Дейвид Стори
Пасмор (6)

Глава шеста

Събуди го телефонен звън и за момент му се стори, че все още чува гласа на Хелън.

— Надявам се, нямаш нищо против, че ти се обаждам — каза жената по телефона. — Взех номера ти от онзи твой приятел.

— А, ти ли си? — промърмори той. Беше Марджори Нюсъм.

— Видях го у вас миналата събота — продължи тя.

— Коулс — каза той.

— Точно така.

— Случило ли се е нещо?

— В същност става дума за Кей — каза Марджори. — Знам, не трябва да се бъркам, но от последното ти посещение насам е ужасно разстроена.

— А, да — отвърна той.

— Отдавна не си ходил там, нали?

— И аз самият не се чувствувам много добре.

— А, така ли?

— Мислех си, че ще е по-добре да остана настрани.

— Е, вярвам, нямаш нищо против, че ти се обаждам — повтори отново тя. — Не знаех какво друго да направя.

— Не, няма нищо — измърмори той и след като размениха още една-две реплики, затвори.

Няколко дни по-късно вечерта тя отново се обади.

Попита го как е.

— Добре съм — отговори той. — Напредвам.

— Виждал ли си Кей?

— Не — отвърна той. — Малко ми беше трудно. Не успях да намеря време.

— Знаеш ли, все си мисля, че ако можеше да отделиш някоя и друга минутка…

— Добре — каза той. — Ще се опитам.

— Извинявай, че те притеснявам по такъв начин — продължи тя, — но просто ме е страх, че може да направи някоя глупост.

— Каква например?

— Ами всякаква — каза тя.

За момент той замълча.

— Ще отидеш ли да я видиш? — попита Марджори.

— Да — отвърна той. — Ще се опитам.

На следващата сутрин купи няколко дребни подаръчета за децата, обаче в крайна сметка ги опакова и ги изпрати по пощата.

 

 

Няколко дни по-късно, една сутрин, Пасмор намина към къщи.

Навярно го бе забелязала отдалече.

Беше облечена в червен пеньоар. Изглеждаше съсипана, грохнала от успокоителните, които вероятно бе взимала. Още по пижами, децата от вратата се вкопчиха в краката му.

— Не знаех, че ще дойдеш — каза тя. Погледът й се плъзна покрай него навън, към улицата, сякаш подозираше, че не е сам.

— Мога ли да вляза? — попита той.

— Ами… можеш.

— Нямаш ли нищо против?

Тя се обърна и влезе в антрето.

Той затвори вратата и заедно с децата, които не се отделяха от него, тръгна след нея към задната стая.

Понечи да си съблече палтото. Децата го задърпаха за ръкавите. Не можеше да си измъкне ръцете. „Стига де, мирно!“ — смъмри ги той. Накрая малкият седна на пода и го зазяпа смаяно. „Ей, внимателно!“ — викна им той, след като му бяха свалили палтото.

Кей бе седнала на масата.

— Какво ти е на лицето? — попита го тя.

— Пострадах — измънка той. Въпреки че отокът беше поспаднал, някои от синините все още си стояха.

Тя отмести поглед. Сякаш изобщо не забелязваше присъствието на децата. Подпря главата си с ръка. До нея на масата все още стояха нераздигнати остатъците от закуската на децата.

— Няма ли да ходят на училище? — попита я той. Опита се по някакъв начин да предотврати ударите, насочени срещу него.

— Ще ходят — каза тя.

— Ако искаш, аз ще ги заведа.

Тя погледна часовника на полицата над камината.

— Едва ли вече има някакъв смисъл да тръгват — каза. — Късно е.

— Така ще можеш да си отдъхнеш малко.

— Да — поклати тя глава.

— Хайде, ела да те облека — обърна се той към най-голямата.

Тя се нацупи, после изкриви устни.

Разплака се неудържимо.

— Какво има? — попита я той.

— Не искам да ме обличаш — изхлипа тя. Все още го държеше за ръката.

— Ще трябва — настоя той. — За да ходим на училище.

— Искам да облечеш първо нея — посочи тя с глава към сестра си.

Малката, предугаждайки какво ще последва, също се разрева. Нададе неистов вой.

Това бе някакво проточено, непрекъснато виене, което накрая завършваше с писък. Тя поемаше дъх, при което въздухът свистеше дълбоко в гърлото й, след това отново започваше да пищи.

— Би трябвало да ги оставя — каза Кей. — Не им е за пръв път да не ходят на училище.

Но въпреки всичко той бе непреклонен. Остави по-голямата и се зае с малката. Главата й увисна на една страна, воплите й се засилиха. Това приличаше на някаква отчуждена горест — жестока и непримирима; бе извила глава към рамото си, а тялото й потръпваше в ръцете му.

— Е, в такъв случай не си заслужава — изсумтя той над нея.

Не му даваше да се докосне до нея. Изскубна се от ръцете му и избяга в другия край на стаята.

Сви се в един ъгъл и покри главата си с ръце.

— Най-добре ще е да ги оставиш — каза Кей. Стана и излезе от стаята.

Сред виковете и писъците я чу да се качва бавно по стълбите.

— Виж какво — обърна се той към най-голямата, — нека да те облека.

Почти веднага тя уплашено кимна с глава.

Мълчаливо я облече. Накрая, докато завързваше връзките на обувките й, тя седна до него и със зачервено лице се загледа като вцепенена в стиснатите си в скута длани с преплетени пръсти.

Малкият беше излязъл от стаята и тропаше с някакъв тежък предмет в хола.

Още по-отдалеч до ушите му долетя хлипането на Кей — нещо подобно на задавен детски плач, което едва ли можеше да бъде свързано със звуци, издавани от жена.

— Косата ми — обърна се дъщеря му към него.

Той грабна шлифера си и го навлече. Подаръците, които им бе купил, все още бяха в джобовете му.

— Отиваш ли си? — попита малката.

Той кимна, като закопчаваше шлифера си.

— Ще дойдеш ли пак? — отново попита тя.

— Кой знае, може и да дойда — каза той.

Мина през коридора, където прескочи малкия, и излезе навън. На вратата се поколеба, после си тръгна.

Обърна се чак когато стигна до ъгъла.

В едно от сепаретата на беседката в центъра на площада, забеляза някакъв възрастен човек. Старецът седеше с широко разтворени крака, подпрян на бастуна си, а наблизо лежеше куче.

След като обиколи площада, той отново се запъти към къщата. Когато стигна до нея, първо се спря до колата.

Някакво детско гърне-столче бе сложено на предната седалка. Отзад, сред обичайните боклуци, се виждаше сгъната детска количка. Той се облегна на фургона и през покрива му се загледа към градината. На една от алеите й се бяха появили няколко жени с бебешки колички. Старецът в беседката се надигна.

Той извади ключа си, изкачи няколкото стъпала и отвори вратата.

С изключение на един детски глас, който се носеше някъде откъм задната част, къщата беше утихнала. Той предпазливо затвори вратата и тръгна по коридора към стаята. Децата не бяха усетили завръщането му. Малкият седеше на пода и ядеше от един куп стафиди, пръснати около него.

По-голямата му дъщеря, все още облечена, се беше разположила в едно кресло, смучеше палеца си и равнодушно гледаше през прозореца. Малката стоеше разкрачена над локва вода и повтаряше: „Аз съм крокодил.“

Момчето стана, стъпи в стафидите, подхлъзна се и падна. Нададе вой, после се надигна и се затича към него с разперени ръце.

Той го взе и го остави на един стол до масата. Бутна му в ръцете един нож и парче хляб, което то веднага започна да кълца на малки разтрошени късчета.

По-малката закрачи към него с вдървени крака.

— Напишках се — каза тя. Но когато той се опита да й свали пижамата, се развика: — Не, не! Искам мокро!

— Ще изстинеш — опита се да я убеди той.

— Не, не!

Обаче въпреки съпротивата й, започна да я облича.

Раздаде им подаръците. Те се усмириха.

— А сега да ходим ли на училище? — попита той.

— Не ща да ходя на училище — заяви малката.

— Е, после може да купим шоколад — опита се да я залъже той.

— О-о-о! — каза тя с въздишка.

— Ще ми дадеш ли малко? — обърна се към нея по-голямата.

След като им облече палтата, той отнесе малкия горе и го остави в креватчето. Даде му шишето с мляко.

От спалнята на Кей не се чуваше нито звук.

Обаче когато стигна с момиченцата до входната врата, тя се появи на стълбите. Лицето й бе зачервено, от очите й се лееха потоци сълзи.

— Ще ги водя на училище — каза той.

— Не е необходимо — възпротиви се тя. — Само след час-два ще трябва да ходя да ги прибирам.

— Ще ги заведа — каза твърдо. От вратата погледна към жените с количките в центъра на площада.

— Ще дойдеш ли в събота или неделя? — попита го тя.

— Не зная — отговори той.

— Бих искала да знам.

— Е, добре, сигурно ще дойда.

— В неделя?

— Да, добре.

Без да се обърне, той затвори вратата.

 

 

Не отиде нито в събота, нито в неделя.

Не знаеше защо. При самата мисъл за нея му прилошаваше: терзанията й, претенциите й.

Вместо в неделя, отиде няколко дни по-късно сутринта, почти по същото време.

В къщата цареше пълен хаос. Даже миришеше. Отвори му едно от децата. Когато влезе, завари Кей все още в леглото. Лежеше с гръб към вратата и плачеше. Тялото й се губеше сред завивките. Децата, отегчени, си играеха в стаята си. Отвреме-навреме някое от тях отиваше до вратата, надникваше вътре, после все така занесено се връщаше обратно.

— Извинявай за неделя — каза той.

Тя не отвърна нищо.

Той слезе долу и приготви децата за училище. Както и предишния път, остави малкия в креватчето.

На излизане отгоре не се чу никакъв звук. Извика, но никой не му отговори.

Излезе и тръшна вратата след себе си.

 

 

Училището, в което ходеше голямата, се намираше само през няколко улици. Много често, преди още да се появи стипендията, той я оставяше там на път за колежа, а малката водеше в яслите на съседната улица.

Тук, в една сглобяема беседка в двора на някакъв параклис, две възрастни жени се занимаваха с около четиридесет деца.

Опита се да продължи тази традиция. Още повече сега това бяха единствените случаи, когато излизаше от апартамента. Понякога сутрин, без да се е обадил предварително, той минаваше през къщи и взимаше децата за училище. Често намираше Кей още в леглото, друг път я сварваше да снове като луда из къщата.

— Защо правиш всичко това? — питаше го тя.

— Опитвам се някак си да помогна.

— Защо не идваш, когато сме се уговорили?

— Така не съм ли по-полезен?

Тя клатеше глава. Плашеше го. Понякога му се струваше, че едва има сила да се държи на краката си. Това го вбесяваше.

— Как е приятелката ти? — питаше тя.

— Много е добре — отговаряше той.

— Вярвам, че има кой да се грижи за децата й.

— И аз тъй мисля — отговаряше той.

Беше като смазан. Даже и в апартамента отчаянието й не го оставяше на мира. Не можеше да си намери място.

Една сутрин, след като бе оставил малката в яслите, на излизане едва не се сблъска с Нюсъм.

Познаваше го съвсем бегло, само от случайни срещи на улицата: беше висок слаб човек с гъста руса коса и малко пообъркан, даже злочест вид.

— Велики боже, кого виждам! — възкликна Нюсъм и добави: — Почакай минутка. Идвам веднага.

От двете си страни влачеше по един дребосък.

Когато се появи отново без децата, той каза:

— Хайде да те водя в къщи. На чай или кафе. Тъкмо за теб си говорихме, преди да изляза.

Той измънка нещо, че е зает.

— Само за пет минутки — настоя Нюсъм.

Тръгнаха обратно към площада.

— Е, как е? — попита го Нюсъм.

— Ами почти същото — промърмори той.

Уличката, където живееше Нюсъм, беше глуха и задънена: две редици от залепени една до друга викториански къщи с по един еркер от всяка страна опираха в строителна площадка. Зад нея се издигаха покривите на някаква фабрика. Някои от къщите бяха подновени, с бели гипсови фасади; болшинството обаче бяха запазили първоначалните си тухлени лицеви части, боядисани отстрани като рамка, които се ронеха, а някои направо се рушаха. Една от къщите се бе продънила; през прозорците и можеше да се види небето.

— Няма да се бавим — успокои го Нюсъм. — Самият аз веднага тръгвам за работа. Ще те закарам.

Поведе го към една от обновените сгради. Спуснаха се по тесни каменни стъпала към сутерена. Отвътре помещението беше обзаведено луксозно, даже с вкус. До една кръгла маса в средата на стаята седеше Марджори и четеше книга.

Беше боса.

— Я виж ти! — възкликна тя. — Каква изненада!

— Намерих го в училището — обясни Нюсъм. — Водеше си дечицата.

— Би ли се заел с камината? — обърна се тя към него. — Не мога да я запаля.

Нюсъм коленичи пред огнището, в което имаше купчина въглища.

Покрай стените бяха струпани купища картини. Имаше и окачени, сред тях и няколко интериора с човешки фигури, а други, очевидно по-скорошни, представляваха абстракции, наподобяващи кройки на костюм или някаква друга дреха.

— Обаждал ли си се скоро на Кей? — попита Марджори.

— Да — каза той.

— Как е тя? — продължи след кратка пауза Марджори.

— Ами — измънка той — почти все така.

— Надявам се, не се сърдиш, че ти се обадих.

— Не — поклати той глава.

— Бил — обърна се тя към мъжа си, — предложи на Колин кафе.

Нюсъм стана и се оттегли в дъното на стаята.

— Огън без дим — промърмори Марджори, загледана в камината. — Свети, но не сгрява.

Известно време си поговориха така на масата. На другия край на стаята Нюсъм приготвяше кафето на печката. Поднесе го на табличка, а после се върна до камината, разбута огъня и напъха между въглените няколко парченца свещ.

Запали ги.

Докато Марджори говореше, отсреща бавно се отвори една врата.

Почти веднага на нея се появи някакъв мъж.

Беше много дебел.

Едва набола брадичка покриваше долната част на лицето му. Беше черна, както и оредялата, пооголила вече темето му коса. Очите му също бяха тъмни.

В замяна на това кожата му бе изключително бяла, а чертите на лицето — прекалено едри. Беше по халат, привързан в кръста само с някаква връвчица, под който по всяка вероятност беше гол.

— Норман — каза Марджори и се обърна.

Мъжът обаче не се и помръдна от вратата. Беше леко кривоглед с едното око, вследствие на което държеше главата си извита настрани и така бе втренчил поглед в Пасмор.

— Колин, това е Норман Фаулър — каза Марджори и като се обърна към него, попита: — Искаш ли кафенце, Норм?

Мъжът се усмихна, без да отговори. Зъбите му също бяха бели и прекалено едри.

— Бил, донеси и на Норм една чашка — помоли Марджори и Нюсъм отново се надигна от мястото си до камината.

— Кафето е на печката, Норм — каза той и като се обърна към Пасмор, добави: — Е, аз тръгвам. Искаш ли да те закарам?

Той стана от масата. Кафето му стоеше недокоснато.

— Няма ли да влезеш, Норман? — попита Марджори.

Мъжът все още стоеше на вратата.

После, когато всички погледи се насочиха към него, той отново се усмихна и с все още извърната на една страна глава, бавно тръгна към тях.

В това време връвчицата на халата му се отвърза.

— Няма ли да се отбиеш пак да видиш Кей? — попита Марджори.

— Мисля, че не.

— Как е тя?

Този път въпросът бе зададен от дебелия. Той вече се бе приближил до масата в средата на стаята и бе застанал до нея с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете на халата.

— Бяхме с Норман, когато срещнахме Кей — поясни Марджори.

Дебелият кимна с глава и се усмихна.

— Много е добре — каза Пасмор и оставяйки чашата си на масата, добави: — Довиждане. Благодаря за кафето.

— Моля, няма защо — каза тя. — Заповядай пак.

— Тръгвате ли? — попита непознатият.

Въпреки че всички признаци за тръгването бяха налице, той изглеждаше учуден, сякаш изобщо не бе разбрал какво става в стаята.

— Излизаме, Норман — каза Нюсъм. Вече си бе облякъл палтото. — Аз отивам на работа. А ти какво ще правиш?

— О, и аз смятам да посвърша нещо — отговори му той, като го наблюдаваше съсредоточено.

— Е, тогава довиждане — каза отново Пасмор и тръгна след Нюсъм към вратата.

— Защо не дойдеш с мен в ателието? — предложи Нюсъм, след като вече се бяха озовали навън.

— О, не знам — каза той. — Не разполагам с много време.

— Няма да те задържам дълго.

Нюсъм тръгна към една джипка, паркирана малко по-надолу на улицата и също натъпкана с картини.

Потеглиха мълчаливо.

Не пътуваха и минутка. Само свиха през две-три улички и колата спря пред някаква запустяла къща.

Нюсъм го поведе покрай къщата и накрая отключи някаква врата.

За ателие бе приспособена оранжерията, която се намираше отстрани на сградата.

В сравнение с дома на Нюсъм интериорът тук бе относително беден. На стената бяха подпрени две-три от последните му абстракции. На пода, където вероятно работеше, бе разположено голямо платно. В центъра му се забелязваше една единствена червена точица, навярно нанесена там с четка или с пръст, или може би бе случайно капнала отнякъде — трудно можеше да се каже.

— Май нямаш много работа, а? — отбеляза Пасмор.

— Не.

Нюсъм си беше свалил палтото. Стоеше прав с ръце в джобовете и съзерцаваше огромното платно в краката си.

— Последните няколко месеца работя само над това — каза той.

Пасмор се загледа в единствената точица. Приличаше му на капка кръв.

Нюсъм го погледна:

— Е, какво ще кажеш за Фаулър?

— Прилича ми на капитан Кид^[1] — отговори той.

— Ти знаеш ли, че наистина прилича.

— У вас ли живее?

Нюсъм кимна утвърдително. Отново се загледа в платното.

— Е, и все пак какъв е?

— Какво? — Нюсъм го погледна.

— С какво се занимава?

Нюсъм вдигна рамене:

— С какво ли не. — След малко добави: — Но така или иначе успя да ми осигури малко състояние. Продава картини и тям подобни.

Пасмор огледа помещението. Цялото бе боядисано в бяло. Светлина проникваше единствено през малкото прозорче на покрива над главата му.

— За сега живее с нас.

— Аха — каза той.

Погледът му отново се спря върху празното платно.

— А ти с какво се занимаваш в последно време? — попита Нюсъм. — Кей казва, че са ти отпуснали някаква стипендия.

— Да, така е.

— Работиш ли?

— Да.

— Имаш късмет.

Замълчаха.

— А теб какво те спира? — попита накрая Пасмор. — Нещо в къщи ли?

— В къщи? — Стори му се учуден, даже изненадан. — О, в къщи — промърмори. — Не. — Все още несигурен, той се позасмя. — Не знам. Струва ми се, че за да нарисува човек нещо, му е необходимо чувство за пространство, за което можем да приемем, че е несъмнено, на дадено ниво. И все пак в наши дни има ли нещо, което може да ти гарантира това? Всичко, което съм постигнал, е една единствена червена точица: вече почвам да си мисля, че е почти невъзможно да се постигне нещо повече от това. И знаеш ли, ако някой наистина го направи, само бих казал, че е надуто, самонадеяно копеле.

Пасмор го гледаше съвсем объркан.

После, като че ли изведнъж усетил това, Нюсъм вдигна очи и добави:

— Е, това са си мои проблеми, старче. Но все пак всичко е такава гадост. В какво според тебе може да вярва човек?

— Не зная — каза той, целият пламнал.

— И си мисля, че ако става въпрос за това, бих могъл да го продам за няколко стотачки. Аз или Норман. Това е едно твърдение — подчерта той, — и то без съмнение така смислено, както и всяко останало.

Отново замълчаха. Някъде под тях дълбоко под земята прогърмя влак.

Стаята леко потрепери.

— Значи тогава и ти не си намерил никакво разрешение, така ли? — попита Нюсъм.

— Разрешение ли?

— Отговор.

Той поклати глава.

— Невероятно е — продължи Нюсъм — как бързо всичко се разпада, нали?

Отиде в дъното на ателието и се върна оттам с някаква малка картина.

Подпря я на стената. Представляваше интериор — на фона на овехтяла домакинска покъщнина някаква жена, вероятно Марджори, седнала до масата, хранеше дете. Картината беше нарисувана със замах, в ярки, крещящи тонове.

— Само преди десетина години бях в състояние да създам подобно нещо — каза Нюсъм. — Невероятно, нали?

Минутка-две и двамата останаха мълчаливо загледани в картината. После той изведнъж каза:

— Виж какво, трябва вече да тръгвам. Съжалявам, че не мога да остана повече.

— Добре — съгласи се Нюсъм. И въпреки това му се стори, че го погледна малко разтревожено. — Във всеки случай добре направи, че дойде. Ще те закарам в къщи.

— Благодаря, не е необходимо — каза той. — Мога да взема автобуса в края на улицата.

— Да?

Той кимна.

— Ела пак — каза Нюсъм. — Когато ти е удобно.

Прибра се пеша.

Като се качи в стаята си, той се отпусна на леглото.

Беше сигурен, че е настъпил краят. Вече не знаеше накъде да се обърне.

Зарови главата си в ръце.

В същност не знаеше и къде се намира. Беше загубил всичко. Що се отнасяше до него, спокойно можеше да си изчезне от лицето на земята.