Дейвид Стори
Пасмор (4)

Глава четвърта

Най-много му се искаше да сподели това с Коулс.

Една вечер му се обади в къщи — сесията беше вече приключила — и излязоха да пийнат по нещо. В последния момент не се реши да му разкаже всичко направо, а само подсказваше с повишеното си настроение, че му се бе случило нещо удивително, което го издига над положението, към което по едно време се бе чувствувал прикован завинаги.

Коулс го наблюдаваше усмихнат.

— Какво ще правиш по Коледа? — беше отговорът му.

И все пак Коулс и Кей бяха тези, с които макар и тайно, той празнуваше новооткритата си независимост — чувство на освобождение, което започваше да прелива, щом излезеше от онази стая.

А там всичко беше мрачно и сериозно.

Първата седмица се виждаха всеки ден. В срещите им имаше някаква сляпа, почти злобна напрегнатост на чувствата. Чак когато си тръгваше оттам, той усещаше, че настроението му започва да се повишава. И всеки път, когато се връщаше в къщи, посрещаше Кей с дълга прегръдка.

Когато отиваше в апартамента през деня или ако можеше да измисли някакъв претекст вечер, винаги преоткриваше Хелън, разтърсен от нови подозрения и недоверие. С нея чувствата му никога не бяха спокойни. Те се блъскаха едно в друго, изригваха, а после постепенно затихваха. Но когато беше с нея, нищо не можеше да го освободи от едно единствено усещане — и това беше някакъв страх. Не можеше да я погледне открито. И най-осезателно усещаше присъствието й, когато тя бе някъде наблизо в полумрака, когато се приближаваше към него или се движеше из стаята.

След като веднъж биваше изтощен, не можеше да остане и секунда в леглото до нея.

Ставаше и докато правеше чай в кухнята, зяпаше отсрещния блок или редиците паркирани коли долу на улицата.

Отвреме-навреме от някой прозорец се подаваше лице, хвърляше поглед наоколо или поглеждаше небето, после отново изчезваше.

Тя бе винаги някак далечна, затворена в себе си.

От момента, в който я оставяше в леглото, до появяването й напълно облечена, той почти не я поглеждаше. Но след като веднъж се облечеше, той заставаше в единия край на стаята и започваше да й се любува, ясно осъзнавайки удоволствието да я наблюдава как се движи насам-натам.

Не научи много неща за нея. И колкото по-малко знаеше, толкова по-свободно се чувствуваше.

— Сигурно мъжът ти не подозира нищо за тази връзка — подпитваше я той.

— Не допускам.

— Не му ли се вижда подозрително, че излизаш?

— Той никога не си е в къщи.

— В колко тръгва сутрин за работа?

— Различно.

— И кога се прибира?

— Също различно — вдигаше тя рамене.

По време на подобни разпити Хелън обикновено лежеше, пушеше и отговаряше на въпросите му с едва доловима нотка на раздразнение. Беше разбрал, че не трябва да й задава директни въпроси, нито пък да се впуска в големи подробности. В известен смисъл и двамата бяха доволни.

— Никога досега не си ме нарекъл по име — каза тя една сутрин, когато и двамата се готвеха да си тръгват — всеки поотделно.

Той поклати глава.

— Може би не ти харесва.

— Мисля, че ми харесва.

— Или може би си го забравил?

Той отново поклати глава.

— Е, тогава… — Тя чакаше.

— Хелън — каза той.

— Така е по-добре — засмя се тя и го целуна по бузата.

 

 

Малко след Коледа пристигнаха родителите на Кей.

Тъстът му — червендалест здравеняк с побелели коси и сиво-сини очи — беше провинциален лекар. Това бе кротък човек, който умееше да се забавлява, но никога не се натрапваше. Майката също беше кротка, скромна и с открито лице: и двамата се посмутиха от внезапната сила на чувствата му.

— Виж ти, от толкова време насам никой не ми се е радвал така — приятно се изненада тъща му.

Жената съвсем не знаеше как да приеме прегръдката му.

Може би още с пристигането си бяха доловили у него известна студенина, някаква непохватност — движеше се като замаян. Но поусмихнати, само леко отстъпиха назад.

Много обичаха децата. Бяха ги поели от ръцете на Кей още от вратата и прекарваха с тях почти цялото си време. Те представляваха един мост към бъдещето, в изграждането на който и той бе дал свойта дан. Усещаше, че за тях това беше някаква нова цел в живота.

При следващата им среща в апартамента Хелън разтревожено отстъпи назад.

— Какво се е случило? — попита тя. Може би подозираше, че сама бе причина за внезапния му изблик на чувства. За пръв път я виждаше уплашена.

— Нищо — каза той. — Чувствувам се отлично. Даже превъзходно.

Разхождаше се из стаята, без да се срамува повече.

— И все пак — настоя тя, — струващ ми се странен.

— Ще се видим ли утре? — попита я на тръгване.

— Както искаш — отговори тя и се отдалечи.

По-късно, когато се връщаше в къщи, усети, че обхваналото го въодушевление нараства: това бе една вълна от чувства, на която къщата и обитателите й изведнъж му се сториха твърде крехки да устоят. Но още на прага се опомни и влезе вътре сдържан и усмихнат.

Беше обзет от неудържимо желание да гали и милва всичко, което му принадлежеше. Занесе децата да спят, целуна ги, а когато Кей загаси лампата, той все още я държеше през кръста.

Тя го бе наблюдавала с леко присвити вежди, сякаш удоволствието му някак си й се изплъзваше. Караше я да се усмихва.

— Напоследък Колин е толкова странен — каза тя един ден на майка си така, сякаш би могла да сподели още много неща с нея, стига да знаеше как. — Струва ми се, че това идва от перспективата да работи сам, далеч от колежа.

— Е, мисля, че и аз нямам нищо против това — каза тъща му.

Кей стоеше с такава надежда на прага на тяхното съществуване, че понякога силното й желание я възпираше да надникне вътре.

И наистина в този неин жест, в това, че си затваряше очите пред един конфликт — уплашена и същевременно въодушевена, всичко изведнъж придобило за нея огромни размери, станало знаменателно, по-голямо от живота — той виждаше онова, което обичаше у тази, другата жена: едно мерило за всичко, което притежаваше и над което в същото време се бе издигнал. Навлизаше в нови светове, като се извисяваше над нея, понесъл я със себе си по това ново и могъщо течение.

По-късно вечерта, когато вече си бяха легнали и от долната стая се чуваха гласовете на родителите й, които също си говореха в леглото, той й каза:

— Знаеш ли, наистина чак сега започвам да усещам как се развиват нещата.

— Как? — попита тя.

— Израстват от миналото към бъдещето. Толкова рядко може да се изпита подобно чувство.

— Не мислиш ли, че моите родители ни са в тежест? — попита тя.

— Винаги са ме карали да чувствувам, че нося някаква отговорност — много по-голяма от тази, която наистина съзнавам, че имам — каза той. — И въпреки това сякаш сега те са тук не за да напомнят, а само да потвърдят това.

— Така е — съгласи се тя.

— Не чувствуваш ли някаква разлика? — попита той.

— Мисля, че чувствувам.

Дълбоките рани, които й бе нанесъл, все още не бяха заздравели. Странно как той бе забравил това.

— Толкова много неща те радват напоследък — каза тя. — Това малко ме притеснява.

— Наистина усещам, че ме носи някаква инерция. Но не виждам защо да се съпротивлявам. Вече не се страхувам.

За момент тя замълча. Въпреки това думите му й се сториха някак далечни.

— Добре, ще видим — каза тя и добави: — Майка ми е решила да поостане още някой и друг ден след като татко си тръгне. Сигурно тук й е много приятно.

И тъща му беше тази, която той целуна на следващия ден, когато излизаше от къщи; една прегръдка, която, пренесена от една жена на друга, обединяваше целия му душевен мир и помиряваше в крайна сметка противоположностите в живота му.

Именно някаква пълнота носеше той със себе си в апартамента; и удивлението на Хелън бе това на човек, който, обръщайки се да бъде поздравен от един, изведнъж в последния момент, объркан, се озовава пред няколко души.

Отиваше при нея, преливащ от чувства. Тя се губеше пред тях. И накрая, изумен, откриваше, че не е сам.

— Ще трябва да замина за няколко дни — му каза тя един ден на тръгване. — Няма да можем да се виждаме известно време.

— Добре — съгласи се той. — И къде отиваш?

— О, на конференция — вдигна тя рамене.

— С мъжа ти?

— Да.

— И не можеш ли да не заминеш?

— Ходя с него всяка година. Едва ли си заслужава главоболието сега да направя изключение.

— Какво работи мъжът ти? — попита той. Беше й задавал същия въпрос вече няколко пъти.

— О, нищо специално.

— И намираш това за доста отегчително, нали? — подхвърли той.

— В известен смисъл, да. — Тя се усмихна, наблюдавайки изражението му.

— Намираш почти всякакъв вид работа за отегчителна, нали? — продължи той. — Искам да кажа, имаш подобно отношение и към моята.

— Работата е средство за постигане на някаква цел — каза тя. — Поне така казват всички.

Пасмор също се засмя на собствената си задълбоченост, а после заяви:

— Е, във всеки случай ще ми липсваш.

— И ти на мене.

Но въпреки всичко, след като веднъж си бе тръгнала, той се почувствува облекчен.

Беше като на бойното поле: един фронт, към който той настъпваше, но му бе необходимо време, за да заздрави позициите си.

Когато Хелън се върна, беше някак променена, може би още по-сдържана. Изглеждаше вяла, даже замислена.

— А какво ще стане, когато мъжът ти разбере? — попита я той.

— Когато?

— Или ако.

— Не зная. — Изглеждаше изненадана. — Защо, искаш да сложим край на всичко това ли?

— Не.

— Не още?

— Не, изобщо. Просто не виждам как може да му се сложи край.

Тя го погледна недоумяваща, с известно раздразнение. После, когато си тръгваше, каза:

— Ти въобще не ме попита за конференцията.

— Извинявай — каза той. — Не мислех, че би искала да го направя.

А в същност изобщо не бе повярвал на нейното оправдание за заминаването.

— Няма значение — каза Хелън.

— Бих искал да знам — настоя той.

— Наистина не е важно. — Тя се засмя.

Странно, но това, че не й вярваше, я правеше реална.

В деня преди заминаването на майката на Кей имаше момент, когато, останал в къщи насаме с тъща си, едва не й разказа всичко. Беше си уредил среща в апартамента и почти на вратата се обърна към нея с признанието на уста. Имаше определеното чувство, че ще й е приятно да го чуе. Но вместо това само се наведе към нея, целуна я по бузата и каза: „Трябва да тръгвам. Грижи се за децата“ — като че ли ги напускаше завинаги.

Тя само бе промърморила: „Да, добре“, бе вдигнала глава към него доволна, нетърпелива, поразвеселена.

Чувствуваше се по-щастлив от всякога. И най-щастливите му моменти бяха тези, когато се прибираше в къщи или се готвеше да тръгне за апартамента, където още от улицата поглеждаше нагоре и си мислеше за стаята и за нея.

Вниманието, с което обграждаше Кей, не отслабваше. Една вечер, след като бяха вечеряли навън и си беше пийнал, изпаднал в откровение, той изведнъж й каза, че смята да наеме стая някъде далеч от къщи. Сам се учуди, че го бе казал така направо.

— И какво ще правиш там? — попита тя.

— Мисля, че ще се хвана здраво за работа. В колежа не мога да приключа с всичко, което искам.

Тя недоумяваше. След малко каза:

— Е, щом наистина ти трябва. — А после продължи: — Мислиш ли, че можеш да си го позволиш?

— Не зная. — Той държеше успокоително ръката й. — Ще трябва пак да си помисля. Това е още само идея.

Обаче сега, когато колежът отново беше в сесия и наоколо бе пълно със студенти, той трябваше да урежда срещите си в апартамента по-предпазливо.

Това усложнение не му даваше мира.

Веднъж попита Хелън:

— Какво смяташ, че трябва да правим тук?

— Да правим?

— Тук си само защото така ти е изгодно, нали?

— Ако беше така — каза тя, — едва ли щях да поема риска.

— Тогава, след като ти е трудно, не можеш да не му отдаваш някакво значение.

— А ти защо мислиш, че идвам тук? — попита тя.

— Не зная — каза бързо той. След малко добави: — Струва ми се, че прекалено много ме е страх да не те загубя, за да ти отговоря.

Друг път й каза:

— Може би ще е по-добре да обсъдим това. Искам да кажа, какво в същност правим тук.

— Да обсъдим?! — възкликна тя, докато палеше цигарата си. Щракна запалката, загаси я и му обърна гръб.

Започна да усеща, че го лъжат или по-точно, че лъже себе си. С течение на времето чувствата му към нея започнаха да го подтикват да направи нещо. Всичко в него бушуваше.

Кей се беше поуспокоила и изглеждаше по-сдържана, в резултат на което собствените му реакции ставаха все по-предпазливи. Непрекъснатата нужда при всяко прибиране в къщи да я обгражда с внимание, да се презастрахова, мълчаливо или с жестове да търси в нея някакъв отговор, взе да го изморява.

Започна тайно да я презира: човек, който можеше така лесно да бъде мамен. Наивността й го дразнеше. Ако наистина знаеше нещо, защо не го кажеше открито?

Намрази и работата си.

Във всеки случай не бе направил особено много. Беше се превърнала в нещо съвсем нелепо и без значение.

Отначало, понесен от новите вълни, залели живота му, се бе справял добре с нея. Но не след дълго тя бе започнала да му прилича на още един придатък към миналото му, една допълнителна пречка — това усещане на застой, което упорито го бе преследвало през всички етапи от живота му, което го разстройваше и му пречеше да върви напред.

Всичко това вече губеше всякакво значение.

Една вечер в апартамента реши, че ще трябва да разкаже всичко на Кей.

Хелън лежеше на леглото, зяпаше тавана и пушеше. Вече не се чувствуваше задължен да избягва нито тялото, нито погледа й.

— Какво ще кажеш? — попита я той, когато видя липсата на каквато и да е реакция.

— Ще направиш това, което смяташ за необходимо — отговори тя, все още загледана в тавана. — Във всеки случай бих казала, че тя вече знае.

— Не вярвам.

— Ами… — поусмихна се тя и го погледна.

— Нямаш нищо против да й кажа, нали?

Тя бавно поклати глава:

Стига да не й кажеш коя съм.

— Нима ти е безразлично това, че тя ще знае?

— Какво мога да направя? Струва ми се, винаги съм допускала, че тя така или иначе знае.

— И си допускала също, че няма да се намеси?

— Та тя е точно такава, нали?

— Ти не я познаваш. Откъде можеш да знаеш? — Изведнъж се намери в абсурдното положение да защищава жена си от любовницата си.

— Не, не знам — каза тя, явно доволна.

— Фактически това, което ти търсиш в случая, е позиция, от която да можеш лесно да се измъкнеш, щом поискаш, не съм при прав? — обърна се той към нея.

— Мисля, че си прав — каза тя. — Но същото важи и за теб.

— Така ли? — изненада се той. — Добре, тогава ще променя нещата. Поне що се отнася до мен. Ще й кажа. Че има друга. И мисля, че ще дойда да живея тук.

— И ще я оставиш?

— Нямам друг избор. Не мога да понасям повече тази лъжа.

— Само искам да разбереш — каза тя, — че това не ме обвързва и мен с подобни задължения.

— Не се притеснявай — успокои я той.

За пръв път бяха опрели до кавга.

Докато тя лежеше в леглото отвита, с отметнати на една страна крака и пушеше, му се прииска да изрече още куп неща.

— Какво има? — попита Хелън.

— Всичко това — едва се сдържаше той. — Ти не си ми дала нищо.

Тя замълча.

— Не е ли така? Не знам нищо за теб.

След малко тя попита:

— Искаш ли да продължим да се виждаме?

— Мислиш ли, че това е разрешението? Не искаш да чувствувам нищо към теб.

Тя не отговори.

— Ти не признаваш нищо от онова, което е ценно в мен.

Гледаше я съкрушен. Накрая само отмести поглед.

— Съжалявам — каза тя. — Трябва да ме приемеш такава, каквато съм.

Реши да каже на Кей.

Така или иначе му се струваше, че ще дойде ден, когато смело ще може да заяви какво се бе случило. Дълбоките му и искрени чувства щяха да надделеят и изместят всичко останало: едно основание, което Кей, независимо от реакцията си, трябваше да уважава.

Но въпреки това, веднъж стигнал дотук, той продължаваше да се колебае. Възпираше го мисълта за ужаса и объркването, за болката, която щеше да й причини. Прекалено много се срамуваше, за да й каже всичко направо.

Вместо това бе връхлетян от онзи песимизъм — сам бе поразен как бързо стана това, — който за известно време и двамата бяха смятали за част от погребаното им минало; отваряше раните, които така наскоро бяха заздравели, поставяше под въпрос целия си живот, самодоволното си ограничено съществуване, надсмиваше се над спокойствието и инерцията.

Кей беше потресена.

Всичко бе дошло така ненадейно, така подмолно, че тя изобщо не бе имала време да се подготви. Нямаше с какво да се защити.

И колкото по-мрачни ставаха настроенията му, толкова повече в него се засилваше надеждата, че тя ще бъде принудена да изрече онова, което сам се страхуваше да й признае: не толкова че беше влюбен, колкото това, че животът им бе стигнал до такава задънена улица, бе така опустошен, че единственият им изход беше да се разделят. Само Кей да можеше да разбере това, сигурно никога нямаше да му се наложи да й каже за тази, другата жена; изобщо не бе необходимо да разбива живота й.

Обаче въпреки отвратителните му настроения, тя бе така неспособна да стигне до подобно решение, както и той самият не бе в състояние да й разкрие всичко сам. Отказвайки да продължи някакво обяснение, Пасмор се бе надявал да накара неизбежното да изкристализира и даже предпазлив, какъвто си беше, бе започнал да разработва система за разпадане, според която, ако започнеше да губи, можеше да го направи с чувството, че поне в известен смисъл остава господар на положението.

Така се въртяха в някакъв затворен кръг. И колкото по-бързо бягаше, толкова Кей бе по-близо по петите му. Така невинна, толкова наивна: изглежда, не бе способна да разбере, че една единствена думичка може да развали магията.

Накрая й каза, че действително е намерил стая.

— И за какво ти е? — отново попита тя.

— За да изгладим различията си.

— Какви различия?! — възкликна Кей. — И да не искаш да кажеш, че изобщо ще живееш там?

— Какво друго ни остава? — каза той. — Колкото повече стоя тук, това толкова повече ме съсипва.

— Един от двама ни трябва да е луд — избухна Кей. — Та нали само преди няколко седмици ми каза, че животът ти никога не е бил толкова смислен!

— Знам.

Тя го гледаше безпомощно.

— Кажи какво има.

Изпита моментното изкушение да й каже.

— Не зная — отвърна той. — Ако знаех, нямаше да сме на това положение.

— Искаш да кажеш, да свършим с всичко ли?

Тогава го осени мисълта, че тя наистина знае. Втренчи се в нея, изпълнен с надежда.

— Това ще даде и на двама ни възможност да отдъхнем — каза той, — както и време да премислим нещата.

— Тук си прав — съгласи се тя, — макар да съм сигурна, че ако веднъж излезеш оттук, повече няма да се върнеш.

— Изглежда, много-много не ми вярваш.

— Не — отвърна тя.

Всичко това ужасно го разстрои.

Една седмица по-късно й каза, че се изнася. Събра си куфара и тръгна, без да й остави никакъв адрес.

Чувствуваше се смазан. Не знаеше какво прави. И колкото се опитваше да постави нещата на мястото им, толкова повече те се заплитаха. Единственото, което наистина си спомняше от напускането на дома си, бяха лицата на децата: без да знаят къде отива и за колко време, те весело му махаха с ръка от прозореца на предната стая.

Какво се бе случило? Всичко, за което се бе борил през целия си живот, изведнъж бе рухнало. Не виждаше нищо разрешено, нищо изяснено, нищо утвърдено.

А след като се премести в апартамента, отношението на Хелън също се промени. Или по-скоро — въпреки че никога не бе си правил труда да го признае — се открои още по-ясно такова, каквото си беше и преди. И тъй като сега собствената му увереност до голяма степен зависеше от нея, той осъзна колко нищожна в действителност беше подкрепата й. Виждаха се веднъж, най-много два пъти седмично; той усещаше в нея някаква нова съпротива. Сега й беше нужно да се разграничи от всякаква отговорност, свързана с това, което бе извършил той — разрива в дома му, разбиването на живота му. Даже и да не го показваше с нищо, той приемаше мълчанието й — тези ужасни отсъствия от стаята — като обвинение. Страхът му непрекъснато растеше.

— Та ти не носиш никаква отговорност за това, което съм направил — успокояваше я той. — Достатъчно ми е само да продължаваш да идваш тук, както и правиш. Това е всичко.

— Да — отговаряше тя. — Разбирам.

Не се появи цяла седмица.

Когато му звънеше по телефона, все си намираше някакви извинения. И в същото време се опитваше да го успокои. Накрая, същата вечер, когато се бяха уговорили да се срещнат, тя позвъни в последния момент и каза, че няма да може да дойде.

— Защо пък не, по дяволите?!

— Струва ми се, че мъжът ми е започнал да подозира нещо — каза тя.

— Е, и какво от това? Да не би да има някакво значение?

— Страхувам се, че за тази вечер има.

— Кога ще те видя?

Допусна, че тя също може да се е уплашила.

— Ще се опитам да се измъкна — каза тя. — Утре сутринта.

Той затвори телефона.

Върна се на леглото, откъдето беше станал и където фактически прекарваше почти цялото си време сам.

В празната стая светеше една единствена нощна лампа.

Не можеше да понася помещението ярко осветено.

Бе стигнал доникъде.

През прозореца съзря облаците, озарени в червено от ослепителния блясък на града. Някъде под тях, не толкова далече, се намираха жена му, децата му, домът му — онова, което само до преди няколко месеца бе представлявало всичко за него; последните същества, които някога би желал да нарани, тези, без които не би могъл да съществува.