Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (11)

Десет

Ръката на Кристън замръзна неподвижно във въздуха. Щората, която се опитваше да нагласи, беше частично отворена и, присвила очи в мрака, тя като че ли различи някакво движение отвъд храсталака в нейния двор. Стори й се, че вижда нечий неясен силует от другата страна на улицата.

Рязко пое дъх.

Какво беше това?

Дали въображението й й играеше някакви номера, или някой наистина стоеше под надвисналите клони на вековните ели, които стърчаха подобно на огромни часови около дома й?

Привиждат ти се разни неща, рече си тя, но сърцето й биеше като обезумяло, а дробовете й се свиваха болезнено като от недостатъчен приток на кислород. Не прави това, Кристън. Не позволявай на въображението ти да те плаши до смърт. Вероятно е просто някой елен… или сянка…

После го видя отново. Нечия тъмна фигура се обърна и побягна.

— О, господи… — Тя загаси нощната лампа. Стаята потъна в мрак, отражението й вече не се виждаше на стъклото на прозореца. Очите й бавно се приспособиха към тъмнината и тя започна да вижда по-ясно.

Ето го отново. Неясният силует.

Някой вървеше или тичаше към слепия край на улицата им.

Без да си даде време да помисли, Кристън изхвърча от спалнята и хукна по коридора към кухнята. Рос продължаваше да лежи на канапето.

— Отвън има някой — обяви тя, отвори едно чекмедже и извади фенерче. — От другата страна на улицата. Наблюдава къщата. После ме видя да стоя на прозореца на спалнята и побягна към края на улицата.

— Какво? — Той мигновено скочи и протегна ръка към обувките си. — Какво искаш да кажеш? Кой?

— Не зная. Но на улицата има някой. Някой, който не трябва да е там по това време — настойчиво изрече тя, неспособна да прикрие обхваналата я паника.

— Ти стой вътре. Аз ще отида да проверя. — Рос вече бе изминал половината път към кухнята.

— Ще дойда с теб.

— В никакъв случай. — Гласът му беше твърд и неотстъпчив. — Вероятно няма нищо сериозно, но ако наистина се окаже, че някой ни заплашва по някакъв начин, по-добре е да останеш с Лиса. Ще извикам, ако реша, че трябва да позвъниш на 911.

— Не, Рос, трябва да изляза да ти покажа къде видях…

Той я сграбчи за раменете.

— Престани! Аз излизам. Ти оставаш тук. При дъщеря ни. Край на разговора! — Сграбчи подвижната слушалка на кухненския телефон и я сложи в ръката й. — Ако имам нужда от помощ, ще се разкрещя. Заключи вратата след мен. — Преди да успее да му възрази по какъвто и да било начин, той изхвърча навън и в стаята нахлу струя студен и влажен въздух. Кристън спусна резето на вратата и се загледа през прозореца на кухнята към отсрещната страна на улицата, където Рос вече се бе изгубил в сенките.

Лиса отвори вратата на стаята си и излезе в коридора.

— Какво става? Защо крещеше? Татко… още ли е тук? — Облечена в долнище на пижама и къса тениска, тя изглеждаше с около пет години по-млада. Кристън не устоя на желанието си да я прегърне и я изплаши още повече.

— Да, Лиса, баща ти е тук и ще остане през нощта. — Дъщеря й отвори уста да възрази, но Кристън я прекъсна. — Всичко е наред. Всъщност това, че той реши да остане, е добре и аз те моля, ама наистина те моля, да не спориш повече по този въпрос.

— Господи! — промърмори Лиса, но се отказа от по-нататъшните спорове. Обходи с поглед кухнята и всекидневната. — И така, какво, всъщност, става? Къде е татко в момента?

— Отвън. Стори ми се, че видях някой да стърчи в другия край на улицата и… ами, татко ти излезе да провери.

— Видяла си някого да прави какво?

— Ами не знам… спотайваше се в сенките.

— О! — Лиса се поколеба, прокара ръка през косата си, а после реши да си признае. — Вероятно е бил Зийк.

— Зийк?

Прехапала долната си устна, Лиса поклати глава сякаш водеше някакъв безмълвен спор със самата себе си.

— Мелиса?

— Аз… ами… помолих го да дойде.

— Но… вече минава полунощ. И защо той просто не дойде до вратата и… — В главата й изведнъж сякаш просветна някаква лампичка, чиято ярка, болезнена светлина Кристън се опита да пренебрегне. — Имала си намерение да го пуснеш тайно в къщата?

Лиза сви нехайно рамене.

— Какво толкова, в края на краищата? Само за малко. Щяхме просто да се помотаем заедно.

— Мелиса Рене Делмонико, това е най-ужасното нещо, което съм чувала през живота си! Не можеш да вкарваш Зийк, или което и да е друго момче, в тази къща! Знаеш това!

Този път Лиса не завъртя очи в отговор, а насочи поглед към вратата, през която Рос влезе в къщата. Сам. Той рязко загаси фенерчето. Лицето му беше напрегнато и тревожно. Бръчките около устата му бяха по-дълбоки от всякога.

— Зийк не е ли с теб? — попита Кристън.

— Не… и защо да е тук? Единственият човек, когото видях отвън, беше един мъж, излязъл да потича с кучето си. Нямаше никой друг.

— Бегач? Няма начин.

— С фенер и куче. Голямо куче при това.

Кристън поклати глава.

— Човекът, когото аз видях, нямаше фенерче. Казвам ти, че — плъзна поглед към дъщеря си и макар че никак не й се искаше да тревожи Лиса, реши, че всички в това семейство трябва да са наясно с какво си имат работа — някой се спотайваше отвън… от другата страна на улицата. Стоеше неподвижно. Размърда се едва когато ме забеляза да надничам през щорите на прозореца. И категорично не беше бегач, които разхожда кучето си.

Очите на Рос тъмнееха от тревога, изражението на лицето му беше напрегнато. Остави фенера на кухненския плот, подпря се на един шкаф и скръсти ръце пред гърдите си. После обърна очи към дъщеря си.

— Защо си помисли, че може да е Зийк?

Лиса премигна няколко пъти, а след това понечи да се обърне и да се прибере в стаята си.

— Не мърдай от мястото си. И отговори на въпроса ми. Какво става тук? — настоятелно попита Рос.

Раменете на Лиса видимо се сковаха. Тя подсмръкна шумно и най-накрая се обърна. Долната й устна се разтрепери, макар тя отчаяно да се опитваше да се овладее и да не заплаче.

— Нищо. Нищо не става, татко. А и всичко това е по твоя вина. Зийк… На Зийк не му харесва, че се мотаеш тук… и… и аз му казах да дойде. Да, точно така, зная колко е часът — додаде тя, когато Рос погледна часовника си. — Той щеше да се промъкне през прозореца ми и…

— Чакай малко! Какво каза?

— Щях да го пусна в къщата, но това вече няма значение, защото предполагам, че той е решил да скъса с мен. Отново. — Обърса носа си с опакото на ръката си и додаде с войнствен тон: — Доволен ли си сега?

Кристън се намеси преди Рос да успее да отговори каквото и да било.

— Можеш да си спестиш лекцията. Аз току-що я изнесох на Мелиса. Тя разбира, че е допуснала грешка, но… — Кристън насочи цялото си внимание към дъщеря си — ако той се отнася по този начин с теб…

— Спести си думите, мамо! — Лиса гневно изгледа родителите си.

— Обади му се — нареди Рос.

— Какво?

Изразът на лицето му категорично изключваше всякакви спорове.

— Провери дали Зийк е тук. Може майка ти и аз да сме го изплашили.

— Не искам да…

— Обади се на малкия негодник веднага, или аз ще го направя!

— По дяволите, татко, не го прави!

— Веднага — заповяда той, макар че гласът му вече не беше толкова непреклонен.

Лиса се поколеба, но все пак извади телефона от джоба си. Обърна гръб на родителите си, натисна бутона за бързо избиране и, застанала в антрето, проведе кратък разговор с тих и приглушен глас. Тесните й раменца бяха прегърбени, главата й висеше отпусната на една страна и тя уморено подпираше тяло на стената.

— Не е имало никого отвън, Крис — рече Рос, когато Лиса завърши краткия си разговор и затвори клетъчния си телефон. Обърна се да ги погледне, борейки се отчаяно със сълзите си.

— Не е бил той, ясно? — Изтри с ръка зачервените си очи и шумно подсмръкна.

— Сигурна ли си?

Тя кимна. Поколеба се за момент, но след това се изкашля и изправи рамене.

— Не мисля, че би довел някого другиго тук. В момента е с Тара О’Райли. Чух я да се смее.

— О, миличка. — Сърцето на Кристън се сви от болка заради дъщеря й.

— Няма нищо — заяви Лиса. — Той е негодник.

Рос реши веднага да се възползва от положението.

— Ти заслужаваш нещо по-добро.

— Защо тогава той е с Тара, а не с мен? — изстреля тя, настръхнала от гняв и разпери ръце във въздуха. — Пък и защо изобщо ти пука какво става с мен?

— Лиса — опита се да я предупреди Кристън, но емоциите на дъщеря й избухнаха с пълна сила.

Беше засрамена и ядосана и сега насочи всичкия си гняв към баща си.

— Мама ми каза, че си се върнал да живееш тук. Какво означава това?

— Казах ти, че ще прекара нощта тук. Това е различно — поправи я Кристън.

— Значи става дума за нещо временно? — попита Лиса, неспособна да прикрие сарказма в гласа си. — Нанасяш се тук, после се изнасяш… после пак се нанасяш… Сякаш си някакъв баща за временно ползване. Така че — кой си ти, че да ми даваш съвети как да живея живота си?

Кристън очакваше, че Рос ще се опита да възрази. Да спори. Да посочи трудностите, с които се сблъскват възрастните в техните взаимоотношения, да обясни защо двамата са изпитали потребност от допълнително пространство и свобода, нужни им, за да могат да изяснят случващото се помежду им. Вместо това той силно стисна зъби, забоде поглед в пода и остана така в продължение на няколко секунди, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на панталона си. След това кимна сякаш на себе си, вдигна очи и срещна сърдития и обвиняващ поглед на дъщеря си. Когато най-сетне заговори, гласът му беше много по-спокоен. По-мек.

— Наистина нямам право да ти давам съвети. Имаш право, Лиса.

Последва напрегнато мълчание, нарушавано единствено от пращенето на огъня и тихото бръмчене на хладилника.

— Въпреки това възнамерявам да се върна у дома — заяви той, срещнал открито погледа на Кристън. — Завинаги.