Джек Слейд
В плен на Нежната грешница (11)

11.

Тя имаше притегателната сила на магнит, а Ласитър беше така омаян от нея, че вече почти беше забравил за Карита.

Междувременно беше изминал един цял ден, откакто истинският майор се беше появил, но Ласитър все още не бе имал възможност да обясни истината на Лара.

Отново вече наближаваше обед, когато той дойде откъм езерото и каза:

— Оседлах два коня, Лара. Време е. Ще те отведа във форт Апаче. — Тя изобщо не го слушаше. Така беше през цялото време, откакто истинският майор се бе появил и после отново бе изчезнал. — Чу ли, Лара? Трябва да се махаме оттук! Оседлах конете. Облечи се, Лара!

Тя лежеше на топлата земя пред каменната къща. Пак беше спала. Изглежда в съня се опитваше да намери забрава. Сега се протягаше пред погледа му и той си помисли дали не би било най-добре да остане завинаги в този каньон, да отглежда коне и постепенно да изкупи земите наоколо.

Наследството на Лара щеше да им позволи да станат собственици на цялата земя надолу чак до мексиканската граница, а някъде в тази област се намираше и легендарната сребърна мина на Аарон Ривас.

Ласитър със сигурност щеше да се споразумее с него.

После двамата можеше да създадат истинска империя. Аарон Ривас притежаваше необходимата енергия за това.

Ами Карита Ривас?

Междувременно Ласитър беше отишъл толкова далеч в мислите си, че беше намерил разрешение на този проблем.

Прехвърли още веднъж през главата си всички тези мисли, докато гледаше надолу към Лара.

Лара и Карита! Две от най-красивите жени, които човек въобще би могъл да си представи!

И той…

Това беше сън, от който непременно трябваше да се събуди. Даваше си ясна сметка, че той никога не би могъл да се превърне в действителност, и затова се опитваше да избягва погледа на Лара.

— Време е! — настоя той. — Слушаш ли ме изобщо, Лара? Сега ще те отведа обратно във форт Апаче. А два дни по-късно твоят татко ще може да те държи в обятията си. Сега стани, Лара!

Тя седна.

Погледна сънено нагоре към него.

— Искам да остана — прозина се тя.

— Няма да стане, Лара.

Тя се изправи, застана пред него с леко разтворени бедра и протегна ръце високо нагоре, така че стегнатите й гърди се очертаха още по-ясно.

В Ласитър се бореха изкушението и чувството за дълг.

Нямаше ли да е много по-добре просто да остане при нея? Голямото наследство, за което бе говорила тя! Един милион или дори може би повече! Сребърната мина, която щеше да експлоатира заедно с Аарон Ривас! Огромната област, която можеше да се сравнява с едно малко царство!

И две от най-красивите жени, които човек можеше да си представи!

Всичко това беше едно от най-големите изкушения през целия живот на Ласитър.

Ако сега направеше това, което си представяше в мечтите, нямаше вече да има нужда от Бригада Седем и повече нямаше да му се налага да се разправя с всевъзможни бандити.

— Няма ли да е по-добре да останем, Ласитър?

Той беше готов да й каже, че споделя мнението й. Но не успя да й отговори.

Отекна изстрел, но Ласитър не можа да чуе неговия тътен.

Усети дяволски силен удар в главата и денят се превърна в нощ за него.

Остана да лежи някак много спокойно.

Голото момиче погледна надолу към него.

Откъм малкото езеро се зададоха двама мъже. В ръцете си държаха пушки, но дулата им бяха насочени към земята. Изглежда смятаха, че Лара не представлява никаква заплаха за тях.

Тя стоеше съвсем спокойно и чакаше. Отдавна беше забелязала, че Ласитър беше само одраскан от куршума, а и притежаваше достатъчно опит, за да разбере, че той скоро ще дойде на себе си. Това беше причината тя да стои толкова спокойно и да гледа към двамата негодници.

А те сякаш виждаха само голото й тяло.

На около пет крачки от нея двамата се спряха.

— Какво има? — попита тя с нежния си глас. — Защо застреляхте приятеля ми?

Биха Били Акерман и Грег Уилърти, и двамата осъдени на смърт от Доминго.

— Ние размислихме, лейди — иронично каза Били. — Ние видяхме в Лакортас един плакат на губернатора. И там пише, че онзи, който ви отведе във Финикс, ще получи сто хиляди долара. И тогава си помислихме, че не можем да пренебрегнем сто бона.

Тя продължаваше да стои съвсем спокойно, сложила ръце на хълбоците. И с известно задоволство забеляза как двамата негодници я поглъщаха с погледи.

Кимна лека към Ласитър, който продължаваше да лежи като мъртъв.

— Това, което направихте, е голяма свинщина — каза тя. — Той искаше сам да ме отведе.

Били Акерман се ухили широко.

— Ами, да, мадам — каза той, — така става в живота. Все пак може да бъде доволен, че ще свършим работата вместо него. — Той посочи през рамо към езерото и продължи: — Там долу стоят два оседлани коня. Струва ми се, че сте искали да заминете с тях. Трябва да кажа, че вашият приятел се изпречи на пътя ни. Как се казва този тип всъщност, мадам?

Тя продължаваше да стои съвсем невъзмутимо. Беше напълно уверена във въздействието на голотата си и умишлено кокетираше с нея, като разтвори още малко бедра и изправи още малко раменете си, така че гърдите й изпъкнаха още по-добре.

— Този тип се казва Ласитър — самоуверено каза тя. — Но всъщност това вече няма никакво значение. За вас той вече не представлява опасност. — Тя посочи към себе си. — Значи вие искате да ме вземете със себе си — каза тя. — Аз съм съгласна. Трябва само да почакате за момент, докато се облека.

Тя се обърна и понечи да тръгне към къщата.

— Стой, лейди! — извика Били Акерман. — Ние, разбира се, ще те придружим! Отсега нататък ще се намираш под охраната ни.

Тя се засмя гръмко, сякаш беше чула особено смешен виц.

— Разбира се, можете да дойдете с мен — невъзмутимо каза тя. — Да не би да се страхувате, че мога да ви избягам?

Тя тръгна към къщата. Двамата мъже я последваха. Всичките й дрехи бяха в спалнята. Тя облече обикновената ленена рокля и обу ботушите от мека сърнешка кожа. Формите й ясно се очертаваха под плата на роклята.

Двамата мъже едва успяваха да сдържат желанието си.

— Добре е, че сте толкова разумна, лейди — изсумтя Били Акерман. — Дано намерите добра дума и за нас двамата, когато се стигне до изплащането на наградата. Когато имаме парите, ще започнем съвсем нов живот.

Тя се взираше в празнотата. Изглежда, изобщо не бе чула думите на недодялания мъж.

Мислеше си за Ласитър, който продължаваше да лежи отвън и досега не бе помръднал.

— Вие допускате голяма грешка — каза тя. — Ще увиснете на бесилката, защото аз ще свидетелствам, че сте от хората на Доминго. Съдът няма да се церемони с вас.

— Доминго е мъртъв — каза Грег Уилърти. — Вие сте последната свидетелка, лейди, и вашите показания няма да имат никаква стойност. Необходими са поне двама свидетели.

— Освен това Доминго не е мъртъв — важно отбеляза Били Акерман. — Вие само си въобразявате, лейди. Той беше изправен пред военен съд във форт Апаче. Научихме това вчера в Лакортас.

Тя отново втренчи поглед в празнотата.

Мисълта й трескаво работеше.

Откакто отново бе видяла Доминго, вече не знаеше дали всичко това е било действителност или само лош сън. През последните дни я бяха сполетели толкова много неща, че вече не можеше да направи разлика между реалност и сън.

Ласитър на няколко пъти й бе казвал да се вразуми най-после, но тя не бе повярвала на нито една негова дума. Той й бе казал, че нейният любим е жив, но тя бе сметнала всичко това за плод на фантазията му.

През цялото време бе смятала, че Ласитър се опитва да й каже няколко добри думи, за да я успокои.

Сега обаче двамата мъже казваха същото, в което Ласитър се бе опитвал да я убеди.

— Какво сте научили в Лакортас? — разсеяно попита тя. — Наистина ли чух добре? Но това изобщо не може да бъде вярно! Доминго е мъртъв! Ласитър и аз го погребахме заедно с останалите бандити под могилата камъни. Трябва само да погледнете през прозореца, за да видите гроба. Май не искате да ми повярвате, че Доминго е мъртъв?

— Ние също не можем да си обясним, лейди — обясни Били Акерман. — Но ние ще разкрием тази тайна, когато пристигнем във форт Апаче.

Мислите й отново се объркаха. Колкото и да се напрягаше, не можеше да намери обяснение на цялата тази история.

Ласитър вече й беше разказал толкова много неща. Беше се опитвал да я убеди, като й бе говорил за някаква история с брат-близнак. Но тя бе сметнала всичко за плод на фантазията му. Ако беше вярно, тя би трябвало да забележи някаква разлика, но това не бе станало. Всъщност не би могла да се остави дотолкова да я заблудят.

Докато си даваше вид, че напрегнато мисли, тя се ослушваше навън.

Все някога Ласитър трябваше да дойде на себе си! Или чак толкова много се бе заблудила? Дали Ласитър не беше наистина мъртъв? Може би не беше само одраскан, както й се бе сторило в началото…

Но отвън не се чуваше никакъв шум.

Лара започна да губи надежда.

— Интересува ни само още едно нещо — каза Грег Уилърти. — В Лакортас ни разказаха, че Ласитър се е бил с Вегас Кучильо. Ти сигурно си говорила с Ласитър за какво ли не. Той каза ли ти как е успял да разкрие тайната на Вегас Кучильо?

Тя поклати глава.

— Не, не ми е казвал. А и аз не съм го питала. Струва ми се, че никой от нас няма да научи отговора на този въпрос. Ласитър отнесе със себе си във вечността всичко, което знаеше. Ако не бяхте го застреляли, сега щяхте да можете да му зададете още въпроси.

— Какво толкова искате да знаете? — попита един глас откъм вратата. — Мога да дам отговор на всичките ви въпроси.

На вратата стоеше Ласитър. Върху дясната половина на лицето му имаше засъхнала кръв. Косата на челото му беше разчорлена. Той изглеждаше изтощен, но по вида му личеше, че е готов и е в състояние да се бие.

В дясната си ръка държеше револвер.

Двамата бандити го гледаха така, сякаш бе призрак.

— Били Акерман! — с укор каза Ласитър. — Не те ли посъветвах никога повече да не се мяркаш пред очите ми?

Бандитът неволно се сви. Страхуваше се.

— Това беше недоразумение — продрано каза той. — Ние изобщо не искахме да стреляме по теб. Но тогава пушката на Грег неочаквано гръмна. И ние самите не знаем как стана всичко. Дай ни шанс, Ласитър! Моля те!

Ласитър се усмихна сърдито.

— Вие, разбира се, ще получите своя шанс — каза той. — И при това пред съда. Няма да имате никакви основания да се оплачете.

Двамата го гледаха неразбиращо.

— Пред съда ли? — задъхано попита Били Акерман. — Но ти не можеш да ни причиниш това, Ласитър! Какво ще спечелиш, ако ни завлечеш пред съда? В края на краищата, ти също не си светец!

— Знам какво трябва да направя — сухо отвърна Ласитър. — В това отношение не приемам никакви предписания. Вие играхте твърде на едро, приятелчета, и сега ще трябва да си платите за това! Разкопчайте коланите и пуснете пушките! Хайде, ще броя до три.

Били и Грег се разбраха с един кратък поглед. Ласитър веднага разбра какво означава това. Двамата не искаха за нищо на света да се предадат. Знаеха, че така или иначе ги очаква бесилката. Така че предпочитаха да загинат в битка.

Може би по такъв начин щяха да получат още един малък шанс.

— Не, Ласитър! — диво изкрещя Били. — Никога няма да ни хванеш живи. Ще трябва да се пребориш с нас!

И двамата се приготвиха за нападение.

Ласитър разбра, че не се шегуват. Тези двама негодници щяха да се бият до последен дъх, защото добре разбираха, че пред съда не могат да очакват пощада.

— Вие сте луди! — каза Ласитър. — Нима не разбирате, че всичко това вече няма смисъл? Може би ще получите още един шанс, ако направите честни признания пред съда. Но ако сега започнете да стреляте, с вас е свършено.

— Но и с теб също е свършено — каза Грег Уилърти с леден тон. — Накрая никой от нас няма да остане жив. Би трябвало да се споразумеем, Ласитър, какво ще кажеш? Губернаторът обещава награда от сто хиляди долара. Завеждаме дъщеря му, прибираме паричките и започваме приказен живот. Това е значително по-добро, отколкото сега да си разменяме парчета олово.

Били Акерман каза с крива усмивка:

— Намирам, че идеята на Грег е великолепна. Ти наистина би трябвало да си помислиш, Ласитър. Или може би си човек на закона? Затова ли непременно искаш да ни откараш на бесилката?

Ласитър поклати глава. При никакви обстоятелства не трябваше да признава подобно нещо. Това беше част от правилата на играта. Бригада Седем беше секретен отдел, за чието съществуване знаеха само малцина посветени.

— Не искам да ви откарам на бесилката — търпеливо каза той. — Искам само да върна Лара Макдоналд обратно при баща й. Това е всичко. Дори съм готов да ви дам още един шанс. Измитайте се на мига и гледайте никога да не се появите отново на пътя ми. Това е всичко, което мога да направя за вас.

Двамата отново се спогледаха въпросително. Бяха станали много неспокойни и усещаха, че са попаднали в една зловеща сянка.

Наистина не знаеха как трябва да постъпят. Погледът на Ласитър притежаваше такава потискаща сила, че безпокойството им нарастваше все повече.

— Значи ти не си човек на закона, Ласитър — изсумтя Били. — Но как тогава попадна на следите на Вегас Кучильо? Можеш ли да ни отговориш поне на този въпрос?

Ласитър бръкна с лявата ръка в един от многобройните джобове на якето си и извади фалшивата кост от пръстена на безименния пръст.

— Това е тайната — хладно каза той.

Двамата стояха като вкаменени.

— Доминго…

Тази дума се отрони едновременно и с усилие от треперещите им устни. Бяха не по-малко уплашени от Вегас Кучильо, куриера на смъртта на Доминго, преди няколко дни.

— Сега вече знаете — каза Ласитър. — И може би ще се възползвате от шанса, който ви предлагам. Разполагате с една минута време за размисъл.

Двамата бандити изпитваха нескрит ужас.

Тръгнаха напред към вратата, а когато минаха край Ласитър, хукнаха да бягат.

Ласитър продължаваше да държи в ръката си костта с фалшивия пръстен на нея. Той погледна през прозореца и видя двамата бандити да тичат към езерото, където бяха оставили конете си.

След няколко минути отекна тропот на копита. Двамата мъже препускаха към изхода от каньона.

Лара Макдоналд се взираше в пръстена и парчето кост, което изглеждаше като пръст на мъртвец.

— Доминго — прошепна тя. — Това е неговият знак. Откъде го имаш, Ласитър?

— Това е дълга история — каза той. — Ще ти обясня всичко, когато потеглим към форт Апаче.

— Но какво ще правим във форт Апаче?

— Нали ти обещах да те отведа обратно при баща ти.

Тя поклати глава.

— Не искам да се връщам при баща си. Казвам ти го вече достатъчно често.

Той се усмихна.

— Нима не искаш да се върнеш обратно и при своя любим, Лара? Нима не искаш да видиш отново Жан-Ласал Доминго?

Тя го гледаше като човек, който току-що се е събудил от продължителен сън и не може да се ориентира в действителността.

— Жан-Ласал — прошепна тя. — Къде е той?

Ласитър й беше обяснявал достатъчно. Във всеки случай се бе опитвал, но всеки път опитите му бяха претърпявали неуспех. Всеки път имаше чувството, че се сблъсква с невидима стена.

— Жан-Ласал е жив — каза той. — Преди малко чух Били Акерман да прави многозначителен намек за това. Ти сигурно също си го чула, Лара.

Тя изглеждаше много объркана.

— Да, Ласитър — тихо каза тя. — Чух го. Но все още не мога да приема всичко това за възможно. Моля те, прости ми, Ласитър. Никой не може да избяга от сянката си.

Той се опита за последен път.

— Истинският Жан-Ласал Доминго е жив — каза той. — И по мое мнение е на път да извърши най-голямата глупост в живота си. Ако някой е в състояние да му помогне, това си ти, Лара Макдоналд. Той те обича и неговата любов към теб е помрачила разсъдъка му. Преди малко чух, че е отишъл във форт Апаче и се е предал. Склонен съм да допусна, че се е признал за виновен в неща, които никога не е извършвал. Не познавам твоя Доминго, Лара. Това е нещо, което само ти можеш да прецениш.

— Да — прошепна тя. — Ти имаш право, Ласитър. Аз трябва съвсем сама да се справя с този проблем. Но… — Тя погледна към костта с фалшивия пръстен. — Това е знакът на Доминго — тихо каза тя. — Как успя да разкриеш тази тайна, Ласитър?

Той бръкна в друг джоб и извади същата кост и същия пръстен.

— Ето, това тук е истинският пръстен — обясни той. — Това е пръстенът на арондарака, древно господстващо племе от империята на ацтеките. Този пръстен са носели старейшините. Бил символ на власт, плодовитост и богатство. Но с този пръстен от стотици години е свързано и едно проклятие. Това, естествено, е една от онези стари легенди, които никой никога не може да провери. Но ето че проклятието отново се потвърди. То гласи, че онзи, който някога използва пръстена за своя лична облага, трябва да умре. Доминго го направи. И сега лежи там, отсреща, под голямата могила от камъни.

— Да, аз знам тайната на този пръстен — с треперещи устни прошепна тя. — Това е така, както ти току-що каза, Ласитър. Доминго ми беше разказал нещо подобно. Казваше, че един ден с помощта на този пръстен ще завладее целия свят. Доминго беше луд, Ласитър. Сега разбирам това съвсем ясно. Той беше човек, на когото никой вече не би могъл да помогне. Ще се съгласиш ли с мен, Ласитър?

— Да, така е. Само че това е вярно само за мнимия Доминго. Мъжът, който е погребан там, под камъните, не беше човекът, когото ти си обичала, Лара Макдоналд. Защо не искаш да ми повярваш? Мъжът, който лежи под каменната могила, се нарича Карерас Доминго. Той е бил близнак на Жан-Ласал Доминго. Нима наистина не искаш да повярваш, Лара?

Тя поклати глава.

— Просто не мога да повярвам, Ласитър — прошепна тя. — Това е сянка, от която не мога да избягам. Прости ми, Ласитър! Моля те!

— Аз не те обвинявам — каза той. — Само те помолих да ми повярваш поне малко! Сега заедно трябва да се опитаме да помогнем на Доминго. След всичко, което чух преди малко, ми се струва, че той е решен на всяка цена да се остави в ръцете на съдбата. Сега ние трябва да му помогнем. Може да го направим само заедно, Лара. Сега трябва да действаме заедно.

— И ти наистина смяташ, че Жан-Ласал е още жив? — с надежда попита тя. — Не се ли заблуждаваш, Ласитър? Не се ли опитваш само да ми вдъхнеш малко надежда, за да ме утешиш?

— Той е жив, Лара — сериозно каза Ласитър. — Аз съм напълно сигурен в това. Сега не бих могъл да ти го докажа, но съвсем скоро ще имаш възможност да се увериш, че съм ти казал истината.

— Благодаря ти, Ласитър — прошепна тя. — Не зная как бих могла да ти се отплатя.

— Помогни на първия срещнат беден дявол — каза той. — По такъв начин ще ми направиш лична услуга.

Изведнъж тя се усмихна.

— Какъв човек си ти всъщност, Ласитър!

Той тръгна към вратата. Стана му приятно от думите на Лара.

— Трябва скоро да потеглим — каза той, когато вече беше на вратата. — Ще доведа конете, Лара. Чакай ме тук!

Слънцето стоеше в зенита си, когато Ласитър излезе. Погледът му се плъзна из долината и той си спомни за големите мечти, които бе имал.

Да бъде господар на огромна област и в същото време да има две красиви жени!

Да притежава достатъчно пари и да живее безгрижно.

— Не — каза си той. — Не, не върви.

Той закрачи надолу към долината и след малко доведе двата коня. Усещаше непрестанно пулсиране в слепоочието си, но не му обръщаше внимание. Реши да забрави за болката, също както бе забравил за мечтите си за прекрасно, безгрижно бъдеще.

Когато той се върна с конете, Лара стоеше пред къщата.

— Аз премислих още веднъж всичко — каза тя. — Ти ме накара отново да се опомня, Ласитър. Моля те да ме извиниш, че бях толкова неразумна. Сега вече зная истината, Ласитър. Можеш ли да разбереш, че човек понякога може да бъде така ужасно глупав?

— Разбирам още толкова много неща, Лара — каза той. — Но сега ти трябва да се качиш на коня и да потеглиш с мен. Имам чувството, че вече не трябва да губим много време. Мятай се на седлото, лейди! Трябва да побързаме…