Дейвид Стори
Пасмор (11)

Глава единадесета

„Обявявам ти дуел на разсъмване стоп с въдици на трийсет крачки стоп държа да те предупредя че съм много добър с този вид оръжие стоп от теб могат да останат само кокали стоп търся удовлетворение стоп разбиваш живота ми стоп няма ли възмездие на този свят стоп“

— Държите ли да изпратите всичко това? — попита човекът зад гишето.

— Не зная — отговори той. — Само си мислех колко може да струва.

— Ами няма да е малко.

Той пое телеграмата и започна да брои думите с върха на молива си.

„Гад такава нямаш ли представа за душевните терзания на които ме обричаш с твоето безсърдечие стоп“

„Остави жена ми на мира смутител на домашния покой“

„Пази се прелъстителю“

„Фаулър като човек загрижен за благото на семейството си държа да изясниш намеренията си стоп“

„Фаулър под достойнството ми е да описвам страданията които причиняваш на мен и на децата ми стоп“

„Фаулър вярваш ли в неприкосновеността на брака стоп“

„Господи няма ли да имат край твоите безчинства стоп“

— Наистина ли искате да изпратите това? — отново попита човекът зад гишето, ококорил очи пред купчинката бланки.

— Не — каза той. — Това, което в същност ме интересува, е цената.

— И ще изпратите само най-евтината, така ли?

— Не, не искам да кажа това.

— Вижте какво — наежи се той, — изберете която си искате и аз ще я изпратя. Я погледнете колко народ се е насъбрал на опашката.

И в крайна сметка телеграмите се намериха в джоба му.

Тръгна из улиците на Уест Енд. Беше започнало да се смрачава. Отвреме-навреме влизаше в някое кафене, поръчваше си пиене и така, седнал на масата, изваждаше от другия си джоб празни бланки и отново започваше да твори. Обаче не може да се каже, че особено му вървеше.

„Фаулър мръсен гнъсен ти опропастяваш жена ми“.

Смачкваше бланките и отново ги прибираше в джоба си.

Когато стигна до площада, вече беше доста късно.

Престоя около час до телефонната кабина и след като не успя да долови никакви признаци на живот в къщата, седна на земята точно срещу входната врата.

Отвреме-навреме ставаше и се разтъпкваше по тротоара. Изглежда, бе дошъл твърде късно, за да наблюдава светването и угасването на лампата в детската стая, и прекалено рано, за да има честта да види някои посетители да си тръгват.

„Фаулър домът ми е нещо повече от хотел стоп никакви покани за пренощуване не трябва да бъдат тълкувани погрешно стоп уговорката е само на думи стоп мотивите чисто комерчески стоп.“

На ъгъла на площада се появиха двама полицаи и тъй като погледнаха към мястото, където беше седнал, той стана, бавно мина на отсрещния тротоар и позвъни на вратата.

Обаче отвътре не се отзова никой.

Позвъни отново и чу как стъпките на двамата се заковаха на тротоара зад него.

Почука на вратата, отдръпна се назад да огледа прозорците и усети как единият от полицаите се приближава зад гърба му.

— Никой ли няма в къщи, господине? — обърна се полицаят към него.

— Изглежда, че не — отговори той.

— Бихте ли ми казали кой живее тук, господине?

— Ами аз — измънка той. — Искам да кажа, живеех. Сега жена ми живее тук. Искам да кажа, бившата ми жена.

— Бихте ли си казали името, господине?

Както беше застанал малко настрани, вторият полицай също се приближи към тях с ръце зад гърба, а стъпките му отекнаха в нощната тишина.

Той изведнъж осъзна, че е доста късно. Никой от прозорците на площада не светеше.

— Ами… — запъна се той.

— Имате ли в себе си някакъв документ за самоличност, господине? — попита полицаят.

Затършува из джобовете си, после отново погледна към къщата.

— Не може да няма вътре никой — настоя той. — Децата ми също са там.

Вторият полицай светна с някакво фенерче и го насочи към прозорците.

— Май че няма никой в къщи, господине — обади се първият. — Пердетата не са спуснати.

— А, така ли — смотолеви той.

Извади от джоба си няколко от телеграмите.

— Мога ли да видя какво е това? — обърна се към него полицаят, когато Пасмор започна да ги тъпче обратно в джоба си.

Вторият полицай насочи фенерчето към смачканите хартийки. Изчетоха ги до една, взирайки се в написаното на оскъдната светлина.

— Значи не живеете тук, господине — обърна се отново към него първият.

— Не — поклати той глава. До момента вторият полицай все още не се беше намесил. Погледна го, после отново се втренчи в писанията.

— Това някакъв шифър ли е, господине?

— Не. — Той порови още малко из джобовете си за други документи, с които да докаже самоличността си. Всичко беше останало в стаята, а това, което не беше там, значи беше в къщата. Отново позвъни, после почука на вратата.

— Фаулър ли се казвате, господине? — кимна полицаят с глава към телеграмите.

— Не, Пасмор.

— Господине, бихте ли били така добър да дойдете с нас до участъка, където ще можем да изясним всичко.

— Ако питате съседите, те ще ви кажат кой съм.

— Мисля, че в участъка всичко ще стане ясно, господине.

Той поклати глава.

— Е, добре тогава, да вървим.

— Ако всичко е така, както казвате, господине, тогава няма защо да се притеснявате — успокои го полицаят.

— Не, няма — съгласи се той.

Те застанаха от двете му страни и така мълчаливо потеглиха към участъка. Случайните минувачи се поспираха и оставаха загледани след тях, докато отминат.

В участъка оставиха телеграмите на гишето пред него и примигвайки на светлината, записаха името, адреса и професията му.

Държаха се така, сякаш го бяха очаквали или приемаха този инцидент като част от ежедневието му. Липсваше всякакво любопитство или интерес от тяхна страна.

— Имате ли нещо против да изпразните и останалите си джобове, господине? — обърнаха се те към него.

— Не, нямам — каза той.

Извади и нареди на гишето пред себе си цялото им съдържание.

Налице се оказаха куп боклуци; голяма част от предметите даже го изненадаха: хартийки, билети, блокче шоколад, бонбон, ученическа писалка.

— Струва ми се, че нищо от това не може да представлява някакъв интерес за вас — обади се той.

— Въпрос на формалност, господине.

Чакаха търпеливо.

Когато всичко беше приключено, мъжът зад гишето се обърна към него:

— А сега, господине, кого бихте искали да извикаме, за да установи самоличността ви?

— Все едно. Някой от съседите, както вече казах на колегата ви.

— Съседите от площада ли, господине?

— Да.

— Бихте ли ни посочили някакво име, господине?

Той сбърчи вежди и се замисли. В момента не можеше да се сети за никой.

— Няма да мога, само на „здрасти“ сме — каза безпомощно той.

— Откога живеете там, господине?

Изведнъж се сети за Коулс, който живееше в Клапам. Само че му се стори твърде далеч, за да го вдига по това време.

Накрая, противно на всичките си намерения, даде името и адреса на Нюсъм.

Отведоха го в някаква малка стаичка до тавана, облицована с бели плочки. В единия ъгъл имаше маса с два стола, а високо в стената се виждаше прозорец с решетки, който гледаше към осветен двор. През стената долиташе лаенето на куче и ревът на мотори.

На определени интервали зад вратата отекваха нечии стъпки. Стълбите явно бяха някъде съвсем наблизо, защото се чуваше тичане нагоре-надолу и отвреме-навреме някой се провикваше. Не след дълго той започна да се притеснява, че може да са го забравили.

После вратата се отвори и на нея се появи Нюсъм. След него влезе някакъв полицай.

— Каква бъркотия — каза той. — Съжалявам за всичко това.

— Бихте ли ме последвали, господине — обърна се полицаят към него.

Подадоха му вещите през гишето. Двамата по-млади, които го бяха довели, бяха изчезнали.

— Струва ми се, господине, че няма да е зле да престанете да се мотаете из улиците толкова късно.

— Добре — смотолеви той.

Но въпреки всичко те си оставаха все така необяснимо равнодушни и още преди да бе стигнал до вратата, отново се заеха със собствените си задачи.

— Как можа да се случи такова нещо! — затюхка се Нюсъм. Джипката му бе паркирана вън пред участъка. — Казаха ли ти, че някой се е обаждал?

— Не — отвърна той.

— Някой е доложил, че се мотаеш около къщата. — Той го хвана под ръка. — Искаш ли да те водя в къщи? И аз самият бих пийнал нещо.

— Не. Мисля да отида и да поговоря с Кей. Струва ми се, че е редно да имам ключ от собствената си къща. — Огорчението отново заседна като буца в гърлото му.

— Тя не е тук — каза Нюсъм.

— Кой? — не разбра той.

— Днес пристигна майка й и взе децата. Кей и Норман заминаха.

Загледан в осветената улица пред себе си, той не каза нищо.

От сградата зад тях излезе някакъв полицай, вдигна яката си и се изгуби в нощта.

— Защо не дойдеш в къщи? — настоя Нюсъм. — Има къде да преспиш.

— Не, просто няма смисъл.

— Струва ми се, че трябва да дойдеш.

— Не — каза той. — Няма значение.

— Поне да те закарам.

— Предпочитам да вървя пеша. — После, като се обърна към него, попита: — А казаха ли къде отиват?

— Не — поклати глава Нюсъм.

— Е, тогава лека нощ.

И когато съвсем неволно сбърка пътя и тръгна в обратна посока, Нюсъм остана така загледан след него, но въпреки това Пасмор продължи, докато реши, че се е изгубил от погледа му.

След малко тръгна обратно и мина край участъка. Колата на Нюсъм вече я нямаше. Градските часовници отброиха някакъв ранен час. Прибра се в стаята си чак на разсъмване.

 

 

Вече нищо не можеше да проумее. И най-незначителните признаци за съществуването на някаква връзка с околния свят или с вътрешния му духовен мир бяха изчезнали. Бе започнал да губи всякаква представа за времето. Когато слизаше долу на улицата, тя му се струваше само като един допълнителен придатък към цялостното му объркване — безлична, и тя без собствен облик. Вече не правеше разлика между хората около себе си. Те просто бяха станали олицетворение на всички онези с нищо несравними чувства и усещания, от които целият преливаше и които без някаква определена цел или посока го тласкаха ту на една, ту на друга страна. Съзнанието му беше замъглено. Всичко беше напразно. Нямаше към кого да се обърне, нямаше кой да му помогне, не съществуваше човек, когото даже да можеше да разпознае. Всичко беше пропиляно; сякаш и от него самия не бе останало нищо.

Но въпреки това все още се движеше, ядеше и спеше както преди. В известен смисъл нищо не беше се променило. Колкото и упорито да се взираше през непроницаемите стени, които сякаш изведнъж бяха изникнали около него, не можеше да прозре нищо — зад тях не съществуваше нищо, а вътре всичко си оставаше заплетено по абсолютно същия начин. Нямаше никакви промени; обръщайки поглед назад, струваше му се, че нещата винаги са си били такива. Не можеше нито да се върне назад, нито да направи крачка напред. Сега вече знаеше, че е изчезнал завинаги.

 

 

Понякога с дни не слагаше нищо в устата си. Друг път си приготвяше богато угощение: изпразваше всички налични консерви, като след това оставяше храната наполовина, а в повечето случаи почти недокосната, на следващия ден я притопляше и накрая, когато започваше да плесенясва, я изхвърляше на боклука. Телефонът му бе прекъснат. Сега, когато бе загубил апетит, средствата му стигаха точно за наема и за храна. И тъй като времето се беше постоплило, вече не палеше и печката. Изобщо не светваше лампата. До леглото му се бе насъбрал куп изгорели свещи, а през деня светлината едва-едва проникваше през спуснатите пердета.

Нощем лежеше в леглото си и нагласяваше транзистора на вълната на полицейските радиостанции. Сякаш студена вода нахлуваше в главата му. И единствените свързани звуци бяха тези безразборно преплитащи се гласове — доказателство за съществуването на някакъв друг свят извън стаята: съобщения за пожари; кражба с взлом; някой осакатен или убит; гол човек на улицата. Лежеше с часове в тъмнината и слушаше безстрастните гласове, щракането на превключвателите и едва доловимия рев на колите.

През деня сядаше на бюрото и се залавяше за работа. Виждаше, че вече не може да свърши много. „Какво бихте направили, ако…“, „В самото начало…“, „Чудех се дали…“, „Накрая той стигна до заключението, че…“. Самото обмисляне, самото изписване на тези фрази му доставяше неимоверно удоволствие: вглъбен в себе си, той дъвчеше молива, залавяше се ту с едната, ту с другата и даже ги преповтаряше, сякаш създаваше нещо от епохално значение.

Един ден Коулс мина да го види. Отдолу се позвъни и надничайки през пердетата, той го видя — застанал на улицата, загледан нагоре право към прозореца. Рязко спусна пердето и целият превърнат в слух, притихна в затъмнената стая.

Отдолу отново се позвъни. Бяха му необходими часове, докато дойде отново на себе си.

Имаше и моменти, когато не можеше да прави нищо друго, освен да плаче. По някое време на деня той просто сядаше, както по принуда би седнал да свърши някоя неприятна работа, и се разреваваше. Със скръстени ръце и леко приведено напред тяло, проточваше дълъг, жаловит и приглушен вой, нямащ нищо общо с никое определено чувство, който накрая засядаше в гърлото му.

 

 

Една сутрин, когато отвори входната врата, завари баща си на тротоара пред къщата.

Беше почти дванадесет и улицата бе пълна със служители от съседните учреждени, които използваха обедната си почивка за пазаруване.

Баща му бе облечен в тъмен, зле ушит костюм, имаше младежки перчем, а останалата му коса бе гладко пригладена назад: като някакво превъплъщение на онзи кошмар, от който позвъняването на вратата го бе изтръгнало, все още зашеметен.

И когато го видя, че не е в състояние да обели и дума, той набързо се разпореди с едно „хайде, влизай“, сякаш доста дълго бе очаквал пристигането му.

— Наминах да те видя — каза баща му, като тръгна след него нагоре по стълбите. — Отседнали сме у Кей.

— А, да — смотолеви той.

На вратата на стаята баща му се поколеба.

— Хайде, хайде, влизай — подкани го той, изведнъж обзет от желанието да бъде гостоприемен, даже поуспокоен.

Вътре цареше мрак. След минутно колебание той запали лампата.

Нищо не се случи.

— Парите не стигат за такъв разкош — кимна той с глава към лампата и се засмя.

После се настани срещу баща си и започна да му се усмихва съвсем любезно.

— Не се ли вдигат пердетата? — попита баща му. След първоначалната си нерешителност той съвсем внезапно нахлу в стаята, но като стигна до първия стол, изпречил се на пътя му, застана като закован, здраво стиснал с ръце облегалката, отказвайки изобщо да огледа помещението.

— Не, аз ги държа спуснати — отвърна му той, все още усмихнат. — Човек никога не може да бъде сигурен кой ще го изненада отвън.

Но въпреки всичко след малко отиде до прозореца и дръпна едното.

— Майка ти ще погостува на Кей — каза баща му.

— Сама? — учуди се той.

— Какво? — не разбра баща му.

— Не сте ли заедно?

— Заедно сме — отвърна баща му, като целият пламна. — Дойдохме да видим дечицата.

— А, да — каза той така, сякаш това беше нещо, което специално бе уредил.

— Въобще не сме имали намерение да идваме тук — каза баща му, като против волята си се опита да погледне стаята. Обаче безпорядъкът, който цареше наоколо, трудно можеше да остане незабелязан.

— Искаш ли чай? — попита го Пасмор.

— Не — поклати глава баща му.

Той крадешком погледна към неоправеното легло, нахвърляните по земята хартийки, празни консервни кутии и други боклуци и изведнъж тръгна към него, сякаш всичко това бе нарочно инсценирано, с цел да го унижи и отклони от поетия път.

— Тровиш им душиците — обади се баща му.

— Чии душици? — Той отново се бе усамотил на леглото си, като че ли изведнъж забравил за присъствието на баща си. Само отвреме-навреме неспокойно поглеждаше към вдигнатото перде.

Вратата на стаята все още стоеше отворена.

Но не след дълго неусетно се разтрепери, ръцете му заиграха, сякаш отново не можеше да проумее какво става около него.

— Говоря ти за дечицата — каза баща му.

— Те не са в Лондон.

— Не са ли? Не са! Знаеш ли откога са се върнали? — Баща му се задъха, после добави малко по-кротко: — Сега вече спокойно те убивам. Убивам те и сам увисвам на въжето. И да знаеш, ще го направя.

Просто не можеше да измисли нищо, достойно за отговор. После, сякаш досетил се за нещо, той се обади:

— Струва ми се, че няма да можеш. Отдавна вече не бесят. И мисля, че така ще бъде поне още известно време.

Баща му вдигна ръка; всички признаци да се разрази бурята бяха налице.

Сякаш бяха стоварили огромна тежест върху главата му. За момент му причерня пред очите.

— Тъкмо излизах на покупки — изведнъж каза той, като че ли нищо не се беше случило. Огледа се за кошницата и парите, които евентуално можеха да му потрябват.

— Е, май че вече ще трябва да тръгвам — продължи той, като се усмихна отново. — Знаеш, по това време има доста народ по магазините.

Огледа се наоколо с невиждащи очи, мъчейки се да открие къде точно е застанал баща му.

Когато заслиза надолу по стълбите, усети зад гърба си тежкото му дишане.

— Слушай — обърна се баща му към него. — Имаш ли намерение да се върнеш в къщи?

— Какво? — попита Пасмор.

— Имаш ли намерение да се върнеш при децата си?

Почти изумен, той се спря на входната врата и го изгледа.

— Виж какво, тук живея сам — наежи се той и сякаш баща му му бе противоречил с нещо, продължи: — Наистина съвсем сам живея. Ако искаш, можеш да завардиш вратата, за да се убедиш в това.

Баща му го наблюдаваше подозрително, ако не и малко уплашено.

Със същия убедителен тон той продължи:

— Ако бях на твое място, кракът ми повече не би стъпил тук. Просто няма да ти отворя. Бих се прибрал в къщи и бих забравил, че имам син.

— Да — каза баща му. — Така ти се иска.

— Вярно е — съгласи се той. — Но естествено не мога да те заставя да го направиш.

Баща му се озърна наоколо, загледа се в сергиите и минувачите, огледа улицата.

— Цял живот съм се лишавал, за да можеш да живееш тук.

— Не съм съгласен — каза Пасмор. — Ти сам ми предложи всичко това. Не ме карай да ти го връщам.

Видя как очите на баща му се разширяват. Погледът му беше помътнял. От устата му изригна такъв яростен порой от думи, че не успя да долови ясно нито една.

Но така или иначе Пасмор не чу почти нищо. И това, което много по-ясно успя да долови, бе пронизителният вой като на умряло, виенето, което едва ли бе свързано с множеството от думи; по-скоро имаше нещо общо с някакво неизмеримо чувство, каквото той самият никога не бе изпитвал или даже не бе допускал, че изобщо може да съществува. Разплакан, той сякаш започна да пропада заедно с баща си, да губи окончателно контрол над всичко, и физически, с цялото си същество, да се сгромолясва вдън земя.