Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (9)

9.

Беше Доминго — и все пак не беше Доминго.

Носеше същите дрехи като мъжа, който сега лежеше под могилата от камъни. Изглеждаше съвсем като този мъж, но въпреки всичко не беше той.

Ласитър имаше набито око.

Дулото на пушката все така беше насочено към Ласитър.

— Ти ми отне момичето!

Мъжът каза това съвсем спокойно. Дори леко се усмихна. На Ласитър той изглеждаше като осъден на смърт, за когото вече не съществуваше дори най-слаба надежда.

— Виждам по очите ви, че сте спали заедно — продължи Доминго. — Не бихте могли да скриете нищо от мен. Аз знам всичко. И сега ще убия и двама ви, а после сам ще си тегля куршума. А след няколко минути вече ще знаем дали проповедниците са били прави!

За части от секундата Ласитър прозря всичко.

— Майор Доминго — настойчиво каза той. — Нека най-напред да поговорим спокойно!

Жан-Ласал Доминго поклати глава.

— Вече няма никакъв смисъл. Нищо вече няма смисъл. Имах намерение да ви застрелям, но реших нещо друго.

Той тръгна заднишком към вратата.

— Доминго! — извика Лара. — Доминго…

Викът й заглъхна в ридание.

Жан-Ласал Доминго затвори вратата след себе си. Сякаш никога не го беше имало.

Отвън отекна тропот на копита.

Лара Макдоналд хлипаше. Цялото й тяло трепереше и тя сякаш се намираше на края на силите си.

Ласитър сложи ръка на раменете й.

— Нима не разбираш, Лара? — тихо попита той. — Нима още не проумяваш, момиче?

Тя се отпусна на един от каменните столове, опря лакти на коленете си и зарови лицето си в шепи.

Цялото й тяло продължаваше да трепери.

— Боже мой! — проплака тя. — Просто не мога да го проумея!

Ласитър отдавна беше разбрал всичко, но също така разбираше, че сега е напълно безсмислено да казва каквото и да е.

Лара трябваше най-напред да се успокои. Едва след като преодолееше шока, той щеше да може да разговаря разумно с нея.

Той пристъпи към прозореца и погледна надолу към долината. Видя как точно в този момент ездачът се устреми към тесния проход между скалите. Изглеждаше точно като Доминго. Носеше същото тъмно облекло, което Доминго винаги беше носил. Но мъжът там долу не беше страховитият главатар на банда Доминго, който беше отвлякъл дъщерята на губернатора.

Сега Ласитър знаеше какво бе имал предвид Аарон Ривас. Старият трапер беше разказвал за някакъв тайнствен пленник, но не бе имал шанс да разкрие тази загадка.

Ласитър си спомни и разговора с глуповатия бандит Били Акерман. Той също не знаеше нищо за пленника.

Дори Лара не беше забелязала, че главатарят на бандитите Доминго не е мъжът, когото тя обичаше. И през цялото време не бе имала ни най-малка представа, че майор Жан-Ласал Доминго е държан като пленник тук, в каньона.

Ласитър трябваше да си признае, че при толкова голяма прилика и той се бе подвел, както всички останали.

Видя как конникът изчезна зад скалите на входа към каньона.

Как ли се чувстваше сега този мъж!

Дано сега в своето разочарование, в своя гняв и ожесточение не направеше нещо непоправимо!

Мрачни предчувствия обзеха мъжа от Бригада Седем.

Беше се надявал, че вече е стигнал до края на едно от най-опасните приключения в своя живот, но изглежда всичко едва сега започваше.

Доминго — прочутият навсякъде страховит Доминго, който се беше скрил зад честното име на своя брат-близнак — лежеше заедно с част от своите бандити под могилата камъни.

А предполагаемият дезертьор майор Жан-Ласал Доминго в сляпото си ожесточение и разочарование сега вероятно яздеше към своята неизвестна съдба.

— Всемогъщи боже! — промърмори на себе си Ласитър и изтри челото си. — Милостиви боже! Аз също съм виновен за цялото това нещастие!

Беше попаднал в истински омагьосан кръг. Не беше го искал, но то въпреки всичко се беше случило. Беше отстъпил пред съчувствието, защото не искаше да остави Лара Макдоналд сама в нейното отчаяние. Защото той…

Сепна се. Беше на път да търси оправдание за самия себе си. Но нещо в него се възпротиви.

Предпочиташе да бъде честен със самия себе си. Не беше отишъл в леглото с дъщерята на губернатора само от чиста любов към ближния.

— Всемогъщи боже! — промърмори той още веднъж, после отново се обърна към хлипащото момиче. Но с Лара изобщо не можеше да се говори. Тя все така държеше лицето си заровено в шепи и сигурно трябваше да мине известно време, преди поне в известна степен да проумее случилото се в последния час.

Ласитър си наля чаша уиски. С чашата в ръка отново пристъпи до прозореца и замислено се взря в посоката, в която беше изчезнал Жан-Ласал Доминго.

Какви планове имаше майорът сега?

Дано не беше изпаднал в амок!