелил се право в нея със заредения пистолет, който стискаше в двете си, протегнати напред ръце.

— Моля те… моля те, не ме наранявай.

— Съжалявам, но ще трябва да си платиш, мамо.

Непознатият пристъпи напред и застана в кръга от светлина. На ръст беше като възрастен, но в действителност пред нея стоеше новородено бебе с кривогледи очи, червено лице и кичури черна коса.

— Не! Моля те!

Последва остър, пронизителен звук и нейният зловещ мъчител сякаш изведнъж се изпари.

 

 

Сън. Било е само сън, осъзна Линдзи и седна в леглото.

Да, навън вече бе утро. Слънчевата светлина струеше през тънките завеси, които покриваха прозорците й с източно изложение на тридесет и четвъртия етаж.

Протегна ръка към будилника и едва тогава осъзна, че звъненето идва от телефона.

Стомахът й се сви болезнено. Вдигна слушалката. Вярно, че не беше полунощ, но въпреки това бе твърде рано за нормални телефонни разговори.

Нима я очакваше поредното злобно обаждане? От последното бяха минати няколко дни, но сънят й вече бе непоправимо разстроен. Заспиваше трудно, с часове се въртеше и обръщаше в леглото, а тялото й бе сковано от напрежение и сякаш тръпнеше в очакване на неизбежното позвъняване.

Натисна бутона, произнесе едно неуверено ало и се опита да се подготви за онова, което предстоеше.

От другия край на линията долиташе само тежко дишане.

— Престани да ми се обаждаш! — със свито гърло изрече тя, стиснала слушалката в ръка.

— Какво?

Гласът беше мъжки. А не онзи неестествен и престорен фалцет.

— Извинете… кой се обажда? — бързо попита Линдзи, погледна отново часовника и се изправи. Беше едва седем сутринта. Кой ли би могъл да я търси в този ранен час?

Клиент може би… Само дето никой от тях не разполагаше с домашния й номер. И слава богу! Кой тогава я търсеше?

Свали слушалката от ухото си и погледна екрана за идентификация на човека, който бе избрал номера й. Изписаното име й бе напълно непознато. Джеломино.

— Вие не ме познавате — чу да казва мъжкият глас, когато отново вдигна слушалката до ухото си. — Казвам се Лео и живея в Куинс…

Линдзи автоматично погледна към прозореца. От него се виждаше Ийст Ривър и покривите на квартала отвъд нея. Мъжът, който й се обаждаше, живееше там, в Куинс.

Вие не ме познавате…

Кой беше той?

О!

О, боже!

Кой знае как разбра. Разбра още преди да й е казал каквото и да било.

Отчасти се дължеше на гласа… гласът му й беше смътно познат.

Но не беше само това.

Може би се бяха задействали и дълго потисканите й майчини инстинкти. Някаква връзка, създадена преди двадесет години, която времето не бе успяло да изличи.

Във всеки случай разбра, че разговаря със сина си.

Отпусна се отново на ръба на леглото. Следващите му думи потвърдиха предположенията й.

— Мисля, че вие може би сте моята биологична майка.

Лео чу смаяното ахване, долетяло от другия край на линията.

Не трябваше да се обажда по телефона.

Трябваше да се срещне с нея лично. Имаше адреса й.

Но когато го потърси в Гугъл, видя, че става дума за изискан блок близо до Сътън Плейс. Където, несъмнено, имаше портиер. Което означаваше, че Лео просто не би могъл да застане пред вратата й, да почука и да се представи. А да се разправя с някакъв униформен пазач и да му обяснява защо иска да я види, му се стори твърде неудобно.

Затова избра телефона.

Обаждаше се от обществен телефон, защото не искаше майка му да подслуша разговора му от къщи. Освен това майка му плащаше клетъчния му телефон и никак не му се щеше впоследствие да бъде подложен на разпит за непознатия манхатънски номер.

Затова сега стоеше в телефонната кабина, разговаряше с биологичната си майка и се чудеше какво да й каже.

Тя го спаси от тази необходимост. Попита го неуверено:

— Как ме намери?

— Някой ми изпрати имейл с нужната информация… За вас и за баща ми.

— За твоя… баща?

— Знам, че е умрял — бързо я увери Лео. — Прочетох статиите.

— Статии?

Той се поколеба, споходен от ужасна мисъл. Ами ако тя не знаеше? За Джейк Маркът? За убийството?

— Публикувани в портландските вестници — внимателно обясни той. — Във въпросния имейл бяха посочени някои линкове… Прочетох ги всичките. Вие знаете… нали?

— За имейла? Не, нямам и най-малка представа за какво…

— За Джейк Маркът. Знаете, че… че той е…

— Мъртъв. Зная. Аз намерих тялото му — рече тя, а той долови жестоката болка, прокраднала се в гласа й, представи си сгърченото й от мъка лице.

Лице, което толкова много приличаше на неговото. Дори и сега.

Знаеше го, защото наред с телефона и адреса й и линковете към архивите на вестника, той бе получил още една нейна снимка. Беше направена с цифров апарат от голямо разстояние и беше малко неясна. На нея бе снимана жена, в която бе лесно да се разпознае момичето от предишната снимка. Имаше същата тъмна коса, изящна хубост и стройна фигура.

Вървеше по някаква улица в Манхатън — разбра, че е в Манхатън, защото на заден план се виждаше вход на метрото, макар надписът над него да не можеше да бъде разчетен.

Тя не гледаше в обектива, което означаваше, че вероятно не е имала представа, че я снимат… А мисълта за това го накара да настръхне.

Въпреки това бе очарован от фотографията. Изучава я дни наред, запомни всяка подробност, опитвайки се да набере достатъчно кураж, за да й се обади.

Най-накрая го направи и ето че сега Линдзи Фаръл — майка му — разговаряше с него по телефона.

— Не знаех, че точно вие сте открили тялото на Джейк — рече той, като се опитваше да си припомни статиите, които бе прочел.

Тялото на Джейк. Прозвуча толкова безлично.

Което си беше нормално… само дето въпросният непознат, Джейк, беше неговият баща.

— Знаех само, че е бил открит от негова приятелка — продължи да бърбори Лео — но във вестника не уточняваха името й.

— Вестникът нямаше право да публикува името ми. По онова време бях на седемнадесет години. Малолетна.

— Била сте на осемнадесет, когато сте ме родила през август. Нали?

Не последва отговор.

После тя все пак отговори. Толкова тихо, че трябваше да се напрегне, за да я чуе.

— Точно така.

Бум. Сърцето му сякаш се разцепи на две.

Значи тя наистина беше майка му. А баща му наистина бе мъртъв. Колкото и да копнееше да намери майка си, да повярва, че Линдзи Фаръл го е родила, толкова не му се искаше да повярва в останалото. За Джейк.

До тук с фантазията му да играе бейзбол с мъж, който не си гледа часовника нетърпеливо и не го подканя да си вървят след първите няколко хвърляния.

До тук с представите му за идеалния баща — някой, който проявява достатъчно търпение и внимание, а сърцето му прелива от любов към сина му.

Изведнъж остана и без другия си баща. Просто ей така. Както се случи и с Антъни Джеломино.

Не беше честно.

— Лео… нали така каза, че се казваш?

Не беше честно, но тя все още беше тук. Линдзи. Звучеше несигурна. Уязвима.

— Да — дрезгаво отвърна той. — Така се казвам.

— Щастлив ли си?

Странен въпрос. Не знаеше как да отговори.

— Щастлив? — повтори глуповато. — Какво искате да кажете?

— Просто питам… дали си щастлив.

— Искате да кажете, в момента?

— Не, въобще. Животът ти. Щастлив ли е?

Спомни се времето, когато баща му си тръгна. А и месеците след това.

— През повечето време — призна той. — Имало е обаче и лоши моменти.

— Такъв е животът на повечето хора. Но не си бил нещастен, нали? Никой не те е бил, не те е държал гладен, не те е измъчвал… Нали?

— Не, не е.

Тя въздъхна.

— Просто искам да се уверя, че съм постъпила правилно. Искам да съм сигурна, че си бил отгледан от хора, които са те обичали с цялото си сърце.

— Майка ми ме обичаше. Обича ме — поправи се той, преди да си спомни, че Бети Джеломино не е истинската му майка.

Но тя наистина го обичаше с цялото си сърце и душа. Нямаше две мнения по този въпрос. И никога нямаше да има.

— Ами баща ти?

Лео помръкна.

— Той си отиде.

— Отиде си? Искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Не. — По-лошо. — Напусна ни.

Мълчание.

А после:

— Съжалявам.

— Винаги съм мислил… искам да кажа откакто преди няколко години разбрах, че съм осиновен… мислех си, че може би… — Гласът на Лео постепенно заглъхна.

— Какво?

— Забравете. Беше глупаво.

— Не, кажи ми. Какво си мислеше?

— Фантазирах си как ще намеря баща си… моя биологичен баща. А той ще се окаже страхотен мъж. И ще ме приеме в живота си. Завинаги. Но това няма да се случи… затова е глупаво.

Мълчание.

— Искам да кажа, че е мъртъв — продължи Лео, неспособен да прикрие горчивината в гласа си. — А и другият ми баща, все едно че е мъртъв. Така че просто нямам избор. Налага се да се справям сам. Без баща.

Пак мълчание.

Докато тя не проговори отново. Толкова тихо, че той едва различи думите:

— Може би не е така.

Линдзи затвори телефона. Ръката й трепереше, сърцето й бясно подскачаше в гърдите й. Защо го казах? И защо точно на него?

Защо сега? След всичките тези години?

Отговорът бе повече от ясен.

Защото той, повече от всеки друг, заслужаваше да узнае истината.

И защото сега, след всичките тези години, той я бе открил и имаше нужда от нея.

Ставаше дума или за гигантско съвпадение, или за очевиден знак, че някой манипулира съдбата.

Лео й каза, че не знае кой му е изпратил имейла, довел го до нея.

Когато обаче й спомена името, с което е бил подписан, кръвта й се вледени от ужас.

„КУПИДОН 21486.“

Джейк бе умрял, пронизан от стрела в сърцето в деня на свети Валентин. Февруари, 14, 86 година.

Това име не можеше да е съвпадение.

Нито пък моментът, избран за изпращането на имейла.

Единственото положително нещо в цялата история, поне от гледна точка на Линдзи, беше фактът, че загадъчният човек, измислил и осъществил всичко това, очевидно вярваше, че Джейк е бащата на детето й.

Въпреки това въпросният човек, който й да бе той, по някакъв начин бе разбрал за бременността й. Беше само въпрос на време да научи и кой е истинският баща и да се свърже и с него.

Бих предпочела да го научи от мен. Защото той го заслужава.

Той заслужаваше много други неща, които тя не му бе дала.

Защото не можех. Не и тогава.

Кой знае къде е той сега… Може да е женен, да има семейство.

А може и да не е. Вероятно не е.

Не беше от мъжете, които свиват гнездо и се грижат за семейство, помисли си тя, припомнила си прелъстителната му усмивка… нехайното му отношение…

Малко приличаше на Джейк… Само дето Джейк беше доста по-черен. Много по-черен. По душа…

Той обаче го прикриваше добре. Хората смятаха, че под непокорната му външност се крие страхотен пич.

Дори и аз успях да убедя сама себе си, че е такъв. И вярвах в това твърде дълго. Но дълбоко в себе си знаех, че лошотията му не свършва с образа и поведението му на лошо момче…

Точно както знаеше, че в онова другото момче от миналото — онова, което открадна сърцето й през една отдавна отминала новогодишна нощ, а след това изчезна от живота й — има нещо специално… много специално.

„И чия е вината?“ — сурово попита тъничък гласец.

И на двама ни, инатливо отговори тя.

После се поправи: може би беше основно моя…

Тя просто не можеше да се справи с онова, което бе направила. Не беше момиче, което си ляга с почти непознато момче. Нямаше извинение за стореното…

Освен дето през онази нощ се чувстваше много потисната. Все още се опитваше да се съвземе след раздялата с Джейк… Знаеше, че и той ще е там, вероятно с някоя друга.

И трябваше да направи нещо, за да му го върне. Поне това си повтаряше тогава. Такова беше извинението й.

Въпреки това помнеше всяка подробност от онази нощ. Спомняше си как вдигна поглед и го видя да стои пред нея. Разговаряха и тя се почувства неудържимо привлечена към него… освен това осъзна, че привличането е взаимно. И си тръгна от партито с него.

За пръв път в живота си си позволи да направи точно онова, което искаше.

След това вината — всепроникващата католическа вина — я погълна.

Не можа да се справи с угризенията и затова се отдръпна.

Когато го видя отново, той, естествено, беше с друго момиче. И в това нямаше нищо изненадващо. Беше любимец на жените. Всички го знаеха.

И вероятно все още беше.

А може би беше щастливо оженен с цяла сюрия деца. След всичките тези години обаче тя бе решена да го намери. И да го пусне отново в живота си. Просто нямаше друг избор.

Трагедията се бе завърнала в живота им. Още един техен съученик беше убит.

Може да е случайно — и вероятно е, — но ако не е?

Линдзи вече се боеше не само за себе си и за приятелите си у дома. Беше уплашена за детето си.

Нямаше значение, че не го е виждала от деня на раждането му. Нищо, че друг носеше отговорността за него.

Майката на Лео не знаеше онова, което знаеше тя. Майката на Лео не подозираше, че детето й може да е в опасност.

Само аз зная това.

Настъпил бе моментът Линдзи да се отърве от мъчителната тайна, която бе носила в душата си в продължение на двадесет години.

Тя, естествено, не бе казала на Лео цялата истина по телефона. Беше разкрила само част от нея — че Джейк Маркът не е неговият баща.

— Кой е той тогава? — останат без дъх я попита Лео.

— Не мога да ти кажа… още не. Не и преди да му кажа.

— Той не знае за мен?

— Не — призна тя, опитвайки се да преглътне голямата буца, заседнала в гърлото й. — Не знае. Съжалявам.

— Как мислите, че ще реагира?

— Нямам представа.

С разтреперани пръсти натисна три бутона на телефона. 4-1-1.

Но смятам да разбера.

 

 

— На телефона. — Алисън протегна ръка със съвършено оформен маникюр и му подаде слушалката.

— За мен ли е?

— За теб. — Усмихна се кратко, студено, а след това се върна в спалнята, където опаковаше последните си неща. Беше станала още в пет сутринта, за да го направи.

Решила бе да се изнесе от неговата къща в колониален стил с четири спални в частен ограден комплекс с охрана на самия бряг и да се премести в малък апартамент в Стамфорд. Жилищният комплекс разполагат с плувен басейн и гимнастически салон, беше му казала тя, сякаш се опитваше да го убеди — него, а и себе си, — че няма търпение час по-скоро да се нанесе там.

Не й повярва нито за миг.

Просто му се искаше да можеше да повярва, че разочарованието й от провалената им връзка е толкова силно, колкото и онова, породено от необходимостта да се изнесе от къщата му с красива градина, плувен басейн, в който се влизаше направо от задната тераса, и собствен гимнастически салон на третия етаж.

От сутринта се опитваше да не се пречка на Алисън. Беше се затворил в идеално оборудваната си професионална кухня, където приготвяше омлет със спанак и сирене, преструвайки се — пред себе си и пред нея, — че съжалява за решението й да го напусне.

Само че не съжаляваше.

Разбра, че допускал грешка още от онзи януарски ден, в който Алисън се нанесе при него.

Може би нямаше да се чувства по този начин ако датата беше по-различна — всяка друга дата от годината, всъщност.

Само че тя избра точно първи януари! Като някакво гигантско съвпадение с космически мащаби.

О, я стига… Повечето хора избират първия ден от месеца за всяко преместване, нали? Новите договори за наем обикновено се сключват от началото на месеца. Освен това на първи януари започва новата година. По традиция този ден се възприема като ден за ново начало.

Каква ирония, че преди двадесет години същият този ден, първи януари, отбеляза края на нещо, което криеше толкова много обещания. За него поне.

Краят?

На нещо, което дори не бе започнало?

Та той и Линдзи Фаръл прекараха заедно едва няколко часа, като се измъкнаха от новогодишното парти доста преди полунощ.

Никой не ги видя да си тръгват.

И никой не би допуснал, че, хванали се за ръце, тръгват заедно под едрите капки на изливащия се над града леденостуден дъжд.

Той, женкарят. Лошото момче. И Линдзи — красивата наследница, която бе отдала сърцето и любовта си на Джейк Маркът.

Линдзи и Джейк бяха скъсали непосредствено преди Коледа. Беше предположил, че тя все още ближе раните си след раздялата и за пореден път се бе примирил с мисълта, че фантазиите му, свързани с това момиче, никога няма да станат реалност.

През онази нощ обаче очите им се срещнаха и тя сякаш го видя за пръв път през живота си. Истински. Видя го и прозря истинската му същност. Онази, която оставаше скрита за всички останали.

И нещо просто… прехвръкна помежду им. В претъпканата с хора стая в сутерена. Беше като в стар филм на Джан Хю.

Дори не разговаряха кой знае колко време преди да я попита дали искат да се махнат от празненството.

Изобщо не бе очаквал, че ще каже да.

Не бе и предполагал, че ще се съгласи да отидат в дома му. А родителите му, естествено, отсъстваха. Не защото беше нова година, а защото те така си отсъстваха от къщи. Когато си беше у дома, той обикновено беше самичък. През онази вечер за пръв път остана доволен от това.

Когато прегърна Линдзи и я притисна към себе си, изобщо не очакваше тя да отвърне на целувката му. Беше си го представял, естествено… толкова много пъти си бе мечтал за тази целувка, че допирът на топлите й устни му се стори почти познат.

И ето че мечтите му изведнъж се осъществиха — Линдзи, пъхнала ръце под тениската му, галеше голите му рамене, жадно се притискаше към ъгловатото му тяло и, отметната с наслада глава назад, го остави да целува шията й, трапчинката в основата на врата й, голите й гърди…

В началото си помисли, че тя може и да е забравила, че се целува с него, а не с Джейк.

После обаче отвори очи и я видя да се взира нежно в очите му. Не му трябваше нищо повече. Осмели се да продължи… още и още… изпаднал в забрава, погълнат напълно от зашеметяващите трепети на тийнейджърската страст.

В онази нощ обаче, в тясната си момчешка спалня, той навлезе в нови, неизследвани и непознати територии.

Линдзи Фаръл беше различна от останалите момичета. Тя го караше да се чувства по различен начин. Не, с нея той наистина чувстваше.

Не се любеше с момиче за пръв път. Нищо подобно.

Но за пръв път влагаше чувства истински чувства, силни и всепоглъщащи като физическата наслада… Не, по-силни.

Когато тялото му се сля с нейното, когато срещна погледа й, той едва не се разплака, разтърсен от силата на дълбокото изживяване.

Въздържа се, естествено.

Момчетата не плачат. Баща му постоянно му бе повтарял тази максима през годините.

Трябва да си корав, често му казваше баща му и го оставяше на милостта на побойниците Шейн и Девин — двамата му по-големи братя.

Трябва да си корав, синко, защото иначе светът жив ще те изяде.

Момчетата не плачат.

Нито пък мъжете.

Много пъти се бе връщал мислено към онази новогодишна нощ и винаги бе знаел, че точно през онази нощ стана мъж. Нощта, в която се влюби за пръв път.

Първи януари бе датата, на която осъзна, че някои неща просто нямат бъдеще. Не им е писано да станат реалност.

Линдзи си тръгна в ранните часове на новата година, шепнейки, че е време да се прибира. Не го погледна, когато го каза.

Всъщност…

Никога повече не го погледна.

Сякаш се срамуваше от случилото се между тях. Сякаш изведнъж си бе спомнила, че не е достатъчно добър за момиче като нея.

Така и не му се отдаде възможност да й каже, че е запленен от нея от доста дълго време… от мига, в който я видя за пръв път на един бал в „Уестърн Католик“. В прегръдките на Джейк Маркът, естествено.

Да, беше запленен от много време насам, но след новогодишната нощ вече я обичаше. Истински. Само нея.

Само дето това нямаше значение. Защото по никакъв начин не можеше да промени нито репутацията си, нито финансовия и социален статус на семейството си. Не и в онези години.

Той и Линдзи Фаръл нямаха бъдеще заедно. Тя си тръгна, а на него отново му се прииска да заплаче. Не го стори, естествено.

Скоро научи, от приятели и съученици, че тя продължава да е влюбена в Джейк. Той също все още бил влюбен в нея. И излизал с една от най-добрите й приятелки, Кристън Даниелс, само за да я накара да ревнува. Тактиката му очевидно даваше резултат.

Този слух бе достатъчен, за да го накара да се отдръпне. Никога не се бореше за момиче. Те сами го преследваха, привлечени от тъмната коса и черните му очи, от стройното му и гъвкаво тяло, от немирната му усмивка.

Иронично или не, но момичето, с което започна да излиза непосредствено след случилото се с Линдзи, беше Бела Маркът, сестрата на Джейк. Беше си повтарял, че изпитва привличане към нея, което не се дължи на факта, че тя учи в „Св. Елизабет“. Нито пък на обстоятелството, че е близка приятелка на Линдзи. Не, Бела беше изключително интелигентна и забавна. Умът й сечеше като бръснач, винаги знаеше какво и как да отговори. А той харесваше такива момичета. Харесваше Бела… но, разбира се, не я обичаше.

Обичаше Линдзи.

Освен това, когато беше с Бела, Линдзи обикновено се намираше някъде наблизо. И той можеше да я наблюдава крадешком. Бела обаче го излови на няколко пъти. Но предпочете да си затвори очите. Като повечето момичета.

Всички знаеха, че той не става за постоянен приятел; по онова време в живота му имаше твърде много момичета.

И все още имаше.

А ето че днес поредната си отива от живота ми, помисли си, загледан в Алисън, която се прибра в спалнята, без да го погледне дори.

Откъдето дошло, там и отишло…

Да, животът му започва да прилича на поредица от безвкусни клишета.

Започва? Винаги е бил такъв.

Въздъхна, захвърли ножа, с който режеше лука за омлета, и вдигна телефонната слушалка към ухото си.

— Да? Ало?

Изумен се заслуша в отговора отсреща. И чу гласа, за който копнееше от двадесет години.

Нейният глас. Да произнася името му.

— Търся Уот Годард.

Уот Годард?

Намръщи се изненадано. Защо й е на Линдзи Фаръл да разговаря с него след всичките тези години? След всичките тези години?

Стига, бе! Защо й е изобщо да разговаря с него?

Беше й трудно да си представи, че жена като Линдзи би могла да общува с мъж като него.

Та той беше съвсем друга класа… Е, не напълно, но почти.

Бяха го изключват от две католически училища — първия път за пушене, а втория за отсъствия. И двамата му родители бяха алкохолици. Не че тези неща го превръщаха автоматично в неудачник.

Нищо подобно! Популярността на Уот Годард излизаше далеч извън пределите на гимназия „Уошингтън“. Приятелките му бяха повече на брой от мостовете в Орегон… А Линдзи Фаръл винаги бе имала сериозен приятел.

Е, с изключение на няколкото месеца непосредствено преди смъртта на Джейк.

Що се отнася до Уот… да, беше популярен, но момичетата от „Св. Елизабет“ малко се страхуваха от него.

У него имаше нещо интригуващо, загадъчно дори…

Беше спортист — звездата на отбора по лека атлетика. В същото време пушеше по пакет цигари на ден.

Ползваше се с репутацията на самотник. Въпреки това присъстваше на всяко парти, обкръжен отвсякъде с момичета.

Бяха го изключвали от две католически училища, но оценките му в училище бяха повече от прилични. Освен това редовно ходеше на църква в неделя. Обикновено сам.

Семейството му, с известни уговорки, би могло да бъде причислено към средната класа. А той караше спортно беемве с подвижен гюрук.

Винаги бе облечен по един и същи начин — износени сини дънки, най-обикновена едноцветна тениска, ботуши с ниски токове… И това при положение, че майка му беше чиновничка в отдела за младежки дрехи в Нордсторм, а баща му работеше в Найк. Освен това носеше слънчеви очила. Постоянно. Дори и в мрачни и облачни дни.

От време на време разкриваше страхотното си чувство за хумор, но иначе се усмихваше рядко. А когато все пак го направеше, усмивката му беше кратка — като слънчев лъч, появил се изневиделица и изчезнал толкова бързо, че човек започва неволно да се пита дали ги е видял изобщо…

 

 

Усмивката…

Това е…

Знаеше си, че я е виждала и преди.

Лео Джеломино, който изобщо не приличаше на предполагаемия си баща, Джейк Маркът, случайно имаше усмивката на Уот Годард.

Когато видя момчето за пръв път, така и не можа да разбере на кого й напомня… Сега вече знаеше.

Хмм…

А междувременно почитаемата Линдзи Фаръл най-ненадейно реши да позвъни на Уот и въобще не й мина през ума, че телефонът й може да се подслушва… Даже и след като бе предупредена от Кристън…

Хмм…

Това, осъзна тя, заслушана напрегнато в разговора, би трябвало да се окаже интересно.

Неочакван бонус, ако не я лъжеше предчувствието.

 

 

— Обажда се Линдзи — успя да изрече тя.

Гласът й звучеше измамно спокойно в момент, в който имаше чувството, че мозъкът й всеки момент ще експлодира.

— Линдзи Фаръл. От Портланд. Учих в „Св. Елизабет“ — продължи да обяснява, когато мъжът от другата страна на линията не реагира по никакъв начин.

— Зная. — Чу го да издиша шумно. — Зная коя си.

Не, не знаеш, помисли си Линдзи. Знаеш коя бях… но не и коя съм сега.

А пък аз не знаех нищо за теб.

— В момента си в Кънектикът, нали? — попита тя, продължавайки да се удивлява на съвпадението, че Уот също живее на Източния бряг. Беше се установил в окръг Феърфийлд, на по-малко от петдесет мили от Ню Йорк.

Съвпадение? В района живееха повече от двадесет милиона души. Това че двамата с Уот се бяха установили тук, беше толкова съвпадение, колкото и ако бяха избрали да живеят на някой отдалечен остров.

И все пак…

— Да — отвърна той. — Живял съм къде ли не, но от няколко години се установих на Източния бряг.

— И с какво се занимаваш?

— Имам собствен бизнес — кратко отвърна той, сякаш това обясняваше всичко. И нищо. — Ами ти?

— И аз.

— В Ню Йорк. — Това последното не беше въпрос.

— Да… Откъде знаеш? — попита Линдзи. Искаше й се стомахът й да не се свиваше така болезнено при мисълта, че може да се е интересуват от нея през годините.

— Номерът ти се изписа на телефона — простичко отвърна той. — Разпознах кода на града. 212.

— О!

Толкова за евентуалния интерес от негова страна. Късметлийка беше, че изобщо си спомни името й.

Линдзи се опита да се овладее, да си спомни какво точно бе решила да му каже и как го бе репетирала, преди да избере номера му.

Уот, трябва да знаеш, че през нощта, която прекарахме заедно, забременях, а по-късно родих нашия син. Родих го тук, в Ню Йорк, и го оставих за осиновяване, защото реших, че така ще му осигуря по-добър живот. А сега той ме намери… и иска да намери и теб.

Да, това смяташе да му каже. Беше решила, че ще е най-добре да говори направо.

И вярваше в това до мига, в който чу гласа му.

Сега болезнено осъзна, че не може просто ей така да хвърли такава бомба по телефона. Не и когато се намираше само на час разстояние от човека, чийто живот щеше да се промени завинаги, след като научи новината.

Трябваше да му я съобщи лично.

— Трябва да те видя — бързо изрече тя, опитвайки се да не мисли за жената, която бе вдигнала телефона. Дали беше негова съпруга? Не, това нямаше значение. Въпросът засягаше само него. Тях двамата. И техния син.

— Какво каза току-що? Че искаш да ме видиш? — попита той. Звучеше изненадан и заинтригуван.

— Не, казах, че трябва да те видя. Колкото е възможно по-скоро.

Очакваше той да започне да спори. Не го направи.

— Ще дойда в Ню Йорк — рече Уот.

— Кога?

— Веднага.