Дейвид Стори
Пасмор (8)

Глава осма

Тръгна нагоре през чифлика. Когато минаваше през някаква незастроена площ между къщите, той се обърна назад и видя малко по-надолу покрива на бащината си къща, сгушен сред останалите в падината. Както си вървеше, вятърът се усили и малките, твърди, подобни на градушка снежинки зашибаха лицето му. Той се загърна в палтото си, скръсти отпред ръце и продължи нагоре.

Скоро излезе на най-високото. Къщите свършваха до един път, който минаваше по самото било. Отсреща се белееше каменна църквица, а до нея се виждаше червеникавата фасада на ниско, едноетажно училище. От двете им страни — по билото на север и по стръмния, сякаш издълбан склон на юг — се нижеше редица от къщи-близнаци с еркерни прозорци и сводести покрити входове. Зад къщите, по просторния склон на хълма, който опираше във втора верига от възвишения, се ширеха обработваеми земи, пресечени на места от заблатени шубраци, а още по-нататък — от причудливи, наредени в полукръг частни къщи, разхвърляни безразборно сред оголените дървета. Отдясно, на северния връх на билото, зееше кариерата с надземните си съоръжения и единствения си комин. Над разположените наблизо покриви се виеше черна спирала дим.

Той пресече пътя и влезе в една от градинките. Отстрани покрай оградата имаше широка алея, настлана с начупени плочки, а малка пътечка с ромбоидна форма, покрита със същата настилка, водеше към самата къща. Средната част бе заета от неголяма водна площ с по едно боядисано в ярки цветове каменно джудже отстрани. С лице към пътя, двете джуджета гледаха към най-отдалечените къщи на чифлика, едното седнало на гъбка, а другото вирнало свирка. В триъгълните парчета земя от двете страни на пътечката, които дооформяха градината, бяха засадени няколко ниско подрязани розови храста. И всичко това бе покрито с тънък слой сажди.

Отстрани на входа имаше прозорчета с матирани стъкла и метални рамки, а стъклото на самата врата бе боядисано в червено. След като позвъни, забеляза през тях силуета на някаква фигура, която се бе запътила към вратата.

Отвори му висока, добре сложена жена на около четиридесет години. Имаше широко лице, издадена напред долна челюст и тъмни очи, които моментално светнаха, щом го позна.

— Боже мили, кого виждам! — възкликна тя. — Да не би да сме спечелили на пул?

Тя протегна ръце и двамата малко свенливо се прегърнаха.

— Божичко, каква изненада! — не спираше тя. — Ако знаехме, че ще дойдеш, щяхме да извикаме духовата музика.

— Е, можем да минем и без духова музика — усмихна се той.

Тя се засмя и го хвана под ръка.

— Хайде да влезем вътре, миличък — подкани го и като затвори вратата, го поведе към предната стая, която гледаше към пътя.

— Отзад всичко е с главата надолу. От сутринта разчиствам долапите — поясни тя.

По-голямата част от стаята бе заета от тежка, тапицирана с кафява кожа мебелна гарнитура от три части, а до отсрещната стена имаше голям бюфет. Пред празната камина, която подобно на преддверието бе извита като арка, имаше наредени три фотьойла. Камината бе леко издадена напред, а стената около нея бе облицована с жълти плочки. На полицата имаше будилник, който показваше два без десет, а около него няколко семейни снимки, които по всяка вероятност не бяха успели да се поберат във витринките. Тук основното украшение беше една купчинка с изкуствени гипсови плодове.

— Можехме да запалим камината или изобщо можехме да се подготвим, ако знаехме, че ще дойдеш — каза сестра му и приседна на облегалката на един от фотьойлите. Беше оставила вратата отворена, като че ли всеки момент щеше да им се наложи да излязат.

— Кажи сега как е в Лондон — попита тя.

— Малко по-топло оттук.

— При нас от три седмици се кани да вали сняг, ама, изглежда, все не може да се накани. Само прехвърча отвреме-навреме. Когато завали, знам — ще поомекне. Как са Кей и децата?

— Много са добре.

— Получихме картичка за Коледа. Оттогава — нито думица.

— Ще ми направиш ли чай?

— Ама разбира се. Можем да минем оттатък. Само няма много да ми придиряш — всичко е разхвърляно. — Тя с мъка се надигна, от което лицето й леко поруменя.

— С Кей ли си тук?

— Не — каза той. — И по всяка вероятност се връщам довечера.

— Е, така си е то. Ама щом не сме ти толкова мили, ще трябва да бъдем поне благовъзпитани.

Тя застана до вратата и го пусна да мине напред. Коридорът се състоеше от две части, едната от които бе заета от стълбите, а другата водеше към малката кухничка и задния вход. Той отвори една врата вдясно и влезе в стаята.

За разлика от първото помещение, което имаше правоъгълна форма, това тук представляваше съвсем правилен квадрат. Около разпаления в камината огън бяха наредени три кресла с дървени странични облегалки. Една маса за хранене със столовете около нея и един разтегателен диван заемаха почти цялата останала част от стаята. Обстановката тук не бе много по-различна от тази у родителите му, откъдето току-що беше дошъл.

Той свали шлифера си и седна близо до огъня. Задният прозорец гледаше към една разорана нива, по която, вдигайки облаци белезникав прах след себе си, бавно се движеше жълт камион с червени надписи. Прахът се носеше към къщата и вече се бе наслоил върху дървения гараж и парника зад него, както и върху прясно разкопаните лепкави буци пръст в градината. Тънък пласт се бе насъбрал и върху самия прозорец.

Сестра му отиде в кухнята, откъдето след малко се чу как изпука газта, когато постави чайника. Като се върна, тя затвори вратата и започна да прибира натрупаните по столовете дрехи, които бяха старателно сгънати и подредени в няколко купчинки.

— Е, така е по-добре — каза тя.

— Чудесно е — съгласи се той.

— Отвреме-навреме татко ни носи по някоя и друга кофа въглища, така че в това отношение сме си добре. И друго, Джек си има приятел, чийто баща търгува с дървен материал. От него имаме цели купища изсъхнали цепеници за подпалка.

— Как са момчетата?

— Ами добре са — каза тя. — Само че скоро ще ни напуснат — отиват да следват и повече няма и да ги видим. Кажи ми ти сега, как все тъй става, че само на вас, мъжете, ви сече пипето?

Айлийн тежко се стовари на един стол и започна да приглажда назад косите си.

— Ходи ли вече у Уенди? — попита тя.

— Не — поклати глава той.

— О, там стават големи работи, право ти казвам. — Тя изведнъж се сепна: — Това сигурно е чаят. Как го искаш? Силен ли?

Продължи да дрънка и от кухнята: мъжът й, сестра й, децата й… Само че през стената не можеше да се чуе всичко. Той се загледа през прозореца към нивите и камиона, който сега се спускаше по нанадолнището, а гумите му продължаваха да бълват бели облаци прах.

— Хем им е казано да не идват, като има вятър — върна се сестра му с табличката. — Я виж прозорците. Ама на Джек му е все тая — копае си градината още преди да са дошли. Знаеш, наторяват ни безплатно.

Тя се засмя и му подаде чашата.

— Ходи ли у мамини?

— Оттам идвам — отвърна той. — Малко са разстроени.

— Хайде пък ти сега! Какво се е случило?

— Разделихме се с Кей — каза той. — Мислех си, че ще е най-добре да им кажа. — И добави: — Както и на теб. Много по-добре, отколкото да ви пиша.

— Така е — съгласи се тя. Гледаше го уплашено. — Ей, сигурно ли е? — попита Айлийн и остави чашата си на пода.

— Да.

Тя подпря главата си с ръка.

— Тъкмо щяха да ви идват на гости.

— Да — каза той. — Щяха.

— Не знам — отвърна тя и стана. — Много обичам Кей. Това ми идва малко изневиделица.

Загледа се през прозореца.

В момента камионът не се виждаше. Само някъде от долния край на нивите се носеше ревът на мотора му.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита сестра му.

— Надали. — После добави: — Можеш да поговориш с нашите, след като си тръгна.

— О, това е лесна работа. — Тя сви рамене. После се засмя: — Не знаеш откъде какво ще ти дойде, а? Така ме изненада с тая новина. — И добави: — Ей, да не вземе да ти стане навик?

— Няма — обеща той.

— Все съм си мислила, че ще стане нещо.

— Какво!?

— Още откак баща ми те изпроводи в живота като негов личен пратеник.

Пасмор замълча.

— Е, така или иначе той нямаше много-много на кой друг да разчита. — И добави: — Нито пък някой от нас.

— Не знам — каза той.

Тя седна на масата, извърната настрани.

Въпреки че още се усмихваше, той забеляза, че се беше разплакала.

— Знаеш, по онова време като парцал бих изхвърлила всички ония, дето ги влачеше в къщи. Мисля, че само Кей бих оставила.

Някой затръшна задната врата и влезе, кашляйки, в антрето. Чу се как си бърше краката и си отърсва ръцете.

— А, ето го и Джек. Ама не го знам и него какъв акъл може да ти даде. И той е един умник…

Самият Джек бе слаб и висок, рус, със сини очи и остри кокалести черти. Щом го позна, в очите му заиграха неспокойни пламъчета.

— Я виж ти — Колин! — изненада се той. — И то така ненадейно.

После като чужд човек малко притеснено се заоглежда къде да остави камарата книги, които носеше под мишница.

— Чакай, дай ги тук — надигна се жена му от масата. — Веднъж да му влезе в главата нещо, не можеш го накара да помисли за друго. Сякаш си е затрил ума някъде.

— Ох, пак нещо са я прихванали — каза Джек, като се усмихна и му подаде ръка. — За колко време си тук?

— Ама чакай — обади се отново жена му, — още не е влязъл и ти го заразпитва кога ще си ходи.

Мъжът й само леко вдигна вежди и седна.

— Просто имам свободен час и затова съм тук толкова рано — каза той. — Но ако искаш, мога още сега да изляза. Ще се върна по-късно. Винаги мога да разбера кога съм излишен.

— Колин носи лоши новини — каза жена му.

— Не думай. — Той я погледна с надеждата да отгатне настроението й.

— Разделили са се с Кей.

Джек бавно обърна глава към него.

— Вярно ли е? — попита.

— Да — поклати той глава.

— Знаеш, много ми е неприятно да го чуя. — Наблюдаваше го втренчено. После се загледа в ръцете си. — Сериозно ли е?

— Да — каза Пасмор. — Струва ми се, че е сериозно.

— И какво, ще се развеждаш ли?

— Да.

— А децата?

— Ами… — Той вдигна рамене. — Ще останат при Кей.

— Аха — каза зет му.

Загледа се настрани.

— Не смяташ ли, че върши глупости, Джек? — намеси се сестра му.

За момент той замълча. Втренчи се в огъня.

После, без да вдигне очи, каза:

— Не, не смятам.

— Какво?!

— Човек не може да остане женен против волята си.

— А какво ще кажат хората?

— Човек не се жени заради хората.

— А децата? — Изглеждаше повече уплашена, отколкото изумена.

— Ако той вече не обича Кей, това е краят.

— Господи! — възкликна тя. — И после казват, че жените били сантиментални.

— Не бих го нарекъл сантименталност.

— И това е твой принцип, така ли?

— Не бих го нарекъл и принцип. Сега говорим за Колин. — След малко добави: — Както ти е известно, Кей ми е много симпатична.

— Трябва да си се побъркал — каза съкрушена жена му. — И двамата нещо сте мръднали. И какво, ще направиш същото с мен и децата, така ли?

— Защо? — учуди се той. Тя бе застанала зад него и съзерцаваше русите му коси. Той не я погледна.

— Знаеш ти защо. Щом сега мислиш като него, утре ще вземеш да го свършиш същото.

— Аз не съм Колин.

— Ами ако ти дотегне?

— На Колин не му е дотягало.

— Ами ако вземе да ти дойде до гуша! — Беше се разкрещяла.

— Не ми е дошло до гуша — каза той, — така че стига си се правила на глупачка.

Тя потърка чело, после каза:

— Добре, ще ти донеса чай.

Но въпреки всичко по лицето й се четеше някакво странно задоволство.

Малко по-късно двете момчета се върнаха от училище. По-високи и значително по-едри от родителите си, синовете им бяха облечени в ученическа униформа: сини фуражки с червени ширити и тъмносини жилетки с червени кантове. Те почтително поздравиха Пасмор, като първо се ръкуваха, а после се оттеглиха назад до вратата. Сякаш стаята изведнъж се оказа прекалено малка за петимата си обитатели. Сестра му с всичките си мъже около нея изведнъж му се стори някак по-снажна и по-внушителна.

Не след дълго той се извини и си тръгна.

Всички излязоха до вратата да го изпратят.

— Ще минеш ли към Уенди? — попита сестра му.

— Сигурно — каза той.

Навън се смрачаваше. От нивите зад къщата се носеше ревът на камиона. Долу в падината, както и покрай пътя, имаше вече светнали лампи. Откъм града се точеше дълга върволица от коли.

— Все още не мога да повярвам — каза тя.

Беше го хванала под ръка и така бе стигнала с него до пътната врата. Гледаше го, сякаш даже сега, в последния момент, очакваше да й каже, че се е пошегувал.

— Е — обади се той, — май че е време да тръгвам.

Двете момчета и Джек все още стояха на вратата пред къщата.

Момчетата бяха застанали неподвижно, като войници.

— Ами щом е така, Колин… — каза тя. — И умната.

Той я целуна.

Тръгна надолу по пътя, а сестра му остана така, загледана след него.

Когато се поотдалечи, той се обърна. Тя все още стоеше на вратата, зиморничаво скръстила ръце. Зад нея в осветеното преддверие вече нямаше никой.

Той й махна и продължи надолу.

 

 

Взе автобуса за града.

Помота се известно време из улиците, позяпа по витрините. Хапна в някакво заведение, после отиде на кино.

Когато стана доста късно, тръгна обратно към чифлика.

Къщата беше потънала в мрак. Майка му стана да му отвори.

Все още не беше заспала. Чу и баща си да се върти горе в леглото.

— Ходи ли у Айлийн? — попита майка му.

— Да — каза той.

Докато си събличаше палтото, тя не сваляше очи от него.

— А у Уенди?

Той поклати глава.

— Може би ще й се обадя утре.

— Помислихме, че си си тръгнал — каза майка му.

— Не съм.

— Както и да е, леглото ти е готово.

Беше му оправила в малката стаичка в задната част на къщата. В леглото имаше термофор, а електрическата печка беше оставена включена, за да поизсуши въздуха.

— Всичко наред ли е? — попита тя, застанала на вратата.

— Бомба е — каза той.

— Е, тогава лека нощ.

Когато майка му се върна в спалнята, той чу гласа на баща си.

Цяла нощ не мигна.

По някое време го усети да става и се приготвя за работа. Чу тежкото му дишане, после оригването в кухнята.

Майка му също стана. От стаята под неговата се носеше приглушеният им шепот.

Накрая вратата се хлопна и стъпките на баща му отчетливо отекнаха по плочките, а после бавно заглъхнаха в тишината.

Майка му се върна покрай неговата стая и отново си легна. Дълго време я чуваше как се върти и не може да заспи.

На сутринта къщата сякаш се бе омърлушила. От прозореца на спалнята погледът му се плъзна над струпаните покриви на чифлика към виещата се верига от голи хълмове в далечината. Там снегът вече се беше понатрупал и неясно се открояваше на фона на небето.

— Ще си ходиш ли днес? — попита го майка му.

— Да, сигурно ще си ходя.

— А сега къде живееш? — отново попита тя.

— Взел съм си стая под наем — каза той. — Ще ви оставя адреса.

Тя все още стоеше, загледана в него. Очите й бяха зачервени, а лицето — подпухнало. Струваше му се, че всеки момент може да рухне на пода.

— Снощи, докато те нямаше, баща ти се обади на Уенди — каза тя.

— А, така ли — измърмори той.

— Просто трябваше да го каже на някого.

— Днес, преди да взема влака, ще мина покрай тях.

За да й помогне, той стъкми огъня и го запали.

Изяде закуската, която специално му беше приготвила, и й помогна да измие съдовете.

— Е, май ще трябва вече да тръгвам — каза той. Майка му го изпрати до вратата. Не промълви нито дума.

— Ще се опитам да намина, преди да си тръгна — каза той.

— Добре — кимна тя с глава.

— Ужасно съжалявам за всичко.

— Да… — Беше застанала на вратата, притеснено стиснала длани.

— Е, хайде — каза той и излезе на пътя.

Тя остана там, докато го изгуби от очи.

 

 

Стигна с автобуса до покрайнините на града. Слезе на последната спирка — най-високата част на един друг чифлик — и тръгна пеша.

По единия склон на долината пътят го поведе нагоре, извън града, към голите бърда и хълмовете на запад. Тук ливадите бяха превърнати в пасища. Зад ниските плетове тук-там започна да се появява по някоя каменна къща, а още по-нататък, докато вървеше все по-нагоре — няколко просторни тухлени къщи, до една потънали в сянката на дърветата. Широки алеи за коли се отклоняваха от двете страни на пътя и завиваха навътре към къщите.

Домът на сестра му се намираше на края на една тясна, непавирана пътека между плетовете. Бе разположен на поляна, сред гориста местност, в най-високата част на склона. Зад масивната порта от ковано желязо широка алея, с черна настилка от чакъл и катран и ивици бели речни камъчета, водеше към самата къща — огромна постройка, донякъде наподобяваща сградите от времето на Елисавета І, с високи комини, които стърчаха над короните на дърветата.

Къщата бе заобиколена от каменна площадка, от двете страни на която — надолу към пътя и към изсеченото пространство край гората — се простираше обширната градина, оформена от извити като дъга тревни площи, сред които тук-там се чернееха оголените цветни лехи.

Къщата бе наполовина облицована с дърво. Основите й бяха гъсто обрасли с бръшлян, който рязко прекъсваше там, където свършваше тухлата и започваше светложълтата мазилка и потъмнялата дървена облицовка.

Докато вървеше нагоре по алеята, входната врата, цялата обкована с железни гвоздеи, се отвори и само след секунда на прага се появи млада жена в червен пеньоар.

Дребна и доста деликатна, тя изглеждаше някъде под тридесетте. Изчака го да се приближи и чак тогава даде знак, че го е забелязала. После, усмихнати, двамата си подадоха ръка.

— Знаеш ли, можех да дойда да те взема — каза тя. Беше й се обадил от града. — По-далече е, отколкото си мислиш.

— Няма значение — каза той. — С удоволствие се поразходих.

И сякаш той бе домакинът, а тя му бе дошла на гости, пръв влезе вътре.

Минаха в голямата дневна с изглед към задната градина, под която долината се разстилаше като на длан. Мебелировката се състоеше от тежка, облечена в кретон гарнитура и няколко масички и столове, имитация на стил Тюдор.

Прислужницата им донесе кафето.

— Как са твоите хора в къщи? — попита го сестра му.

— Ами все някак я карат — каза той.

— Мога да си представя.

Беше застанал до прозореца. Сега градът като едно цяло се открояваше на фона на небето. На запад стръмните склонове около бащината му къща се съединявах и образуваха предела между долината и друга, успоредна на нея, разположена на север. В далечината можеше да различи къщата, в която беше израсъл. И целият склон отсреща сякаш се разтапяше, гален от топлите лъчи на слънцето.

— Ще останеш за обед — каза сестра му. — Обадила съм се на Арнълд и той каза, че ще дойде специално да се видите. Може да те върне в града.

Беше седнала удобно срещу него с подвити крака.

— Не е ли странно — каза той. — Като идвах насам и поглеждах назад към града, си мислех за всички ония къщи, в които са останали само жени. — Той я погледна. — Някак неестествено е: едно цяло, а разделено на две.

— Така е — съгласи се тя. По лицето й бе пропълзяла лека усмивка.

— Мъжете воюват някъде далеч, а жените остават в къщи да шетат.

— Някои наистина го правят — съгласи се тя.

— Е… — Той отново погледна навън. От дърветата се бе проточило ято врани.

— Обаче някои от къщите са празни — каза тя.

— Какво?

— Има и жени, които ходят на работа. Всички не са като мен.

— Е, да, така е. Бях започнал да забравям.

Той откъсна поглед от прозореца и седна.

— Ужасно съжалявам за новините, които носиш — каза тя.

— Да — смънка Пасмор и попита: — А какво ти каза баща ми по телефона?

— В същност — нищо. Просто се разплака.

— Аха — промърмори той и като усети погледа й върху себе си, се загледа настрани.

— Окончателно скъсахте с Кей, така ли?

— Страхувам се, че е така.

— Но не си сигурен.

— Не, сигурен съм — каза той и я погледна право в очите.

Тя го наблюдаваше, леко смръщила вежди.

— Ти си просто едно отвратително говедо.

— Е, все пак на всеки може да се случи — измънка той.

И двамата замълчаха. В това време прислужницата отново влезе в стаята, остави още кафе и излезе.

— И за какво си дошъл, ако мога да попитам, Колин? Да ни изкараш всички от равновесие, така ли? Нямаме ли и ние право на малко спокойствие?

— И аз не знам защо съм дошъл. Отчасти — стечение на обстоятелствата.

— Поне за сега баща ми можеше да мине и без това.

— Права си — смотолеви той.

Навън, над обширната низина, която се разкриваше пред погледа, бе започнал да се спуска мрак. Светлината някак странно си играеше с облаците, като ту проблясваше, ту отново се скриваше. Първо пропълзя над няколко струпани къщурки в едно сухо дере, неочаквано освети някаква горичка далеч от тях, после бавно сякаш потъна в земята.

— А какво казва Айлийн за всичко това? — попита сестра му.

— Айлийн ли? Та при нея функционира само първата сигнална, Уенди. И отгоре на всичко е винаги доброжелателна. Точно оттам идва гнилото.

— Само когато започнат да ни произвеждат в епруветки, ще можем да бъдем безгрешни.

— Е, поне в такъв случай човек никога няма да се чувствува като собственост на някаква си епруветка.

— И какво искаш да кажеш? Че се чувствуваш нечия собственост ли? — Тя го погледна. — Аз не бих казала подобно нещо.

Когато Арнълд се върна, навън се беше извила буря. Той влезе, примигвайки, в стаята и започна да изтърсва снега от косата си.

— Тю да му се не види, малко по-рано да бях тръгнал и нямаше да ме застигне — каза той.

Той бе рижав, с късо подрязани старомодни мустачки и набита атлетическа фигура. Кожата на лицето му бе светла и леко луничава. Беше облечен в тъмен костюм, от чието малко джобче се подаваше колосана кърпичка. Нещо в скованото му държане напомняше за синовете на Айлийн.

— Е, как си — каза той, като му подаде ръка и още преди да е получил отговор, се обърна настрани.

— Просто имаме късмет, че Арнълд е въобще при нас — обади се сестра му. — Наскоро го повишиха.

— А, да — разсеяно измърмори той, сякаш този факт някак му се беше изплъзнал. — Няма, няма, па току изведнъж вземе, та стане нещо. — Той пое чашата, която Уенди му бе наляла още като чу звука от стъпките му в коридора, отпи малко, примлясна и като заяви: „Чудесно е, котенцето ми“, я целуна по бузата, прегърна я със свободната си ръка и се обърна към Пасмор, без изобщо да го погледне: — Е, и с какво беше почнала да те занимава? Да ти се жалва от семейното си положение ли?

— Не — отговори той. — По-скоро се занимавахме с моето.

— Каза ли ти, че се готви за общински съветник? — продължи той, сякаш изобщо не бе го чул.

— Не — отвърна той.

— Тия дни уредиха кандидатурата й. — Той се поотдръпна, за да може да й се полюбува отстрани. — И при това е социалистка. Аз не й казвам нищо за моите работи. И най-голямото ми блаженство идва от самата мисъл, че един пролетарски общински съвет ще сложи в пазвата си такъв опасен кърлеж като жена ми.

Пусна я, за да може да му долее чашата.

— Пасморови — продължи той — са най-добросъвестното семейство, което съм виждал. Като коне с капаци са. Само им покажи накъде да бягат — и се втурват като луди. Бог да е на помощ на оня, който се изпречи на пътя им.

Той гаврътна силното питие, без да го е разредил, и отново притисна жена си до себе си.

От обятията на мъжа си сестра му го наблюдаваше съсредоточено, с някаква няма молба да не обръща внимание на това афиширане на чувства.

По време на обеда зет му го попита:

— Уенди каза ли ти, че сме решили да си осиновим няколко момченца? Явно сами не можем да си ги направим. Не знам кой е причината. Не че не сме опитвали. — Двамата се спогледаха, после той се засмя. — Е, наистина малко е кофти, ама… Мисля си: стига се е занимавала само с мен. Та аз съм по-глезен и от дете!

Той отново стана да я целуне и след като позвъни за прислужницата, извади кутия пури.

— Само си представи някой малък скитник — намеси се сестра му, като посочи към снежната вихрушка навън, — който се е затрил сам някъде из тая веявица и изобщо не допуска, че накрая ще дойде тука.

— Хайде, хайде — прекъсна я зет му. — Може да бъде и нещо по-лошо.

Когато излязоха навън и се отправиха към колата, снегът вече беше спрял. От едната страна, докъдето погледът стигаше, се стелеше пухкава бяла покривка, а от другата се открояваха симетричните черни блокове на града.

— И да знаеш, че тук винаги си добре дошъл — каза сестра му, след като си бяха взели довиждане. — Просто не знам какво друго мога да ти кажа. Ще пиша на Кей.

— Добре — каза той. — Много се радвам, че се видяхме.

Тя се отдръпна от прозореца и когато колата потегли през пухкавия сняг надолу по алеята, им махна с ръка.

Известно време пътуваха мълчаливо. По прясно натрупания сняг на пътя не се забелязваше нито следа.

Когато се появиха първите сгради на града, Пасмор изведнъж попита:

— Би ли те затруднило, ако вместо на гарата, ме оставиш в къщи?

— Ама моля ти се! — отговори зет му.

Сега, когато двамата бяха останали насаме, явно се чувствуваше неловко.

Като минаха по моста и свиха покрай фабриката, където работеше, той започна:

— Знаеш ли, имаме в управителния съвет един Суонсън. Сигурно никога не си чувал за него.

— Не съм — каза Пасмор.

— Добра душа е. Заможен, ама безобиден. С две думи — никакъв. Жена му, и тя като него — къщно пиле, не се вре много-много. Знаеш ги такива. Имат си три сладки дечица. — На завоя той спря монолога, размаха юмрук на някакъв шофьор, когото задминаваха в момента, и продължи: — И да вземе преди година да си наеме прислужница — шведка. Знаеш, нито е първият, нито е последният. Само че виж тук какво става. Момичето е такова, дето нямаше да може да го пипне, ако не беше се позамогнал — женен, баща, състоятелен, с хубав дом. Като ерген сигурно не е могъл и отдалеч да припари до такава капчица. Такива като нея не биха го и погледнали. И ето ти го сега — подреден с такова бижу в къщи. Искам да кажа, все си мисля с простия си акъл — ужасна ирония на съдбата, а? И на всичко отгоре, басирам се, че и с пръст не я е бутнал. Ама между нас да си остане, също се басирам, че това го подлудява.

— Може би трябва да я пусне да си ходи — обади се Пасмор, допускайки, че с всичко това зет му се опитва да подхване някакъв разговор за собственото му положение.

— Е, и какво? — възрази обаче той. — Стореното-сторено. Туй, дето го строшиш, не можеш го залепи. И да я пусне, и да не я пусне — все тая: чак сега той явно вижда какъв гаф е станал. — Откакто бе започнал историята, той непрекъснато въртеше глава към него и поглеждаше към пътя само дотолкова, доколкото да не се блъснат някъде. — Не можеш да отречеш, че това е такава история, дето би изкарала от релсите и най-свестния. Малко ме е грижа колко е привързан към нея.

Остави го накрая на чифлика.

— Няма да те закарам — каза той. — Това значи да поостана на приказки, а още преди половин час трябваше да бъда на работа. — Подаде му ръка през прозорчето: — Хайде, и пак ще се видим, приятел. Обаждай се!

Пасмор го изпрати с поглед.

Когато се върна в къщи, завари баща си сам пред камината.

Явно току-що се бе върнал от работа. Яденето му стоеше непокътнато на масата.

— Майка ми няма ли я? — попита той.

— Отиде на пазар.

— Отбих се да си вземем довиждане.

Баща му, загледан в огъня, не каза нищо. Беше бос, а краката му, явно премръзнали, се бяха зачервили.

— Ами аз ще трябва да тръгвам — промърмори той. — Влакът ми заминава след един час.

— Мислех, че вече си тръгнал — каза баща му.

Най-накрая вдигна глава. Лицето му беше посърнало, страните хлътнали.

— Ще ви пиша, като се върна — каза Пасмор.

Баща му отново се загледа в огъня.

— Бог ми е свидетел — каза той, — по-добре изобщо да не беше се раждал. Наистина така щеше да е по-добре.

— Ами… — измънка той и отстъпи назад към вратата.

Баща му остана все така наведен напред, някак смален, загледан в огъня.

— Е, аз тръгвам — каза той.

— И повече кракът ти да не е стъпил тук — каза баща му. — Никога.

— Да — каза той. — Добре.

Излезе и затвори вратата след себе си.

Когато тръгна надолу по пътя, видя отсреща да се задава майка му.

Не беше го забелязала. Вървеше по неутъпкания сняг и гледаше в краката си.

Той сви нагоре в някаква крива уличка, прилепи се до една от портите и така, притулен зад плета, я изчака, докато мине.

Тя вървеше бавно, забила поглед в земята, превита под тежестта на торбата, която бе преметнала през рамо. Палтото й, твърде голямо за нея, стигаше почти до глезените.

Тогава му хрумна, че можеше да й се обади. Приличаше му на старица от някоя пиеса, която преминава през празната сцена.

Но въпреки всичко си остана там до плета и чак когато прецени, че се е отдалечила, отново излезе на пътя. Продължи надолу и взе автобуса за гарата.