Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pasmore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2014)

Издание:

Дейвид Стори. Пасмор, 1982

Редактор: Иванка Савова

Художник: Иван Шишков

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректор: Валя Васева

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1982


Част първа

Глава първа

Събуди се в стаята, обляна от слънчева светлина.

Тъпа болка пулсираше между очите му. Лицето му беше плувнало в пот.

Когато се обърна настрани, Кей все още спеше с лице, потънало, почти скрито във възглавниците.

Децата вероятно бяха влизали да дръпнат пердетата. От стаята им в предната част на къщата се носеше тропот и глъч. Будилникът все още не бе иззвънял. Беше почти седем часът.

Когато слезе долу в кухнята, на стълбите се появи Сюзан — най-голямата му дъщеря.

— Чай ли ще правиш? — попита го тя.

— Ами нещо такова — отговори той.

Босите й крака изтрополиха по стълбите зад него.

— Ти ли си влизала да дръпнеш пердетата?

— Да — каза тя. — Чух те, че викаш нещо.

— Да викам ли?

Тя застана до печката и го зяпна в ръцете, докато палеше газта. Главата й едва се подаваше над металната дръжка.

— Сигурно си бълнувал нещо — каза тя.

— Сигурно — съгласи се той и попита: — И какво бълнувах?

— Не знам. Не чух.

— Е, другия път слушай по-добре.

— Да — усмихна се тя.

Той мина през кухнята, която се намираше в задната част на къщата, прекоси хола и отвори входната врата.

Отсреща в градината се разхождаше някакъв старец с куче. При отварянето на вратата той вдигна глава, а после зави по алеята, която водеше към дървената беседка в средата на площада. Там седна, подпря се на бастуна си, а кучето се излегна в краката му. Сноп лъчи проникна през клоните на дърветата и огря беседката на площада. Всичко наоколо все още оставаше потънало в сянка.

Беше много тихо.

Той взе вестника от стълбите, отиде до колата и провери вратите.

— Какво има? — чу гласа на дъщеря си, която бе застанала на вратата.

— Оставил съм прозореца отворен — отвърна той. — Цяла нощ.

Надникна вътре. Отзад бяха нахвърляни детски столчета, играчки, домакински прибори и какви ли не части за самата кола: фар, гуми и някакъв отдавна излязъл от употреба карбуратор — все не се намираше кой да го изхвърли. По прашните прозорци от едната страна бяха изрисувани огромни надписи, сред които забеляза и името си: „Молим почистете тази кола“, „Минавайте Моля“, „Пас Мор“.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да — каза той.

Отвори вратата и вдигна прозореца. После я заключи.

Когато се върна вътре, малката вече беше приготвила чая.

Отнесе го горе на Кей.

Завари я, седнала в кревата, с поруменели страни и все още сънливи очи. Другите две деца седяха на леглото до нея.

— Значи вече си станал — отбеляза тя, когато той влезе в стаята. — Не съм те чула.

— Нали знаеш — отвърна. — Обикновената лудница сутрин.

— Е, хайде — обърна се тя към децата, — изчезвайте. Още не сме станали.

— А скоро ли ще ставате? — попитаха в хор те.

— Да — каза тя. — Хайде, да ви няма!

След малко ги чуха долу в кухнята.

— Оставили сме колата отключена — каза той.

— Всичко наред ли е?

Тя го погледна: очите й, все още замъглени от съня, бяха полузатворени.

— Да — отговори той.

— А ти наред ли си?

— Да — повтори Пасмор.

Седна неподвижно на леглото до нея.

— Случило ли се е нещо? — попита тя.

— Не — поклати той глава.

Стана и без да каже повече нито дума, слезе долу при децата.

Обикновено на път за колежа ги водеше на училище. Голямата, Сюзан, ходеше в основното училище, което се намираше през няколко преки, а малката, Синтия — в яслите на съседната улица. Кенет, който още нямаше две годинки, оставаше с Кей в къщи.

Обаче сега, когато децата бяха готови, Кей каза:

— Днес аз ще ги заведа. Ще ги закарам с колата. Ти не се притеснявай.

— И сам мога — каза той.

— Сигурен ли си? — попита го тя.

Той само се обърна и облече палтото си.

Кей излезе с тях до вратата да ги изпрати. Старецът все още си седеше в беседката, а кучето лежеше в краката му. Слънцето вече се бе скрило.

На ъгъла на площада той се обърна и й махна.

Двете момиченца вървяха след него ръка за ръка.

След като остави децата, той тръгна надолу към Блумсбъри, където се намираше колежът. Уличното движение беше вече натоварено и коли се стичаха към града от всички страни. Беше се заоблачило. Затича се да хване някакъв автобус, но като видя, че е пълен, се отказа и продължи пеша.

В миналото колежът бе ползуван за вечерно обучение на работници. Това бе някаква смесица от стари тухлени сгради и нови бетонни жилища, облицовани отчасти с жълтеникав варовик. Факултетът по история се намираше в най-старата от всички сгради и човек можеше да стигне дотам само след като прекоси два двора и изкачи няколко етажа.

Когато пристигна, Коулс вече го чакаше до прозореца в коридора, застанал срещу стаята, в която работеха заедно, и загледан към вътрешния двор, който до това време вече бе претъпкан с паркирани коли. Когато го чу да се приближава, той вдигна очи и се огледа, а слънчевите зайчета от очилата му заиграха ту в една, ту в друга посока.

— На твое място не бих влязъл там — посочи той с глава към стаята. — Кромби си разопакова багажа.

— Какъв багаж?

— Уф! — Попрегърбената и малко съсухрена фигура на приятеля му потрепери и като притисна още по-силно куфарчето към гърдите си, той добави: — Обикновената история. — Коулс се усмихна тайнствено, показвайки с това, че каквото и да става вътре, него ни най-малкото не го засяга, при което очите му се разкривиха зад дебелите лещи на очилата.

— А ние какво трябва да правим? — попита Пасмор. — Да висим тук ли?

— Ами — каза Коулс, — не бих казал. — Усмивката му стана по-широка, очите му се размазаха, почти изчезнаха.

Някак облекчен, той влезе след Пасмор в стаята.

Над бюрото в средата й се бе навел Абъркромби — дребен и енергичен човечец с добре оформена козя брадица — и разопаковаше някаква раница. Около него бяха разхвърляни чифт ботуши, няколко намотани въжета, яке за голф и какви ли не пакетчета и консервни кутии. Тук бяха и ракетата му за скуош, спортните му гащета, както и гуменките.

— Славно си прекарахме, братче! В събота и неделя — поясни той, без да ги погледне. Имаше едва забележим шотландски акцент.

— И къде това? — позаинтересува се Коулс.

— В Уелс, брат — той посочи с глава към ботушите си: целите обковани с кабъри, вероятно специално предназначени за катерене. — Едва не си счупих врата.

— Жалко — обади се Пасмор.

— Какво? — погледна го той.

Пасмор кимна към бюрото. В стаята обикновено се провеждаха консултации или се нанасяха бележки. Прозорецът й гледаше към двора, а още по-нататък се виждаше самата улица.

Абъркромби се усмихна:

— Спокойно, старче, сега ще разчистя всичко това.

— Не се притеснявай, аз ще го разчистя — каза изведнъж Пасмор.

Сам се изненада от ентусиазма, който го бе обзел.

В следващия миг вече бе награбил ботушите, въжето, якето, раницата и голяма част от консервите, ракетата, гащетата и гуменките и като прекрачи покрай слисания Коулс и отвори с крак вратата, с един замах ги изхвърли навън в коридора.

— Защо трябва непрекъснато да ставаме жертва на подобни инфантилни идиотщини от твоя страна? — възропта той.

Абъркромби мълчаливо го изгледа. Човек трудно можеше да си представи как бе започнал инцидентът.

— Не знам, брат — каза той. — А може пък това, дето непрекъснато ставаш жертва на подобни инфантилни идиотщини от моя страна, все пак да ти се окаже от полза. Май че от доста време си се затворил между тия четири стени — и той посочи с глава към колежа.

— И така да е — съгласи се Пасмор. — Само дето съм се затворил с галфони като теб, Абъркромби.

— Е, това можеш много лесно да го оправиш — подхвърли Абъркромби.

— Така ли? — наежи се той. — Наистина ли мога? — но спря, като си представи за миг каква картинка сигурно представлява отстрани.

— Първо, можеше да го кажеш с по-нормален тон — отбеляза Абъркромби. Той излезе в коридора, засъбира ботушите и раницата си и започна да намотава въжето. Двама-трима студенти се бяха спрели ухилени до вратата.

И накрая, когато Абъркромби си тръгна с целия си багаж, Коулс както обикновено се настани до прозореца, започна нервно да рови из куфарчето си, после из книгите си и каза в заключение:

— Не трябваше да оставям Кромби да те изкарва от кожата, Колин. Просто не си заслужава.

— Това е част от всеобщия абсурд, Артър — каза кротко Пасмор.

— Абсурд ли? — замота Коулс думата из устата си. — Абсурд в какъв смисъл?

— Във всякакъв, Артър. — Сам се изплаши от силата на чувствата си.

— Добре. — Коулс се колебаеше. Поизгледа го изпитателно, а после продължи: — И в какво виждаш абсурдността на нещата?

— А в какво ли не. Във всичко. — Той разпери ръце в подкрепа на това, което чувствуваше.

— Имаш си работа — каза Коулс.

— Да, така е.

— Имаш си и семейство. — В гласа му се бе промъкнала нотка на оправдание.

— Да, имам си жена, имам си деца. Имам си къща, която, макар и ипотекирана, си е все пак кажи-речи моя; имам си двама родители, куп роднини на жена ми… Мога да броя. Мога да смятам. Все пак имам известни математически заложби, Артър.

Коулс поклати глава с разбиране. Потрепери леко. Издълженото му лице и пооплешивялата му глава — един ред току-що набола като стърнище косица ограждаше високото му и донякъде деликатно теме — бяха пламнали.

— Извинявай — промърмори той, макар и да не бе съвсем сигурен за какво. — Ето ти сега. Виждаш ли какво стана?

— Бих искал да ти помогна — съвсем неочаквано каза Коулс и пламна още по-силно.

— Мислиш, че ми е нужна помощ, така ли, Артър?

Коулс примигна зад очилата си:

— Наистина не мога да разбера какво точно искаш да кажеш.

Пасмор отмести поглед от него, впери очи в пода и повдигна рамене.

И двамата се умълчаха.

След малко, като потри чело с ръка, Коулс попита:

— Да не би да се е случило нещо?

Пасмор не отговори. С ръце в джобовете, той отново се загледа в пода.

Но въпреки всичко, когато с един решителен, почти яростен поглед Коулс демонстративно напусна стаята, той се почувствува някак засегнат, неизвестно защо вцепенен и уплашен.

— Е, сега пък какво казах — промърмори под носа си, загледан след него.

Същия ден следобед го видя отново. Беше към пет часа. Останал сам в една от аудиториите, Коулс събираше нещата си и се готвеше да си тръгне. В залата беше топло и задушно.

— Знаеш ли, Артър — приближи се той към него, — хайде да отидем в къщи да пийнем по чашка чай, а? Кей не те е виждала цяла вечност. Ако си готов, можем да тръгнем още сега. Не е далече.

По всяка вероятност Коулс го бе отбягвал през целия ден. Той свали очилата си и започна да ги трие.

— Можеш да се обадиш или да помолиш някой да се обади, че ще се позабавиш, а? — продължи той.

— Не знам — промърмори Коулс. Той дъхна върху стъклата и започна ожесточено да ги лъска с носната си кърпа. Кожата около очите му, оградена от двата едва забележими кръга, отбелязани от рамките, беше по-бледа.

— Ще ми бъде много приятно — настоя той. — Извинявай за сутринта.

— Добре — съгласи се Коулс. Стана, взе куфарчето и погледна часовника си. — За колко ще стигнем дотам?

— За десетина минути. Мисля, че е толкова.

— Нямам дребни — каза Коулс и зарови из джобовете си.

— Аз имам.

— Е, добре тогава — рече Коулс и се огледа наоколо за телефон.

От района на колежа, застроен с къщи в георгиански стил, автобусът бързо ги изкачи нагоре по стръмната височина към Излингтън, а няколко минутки пеша по билото на хълма ги отведоха от автобусната спирка до площада, обграден с викториански къщи. След заоблачаването през по-ранните часове на деня небето бе започнало да се прояснява, обаче гъстата зеленина на площада не пропускаше почти никакво слънце. Въпреки белите си, подновени фасади, самите къщи си оставаха потънали в сянка. Коулс, който за последен път бе идвал тук късно една вечер след някакво празненство в колежа, се огледа наоколо, поразведрен от гледката.

— Сигурно добре си си вложил парите — отбеляза той. — Имам пред вид къщата ти. Ето виж, всичките ги подновяват. — Собственото му скромно жилище се намираше на южния бряг на Темза, в Клапам.

— Така е — съгласи се Пасмор. Той се отправи към вратата, която се намираше в средата на южната редица от къщи, които ограждаха площада, вследствие на което бе потънала в най-дълбока сянка. Още със слизането от автобуса го бе обзело някакво необичайно настроение, някаква инертност, чувство, което той се опита да превъзмогне с изваждането на ключа и пъхането му в ключалката. Вратата обаче се оказа затисната отвътре и очевидно бе претърпяла непреднамерената атака на детски тела.

— Господи! — възкликна той и след като се провикна: „Кей!“, отвори вратата и като я придържаше с една ръка, пусна пред себе си Коулс, който се бе поусмихнал.

Самата Кей вече се беше появила на другия край на пътечката, а през отворената врата зад нея се виждаше голямата стая в задната част на къщата, която в момента беше цялата огряна от слънце. Силуетът на крехката й фигурка остана на вратата като някакво олицетворение на постепенното смекчаване на ослепителната светлина. Изведнъж тя възкликна: „Артър! Изобщо не те познах!“ — и забърза по коридора след него да го поздрави с „добре дошъл“.

— Човек даже не може да се прибере като хората — изсумтя Пасмор, все още в същото настроение, което го бе обзело навън — някаква раздразнителност, с която отблъсна децата си, които се вкопчиха в краката му и го задърпаха да ги вдигне. Той се опита да се освободи от тях, посгълча ги, но нито тонът, нито действията му успяха да ги смутят и бе донякъде принуден да ги вдигне и отнесе със себе си в задната стая.

Помещението, което първоначално бе представлявало две отделни стаи, бе доста голямо. Един еркерен прозорец гледаше към стълбите и задната градина, по-голямата част от която бе засадена с туфеста пача трева. Около затревената площ имаше покрита със сгурия пътечка и тясна незатревена ивица без цветя. В нишата, оформена от еркера, бе поставена голяма маса, а върху нея стояха нераздигнати останките от следобедната закуска на децата. По пода бяха разхвърляни няколко големи кукли, а две-три бяха печално насядали по столовете като напомпени пародийни копия на самите деца.

Смутен от цялата тази наличност от доказателства за съвместно съжителство, той не успя веднага да забележи присъствието на някаква друга жена, която му се усмихваше от отсрещния край на стаята.

— Как си, Колин? — обърна се тя към него.

— О, Марджори — изненада се той и настроението му бързо започна да се повишава.

До стола, където Марджори се бе полуизлегнала в черната си кожена пола и черни кожени ботуши, си играеха още две дечица. Без изобщо да го погледнат, те си останаха все така погълнати от автоматичната главоблъсканица, чиито части бяха разпилени помежду им на пода. И чак когато бяха укорително сритани от полюляващия се островърх ботуш на Марджори — единият й крак бе небрежно и съблазнително преметнат върху другия, — постреснати и начумерени, те благоволиха да удостоят Пасмор с вниманието си и с нищо не зачитайки присъствието на Коулс, отново се заеха със задачата си.

— Марджори, да ти представя Артър Коулс — каза Пасмор и като се обърна към Коулс, добави: — Артър, това е Марджори Нюсъм, приятелка на Кей от съседната улица.

Коулс се усмихна. Той дружески кимна на Марджори, която бе седнала в другия край на стаята. И може би неуверен за момент дали не бе редно това представяне да бъде съпроводено и от ръкостискане, той добродушно се втренчи в нея през очилата си. Но след като дългокракото й безгрижие го доведе до извода, че от него не се изисква нищо повече, отново насочи усмивката си към децата.

В това време, като отметна назад русите си коси, нерешително и някак предпазливо Сюзан задърпа Пасмор за ръката, а сините й очи затърсиха тези на Кей, сякаш в тях можеше да намери някаква оценка на това, което вършеше.

На Синтия не й беше присъща подобна предпазливост. Тя буквално увисна на свободната му ръка с присвити крака, като се мъчеше по някакъв начин да се задържи на коленете му. Той бе повален от гъвкавото й, виещо се тяло, надигна се и отново изгубил равновесие, за втори път се намери на земята, а тя през цялото време му викаше и явно беше раздразнена за нещо.

За да предугади настроението й, той се освободи от по-голямата и обръщайки се към нея, я вдигна високо над главата си, запремята я в ръцете си, докато накрая тя изтощена се свлече в прегръдките му.

Обаче под критичната усмивка на Коулс малката отново започна да се гърчи, после да рита и намирайки в безсилието й нещо от своето собствено, Пасмор я пусна на земята. Остана безпомощно загледан в нея, когато тя, разплакана, се тръшна на един стол.

— Кажи, миличко, какво има? — наведе се той над нея.

Малката захлупи лицето си с ръце.

— Остави я — намеси се Кей. — Аз ще се оправя с нея.

— Добре — каза Пасмор и се обърна, като едва тогава усети, че малкият все още се мотае в краката му.

Той здраво се бе вкопчил в него и свенливо, почти крадешком поглеждаше изпод тъмните си смръщени вежди към Коулс.

— Здрасти, малкия — с ръце на коленете, Коулс леко се наведе към него. — Как се казваш?

Момчето отстъпи назад и се промуши зад краката на баща си, където се притаи с тъмни ококорени очи, както би се притаило зад някоя врата.

— Кенет — отговори на въпроса му Пасмор с известно облекчение.

— Аха — каза Коулс, като се изправяше, чудейки се дали да продължи с интереса си към момчето.

— Да минем в другата стая — предложи Пасмор и като се отскубна и от последното от децата си, се отправи обратно по коридора към по-малката стая, която гледаше към сенчестия площад.

За разлика от лакирания под в първото помещение, тук всичко от стена до стена бе застлано с килими. Мебелите, разположени в полукръг около мраморната камина, също бяха по-леки и по-елегантни. До прозореца имаше бюро, което бе отрупано с купища книги, изписани листове, папки и хартии, по-голямата част от които бяха подредени старателно, почти педантично.

От другата стая долетя гласът на Коулс, после смехът на Кей и Марджори и само след секунда писъците на Синтия секнаха. Когато накрая Коулс влезе при него, лицето му беше зачервено.

— Работа, работа и пак работа — каза той, като потри одобрително ръце. Огледа се наоколо. — И какво е всичко това тук?

Отиде до бюрото и започна да прелиства ръкописите. Някои от тях очевидно бе виждал и по-рано; над други само пъшкаше и охкаше.

— И кога ще сглобим всичко това? — обърна се той към него, докато разбутваше папките.

— Не зная — отговори Пасмор. Щом Коулс преместеше някоя от папките, той незабавно я поставяше обратно на мястото й. — За всичко това съм се ровил ужасно много. А в същност не знам какво да го правя. Кой знае, може би след толкова време все ще ми хрумне някоя идея.

— Може би — съгласи се Коулс. Той все още стоеше надвесен, превит надве над бюрото, с лакти, подпрени на хълбоците. Отдалече приличаше на хищна птица.

Пасмор се приближи до прозореца и погледна навън.

На площада отсреща няколко жени с детски колички се събираха на групички около градинската беседка. Слънцето, което се процеждаше през пролуките на дърветата, осветяваше фигурите им.

— Бедата, Артър, е в това — каза той, — че след като веднъж съм се добрал до същината на чуждото безсмъртие, започвам да се страхувам, говоря като атеист, че моето собствено ще бъде забравено или напълно игнорирано по същия начин.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш — погледна го Коулс.

— Искам да кажа — продължи той, като махна с ръка към прозореца, — че откъде могат да знаят те, а и защо ли им е, че съм бил добър към жена си и децата си и че съм се трудил съвсем съвестно и упорито през целия си живот.

— Е, добре — каза Коулс, все още загледан в бюрото. — Те не могат да не знаят това. — И като го погледна, добави: — Имам пред вид жена ти и децата ти.

— Тук си прав — съгласи се той. — Но въпреки всичко има нещо странно в това. Често съм си мислил по този въпрос, той започва и да ме притеснява — за относителната анонимност на работата ми, да не говорим за тук, в къщи, за всичко, което най-високо ценя и уважавам.

Но като забеляза погледа на Коулс, той отново се загледа през прозореца.

На площада от цигарите на жените се точеха тънки струйки дим.

— Всичко това означава — започна отново той, — че за теб нравствеността е функция на чувствителността, докато за мен — човек, израсъл с мъдростта на работническата класа, това е нещо, изтъкано от кумири и традиция.

— Мисля, че не те разбирам — промърмори Коулс. В погледа му се бе промъкнала сянка на загриженост.

— Аз произхождам от тази класа — продължи Пасмор, — от която само преди стотина години не повече от един на десет можеше да достигне до тридесетгодишна възраст. Породените по такъв начин инстинкти не могат да изчезнат така бързо, както си мислиш.

Коулс протегна напред ръка — дали в знак на плахо несъгласие или не, беше невъзможно да се каже за човек с такива некоординирани движения като него.

— Единствената причина, поради която не лягам с всяка жена, която ми хареса, с всяка една, която ми хареса Артър, е ужасният, влудяващ страх от това, което би могло да се случи, ако го направех. Такъв страх, Артър, чиито размери изобщо не си в състояние да си представиш.

Отблясъкът в очилата на Коулс изчезна.

— Какво би могло да се случи? — попита той. — И с кого?

Подпрял главата си с ръка, той се обърна към него, но в никакъв случай не можеше да се каже, че изглежда изненадан от това признание.

— С Кей — отвърна Пасмор, — с родителите й, с мойте родители, с децата ми…, с цялото това многолюдие в къщи, което гледа на мен като на изпратен от бога усмирител на безкрайната му налудничавост и довереник на всичките му страхове. Този, когото виждаш тук, Артър, не съм аз. Аз съм само един придатък към цял низ от поколения с неосъществени фикс идеи. Аз съм главата на една толкова дълга гъсеница, че ако се опиташ да я измъкнеш от дупката й, ще си останеш тук до… не знам кога. — Той разпери ръце, вторачен в Коулс с цялото си обаяние. — Всичко се свежда само до едно, Артър — как човек да подходи към изневярата така, че да я вмести в традиционните рамки на семейството.

Коулс се усмихна още по-широко, сякаш нелепостта на подобно изявление само правеше Пасмор още по-симпатичен за него.

— Звучи познато, нали? — добави той, макар че това, което току-що бе казал, формулирайки душевните си терзания, сякаш му бе дошло почти изневиделица. — Без съмнение в Клапам знаят как да се справят с тези работи.

Коулс се поколеба за миг, после поклати отрицателно глава:

— Не, не знаят.

— Аха — Пасмор внимателно наблюдаваше приятеля си. — И ти мислиш, че ако се опитам да се справя с всичко това, то ще изчезне, така ли?

— Няма да изчезне. — Усмивката на Коулс се беше стопила.

От съседната стая долетяха гласовете на децата, после тези на Кей и Марджори.

Той погледна през прозореца към групичката жени, насядали по пейките край количките си: някои от тях плетяха, други пушеха, а болшинството си приказваха. И като че ли в този момент, при най-незначителния знак от страна на някоя от тях, без оглед на това колко е нищожен и ефимерен, той не би се поколебал да й налети, с бебе или без бебе, с количка или без, бременна или не. Напорът на чувства пречупваше духа му. Усещаше се напълно съкрушен и в отговор вече поглеждаше към Коулс с някаква смътна жажда за отмъщение. Сякаш в действителност той беше този, който бе предизвикал подобна реакция — толкова извратени бяха начините, по които, поне на теория, човек можеше да надникне в душата му и отново да си отиде.

— Е, добре — каза накрая той, избягвайки погледа на Коулс. — Ще трябва отново да премисля всичко, приятел.

Малко след това, когато Кей им донесе чая, той вече разтребваше книгите и материалите от бюрото, а Коулс се готвеше да си тръгне.