Дейвид Стори
Пасмор (5)

Глава пета

Тя дойде на следващата сутрин, както беше обещала. Почти не я забеляза. Започна да негодува срещу нея. Бе по-студена от всякога.

— Би ли напуснала някога децата си? — попита я той.

— Не зная — каза Хелън. — Този проблем още не стои пред мен.

— Ама че удоволствие! Да си мислиш, че някой може и сам да страда за това.

Тя го погледна така, както би погледнала човек, който говори високо на улицата.

— Това не може да не те тормози — заяви той. — И да си е мое решение, ти се възползуваш от създаденото положение. От страданията, които причиних.

— Какво искаш? — попита тя. — Да си отида ли?

Той я поизгледа, после уплашено поклати глава.

— Не — каза. — Просто изпадам в подобни настроения.

— Да, разбирам — поклати тя съчувствено глава.

И все пак нещо се беше счупило между тях. Той го усети още с появяването й на вратата и го долови в начина, по който му позволи да я прегърне. В резултат на това стана още по-намръщен, като че ли искаше да я уязви не чрез своите, а чрез нейните собствени желания. Осезателно долавяше всяка нейна реакция: тази нехайна безотговорност, която представляваше за него самата й същина. Това бе твърдата решимост както да не се лиши от удоволствието, така и, без да се ангажира, да запази спокойствието си.

Понякога се забавляваше с това да го възбужда от разстояние: неочаквано вдигаше глава, сякаш изведнъж усетила замечтания му поглед върху себе си, и започваше да се разголва с пълното съзнание, че това го унижава. Сякаш искаше да му покаже, че го познава добре и много по-добре даже от самия него усеща и най-интимните му влечения. Под всичко това обаче прозираше неговото съучастничество, някакво неосъзнато предателство по отношение на самия себе си. Струваше му се, че постепенно тя започва, и то с негово съгласие, да се гаври с всичко, на което той най-много държи.

А може би си бе създал погрешна представа за нея. Почти не разговаряха. Тя беше като някакво присъствие, което се появяваше по негово желание. Вече не можеше да разграничи чувствата и мотивите й от своите собствени. Струваше му се, че сънува.

През няколко дни си ходеше в къщи. Продължителността на посещенията зависеше предимно от настроенията на Кей. Сега бе станала някак непреклонна, което бе добре дошло за него поне дотолкова, доколкото ги държеше на известно разстояние един от друг. От своя страна, тя предлагаше това официално държане, а той, на свой ред — известна дружелюбност, която този вид самозащита позволяваше. Така се изолираше от смущението на децата, от явното объркване, което прозираше в техните действия и създаваше при всяко свое посещение привидно нормална, граничеща почти с апатия атмосфера, сякаш това разрешение на въпроса — внезапното му изнасяне от къщи и разбиването на живота им — бяха неща неизбежни, ако не и естествени, неща, за които трябваше да се чувствуват едва ли не признателни.

Но въпреки всичко мъката му не го напускаше; това бе някакъв далечен отзвук от същите онези чувства, появили се отдавна, когато децата бяха още пеленачета и когато бе поразен от тяхната безпомощност, от несигурната власт, която имаха над собствения си живот.

Все още не се решаваше да каже на Кей за Хелън.

Първо, беше сигурен, че тя вече знае. А да започне да откровеничи след толкова отлагане му се струваше излишно главоболие. Даже допускаше, че тя донякъде го разбира.

Притесняваше го само мълчанието й, хладната съпротива, с която посрещаше всяко негово идване. Понякога, докато си играеше с децата, улавяше умолителния й поглед, прикован — същото това изражение, което внезапно се появяваше на лицето й и когато се готвеше да си тръгне, в момента, в който се запътваше към вратата. Сякаш не можеше да откъсне очи от него; това го възмущаваше. Презираше я за слабостта й, за липсата на каквато и да е гордост. Само при мисълта за този безполезен поглед, независимо от децата, той отлагаше някои от посещенията си. Чудеше се как не бе забелязал и по-рано тази нейна неспособност да остане сама.

Въпросът да й каже или не, който произтичаше от предположението, че тя вече знае, започваше да го влудява. От една страна, възпираше го явното му желание да не я наранява повече, отколкото бе неизбежно, а, от друга, имаше чувството, че докато нещата не излязат наяве, все още може да черпи вода и от двата извора. Когато се намираше в апартамента, той се чувствуваше твърдо решен да й каже всичко; а когато си беше в къщи, съзнаваше, че е благоразумно изобщо да не споменава нищо.

Беше съкрушен. Откъдето и да погледнеше, животът му бе пълен във всяко едно отношение; и въпреки това никой, освен самия него, не можеше да оцени това.

Един ден се обади на Коулс и излязоха да пийнат.

Забеляза у него същата отчужденост. Поговориха за работата му и за живота в колежа сега, когато него вече го нямаше.

— Миналата събота минах да видя Кей — подхвърли накрая Коулс.

— Кей ли?

Изпод дебелите стъкла на очилата си Коулс го наблюдаваше изпитателно. — Нали нямаш нищо против?

— Не.

— Стори ми се много разстроена.

— Сигурно.

— Там беше и приятелката й, с която се запознах — Марджори.

— А, да.

— С мъжа си.

— Нюсъм.

— Не е ли някакъв художник?

— Мисля, че да.

— Изглежда приятен човек.

— Да — каза той.

Не можеше да скрие разочарованието си.

— А ти как я караш? — попита го накрая Коулс.

— Ами не знам.

— Не изглеждаш много зле — продължи Коулс. — Понапълнял си.

— Сигурно е така.

— Предложих на Кей да дойде у нас в събота и неделя — не спираше Коулс. — Би било известно разнообразие и за нея, и за децата.

— Не е лошо като идея — промърмори той.

Останаха още съвсем малко. Пасмор не спомена нищо от онова, което бе възнамерявал. Обаче в последния момент даде на Коулс новия си телефон.

Бяха му необходими няколко дни, за да се съвземе от срещата. И може би точно тази среща, а не нещо друго, бе причината да каже на Кей за другата жена.

 

 

Беше поразен, а после объркан от реакцията й. Сякаш я бе бутнал от някаква скала: ужасът, изписан в очите й, после писъкът, който отекна в съзнанието му.

— Но ти не може да не си знаела! — изуми се той.

— Откъде? — беше толкова огорчена, колкото и той самият.

— Не може да не си знаела — настоя той. — А за какво мислиш, че беше всичко това?

— Никога не съм допускала, че може да има друга жена.

— В началото нямаше. — Пред необходимостта да обяснява ръцете му увиснаха. — Нейното появяване бе предизвикано от обстоятелствата, тя не ги е създавала — поясни той.

— И сега какво ще правиш? — попита Кей.

— Не зная.

— Женена ли е?

— Да.

— Смяташ ли да се жениш за нея?

— Едва ли става въпрос за това.

— Има ли деца?

— Да.

— Мъжът й знае ли?

— Не вярвам.

Тя се обърна настрани. Наистина е знаела, мислеше си той, и въпреки това никога не си го е признавала. Не можеше да разбере, защо не иска да го приеме.

— Не смятам, че ще направиш добре, ако продължиш да идваш тук — каза Кей.

— А аз смятам, че е необходимо. Какво ще кажат децата, ако съвсем изчезна?

— Няма да мога да го понеса.

Кей се разплака.

Той съвсем се обърка.

— Ще идвам в неделя — каза Пасмор. — Ако искаш можеш да излизаш в това време.

Повъртя се още известно време, а раздразнението му непрекъснато растеше.

— Какво ще кажеш? — попита той.

Накрая, все още разплакана, тя поклати глава.

На тръгване й каза:

— Струва ми се, че ще е най-добре да не се споменава нищо на Коулс.

— Защо? — погледна го тя.

— Първо, ще се разчуе в колежа. И второ, не искам да се меси.

Тя замълча.

— Казала ли си на вашите, че съм се изнесъл? — попита той.

Кей поклати отрицателно глава.

— Надявам се, че и на нашите не си.

— Не, не съм.

След малко я попита:

— А какво ще направиш, ако се обадят?

— Не зная. — Замълча, а после добави: — Ще трябва да се справя някак си с това, когато се наложи. Не е ли така?

Беше застанал на вратата и я наблюдаваше.

— Знаеш ли, не е необходимо да утежняваме нещата — каза той.

В първия момент помисли, че не го е чула.

После тя едва промълви:

— Как мога аз да утежнявам нещата, Колин?

Сълзите й, театралното й поведение на обречена, особеният начин, по който произнесе името му — всичко това му приличаше на някаква отвратителна комедия.

— На никой не му е лесно, така е — каза той.

Остана на стълбите, докато тя затвори вратата, без да може да види изражението на лицето й, и си тръгна не само ядосан, но и с чувството, че е предаден.

Външният свят изведнъж изчезна. Единствено стаята му продължаваше да има някакво значение. Струваше му се, че между четирите й стени се е разположило някакво огромно, тромаво и невъзмутимо животно, някакъв мелез, една сложна комбинация между този хищник и самия него. Веднъж останал сам, след като Хелън си тръгнеше, той не се чувствуваше годен за нищо. И всеки път я посрещаше с чувството, че се събужда от някакъв сън.

Понякога вечер сядаше срещу нея и започваше да се любува на несъвършенствата й: лекото напълняване около кръста, едва забележимата мозайка от стрии, набраздили корема й по време на бременността, синкавата патина на вените. И там, в полумрака, пред него се появяваше една нова фигура, по-близка и по-изхабена, която старееше пред очите му.

Тя не правеше никакви опити да се прикрива. Още от началото й бе доставяло удоволствие да се показва така пред него. И колкото по-често задоволяваше страстта й, толкова по-уверен ставаше в себе си. Сякаш ликуваше над тези си постижения, тези завоевания, които тя по такъв своенравен начин му предлагаше. Непрекъснато си повтаряше, че е роден с късмет.

Хелън беше светска жена.

Бе започнал да разбира това като човек, който след дълги години затвор изведнъж се озовава лице с лице с околния свят и открива в него нещо, до такава степен излизащо извън рамките на доскорошната му орисия, че той мигновено му приписва някакво неотменимо, отличително превъзходство; така че каквото и да си бе мислил по въпроса в миналото, този му пръв поглед го установяваше завинаги като нещо добро и значително, нещо, с което никога не трябваше да се разделя.

И така, независимо от собственото си раздвоение, независимо от душевната си борба и стълкновенията с околния свят, независимо от объркването си, той откриваше у нея някакво спокойствие и непримиримост, които я отличаваха и в същото време правеха част от живота около тях. В първия момент бе свързал всичко това с едно типично женско качество, с онзи инстинкт, който от самото начало му бе внушавал, че жената превъзхожда мъжа: едно превъзходство, изградено на базата на същата тази непримиримост, на постоянството на духа, на някакво задоволство дълбоко и неизменно като способността им да създават живот. И този инстинкт, подхранван от собствената им плът и кръв, от собственото им умение да се самораздават, бе свързан с всичко, което е „за живота“: с него те обичат, с него раждат, с него умират, свързани в духовно единство. Това отношение към живота, произтичащо от цялостната им завършеност, бе нещо, което противният пол можеше да си осигури само чрез пост и молитва, чрез онази духовна нагласа, която нахлузва върху себе си като защитна броня, надявайки се по такъв начин да притежава външно онова, което може да се породи единствено отвътре. Така че за него жената бе едва ли не божествено създание, привлечено тук, на земята, да обича, да ласкае и бъде ласкано — единственият светъл лъч в борбата на мъжа за съществуване.

Когато й каза всичко това, тя се засмя, наблюдавайки го полуслисана.

Това бе единственият път, когато наистина я беше изненадал с нещо.

Никога повече не заговори пред нея за тази страна на чувствата си.

Вместо това усети как тя, ужасена, бавно започва да се отдръпва от него като човек, който иска да се отърве от някакво зло.

 

 

Една сутрин, когато отвори вратата на стаята си, видя някакъв мъж в тъмен балтон с кожена яка, който стоеше с единия си крак на последното стъпало на стълбището и пушеше пура. На главата си носеше кожена шапка. Беше малко по-едър от него.

— Здравей, юнак — обърна се мъжът към него. — В къщи ли си?

Пасмор се поколеба, после отвори по-широко вратата.

— Да — промърмори несигурно той. — Тук съм.

— Мръсно време, а? — подхвърли мъжът, оглеждайки стаята.

Пасмор набързо започна да я оправя.

— О, не се притеснявай — каза мъжът. — Това изобщо не ме засяга. — Погледна към книгите, струпани на масата. — Надявам се, че не съм те прекъснал по средата. Знам какво е, когато трябва да работиш съсредоточено.

— Не, не се безпокойте. — Неизвестно защо краката му се бяха разтреперили.

— Добра стая — каза мъжът и се огледа за пепелник.

Посочи му пепелника на масата.

— Когато аз започвах — поде непознатият, — първите три години живях в едно мазе. — Загледа се във фасовете, насъбрани в пепелника.

— Предполагам, че човек свиква с това — промърмори Пасмор.

— Да — съгласи се мъжът. — В същност така е. — Настани се удобно в едно от креслата и добави: — Дошъл съм по повод на жена си.

— Жена ви?

— Точно така.

Мъжът се поогледа наоколо, като последователно задържа погледа си върху леглото, масата, столовете. — Значи често идва тук, а?

— Ами… — запъна се той и добави: — Струва ми се, че да.

Щракна с пръсти, че е допушил цигарата си.

Пасмор се присегна и му подаде пепелника.

— Мерси — каза мъжът и го изчака да го остави отново на масата. — Колко искаш? — попита той.

— За какво?

— Да не се бъркаш.

Пасмор го наблюдаваше поразен.

— Не разбирам — измънка той.

— Колко? В брой. — Мъжът изглеждаше раздразнен от непрозорливостта му.

— Предлагате ми пари?

— Точно така.

— Сигурно се шегувате — смънка той.

Мъжът го погледна. Беше си свалил шапката. Имаше гъста червеникава коса.

— И какво ще загубиш? — обърна се отново той към него.

— Да загубя? — Все още бе леко зашеметен и потръпваше.

— Не можеш да се ожениш за нея.

— Ами… — Той поклати отрицателно глава.

— Тя има две деца. Тя ми е жена. Разчитаме на нея. А това, което ти вършиш, само я прави нещастна, разваля семейството ни, руши нещо, което сме създавали цели осем години.

Пасмор го гледаше изумен.

— Тя знае ли, че сте тук?

— Естествено — поклати той глава. — Бях платил на един.

— Да я следи?

Мъжът отново поклати глава така, сякаш го намираше за невероятно глупав. Изглеждаше обезсърчен.

— А казали ли сте й за това предложение?

— Защо?

— Защото, струва ми се, тя все пак има нещо общо с него.

— Тя няма нищо общо. Тук сме само аз и ти. И аз ти предлагам нещо.

— Да, това е ясно — каза той.

— С други думи искам да кажа, че това, което можеш да получиш от нея, не е много в сравнение с поразиите, които можеш да направиш.

— Аха, разбирам.

Мъжът се разположи по-удобно в креслото.

— Как е жена ти? — попита той.

— Добре е.

— А децата?

— И те.

— Чудесно — каза мъжът и не след дълго продължи: — Не бих казал, че животът й е лек. Но тя го знаеше още преди да се оженим. Бяхме живели заедно в същото мазе, за което вече ти говорих. — Позапъна се малко, ровейки се из спомените си. — Тя е много еманципирана жена. Няма как. Ти ги знаеш тия работи — разпери той ръце.

— Трябва да сте луд, за да дойдете тук ей така — каза Пасмор.

— Няма ли да вземеш парите? — отново го попита мъжът.

— Не. — Помъчи се да се засмее.

— Ами добре — мъжът бавно се изправи.

— Поставяте се в много глупаво положение — каза Пасмор, а удивлението му непрекъснато растеше.

— Да не би това да те притеснява?

— Не.

— Добре тогава. — Мъжът бавно тръгна към вратата.

— Вижте какво — спря го Пасмор. — Съжалявам за всичко това.

Мъжът го наблюдаваше, леко смръщил вежди.

— Да не би да се извиняваш? — попита той.

— Не.

Мъжът огледа още веднъж стаята.

— Е, хайде тогава — каза той. — И пак ще се видим.

Излезе и затвори вратата след себе си.

И дълго след като другият си бе тръгнал, Пасмор продължаваше да трепери, независимо от това с какво се занимаваше. Трепереха ръцете му, трепереха краката му, трепереше цялото му тяло, като че ли някой го бе разтърсил изотвътре, много по-дълбоко, отколкото сам съзнаваше или можеше да си признае това.

 

 

Късно на другата сутрин бе събуден от чукане на вратата.

Когато отвори, видя на площадката на стълбището съдържателя на дюкянчето от приземния етаж.

— Извинете за безпокойството — каза той, — но долу ви търсят някакви хора.

— Какво искат? — попита Пасмор.

— Мисля, че ще е по-добре сам да слезете.

Той навлече шлифера върху пижамата си и тръгна след него по стълбите.

Вратата към улицата беше отворена.

Отсреща се беше събрала малка тълпа купувачи.

На тротоара до вратата стояха четирима мъже в тъмни костюми и цилиндри. В краката им имаше ковчег. Беше лъскаво полиран, със сребърни дръжки от всяка страна, а горната му част бе опасана със сребърни ленти. Малко по-надолу сред сергиите чакаше катафалка.

— Господин Пасмор? — пристъпи напред единият от мъжете и свали шапка.

— Да, аз съм.

— Наредено ни е да ви предадем това, господине — каза човекът.

— Трябва да е станала някаква грешка. — Той се взря поред във всяка една от опечалените им физиономии.

— Съжалявам, господине — каза мъжът, — но това е адресът. Уведомиха ни, че е спешно. — Той кимна с глава към ковчега в краката си. — Вече е платено.

— Страхувам се, че е станала някаква грешка — отново повтори Пасмор. — Тук никой не е умирал. — Погледна бегло към съдържателя на магазинчето, обаче лицето му бе съвсем безизразно.

— Какво ще наредите да направим с него? — попита същият мъж.

— Каквото искате. Тук не ни е необходим — отговори той.

— Въпросът с плащането, господине, е малко комплициран — каза човекът.

— Това не ме засяга — отвърна той. — Страхувам се, че сте станали жертва на безвкусна шега.

Върна се горе в стаята си и заключи вратата.

След малко погледна през прозореца. Откарваха катафалката.

Вече се бе насъбрала доста голяма тълпа.

Следобед се получиха няколко венци. Малко по-късно венците бяха последвани от букети цветя. И на всеки от букетите имаше кратко посвещение. Той върна цветята в цветарския магазин, а венците изхвърли в кофата за боклук. Не след дълго тя вече бе препълнена.

Една вечер на ъгъла го спря някакъв човек и го помоли за огън.

— Съжалявам, не пуша — каза той.

Човекът го попита за името му:

— Господин Пасмор, нали така?

— Точно така.

— Помолиха ме да ви предам някои нещица — каза човекът.

— Много мило — отговори той, като се поусмихна.

В следващия миг нещо се стовари върху лицето му.

Примижа от болка.

Последва нов удар в ухото. Изведнъж сякаш ток премина през коленете му и в следващия миг се намери проснат на тротоара. Докато се опитваше да окаже някаква съпротива в тъмнината, отгоре му се изсипа порой от все по-чести и по-силни удари. Той извика, като се мяташе ту на една, ту на друга страна, и направи опит да се изправи на краката си.

Накрая някакъв предмет го цапардоса по темето и за известно време остана така в несвяст. Чу, че някой му говори нещо, усети нов удар в гърба си, а после съвсем смътно долови нечии стъпки, които се отдалечаваха. Стори му се цяла вечност, докато успее да се вдигне на крака. Гадеше му се, а едното му око бе полузатворено.

Някакъв човек го подмина, поспря се, след което продължи, като се обръщаше назад.

Щом се добра до стаята си, той се тръшна на леглото. Имаше чувството, че умира. Боляха го ребрата, едното му рамо беше като отнесено.

Когато накрая едва се довлече до кухнята и заслепен от светлината, застана пред огледалото над мивката, видя в него някакво лице, което трудно можеше да разпознае. През множеството синини и кръв надничаше едно единствено око.

Тя му позвъни след няколко дни.

— Като че ли ще е най-добре да не се виждаме повече.

— Изглежда, така е — каза той.

— Съжалявам за това, което се случи.

— Може би все пак трябваше да взема парите.

— Никой нямаше да ти ги даде. Той само искаше да разбере що за птица си.

— А, да — каза Пасмор.

— Няма да останем с лошо чувство, нали? — попита тя.

— Не, надявам се, че не — каза той.

Чувствуваше се както облекчен, така и разочарован. Само объркването му бе малко понамаляло.

Вече нищо не го вълнуваше.

Сякаш някъде някаква последна врата се бе затворила.