Лиза Джексън, Бевърли Бартън, Уенди Стъб
Грехове на миналото (2)

Едно

Портланд, Орегон

март 2006 година

— Значи не мога да се измъкна, това ли ми казваш? — Кристън притисна клетъчния телефон между ухото и рамото си и се облегна назад на стола. Почувства приближаващото главоболие. Макар че времето вече изтичаше, тя все пак бе таила надежда, че приятелката й Аурора ще намери някой друг, който да поеме организацията на срещата на випуска по случай двадесетата годишнина от завършването им. — Никой друг не желае да поеме този ангажимент, така ли?

— Ти беше първенецът на випуска, който произнесе речта при дипломирането ни. Като не искаш да се занимаваш с другарските срещи, да бе получила поне една петица! — Аурора Зефир се засмя на собствената си шега и Кристън си представи широката усмивка и умните й лешникови очи. Аурора беше единствената й съученичка от „Св. Елизабет“, с която бе поддържала връзка през изминатите години.

— Ако знаех, че ще се стигне до тук, щях да го направя.

— Едва ли. Виж какво, хайде престани с вечния си песимизъм! Ще видиш, че ще бъде забавно.

— Да бе, сигурно…

— Ама какво ти става на теб? Имаше време, когато знаеше как да се забавляваш. Помниш ли?

— Да се забавлявам значи… — скептично измърмори Кристън.

— От теб се иска само да организираш голямо парти за бившите си съученици. Заеми се с организацията, моля те.

Кристън въздъхна и се подпря на бюрото.

— Проблемът е в това, че от години се опитвам да избягвам каквито и да било връзки със „Св. Елизабет“.

— Зная. Заради Джейк. Всички ние се чувстваме по този начин. Но от тогава минаха двадесет години, за бога! Време е да го преодолееш. Да загърбиш миналото и да погледнеш по-весело на живота.

— Мога да опитам.

— Алилуя и амин, сестро! — възкликна Аурора и Кристън се усмихна.

— Аз вече успях да осигуря и няколко доброволци — додаде Аурора. — Спомняш ли си Хейли Суонсън?

Откачалката, която вярваше, че Джейк е убил Пауърс?

Едва ли би могла да я забрави.

— И тя ли ще присъства?

— Да. Както и Манди Ким. Сега се казва Стулц.

Манди Ким. Още едно момиче, на което Кристън се бе доверявала в гимназията.

— Има и още няколко от бившите ни съученици, за които зная, че ще дойдат със сигурност. А аз казвам на всеки, с когото се чуя, да разпространява новината. Колкото повече хора дойдат, толкова по-добре. Обадих се дори на Линдзи Фаръл и на Рейчъл Алсейс, но те и двете живеят твърде далеч, за да разчитаме на помощта им.

— Зная. — Всяка Коледа Кристън получаваше картички от двете момичета, които на времето бяха най-добрите й приятелки.

— Линдзи е много известна организаторка на светски събития в Ню Йорк, а Рейчъл… господи, чакай малко… трябва да се сетя.

— Тя е в Алабама. И е ченге.

— Точно така — бавно се съгласи Аурора. — Също като баща си. Спомням си, че той години наред работи в полицейското управление на Портланд.

Кристън почувства как мускулите на врата й се напрягат. Мак Алсейс беше един от детективите, които работиха по убийството на Джейк Маркът. Въпреки усилията, положени от него, а и от цялото полицейско управление на Портланд, случаят с убийството на Джейк не бе разрешен и „Убиецът КУПИДОН“ не беше разкрит. Кристън бе подочула, че детектив Алсейс се бе пенсионирал рано, разстроен от неспособността си да разкрие убийството на приятел на дъщеря му.

Духът на Джейк Маркът преследваше всички тях.

Кристън не се бе виждала с Линдзи и Рейчъл от деня на дипломирането им. Спомняше си ги с тоги и шапки, спомняше си насилените усмивки и необяснимите им сълзи. Денят, в който получиха дипломите си, беше прекалено топъл за юни. Кристън се потеше на слънцето в очакване да произнесе речта си и да получи дипломата си от сестра Нева, игуменката на училището. След церемонията беше отишла да потърси Линдзи и Рейчъл. Прегърнаха се, направиха си снимки и се заклеха да поддържат връзка помежду си. Но не го сториха. Нито през първата лятна ваканция в колежа, нито след това.

Заради Джейк.

Толкова много неща се бяха променили заради Джейк.

Кристън се наведе напред към бюрото си и се загледа в скрийнсейвъра на монитора, който представляваше аквариум, в който малка декоративна рибка от рода на акулите се стрелкаше между водораслите, преследвана от неоново оцветена тетра.

— Аурора, ти си човекът, който би трябвало да организира тази среща. Не аз.

— Няма начин. Няма да ти позволя да се измъкнеш. Реших, че мога да се заема с началната организация, но самото събитие е твоя отговорност.

— Добре — най-накрая капитулира Кристън. — Защо пък не? Ако щеш вярвай, но дори свърших малко работа по въпроса. Свързах се с няколко компании за кетъринг, които са готови да се заемал с обслужването, ако все пак решим да проведем срещата в „Св. Елизабет“.

— Страхотно! Ние бяхме последният женски випуск, дипломирал се в гимназията, която предстои да бъде затворена. Би било неестествено да проведем срещата някъде другаде. Проведох едно бързо допитване с тези от съучениците, с които успях да се свържа, и мисля, че се налага общото мнение, че събитието трябва да се състои в училището.

— Щом казваш.

— Добре. Веднага ти изпращам имейл с няколко прикачени файла. В тях описвам всичко, което съм свършила до момента. От тук насетне ти си на ход. Ще се видим след няколко часа.

— Разбрано.

Кристън затвори телефона, глътна два аспирина в опит да се пребори със засилващото се главоболие, зарови се в работа и, пропъждайки от главата си всички мисли за „Св. Елизабет“, се зае да изпипа любопитния материал, посветен на един човек и кучето му, на които им била нужна цяла година, за да изминат разстоянието от Мисури до Орегон. Едва след като изпрати историята на редактора си по мейла, тя вдигна глава и погледна извън малката си работна кабина. Часовникът с форма на Елвис, монтиран на временната стена над бюрото й, отчиташе секундите, мърдайки крака. Ръцете на Краля отчитаха минутите и часовете, движейки се бавно по старомодния циферблат. Точно в този момент Елвис показваше, че наближава шест часа и че Кристън, както обикновено, отново закъснява. Тя провери електронната си поща, намери писъмцето от Аурора и разпечата един файл на Ексел, в който се съдържаше информацията за бившите й съученици. Информация, която не държеше да знае.

Кристън преметна чантата си през рамо, стана от стола и се протегна. Бяха й предоставили малката стаичка докато течеше ремонтът в по-просторните офиси на редакцията на вестника. Работеше за „Нортланд Кларион“ от петнадесет години — достатъчно дълго, че да заслужи собствен кабинет. Което си беше доста съмнителна чест, при условие, че все й се струваше, че големите клечки във вестника почти не я забелязват.

— Тръгвам си! — Кристън затвори лаптопа си и го прибра, заедно с разпечатката от Аурора, в чантата му.

— Да не излизаш на среща? — попита Сабрина Лейси, работеща през две кабинки от тази на Кристън. После изгълта остатъка от двойното си еспресо, смачка хартиената чашка с дългите си пръсти и я изхвърли в кошчето за боклук.

— Да бе, сигурно. — Кристън се разрови из чантата си и веднага щом откри голямата връзка ключове, тръгна към вратата. Сабрина я последва, проправяйки си път сред лабиринта от бюра, маси и столове в нюзрума на „Кларион“. Това бе първата й работа след завършването на колежа и тя се бе надявала, че заеманият пост ще й послужи като трамплин за постъпване в някой по-голям и по-престижен вестник. Макар положението й в редакцията да се бе променяло през годините — в положителна посока, — тя съзнаваше, че не е случаен фактът, че никак не й се искаше да анализира причините, поради които продължаваше да работи на това място.

— Би трябвало да започнеш да излизаш — настоя Сабрина, насочила към нея големите си кафяви очи и подрънквайки с многобройните се метални бижута. — Намери си приятел. Позабавлявай се малко.

— Аз съм омъжена, забрави ли?

— Само дето си разделена със съпруга си вече цяла година. А, доколкото подочух, вече си решила да се разведеш с онзи задник Рос. — Сабрина вдигна въпросително съвършено оформената си вежда.

— Зная, зная. Просто е много трудно.

— Не, не е. Аз съм го правила три пъти.

— Може би става по-лесно след първия път.

— Никога няма да разбереш докато не опиташ. — Сабрина се спря във фоайето, което водеше към тоалетните.

— Имам дете — напомни й Кристън.

— Което вече е почти самостоятелно.

Кристън изсумтя в знак на несъгласие.

— На шестнадесет години едва ли може да мине за възрастна.

— Споделяш ли с нея това свое мнение?

— Всеки ден. Освен това тази вечер наистина имам среща. Само дето ще се срещам с половин дузина жени, които не съм виждала от двадесет години. Натовариха ме с организацията на проклетата сбирка на випуска.

— Не може да бъде!

— Натовариха ме — повтори Кристън. — Не е по мое желание.

Сабрина сбърчи дългия си нос.

— Не можеш ли да се откачиш?

— Надявам се тази вечер да успея да прехвърля тази отговорност на някой, който повече от мен заслужава тази чест.

— Ами желая ти късмет тогава. — Сабрина се разсмя и се отдалечи надолу по коридора.

Кристън отвори стъклената врата на редакцията на вестника. Блъсна я струя леден въздух, който носеше миризмата на речни изпарения и изгорели газове. Над върховете на най-високите сгради в Портланд се сбираха тъмни облаци. Кристън забърза към паркинга на две преки от сградата, на който държеше старата си очукана хонда. Изведнъж небесата сякаш се разцепиха и рукна проливен дъжд. Кристън нахлупи качулката на якето си и хукна към колата. Хондата изглеждаше също толкова скапана, колкото се чувстваше тя в момента. А забавленията за вечерта едва започваха.

Кристън невярващо тръсна глава. За нея обучението й в гимназията бе приключило в нощта на бала по случай свети Валентин. Остатъкът от учебната година бе неясен, бе обгърнат в мъгла спомен, който не се избистряше с годините. Очевидно обаче една от привилегиите й като първенец на випуска бе организирането на другарските срещи на бившите й съученици.

Бе успявала да се измъкне от това задължение в продължение на цели двадесет години. Но не и този път. Аурора правеше всичко по силите си, за да превърне в тържествен празник отбелязването на кръглата годишнина от дипломирането на випуск ’86.

Единствената добра новина в случая бе, че следващата среща ще бъде организирана от някой друг. Ако изобщо има такава…

Кристън се настани зад волана и се зае да тършува из дамската си чанта, опитвайки се да открие клетъчния си телефон. Запали хондата с едната си ръка, а с другата натисна бутона за бързо избиране на домашния си телефон. На второто позвъняване, точно когато пускаше чистачките, се включи телефонният секретар.

— Лиса? — Кристън заговори в мига, в който чу звуковия сигнал след записаното стандартно съобщение. — Вдигни, ако си там. — Тишина. Никакъв отговор. — Лиса, вкъщи ли си? — Не последва отговор, произнесен със задъхан от бързане глас. Дъщеря й не се обади. Очевидно не си беше у дома. — Слушай, обади ми се, ако чуеш това съобщение. Ще се прибера след двадесет минути — прекъсна връзката, избра веднага клетъчния телефон на дъщеря си и чу: „Здравейте, аз съм Лиса. Знаете какво трябва да направите. Оставете номера си и, ако имате късмет, ще ви позвъня по-късно“.

Кристън затвори. Дъщеря й несъмнено внимателно пресяваше входящите позвънявания. Възможността за идентифициране на отсрещната страна понякога наистина създаваше сериозни проблеми.

— Страхотно! — процеди през зъби Кристън, изкара колата от паркинга и се включи в потока от коли, които бавно се движеха по посока на централната градска част. Ядоса се, че не намери дъщеря си вкъщи. Това момиче наистина ли не разбираше какво означава да бъде наказано да не излиза от вкъщи? Надяваше се Лиса да се прибере, преди да й се наложи да излиза отново… след колко? По-малко от час?

— Господи, имай милост! — промърмори тя, замислена за предстоящата вечер и за първата от поне още десетина срещи на инициативния комитет.

Карайки с по-малко от двадесет мили в час, Кристън зави на запад по „Кениън драйв“, който пресичаше стръмните, гористи зъбери на „Уест Хайтс“. Пътят й минаваше под виадукта на „Пето авеню“, спечелил си името Мостът на самоубийците. Всеки път, когато се движеше под осемдесетгодишната каменна арка Кристън си мислеше за онези, които скачаха от горе и намираха смъртта си на шосето, по което караше. Кристън потрепери от ужас и през едрите капки дъжд, които се стичаха по предното стъкло на колата, забеляза отбивката, която водеше към къщата й. Натисна газта и малката й кола се закатери нагоре по хълма по невъзможно криволичещия път, който се провираше през стената от огромни ели и стигаше чак до билото, където, в края на сляпата уличка, се издигаше нейната построена през седемдесетте години на миналия век къща от кедрови трупи и стъкло, от която се разкриваше умопомрачителна панорамна гледка към града, ширнал се ниско долу.

Така й се щеше тази вечер да облече най-удобния си анцуг, да запали камината и да се свие до прозореца с интересна книга в ръка. Последното нещо, което искаше в момента, бе да напуска дома си отново, за да се разправя с бившите си съученици. Можеше да мине и без възторженото им желание да се срещнат отново със старите си приятели и врагове след двадесет години, прекарани далеч един от друг. Не би и могла да си представи нещо по-ужасно.

Стигна до дома си и изведнъж осъзна, че дълбоко се заблуждава: предстоящата среща на випуска не заемаше първото място в списъка й с нещата, които не желае да прави. Това ужасно място бе отредено на отношенията й с мъжа, който съвсем скоро щеше да стане неин биеш съпруг. А, както изглеждаше, тази вечер й предстоеше удоволствието да се сблъска с него за пореден път. Чудовищно големият черен пикап на Рос бе спрян пред къщата и блокираше цялата алея.

— Дай ми сили, господи — мълчаливо се помоли Кристън и паркира от другата страна на улицата.

Денят й с главоломна скорост се движеше от лошо към по-лошо.

— Страхотно — тихо промърмори тя. Отправи още една мълчалива молитва, молейки се да прояви търпение към мъжа, за когото се беше омъжила през втората си година в колежа. Прибързано и необмислено решение, за което горчиво съжаляваше. Ако не беше единственото им дете, Мелиса, момичето, което не се обаждаше на мобилния си телефон, целият им брак спокойно можеше да бъде сметнат за колосална грешка.

Само дето Кристън години наред не можеше да набере кураж, време и енергия, за да му сложи край. Очевидно същото важеше и за съпруга й. Никакви документи за развод не бяха попълнени. Все още.

— Става все по-забавно — промърмори през зъби Кристън и извади пощата от кутията. Едва не се спъна в оранжевата котка, излязла да я посрещне, мина през отворената врата на гаража, заобиколи нахвърляните вътре косачка за трева, стълби и туби и се насочи към вратата на кухнята. Рос, огромен като самия живот, седеше до масичката за кафе, пиеше от бирата й и четеше вестник.

Точно както бе изпълнявал същото това упражнение хиляди пъти през годините на съвместния им живот.

Двете най-горни копчета на бялата му риза бяха разкопчани, а вратовръзката му бе нехайно прехвърлена през облегалката на един от столовете. Портфейлът и ключовете му лежаха на масата.

— Отдавна ли си тук? — попита Кристън, когато той вдигна към нея сивите си очи и, както правеше винаги, я изгледа преценяващо.

Сърцето й пропусна един такт. Дори и след всичките тези години, след скандалите и разногласията, тя продължаваше да го намира неустоимо секси. Истинско падение!

— Реших да заведа Лиса на вечеря. Но нея все още я няма.

— Просто ей така?

— Да.

Кристън беше изумена.

— Не ти ли хрумна, че би могъл да се обадиш по телефона?

— Хрумна ми. — Той отпи глътка бира, облегна се назад на стола и я изгледа изпитателно. — Но след това се отказах.

— Защо?

Той нехайно сви рамене.

— Реших, че сигурно ще се опиташ да ме разубедиш. Или пък че дори и да получа одобрението ти ще трябва да обяснявам намеренията си до безкрайност. Помислих си, че ще е далеч по-лесно, ако дойда направо тук.

— Значи си отключи и влезе.

— Все още притежавам половината от къщата. И имам собствен комплект ключове. — Проклетите му очи я пронизваха, предизвикваха я да влезе в спор с него. Кристън обаче не желаеше да налапа стръвта. Не разполагаше нито с време, нито с енергия за спорове.

— Къде е тя?

— Помислих си, че ти би могла да знаеш. — Рос се протегна и едрите му рамене и ръце изпълниха ризата му до скъсване. Черната му коса бе малко по-дълга от общоприетото и опираше в яката му.

В душата на Кристън се промъкна безпокойство.

— Лиса трябваше да се прибере веднага след училище.

— Ти ли й нареди така?

— О, да. — Все още ясно си представяше грозната сцена от сутринта. Двете се скараха жестоко. Лиса бе бясна на майка си, която бе намерила писмото с оценките й, изпратено от училището. И макар че пликът бе адресиран до господин и госпожа Рос Делмонико, Лиса, кой знае защо, бе решила, че съдържанието му, включващо сведения за все по-ниските й оценки, касае само нея и никого другиго. Дъщеря й направи шумна сцена и отказа да закуси. Сивите й очи, същите като на баща й, мятаха гневни пламъци, когато тя буквално избяга от къщата, за да отиде на училище с приятеля си. — Наказах я да не излиза от къщи заради лошия й успех в училище — обясни Кристън.

Рос я изчака да продължи, вдигнал въпросително вежди.

— Има слаб по химия и немски. — Кристън взе писмото от масата в трапезарията и му го подаде.

— Слаб? — повтори той и се зачете в писмото, съдържащо забележките на учителите.

— Тя твърди, че всичко е едно голямо недоразумение. Според нея учителите са пропуснали да впишат няколко от оценките й. Аз й заявих, че трябва да реши този въпрос и я помолих да предаде на госпожа Хенсън и на господин Чилдърс да ми се обадят по телефона, да ми изпратят бележка или имейл. До този момент никой от двамата не го е направил, което означава, че докато не оправи успеха си тя няма да излиза от къщи.

— Това не е ли малко старомодно наказание? Звучи като от роман на Дикенс.

— Ти имаш ли по-добра идея? — Нямаше нужда от уроци по това как да бъде добър родител от човек, който години наред присъстваше като дух в живота им и прекарваше цялото си време в работа. Когато Рос не каза нищо в отговор, тя продължи: — И аз така си помислих.

— Тя продължава ли да ходи на училище заедно със Зийк? — Кристън кимна в отговор, а Рос заяви с влудяващо спокойствие: — Мен ако питаш, това не е никакво наказание.

— Сутринта закъснявах и… — Кристън рязко замълча и стисна зъби. Изгледа го гневно. — Защо ти обяснявам всичко това? И теб те нямаше тук, за да я закараш.

— Решението беше твое, а не мое — напомни й той. Това поне беше истина. Беше го помолила да се изнесе и той се бе съгласил. Сега се размърда на стола си и се обърна да я погледне. Кристън се загледа в отчетливо изсечената му, почти квадратна челюст, все така силна и изразителна, както и при първата им среща преди почти двадесет години.

— Добре, хайде да не започваме с това. Нищо няма да се получи ако пак започнем да търсим виновника.

— Съгласен.

Дяволите да го вземат този мъж! Весело пламъче ли видя да проблясва в сивите му очи? Наистина ли намираше нещо забавно в цялата тази направо невъзможна ситуация?

Рос се надигна от стола и го бутна назад толкова силно, че краката му изскърцаха по застлания с плочки под. Отметна косата от очите си и се изправи, а Кристън, за кой ли път, си даде сметка, че Рос Делмонико е невероятен мъж, способен да спре дъха на всяка жена. Нищо чудно, че си бе изгубила ума по него преди толкова много години. По онова време, след преживяната трагедия в последния клас на гимназията, тя беше силно уязвима, дълбоко наранена и страдаща. В края на юни се премести в Сиатъл, хвана се на работа в един магазин за дрехи и, с помощта на студентски заеми и стипендии, през есента започна обучението си в Университета на Вашингтон.

Рос Делмонико, студент последна година, беше определен за неин помощник по химия през пролетния семестър. Той си направи труда и намери нужното време, за да я обучава индивидуално, а с течение на времето обучението по химия прерасна в поредица от приятни срещи. Двамата се скитаха из града, пиеха кафе на брега, пазаруваха на пазара на Пайк стрийт, мотаха се из малките книжарнички за редки издания и антикварните магазинчета по Илиъниър скуеър, криеха се от дъжда покрай шлюзовете. Понякога взимаха ферибота и прекосяваха залива по залез, за да наблюдават как слънцето бавно залязва зад назъбените върхове на планината Олимпик. И така бавно и неусетно се влюбиха. Кристън успя някак си да вземе изпита по химия, след което се прехвърли да следва журналистика. Каква ирония само, че дъщеря им се проваляше по предмета, който ги бе събрал.

Кристън мислено си представи Рос в младежките му години. Тогава косата му беше по-дълга, а на лицето му постоянно тъмнееше двудневна брада. Обличаше се предимно с дънкови ризи, тениски и избелели дънки. Беше изключително внимателен и грижовен, а когато се усмихнеше, за да открие едрите си бели зъби, които дяволито проблясваха на фона на силно загорялата му кожа, сърцето на Кристън сякаш се качваше чак в гърлото й. Господи, наистина бе силно хлътнала по него.

През последвалите години тялото му малко понаедря, а непокорните къдрици на тила му бяха оформени в по-къса и консервативна прическа. От двете страни на дълбоко разположените му очи се забелязваха бръчици, разперени като ветрило, а в гъстата му коса вече белееха първите сиви косъмчета. Днес Рос изглеждаше като всеки делови мъж, облечен, с елегантен панталон и бяла риза, но дълбоко в очите и, в едва загатнатата му усмивка се спотайваше онзи толкова секси и интелигентен мъж, за когото се бе оженила.

— Какво? — с развеселено изражение попита той, изтръгвайки я от унеса й. Като че ли бе напълно наясно с мислите, които я занимаваха.

През открехнатия прозорец Кристън долови бръмченето на двигател, а само миг по-късно зърна и очукания червен додж.

Рос също насочи поглед към прозореца.

— Както изглежда, блудната ни дъщеря се завърна.

— Добре. Остави ме аз да се разправям с нея.

— Няма начин… Мой ред е, забрави ли?

Кристън наистина държеше да се изясни с Лиса. В края на краищата тя бе тази, която определяше правилата и налагаше наказанията. Помисли си обаче, че може би е време да отстъпи тази роля на баща й.

— Добре, супер татко, ти си на ход.