Дейвид Стори
Пасмор (2)

Глава втора

Пасмор беше едър или поне сам се смяташе за такъв, въпреки че беше малко под един и осемдесет. Имаше широки рамене и набити крака, изкривени сякаш от тежестта на кости и мускули. Косата му бе черна, очите също, и въпреки че тези тъмни тонове му придаваха донякъде меланхоличен вид, очите изпъкваха на фона на заобленото му лице с гладка светла кожа, с високи скули, с плътни, почти войнствени устни и изпъкнало чело, а фигурата му имаше нещо общо с тази на борец, напрегнал сили в люта схватка.

Жена му бе с общо взето по-деликатно телосложение — руса, със сини очи, нежни черти и дребен кокал. Изглеждаше някак неспокойна, с ясни, блестящи очи като на подплашено животно, което наднича от дупката си. На пръв поглед между двамата съществуваше някаква вътрешна дисхармония.

Пасмор наближаваше тридесетте. Жена му бе две години по-млада от него. Бяха състуденти и се бяха оженили една година след завършването, когато Пасмор успя да стъпи здраво на краката си. Кварталът, в който се установиха да живеят по онова време, бе обитаван преди тях от работнически семейства. Тогава къщите бяха мънички и безформени и нямаха свой облик. Сега обаче повечето от тях бяха възобновени. Бели, блестящи фасади се оглеждаха една в друга от двете страни на тесни улички, а тези на площада ограждаха от четирите страни затревения терен на кварталната градинка. Най-слънчева бе задната част на къщата им и малката градинка, където слънцето свободно проникваше в просторната дневна и в спалнята на семейството на втория етаж. Останалите две малки стаи в предната част, които се водеха за детски, бяха засенчени от огромните, виещи се клони на чинарите, които като гигантски стълбове ограждаха малкия площад.

От покрива на къщата, където в миналото Пасмор бе прекарвал голяма част от времето си в ремонти, можеха да се видят покривите на колежа, скупчени сред сградите на Блумсбъри, които се простираха надолу по хълма, а още по-нататък, вечер — светлините, които образуваха оранжево сияние над Уест Енд.

В тази къща бяха живели вече няколко години. И през по-голямата част от времето и двамата се бяха чувствували щастливи: тук се бяха родили децата им, тук се бяха радвали на успехите си, тук бяха намирали утеха един в друг при разни неудачи. Само че напоследък, изглежда, нещо не вървеше.

От известно време насам, фактически от много по-отдавна, отколкото му се искаше да си даде сметка, бяха започнали да го притесняват някакви сънища. И най-вече един от тях. Трябваше да участвува в крос, подобен на онези, провеждани в училище, когато стоически, но без особен ентусиазъм бе бягал наред с всички останали. И изведнъж започнаха да го изпреварват не само състезателите, но и цялата оная паплач, която само подтичваше или даже спокойно се влачеше на опашката. И не след дълго, въпреки всичките си усилия, той се озоваваше далеч зад тях. И всеки път се събуждаше, обладан от някакъв ужас.

Самата Кей не намираше нищо ужасно в това.

„— Мен ме притеснява — обясняваше й той, — не толкова безсилието, когато ме задминават, колкото желанието, макар да съм последен, самото състезание да не свършва. Знам, че звучи идиотски. Но все си мисля, че в известен смисъл това може да бъде обяснено. Това, което не мога да разбера, макар този сън да е съвсем банален, е чувството на ужас, което не ми дава покой.“

Но винаги когато видеше изражението на лицето й, той се засмиваше над собствените си опасения и сменяше темата.

В живота му имаше едно единствено нещо, от което някога се бе срамувал — поне доколкото сам можеше да си го признае — и това бе службата му. Главно за да не сменя обстановката, с която беше свикнал, бе останал на работа в колежа като учител — място, където не се налагаше да се вземат определени решения и където в началото бе имал достатъчно време отново да премисли нещата и да реши с какво в крайна сметка иска да се захване. Одисеята му из учебните заведения бе започнала от петгодишна възраст: отначало я караше упорито и по спартански — както бе споменал пред Коулс, родителите му не бяха имали достатъчно средства и се бе наложило да разчита единствено на собствените си сили — а после, когато усилията му в една или друга област бяха започнали да му се отплащат, всичко ставаше все по-приятно и победоносно. Сега обаче стигаше до момент, когато започваше да се страхува, че всичко е било на вятъра. Беше направил постъпки за стипендия за научна работа и за голямо свое учудване я бе спечелил, след което, макар и малко късничко, бе започнал да пише книга за живота на някои евангелисти-идеалисти, живели в началото на ХІХ век в промишления север на Англия — една част от страната, да не кажем и манталитет, които познаваше от детинство. Но въпреки всичко, преди да можеше изобщо да се каже, че което и да е от тези събития бе добило някаква конкретна форма, той започна да разбира, че това, което не му достигаше за едно пълноценно съществуване, не трябваше да се идентифицира с нищо от гореспоменатото — нито със службата, нито пък с частния му живот. Къде другаде можеше да потърси някакъв отговор и за какво — нямаше никаква представа.

Нямаше много приятели. И когато в действителност се поогледаше и се опиташе да разбере какво представлява истинското приятелство, решаваше, че изобщо няма приятели. „Виж, никакви приятели“ — това бе определение за собствената му независимост, както и израз на известно неотменимо право да чувствува, че в същност никой истински не го познава. В миналото, а и до момента той бе добър и предан съпруг; практиката също показваше, че бе добър и предан на работата си преподавател; по отношение на родителите си, които все още бяха живи, бе също добър и без съмнение предан син. И докъде го бяха довели цялата тази добрина и преданост? Като че ли от моралните принципи на живота в миналото не бе останала и следа. Беше ли миналото, беше ли самият живот наистина толкова объркан?

Една от трудностите в живота му бе, че здравият му организъм така упорито се противопоставяше на натрапчивите му идеи. Знаеше, че е стабилен човек. Бе посрещал всички рискове в живота обективно и безпристрастно, от твърдата позиция на реалист. И тъкмо това бе причината за странния парадокс в собствения му живот: защото му се струваше, че именно поради тази стабилност и това вродено чувство, че може да се осланя на естествения ход на нещата, на тяхната обективност и неизменност, той бе останал някак настрани, пренебрегнат от повечето, ако не и от всички съществени и значителни събития на своето време. И сега — ето ти тебе — лежеше смачкан в краката на един век на разруха, един период на пълно разложение на този естествен ход на нещата, които образуваха в него (доколкото сам можеше да определи това): неразделно цяло. Почти боязливо, като все по-малко се съпротивляваше на това, бе почнал да си дава сметка, че всичките му добродетели — душевното му спокойствие, скромността му, това, че може да се разчита на него, че не обича да се натрапва, даже умението да се реализира — всичко това нямаше никаква стойност в живота, който се чувствуваше задължен да води. Какъв бе смисълът на самото му съществуване, ако не можеше да се вмести в този свят от личности, на които очевидно — на всеки един без изключение — бяха чужди онези установени, валидни само за него истини, които според него го изграждаха като личност?

Не му се искаше — докаран до другата крайност — да измерва света в долни страсти или, с други думи, човешки недостатъци, пагубни за собственото му нравствено благоденствие. Можеше да реши, както бяха направили мнозина, че времената, в които живееше, не бяха в състояние да предложат насъщния хляб за въжделенията му — това бяха времена безнадеждни, безпринципни, безпомощни, лишени от онзи център на правдивост, от който, както му се бе струвало по едно време, всичко води началото си и където всичко свършва. Да приеме и повярва във всичко това означаваше да остане в редиците на онези, които най-много презираше; онези, които между впрочем отправяха поглед назад в миналото или даже напред в бъдещето, търсейки някаква сигурност, която не можеха да намерят в настоящето. Изглежда, трябваше да се задоволи с известна гордост, ако не и с известно самосъжаление и да намери утеха в отчуждението, самоизтезанието, безпътицата и самотата.

 

 

През последните дни на летния семестър започна да съжалява, че бе споделил настроенията си с Коулс. Гледаше как приятелят му се стяга за ваканцията — както всяка година, той тръгваше с жена си и двете си деца, с колата и палатката, — без в същност да са разменили и дума. Не можеше да не се чувствува изигран.

Останал сам през летните месеци, започваше да си мисли, че полудява — не бе никак чудно, защото баналността на самото хрумване донякъде го предразполагаше към това. Отразяваше се на всичко около него. Първо откри, че не е в състояние да се докосне до жена си. Странно — тя нито го отблъскваше, нито го привличаше; просто му бе невъзможно да се допре до нея и това си е. Така че понякога, както си лежеше в леглото — при какви ли обстоятелства би могъл да го каже на Коулс?!, — тя сама започваше да прокарва ръка по онези местенца от тялото си, които си бе мислил, че са предназначени единствено за неговите ласки; галеше се отчаяно, с някакво безмълвно обвинение, докато накрая не изтръгнеше тревожния му вик, след което казваше: „Ако не ти, някой друг ще трябва да го направи“ — и съвсем обезумяла, извръщаше настрани глава с някакво отвращение, гласът и реакциите й така неузнаваеми, че той изобщо не можеше да я познае. „Защо не? Защо не искаш?“ — питаше тя.

Въпреки че не се случваше много често, това много го притесняваше. И колкото повече се притесняваше, толкова по-дълбоко се затваряше в себе си. Както и Кей, въпреки че по природа бе разсъдлив, даже вглъбен в себе си, той не бе от онези, които се отдават на самоанализ. След като възможностите му за сериозна работа веднъж се изчерпваха, той имаше естествената склонност да не предприема нищо, а просто да стои и да чака. Даже и сега, независимо от състоянието на нещата, не можеше да не си мисли, че развръзката неминуемо ще бъде благоприятна. Сянката само временно се бе спуснала над дома им, за да подсили светлината. Струваше му се, че полудява само в онези моменти, когато депресията му не можеше да намери друг израз.

Все още обичаше Кей — бе сигурен в това. И въпреки че не беше в състояние да я докосне или да поддържа някакъв контакт с нея, той се замисли, но както и да го мислеше, знаеше, че в момента, в който тя излезеше от къщи, вече няма да може да излезе от ума му и ще започне да се чуди къде е и какво ли може да прави; така че ако, да речем, малко се позабавеше, той моментално започваше да се безпокои, а ако се забавеше повече, почти обезумяваше: висеше по прозорците, излизаше на вратата, стигаше даже до ъгъла. И така — докато се тя върне. Тревогата му бе така прозрачна, че не можеше да не го успокоява.

Но въпреки всичко бе ясно, че нещо не е наред. Понякога още със събуждането си сутрин усещаше напрежението, сякаш се събуждаше в подпалена стая, изпълнена с пламъци и дим. Цялото помещение трептеше в резонанс с тялото, което дишаше до неговото. Всичко го болеше. И ако само за момент не издържеше и я докоснеше, бе сигурен, че ще изреве яростно, горестно, като при някакво ужасно, направо невъобразимо изтезание. Нищо не разбираше. Беше съкрушен.

 

 

Към края на лятото отидоха на почивка. Заведоха децата на море. Местността беше равнинна, а плажът просторен и пуст. Беше краят на септември — началото на октомври.

По цели дни се скиташе сам по плажа. Човек можеше да извърви миля-две и в двете посоки, без да срещне жива душа. Беше тихо и студено, а вечер, когато слънцето се скриеше там, където се сливаха земята и небето, наоколо се спускаше гъста мъгла.

Децата също бяха тихи и унили, обладани от някаква инертност, изведнъж разбрали, че са оставени на самотек. Понякога случайно попадаше на разплаканите им физиономии из най-различни кътчета на хотела; те не бяха в състояние да му дадат никакво обяснение. Макар и да разговаряше отвреме-навреме с Кей, от това не излизаше почти нищо. Дразнеше го самият факт, че изобщо трябва да й обръща някакво внимание.

Един ден на брега се появи куче. Той му хвърли във водата някаква пръчка и се загледа как то зацапа из малките вълнички и как накрая покорно му я донесе обратно.

На следващия ден кучето се появи отново, после отново и отново. И всеки път, когато той се отправяше към ниския нос, който неизменно си поставяше като крайна цел на дългите си разходки по плажа, далеч от хотела, то безропотно тръгваше след него. Пасмор му подсвиркваше и даже му измисли име. Понякога вечер се налагаше собственикът на хотела да го гони от вратата.

— Защо не си играеш с децата вместо с кучето? — питаше Кей.

— Не зная — отвръщаше той.

— Сигурно защото животното не иска нищо от теб.

— Точно така — приключваше разговора той.

Вече нямаха почти нищо общо помежду си.

През последната нощ от почивката им се изви буря. Когато я усети, Кей беше вече заспала. Той стана, облече се, хвърли поглед на децата в съседната стая и слезе на брега.

Всичко наоколо кипеше и стенеше. Огромни, разлюлени маси вода с разпенени гребени нахлуваха на талази, разбиваха се и се разпръскваха като ветрило по едрия пясък. Морето се бе надигнало и заливаше плажа, където той обикновено правеше разходките си. На брега вече бяха изхвърлени цели камари чакъл и дребни парчетии, купища водорасли и изпотрошени греди, наред с маса огромни белезникави камъни. Въздухът се тресеше от грохота на вълните, които се виждаха далеч, навътре в морето, а бялата пяна просветваше, сякаш бълвана от самото сърце на мрака.

Той стоеше, загледан в кипналата повърхност, целият разтърсен отвътре, сякаш някакъв фрагмент от живота му се бе откъснал и вълните го отнасяха надалеч като някакъв остров. Искаше му се да извика, да закрещи. Но само вдигна яката си и се върна в хотела.

Дълго не можа да се откъсне от звънтящите прозорци, загледан в тъмнината и морето.

На следващата сутрин бурята беше утихнала. Когато пристигнаха на гарата, кучето се появи на перона: бе тичало след таксито по краткия път от хотела дотам. Той седна в купето и се загледа в него. С вдигната нагоре глава, то лаеше и въртеше опашка.

Влакът потегли. Едно от децата се наведе през прозореца и закри част от гледката. През пролуката се виждаше една елхова горичка, а в далечината се мярна и морето, където прибоят кротко галеше брега.

След малко от двете им страни се появиха ниски хълмове, а не след дълго влакът навлезе в някакъв град.

 

 

Зимният семестър започна. Коулс, доста позагорял от прекараните сред природата дни, оставаше все така резервиран. Пасмор се опита внимателно да анализира всичко, което се бе случило помежду им, но не успя да намери нищо, с което да си обясни високомерието на приятеля си. Той се поогледа наоколо, прехвърляйки през ума си децата, Кей, къщата, която в миналото с такава любов бе ремонтирал и преобразил, мъчейки се да открие във всичко това нещо нездраво, нещо, което да не е в ред. Усещаше, че постепенно започва да го обладава някакъв бяс, но срещу кого — не можеше да каже.

Една нощ Кей го събуди.

Беше се надвесила над него и леко го побутваше по рамото.

— Ей, как си? — промълви тя.

Той мълчеше и я гледаше колебливо.

— Добре ли си? — отново попита тя.

— Да — каза той. — Какво има?

Без да чака да й го повторят отново, Кей го остави и се обърна на другата страна.

След няколко дни отново го събуди посред нощ. Това започна да се случва все по-често. И всеки път, без да промълви нито дума, тя само го сбутваше с лакът или го разтърсваше за рамото.

— Какво има? — питаше той.

— Бълнуваш — отговаряше тя.

Но след още някой и друг ден той сам делови стоновете си. Това бе някакво скимтене, някакво приглушено стенание — звуци, сякаш издавани от животно, хванато в капан. Направи усилие да се събуди, като си помисли, че може да е някое от децата. Устата му беше отворена; цялото му лице бе обляно в сълзи.

Кей бе струпала всичките одеяла върху главата си.

На следващата сутрин, усетила в него някакво ново настроение, тя го попита какво се е случило.

— Какво има? Какво става с теб?

— Не зная — отговори той, като я гледаше внимателно. — Има нещо, само че не знам какво е.

— Нещо свързано с мен ли?

— Не зная.

— Не може да не е.

След малко той промърмори:

— Да, мисля, че е така.

Същата вечер, когато се прибра в къщи и децата вече си бяха легнали, той се обърна към нея:

— Знаеш ли, струва ми се, че ще е най-добре да се махна оттук.

Тя едва-едва повдигна глава.

— Поне за известно време — каза той.

— Защо? — попита тя.

— Не знам как да ти обясня.

Кей поклати глава.

— И въпреки всичко мисля, че ще е по-добре — настоя той.

— Е, щом така искаш… — промълви тя.

— Не искам така — наежи се той. — Само знам, че нямам друг избор.

По-късно, през нощта, тя го попита:

— Защо не ми кажеш всичко, ако аз съм причината?

Никога не бе я виждал така разстроена. Уплаши се и това само го накара да продължи да упорствува.

— Няма нищо повече за казване.

Кей го гледаше с някакъв ужас в очите.

— Какво се е случило? — недоумяваше тя. — Как е възможно нещата изведнъж така да се променят, след като толкова време сме били щастливи и всичко е било наред?

— Не зная — измърмори той.

Разплакана, тя поклати глава.

— И изобщо нищичко ли вече не чувствуваш към мен?

— Не — каза той. — Нищичко.

— Ами в такъв случай — каза тя — по-добре ще е да си отидеш.

Но въпреки всичко мисълта, че ще трябва да си търси квартира, му дойде като шок, и то не толкова за това, че ще трябва да плаща наем — защото естествено не можеше да си позволи да поддържа едновременно две жилища, — колкото поради внезапния сблъсък с целия този свят, сбутан само в една стая или едностайно жилище, от който изведнъж се почувствува застрашен: миниатюрни мансардни помещения, второкласни хотелски стаички на последния етаж, единични стаи из къщи, отдавна забравили що е живот, или по-точно семеен живот — такъв, какъвто той го познаваше. Това бе все едно да търсиш нещо под дъските на пода и да намираш само развалини; тази самостоятелност, наблъсканите в едно единствено помещение предмети, необходими за живота на един човек: електрическа печка, леген, готварска печка, легло, стол; та това бе по-лошо и от затвор, защото даваше само илюзия за някаква свобода. Това бе просто ад.

Той откри, както бе започнал и да подозира, че връщане назад няма; като студент бе живял в подобни стаи. Но, изглежда, не съществуваха и никакви други перспективи. Не знаеше какво да прави. А вече не знаеше и какво да чувствува. Всичко наоколо му се струваше в пълен хаос. И постепенно насочи цялото си внимание към Кей.

Започна да я дебне като убиец — хладнокръвно и методично — една роля, натрапена му бог знае откъде. Дебнеше я и за най-незначителните пропуски, които биха могли да му вдъхнат някаква увереност; търсеше да открие в нея някакви физически недостатъци, враждебност, омраза или презрение. Но всичко, на което се натъкваше, бе нейната обърканост. И тя като него нито знаеше какво да прави, нито какво да мисли, защото не знаеше какво се бе случило. Налице бяха само един почтен дом и едно почтено семейство, разбити на парчета без абсолютно никаква причина.

— Къщата, ремонтите — казваше й той, — всичко това бе само камуфлаж. Да ни замаже очите.

И все пак с такова удоволствие и радост бе изпипвал и най-нищожните детайли: даже и сега понякога се оглеждаше с известна тъга за пропуски, които можеха да бъдат оправени.

— Защо не се изнасяш? — питаше Кей. — Каквото и да направиш, би било по-добро от сегашното положение. — Това бе заплахата, с която я държеше в шах с надеждата, че ще може да я сломи.

— Като си намеря стая, ще се изнеса — отговаряше й той така, сякаш удобството от наличието на такава една стая бе от изключително значение и за двамата.

Но въпреки всичко бе се отказал да търси. Отвреме-навреме все още хвърляше поглед на обявите в колежа, но не бе отишъл на нито един адрес.

— Кажи какво има? — настояваше Кей.

— Не е ли достатъчно ясно? — Безсилието му го влудяваше. — Каквото и да е имало, вече го няма.

— Така лесно ли изчезва?

— Лесно се появява и също така лесно изчезва. Не е необходимо да се ровим за прецеденти.

— И това прави всичко останало безсмислено, така ли?

— Защо, не вярваш ли, че е така?

— Не, не вярвам. — Тя едва сдържаше сълзите си.

— Защото не искаш да повярваш.

— Не, не искам — приключваше разговора тя.

И защото той изчакваше, навърташе се около нея и се мъчеше да я сломи, надеждите й започнаха да растат. Беше ужасно. Бе притиснат от всички страни.

Всичко това се отрази даже и на Коулс. Почти неусетно в погледа му се бе промъкнало съчувствие, онези притъпени чувства, с които човек следи развоя на неизлечима болест, сам безпомощен да направи нещо, донякъде объркан от безсилието си; това бе поглед на човек, който даже и със съгласието на отсрещния не би могъл нито да каже, нито да направи нещо.

Безсилието му прерасна в ярост, от която цялата къща сякаш посърна уплашено. И за да оправдае всичко това, той се зае с децата. Едва се връщаше в къщи и терорът започваше.

Вместо да стигне до истерия, обладалата го инертност, която обаче бе далеч от примирието, се засилваше. Това бе някакво необяснимо, яростно бездействие, наложено му, бе сигурен в това, не отвътре, а отвън. Струваше му се, че животът му бе разбит в резултат на цял низ от безкрайни противоречия. Обичаше Кей и въпреки това не можеше да остане и секунда близо до нея. Обичаше децата си, но самото им съществуване го вцепеняваше до мозъка на костите.