Дейвид Стори
Пасмор (10)

Глава десета

Вечерта отново зае поста си на ъгъла на площада. Но тъй като вече беше невидим — нали изведнъж бе престанал да съществува за самия себе си, а оттам и за околния свят, — този път не взе никакви предпазни мерки. Съвсем свободно се разхождаше нагоре-надолу и наблюдаваше къщата и цикъла от ту светващи, ту угасващи светлини. Но там не се появяваше никой — нито на вратата, нито на някой от прозорците. След като бе пристигнал толкова рано, бе почти немислимо Фаулър да е вече вътре.

Потропваше на едно място с крака и потриваше ръце. Просто невероятно как бавно минаваше времето. Тръгна надолу по улицата, после отново се върна. Къщата обаче си оставаше потънала в мрак, с изключение на бледата светлина, която се процеждаше през прозорчето над входа.

Той направи още една обиколка.

Гледаше къщата отдалече, взираше се в тъмните прозорци, тръгваше отново, само че в обратна посока, много внимателно оглеждаше вратата, молейки се през цялото време да го познаят.

После, след като реши, че е твърде късно за каквито и да било посетители, пое обратно към автобусната спирка.

Насреща му, хванала Фаулър под ръка, вървеше Кей. Вече на няколко пъти бе имал подобни халюцинации. Но веднага осъзна грешката си и всичката кръв нахлу в главата му.

С огромно облекчение влезе в стаята си, стовари се на един стол и се загледа с празен поглед пред себе си. Вече съвсем не бе в състояние да си дава сметка за това, което върши. Сякаш отново се бе превърнал в малко момченце, на което изобщо не може да се разчита. Скъсал всякакви връзки със света, той се чувствуваше загубен. Но от това едва ли му ставаше по-тежко.

В неделя на излизане, издокарана с белите си ръкавици и — той чак сега забеляза — новото си кремаво палто, с бяла панделка в косите, след като съумя със същото необяснимо благоразположение да отбие протестите и капризите на децата, тя го погледна на вратата и попита:

— А ти как си, добре ли си?

— Е, не съвсем.

— Ще можеш ли да се оправиш?

— Мисля, че ще мога.

— Бих могла да помоля Марджори или някоя от другите майки да прескочи за малко.

Той я погледна съвсем безучастно.

Вече разбираше, че даже при вида на самата къща му прималяваше — стените, таваните, пода — всичко, което някога с такава любов бе подновил и възстановил.

— Не виждам защо хукваш да излизаш, щом дойда — каза той.

— Струва ми се, че така е по-добре — отвърна тя, застанала на вратата.

— И без това съм сигурен, че има достатъчно случаи, без да говорим за днешния, когато им се налага да се оправят без теб.

— Правя го колкото за тебе, толкова и за тях — каза тя. — Но така или иначе трябва да побързам. Вече закъснявам.

Отново го погледна и добави:

— Аз пък не виждам защо да не ги заведеш при теб в апартамента. Даже, ако искаш, могат да останат да пренощуват.

— Там няма никакви удобства за деца.

— Добре, вече трябва да тръгвам — повтори тя. — Ще поговорим за това някой друг път.

— Кей — обади се той.

— Честна дума, ужасно бързам. — Тя махна с ръка на децата и затвори вратата след себе си.

— Носиш ли ни шоколад? — попитаха го в хор те.

Приседна до тях, без да промълви нито дума.

След малко хлапето се разплака. Останалите две седнаха срещу него да го съзерцават, но естествено не издържаха дълго и една по една го последваха, като се гледаха като парализирани.

Това изобщо не го развълнува. Остана си на стола и продължи да изучава стената.

Накрая децата сякаш съвсем забравиха за него. Замъкнаха се в другата стая, но отвреме-навреме се връщаха да вземат по някоя играчка; зяпаха го минута-две, после отново изчезваха, а топуркането им по стълбите и в горната стая кънтеше из цялата къща.

Все така безучастно, той им приготви вечерята, погледа ги как набързо опустошават всичко, после отново притихна на мястото си, така че когато Кей се върна, ометените чинии и месото, което се бе опитал да нареже и накрая бе разсякъл на две, все още си стояха на масата.

— Как са те? — попита тя, хвърляйки поглед към чиниите.

— Доста по-добре.

Децата се бяха върнали горе да си играят и не бяха я чули да се прибира. От стаята над главите им се носеше невероятна врява.

— Ако не ти се занимава с тях целия ден, само ми кажи — обърна се тя към него.

Той я гледаше как настървено си свали ръкавиците, как остави чантата на масата и започна да се съблича, сякаш всеки момент готова да избухне.

— Защо да не идваш само сутрин или следобед? — продължи тя.

Погледна го, но след като не получи никакъв отговор, съсредоточи вниманието си върху масата. Започна да прибира и трупа накуп мръсните чинии.

След като си бе свалила палтото, беше останала по тънка синя рокля, украсена с нанизана панделка.

— Най-добре ще е да разчистя всичко това — мърмореше под носа си тя. — И сигурно не са пили чай, нали?

Това преля чашата; целият се разтресе.

В следващия миг, когато тя взе куп чинии и тръгна към мивката, той вече беше на крака и с едно единствено движение до една ги изби от ръцете й.

Изглеждаше по-стреснат от нея.

Дълго време след това в ушите му продължаваше да отеква грохотът от чиниите, които се търкаляха и разбиваха из стаята.

Изведнъж на горния етаж се възцари мълчание. После от стълбите долетя тропот от детски крака.

— Струва ми се, че ще е най-добре да си тръгваш — каза тя. — Следващата неделя ще помоля Марджори да поеме децата.

— Точно за тях се притеснявам — отвърна той. — Защото с цялата си наивност им влачиш тук кой ли не.

— Не смятам, че съм по-малко загрижена за тях от теб — възрази тя.

Децата с трясък нахлуха в стаята, но останаха стъписани пред разпилените по пода парчета порцелан.

С треперещи ръце и свити юмруци той стоеше, целият разлюлян, пред нея.

— Бих искал да оставаш тук с тях, когато идвам — каза той.

— Това не зависи от тебе.

— Мисля, че така ще е по-добре. И също мисля, че ще мина някой ден през седмицата. След като аз ви издържам, нямаш никакво право да ме караш да вися наоколо и да мръзна на студа.

— Ако ми кажеш кога ще дойдеш, може — съгласи се тя.

— Все едно кога.

— Тогава ще намериш вратата заключена.

— Все още имам ключ — отбеляза той.

— Наскоро смених бравата.

Той я гледаше като онемял.

— Имаш ли някакви законни основания за това?

— Нямам представа. Но имам достатъчно морални основания, което, струва ми се, е по-съществено.

— И кой ти пусна тая муха в главата? — попита той.

— Никой никъде нищо не ми е пускал. Трябва да си глупак, ако очакваш нещо друго.

Той продължаваше да я гледа като омагьосан; не му се тръгваше; чак сега, натъкнал се на нейното съпротивление, усещаше първите признаци на връщане от небитието.

— В такъв случай аз пък мога да реша, че няма да е етично да продължавам да ти осигурявам средства за поддръжката на къщата. Поне дотолкова, доколкото го правя в момента.

— Добре — каза тя. — Само че не ми се иска точно сега да започваме този разговор. Не и пред децата.

Тя ги изпрати навън да донесат метлата и лопатата, като по този начин ги отстрани от купа счупени чинии.

— Какво искаш да постигнеш с всичко това, Кей? — попита кротко той.

— Не те разбирам.

— Какви са мотивите ти?

Изведнъж тя му се стори много спокойна. Зад нея децата бяха започнали да събират парчетата в лопатата.

— И не с ръце — обърна се тя към тях. — Само с метлата. Иначе ще се порежете.

— Всичко ми се струва прекалено добре обмислено, за да ти повярвам — продължи той.

— Няма какво да крия. — Тя се обърна и взе метлата от ръцете на малкия. Той уплашено гледаше пръстчето си, където се червенееше капка кръв.

Започна да смита разпилените парчета.

Сякаш пред очите му ставаше чудо. Това бе съвсем друг човек, който нямаше нищо общо с жена му. И тя като него вече не съществуваше. Само че след възкресението си тази нова личност някакси бе успяла да постигне много повече, отколкото който и да е от двамата изобщо някога беше притежавал.

Той отиде в предната стая и се загледа през прозореца.

От кухнята съвсем методично се чуваше бръскането на метлата.

След малко тя се появи на вратата.

— Струва ми се, че ще е най-добре вече да тръгваш. Можем да им спестим всичко това. Не е необходимо да виждат повече.

— А на мен ми се струва, че вече доста са видели.

— Не си прав.

— Гадно е.

— Можеш да мислиш каквото си искаш.

Децата бяха застанали на вратата зад нея.

— Мисля, че наистина вече трябва да си тръгваш — настоя тя.

Той стана, оглеждайки се наоколо.

Ококорени, децата му направиха път. Взе палтото си, облече го и се запъти към вратата.

— Няма да се намери човек, който да не се възмути от всичко това.

— Е, не бъди чак толкова сигурен — възрази тя.

Той затръшна вратата след себе си.

Цялата къща потрепери.

 

 

Изчака няколко дни и чак тогава позвъни на Нюсъм. Не му се обади веднага, защото през цялото това време не бе в състояние да върши нищо друго, освен да съзерцава стената, и при това дълбоко възмутен от факта, че изобщо някой, да не говорим за човек, който така добре го познаваше, може да остане толкова безразличен към страданията му.

И когато най-накрая набра номера, разбра, че не си е в къщи.

— В ателието е — каза Марджори. — Да му предам ли нещо?

— Дали ще има нещо против, ако отида там? — попита той.

За момент тя се замисли.

— Не знам, не мога да ти кажа.

— Остави — каза той. — Няма значение.

— Ще му кажа да ти се обади.

— Не е необходимо. Не е толкова важно — каза той и затвори.

Малко по-късно телефонът иззвъня. Беше Нюсъм.

— Как я караш? — попита той. — Отдавна се каня да ти се обадя. Още откак говорихме за делимостта на природата.

— За какво? — изуми се Пасмор.

— Да се видим да пийнем някой ден, а? — предложи Нюсъм.

— О, не знам — измънка той.

— Мога да мина някоя вечер. Само не знам дали ти имам адреса.

— Не! — подскочи той. — Аз ще намина.

При мисълта за чужд човек в стаята загуби и ума, и дума.

— Добре тогава, да се видим довечера — предложи Нюсъм. Звучеше неимоверно весело. Но след като не получи отговор, отново попита:

— Е, става ли?

— Да — промърмори той. — Добре.

— Ще те чакам — каза Нюсъм. — Да кажем, към осем.

Навън се смрачи.

Стаята бе осветена от уличните светлини, които едва-едва проникваха през спуснатите пердета.

Телефонът иззвъня, после спря.

Малко по-късно отново звънна.

Когато се обади, Нюсъм попита:

— Ще можеш ли да дойдеш тази вечер?

— Не зная — каза той.

— Вече е девет без петнайсет.

— Не се чувствувам много добре.

— Какво ще кажеш за утре вечер? — Нюсъм търпеливо чакаше.

— Ами добре — смънка той.

— Някъде към седем. Мислиш ли, че ще можеш?

— Да — каза той. — Ще дойда.

— В ателието.

— Да — повтори той. — Добре.

На следващия ден се събуди чак късно следобед. Когато отвори очи, долу вече прибираха сергиите.

Под светлината на уличните лампи се бяха събрали познатите съмнителни фигури, които тършуваха из боклуците. От другия край на улицата, нарамила четки и лопати, се зададе тълпата боклукчии.

Не след дълго всичката мръсотия бе складирана в канавките. Тълпата обаче все още се мотаеше около последните останки и докато не ги нахвърлиха в камионите, не се отдели от тях. На осветените места тук-там възникваха спорове, отваряха се торби и смачкани опаковки, след което, все така безшумно, цялата паплач изведнъж изчезна.

Когато слезе долу, на улицата не се виждаше жива душа. Той тръгна след цистерната, следвайки неотклонно струята вода до другия край на улицата, спря се и я загледа как завива и поема обратно нагоре покрай отсрещния тротоар.

Пропусна спирката. Вече не можеше да координира движенията си. Въпреки че добре си спомняше ателието и даже можеше да възстанови в паметта си блясъка на голите му бели стени и формата на прозорците, той в никакъв случай не можеше да го свърже с онова, което правеше, или да го приеме като възможен краен пункт на пътуването си. Седеше като закован и зяпаше през прозореца, където като на екран преминаваше целият квартал.

Чак когато сградите му се сториха непознати, Пасмор се надигна от мястото си и позвъни да слезе. Повървя известно време натам, накъдето бе отминал автобусът, после съвсем напосоки сви на един ъгъл и тръгна обратно.

Доста по-късно си спомни как се бе строполил на леглото си. Отдолу някой позвъни, а не след дълго почука и на вратата.

Позна гласа на Нюсъм.

Някой бавно натисна дръжката и вратата, въпреки че беше заключена, леко поддаде.

Вторият опит, беше по-солиден.

След малко стъпките на Нюсъм се отдалечиха. Чу го как опитва вратата на кухнята.

Лампата се щракна и стъпките му засноваха из кухнята.

Подът скърцаше ужасно. За момент му се стори, че Нюсъм чакаше нещо. Чу се тътрене на стол, после дълга пауза, след което долетя поскърцването на масата, на която вероятно се бе облегнал, за да огледа осветените прозорци на апартамента в задната част.

След всичко това столът бе преместен обратно, лампата — загасена и само след секунда под вратата се подаде някаква бележка.

Стъпките на Нюсъм заглъхнаха надолу по стълбите и почти веднага изтрополиха долу на тротоара. Вратата на колата се хлопна, после долетя ревът на мотор, който, на свой ред, бавно замря.

Чак на другата сутрин той взе бележката. „Когато не се появи в ателието — пишеше Нюсъм, — открих адреса ти в телефонния указател и минах да те видя. Струва ми се, че в последно време прекарвам там по-дълго време в чакане, отколкото в работа. Но какво е животът, ако не ти поднася изненади. Ако решиш, моля те, обади ни се. Ще ми бъде приятно да се видим.“

Малко след като прочете бележката, телефонът иззвъня. Беше Нюсъм.

— Страхувах се, че може и да не те намеря — каза той. — Май че снощи нещо се поразминахме.

Той не отговори. От другата страна също мълчаха.

— Е, поне намери ли бележката ми? — попита Нюсъм.

— Как е Фаулър? — попита той.

— Фаулър?

Вероятно сета той бе с него в стаята, неглиже — голо шкембе, щръкнало над чифт голи крака.

— Не съм виждал Норман от известно време — каза той. — Знаеш ли, вече не живее тук. Нае си апартамент.

— С пенсията си на трудоустроен ли?

— Това пък какво е?

Навярно Нюсъм се бе засмял.

— Винаги съм си мислил, че е бил ранен или нещо подобно — каза той. — Не са го доубили само по стечение на обстоятелствата.

— Е, това не мога да знам — отвърна Нюсъм.

— А как върви работата ти? — попита той. — Все още ли си на червеното петънце?

— Ами в известен смисъл — да. Обаче вече ми се струва, че някои неща започват да се поизбистрят. Защо не дойдеш при мен в ателието — предложи той — и ще ти покажа. Но не знам дали изобщо имаш вкус към подобни неща.

— Мисля, че нямам — отговори той.

— Можем да си поговорим за каквото искаш.

— Къде живее Фаулър?

— Не му знам адреса.

— Сигурно е разведен — предположи той. — Не може да не е, след като се развява нагоре-надолу с женени жени.

— Разведен е.

— И сигурно тя го е изоставила. Искам да кажа, при тези обстоятелства това би било съвсем логично. Навярно ще трябва да й се обадя. В края на краищата жената има известен опит, който може да се окаже полезен.

— Не знам какви са обстоятелствата — каза Нюсъм, — но знам, че има две деца.

— Както и да е. Какво ли пък ме интересува!

Беше застанал в средата на стаята, държеше слушалката и разсеяно гледаше пред себе си.

— Днес свободен ли си? — попита Нюсъм. — Ако искаш, мога да мина да пийнем по нещо.

— Сигурно Марджори я е навила да тръгне с Фаулър. Просто си я представям как изпипва тази сърцераздирателна история.

— Не зная — каза Нюсъм. — Само знам, че е влюбен до уши.

— Точно по сценария — засмя се той.

— В неделя, след като ти си беше тръгнал, трябваше да минем да се обадим на Кей. Заварихме я в доста окаяно състояние.

— Е, да, мога да си представя — каза Пасмор.

Отново се засмя.

— Виж какво — продължи Нюсъм. — Просто е ужасно да говорим за това по телефона. Защо да не се видим като хората?

— Не виждам никакъв смисъл в това — отсече той и преди Нюсъм да е успял да отговори, му затвори телефона.

 

 

В неделя сутринта той й позвъни много рано, преди още да е имала време да излезе или даже да стане. Гласът й звучеше глухо и уплашено.

— Искам да сме наясно — започна той. — Когато дойда, най-добре ще е да си си в къщи. Не желая децата да ми се предават от трето лице.

Представяше си я на телефона сънена, с притворени очи и бледо, обезкръвено при ставането лице, може би не съвсем сигурна кой се обажда.

— И друго — продължи той. — Най-добре ще е, докато съм там, да не излизаш никъде. Това създава у децата поне известно впечатление, че сме заедно.

Още не беше се доизказал, когато тя му затвори телефона.

Остана до апарата разтреперен, загледан в стената.

След малко се облече и тръгна към къщи.

Изтича до спирката и нетърпеливо седя до вратата, докато празният автобус пъхтеше по нанагорнището. После скочи и подминавайки глухата уличка на Нюсъм, се затича по тесните улици към площада, а стъпките му отекваха надалеч в утринната тишина.

Бе стреснат от самия звук: тежкото дишане, топлата кръв, която бучеше в ушите му.

Обаче вратата му отвори Фаулър.

Беше с тъмен балтон и шалче около врата, сякаш и той самият току-що бе пристигнал. Изгледа го от глава до пети с изкривения си поглед, но вероятно никой от двамата не бе съвсем сигурен с какво да започне.

— Кей помоли да ви попитам дали не бихте имали нещо против да дойдете малко по-късно — каза той. — Така ще има време да подготви нещата.

Забеляза у Фаулър същия отсъствуващ израз и несигурно поведение, които му бяха направили впечатление още при първата им среща в кухнята на Нюсъм: това бе безучастният и леко объркан вид на човек, който като че ли непрекъснато се намира на две места едновременно — едно може би съвсем неволно усещане, породено и засилено от лекото му кривогледство. Струваше му се, че гласът му долита някъде отдалеч, че едва ли не е забулен в някаква тайнственост, сякаш мислите и движенията му бяха направлявани от неземна сила, с която той единствен бе в контакт.

Изведнъж, като че ли от съседната стая, чу собствения си глас, който каза:

— Бих желал да вляза и сам да поговоря са Кей, ако е възможно — и усети как същият този глас се разтреперва, как думите започват да се накъсват от някакви странни стонове и задъхвания, как отделните звукове постепенно се навързват и накрая засядат като огромна буца в гърлото му.

— Ако толкова настоявате да влезете, не мога да ви спра — каза Фаулър с все още извърната на една страна глава.

— Не, не можете — каза той.

Сигурно се бе заблудил по отношение на брадата — сега без съмнение Фаулър беше гладко избръснат.

Над едното му око имаше стар белег, който стигаше чак до ухото.

Когато понечи да влезе, Фаулър отстъпи назад в коридора.

Вратата на задната стая беше заключена. Отвътре се чуваше бърборенето на децата. Когато почука, те изведнъж млъкнаха.

— Да влезем тук и да поприказваме — кимна му към другата стая Фаулър.

Усети ръката му на рамото си. Моментално се разтрепери. Ръцете му заиграха.

— Дошъл съм да видя децата си — запротестира той.

— Знам — каза Фаулър. — Точно за това искам да поговорим. И искам направо да ви кажа, че идеята да ги заключим беше моя.

— Е, в такъв случай — каза той — по-добре ще е да ги отключите.

Но въпреки всичко вече беше отстъпил под твърдата му ръка и за свое голямо учудване, се оказа безропотно поведен назад, към стаята в предната част на къщата.

— Нямам нищо против да се виждате с Кей — каза той. — Но това, което не одобрявам, е идването ви тук.

Фаулър не каза нищо, сякаш премисляше това, което току-що беше чул.

— Не идвам често тук — каза той. И по всяка вероятност учуден, че няма никакви възражения, продължи: — Мисля, че трябва да разберете. Все още можете да причините голяма болка на Кей.

В поведението му прозираше известна загриженост. Едно от очите му се откачи и започна свободно да си се движи в очната кухина.

— Струва ми се, че не разбирате… — започна отново той, когато вратата се отвори и на прага се появи самата Кей.

Беше плакала. Изведнъж Пасмор почувствува огромна вълна на облекчение.

— Сега ще се облека — обърна се тя към Фаулър. — Няма да се бавя много.

Бавно размениха погледи.

— Не зная — каза Фаулър и я хвана за ръка.

— Не трябваше да те карам да идваш — продължи тя — сама мога да се оправя.

Сякаш Пасмор не съществуваше.

— Единственото нещо, което не мога да приема — намеси се той, — е Фаулър да идва тук. Не искам да има никакъв допир с децата ми.

— Знам — каза тя.

— Е, тогава поне това е ясно.

— Но важното е, че аз искам.

Съвсем неочаквано тя сякаш връхлетя върху него. Той не беше подготвен за това. Вероятно бе изобличил Фаулър в нещо, което тя упорито не искаше да види.

Стори му се, че Кей с един скок се намери до него. Лицето й бе обляно в сълзи. Никога през дългия си съвместен живот с нея не бе я виждал да страда така мъчително.

И единственото му желание в момента беше да я утеши.

Обаче веднага след това тя сякаш забрави за него. Като хвърли поглед към Фаулър, бързо излезе от стаята.

— Тръгваме — каза тя кротко. — Само да оправя децата.

И когато Фаулър я последва, в коридора тя го попита:

— Ще се обадиш ли за такси?

Остана сам.

От коридора долетя гласът на Фаулър, който, докато чакаше да му позвънят, започна да се разпорежда с децата през затворената врата на кухнята.

Чудеше се дали изобщо знаят, че е дошъл. В следващия миг ги чу да се качват след Кей нагоре по стълбите, след което отново долетя гласът на Фаулър, който поръчваше такси.

 

 

Изведе децата навън, нагласи ги в колата, бутна им в ръцете по един шоколад и кутийка бонбони и започна поредната си убийствена обиколка из детските площадки. Докато ги возеше, побутваше насам-натам и носеше на ръце, той не преставаше да плаче, а те го поглеждаха смаяни, след което отново се зазяпваха навън, без да имат представа какво може да значи всичко това.

Обеда приготви сам — все с нещо трябваше да заплати за нетактичността си. Купи от гастронома няколко консерви и ги затопли в отделни съдове. Почти никой не ги докосна.

Но въпреки всичко, когато Кей се върна сама, къщата беше подредена, а децата укротени.

Тя влезе в стаята и свали палтото си, без да промълви нито дума. От това, че я виждаше нещастна, донякъде му олекна.

— Извинявай за сутринта — каза той.

Тя целуна децата и започна да им говори нещо, като с цялото си поведение подчертаваше, че освен тях в стаята няма никой.

— Забравяш, че не виждам Фаулър за пръв път — обади се той. — Един ден влезе гол в кухнята, когато бях у Нюсъм.

— Знам — каза тя. — Казвал ми е.

— Тогава съм сигурен, че разбираш от какво мога да се страхувам.

— Когато си го видял, е бил болен. Възстановявал се е след някаква криза.

— Точно за това говоря през цялото време. Не е стабилен човек.

Обзе го някакво въодушевление.

— Само да си беше намерила някой, който да изглежда нормален — продължи той. — Но Фаулър — не! Като че ли го е блъснал трамвай.

Тя упорито мълчеше. Отново се беше заела с децата.

— Приличате ми на двама инвалиди.

— Вярно е — съгласи се тя.

Седна и взе малкия на коленете си. Лицето й беше бледо, с дълбоки сенки под очите.

— Трябва да ме оставиш на мира. Аз те оставих, нали? — Тя го погледна. — Правиш го само от суета.

— Какво? — изуми се той.

Можеше да й каже толкова много неща. „Тези деца са си мои, мои… Където и да отиде, каквото и да направи, тях никога няма да може да ми отнеме…“

Тя стана и остави малкия на пода. Вдигна от стола палтото и ръкавиците си.

— Майка ми ми предложи да вземе децата за известно време. Аз заминавам.

— А, така ли — промърмори той.

Тя излезе в коридора да закачи палтото си. Децата като по команда тръгнаха след нея и все така безропотно я последваха обратно в стаята. Като че ли бе създал племе номади.

— Майка ти знае ли за Фаулър?

— Да. — Тя вдигна очи.

— Просто се чудех. — Но въпреки всичко не можеше да допусне, че е вярно.

— Добре ще е да тръгваш — каза тя. — Уморена съм. Искам да ги нахраня и да ги сложа да спят.

— Къде заминаваш? — попита той.

Тя вече се беше обърнала и се бе захванала с чая.

— Обикновено по това време морето е приятно. Имаш чувството, че си се отървал от целия свят. Въпреки че, струва ми се, с тая си артистична душа Фаулър би предпочел Франция или нещо подобно. Слънцето и цялата останала гадост.

И когато тя не каза нищо, а започна да слага масата, да вади от бюфета тенджери и чинии, парчета хляб и буркани с конфитюр, той изкрещя:

— И какво трябва да направя аз? Да те пусна ли?!

Тя изглеждаше съвършено спокойна. Като навита пружинка редеше съдовете по масата и очевидно мислите й се рееха някъде далече.

— Няма да се оттегля и това си е — отсече той. — Тази къща е моя.

— В такъв случай ние ще трябва да си излезем оттук.

— Така ли? — учуди се той. — И къде ще отидете?

— У Марджори.

— У Нюсъм!?

Тя се беше навела над масата и зяпаше през прозореца, но изведнъж се обърна, сякаш усетила погледа му върху себе си. Видя я, че плаче.

— Не мога да ти позволя да продължаваш да ме тормозиш по този начин — каза тя. — Ако не престанеш да вървиш по петите ми, ще трябва да се махна.

Без да каже нищо, той поклати глава.

— И цялата ти войнственост се проявява, когато съм сама — продължи тя. — Но когато Норман е с мен, можеш само да стоиш и да трепериш.

Подуши, че тук нещо не й харесва и вместо да го обезсърчи, това му вдъхна нова увереност.

Телефонът в антрето иззвъня.

— Аз ще се обадя — каза тя, но той вече беше на вратата, сякаш бе очаквал това. Чу гласа на Фаулър.

— Още не съм си тръгнал. Обади се по-късно — каза той и затвори.

Почти веднага телефонът иззвъня отново.

Този път само я изгледа как вдига слушалката. И сякаш за да изпълни предсказанията й, отново се разтрепери.

Отиде в стаята и седна при децата. Сега, при наличието на подобен конфликт, те се бяха превърнали в единно цяло — с еднакви реакции, вцепенени от страх, почти неподвижни. Зяпаха го изумени, с безжизнени очи, едва ли не като умопобъркани, не можейки да проумеят това, което ставаше около тях.

От антрето се чуваше гласът на Кей — отначало спокоен, после задавен от хълцания. Обаче когато влезе в стаята, очите й бяха съвсем сухи. Върна се до масата и започна да реже хляба.

— Когато бяхме малки — започна той, — нямаше нищо друго освен конфитюр; мажехме го върху твърд хляб, и то само по една филийка.

— Няма ли да си тръгваш? — попита тя.

— В събота ни се полагаше по един сладкиш, пак с конфитюр, а в неделя — неизменната кифла.

Той погледна към децата.

Накрая сведе очи. Стана, облече палтото си и без да каже нито дума повече, напусна къщата.

Щом се прибра в стаята си, Пасмор се строполи на пода, сви се на кълбо, зарови главата си в ръце и се разрида.

Накрая нададе вик на отчаяние, отказвайки изобщо да повярва.