Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (10)

10.

Майор Жан-Ласал Доминго, когото всички смятаха за дезертьор, приближаваше към форт Апаче. По това време на деня слънцето се издигаше най-високо и той и конят му вече се нуждаеха от почивка. Но майорът не мислеше за това.

Искаше възможно най-бързо да свърши с всичко. Прекалено много бе трябвало да преживее. Беше преминал през ада и сега искаше най-после да намери спокойствие.

Всички беше започнало във форт Апаче и всичко трябваше да свърши там.

Майорът познаваше военните закони, които бяха в сила за неговия случай. А тези закони бяха особено жестоки, защото официално все още цареше военно положение. Апахите далеч не се бяха признали за окончателно победени. Щяха да се борят, докато бъдат напълно унищожени. Майор Доминго познаваше манталитета на този народ прекалено добре, за да храни някакви илюзии.

И понеже беше военно положение, той също така добре знаеше какво го очаква. Щеше да има военен съд по съкратената процедура и накрая присъда: СМЪРТ ЧРЕЗ РАЗСТРЕЛ!

Майор Доминго сам искаше така. Не искаше да живее повече! Беше прекалено разочарован от живота.

Най-напред неговият брат-близнак Карерас, който от години тероризираше граничните територии под името Ел Мортеро, го залови. Майор Жан-Ласал Доминго нямаше ни най-малка представа, че става дума за собствения му брат. Докато един ден Карерас неочаквано се появи, когато майорът ескортираше с още няколко войника каретата, в която пътуваше дъщерята на губернатора.

Майор Доминго нямаше никакви шансове, когато бандитите го нападнаха. А Лара Макдоналд нямаше понятие, че мъжът в красивата униформа изобщо не е нейният любим.

Но въпреки всичко тя бе останала горда и не се бе подчинила на мнимия Доминго. Майорът бе имал възможност да наблюдава това от своя затвор в каньона, който представляваше нещо като орлово гнездо: една килия, изсечена в скалите, където брат му редовно го посещаваше, за да му носи храна. Понякога с него идваха и Вегас Кучильо или дезертиралият сержант Лев Маровски. Никой, освен тези трима души нямаше представа за съществуването на затворника.

През нощта, когато избухна престрелката в каньона, майорът най-после бе успял да се измъкне от своя затвор. И тогава бе срещнал мъжа, чието име и досега не знаеше. Но този мъж беше спал с Лара, а това беше достатъчно, за да направи разочарованието му пълно.

Той изпитваше такъв гняв и огорчение, че от този момент нататък беше като заслепен.

Сега се вълнуваше единствено от мисълта да отиде във форт Апаче и да се предаде. Също така не искаше да разкаже истинската история, а щеше да представи всичко така, че на съдиите да не им остане никаква друга възможност, освен да го осъдят на смърт.

Той съзря очертанията на форт Апаче в изгарящата обедна жарава. Все още не можеше да различи подробности. Всичко се размазваше във възпалените му от пепелта и потта очи. Конят му продължаваше да се тътри напред едва-едва, и то само защото беше надушил вода някъде нататък.

Майор Жан-Ласал Доминго не забелязваше почти нищо от света около себе си. Той се сепна едва когато на входа някой му повика.

— Хей, господине, от земите на апахите ли идвате?

Той дръпна юздите на уморения си кон. Пред него се изправи един сержант. Стоеше важно разкрачен.

Майорът веднага го позна.

— Сержант Шонеси — прегракнало каза той. — Съобщете незабавно на коменданта за мен! Кажете му, че имам да направя много важни самопризнания!

Едва сега сержантът го позна.

— По дяволите! — гръмогласно извика той. — Майор Доминго! Знаех си през цялото време! Днес е празник за мен! Само ако знаехте колко облози спечелих сега! Бях се обзаложил на всичко, което притежавам! Аз си знаех, че вие ще се върнете! За тези работи Дон Шонеси винаги е имал верен усет! Какво се е случило, майоре? Ще се пръсна от любопитство.

Сега той стоеше вече съвсем близо до уморения, покрит с прах, кон и посегна към юздите.

Майор Доминго уморено махна с ръка.

— Защо питате, сержант — промърмори той. — Нали вече знаете всичко. Аз съм един дезертьор, един предател. Аз отвлякох Лара Макдоналд и се обградих в планините с банда негоднице. Това е цялата истина и към нея няма какво да се добави.

Сержантът зяпна от учудване.

— Сериозно ли говорите, майоре? — с усилие попита той. Беше толкова развълнуван, че едва ли би могъл да събере мислите си. — Не ми разказвайте приказки, майоре! Не вярвам на нито една ваша дума! Можете да разказвате тези работи на другите, но не и на вашия стар сержант Дон Шонеси! Вие не сте престъпник и също така не сте отвлекли дъщерята на губернатора. Всичко, което се разказва за вас, е чиста глупост! Как мислите, защо съм се обзаложил с толкова много хора, майоре?

— Това си е ваша лична работа, сержант Шонеси — безучастно отговори майор Доминго. — Отведете ме сега при полковник Тейлър. Пред него ще направя пълни самопризнания.

Сержантът се плесна с длан по челото.

— Или аз съм се побъркал, или вие, майоре! — извика той. — Аз съм готов пак да се обзаложа, че вие не сте похитител на момичета и бандит. И залагам последното, което ми е останало — главата си. — Дон Шонеси беше ирландец, един от онези, които биха тръгнали с главата напред, когато трябва. Той стисна по-здраво юздите на уморения кон. Погледна майора отдолу нагоре така, сякаш се канеше да го разкъса, и продължи с много по-тих глас: — Майоре, чухте ли какво казах? Сега не трябва да вършите глупости, майоре! Чуйте ме най-после!

Майор Доминго го гледаше с равнодушие.

— За какво се вълнувате, сержант? — попита той. — За облога или за мен?

Сержантът беше огорчен.

— За вас се вълнувам, майоре, само за вас. — Сержант Дон Шонеси беше наистина корав човек, но сега очите му се навлажниха.

— Отведете ме при полковника! — сухо каза майор Доминго. — Все още мога да ви заповядам, сержант. Не задълго. Може би вие ще бъдете и в наказателния отряд.

Сержантът мрачно поклати глава.

— Окей, майоре — тихо каза той повече на себе си. — Но не ме упреквайте за нищо! Ще направя само това, което ми заповядате! — А после добави съвсем тихо: — Само почакай, майоре. Тази битка още не е свършила… — Обърна се и влезе през портата.

Майор Доминго го последва.

Пред голямата масивна сграда на коменданта на форта двамата спряха. Сержантът въведе майора.

А няколко минути по-късно сякаш дяволът се разбесня…

* * *

Всичко беше така, както си го беше мислил майор Доминго. Военният съд се събра още на следващия ден.

Майор Доминго призна всичко, в което го обвиняваха.

— И къде е дъщерята на губернатора? — попита полковник Робърт С. Тейлър, който председателстваше съда. — Какво е станало с Лара Макдоналд, майор Доминго?

Все още се обръщаха към него с офицерския му чин. Това нямаше да бъде така, когато получеше смъртната присъда.

— Тя е някъде в планините — отвърна майор Доминго. — При един човек, чието име не зная. Както вече ви казах, не можах да задържа бандата под контрол. Той дойде, за да ме измести.

Полковникът изкриви лице. Това трябваше да бъде израз на съжаление.

— Армията на Съединените щати ви ценеше много високо, майор Доминго — каза полковникът. — Съжалявам, че трябва да го кажа, но във ваше лице ще загубим един от своите най-добри офицери. Военният съд се оттегля на съвещание.

Майор Доминго остана сам за половин час. Двама войници го охраняваха.

Когато офицерите от военния съд се върнаха, по лицата им се четеше израз на сериозност и достойнство.

И полковник Тейлър обяви присъдата.

Звучеше точно така, както бе очаквал майор Доминго.

Смърт чрез разстрел.

Той изслуша присъдата, без да мигне.

Войниците го отведоха.

Отвън на парадния плац стоеше сержант Дон Шонеси.

Той отдаде чест на майора, но Доминго не го забеляза. В мислите си вече се намираше в отвъдното.

Сержантът се представи на полковник Тейлър.

— Бих искал един ден отпуск, сър.

Полковникът се усмихна някак заговорнически.

— Може ли да науча причината, сержант?

— Майор Доминго беше най-добрият офицер, който някога съм имал, сър. Разбирате ли какво имам предвид?

Полковник Тейлър вече не се усмихваше. Изведнъж беше станал много сериозен.

— Споделям вашето мнение, сержант — каза той. — Отпускът ви е разрешен. Нека в канцеларията ви издадат разрешение. Аз ще се погрижа екзекуцията да бъде отложена. Във всеки случай не мога да ви пусна за повече от три дни. Ако дотогава не успеете да направите нищо, драги ми Шонеси, никой няма да може да направи нищо за майора. Каква може да бъде причината той сам да се обвинява така? Разбирате ли нещо, сержант?

— Аз разбирам също толкова малко, колкото и вие, полковник. И точно това е причината да искам да тръгна на път.

— Имате ли някаква определена цел, сержант Шонеси?

— Имам намерение да тръгна обратно по неговите следи, сър.

— И какво очаквате да откриете, сержант?

Сержантът направи жест на безпомощност.

— И сам не зная, сър — призна той. — Но все нещо трябва да се направи за този човек.

Полковникът спонтанно протегна ръка към сержанта.

— Благодаря ви, сержант — каза той. — Вие сте от хората, които заслужават уважение. Желая ви успех. Може би ще научите нещо, което ще бъде достатъчно да се отложи екзекуцията с още няколко дни. Но както ви казах, сержант, разполагате само с три дни. Присъдата обикновено се изпълнява при изгрев-слънце. Ако дотогава не се върнете или поне не изпратите някакво съобщение, за майор Доминго вече няма да има никаква надежда.

Сержантът отвърна на крепкото ръкостискане и погледна твърдо в очите на полковника.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, сър — обеща той и после потегли…