Дейвид Стори
Пасмор (13)

Глава тринадесета

През лятото отиде да види родителите си.

Въпреки че им се беше обадил предварително, когато пристигна, завари баща си в леглото.

Пасмор седеше с майка си в дневната, пиеше чай и съзерцаваше буренясалата градина в задния двор и полето между отсрещните къщи, чиято трева бе така избуяла, че почти закриваше оградата.

Чуваше как баща му се върти горе в леглото. Пружината скърцаше, а подът изнемогваше под тежестта му.

— Ей-сега ще слезе — успокояваше го майка му, сякаш продължителното му забавяне бе нарочно инсценирано.

В цялата къща цареше някакво униние като след полесражение: камината беше празна, мебелите изтеглени назад, за да влиза въздух, а лятната задуха свободно нахлуваше през отворените прозорци.

Майка му бе приседнала до масата, гледаше замислено пред себе си през дългите паузи в разговора им и отвреме-навреме притеснено се прокашляше.

— Май че ще трябва да ида горе да му кажа, че си дошъл — не издържа накрая тя.

— Когато реши, сам ще слезе — не й разреши той.

Съвсем осезателно чувствуваше присъствието на майка си. Долавяше в нея първичното, някаква ограниченост и неспособност да вникне в същината на нещата, които някак странно си оставаха затворени в рамките на собствената си несъстоятелност: бе наблюдавал как я обземаше паника, като виждаше уплашено как децата израстват пред очите й, как полека-лека започват да я изместват, оспорвайки авторитета и самото й предназначение и през цялото това време си повтаряше: „Ето ти тебе как стават тия работи.“

В известен смисъл като че ли от цялото семейство тя бе останала най-неуязвимата, сякаш по време на лишенията и несгодите непрекъснато се бе вкопчвала в едничкото, което знаеше: плътта и кръвта, синът ми, синът ми. В известен смисъл за нея нищо не се бе случвало със сина й след появата му на белия свят: женитба, любов, работа, деца; нещата приключваха почти така, както и започваха. Седеше си на масата и гледаше пред себе си, незатрогната, незатрогваща, може би само леко смутена от мълчанието.

Когато баща му влезе в стаята, съвсем не бе трудно да се забележат веднага следите, ако не и отпечатъка от болестта му: това беше нещо като саможертва; той сякаш се бе заровил в земята и здраво барикадирал всички възможни изходи, даже и сега отказваше да приеме, че е избавен и пуснат на свобода.

Тъмните му очи неспокойно шареха из стаята и когато тя го попита: „Търсиш ли нещо?“, той набързо смънка: „А, не“ и поклати глава.

Беше по чорапи и неизвестно защо си бе облякъл работната риза и панталоните.

— Ще направя още чай — обади се майка му.

Баща му седна на един стол до отворения прозорец и се загледа в децата, които играеха отсреща на тревата.

Беше ужасно отслабнал. Бузите му бяха хлътнали, а очите — потъмнели и безжизнени.

Пасмор доста се замисли дали изобщо ще подхванат някакъв разговор.

— Как е Кей? — попита накрая баща му, все още загледан през прозореца.

— Добре е.

— А дечицата?

— И те.

— Като по чудо — измърмори баща му. Долови в гласа му известно недоумение.

— Да — каза той. — Имал съм късмет.

— Късмет ли? — за пръв път от влизането си баща му го погледна.

В очите му се появи някаква пустота, сякаш самото страдание го наблюдаваше оттам.

— Късмет — продължи той. — И на това му викаш късмет?

За момент той се заслуша в шума, долитащ от кухнята, където майка му тършуваше нещо; чудеше се дали баща му няма да се нахвърли отгоре му.

— Не съм дошъл да се обясняваме — каза той.

— Знам — отговори баща му. — Знам защо си дошъл. — Той отново се загледа през прозореца.

— Е, тогава, това улеснява нещата.

— О, знам аз, улеснява ги — наежи се баща му. — Улеснява ги я! Теб всичко те е улеснявало. Аз, дето цял живот съм се трепал, и аз съм те улеснявал. Кей, дето ти гледа децата, докато се развяваш с чужди жени — и тя. Всичко ми е ясно, ти не бери грижа. И със свещ да го бе търсил, нямаше да намериш по-лесно. Животът ти е бил толкова лесен, че изобщо се чудя какво търсиш тук.

Баща му се загледа някъде настрани, а после впери поглед в излъсканата до блясък мушама на масата.

— Не бери грижа, знам защо си дошъл — продължи той. — За същото, дето се върна и при Кей. Глупава е, дето те е приела. По-глупава, отколкото съм си я мислил. Само да знаеше, че така ще ти е по-лесно да си тръгнеш другия път…

— По-рано ти искаше на всяка цена да се върна при нея.

— Ти не бери грижа, и това знам — не спираше баща му.

Майка му се върна с табличка, пълна с чашки и чинийки и няколко нарязани парченца кейк.

— Трябва да оставиш Колин да си каже каквото има — намеси се тя.

— И ти си като него — сряза я баща му. — Знаех си аз. — Но въпреки всичко, изглежда, не придаде особено значение на последните си думи, защото стана и отиде до камината да си вземе цигарите. — Както и да е — продължи той, — що се отнася до мен, всичко е свършено. Сам да си реди живота. Ако му се прище да хукне с някоя друга и тя е толкова глупава да го пусне, това си е тяхна грижа.

— Не е хуквал по никоя — възпротиви се майка му.

— А ти какво, да не съм вчерашен? — наежи се отново баща му. — Боже опази! Да не мислиш, че не знам за какво е цялата работа?

Той се върна до стола си, но този път не седна.

— Както и да е — продължи той. — Хич не ме е еня. Първо, съм много стар. И второ — той разпери ръце — не мога да зачитам такъв, дето съсипва живота на хората, а после идва да се извинява.

— Аха, ясно — обади се Пасмор.

— И „аха“ и „ясно“ е — продължи баща му, като запали цигарата си със саморъчно направената запалка. Но почти веднага я загаси и се обърна към жена си: — Да не мислиш, че не знам защо се е прибрал?

— Аз не знам — каза тя.

— Съвестта му. Гризе го насаме, та мира не му дава. И ето ти го пак — блажен и честит, колкото си щеш. „Съжалявам“. Трябва да си ахмак като него, ако ей толкова му хванеш вяра.

Баща му стоеше безцелно изправен до стола си, а очите му шареха наоколо.

— Не бери грижа — не спираше той. — Не е нужно да идваш тук и да се обясняваш.

Пасмор погледна към майка си. Тя беше застанала до масата, притеснено стиснала длани, а чаят и кейкът си стояха непокътнати да нея.

— И какво мислиш, че си някаква друга порода ли? — подхвана отново баща му. — Не си. Същият си като мен. Не знам за какво си дошъл.

— И аз — каза той. — Вече почвам да се чудя.

Малко по-късно дойдоха сестрите му с колата на Уенди. Спорът беше изоставен.

Майка му приготви още чай. Баща му притихна на мястото си, като нито си тръгваше, нито искаше да бъде въвлечен в разговора, нито пък желаеше някой да го безпокои с нещо. Седнал на стола, обърнат към прозореца, той бе запалил нова цигара и с някакво необяснимо настървение наблюдаваше хлапетиите, които си играеха отсреща.

— Есента наближава, а с нея и изборите на Уенди — каза майка му, като погледна към най-малката си дъщеря, която, облечена в лятната си рокля и с бяла сламена шапка, беше седнала срещу нея. За разлика от сина й, дъщерите й винаги я бяха удивлявали, сякаш в тях тя не можеше да открие никаква връзка между цъфтящите им независими личности и собственото си неуморно, като че ли сраснало се с къщата тяло. Може би това не се отнасяше толкова до Айлийн, чийто живот в известен смисъл бе отражение на нейния собствен.

Седнала до вратата на един стол с висока облегалка, с ръце на коленете, тя доста наподобяваше представител на силния пол.

— Да, наближават — съгласи се Уенди. — Но това не означава, че ще бъда избрана.

— Там, където социалистите имат болшинство… — възрази майка му.

— Социалисти — обади се най-накрая бащата, но сякаш го каза на прозореца. — С всичките тези пари, дето ги имат. Това не може да бъде!

— И против това ли си? — намеси се майка му.

— Не, не съм — отвърна той. — Ще ми се тя да спечели.

Уенди го погледна. Още от самото й влизане в стаята нито тя, нито той бяха показали по някакъв начин, че са забелязали присъствието на другия.

— Е, благодаря ти — каза тя. — Точно това е подкрепата, която ми е необходима.

Пасмор много добре разбираше тази нейна безпомощност; в известно отношение в нея баща му виждаше реализирани всичките си мечти, но при все това, само защото беше жена, тя не бе реализирала нито една. За него тя просто си оставаше едно недоразумение, още една отговорност: бездетна, с известно състояние, безспорно образована. Сякаш самият факт, че е жена, го възмущаваше.

— О, той достатъчно се перчи с тебе, когато те няма — обади се Айлийн от стола си до вратата.

— Ами да, така е — веднага се съгласи баща му, сякаш уплашен да не я раздразни с нещо.

Когато се появи Джек, напрежението в стаята изведнъж явно спадна до нула.

При влизането на зетя баща му едва-едва вдигна глава, а измършавялото му лице някак неспокойно се изопна.

— Каква мила картинка! — ахна Джек от вратата, като огледа семейството.

Той кимна на Пасмор:

— Здравей, как си? Всичко наред ли е?

— Да — отвърна той. — Все същото.

— А как е старецът? — каза Джек.

— О, чудесно — отвърна баща му и така го погледна, сякаш се досещаше защо бе зададен този въпрос.

— Не са ли ти казали, Колин? — обърна се Джек към него. — Татко падна много лошо.

— Ами, голяма работа — измърмори баща му.

— В мината — продължи безпомощно Джек, сякаш веднъж започнал, вече не можеше да спре.

— А ние май ще трябва да тръгваме вече — прекъсна го Айлийн и като се обърна към Пасмор, добави: — Момчетата ме чакат. Знаеш, много рядко ми се случва да мога да отделя някоя минутка за себе си, както сега.

Той ги изпрати чак до пътната врата.

— Не обръщай внимание на баща ми — каза сестра му, като изведнъж го сграбчи за ръката и го прегърна. Застанал на пътя и загледан в колата на Уенди, Джек одобрително кимна с глава. — С това само иска да ти покаже какво е изживял.

— Да, разбирам.

— Така… — продължи тя. — А що се отнася до останалото, просто не мога да ти кажа колко се радвам.

Отсреща се зададе някаква кола, намали ход и с мъка се провря покрай лимузината на Уенди.

— Май че няма да имаш време да наминеш, преди да си тръгнеш, а? — попита сестра му.

— Мисля, че не.

— Добре тогава. И умната — занарежда тя. — И се грижи за Кей. Много поздрави. Знай, че винаги мислим за вас.

Хвана мъжа си под ръка и двамата се отдалечиха надолу по пътя. На ъгъла, преди да завият нагоре към чифлика, те се обърнаха и му махнаха.

Когато се върна в стаята, Уенди също се готвеше да си тръгва. Беше застанала пред огледалото над празната камина и нагласяше шапката си.

— Как е Арнълд? — обърна се той към нея, загледан в отражението й и възхитен от изящните движения, с които си оправяше шапката.

— О, добре е — каза тя.

Баща му беше излязъл от стаята.

Майка му бе застанала малко безпомощно настрани и не сваляше очи от нея. Колко често бе виждал това в миналото!

Едва ли имаше какво повече да си кажат. Стояха така мълчаливо и сякаш чакаха нещо. После отгоре се чу топуркането на бащата, който се бе качил в стаята си.

— Искаш ли да те закарам? — попита го Уенди.

Той поклати глава. Изпрати я до колата.

— Да не би да си нещо разстроена? — попита той.

Майка им бе застанала и ги наблюдаваше от вратата на къщата.

— Ами! — Изглеждаше изненадана, че би могло да му хрумне подобно нещо.

— Искаше ми се да поостанеш още малко — каза той.

— О, тази къща не е за мен — отвърна тя, като погледна към майка си, която им се усмихваше от стълбите, притеснено стиснала длани.

— А при теб как е? — попита я той.

— Много добре — усмихна се тя.

Като я гледаше толкова малка и деликатна на волана на огромната лимузина, той с някаква тъга осъзна, че чак сега я открива като че ли за пръв път.

Сякаш доловила настроението му, тя се обади през отворения прозорец:

— Знаеш ли, той просто нямаше търпение да ме изчака да си тръгна.

— Е, толкова нещо му е минало през главата — измърмори Пасмор, сам изненадан, че се опитва да го защити.

— Така е — съгласи се тя, а после добави: — И все пак това би трябвало да е някаква утеха за него.

Уенди провери волана и огледа тесния път пред себе си.

— А аз знаех, че ще се върнеш при жена си — каза тя.

— Да?

— Какво друго ти оставаше? — Тя го погледна.

— Но все пак, струва ми се, не това бе причината — възпротиви се той.

— Е, нямам претенции да разбирам чак толкова много. Аз се занимавам само с политика, момчето ми.

Тя се засмя и запали колата. Двигателят не издаде почти никакъв звук.

— Добре, успех в изборите — изпрати я той.

— Много ти благодаря.

Тя леко наклони глава, включи на скорост и отново се обърна към него:

— Е, поне имаме нещо, което да ни свързва? — и кимна с глава към къщата.

Майка му остана на вратата и продължи да маха с ръка, докато колата се изгуби от очите й.

 

 

Вечерта той излезе да се поразходи из града, почти така, както бе правил преди години. Когато се върна, баща му вече си бе легнал.

През нощта го чу да става, чу тропането на ботушите му по голия под в кухнята, чу как налива вода в чайника — баща му се приготвяше за работа.

След малко се възцари тишина. Чудеше се дали е излязъл. Отникъде не се чуваше нищо.

Пасмор стана от леглото си и тръгна надолу по стълбите. Долови някакво скимтене като на животно.

Когато влезе в дневната, той видя баща си, който, облечен за работа, беше седнал пред празната камина и плачеше, захлупил лицето си с ръце.

— Хайде и ти сега — обади се той, стъписан.

Прекъснат по средата, баща му, изглежда, не беше в състояние да се успокои. Пасмор застана като вцепенен до него.

— Хайде, хайде, стига — опита се да го успокои той.

Баща му вдигна глава. Никога през живота си не бе го виждал да плаче. Лицето му беше зачервено, очите хлътнали.

— Бих направил всичко за теб — обади се баща му. — И ти го знаеш.

— И си го правил — увери го той. — Много си ми дал.

— Да, да знам.

— Само че не мога вечно да тъпча на едно място само с това — продължи Пасмор — Бих искал да го разбереш.

— Да, така е — съгласи се баща му.

— Никога не съм те изложил.

— Не си ме изложил ли?! — възкликна баща му. — Сърцето ми да беше изтръгнал, по-малко щеше да ме заболи. Аз съм прост човек. Не съм учил. Знам това. Само че, за бога, да беше решил нарочно да ме съсипеш, не би избрал нещо по-добро.

Пасмор внимателно сложи ръката си на рамото му. През грубата материя на ризата почувствува яките му мускули. Като че ли беше хванал някой чепат клон.

— Виж какво, не искам да ти причинявам болка — каза той.

Баща му не отвърна нищо. Пасмор само чувствуваше как той трепери под ръката му, сякаш го тресе.

— Ще дойда с теб на работа.

— Какво? — не разбра баща му.

— Ще те изпратя до мината.

— Добре — съгласи се баща му. — Щом ти се идва…

— Ей сега ще се облека. Няма да се бавя.

Когато се качи горе, видя майка си, застанала на осветената врата на стаята му.

— Не е ли добре? — попита тя.

— Всичко е наред — отвърна той, не съвсем сигурен в това.

А когато отново слезе долу, двамата го чакаха в кухнята.

— Поне чай няма ли да пийнеш, преди да тръгнеш? — попита майка му.

— Ще се забавя — измърмори баща му.

— О — намеси се Пасмор, — ще успеем.

Навън чифликът бе съвсем безмълвен. Беше малко преди разсъмване.

Докато вървяха нагоре по тъмните улички и пространството между околните къщи се огласяше от кънтенето на бащините му ботуши, над покривите бавно просветля и заревото постепенно очерта черните надвиснали облаци.

Над хълма се появи оранжево сияние.

По-голямата част от пътя изминаха в мълчание, загледани в небето на запад, пламнало от светлините на мината и мирните облаци пара.

— Е, аз влизам тук — каза баща му, когато стигнаха района на мината.

Покрай тях на групички минаваха миньори, подвикваха си нещо и любопитно поглеждаха към необичайния му за това място костюм.

— Като се върнеш довечера, ще съм си тръгнал — каза Пасмор.

Той пое десницата на баща си, който все още стоеше като парализиран.

— Пак ще дойда — окуражи го той.

— Да, да — промърмори баща му и съвсем бегло го погледна право в очнте.

— Е, всичко хубаво, татко — каза Пасмор, като все още не пускаше ръката му.

Баща му кимна с глава като замаян. Сякаш не стъпваше по земята.

Пасмор го изпрати с поглед към черните постройки близо до шахтата.

Когато ги наближи, баща му се обърна, а оранжевите пламъци осветиха лицето му.

Той му кимна, след което отново се обърна, оглеждайки останалите работници, и се стопи сред тях.

Когато тръгна обратно към чифлика, наоколо бавно започна да просветлява. Гъстите облаци, скупчени над къщите, в далечината отстъпваха място на зеленикава омара.

Пасмор се повъртя малко наоколо, мина покрай къщата на сестра си, където пердетата все още бяха спуснати, и накрая излезе в най-високата част на чифлика.

Пред очите му се откри долината, цялата огряна от слънце. Някъде долу, в най-ниското, се стелеше лека мъгла. Отсреща небето беше навъсено. Снопове светлина като прожектори осветяваха отделни дървета, а още по-нататък очертаваха ниските контури на далечните хълмове.

Когато се прибра в къщи, слънцето се бе дигнало над хоризонта, а купестите облаци бяха започнали да се разсейват.

Майка му приготви закуската, след което го изпрати до гарата.

В автобуса седнаха един до друг.

След като я целуна и се качи във влака, тя остана сама на перона и някак стеснително се загледа нагоре към прозореца.

— Е, хайде — каза той. — И да се пазиш.

— Да, добре — кимаше усмихнато тя.

Гледаха се така, докато влакът потегли.

— И да се грижиш за баща ми — продължи да нарежда усмихнат, докато фигурата й бавно се отдалечаваше.

Наведе се през прозореца и й махна.

Тя също вдигна ръка.

Влакът зави зад сградите и той я изгуби от очи.

Усети как засилва ход през долината, а след това прогърмя над някакъв мост.

Небето се беше прояснило.

Слънцето спокойно си грееше над пожълтелите, с цвят на прегоряла захар житни ниви, ширнали се между канавките.

А там някъде долу, в мината, беше баща му.

 

 

Понякога вечер, когато не можеше да заспи или когато бяха някъде навън с децата, той я разпитваше за Фаулър, взирайки се в очите й, без обаче да може да надникне вътре в спомените й, като че ли бе почукал на някаква врата и чакаше да му отворят, та в крайна сметка да разбере дали вътре има някой или не.

Беше си изградил някаква странна представа за него: виждаше го или като старец, или като малко дете — човек, който не може да се отърве от характерната за тях обърканост и съмнения. И в крайна сметка се питаше дали не му приписва нещо от собствената си личност.

— Той беше сигурен, че ще се върнеш — казваше Кей.

— Така ли? — Странно бе, че именно Фаулър, който бе несигурен по отношение на толкова много неща, трябваше да бъде уверен точно в това.

— А ти?

— Аз не — отговори тя. — Струва ми се, че така успях да се застраховам.

— Права си — съгласи се той.

Удивяваше го фактът, че жена му, цялото му семейство, като по чудо изтръгнато от миналото и отново извадено на бял свят, можеше да бъде около него.

Може би Фаулър гледаше на себе си като на някакъв фактор, отговорен за цялото това изравяне от миналото, защото след като то веднъж бе приключило, той бе доволен да се оттегли. Поне Пасмор си го представяше така, защото един ден, без да се обади предварително, Фаулър пристигна в къщата и когато той отвори вратата и го видя застанал на стълбите, въпреки изненадата си, му бе приятно да го види.

Фаулър се държа кротко и почтително. Усмихваше се непрекъснато, зяпаше наоколо, подаде на Кей ръка така сякаш в момента ги запознаваха, известно време се позанимава с децата. Изглеждаше му груб и недодялан. Беше много горещо. Отвреме-навреме той вадеше кърпичка от малкото джобче на костюма си и бършеше лицето си. Вероятно с децата се чувствуваше малко неловко, защото се успокояваше само когато те, както и Кей, преставаха да му обръщат внимание и го оставяха на мира: седеше като истукан, с леко извита на една страна глава.

Можеше и да греши, но въпреки всичко, когато Фаулър си тръгна, той почувствува някаква признателност към него.

Задаваше си и въпроса дали пък той, от своя страна, не го презираше.

През зимата отново се върна в колежа. Въпреки събитията от изтеклата година, на пръв поглед сякаш нищо не се беше променило. Той все още имаше постоянна работа, дом, жена и деца, механизмът на живота му в същност си бе останал съвсем същия — от книгите до колата и обратно. Даже му се струваше, че и песимизмът му не бе го напуснал. Но въпреки всичко нещо се беше променило. Какво точно — трудно можеше да се каже. Все едно че се бе върнал от дълго пътуване. Понякога му се струваше почти невероятно, че изобщо бе успял да оцелее. Все още сънуваше бездната и тъмнината. Те бяха навсякъде около него — някаква напрегната неизвестност, която предвещаваше любов или насилие — трудно можеше да се каже.