Дейвид Стори
Пасмор (3)

Глава трета

Заедно с Коулс и Абъркромби той водеше вечерен курс лекции под общото заглавие „Портрети от миналото“, като неговата област беше литературата на народите от Британската общност, тази на Коулс — от епохата на Реставрацията, а Абъркромби четеше лекции върху именити личности от периода на Промишлената революция. Аудиторията им се състоеше от възрастни мъже, жени на средна възраст, група калугерки и само тук-там се срещаше по някой по-млад човек.

Една вечер вниманието му бе привлечено от една усмихната физиономия, която полунасмешливо, ако не и язвително, го наблюдаваше измежду редиците съсредоточени лица, сякаш бе открила в това, което се говореше, или в начина, по който бе излагано, нещо нелепо, ако не и комично.

Собственикът на лицето бе някаква особа, която наближаваше четиридесетте, една ненатраплива, по-скоро анонимна личност, седнала високо, в края на един от последните редове на аудиторията.

Следващата седмица я забеляза още когато пристигна. Погледът й бе строг и суров, даже малко респектиращ. Бе гологлава и бе облечена в палто, пристегнато в кръста. Имаше остри, характерни черти.

Друг път вечер, на лекции, той съвсем неволно улавяше погледа й. Научи се да чете изражението на лицето й. „Този тук е глупак“, „Тази там — също“ — и всичко това намираше израз само в едно леко свиване в крайчеца на устните. Вдигнатата й вежда означаваше известно одобрение, а скованата й усмивка — явно неодобрение. Едно доста напрегнато изражение на лицето с непроницаеми, широко отворени очи, показваше ако не досада, то поне известна подозрителност. Когато бе съгласна с нещо или нещо й доставяше удоволствие, тя извръщаше настрани глава и свеждаше поглед. И всичко това бе придружено от някакво невероятно високомерие.

Един ден той я срещна на двора. Току-що бе излязъл от страничното крило на колежа, когато я видя как се появи на вратата на канцеларията и се отправи към една огромна лимузина, паркирана в средата на двора, където по принцип бе забранено влизането на каквито и да е коли.

Някакъв шофьор се разправяше с портиера — висок човек с мораво лице, който носеше пурпурночервена униформа, украсена със златист брокат.

— Да не би да ви е приятел, господин Пасмор? — попита го портиерът, когато той се опита да се намеси.

— Да, приятел ми е — отвърна той, поглеждайки към шофьора. Последният също беше в униформа, която обаче, с изключение на лъскавата козирка на шапката, в същност не му говореше нищо.

— Паркирането в този район е забранено, господине — обърна се отново портиерът към шофьора.

„Район“ бе малко пресилено казано; обикновено всички го наричаха „двора“.

— Това няма да се повтори, Джим — успокои го Пасмор.

— Каква досада — измърмори портиерът и бавно се отдалечи, като си слагаше ръкавиците.

— Ужасно съжалявам — каза тя, сякаш единствено тази случка я бе накарала да си спомни за него. Погледна го, после погледна към колежа.

— Мога ли с нещо да ви бъда полезен? — обърна се той към нея.

— Ами… — позамисли се тя, после поклати глава.

Беше облечена в тъмносиньо палто.

Яката бе вдигната под черните й коси и се закопчаваше отпред с едно единствено копче. Изглежда, тъмните цветове и тази уравновесеност, присъщи на човек в траур, й бяха привични. Не носеше шапка.

— Страхувам се, че ме намирате точно в почивката между две лекции.

В едната си ръка, облечена в ръкавица, тя държеше няколко брошурки.

От някакъв прозорец, недалеч от тях, студенти бяха започнали да подсвиркват — по всяка вероятност не на него, нито пък на нея, а поради самия факт, че една лимузина с шофьор се намира в двора на колежа.

— Няма ли да ги препоръчате? — попита тя.

— Ами… — придоби той собственически вид и погледна към прозореца.

— А какво бихте ми препоръчали? — попита отново тя.

— За да си направя реклама или искате нещо, което наистина си заслужава?

— Няма значение.

Тя го погледна право в очите.

— Не зная — отговори той. — Май че тук няма нищо за препоръчване.

Жената задържа още малко погледа си върху него, после тръгна към колата. Задната врата беше вече отворена.

— Още веднъж ви благодаря, че се застъпихте пред портиера — каза тя.

— На вашите услуги — отвърна той и се отдръпна назад.

Вратата се затвори. За момент Пасмор остана на мястото си с втренчен в нея поглед.

После колата потегли.

Потегли съвсем безшумно, като успя да се провре между редиците паркирани просторни автомобили и миниатюрни открити спортни коли на студентите, зави покрай стаичката на портиера и изчезна сред натовареното движение на улицата.

Една вечер я видя да излиза от сградата на колежа. Зад нея вървяха три калугерки, а капюшоните им проблясваха на електрическото осветление. Бавна върволица от хора се точеше през двора към изхода. В първия момент си помисли, че го е забелязала — беше се насочила право към него, но после се спря до една малка кола и отключи вратата.

Когато чу стъпките му по чакъла, тя вдигна глава.

— Добър вечер — каза той. Звучеше неимоверно весело, сякаш беше някакъв добродушен пазител на заведението, отдавна примирен с това, че спокойствието му ще бъде нарушено. — Как сте?

— Благодаря, добре — отвърна тя.

— Да отидем да пийнем по нещо.

Пасмор видя изненадата, ако не и известна досада в очите й, после колебанието: и всичко това бе изразено с едно единствено движение. После тя отвори малко по-широко вратата на колата и хвърли вътре няколко книги.

— Добре. Далече ли е?

Той поклати глава.

— На ъгъла.

Изведнъж тя тръгна сама, сякаш никой никъде не бе я канил. На места токчетата й леко хлътваха в чакъла.

— Как са лекциите? — попита той. Трябваше да засили ход, за да я настигне.

— Не са много интересни.

— А вие какво сте очаквали?

— О… — тя само повдигна рамене и излизайки на улицата, го погледна въпросително. Той кимна с глава в посока към барчето и докато пресичаха, си помисли дали няма да е редно да я хване под ръка.

Движението не беше много натоварено.

— За тридесет пенса на месец — каза той — не можете да очаквате кой знае какво.

— Таксата е една лира — възрази тя с каменна физиономия.

Барчето беше почти празно.

Жената се запъти към някаква маса и седна.

Когато се връщаше с напитките от бара, той открито се вгледа в нея.

Беше се втренчила пред себе си с празен поглед и леко смръщени вежди. И чак когато той остави чашите на масата, тя вдигна очи и огледа заведението.

— Често ли идвате тук?

— Не — отговори той.

Тя поклати глава. Взе чашата си, отпи малко, после я остави на масата.

Само след секунда отново я вдигна и този път я изпразни до дъно.

— Да ви поръчам още едно — предложи той.

— Аз сама ще си поръчам.

Проследи бармана с поглед и му кимна да дойде на масата. Сега в нея се забелязваше някакво оживление, очите й за миг просветнаха. Поръча си със замах, с открит, почти прелъстителен поглед, който изчезна така бързо, както се беше и появил.

— Като че ли не сте създадена за подобен род занимания — кимна той с глава към колежа.

— Не, изглежда не съм — отговори тя и само след секунда добави: — Впрочем не знам. Човек никога не може да бъде сигурен.

Отвори чантичката си — малко портмоне с дълга дръжка, — извади оттам цигара.

— Ще запалите ли? — обърна се тя към него.

— Благодаря, не пуша.

Тя поклати глава, сякаш почти бе очаквала това.

— А аз мога ли да запаля?

За момент задържа малката сребърна запалка, която вероятно бе комплект с чантичката, пред очите си, щракна и доближи цигарата до пламъка.

— Откога преподавате? — насочи тя отново вниманието си към него.

— О, доста отдавна.

Донесоха им поръчката. И докато той преместваше двете чаши от табличката, оставена пред тях, на масата, тя отдели бакшиша от дребните и изсипа останалите монети в чантата си, която се затваряше отгоре с миниатюрна закопчалка.

— Женен ли сте? — попита.

— Да — каза той.

Тя остави чантичката си до чашата.

— А вие?

— Да. — Звучеше съвсем безучастно. Държеше цигарата пред себе си и гледаше в краката си.

— Тази вечер бяхте ли на работа? — попита отново тя.

— Да — отвърна той и добави: — Въпреки че така или иначе от следващия семестър напускам.

— И къде ще отидете?

Тя се поусмихна. Устните й се присвиха в единия край. Изпусна облак дим, който бавно започна да се разнася около главата му.

— Имам стипендия.

— Какво значи това?

— Една година свободно време.

— И за какво?

— Да попривърша някои неща. — После добави: — Поне имам такова намерение.

— Звучи чудесно. — Стори му се, че в гласа й се бе промъкнала нотка на неприязън. — Не знаех, че съществува подобно нещо.

— В същност тук не съществува.

— Аха.

— Отпускат я от Америка. Трябваше ми доста време, за да мога да се добера до нея. — Той се засмя, а тя продължаваше да го гледа отвисоко. — За подобно нещо специално освобождават от работа. За един семестър. В случая — за три.

— Може би няма да могат да се справят без вас — подхвърли тя.

— Не ви ли харесаха лекциите ми?

Тя поклати отрицателно глава.

— Защо?

— Не зная — каза, леко подпряла главата си с ръка. — Не, мисля, че не ми харесаха.

Той се поусмихна.

— Да ви поръчам ли още едно?

— Добре, само че последно. После трябва да тръгвам.

Този път бе необходимо малко повече време, за да се привлече вниманието на бармана.

— Стори ми се, че и за вас не са от особено значение.

— Изненадан съм, че сте забелязали това.

— Забелязвам доста неща — каза тя.

Този път той не успя да долови точния нюанс.

Когато си тръгнаха, целият бар се обърна след нея.

— Ще ви изпратя до колата — предложи той, когато изведнъж разбра, че бе очаквала да се разделят на вратата. Беше протегнала ръка за лека нощ.

— Наистина не е необходимо.

Вече беше тръгнала към колежа. Вървеше с ръце в джобовете, а чантичката висеше на китката й.

— И какво ще правите с лекциите? — попита той.

— Ще се откажа.

Вероятно бе прозвучало като коментар по повод на разговора им в барчето, защото тя почти веднага добави:

— Може би. Не зная. Не съм сигурна.

Мълчаливо стигнаха до колежа.

— Е, лека нощ — каза тя, като се спря пред вратата и отново му подаде ръка.

— Не разбрах как се казвате.

— Хелън.

Остана така, загледан след нея, докато тя мина покрай стаичката на портиера и стигна до колата, която бе останала единствената в двора. А в самата стаичка портиерът седеше гологлав и четеше един от вечерните вестници.

Докато се спускаше надолу към автобусната спирка, колата й го задмина.

 

 

Срещнаха се след една седмица, дали случайно или не — не можеше да каже. Тя излизаше от същата аудитория и така се случи, че той също минаваше оттам.

— Значи все още сте тук — обърна се към нея.

За момент тя го погледна учудено, сякаш никога в живота си не бе го виждала.

— Имате ли малко свободно време? — попита той. — Току-що излизам от лекции.

— Не зная — каза тя. Нарочно го усукваше, за да печели време.

Едновременно вдигнаха глава към часовника над стаичката на портиера. Трите калугерки бавно минаха покрай тях и изчезнаха в тъмнината на улицата.

Не забеляза колата й в двора.

— На същото място ли ще ходим? — попита Хелън.

— Не — поклати той глава.

Тя отново погледна часовника на стената и каза:

— Добре, тогава половин час.

После съвсем небрежно тръгна напред с ръце в джобовете.

— Как беше тази вечер? — попита той.

— О… — поклати тя глава, сякаш вървеше със съвършено непознат човек.

Известно време повървяха в мълчание.

— Да влезем ли тук? — попита той, след като се бяха поотдалечили от колежа.

Тя почти не погледна къде. Само извади от джоба си някакво шалче и го върза на главата си. Не огледа нито посетителите, нито самото заведение. Просто забеляза една свободна маса и седна на нея.

Той даде поръчката.

— Познават ли ви тук? — попита тя.

Пасмор поклати глава, оглеждайки се наоколо.

— Не, за пръв път влизам.

Беше без грим. Очите й бяха големи и гледаха малко уплашено. Извади от джоба си същата табакера, същата запалка, предложи му цигара и когато отказа, само леко примижа с очи и сама си взе една.

— Защо се усмихвате? — попита Хелън.

— Просто не мога да повярвам, че сте тук.

— Така е. — Тя също се усмихна.

— Имате ли много приятели? — попита Пасмор.

Тя изведнъж се засмя. Черните й очи го изучаваха в някакво недоумение.

— С какво се занимава мъжът ви? — попита той.

— Работи — каза. — Като всички останали.

— Не би одобрил това, нали? — попита той, като посочи с ръка към заведението.

— Не зная — вдигна тя рамене. — Сигурно би се почувствувал много поласкан.

— Ако знае, че сте тук ли?

— Каквито и предпазни мерки да взема — каза тя, — всичко би било единствено заради собственото ми спокойствие.

Не бе съвсем сигурен какво иска да каже, затова само промърмори:

— А, да.

— Ще пийнете ли още нещо? — попита Хелън.

Изчака го да повика бармана.

— А вие? — обърна се тя към него. — С какво се занимава жена ви?

— Струва ми се, до голяма степен с това, с което и вие.

— О, не зная. Аз съм много мързелива.

Все още усмихната, задържа за миг погледа си върху него, след което попита:

— А колко деца имате?

— Три.

Тя остави една банкнота на масата и изчака да й върнат рестото. Барманът изсипа куп монети на табличката, а Пасмор ги събра и й ги подаде.

— Аз имам две — каза тя.

— И сигурно намирате това за малко безсмислено.

— Кое?

— Тези задължения. — Той се колебаеше дали да продължи.

— О, задълженията винаги са безсмислени.

Тя подпря главата си с една ръка, а димът от цигарата започна да пълзи нагоре. Над притиснатата буза очите й бяха полузатворени.

Помълча малко, после каза:

— Струва ми се, че всичко си има своя специфична форма.

— Така ли? — заинтригува се той, след което добави: — А това?

— Не зная. Предполагам, че формата сама се конкретизира в процеса на развитие.

— И въпреки всичко, малко е странно.

— Така е — съгласи се тя.

Поръчаха си по още едно. После, както и предишния път, без да се съобразява с нищо, тя изведнъж реши, че е време да си ходи.

— Никога не съм ви питал къде живеете — каза той, докато вървяха обратно по тъмните улици.

Хелън го погледна.

— Има ли някакво значение?

— Не — поклати той глава.

Вървеше до него спокойно, без да ръкомаха.

Накрая забеляза колата й, паркирана в една странична уличка недалеч от колежа.

— Ще ви видя ли пак? — попита той.

— Не зная.

В погледа му се четеше почти същата студенина, както и в нейния.

— Ако искате — продължи тя и само след секунда добави: — Ако смятате, че си заслужава.

— Къде? — попита той.

— Нямам представа. — Тя погледна към колата, после отново към улицата, която водеше надолу към колежа. — На същото място. В това време бихте могли да помислите къде другаде можем да отидем.

— Добре, ще си помисля.

— Искате ли да ви закарам?

За малко не прие.

Обаче неизвестно защо само поклати глава.

— Не, благодаря. Ще се върна пеша.

Без да каже повече нито дума, тя се качи в колата, пусна фаровете, запали я, махна му с ръка и бързо потегли.

Той изпита огромно облекчение.

Когато се върна в къщи, прегърна Кей и каза:

— Наистина, знаеш ли, въпреки всичко нещата ще се оправят.

Държеше я в прегръдките си зашеметен, преливащ от чувства, сякаш се беше върнал от продължително отсъствие.

— Господи! — възкликна тя. — Какво се е случило?

— О… — Той само поклати глава, а малко по-късно каза: — Без съмнение в живота на човек идва момент, когато приема това, в което се е превърнал.

— Не зная — каза тя. — Никога не ми се е случвало.

— Но ти имаш децата.

— Мислиш ли, че помагат за това?

Той не отговори, а и тя не настоя много. Това й се видя прекалено странно, за да навлиза в подробности.

— Струваше ми се, че според теб всичко вече е загубено — каза по-късно тя — и нищо повече не може да се направи.

— Тогава всичко беше затворено в мен — каза той.

— А сега?

— Нещата са по-различни.

— Добре. — Тя все още го наблюдаваше изумена.

Ледовете бяха стопени. Те отново усетиха, че живеят. Кей изведнъж се почувствува ужасно щастлива.

Една вечер отидоха на театър. Общо взето, им се случваше доста рядко. И това като че ли бе част от загадъчното събитие, с което той сякаш я забавляваше, като само повдигаше леко завесата, за да може тя да надникне в тайната му.

Къщата се поразведри. Децата си възвърнаха благоволението му.

Една седмица по-късно той й каза, че ще закъснее.

— Та ти закъсняваш всяка вечер — изненада се тя.

— Няма да се притесняваш. Ако се позабавя, значи съм останал в библиотеката.

— Добре, добре — разпери ръце Кей и се усмихна.

 

 

Забеляза я отдалече. Бе застаналата в сянката на ректората, който се намираше срещу стаичката на портиера. Странно озлобление се бе промъкнало помежду им, сякаш някъде някакво пламъче бе угаснало.

— Как сте? — попита, като й подаде ръка.

Забеляза в нея същата сдържаност, както и когато се бяха разделили последния път. Никаква друга близост.

— Страхувах се, че може и да не дойдете — каза той.

— Да — отвърна тя. — За малко не ви оставих бележка в колежа.

Изведнъж обхванат от някакъв ужас, той погледна към стаичката на портиера.

— Помислихте ли къде можем да отидем? — попита тя.

— Струва ми се, единствено в някое барче. Искам да кажа, познават ли ви много хора? Можем да вечеряме някъде. Или просто да се поразходим.

Тя не каза нищо. Лицето й също не изразяваше нищо — нито разочарование, нито притеснение, нито пък, както изглеждаше, кой знае каква надежда. Беше студено почти като през зимата.

— Във всеки случай — каза той — би било по-разумно да се срещаме някъде другаде. Семестърът приключва след около седмица. Тогава може би ще бъде по-лесно.

— Да отидем да пийнем някъде — предложи тя и тръгна надолу по улицата.

Беше облечена в неизменното тъмно палто, пристегнато в кръста, а на главата си бе вързала същото шалче. Приличаше му на униформа — или поне така изглеждаше в момента, в който се появеше с тях. Не намираше у нея и най-малкото желание да се хареса, нито някакво желание да се облече даже за собствено удоволствие или за повдигане на самочувствието. Беше нещо като самоотричане.

В барчето тя отново си избра една ъглова маса, седна с гръб към цялото заведение и втренчи поглед не в него, а се загледа с безизразни очи в стената зад него.

— Не сте ли добре тази вечер? — попита той.

— Напротив, чувствувам се отлично — отвърна тя. — Защо питате?

Вместо да й отговори, Пасмор погледна разсеяно настрани.

— Струва ми се, че всичко това е малко абсурдно.

— Права сте — съгласи се той.

— Може би ще е по-добре да не се виждаме известно време.

— А защо да не си вземем стая? — изведнъж попита той.

Тя остана все така невъзмутима.

После леко се поусмихна и не след дълго каза:

— Добре — и почти със същия тон добави: — Ако смятате, че си заслужава…

И мускулче не трепна по лицето й. Не изглеждаше нито изненадана, нито заинтересована, сякаш всичко бе предварително решено зад гърба й от хора, които никой от тях не познаваше и за които никога не бяха говорили.

— Няма да мога да остана много дълго — извини се тя. — Още по едно и ще трябва да тръгвам.

Останалата част от вечерта прекараха в мълчание.

В едно огледало отстрани на бара той видя двете отражения: приличаха на непознати в чакалнята на гара или застанали край пътя. Приличаха на бежанци.

Мълчанието не ги напусна и когато станаха, а после продължи неотклонно с тях по тъмните улици.

— Как мога да ви открия? — попита той, когато стигнаха до колата.

— Бихте могли да ми оставите бележка в колежа — каза тя.

— Малко ще ми е трудно.

— Ами тогава… — погледна го и сбърчи вежди, сякаш не можеше да проумее затрудненията му.

— Смятам, че ще мога да уредя това.

— Добре — каза тя.

— Ще ви оставя бележка на пропуска.

— Чудесно.

Тя се качи в колата.

— Все някак си ще се оправя — повтори той, обзет от странното желание да и вдъхне увереност.

— О, не се и съмнявам — каза тя и го изчака да затвори вратата.

Когато потегли, леко му махна с ръка.

Изведнъж се почувствува необичайно потиснат.

— Все пак не остана да работиш до толкова късно — му каза Кей, когато се прибра в къщи.

— Нямах търпение час по-скоро да се върна при теб — отвърна.

В известен смисъл това бе вярно — толкова бе облекчен да я види.

Все още беше доста замаян.

 

 

През следващата седмица прекара цялото си свободно време в търсене на стая. Имаше много, освободени от студентите, които се прибираха за коледните празници. И така той откри един малък апартамент недалеч от колежа.

Това бяха две стаи, които образуваха втория етаж на малка викторианска къща — една от редицата, слепени една до друга, чиито приземни етажи бяха превърнати в магазинчета. Самата уличка представляваше някакъв безистен, който денем гъмжеше от тълпите купувачи, а нощем бе ярко осветен.

От голямата стая човек можеше да се любува на сергиите, многолюдието и уличното движение; именно това го привлече най-напред. Мебелировката й в общи линии се състоеше от един двоен диван, газова отоплителна печка, два фотьойла, бюфет и маса. Втората стая, която беше по-малка, се намираше на другия край на тясната площадка на стълбището и служеше за кухня. Единичният й прозорец гледаше към някакъв жилищен блок и бетонния двор пред него, задръстен от паркирани коли.

От жилището лъхаше необикновена задушевност. Тя идваше от чувството, че човек се намира на улицата, а в същото време е някъде над нея, над целия този мравуняк от човешки глави, над цялата тази суетня, далеч от уличното движение.

Вечер, когато прибираха сергиите, неизвестно откъде се появяваше цяла армия боклукчии. Никога през живота си не бе виждал подобно нещо. На единия край на улицата изникваше групичка мъже с метли и лопати, а отсреща — друга, по-многобройна дружинка, повечето от които размъкнати, куцукаха и се тътреха нагоре-надолу, като с мъка си проправяха път сред купищата отпадъци. Някои от тях бяха сакати, а болшинството — обезобразени. Сортираха боклуците в книжни торби, поскарваха се там, където двете групички се срещаха, а после изчезваха почти така бързо, както се и появяваха. Малко по-късно, когато светваха уличните лампи, пристигаше цистерна и измиваше и последните нечистотии от канавките. Така че късно вечер улицата опустяваше, а тротоарите и платното лъщяха мокри и оголени на неоновото осветление.

 

 

Тя дойде в апартамента няколко дни преди Коледа.

Той бе пристигнал преди нея, бе запалил газовата печка, изчистил стаята, измел пода и поставил цветя на масата в голямата стая.

Звънецът долу не работеше. Застанал на колене на леглото до прозореца, той започна да се взира сред тълпите с надеждата да я забележи. Из въздуха се носеха виковете на амбулантните търговци, чуваше се влаченето на стотици крака и клаксоните на колите, които едва се провираха между сергиите.

Видя я отдалече.

Беше облечена в черно астраганено палто, а черната шапка с широка периферия закриваше лицето й. Малко под яката й бе забодена брошка, която в първия момент той взе за цвете. Вървеше и оглеждаше номерата на вратите без всякакъв интерес.

Той слезе долу на входа да я посрещне. Все още на известно разстояние, без да е забелязала присъствието му, леко носена от тълпата, тя зяпаше по вратите със същата невероятна надменност.

Когато най-после го видя, съвсем нехайно се запъти към него и само леко вдигна глава, почти без да погледне към къщата.

— Звънецът не работи — посрещна я той. — Помислих си, че ще е по-добре да сляза долу.

— Това ли е? — попита Хелън.

Той кимна и тя, без да промълви нито дума повече влезе, прекоси тясното антре, като се поспираше в тъмнината, за да разбере къде са стълбите.

Бавно се заизкачва нагоре след нея. Стълбището беше стръмно и леко извито. Тя пипнешком намираше стъпалата, даже на едно място се спъна, при което той веднага протегна ръка, но закачи само обувката й.

— Няма нищо — каза тя и продължи без негова помощ.

Когато стигнаха до втората площадка, мина пред нея, за да отвори вратата.

Тя влезе бавно, като се оглеждаше наоколо.

— Какво ще кажете? — попита Пасмор.

Тя се спря в средата на стаята и открито го погледна.

— Все пак е нещо — каза той.

— Така е.

— Не ви ли харесва?

Тя посегна към шапката си, като се понаведе на една страна, докато я сваляше. После разтърси глава, а косите й се разпиляха назад.

— Хубава е.

— Нали ви харесва?

Хелън се поогледа къде да остави шапката си и накрая я сложи на масата до вазата.

— Точно такава, каквато си я представях — каза тя.

— Нашият втори дом.

— Съвсем точно казано.

После тя се засмя.

Отиде до прозореца и погледна навън. Не можеше да види изражението на лицето й. Смехът й бе прозвучал някак язвително, като на човек, който гледа отстрани и няма нищо общо с всичко това.

— Не зная — каза. — Все едно че съм на друга планета.

Обърна се отново към него и го погледна. Навярно беше разочарована.

— Има и кухня — добави той. — Отсреща, на площадката.

С две думи й обясни малкото удобства, с които разполагаха.

— Има и телефон.

Телефонът се намираше върху куп указатели на пода.

— А има ли нещо за пиене? — попита тя.

— Не. — Това бе единственото, което беше забравил.

— Няма значение.

Тя свали палтото си.

Той го взе от ръцете й, като едва я погледна и потърси къде да го остави.

Понечи да го закачи в гардероба.

— Не, не там — обади се тя.

Той отново се огледа, съзря на вратата някаква кука и го окачи на нея.

Беше облечена в черна рокля с копчета по ръкавите, леко разкроена от кръста надолу.

— Така… — каза тя. — Ето ни и нас тук.

Извади от чантата си цигара и я запали с малката запалка. После отиде до печката, сгуши се зиморничаво и започна леко да поглажда ръцете си.

— Е, как сте? — обърна се тя към него, като го погледна.

— Можем да потърсим и някъде другаде — продължи да се притеснява той.

— Стаята е хубава — каза тя и поклати глава. — Ще ви давам част от наема.

— Добре.

— Само това ли е отоплението?

— Да — отговори той.

Тя отново се обърна и се загледа в огъня със скръстени ръце, а цигарата остана да виси между пръстите й.

Известно време той я наблюдаваше мълчаливо.

Накрая тя изведнъж вдигна поглед към стената пред себе си, огледа се къде може да загаси цигарата, после я пусна в огнището.

Докато Пасмор се колебаеше, тя се обърна и бавно вдигна нагоре ръце.

— Добре ли си? — попита тя, като се усмихваше.

Това бе същият безочлив, почти арогантен поглед.

Но той изчезна така бързо, както се беше и появил.

Тя отиде до вратата, превъртя ключа и я залости.

Наистина не точно това бе имал пред вид. Ръцете му трепереха. Едва се държеше на краката си.

Когато спусна пердетата, ярките пламъци останаха единствената светлина в стаята.