Дейвид Стори
Пасмор (7)

Глава седма

Престана да ходи в къщи.

Почти цялото си време прекарваше в леглото, загледан в пълзящите по тавана силуети, очертани от светлините долу на улицата.

Една сутрин получи писмо, препратено от дома му.

Обади се на Кей.

— Какво значи всичко това? — попита възмутено той. — Та писмото е адресирано до теб!

— Няма значение — каза Кей. — Писмото е от родителите ти. Не искам да идват тук. Това е всичко.

— Да не си им казала нещо? — попита той. Неизвестно защо си помисли, че вече ги бе уведомила.

— Не съм — каза тя. — Просто предварително се обаждат, че ще дойдат. Не ги искам тук. Не и при сегашното състояние на нещата.

— Пиши им — настоя той, — искам да кажа, съобщи им, че точно сега не е удобно да идват.

— Не мога — каза тя. — Мисля, че няма да мога да го направя.

Тогава допусна, че може би плаче. Все още не затваряше телефона.

— Трябва да ги помолиш да не идват — каза Кей.

— Добре — отвърна той.

— Мога ли да разчитам?

— Да.

— Ще им пишеш ли?

— Да.

Замълчаха. После съвсем ясно той различи хълцанията й.

— Няма ли повече да идваш в къщи? — изхлипа тя. — Поне да виждаш дечицата?

— Мисля, че не. Поне за сега.

— Струва ми се, че все пак трябва да отидеш да ги видиш — каза тя и поясни: — Майка ти и баща ти.

— Защо?

— Да се опиташ да ги успокоиш.

— Смяташ ли, че от това ще има някаква полза? — Беше изненадан, че се вълнува толкова.

— Струва ми се, че да.

— Добре, ще си помисля — каза той.

Миришеше му на изнудване.

— И все пак не виждам защо трябва да ходя.

— Щом не виждаш…

Но въпреки всичко на другия ден взе влака.

 

 

Не знаеше какво точно го бе накарало да направи това. Като че ли огромен товар се бе смъкнал от плещите му. Пътуваше, изпълнен с очакване.

Беше много студено.

Пътят траеше около три часа. За да убие времето, той отиде във вагон-ресторанта и си поръча обед. От няколко дни насам за пръв път слагаше нещо в устата си. Поръча си и вино. Чувствуваше се щастлив.

Навън небето потъмня.

Заваля сняг. Едрите бели снежинки с мъка си проправяха път надолу.

Влакът навлезе сред някакво открито поле с червеникава почва. На изток се появи широка река и кулите на електростанция. Облаците се сгъстиха. Снегът се трупаше по стъклата, свличаше се надолу, топеше се или биваше отнасян от вятъра.

Подобно на огромни накацали паяци, от двете страни на влака се заредиха оголени дървета, които сякаш едно след друго изплуваха на повърхността сред цялото това мъртвило от запустели земи. Дълги редици фабрични комини затулиха хоризонта. Като че ли се провираха през някаква дупка. Наоколо се възцари зловещо, дълбоко униние.

Влакът забави ход. От двете му страни се надигнаха назъбени черни и оранжеви скали. Движеха се като в затворено пространство. Едрите снежинки изведнъж изчезнаха. Навлязоха в тунел.

Известно време пътуваха в полумрак. Влакът спря, после пак тръгна. След малко излезе сред просторна хълмиста долина.

На една стръмна височинка отсреща можеха да се видят очертанията на някакъв град — скупчено множество от кубета и кули, над които стърчеше една единствена камбанария.

Около влака земята сякаш се разтваряше. Ниските хълмове преминаваха в залесени склонове, които още по-нататък се превръщаха в голи бърда, тук-там осеяни със сняг.

От двете страни на линията се появиха дълбоки канавки — черни езера, в които се оглеждаха насипите на каменовъглените мини и надземните съоръжения зад тях. На места по склоновете се виждаха тераси с накацали по тях миниатюрни къщички.

Влакът прогърмя над някаква тиха рекичка, прикътана сред обградените от диги поля. Последва извита аркада, подобна на тунел, която го изведе между първите постройки на градчето, той продължи край складове и фабрики, после се промуши през разнообразна мозайка от покриви, улички и дворове, докато накрая хлътна под стръмния склон и спря.

Навън беше студено.

Отвреме-навреме от хълмовете на запад се извиваше снежна вихрушка.

По склоновете на по-ниските хълмове сякаш бяха застинали цели водопади от къщи, сред които тук-там стърчаха надземните съоръжения на мината. Огромни кълба черен дим и бяла пара опираха в небето.

На площада пред гарата взе такси.

Таксито мина първо през градчето, а после излезе на шосето, което водеше към по-отдалечените хълмове. Големите каменни къщи от двете страни на пътя отстъпиха място на редица от тухлени постройки, а те, на свой ред — на високите тухлени сгради на чифлиците.

В подножието на един от най-близките хълмове таксито сви нагоре между постройките. Пътят минаваше между редици оголени липи. Къщите зачестиха, уличките ставаха все по-криви.

Той даде указания на шофьора и когато колата спря, остана още малко на задната седалка, загледан в къщата, в тухлената й фасада и спуснатите пердета, които почти с нищо не се различаваха от останалите.

Слезе от таксито, плати и чак когато на пътя се появи някакъв човек, той бутна дървената портичка и тръгна нагоре по пътечката край оградата.

Зад занемарената градина на гърба на къщата, оградена с поизгнил плет, се простираше полето с неокосена, вече полегнала и посивяла от зимните студове трева. От четирите си страни то опираше в задните дворове на съседните къщи. На върха, на някаква могила, групичка хлапетии си играеха с едно куче.

Задната част на къщата имаше пристроен покрит вход. Той изтри крака, вдигна резето и влезе, без да чука.

Озова се в малкото помещение до кухнята. Срещу вратата имаше прозорец, който гледаше към пътя, под него перална машина, а в единия ъгъл — умивалник. Газовата готварска печка, масата и дъската за изцеждане запълваха почти цялото пространство. В ъгъла до вратата имаше малко килерче. В къщата цареше тишина. На печката къкреше чайник. От фурната се носеше миризма на печено. През запотените прозорци не можеше да се види нищо.

Той отвори вратата вдясно, мина през тесния коридор и влезе в по-голямата стая зад него.

Биеше на очи черната камина, вградена в отсрещната стена. Два от прозорците гледаха към пътя, а третият — към задната градина. Кухненската гарнитура, която се състоеше от един полусферичен бюфет, полирана маса и четири стола набутани в празното пространство между тях, заемаше почти цялата стая. Под задния прозорец, подобно на декоративна саксия, бе поставен телевизор със съвършени геометрични форми.

Вътре беше много горещо. В камината бумтеше голям огън.

Тъкмо се канеше да извика и понечи да се върне обратно във вестибюла при стълбите, когато от канапето пред камината се надигна някаква жена, разтърка очи и си сложи очилата.

Беше някъде над шейсетте, малко грубовата и тежкоподвижна, невисока, с дребен кокал и гладко, добре запазено лице.

— Господи! — възкликна тя, като се мъчеше да се изправи на краката си. — Та това си ти!

Чак тогава, съвсем бавно, на лицето й се изписа първо изненада, после някаква тревога.

Той я целуна по бузата.

— Господи! — не спираше тя, като го гледаше уплашено. — Какво търсиш тук? Та нали ние щяхме да идваме след няколко дни!

— Знам — каза той и разсеяно заоглежда мебелите и стаята, а после се загледа през прозореца към полето зад къщата. — Баща ми на работа ли е?

— Сутрешна смяна е — каза майка му и бързо се разшета из стаята, прибирайки от столовете разхвърляните вестници и дрехи. На масата имаше чиния с хляб и масло, нож и вилица. Те бяха грижливо подредени върху покривка, която бе само наполовина разгъната. — Чакам го всеки момент.

Той бавно се заразхожда из стаята, като гледаше да не се мотае в краката й.

— Сега ли пристигаш? — попита майка му.

— Да.

— Гладен ли си?

— Ядох във влака.

Застана пред камината с отпуснати, скръстени отпред ръце и се загледа в буйния огън.

— Не си ли с шлифера? — попита го майка му.

— А, да — каза той, сякаш беше забравил.

— Така… — Тя изведнъж млъкна. Погледна го плахо с някаква тревога, а лицето й пламна. — Как са Кей и децата?

— Всички са много добре — каза той.

Потри ръце и си свали палтото. После отиде до прозореца и се загледа в еднотипните фасади на отсрещните къщи. Нямаше жива душа. Улицата беше пуста.

— Кенет сигурно вече е проходил — обади се отново майка му. — Колко стана, трябва да има година, откак не сме идвали. — Тя задържа погледа си върху него още малко. — Да работиш ли си дошъл? — попита тя.

— Не съвсем.

— Случило ли се е нещо?

— Ами — измънка той, — ще ти кажа по-късно.

Тя стреснато го погледна, после отмести поглед.

— Няма защо да се притесняваш — успокои я той, като й се усмихна. — Как са Айлийн и Уенди?

Това бяха сестрите му, които също живееха в градчето.

— Добре са — каза тя и попита: — Не се ли чувате?

— Не — отговори той.

— Аха — промърмори тя, като смачка някакъв парцал.

Той седна срещу камината. На полицата над нея имаше снимки от сватбите на сестрите му, както и от неговата собствена.

— Искаш ли чай? — попита майка му.

— Може — каза той. — Ще пийна с удоволствие.

Тя мина през вестибюла и отиде в малкото помещение до кухнята. Чу я как изважда печеното от печката и после как бута обратно вътре тавата и затваря вратичката на фурната.

След малко донесе чайника и го остави на каменната плоча до разгорелите се въглища.

— Сигурен ли си, че не щеш да хапнеш нищо? — попита тя.

— Да — каза той. — Наистина не искам.

Тя отиде до един вграден долап близо до камината и извади оттам две чашки и чинийки.

Остави ги на масата, после донесе захарница и каничка с мляко, остави и тях и чак тогава сипа чая.

— Сюзан вече ще трябва да тръгва на училище — каза тя.

— Да.

— Ходи ли й се?

— Много.

— А Синтия? Няма ли и тя да тръгва догодина?

— Ще тръгва — каза той.

Майка му му подаде чашката и чинийката.

— Сложила съм ти захар. Добре ли е?

— Да — каза той.

— И съм я разбъркала.

Стоеше до камината някак боязливо, със стиснати длани.

— Е, ще поседна и аз малко — каза тя.

Седна в един фотьойл срещу него, а погледът й се плъзна покрай главата му и се закова през прозореца в полето зад гърба му.

— Как е чаят? — попита тя.

— Добър е — отговори той.

Помълчаха известно време, загледани в огъня.

Сега в стаята се чуваше единствено съскането на въглищния дим, който се издигаше на тънки струйки.

После някъде отдалече долетя шум от минаваща кола, която се движеше по един от пътищата на чифлика.

— Синтия все още ли я прихващат?

— Отвреме-навреме — каза той. — Надявам се да се поукроти, като тръгне на училище.

— Да, така е — поклати тя глава.

— Ще отида да се поизмия — каза той. — Може ли?

— Ама разбира се. Ще останеш ли довечера?

— Ще видим — поразтри той лицето си.

— И да знаеш, у нас винаги има място — каза майка му и когато той тръгна към стълбите, викна след него: — Вземи розовия пешкир. Чист е.

От вестибюла стълбите водеха направо към задната част на къщата, където от едната им страна се намираше банята, а от другата — малка стаичка. Тясната площадка извиваше покрай тях към двете спални в предната част.

Той затвори вратата на банята и остана така известно време в тясното пространство между ваната и стената, загледан в заскрежената долна част на прозореца. Водата в бойлера, загрята от запаления долу огън, вреше.

Накрая напълни с гореща вода малкото легенче до бойлера, разхлади я, потопи ръцете си и остана известно време така, загледан във водата. Затвори очи. Чак когато паренето премина, извади ръцете си.

Изсипа водата и се избърса. Самобръсначката на баща му беше оставена на една поличка над мивката, до която имаше малко огледало. Беше пукнато по средата. Както и да застанеше, двете половинки на лицето му отказваха да се съединят. Той се обърна, притиснал с две ръце страните си.

Отдолу се чу леко хлопване на задната врата. После долетя гласът на майка му. Баща му, както винаги, мълчаливо се прибираше от работа.

Като вдигна глава, успя да погледне навън през горната незаскрежена част на прозореца. Отвъд полето и отсрещните къщи други покриви като арка се издигаха на фона на небето. Вляво зад тях, там, където чифликът рязко се снижаваше, можеха да се видят изпъстрените със сняг гористи склонове на далечните хълмове.

Когато погледна на другата страна към най-високата част на чифлика, забеляза мината, в която работеше баща му.

Слезе долу.

Баща му седеше на масата и чакаше да му донесат обеда.

Беше по-дребен от Пасмор, но въпреки това широките му рамене имаха нещо общо с тези на сина му. Както и майка му, той беше над шейсетте. Косата му обаче бе запазила естествения си цвят, бе разделена на път и вчесана назад по момчешки. Това му придаваше донякъде скромен, непретенциозен вид.

Сега обаче очите му бяха уморени и без блясък.

— Така ми е драго да те видя — посрещна го той и стана да му подаде ръка.

Беше по чорапи.

— Тъкмо се канехме до дойдем да ви видим.

— Пак можете да дойдете — каза той.

— Можем — засмя се баща му. — Кажи сега, как е момата?

— Много е добре — каза той.

— Виж, грижа ми е, докато порасте — каза баща му. — Знаеш, не растат по дърветата.

— Е, хайде да хапнете първо — намеси се майка му.

— Добре де — промърмори той. — Само дето сега хич не ми е до ядене. Я виж кой е дошъл. И друго, вече съм бая стар за онова ей там — махна той с ръка към кариерата. — Още две годинки и ще трябва да се отърват от мен.

Седна на масата.

По-скоро приличаше на хлапак. Тя му донесе чинията с обеда и докато той режеше месото, остана права зад него до масата.

— А ти, ял ли си? — попита го баща му. — Знаеш, можеш да вземеш половината от мойто.

— Не се притеснявай, хапнах вече — успокои го Пасмор.

— Това добре. — Баща му го погледна.

— Искаш ли още чай? — попита го майка му.

— Не, благодаря — отговори той и седна.

Баща му хапна един-два залъка и отмести чинията:

— Всичко добре, ама не мога да го ям това, майко.

— Да не вземеш да го оставиш? — засуети се тя около него.

— Не мога да го ям и това си е. — Той стана от масата.

— А на работа яде ли нещо?

— Не — поклати той глава. — Просто не мога да го доям. Тъкмо ще остане за вечеря.

— Все пак трябва да хапнеш нещо — настоя тя.

— Донеси малко чай — каза той и се закашля. Гърдите му изхриптяха. — До гуша съм задръстен с прах — оплака се и седна до камината.

Тя му донесе чая. Той пое чайника с една ръка, затършува с другата из джобовете си за цигари и след като намери една, го остави долу на плочата.

— Не можеш да накараш младото да се задържи — започна баща му. — Все припира. Ако не сме ние, взели-дали, няма кой да върши всичката работа. — Той запали цигарата си с една голяма запалка. Беше направена от парче метал — нещо, което сам си бе измайсторил по време на работа. От запалката изскочи малко пламъче. — Винаги съм се чудил, че като се порежа, не теква прах, а кръв. Когато ние си отидем, всичко ще бъде само машини. Натиснеш копчето — и готово! Това, за което съм се трепал цял живот, ще го имат само за една седмица. Научно-техническа революция! Един от мойте хора загина миналата неделя, нали, майко? Долу в шахтата на шейсет и два метра.

— Не след дълго и това вече няма да го има — намеси се Пасмор.

— Вярно е — съгласи се баща му и махна с ръка. — Всичко ще си отиде и ще се забрави. И никой няма вече да си спомня за него. — Той се понаведе напред и се подпря на коленете си. — Трябва да съм се побъркал.

— Би могъл да зарежеш мината.

— Какво?

— Мога да ти помагам. Ще си намериш друга работа.

— Ама как, аз си имам гордост — рече той. — Не мога да се дам току-тъй.

Пасмор погледна към майка си. Беше застанала срещу тях, подпряла ръка на масата.

— Когато беше малък и ходеше на училище, а аз ходех на работа — продължи баща му, — над всяко късче, дето го копаех, си виках: „Ето, това той няма да е нужно да го копае.“ Знаеш, бих изкопал цялата кариера само за да бъда сигурен в това.

— Не би трябвало да мислиш чак толкова за мен — каза той. — Наистина. Гледай себе си.

— Ами, глупости. Има и друго — продължи баща му. — Знаеш ли колко само е над главата ми? Трийсет и пет сантиметра. — Той показа разстоянието с ръце. — На милиметър да мръдне и — свършено е с мене. Просто го виждам как се срутва отгоре ми. Знаеш, човек във всичко трябва да вижда смисъл.

Явно очакваше от негова страна някаква реакция.

Но Пасмор само извърна глава и се загледа в огъня.

Баща му също отмести очи и погледна през прозореца. На полето отсреща няколко деца притичаха с крясъци.

Отзад в градината вятърът навяваше отделни снежинки.

— Хайде сега, кажи какво има — обърна се към него майка му.

— Ще ви дойде като гръм от ясно небе — каза той. — Просто не знам откъде да започна, но вече не живеем заедно с Кей.

Майка му приседна отстрани до масата.

Като че ли през цялото време бе очаквала това.

Баща му го погледна. После, сякаш уверил се, че добре е чул, извърна очи. Загледа се в огъня.

— Добре де, ама защо? — попита той след малко.

Като че ли още от момента, в който беше влязъл, двамата се бяха подготвили за тази съпротива. И сега той бе нагазил доста надълбоко.

— Не зная — каза той. — Няма никаква причина за това. Просто не можех повече да живея с нея.

Майка му поклати глава с широко отворени, уплашени очи.

— Та тя е такава душица — каза тя.

— Знам.

— Просто не виждам какво да ти кажа.

Замълчаха.

— Техните знаят ли? — попита баща му.

— Не, не знаят. Нямахме намерение и на вас да казваме — промърмори той. — Поне за сега.

— Хич да не беше го правил — стана баща му от мястото си. Не знаеше къде да се дене. Заоглежда се наоколо.

После тръгна към вратата и излезе от стаята.

Стъпките му отекнаха нагоре по стълбите.

— Знаех си, че не трябва да ви казвам — обърна се той към майка си.

— Ама всички се карат — опита се да го вразуми тя.

— Знам.

Беше се разплакала. Но освен сълзите в очите й, нищо друго не трепваше по лицето й. Гледаше го вцепенена, сякаш закована за стола.

— Как ли го е понесла, бедната — каза тя.

— Е, можеш да си представиш.

— Не искаше да си отиваш, нали?

— Не.

— Да няма някоя друга? — попита изведнъж тя. Въпросът някак си я смути.

— Не — каза той.

— Поне дечицата не обичаш ли?

— Обичам ги.

— Но те са и на двама ви — възпротиви се тя. — Вие сте ги създавали. Не можеш да си вдигнеш чуковете току-тъй.

— Да не са ми собственост!

— Но ти си им нужен.

— Знам.

Тя не мръдваше.

— Има ли друга? — настоя майка му.

— Няма — поклати той глава.

Тя закри лицето си с ръце.

Той се загледа в посивелите й, почти побелели коси.

После отново погледна навън през прозореца към полето, към посивялата трева и гърбовете на отсрещните къщи.

След малко вратата се отвори и баща му влезе отново в стаята. Очите му бяха потъмнели и гледаха някак уплашено.

— Значи всичко е било за нищо и никакво — каза той. Беше като парализиран. Погледна майка му, после бавно се обърна към камината. — Я виж ти какъв нехранимайко се извъди.

— Не! Не си прав.

— Не съм ли? — Баща му поклати глава. Просто не знаеше вече как да сдържа чувствата си. — Хубостник, дето напуща жена си и дечицата. И животно няма да го направи, ей… — Поспря се, после продължи: — Какво си мислиш? Всеки човек цял живот е вързан за това, дето е създал. От царя до пъдаря. А ти какво, да не си по-друг?

— Няма такова нещо — смотолеви той.

— Да не си мислиш, че ние с майка ти не сме имали ядове?

— Знам, че сте имали — каза той.

— И все някак сме се справяли. Нямало е как. Не можеш току-тъй изведнъж да затриеш всичко.

— Аз не затривам нищо.

— Тъй ли? — удиви се баща му. — Я само се поогледай. Виж какво ще ти кажа. Щом си я докарал дотук, значи няма нещо, дето да не си погубил.

Той отново излезе, като този път остави вратата отворена. Бавно се заизкачва нагоре по стълбите.

Майка му стана и започна да прибира масата.

Движенията й бяха някак забавени. Когато отиде в кухнята, Пасмор я завари наведена, подпряна с две ръце на мивката.

— Все пак би могла да се опиташ да му обясниш — обърна се той към нея. — На баща ми.

— Какво има да му обяснявам? Тук няма нищо за обясняване.

— Струва ми се, че има.

— Ох, Колин, ти не знаеш, не знаеш — изхлипа тя, — просто не знаеш какво си направил.

Хълцаше, наведена над мивката, главата й приведена, леко извърната.

— Всеки носи по някого на плещите си — продължи тя. — Тъй е то. Не можеш с лека ръка да го захвърлиш.

— Аз не захвърлям никого — възпротиви се отново той.

— Е, добре — каза тя. — Просто нищо не разбирам. Никой от нас не го разбира. Не можеш да очакваш това от нас.

— Така е. — Пасмор крачеше из тясното пространство и зяпаше голите стени, където влагата се стичаше на тънки струйки.

— И все пак добре направих, че ви казах — заключи той. — Това е всичко.

Отиде в другата стая и си взе палтото.

Вече беше стигнал до задната врата и тъкмо се канеше да я отвори, когато тя извика след него:

— Къде отиваш?

— Не знам. Сигурно ще намина към Айлийн.

— Ще останеш ли довечера?

— Ще видя — каза той. — Има късен влак, който мога да хвана.

Тя го погледна, но даже и да си бе наумила да каже нещо, в последния момент замълча.

— Добре — каза тя и отново се обърна към мивката.

— Е, тогава довиждане — отвърна той и излезе, като затвори вратата след себе си.