Дейвид Стори
Пасмор (12)

Глава дванадесета

Най-напред пред очите му се появи черен кръг. Приличаше му на дупка. Но изведнъж дупката прерасна в необятна бездна. Това бе просто някаква огромна празнота. Усещаше, че лети към нея. От една страна, струваше му се, че това бе отвор в самата му черепна кутия, а, от друга — като че ли земята се беше разтворила. Съществуваше едновременно във и извън него. Усети как се подхлъзва на ръба и полита надолу. Пустотата го привлече в обятията си, а тъмнината го погълна.

Озова се в ледена преизподня; цялото му същество бе обхванато от пламъци. Струваше му се, че преминава в някакви нови измерения. Това беше шахта, но стените й бяха неосезаеми; беше бездънна, но въпреки всичко не се усещаше никакво движение нито нагоре, нито надолу. Това бе просто някакво отсъствие, а някъде там, в самия му център, висеше той, терзан от мъки.

 

 

Понякога Коулс се отбиваше да го види. Обикновено сядаше мълчаливо до леглото му, втренчваше се в него през дебелите стъкла на очилата си, отвреме-навреме ги сваляше да ги изтрие, позадържаше ги на коленете си, а безизразните му очи с големи бели кръгове наоколо сляпо се вторачваха пред себе си.

Коулс се чувствуваше необичайно добре сред хаоса, който цареше в стаята — взимаше някакъв стол и го поставяше до леглото наред с бирата, храната или вестника, които обикновено му носеше. От улицата долиташе обичайната глъчка и ревът на колите, както и звукът, който сега за него бе неразривно свързан със стаята — нескончаемото влачене на стотици крака.

Понякога Коулс палеше пура.

Това бе придобит отскоро навик, към който вероятно го бе тласнала неприятната миризма в стаята.

— Откога ги пушиш? — попита го той.

— О, доста отскоро — отговори Коулс, поглеждайки към пурата в ръката си, като че ли и за него самия това бе някак странно.

— Някакви други нови пороци? — попита той.

— Не — поклати глава Коулс.

— Знаеш ли — обърна се той един ден към приятеля си, — социализмът, революцията, това са неща, които винаги малко са ме смущавали. И ми се струва, че ако в крайна сметка човек вникне по-дълбоко в тях, ще открие нещо повече от едно премахване на вече установени неща: искам да кажа, това маниакално отношение на хората към вещите, което съществува открай време.

Очилата на Коулс блестяха в очите му, така че Пасмор не можеше да види изражението му.

— В края на краищата — продължи той объркано, наблюдавайки го от възглавницата — единствената възможна революция, по мое мнение, може да бъде тази, която ще разруши подобни отношения. В известен смисъл, струва ми се, не бихме могли да я наречем и революция. Тя може да бъде разпространена само чрез слова, посредством контактите между хората. Та ние се намираме в ръцете на разни революционни глупаци! Навсякъде тази стадна психология, нали знаеш…

Той удряше безпомощно по леглото, а погледът му блуждаеше някъде наоколо.

— Милиони дадоха живота си, за да създадат тази държава, неспособна на компромиси…

— А ти защо не отидеш да се обадиш на Кей? — намеси се Коулс.

— Какво? — попита той след малко и се засмя.

— А защо пък не? — възрази Коулс.

— Артър, трябва да си полудял.

Коулс само вдигна рамене и повече не подхвана този въпрос. Вместо това го попита за баща му.

В съзнанието на Пасмор не бе останало почти нищо.

— Може и да греша — каза той, — но когато стоях там и крещях, имах чувството, че видът му е повече объркан, отколкото нещо друго. Без съмнение си е мислил, че точно това съм целял. Искам да кажа, че тази ми реакция бе съвсем в противовес на цялостното ми поведение, което в никакъв случай не издаваше отчаянието ми.

Изпускайки кълбо дим, Коулс се засмя.

— Наскоро получих писмо от сестра си. Съжалявам, че не мога да го намеря в момента. Пише ми, че той не е добре. Естествено на себелюбието му бе нанесен удар, който в конкретния случай копаенето на въглища не може напълно да смекчи. Завиждам му за това. Трябва да е било нещо, непреживяно дотогава. Както ти е известно, Вулкан е разбил черепа на баща си, за да освободи душата си.

— С брадва — додаде Коулс.

— Е, все пак прогресираме, Артър. Не можеш да не го признаеш.

Винаги когато Коулс идваше да го види, го намираше в леглото.

— Никога ли не ставаш? — питаше го той.

— Не ставам, Артър, защото по това време обикновено спя. Не знам защо, но не мога да спя нощем. По някое време ставам и се опитвам да работя.

— Може би ще е по-добре да оставиш работата настрана за известно време — отбеляза Коулс. — Няма защо да се насилваш.

Той се изправи, отиде до масата и започна да преглежда разхвърляните около машината листа.

— А как върви?

— Ами горе-долу…

Както и да е, следващата събота той излезе да се обади на Кей.

Позвъни от една телефонна кабина на метрото в края на улицата, но никой не му се обади.

Тъй като беше събота сутрин, допусна, че е излязла на покупки. Повъртя се известно време навън на припек, после слезе долу и отново набра номера.

Все още никой не вдигаше слушалката.

Върна се в стаята си, седна на един стол и зачака.

Следващата събота се обади от същия телефон. Отговори му непознат женски глас и след като той попита за Кей, разговорът бе рязко прекъснат, а отвътре долетяха някакви чужди детски гласове, които може би даже не принадлежаха на неговите собствени деца.

Изведнъж прозвуча гласът на Кей:

— Ало? Кой е?

— Аз съм — каза той. — Мислех си дали ще бъде удобно да мина да те видя.

Вероятно никога не бе очаквала да чуе отново гласа му.

— Кога? — попита тя.

— Няма значение — отговори той. — Когато на теб ти е удобно. Няма да се застоявам много.

— Ами не зная — измънка тя.

— Утре е неделя — каза той. — Ще дойда, както преди.

— Следобед ще излизаме.

— А сутринта?

— Няма да бъда сама.

Тогава му хрумна, че Фаулър наистина може да се е преселил в къщата.

— Марджори ли се обади преди малко? — попита той. — Не я познах.

— Не, една съседка.

За момент той замълча.

— Ами явно си доста заета. — Извърна се настрани и покри лицето си с ръка. — Много бих искал да дойда.

— По-добре да се уговорим за следващата събота или неделя.

— Да, добре — каза той. За свой ужас се бе разплакал. — Добре, другата събота.

— В неделя ще е по-удобно.

— Мога ли да мина някоя вечер?

— Струва ми се, че не.

— Добре, тогава в неделя.

— Има ли къде да ги заведеш?

— Не, няма — каза той. Не беше съвсем сигурен. — Не мога ли да остана с тях в къщи?

— Не зная — отвърна тя и след кратка пауза добави: — Добре, тогава до следващата неделя.

Чу щракването в слушалката, след което затвори телефона.

През седмицата Коулс дойде отново. По това колко често го посещаваше, можеше да съди за състоянието си. В миналото бе имал случаи, когато в очакване на Хелън се бе чувствувал като затворник: тъмничарят, който се появява с оскъдната дневна дажба — целият предварителен ритуал от долитащи отвън звуци, от стъпки нагоре по стълбите, от натискането на брави и отварянето на врати, цялото това умопомрачение, причинено от дългото чакане.

Коулс не беше никакъв тъмничар. В негово лице той виждаше само един далновиден ангел с очила, който се появяваше, преливащ от внимание и грижи, готов да се усмихне още от вратата и горящ от желание да го оценят и да разберат, че всичко това е едно удоволствие за него.

Седнал на миниатюрната масичка срещу Пасмор, той му помагаше, докато готвеше в кухнята и непрекъснато ликуваше — дали над успехите или пораженията, трудно можеше да се каже.

Когато Коулс си отиваше, Пасмор чувствуваше как самотата отново го обзема. Толкова неща му се искаше да му каже, само че не знаеше откъде да започне. Даваше си сметка само за това, което не можеше и което никога в живота си не се бе и опитвал да направи. Търсеше у Коулс някакво разбиране, някакво потвърждение на безсилието си — нещо, което другият отказваше да му предложи. Той просто не вярваше, че това е така. Един ден Коулс се опита да подхване разговор за посещението на Пасмор у родителите му, но виждайки вълнението, което това предизвика у него, си тръгна може би малко по-рано, отколкото бе възнамерявал.

На следващия ден той му написа писмо, излезе и го пусна. Това бе първото свързано послание, появило се в резултат на бурята и вълненията през последните няколко месеца. Почти не вярваше на очите си, докато гледаше как писмото изчезва в отвора на пощенската кутия и бе доста скептично настроен по отношение на стойността му.

На по-следващия ден писа писмо и на баща си и след известно колебание пусна и него.

В края на седмицата купи няколко дребни играчки за децата, както и букет цветя, който натопи за през нощта.

На сутринта излезе рано и тръгна пеша към къщи. Но даже и при това положение той се озова пред дома си толкова рано, че за да запълни времето, му се наложи да се помотае известно време в единия край на площада. Вълнението му растеше. Имаше чувството, че ще се случи нещо изключително и в същото време познато — пълна противоположност на онова, което бе преживял през последните, изпълнени с объркване и тревога дни.

И когато най-накрая застана на стълбите и позвъни, усети как цялата кръв нахлува в главата му: цветята и малките подаръчета, които грижливо бе опаковал предната вечер, изгаряха ръцете му.

Беше се втренчил във вратата като вцепенен.

Чу гласовете на децата, които, след като бяха изскочили от стаята, огласиха и коридора. После ръцете им запълзяха нагоре, резето беше дръпнато, ключът — превъртян и вратата бе отворена доста непохватно.

С дългите си коси те му се сториха пораснали и някак променени. Гледаха го с определен сдържан интерес и самообладание, за което той едва ли можеше да има някаква заслуга. Сега собствените му деца се бяха отдалечили от него.

— Здрасти — каза той. — Как сте?

В това време на другия край на коридора се появи Кей. Той съвсем смътно долови силуета й.

Само погледна натам, а после отново съсредоточи вниманието си върху децата.

С неуверени и изненадани лица, те бяха застанали така, сякаш очакваха да ги запознаят.

— Мога ли да вляза? — наведе се той към тях.

Понечи да вдигне малкия.

Детето сбърчи вежди, отстъпи назад и се заоглежда за Кей.

— Господи! — възкликна той, повече на себе си. — Та те изобщо не ме познават!

Не се и опита да вдигне останалите.

— Донесъл съм ви нещо — каза той и пристъпи в коридора.

Кей се беше върнала в кухнята.

Когато влезе вътре, забеляза, че мебелите са разместени. Навън тревата бе наскоро окосена. Лехите покрай оградата бяха засадени с цветя.

— Аз пък съм донесъл тези — каза той, като вдигна букета в ръката си.

— А това подаръци ли са? — попита едното от момиченцата.

Кей беше почерняла. Съвсем явно не много отдавна бе прекарала доста време на слънце. Не можеше да не забележи тена, който й придаваше печален и здрав вид.

Тя гледаше някак стреснато, а в очите й се четеше безкрайно недоверие. И сякаш единствената връзка между тях си оставаха подаръците, които беше донесъл.

Децата взеха малките пакетчета и съвсем съсредоточено започнаха да късат опаковките. Всичко — от пъстрата хартия и разноцветните ленти до безупречните панделки и най-различни ширитчета — бе съвсем скоро смачкано и стъпкано на пода.

Кей взе цветята, огледа се наоколо за ваза, после ги остави на масата. Децата вече се бяха проснали на пода и със скупчени глави продължаваха заниманието си.

— Как си? — обърна се той към нея.

— Добре.

— Напоследък доста често се виждам с Артър — продължи той.

— Знам — каза тя. — Казвал ми е.

Тогава вече той съвсем ясно разбра, че това бе място, от което му бе отнето всичко. Стаята, къщата, градината — всичко това вече бе съвсем самостоятелно и сякаш движено от някаква собствена вътрешна сила, можеше да мине и без него. От временното му пребиваване в жилището не бе останала ни следа. На стената висеше една от картините на Нюсъм — някакви закривени клинообразни форми в ярки цветове и с ясно очертани краища. На отсрещната стена бе подпряна друга картина, а на полицата над камината имаше малка, загубила блясъка си зеленикава бронзова статуетка — някаква абстракция, чиито форми не му говореха нищо.

Сега цялото помещение му се струваше абстрактно. Толкова познатото и изключително събитие, което бе очаквал, никога нямаше да му се случи. Сякаш някой бе отнесъл стаята в нови, непознати и необятни светове: това не беше вече неговият дом. Целият уют и задушевност бяха изчезнали.

— А ти по-добре ли си? — попита Кей.

Прозвуча му като част от формалностите, които трябваше съвсем строго да бъдат съблюдавани до самия край.

— Струва ми се, че да — каза той.

— Колко време ще останеш? — попита тя.

— Не зная. Колкото кажеш.

— Ако останеш целия ден, бих искала да изляза.

След като бяха разгледали подаръците си, децата отново застанаха зад Кей и здраво я хванаха за полата.

— Не искам да ставам причина да излизаш — обади се той.

— Не става въпрос за това — успокои го тя.

— Ще поостана само един-два часа.

Малкият се върна при подаръците, взе количката, която му бе донесъл, поогледа я, а след това отново я остави на пода.

Средната му дъщеря се запъти към френския прозорец, който като врата се отваряше към стълбите и задната градина.

Обаче стаята сякаш не искаше да я пусне. Тя стоеше там и безпомощно се оглеждаше назад към семейството. До нея остана само по-голямата й сестра и впери в него светлите си очи.

— Значи ще си тръгнеш преди дванадесет? — попита Кей и сякаш успяла да прочете това, което бе изписано на лицето му, продължи: — Тъкмо така ще ми е по-лесно.

— Да, добре — смънка той, отиде до прозореца и се загледа навън. Малката боязливо отстъпи назад. Тогава той се замисли дали ще може да издържи и да не се разридае — да ги изненада с неизбежното, с това, което не можеше така лесно да бъде отминато.

Стоеше загледан в градината и с цялото си същество усещаше мълчанието зад гърба си.

Почти беше сигурен, че усеща и погледа на Кей върху себе си. Обаче когато се обърна, видя, че се е захванала с прибирането на опаковките от подаръците.

— Искаш ли да отидем в градината? — обърна се той към най-голямата.

Тя се намръщи и поклати глава.

Малкият, който беше седнал на пода, отново взе играчката си и примигвайки на светлината, се зазяпа в него.

— Искам да дойда някоя вечер и да поговорим — каза той.

— Добре — отвърна Кей. — Щом искаш…

Това малко го поокуражи.

— Мога да дойда довечера.

— Довечера няма да си бъда в къщи.

— А утре вечер? — попита той.

— Мисля, че ще ми е най-удобно към края на седмицата.

Голямата се беше заиграла на пода, а малкият редеше със сестра си кукли върху един от столовете. Атмосферата в стаята беше нажежена от очакване: някакво събитие трябваше или да започне, или да свърши — кое от двете, не беше ясно.

След малко той седна на един стол, недоумявайки до каква степен Фаулър бе заел мястото му: картините, статуетката, разместените мебели, градината, цветята. Сякаш някакъв дух с по-широк размах се бе настанил в дома му.

Кей се беше оттеглила в другия край на стаята, където покрай стената бяха наредени печката, хладилникът и останалите кухненски съоръжения. Със сведен надолу поглед тя трупаше в умивалника мръсните съдове от закуската и той отдалече можеше да различи профила и даже очертанието на клепача й.

Чакаше нещо, подпряла ръце на мивката.

Малкият и средната му дъщеря се скараха. Голямата стана от стола си и отиде при тях, наведе се над една миниатюрна брезентова детска количка и приглади одеялцето, с което беше покрита. Обидата все още не бе изчезнала от лицето й, а ръцете и бяха стиснати в юмруци.

— Ако имаш намерение и за в бъдеще да идваш да виждаш децата, най-добре ще е да се уговорим още отсега — обади се по едно време Кей, като го погледна. — Имам пред вид, че трябва предварително да знаеш с какво ще ги занимаваш.

— Добре — каза той.

Стоеше полуобърната към него и го гледаше съсредоточено.

Беше ужасен, че може да се е издал с нещо.

И само след секунда всичко стана неудържимо.

Първо усети, че децата го наблюдават; после забеляза Кей, която стоеше полуизвърната до мивката.

А с още по-голяма сигурност също разбра, че каквито и позиции да бе спечелил до момента, те започваха да му се изплъзват.

Стана, тръгна към вратата и я затвори след себе си.

Почувствува да го обливат познатите студени вълни. Зарови главата си в ръце и се облегна на стената.

От кухнята долитаха гласовете на децата.

Накрая отиде и седна в предната стая. Струваше му се, че се намира в чакалня. Седеше със стиснати между коленете си ръце, взираше се в пода и се чудеше как да измисли нещо, което би могло да му върне стаята или даже само малка частица от нея. Цялото му тяло пламтеше.

След малко вратата се отвори и влезе Кей, без да я затвори след себе си.

— Ще си тръгваш ли? — попита тя.

— Да — каза той. — Мисля, че трябва.

И като я погледна, напрегна всичките си сили да открие някаква малка сламчица, за която да може да се хване. Децата бяха наизлезли навън в коридора.

— Не мога — каза той и отчаяно поклати глава.

— Ако искаш, ще се обадя на Бил да те закара — предложи тя.

— Не мога да си тръгна оттук — каза отново той.

Беше се хванал здраво за креслото, сякаш вече го изтръгваха оттам.

Другото нещо, което усети, беше страхът й. Като някакво продължение на собствената му уплаха, той сякаш се бе притаил наоколо и надничаше от всички ъгли на стаята.

Чу как децата влязоха вътре и как внезапно утихнаха. После чу собствения си глас, който високо изкрещя. Гласът му идваше някъде отдалече, сякаш преминал над някаква бездна.

Вратата се хлопна. Някой вдигна телефонната слушалка.

И сякаш само след секунда в стаята влезе Нюсъм. Децата бяха изчезнали.

— Е, старче, как си? — попита той. Беше се навел над него, с ръка на рамото му.

— Ей-сега ще се оправя — каза той, но въпреки това не усети никакво облекчение.

Лицето на Нюсъм се приближи към неговото.

— Да ти донеса нещо, а? — предложи той. — Искаш ли чай?

— Да, добре — каза той, въпреки че поклати отрицателно глава. Не можеше да се помръдне.

— Да отидем в кухнята — предложи Нюсъм.

Почувствува как го потупва по рамото.

— Тогава да те закарам — не спираше Нюсъм.

Вдигайки се на крака, той бегло зърна лицето на Кей.

— Не, няма нужда. Вече съм добре.

Тръгна към вратата и отиде в кухнята. Децата ги нямаше.

По пода стояха разпръснати играчките им.

На масата, все още ненатопени, лежаха цветята.

Той се разплака.

— Хайде сега — опита се да го успокои Нюсъм. — Какво има?

— Не зная — поклати той глава.

Облегна се на масата и се втренчи в пода.

— Хайде, кажи какво има — продължи Нюсъм.

— Не мога повече — каза той. — Не знам какво да правя. Няма къде да отида.

— Нали си имаш стая? — учуди се Нюсъм.

Пасмор не отговори.

— Кажи, нали си имаш стая — настоя Нюсъм.

— Имам си — отвърна.

Нюсъм кимна поуспокоен.

— Нека да те закарам.

— Не мога — каза той.

— Защо? Какво има? — продължаваше Нюсъм.

— Не мога — повтори за сетен път и поклати глава.

— Нека да те заведа в къщи — настоя Нюсъм. — Ако искаш, ще остана при теб.

Изведнъж Пасмор се огледа наоколо, съвсем смътно съзнавайки къде се намира.

Кей бе застанала някъде зад тях.

Той се отдръпна от масата и започна да си бърше лицето.

— Извинявайте.

— Нека да те закарам — каза кротко Нюсъм.

— Добре — съгласи се той. Продължаваше да се тресе целият. Не можеше да се отърси от странното влияние на спомените, които му навяваше стаята.

Усети как подът потъва под краката му.

— Само искам да знаете, че съжалявам за всичко — каза той.

— Добре, добре, старче — намеси се Нюсъм така, сякаш подобно нещо не трябваше и да се споменава, сякаш той самият страдаше.

Пасмор стоеше, захлупил лицето си в ръце.

— Не мога да се върна. Не знам какво да правя — започна отново той и сякаш това не бе достатъчно ясно и за самия него, добави: — Не знам какво ще направя.

Кей мълчеше.

Знаеше, че и при най-нищожна намеса от нейна страна щеше отново да се затвори в себе си.

Освен това имаше чувството, че се е превърнал в призрак, който веднъж заселил се в стаята, не можеше да я напусне. Духът му я бе обгърнал от всички страни. Това бе единственото нещо, което знаеше и, изглежда, единственото, което можеше да си спомни.

— Къде са децата? — попита той.

— Марджори ги заведе в къщи — каза Нюсъм. — Не се притеснявай.

— Обичам ги — каза той. — Никога не съм искал да им направя нищо лошо.

— Хайде, старче, нека да те закарам — намеси се отново Нюсъм.

Той все още държеше лицето си с ръце.

— Никога не съм искал да се случи такова нещо.

Погледна към Кей, страхувайки се да не открие каквато и да е реакция от нейна страна.

Той просто беше някакво чудовище, което със своята неутолимост ги бе отблъснало от себе си. Изобщо не можеше да си представи как и откъде бе започнало всичко.

При все това Кей и всичко, което виждаше наоколо, бе изтъкано от собствената му истерия и си оставаше все така далечно, недостижимо.

— Кей — долови той гласа на Нюсъм. Сигурно я подканяше да се намеси.

Но въпреки това не чу нищо.

Въпреки всичките си усилия, все още не можеше да се върне към действителността.

— Мисля, че вече съм добре — каза той. — Най-добре ще е да си тръгвам.

— Ще те закарам — обади се Нюсъм.

— Добре — съгласи се Пасмор.

Взирайки се наоколо, той се опита да открие нещо, с което да може да слепи счупеното.

— Като смазан съм — каза на Нюсъм, когато тръгнаха към вратата. — Не искам да си ходя. Такъв шок. Наистина си мислех, че се оправям.

Опита се да не мисли за Кей.

Но въпреки това, когато колата потегли, я видя застанала на вратата.

— Върни ме обратно!

И докато колата набираше скорост, той изкрещя:

— Не, не! Върни ме обратно!

Бяха стигнали до ъгъла.

— Не мога да си тръгна — каза той.

— Всичко е наред, старче — каза Нюсъм, без да спира колата.

Площадът се изгуби от очите му.

Минаха покрай улицата, на която живееше Нюсъм. Беше обхванат от някакъв ужасен хлад. Приличаше му на пот. Чувствуваше как избива изпод дрехите му.

Когато стигнаха в апартамента, той каза:

— Всичко опира до Фаулър. В същност това е, което не мога да преглътна.

Чакаше Нюсъм да го упрекне и така да унищожи тази последна и съществена брънка от веригата.

— Мислиш ли, че ще можеш да останеш сам? — попита го Нюсъм. — Ако искаш, ще постоя още малко.

— Не — каза той. — Сам ще се оправя. — И добави: — Във всеки случай съвсем скоро пак ще я видя. Мисля, че каза към края на седмицата.

И въпреки това само след секунда нова вълна от мъка като разбушувал се пламък започна да напира в очите му.

Хвана се за един стол, видя как Нюсъм му говори нещо, от което не можа да долови ясно нито дума, видя също как стените, прозорците, самият Нюсъм и накрая собствената му фигура се разтапят, чу някакво страхотно бучене в главата си и някакъв глас, вероятно собствения му, който стенеше: „Кей, о, Кей!“ и усети как изтръгват същата тази глава от раменете му, сдъвкват я и я поглъщат, сякаш някой вадеше размекнатите му кости една по една от мозъка.

— Кей, о, Кей!

— На твое място бих забравил за Фаулър. Бих забравил — повтаряше Нюсъм.

И въпреки това само след секунда отново чу същия глас: „Бих забравил за Фаулър“ и пак: „Бих забравил за Фаулър“ и още веднъж, а после: „Във всеки случай ще можеш да я видиш до края на седмицата.“

— Ще я видя. Ще я видя. Винаги мога да говоря с нея — нареждаше той, а след малко по-колебливо добави: — Мисля, че ще я видя. — И сякаш неясният й образ, който изплува в съзнанието му, хладен и безмълвен, успя отново да го върне към действителността; така че стените, прозорците, пердетата, стаята и даже самият Нюсъм придобиваха отново предишните си форми. — Мисля, че ще я видя — повтори отново той. — В края на краищата между нас е имало толкова много… А ако тя не иска, ще си отида.

— Във всеки случай Фаулър вече го няма — прекъсна го Нюсъм.

— Наистина ли? — пооживи се той.

— Само че не знам дали Кей би искала да ти го кажа.

— Мислиш, че не иска ли? — удиви се той. — И мислиш, че ще се върна при нея само защото той си е отишъл?! — Но отново усети как през огромната бездна пламъците се насочват към него.

— Е, смяташ ли, че ще можеш да останеш сам? — попита Нюсъм и като се наведе над него, повтори: — Кажи, ще можеш ли да се оправиш сам или искаш да остана?

— Не, сам ще се оправя — каза той.

Отдели се от прозореца чак когато колата изчезна надолу по улицата.

Легна на пода. Чувствуваше се като вкаменен. Лежеше съвсем неподвижно.

Накрая погледна към прозореца: стъклата постепенно се озаряваха от ръждивата светлина на утрото.

 

 

След няколко дни позвъни в къщи и я попита дали иска да се видят.

— Да — каза Кей.

— Вечерта.

— Да. Ще ми бъде приятно.

— Сигурна ли си?

— Да — каза тя. — Уверена съм.

Когато пристигна, я завари седнала на масата. Все още не бе спуснала пердетата: навън, на светлината, която струеше през прозореца, се открояваха цветята.

Беше седнала с лице към прозореца. Нежните й рамене, крехката й фигура, деликатната й шия — това бяха неща, които винаги го бяха поразявали. И цялата тази изящност по някакъв своеобразен начин хармонираше със собственото му мускулесто тяло и онази сляпа сила, която не се спираше пред нищо.

— Отвори ми Марджори — каза той.

— Тя тръгна ли си вече?

— Да — отвърна той.

Беше застанал в средата на стаята и се оглеждаше наоколо. В единия край, под картината на Нюсъм, бяха натопени във ваза цветята, които бе донесъл.

— Децата легнаха ли си?

— Да — каза тя.

Той седна, без да си свали палтото.

В едно от тъмните стъкла отсреща забеляза отражението на лицето й. Беше малко и неподвижно. Сенките не позволяваха да се види изражението му.

— Доволен съм, че можах да се върна — каза той.

— Да.

Тя стана от мястото си.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не зная — отговори той. — Може би чай.

Тя отиде до печката в другия край на стаята. Той не сваляше очи от нея. Може би точно това винаги бе харесвал у нея: тази стегнатост, осезателното й присъствие наоколо, уязвимостта й, коректността й, недостатъците й; целият този дух на доброжелателство.

Чудеше се как не бе го забелязал по-рано. То бе неделима част от нея.

— Просто не знам какво да кажа — обади се по едно време той. — Не можех и да допусна, че ще се случи подобно нещо. — И след малко добави: — Искам да се върна в къщи. Това е всичко, което трябва да кажа.

Тя беше забила поглед в земята. По всяка вероятност това вече й беше ясно или бе толкова далеч от нея, че вече не я и засягаше.

Но след малко тя го погледна и каза:

— Е, добре. Съгласна съм.

Той я гледаше съвсем объркано.

Известно време останаха така, седнали в двата края на стаята.

Децата горе се размърдаха. На вратата се появи най-малката, с побеляло от съня лице и полузатворени очи, и започна да се оглежда наоколо. Отиде до чешмата, наля си вода, после се върна до вратата.

— Лека нощ — каза тя, докато я затваряше.

Накрая, когато реши, че е време да си тръгва, Пасмор каза:

— Ще дойда пак някоя вечер, ако нямаш нищо против, разбира се.

— Не — каза тя.

— Към края на седмицата.

— Добре.

Изпрати го до вратата.

— Лека нощ — каза тя.

— Лека нощ.

Когато стигна до ъгъла на площада, той се обърна и й махна. Почти веднага тя също му махна и се прибра в къщата.